За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

вторник, 3 декември 2013 г.

Memento mori или през парадокса на смъртта към смисъла на живота

В долните редове мой клиент, жена в двадесетте, обрисува фантазията за собствената си въображаема погребална реч, в три варианта. 

В първия умишлено преувеличава негативните си черти, съдба, живот, постъпки и социалност. Целта тук е през ползваната психотерапевтична техника на парадоксалното намерение (наводняване с прерамкиране от пародия) и допира до мисълта за крайността на телесността да се постигне: 1) десензитизация на негативните очаквания за бъдещето, идващи от маладаптивни когнитивни схеми и 2) поглед върху собствения живот от имагинерната позиция на бъдещата смърт, което фасилитира осъзнаване ценността на живота.

При втория вариант умишлено се раздуват до гротеска и хумор преувеличените очаквания за успех. Така, надувани като балон, в даден момент те просто се спукват. 

Така човекът, смело вгледал се в и погасил страховете си за бъдещето и "спукал балона" на гордостта си, стига до третия, реален вариант. В него, след първите два, той осъзнава ценността на живота си, има способността смело да планира бъдещето си, но вече свободен както от страховете на сянката си, така и от нарцистичните инфлации на суперегото си. Така, събудил потенциала си, той разбира реалните си възможности и може интуирайки призванието си, да го конкретизира като актуални насоки и общи очертания на очакванията си за случване на смислен и творчески, силен живот! 

N.B.: Техниката се прави само когато е препоръчана от психотерапевт, в даден момент от процеса на промяна при конкретен пациент. Ползването и по собствено желание не се препоръчва! 

...................................................................................................................................................................


01. Речта на моето погребение. Свръхпреувеличен злощастен вариант

Скъпи приятели - или тримата глупаци, излъгали се да присъстват на това недоразумение, наречено "погребение". Събрали сме се днес, или по-скоро си губим времето, да изпратим тази неспособна и нечувствителна егоистка, която се прости с живота си оня ден по най-нелепия начин, като можехме сега да правим нещо по-смислено някъде другаде. Няма много какво да се каже за нея, освен, че беше абсолютен егоист, нарцисист и предател. Предаде семейството си, и най-вече баща си, като отказа да следва неговите насоки за добро поведение, морал и бъдеще, изостави сестрите си сами в Аржентина, за да следва собствените си егоистични пориви за развратен и светски живот, изпълнен с наркотици, рокенрол, и глупави приятели, видни пияници и нехранимайковци. Никой никога не е обичала тя и без туй. Всъщност каквито й приятелите, такава бе и тя - който с какъвто се събере такъв става, са казали хората.

Не успя да постигне нищо съществено с живота си. Събираше се с какви ли не мъже, от дупка по-дупка, тотално неподходящи, прави абсурдни гллупости с младостта си, пилеейки годините на вятъра, не можа дори отличен успех да изкара в тъпата гимназия, в която учеше (явно нямаше акъл за нещо по-добро), скача от работа на работа, в от тъпи по-тъпи предприятия и подобия на фирмички - някои очевадни мафиоти!, похаби спестяванията на баба си и дядо си за университета и дори не можа да го завърши - егати нехайството към горките хора - и когато те остаряха, дори ръка не им подаде да им върне парите, с които може-би щяха да живеят малко по-добре, а не като клошари с по 200 лв. на месец, тока да не могат да си платят и парното да не могат да си пуснат, горките хорица... И ги остави ей така да си отидат самички в оня вехт апартамент, като ходеше да ги вижда само веднъж годишно, умряха си самотни, горките... В професията си нищо не постигна, а можеше да рисува, да направи нещо с тоя талант. И никаква художничка не беше, кой я бе наел изобщо, та така се бе излъгал... Вгорчи живота тотално на мъжете в живота си, по същия начин както вгорчи и на баща си, и той за това и не иска да я погледне толкова години, и за това и не е тук днес, щото грам не му пука за нея - отрекъл се е, огорчен от провала й.

Никой няма да я запомни, нито пък с добро ще споменава името й някога. След себе си остави само дългове, неизплатени кредити, разбити сърца и куп клюки, коя от коя по-зловещи. Айде да си ходим вече, че прекалено много време й отделихме. Приятен следобед. Вземете си от бисквитките, че ще ги изядат циганите....


02 - Речта на моето погребение. Свръхпреувеличен положителен вариант

Скъпи семейство и приятели, събрали сме се днес да почетем, в един прекалено тежък и горчив ден, нашата приятелка, сестра, дъщеря, братовчедка, трета братовчедка, племенница, снаха, художничка, гений.... наше вдъхновение и прескъпа жена - Джанет. Ах, как напират сълзи в очите ми при звъна на това благословено име! (подсмърча)
Джанет, не сме достойни да изречем името ти без да паднем на колене пред блясъка и славата, с която се беше обвила приживе, и навярно си обвита и за следващите няколко поколения напред. И докато вървиш там горе, по златните улици със Св. Петър в небесата, мисли си с добро за нас, бедните души, които бяхме недостойни за теб. Поколения наред палят свещи докато изричат името ти, ще благославят паметта ти всеки път, щом те споменат. Защото ще е само и единствено с добро!

Ти беше нашата пътеводна светлина! Не са били осеяни от твоята красота, разум, мъдрост и величие само тези бедни души, които не са те познавали. Всички около теб, било то приятели, семейство, колеги, или просто познати, не могат да забравят това прекрасно лице с тези пронизителни огромни очи, от които струеше истинска благодат. Ти помагаше на всички, които имаха нужда от помощ; ти беше щедра, чувствителна към хорската мъка, хранеше бедните и поеше жадните, спираше се да даваш милостиня на всеки бездомник и просяк, една истинска Майка Тереза на своето време. Правеше милиони с таланта си и ги раздаваше на крайно нуждаещите се. Събличаше дрехите от гърба си посред зима и на бедните ги даваше. За това твоя лик ще виси в храмовете, о, светице. А за талантите ти думи нямам да опиша какво огромно вдъхновение бе за всички нас. Ще изучават техниките ти в училищата, ще именуват улици и сгради с твоето име, даже има предложение от прайм министъра да преименуваме България на Джанетландия - как добре зучи само! Джанетландия на три морета! А не само успя да обиколиш света и не само децата с подутите коремчета научи на интериорен дизайн, да знаят как да си подредят шатрите по фън-шуи и да ядат само био храни, ами предаваше изкуството си и в Камчатка на гладните духом за просвета и култура, та извънземни разбраха за тази Джанет, и също ще разпространят славата ти, на планетата Зуки 14. А баща ти, бедния, как се гордее, и как го виждам тук сега, ридаещ от мъка по теб, да те изгуби толкова рано, без да може да ти каже колко много се гордее с теб, горкия, как ще преживее тази мъка, не знам.

Джанет, ти ще останеш в историята като огромно влияние в поп-културата на 21 век; в дизайна, киното, дигиталните изкуства, музиката, театъра, дори религиите. Най-известните рок банди ще пускат твоите картини като визуализации на концертите си, нобелова награда ще ти дадат скоро, рицарска титла от британската кралица също, а твоите фотографии ще висят по стените на Музеите на съвременното изкуство в Ню Йорк, Париж, Рио де Жанеиро, а скоро и на луната. И когато се научим да летим със скорост по-голяма от светлинната, ще видим твой портрет и на Зуки 14, на няколко слънчеви системи от тук. И когато този град има нужда от своята героиня, както Батман викаха с прожектор през нощта, ще те споменаваме и ние. Днешният ден се обявява за официален международен празник.

Завинаги оставаш в сърцата ни. Обожаваме те, не сме достойни дори да си признаем. Сестра ти е посветила гоблен на теб, чичо ти нарисува серия огромни, чудни платна в твоя чест, братовчедка ти написа опера и я изпя пред президента, братята ти издигнаха паметник в двора на къщата... Ще ридаем завинаги, докато не те срещнем отново, в отвъдното. Почивай в мир.


03 - Речта на моето погребение . Реален вариант

Скъпи семейство и приятели, днес е тъжен ден за нас. Отиде си нашата дъщеря, внучка, съпруга, племенница, братовчедка, снаха, колежка и приятелка Джанет. Тя живя един пъстър и интересен живот, изпълнен с трудности, препятствия, загуби, и грешки, но също така и живот, изпълнен с немалко победи, вдъхновения, обич, съпричастие и грижа. Съдбата й не беше лека, още от детството, когато се прости с майка си, която по интересен начин обичаше - без да я познава, но винаги търсеща идеала за нея в душата си. Вярата й в доброто, в това, че живота не приключва със смъртта, и в Божията любов и закрила, й даваше сили пред тежките удари на съдбата. Имаше трудности и в комуникацията със семейството си, но въпреки всички перипетии успя да намери - макар да й отне немалко години - връзката обратно към тях. И юношеството й не беше никак лесно, защото прекара немалко време разделена от семейството си, заточена в държава, от която на моменти изглеждаше, че няма измъкване - но успя да се събере отново с тях, и заедно наваксаха изгубеното време и отново станаха добри приятели.
В живота си тя видя много различни страни, култури и начини на живот и мислене - опит, който неизменно я направи интересна и многопластова личност. Омъжи се за своя любим и сродна душа, и заедно отгледаха чудесни, умни и талантливи деца. Живя на много различни места с мъжа и децата си и успя да им предаде ценностите, в които вярваше, и да ги обича с цялото си сърце. В кариерата не й беше трудно, и за кратко време постигна статут на самостоятелен артист. Насърчаваше децата си да използват максимално талантите си, давайки им свобода да следват мечтите си отрано, подкрепяше ги в трудните моменти, беше жертвоготовна  когато се налагаше, но и знаеше кога трябва да остави другите да решат проблемите си сами. Беше балансиран човек, състрадателен, но и горд; приятелите я познават като гостоприемна, забавна и талантлива, а семейството й я цени като закрилница на семейното огнище, грижеща се за уюта и позитивната атмосфера в дома.

Джанет не би искала да губим време в дълги речи за нея днес, както и не би искала да тъгуваме прекалено за нея, а по-скоро да се радваме, че сега за нея започва ново ниво на съществуване - един съвсем нов свят, в който тя се надява да се запознае с майка си, да види баба си и дядо си, и предците и приятелите, които са си отишли преди нея. И би искала да каже на семейството си, че няма да спре да ви обича и да бди над вас, дори от оня свят. И когато вашето време настъпи, тя ще бъде там, до вас, и ще ви чака, докато се съберете всички заедно, отново - в обятията на безкрайната божия обич - на онова място, където енергията продължава да живее.

Почивай в мир... 

Джанет.


вторник, 26 ноември 2013 г.

Nosce te Ipsum – Опознай Себе си

 Nosce te Ipsum – Опознай Себе си

"Идеята не е да владееш и управляваш света, а да го опознаваш. Той по принцип е създаден съвършен - такъв какъвто е." 
Илияна Смиляновa

Ако се стремиш да управляваш света, то е защото не познаваш себе си и компенсаторно се опитваш да намериш сигурност във властовата си невроза. Опознавайки самия себе си, разбираш, че светът отдавна се управлява по закони, далеч надхвърлящи малките его илюзии на тези, които се опитват да се месят в този процес, бягайки от сянката си!

Побеждавайки гордостта, човек става приятен. Преборвайки гнева, той става весел. Преборвайки страстта, той става преуспяващ. Преборвайки алчността, той става щастлив."
Арабска поговорка

Поговорката затова е поговорка, защото е кратка, загатваща. Естествено, че може да се доуточнява много. Има и здрава агресия, а и никой не е безстрашен и безстрастен. Докато сме в това тяло, няма как да сме напълно свободни от тези емоции, освен в нечие пожелателно мислене. Според мен, слабостта на тази поговорка е в думичката "пребори". Ако се замени със сублимира, трансформира, преобразува, всичко идва на мястото си!

През опита си, бих изразил горната поговорка така:

Смирявайки гордостта, човек става мъдър. Когато с това мъдро смирение, човек приемащо обикне страха си, защитният му гняв се преобразува до целеустремена и спокойна мотивация. Когато с тази спокойна и целеустремена мотивация човек сублимира страстта си, става вдъхновен и преливащ от творчество. Трансформирайки алчността си, човек осъзнава, че е щастлив, сега и във всяко следващо сега в красотата на живота си!

Гордостта се трансформира в смирение, което води до една дълбока мъдрост, тиха, обемна и светла, в мир, бездна от стабилна хармония. Болният гняв пък винаги крие зад себе си страх. Преработвайки страха, се стапя и гнева - поговорката казва, че се ражда веселост. Бих добавил към това и творчески, вдъхновен потенциал. Всъщност гордостта и страхо-гнева са неизменно свързани, а разделянето им е само условно. Страстта поражда неудовлетвореност, страх, тъга, гневна амбиция за постижения. По скромните ми наблюдения, тя в огромна степен индуцира останалите негативни емоции. Способността за метаморфозирането и обаче води и до овладяването на страха, гнева, тъгата, вината... Ако работим върху последните, но сме неспособни да овладеем страстта си, "наливаме вода в продънена каца". В съвременния свят именно страстта е свръхраздувана, а това кара и страха и гнева, а оттам и поведенията свързани с тях, да ескалират силно! Говоря за страстта, стояща на другия полюс на Любовта. Зад тези ми думи стоят и биохимични и поведенчески и социални факти.

Кое стои зад свръхраздуването на страстта? Безлюбието. Като няма любов, няма удовлетвореност, няма щастие, няма мир, няма възхищение на творението, изразена във всяка капка дъжд и цветенце, няма благодарност. Отваря се вътрепсихична "яма", в която заживяват антиподите на висшите качества... В Будизма темата за страстта е основна. Повече желание, повече страдание. Защото човек е в постоянна вътрешна липса. Заживява се с натрапени отвън социални сугестии и заблуди за щастие през имането на вещи, пари, през илюзията за контрол на властта. И властта и парите и каквото и да е имане не могат да заместят и един квант любов. Отваряйки се за потока на любовта, пак постигаме, пак се стремим към професионални и социални случвания, но тласкащата мотивация е пълнотата от вдъхновение и преливащите светлина и щастие. Тогава ставаме промяната, която търсим в света. Така повлияваме и социалната си среда.

Орлин Баев, психолог



неделя, 17 ноември 2013 г.

За психоанализата и други митични животни

 Училището на животните

"Някога, много отдавна, животните решили, че трябва да направят нещо героично, за да
посрещнат подготвени проблемите на „новия свят“. Затова си основали училище.
Приели учебната програма, която включвала бягане, катерене, плуване и летене и за да я
прилагат по-лесно, всички животни били задължени да посещават и четирите дисциплини.
Патицата била отличничка по плуване, всъщност по-добра дори от инструктора си, но имала незадоволителни оценки по летене и много слаби по бягане. Тъй като тичала бавно, трябвало да остава след часовете и да пропуска плуването, за да тренира бягане. Това продължило докато ципестите й крака така се разранили, че оценките й по плуване станали едва средни. Но средното ниво се приемало като нормално в училището, затова никой, освен патицата, не се тревожел за това.
Заекът започнал като най-добрия ученик в часовете по бягане, но заради слабите оценки по плуване трябвало да се упражнява до пълно изтощение и накрая получил нервно разстройство.
Отначало катеричката била отличничка по катерене. В часовете по летене учителят й я карал да лети от земята нагоре, вместо от върха на дървото надолу, в резултат на което тя изнемощяла до крайност, получила и мускулна треска от пренатоварване и тогава й писали тройка по катерене и двойка по бягане.
Орелът бил проблемно дете и затова го възпитавали сурово. В часовете по катерене той
побеждавал всички останали нагоре към върха на дървото, но настоявал да използва собствен начин, за да стигне до там.
В края на годината една анормална змиорка, която можела да плува извънредно добре, да бяга, да се катери и да лети по малко, получила най-високата обща оценка и станала първенец на випуска.
Лалугерите не посещавали училището и се борили срещу налаганите им санкции, защото
административното ръководство не включило в програмата копаене и заравяне. Те дали децата си да чиракуват при един язовец, а по-късно се присъединили към мармотите и гризачите, за да положат заедно основите на частно училище, чиито възпитаници получили много добро образование.“

Джордж X. Рий Вис


Отидох да уча психология в университета, като очаквах да ме учат на душезнание и сърцеведение. Уви, всеки път, когато разтворех крилата на менталния си полет, ми бе казвано, че не може така, че такъв подход е неправилен. "Трябва да ги прибереш тези крила, да ги свиеш и да ги превърнеш в малки груби лапи, с които да копаеш сляпо под земята!", ми вика даскалът. Такива били директивите на световната пси дървения. "Е, да, ама така не виждам по-далеч от носа си и ми е съвсем непривично. Смятам да оставя статистическия пакет SPSS на приятелите си къртици, екстравертно-сетивни типове. Уважавам ги и мисля да се ползвам от техния труд и резултати, но бидейки интуитивен мислител, си имам свой подход!". Даскалите обаче ни чуваха, ни приемаха, ни предаваха - настояваха, че трябва да се подравня по световните сиво-плоски стандарти и да приема, че летенето е когнитивно изкривяване. Съобразих се, но едва не си начупих крилете на вдъхновението в изчислението на средно статистическата посредственост, някъде между стимула и реакцията. 

В областта на човешката когниция, съвременната наука се старае да използва същите принципи, като при точните науки. Повторяема доказуемост, отчетливи и проверими резултати. Изследва обаче единствено през поведението и дори нарича психологията поведенческа наука - нещо, с което аз никак не съм съгласен. Така се губи цялата вътрешна палитра, богатство от интуиции, мисли, чувства, копнежи, вдъхновения, безкрай от обич и божественост. В доста плоско дизайнирани експерименти (самата методология ограничава и е безсилна да провокира по-обхватни и качествени такива) се замерва единствено външната реакция - поведение и по него се съди за евентуалните когниции. Сякаш глух съди за музиката по далечните тактилни вибрации, а сляп опознава светлината единствено през топлината. Изцяло се отрича интроспективността като метод за познание. Това отричане се прави въз основа на елементарни и немного експерименти с произволни извадки люде, въз основа материалистичния ментален уклон на експериментаторите, който някакси пропуска качествената разлика на подобен рисърч при хора с дългогодишна практика в медитацията. Най-напредничавото и научно „подковано“ изследване засега  е през неврологията. То е чудесно и невронаучните резултати са изключително вълнуващи и ценни, разбира се. Но измерва само биологични корелати, не и самите психични феномени. По отношение на фините когниции такова изследване се отнася така, както измерването на теглото на хартията, обема и, вида мастило и шрифт на една книга се отнасят към вложеното съдържание и смисъл - ни повече, ни по малко!

 Такава, каквато е понастоящем, научната психология фасилитира промяна на гледната точка към подравняващото окастряне на собствената си посредственост. С това твърдя, че психологията, тъй като се занимава с човека, е нужно да си служи с целия спектър от прояви на човешкото. Стъпването на научно експериментална база е чудесно, но сами по себе си съвременните научни методи, съотнесени към психологичните проучвания съдят за психиката единствено по поведението. Само предполагат, сляпо опипвайки в тъмнината на повторяемите поведенчески резултати, които евентуално и пожелателно предполагаемо  би трябвало да корелират с дадени психични съдържания...

Предлагам вместо психологията да се държи като инфантил, да осъзнае, че в световното културно наследство от методи за личностно развитие стои богатство от методология, при това експериментална (в истинен, излизащ извън посредствеността на настоящата научна методология смисъл), но почиваща на интроспективна опитност. Такова предложение обаче размества самите основи на допускането за научния метод като единствено твърдо екстравертно и материално ориентиран, не само в сферата на психологията, но във всяка една научна област.

Както винаги, истината е в златната среда. Поставяме основите на познанието си здраво във фундамента на когнитивната наука, методология и логика, но стените на психологичното ни знание се издигат през аналитичната, хуманистична, трансперсонална и интегрална психология. Това е цялостен, холистичен подход към познанието за човешкото в човека, душевността му. Там някъде, където съвременните методи са безсилни, в тавана на познавателните си способности, поставяме телескопа на интуитивното си знание, за да можем да се взрем в безкрая на ... себе си. Тази интегралност и холистичност понастоящем се наблюдава далеч извън рамките на конкретната обсъждана наука. Човешкото познание става все по-интердисциплинарно. А където свършва психологията и въобще науката, започват религията и изкуството. Въобще, науката на високо ниво е истинско изкуство и е правена с чиста проба мистично вдъхновение! Психотерапията, смея да твърдя през опита си, на практика е в по-голяма степен изкуство. Да, изкуството може да бъде и е изследвано научно. В оптимален вариант то „сверява часовника“ си с научните твърдения, стъпва на стабилния научен фундамент. Самото му правене обаче си е чиста проба изкуство.


Мястото на психотерапията измежду методите за себеразбиране и личностен растеж

Отидох да уча психотерапия, като си мислех, че ще ме учат да лекувам души. Да, но не. Трябвало да поправям когнитивни грешки, това било всичко. Или пък: "Ето, така трябва да се катериш по дървото на неврозата, точно в такава последователност и с именно тези пет движения да се захващаш и лекуваш. Така е казал нашият гуру, а той знае!", ми казват лекторите. "Хубаво, добри похвати, интересна теория, ще я ползвам с радост. И тази и другата и третата и петата. Ама аз мога и така да се катеря и наобратно, и със скоци и с малки стъпки, понякога се гмуркам надълбоко в ума на човека, а друг път литвам нависоко в безкрая му от потенциал. Тясна ми е вашата теория, плоскостно мисли вашият гуру.", заявявам аз. "А, трябва да се съобразиш, иначе няма диплома!", клати глава научената комисия. "Ще лазиш подчинено, ще навеждаш глава. Тук не се лети, пълзи се." Отговарям им: "Е да, но аз в първия месец научих цялата ви теория и практика, а остана едното трамбоване и ... плащане. А това, до което стигате вие за години, аз често постигам за неголям брой сесии. Просто мога да летя и виждам отвисоко." ... 

Психотерапията води до себеразбиране, поне до някаква степен, да. Ако говорим за дълбочини и висоти в този процес, на ход идват по-цялостни системи, в които не е необходимо плащане за всяка сесия, но затова пък са нужни ежедневни целенасочени усилия, начин на живот, дисциплина. Говоря за будизма, йога, вътрешното християнство, суфизма, бахайския подход, бялото братство и т.н. Ако обаче подобни психодуховни дисциплини бъдат практикувани на фона на неотработени ментално емоционални изкривявания, конфликтни психични съдържания, характерови травми и проблеми, сами по себе си рядко водят до разрешаването им, а дори могат да съдействат за задълбочаването им. Тук според мен е мястото на психотерапията. Не и до безкрай обаче. Животът е за живеене, не за ходене на психотерапия! Дори психотерапевтът да има лично себепознание, включващо до някаква степен и духовната му същност, дори терапията, която практикува, да ползва елементи от психодуховните системи, адаптирани към нея, цялостното разгръщане на себепознанието се случва след дългогодишна лична работа през споменатите или други психодуховни методи, а психотерапията само може да "махне прангите от характеровите нозе", да свали "раниците, пълни с комплекси - камъни", задържащи пътника в самото начало на пътя му... Ако визираме психотерапиите, като класическата психоанализа, които заявяват, че с дългосрочната си работа правят промени, аз ще кажа, че това са голи твърдения без никаква стойност - както без научна, така и без практическа обосновка. Говоря това през знанията и опита си. Аз самият се занимавам с човешката невротичност и на пръв поглед, би трябвало да поддържам мнението за нуждата от дългогодишна психотерапия. Но просто съм честен със себе си хората, споделяйки становището си за специфичната роля на психотерапията. При някои проблематики, като личностните р-ва, психотерапията продължава с години. Но тук ролята и е по-скоро поддържаща и подкрепяща, поне докато се стигне до готовност за реално самосъзнаване (метакогниция) и промяна. Но, пак стигаме до извода, че психотерапията е насочена към определени проблематики: невротична или перверзна характерова структура. Доколкото помага на хората да разрешат тези си динамики, дотолкова е и мястото и. А същинското себеразбиране започва, когато човек е относително психично здрав, в процеса на следване на даден по-цялостен път!

Възможно ли е в рамките на няколко сесии да се реструктурира цялостно характера? Не, не е възможно. Но е възможно да се постигне силна промяна. Тревожното състояние, което води човека при психотерапевта, да бъде ползвано като двигател за емоционален растеж и преобразувано до по-стабилна и зряла психика. Как? Чрез промяна на гледната точка, на визията за ставащото от позиция на случайна жертва, в човек, благодарен на случващото се, осъзнаващ, че то е закономерност, която цели именно силата, щастието и мъдростта му и води до промяна и на базисните характерови динамики. Дава се посока, при всеки индивидуална, разбира се. Насочва се към самоувереността и обичта към себе си и страха си, идваща от доверието в неслучайността на ставащото. Говоря предимно за тревожните р-ва, с които основно работя. Такава работа е като точният ключ в ключалката на неврозата на човека. Тя обикновено продължава 6 - 24, рядко повече сесии, а след това преминава в по-редки, поддържащи и контролни консултации. Ако говорим за цялостна характерова промяна, както споменах, тя може да бъде преживяна в системи за психодуховно развитие, които сами по себе си имат огромна психотерапевтична стойност, когато основните "насмолени възли" на психични съдържания, конфликти, травми и маладаптивни психодинамики са осъзнати и преобразувани. Самият процес на психотерапия би могъл да бъде част от такъв цялостен път, ако личността на терапевта притежава преживелищната мъдрост, освободена при следването на психодуховен път, в хода на нелеки житейски уроци. Твърдя, че каквито и методи от психотерапията при тази по-цялостна характерова промяна да бъдат ползвани, били те когнитивни, аналитични, хуманистични или други, те могат да бъдат само допълнителни "патерици". "Проходилки", които само могат да спомогнат разгръщащите се личностна зрялост, цялост и мъдрост при характеровото преработване на пациента да резонират все по-силно с тези на терапевта. Колцина терапевти обаче са носители на такова автентично оцялостяване и зряла мъдрост, дали те зависят само от стандартните академични дипломи и обучения в психологията и психотерапията  и не води ли често слепият слепеца, това е риторичен въпрос?!

Говоря за насочване в смисъл фасилитиране на осъзнаване, мотивиране, намиране отговори, активиране на воля за промяна, себеразбиране, но и създаване на предпоставки за тяга към развитие през активни и целенасочени усилия, малки стъпки, водещи към отчетливи резултати. Въпросните стъпки обаче практически липсват в атавистични терапии като класическата аналитична.

Митът за дълбинната психоанализа. Мястото на психоанализата в ефективната 
психотерапия.

Нека читателят не остава с погрешното впечатление, че отричам психоанализата. Навсякъде в статиите си говоря за съвсем друго - за извличане на практически полезното и реално резултатното от нея, но в контекста на работата със съвременните еволюирали терапевтични методи. Оценявам приноса на психоанализата и твърдя, че от нея могат да се извлекат ценни основи - еволютивните фази, типовете характери, защитните механизми, топичната структура, самата идея за психиката като динамичен поток, огромна част от теорията на Юнг, Райх и много други автори и т.н. В научните среди психоанализата откровено се приравнява с гледането на боб и гадаенето по хвърлени кокали. Не казвам, че това е и моето мнение (него споменах по-горе), само споменавам становището на когнитивната наука, експерименталната психология и базираната на доказателства психотерапия. Огромна част от твърденията на анализата подлежат на резонна критика, въз основа не само на научното мнение (научната методология е доволно тромава, за да може да следва актуалния терапевтичен процес истински), но и на психотерапевтичната практика, водеща до проследимо - осезаеми промени. Казвам го въз основа на седем годишен опит в лекуването на човешката невротичност, без в тези редове да засягам тези аналитични заключения, заслужаващи честна и добронамерена критика. Спирам се единствено на хипотезата на самите аналитици за дълбинност на метода им. Заявявам, че твърденията за дълбинност се случват само в субективните вярвания на аналитика и клиента му за това, не и на практика.


Безсилието на психоанализата

Относно безсилието на психоанализата по отношение успешното третиране на повечето от невротичните разстройства съдя по: 1) Думите на десетки и десетки мои клиенти, посещавали психоаналитична терапия при дипломирани аналитици с години, без каквото и да е подобрение. 2) По тестванията на резултатността на основаващите се на доказателства терапевтични модалности в сравнение с психоанализата при тревожни р-ва. Тествания, доказващи успешността на споменатите методи и тоталния провал на психоанализата. 3) По опита си в работата с тревожни разстройства. От самото начало на тренингите си по психотерапия имах възможността да се запозная с модалности, които интегрират анализата в осъвременените си методологии: схема фокусирана когнитивна терапия, позитум терапия, неорайхианска аналитична психотерапия и др. Ползвайки единствено аналитичната част от тези методи, продвижението в посока психична хармония, относителна самостойност на самоувереността и преживяване на радост от живота, бе неглижируемо малко... Анализата обаче бе добър познавателен фон за по-действените методи. Така стигнах до изводите, които споменавам по-горе.Четирите главни съвременни направления на психоанализата действително представят вълнуваща психофилософия и наистина могат да се превърнат в един вид оазис за интелигентния хомо невротикус нормалис. Аз самият уважавам психоанализата и едва ли ще спра да се интересувам от нея. Когато обаче „нормалната“ невротичност премине в психиатрично състояние, собственият ми опит в консултирането, подкрепен от психотерапевтични научни експерименти, говори, че на ход идват далеч по действените и усъвършенствани съвременни методи в психотерапията.

По-горе твърдя, че дълбинността се случва само в субективните вярвания на аналитика и клиента му, но не и в обективната невро-психична реалност. Тук някой би възразил, че именно субективните вярвания за дълбинност  в аналитика и анализирания са определящи за това, че дълбинността истински присъства в процеса, тъй като може би точно тези пожелателни убеждения водят терапията в посока себеразбиране.  Зависи обаче за какво говорим.  Ако целта ни е единствено отговор на въпроса ЗАЩО преживяваме дадено състояние, при това отговор пречупен през аналитичната, наситена с цял легион когнитивни изкривявания теоретична призма, може би. Имаме не толкова дълбочина, колкото основаваща се на аналитичните хипотези широта, създаване на ментални „котви“ за ума, за които едно в по-голяма степен феноменологично, психо-философско, но не и реално терапевтично себеразбиране да създаде интелектуална опора, за която да се прикрепи. Въпросът е, че психоанализата създава такава фантазна интелектуална опора, вместо да достигне до базисни неврални, биохимични и когнитивни факти и процеси, които актуално да послужат за основа на стабилната промяна от невротичност до психична стабилност. Методът и прилича на усилията на барон Мюнхаузен да се изтегли от блатото, като се захване за собствената си коса. Подходът на психоанализата в най-добрия случай може да послужи за интелектуален „остров“, на който човек да избяга от проблемите си – не и да ги реши обаче. Или за преподаването и на обучаващи се, които след време да я преподават на други обучавани, но без истинска реална стойност за крайния потребител – човекът с невротична тревожност, депресия и т.н.  Защото анализата не отговаря на въпроса КАК да се случи промяната и КАКВО именно е нужно да бъде предприето като конкретни ментални, емоционални и поведенчески малки стъпки, водещи до достатъчно големи, за да бъдат отчетливи, промени.  Ако визираме човек с обсесивно компулсивно, паническо разстройство, социална тревожност, генерализирана тревожност, конверзионно р-во, здравна тревожност и т.н. и т.н., твърдя, че субективната вяра на аналитика и клиента в дълбинността на процеса няма да допринесат за резултатността на терапията. Просто методът е неподходящият за целта. То е като с каручка да искаш да прекосиш океана. Не е предназначена за това. Има обаче терапии кораби, терапии подводници и терапии самолети, които могат да го направят!

По-горе споменах, че хипотезата за дълбинност на психоанализата е мит. Защо го твърдя? По две причини: 

1) Невронауките стигнаха до знанието, че процесирането на информацията в мозъка се осъществява по къс и бърз, прекогнитивен път, през "релето" на таламуса, директно до лимбичния мозък и амигдалата и през дълъг, бавен път - таламус, мозъчна кора и едва тогава лимбична система. При огромната част от тревожни състояния, които водят човека в кабинета на терапевта, задействането на страхуваните от тях емоции се случва основно през директния, прекогнитивен, бърз ирационален път. Когато тригерът е съзнателно или предсъзнавано мисловен (автоматични мисли), то отново коровата функция задейства и двата пътя. Колкото и човек да вербализира мислите си, колкото и да облича в символика психодинамиката на преживяванията си, опитвайки така "То да стане Аз", тоест да разшири кръга на съзнанието си до несъзнаваното,  това практически не се случва, освен във въпросните вярвания на аналитика и анализирания за дълбинност и работа с несъзнаваното. Тук някои изследователи разделят несъзнаваното на аналитично (unconsciousness) и когнитивно (nonconsciousness). Аз твърдя, че това, което аналитиците наричат несъзнавано, всъщност е неуспешният опит на работната памет (съзнанието) да проникне в дългосрочната памет (несъзнаваното). Опит, наситен с познавателни и паметови изкривявания, погрешно обявяван за необходимо и достатъчно условие за изграждане на терапевтичната теория и практика на психоанализата. Човекът може да знае много относно това ЗАЩО преживява даденото състояние. При това намерените отговори въобще не е задължително да бъдат реално адекватните по отношение на някакъв дори относителен обективизъм. В психоанализата отговорите се предполагат единствено въз основа на аналитичните хипотези и интерпретации, а нерядко се поставят измислени „телета“ - уж -причини под „воловете“ на неврозата. Старите мозъчни структури обаче продължават да провеждат сигналите, стартиращи тревожността, дори и след години подобни безплодни усилия - защото аналитичните вербализации, които уж би трябвало да провокират осъзнаване на несъзнаваното, се явяват "драскане по повърхността", не проникват до процесирането на информацията по споменатия бърз, прекогнитивен път на старите мозъчни структури.  Нито пък достигат до реалната емоционална и процедурна дългосрочна памет, тоест до когнитивното несъзнавано, до гравираните дълбоко когнитивни, характерови схеми в невралните пътечки, тригериращи невротично възприятие на самия себе си, хората и света. Така аналитичният процес спокойно може да бъде алегоризиран като "наливане на вода в продънена каца". Това не прави анализата ненужна, но автоматично я поставя единствено в стартова и контекстуална позиция по отношение на действително ефективната психотерапия, поне що се отнася до третирането на психиатрични тревожни състояния. Със споменатия директен неврален път и емоционално-процедурната дългосрочна памет работят терапиите, които действат преживелищно, през тялото, както и тези, базирани на работа с променено състояние на съзнанието. Затова твърдя, че дълбочинността, заявявана от аналитиците, е чист мит!

2) Дълбинност на кое? Нека обясним обекта на третиране, психиката, през термините на паметта. Психоанализата самообявява себе си за дълбинна терапия. На какво основание извън пожелателното мислене? Психичните структури, а именно, дезадаптивите характерови схеми, които причиняват тревожност при перцепцията на света, могат да бъдат формулирани лингвистично и символично, през семантичната памет, визуално през епизодичната, но това е само обяснителна съзнателна интелектуализация. Всъщност въпросните характерови схеми представляват дълбоко гравирани емоционално и процедурно паметови (идеационен праксис) импринти, достъпни реално само по гореспоменатия прекогнитивен неврален път, през преживелищността. 

Но има и още нещо. Психоаналитиците твърдят, че работят дълбинно, че дълбоко проникват в миналото. Всъщност това, с което се работи в психотерапията, са настоящите паметови залагания, съществуващи СЕГА в психиката на човека, в следствие от преживяванията му в миналото. Аналитиците наричат дълбинна работа постоянната фиксация в миналото, докато всъщност актуалните емоционални и процедурни паметови следи остават практически незасегнати или слабо повлияни от анализата. Току що обясних защо. Паметовите проучвания освен това са стигнали до извода, че паметта е изключително неточна, по-скоро конструираща, отколкото възпроизвеждаща случвания. С постоянния си акцент върху миналото, психоанализата създава силни предпоставки за изфабрикуване на спомени, през неволния прайминг, правен от аналитика. Така това, което анализата нарича дълбинност, се явява всъщност когнитивни и паметови изкривявания. Оказва се, че реално дълбинни са терапиите, които съумяват да въздействат на дискутираните характерови схеми, през преживелищния достъп до прекогницията (несъзнаваното), осигуряван от метода им. Такива са психотелесните методи, поведенческата терапия, базираната на медитация (mindfulness based) когнитивна терапия и др.


Орлин Баев



вторник, 29 октомври 2013 г.

Психотерапия - пари

Психотерапия - пари

Резюме: В статията разсъждавам върху упражняването на професията психотерапия и свързаните с това финансови процеси. Засягам следните теми: народопсихологията на българина и заплащането в психотерапията – „за камилата, иглените уши, богатството и царството Божие"; Адекватна финансова стойност при качествена психоемоционална стойност и терапевтична промяна. Или „Кесаревото кесарю, Божието Богу“; Психотерапията и други професии – сравнение на социалния просперитет и статус; Психотерапия и щастие – изследване; Парите като съзнаван и несъзнаван мотиватор в психотерапията; Какво всъщност представляват парите – непременно нещо лошо ли са?; Психиката на психотерапевта – фокус в призванието или в парите и терапевтична ефективност; Заплащане на психотерапията от здравната каса; Практика на психотерапия като странична дейност, след основното професионално занимание – добра или не толкова идея; Продължителност на процеса при фокусирана в резултат интегративна терапия и при психоаналитична насоченост и свързаните с това финансови разходи за пациента – размисли.
Текстът е разделен на пет тематични части. Написан е на разговорен език и е насочен към широк кръг читатели. Според усещането на читателя, може да бъде четен наведнъж или на части. 

 Част I: За камилата, иглените уши, богатството и царството Божие  

Споделям разсъжденията си по тази тема с ясното съзнание, че е възможно да породи много противоречиви мнения, по много причини. В българите като нация има откровено противоречие по въпроса за заплащането в психотерапията. Дори в някои терапевти с по-фини сетива има такова противоречие!

В България психотерапията е новост. Реално съществува активно едва от 15-на години, за разлика от развитите държави, където тя присъства от 115 г. (към днешна дата, 2013-та год.) в съвременен вид. Това е една от причините около нея да цари доста неразбиране като цяло. Например, можеш да чуеш изказване: „А, на мен психотерапия не ми трябва. Имам си приятели и като седна с тях на кафенце, ми олеква и всичко се оправя!“. Една пациентка ми беше споделила как баба и възкликнала: „Бря, кво ще одиш там да си говорите и да му плащаш. Я ке ти говорим, па ти ми плащай!“ J . Наистина, за какво ли би съществувала психотерапията, ако приятелите и бабите ни можеха да ни помогнат да излекуваме паническите си атаки, плаващата генерализирана тревожност, хистеричните психосоматики, социофобията ни, тревожната ни депресираност, мъчещите ни натрапливи мисли, компулсивни поведения, зависимости, психосексуални дисфункции  и фобии?! Каква роля би имала тогава тя? Никаква! Аз много бих се радвал това да е така. А дано, но надали, както се пее в една популярна реклама. Много често, особено в България, човек идва на психотерапия, когато вече е пробвал всичко – разговори с приятели, билки, врачки, игнориране на проблема, самопомощ, хапчета, но не е успявал трайно да се почувства по-добре. Нерядко пациентът прекрачва прага на консултативния кабинет след години и години носене, отричане и задълбочаване на невротичността си. С тези редове искам да спомена, че на психотерапия, особено в страна с нашия манталитет и разбирания, не се ходи от едното любопитство, а от въпиюща и болезнена нужда.

По отношение на заплащането в психотерапията, по скромното ми мнение, огромна роля за съществуващия негативизъм се дължи както на непознаването на споменатите по-горе нужда, ценност и ползи от психотерапията, така и на насаждания с векове и хилядолетия псевдо християнски мироглед по отношение на парите и благочестивата душевност. Псевдо, защото няма нищо общо с Христос, но има много общо с манипулацията на съзнания, поддържана от църковността. Църквата казва, че за да спасиш душата си, непременно трябва да бъдеш беден. Народът пък несъзнавано и автоматично свързва този наследствено насаден мироглед  с лечението на душата, психотерапията. Сякаш, когато се заплати за емоционалната помощ, за лечението на душата, нещо не е много наред, нечиста работа е… Нали „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“  (Мат. 19:24). Хубаво, но аз наистина не познавам истински богат психотерапевт. Дори и тези, които отдавна не разчитат на личните консултации, тази най-трудна и натоварваща психотерапевтична дейност, но се занимават основно с преподаване на психотерапия, супервизия и провеждане на епизодични семинари – дори и те не могат да се похвалят с кой знае какъв доход, в сравнение с много други професии в това държавно пространство и с колегите си терапевти от други държави.

Психотерапевтите също живеят в този свят, имат семейства, ядат, обличат се, плащат наеми и сметки и т.н. Пък и дали разбирането ни за богатството, иглените уши и царството Божие, споменати в библейската фраза, е резониращо със смисъла, вложен от отправилия го? Колко лесно е било и все още е на политическата прослойка, която ползва църквата като своя властова маша, да държи в удобно подчинение мизерстващия народ през насаденото криво разбиране за богатство и бедност и връзката им със светостта. Ако преди време това разбиране е било съзнателно споделяно от хората, то понастоящем, въпреки видимите промени в мисленето, е дълбоко заложено в несъзнаваното, в колективната ни памет. Просто твърде дълго е било насаждано и затова е проникнало дълбоко в социалната ни памет, в колективното несъзнавано. Ами ако богатството обозначава психичната наситеност с пороци, страсти, зависимости, тоест т.н. в християнството смъртни грехове:  похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество (ревност), горделивост, суета? Ами ако бедността маркира свободата от тези психични, поведенчески и социални динамики? Такова дълбинно интерпретиране променя качествено мисловния ни поток в различна посока. Може да си финансово състоятелен, но свободен отвътре и чист човек, който ползва ресурсите, с които разполага не като собственик, а единствено като добър управител. Човек, който съзнава, че нищо на този свят не му принадлежи истински, че всичко е част от богатството на природата и Бога, а финансовата състоятелност, когато притежаваш висока съзнателност, влече със себе си и немалка отговорност. Грижа за другите, осигуряване на работни места, нелеко вземане на решения, качествен и изискващ способности мениджмънт, планиране и съобразено със законите на Живота разпределяне на благата. Както е казал българинът: „Не е лека Иванко, царската корона!“. Можеш да бъдеш беден на пари, но „богат“ на алчност, завист, лицемерие, лъжа, насилие и предателство човек.  А можеш и да си беден на пари, но чист човек, както и финансово богат и пълен с чернилка. Така погледната, въпросната фраза променя напълно смисъла си. Критериите, които се споменават, се оказват изцяло вътрешни, психо-емоционални качества. Но, пак казвам, в България истински финансово състоятелен психотерапевт просто няма…  По-долу ще се спра на взаимовръзката между фиксацията на психотерапевта върху работата му като призвание или като средство за печалба и ефективността на помощта му.

Ето как трансперсоналният психотерапевт, богослов, мъдрец и пророк Беинса Дуно (Петър Дънов), тълкува въпросната фраза: „Тъй щото, този стих, преведен означава: мъчно ще влезе грешен човек в царството небесно – защо? Защото греховете и престъпленията му ще го задържат, няма да го пуснат в царството небесно. В този смисъл, тук думата богат подразбира човек, пълен с грехове и престъпления – това подразбирал Христос в цитирания стих.“  (Беседа „Тези три неща“, съборно слово, 6 август, 1931, 5ч.)

 Част II: Адекватна финансова отплата при качествена психоемоционална стойност и терапевтична промяна. Или „Кесаревото кесарю, Божието Богу“.

Работя натоварващата, но и изключително вълнуваща професия на психотерапевт вече седем години. Преди тези седем години имах един период от около година, в който постоянно отговарях на писма в интернет и консултирах по скайп. Дълги писма, които пишех с часове - безплатно, разбира се. И сега продължавам да отговарям на хора, малко по-фокусирано, структурирано и кратко, но го правя. Когато започнах психотерапия, таксата ми беше ... 5 лева/ час. Имах само двама трима пациенти, като с всеки срещите ни продължаваха с часове. Тогава работех изцяло аналитично, постоянно се ровехме в миналото, в сънищата, в родословното дърво дори. Когато обаче човекът ме попиташе „КАК да променя нещата?“, си нямах идея как да му помогна. Чакахме чрез самото осъзнаване да се случи промяна. После научих, че да, осъзнаването е много важно, но то само по себе си индуцира едва 10-на % от търсената цялостна работа, по-скоро създава готовност и предпоставки, отколкото да осъществява промяна. Това, което истински трансформира невротичността, са когнитивните, трансперсонални, поведенчески и преживелищни, през осъзнаване с цялото тяло стъпки, директно фокусирани в справяне, в цел! След около шест месеца видях, че работата не е лека и започнах да работя за 10 лева на час. Пациентите ми се увеличиха. С повечето работех по два три часа на сесия. Започнах да работя и с визуализация, тоест т.н. хипноза, да включвам поведенчески експерименти, психотелесни и трансперсонални методи. Имах малко пациенти и можех да отделя голямо внимание и много време на всеки един от тях. На всеки правех когнитивна карта на психиката му на компютъра, сътворявах лична реструктурираща молитва и т.н. Пациентите обаче започнаха да се увеличават. Тогава увеличих таксата си на 20 лв./ 90 мин. или 13 на час. Така около година и половина. Пациентите отново станаха доста, започнах да работя по-конвейрно, което не е добре според мен. Отново вдигнах таксата, на 20 лв/час. Обаче пациентите се увеличиха от 3-6 на ден, до 8-12 на ден. Тъй като работех до десет вечерта, докато се върна вкъщи и докато "смъкна" натоварването, ми трябваха поне два три часа преди лягане. Това пък променя дневния режим... Освен това, от опит установявам, че в дългосрочен план, когато психотерапията е основна професия и целта е да бъде практикувана доживот, приемът над максимум пет човека на ден в психотерапията вече е прекаляване със собствената психична издръжливост. За няколко години може и по десет, но в един момент започва да се чувства прекомерното натоварване, което може да доведе до ефекта на прегарянето или пък до психосоматика. Ако работиш изцяло "замазващо" (това е официален термин), тоест само хипноза, само шаблонно, тогава и десет човека са о'к. Но аз работя интегрално...Сега таксата ми е 30лв/час, при две терапевтични сесии седмично. Тоест, 15 евро, които смятам за отговарящи на опита, уменията и ефективността ми понастоящем, при съобразяване със социалния и финансов контекст на държавата ни. За сравнение, колегите ми в повечето държави, в които се практикува психотерапия, изискват такси между 70 и 150 евро на час, а цените на много от стоките там са равни на или по-ниски от тези тук. Освен претоварването от работата с много съдби, твърде ниската такса има и други минуси. Например, привличат се и хора с ниска мотивация за справяне. Не само такива, разбира се, идват и прекрасни, мотивирани клиенти. Идват и много хора на по една заплата... Но, ниската такса допринася за привличането и на подобна социодинамика по отношение на психотерапията... Отношение към терапията като към "ето аз съм тук, завинти ми гайките". Или силни вторични ползи от проблема и ползването на терапията като инструмент за поддържане на тези ползи - в този случай е подходяща психоанализата в чист вид - не защото ще разреши проблема, а именно защото ще го поддържа, а пациент и терапевт с години ще са доволни един от друг! Ниската такса привлича и пациенти "туристи", които са обиколили маса терапевти, бягайки от всеки след няколко срещи, обвинявайки го. Обвинявайки го, а всъщност захранвайки проблема си, който несъзнавано силно желаят. В този случай често присъства защитна свръхкритика. Тя е бягане от "подводни' страхове, но кой да види това, да поиска да се задържи при някой на терапия и да разреши страховете си... Изоставянето на критиката, превръщането и в разтворена толерантност, състрадание и обич всъщност се явява ключ за щастие при такива хора, но психиката им силно се е вкопчила в проклетията на критиката и с все сили си я държи. Аз наричам психодинамика от подобен сорт първична печалба - защото се случва на съзнавано или предсъзнавано психично ниво, а човекът всъщност си я желае. 

Забележете, че говоря не за висока, а за адекватна финансова стойност на психологичните консултации, ситуирани в  конкретната социално – икономическа среда.

Какво тук е адекватна такса обаче?

Такава, която е съобразена със:

-        -  статуса на психотерапевтичната професия като много висококвалифицирана, високо отговорна и с огромно значение както за качествения, психично здрав, смислен и изпълнен със светлина живот, така и за чисто телесното здраве, в процеса на профилактика и лечение на психичната роля на психосоматичните процеси.

-      -    опита, уменията и ефективността на терапевта. Колкото повече опит, знания и ефикасност има един терапевт, толкова по-висока е цената му. Ако обаче се сравни тази цена за далеч по-малкия брой сесии, които са необходими за разрешаване на даден казус, излиза, че цената му е много по-ниска от тази на терапевти, които работят дългосрочно, но със слаба ефективност, макар и на по-ниско заплащане.

-   -        адекватна е и таксата, която е съобразена с конкретния социо – икономически контекст на дадената държава. Ако в развитите държави час консултиране струва средно сто евро, то в България е 15-20, рядко повече евро. Единици в България са терапевтите, които имат такса от 40, 50 и повече евро и всички те имат стаж в тази нелека професия по-голям от 10 години.
-   
     -       адекватна финансово е и таксата, която бидейки подходяща, оптимизира количеството желаещи пациенти. Когато уменията на терапевта правят провежданата от него терапия действително резултатна, притокът на пациенти нараства силно. Ако терапевтът приема всички, би трябвало да не спи, да се лиши от личен живот и време, което в дългосрочен план не е добра идея. Адекватното повишаване на финансовото възнаграждение тук свежда „дебита“ от пациенти до поносимо количествено „налягане“ - професионално натоварване.

Та, адекватната на съответните социални стандарти такса редуцира в някаква степен:

1) пациентите с ниска мотивация, очакващи терапевтът механично "да ги поправи“, сякаш са автомобил.

2) пациентите тип оплаквачи, несъзнавано силно желаещи всъщност да поддържат проблема си, вместо да го разрешат и бягащи от терапията, ако започнеш да ги тласкаш към решение. Както писах, тази извадка от пациенти е подходяща за атавистичната психоанализа - поради пълната липса на каквото и да е развитие в казуса и поддържането на вторичните ползи, което тя прави с "метода“ си! 

3) пациентите туристи, задоволяващи критиката си, рационализираща печалбата им от поддържане на неврозата им, от един та на друг терапевт. Разликата между тях и горните е в това, че оплаквачите с охота продължават да посещават психотерапия, дори ако или именно защото ни на йота не се придвижват в здрава посока.

Ако самият терапевт е фокусиран в решения и цел и уважава себе си и професията си, просто не желае да работи с горната извадка от пациенти. Защо? Защото при (1), лишените от истинска мотивация за промяна, ако такава не бъде индуцирана в рамките на първите една-три сесии, справянето със заявения проблем е кауза пердута. Ако човекът не прояви мотивация за преодоляване на инертността си и няма искреното желание да го направи, усилията на психотерапевта по действена мотивираност изтичат като наливана вода в празен кладенец. Разбира се, тук интуицията и познанията на терапевта на човешката природа са тези, които могат да преценят кой пациент е годен и желае да развие изискваната и неимоверно важна мотивация, тяга към промяна и кой не. Имал съм десетки пациенти с тежка депресия, състояние при което по презумпция мотивацията е занижена, но които искрено и от все сърце желаят промяната на това положение – и успяват! При (2), пациентът има силна печалба от поддържане на неврозата си (например получаване на внимание, грижи, безделие, което всъщност му харесва и оправдава със състоянието си, липса на житейска, междуличностова, партньорска и финансова отговорност, илюзия за защитеност и т.н. и т.н.), която компенсира с мънкащо оправдаване и интелектуализиране. Когато терапевтът майсторски „танцува“ със съпротивата за промяна  и отразява качествено, водещ пациента към осъзнаване на илюзорната му „печалба“, в която така се е вкопчил, когато създава мотивиращо несъответствие между несъзнаваната илюзия за защита и плюсове при поддържане на статуквото на неврозата и предполагаемите минуси и трудности на промяната, всъщност оказваща се много по - лека и изцяло положителна в сравнение с поддържаното невротично статукво – тогава пациентът, на практика желаещ продължаване на състоянието си, носещо му социални ползи, бързо се оттегля от психотерапевтичния процес. Какъв е смисълът от провеждането на реално ефективна психотерапия в такъв случай и възможна ли е въобще? Ако човекът желае единствено и само да плаче на нечие рамо, но да продължава още и още пребиваването в състоянието си, в случая е подходяща психоаналитичната/ психодинамична терапия, практикувана като главен и единствен „метод“. Качественият терапевт цени времето си и желае работата му да води до здрави усмивки, идващи от здрава и щастлива психика и начин на живот. Пациент от втория разискван тип е готов да продължи да идва до безкрай и плаща… Но целта на ефикасния терапевт е решаването на невротичния казус, а не поддържането му. При пациенти от (3), т.н. туристи, поддържането на илюзорната печалба е съпътствано от компенсаторна критика и обикаляне от терапевт на терапевт, със заявяването „аз съм много специален и ето, никой от тези некадърни терапевти не може да ми помогне.“ Там е работата, че когато терапевтът истински тласне такъв пациент към ефективна насока в когницията и поведението му, водеща към реална промяна, при това меко и умело, пациентът автоматично заявява неспособност на терапевта и отхвърля помощта, отивайки при поредния колега  - само за да се повтори същата ситуация. J


Психотерапията и други професии – сравнение на социалния просперитет и статус

Като сравни човек дохода на един психотерапевт и примерно един програмист, има разлика. Програмистът обикновено печели поне два пъти повече. Програмирането на компютри обаче е с пъти по-детерминиран и механичен процес от програмирането на мозъци, при това през словото, а не директно през неврологията. Ако сравним професията на психотерапевта с тази на предприемача, доходите му са неизмеримо по-малки, а ученето е до живот. Ако менталните изисквания в професията на предприемача са хитростта, комбинативността и пробивността, то разумът на психотерапевта е нужно да бъде и сърдечно разтворен и провеждащ нещо повече... Но, психотерапията е призвание, не просто професия...! Да сравним ли психотерапията по доходност с примерно офицер на кораб. Офицерът печели 6-20 (в зависимост от компанията, превоза и пр.) и повече хиляди евро месечно, като трети, втори капитан или капитан. Да, отговорно е да управляваш кораб и ръководиш екипаж, но не по-малко отговорно е да управляваш менталност и ръководиш характерови движения. Ето една привидно сходна професия – тази на психиатъра, извършващ единствено психиатрични консултации и медикаментозно третиране. Често консултацията тук трае едва няколко минути, завършва с едното предписване на рецепта, а тарифата обикновено е по-висока от тази на средната за страната за час психотерапия… Ако сравним психотерапията с професията на политика, разликата в чисто финансов план (темата е за това), е неизмерима. В политика е фокусирана властта, оттам и икономическите ползи са огромни. А за да бъде човек политик, не е нужно да ползва кой знае какъв интелект - просто е житейски избор. А какво относно строителния предприемач - в момента този бранш е в застой, но не за дълго... Или за професията на хирурга! Честно, многократно по време на сесия в ума ми е проблясвала мисълта: "Ех, колко по-конкретно и осезаемо, механично и пипнимо видимо е да бръкнеш директно в мозъка... ". Ако кажете, че професията на хирурга е трудна, ще сте прави! Но ако сте на предната огнева линия на психотерапията от години, силно ще се замислите, коя от двете професии е по-трудна и изискваща личностни качества... А за парите, сравнение не може дори да се направи - хирургът по презумпция печели десетки пъти повече, при това с пълното съгласие и мълчание на обществото. Общество, което безропотно, че и с мазохистична благодарност замълчава пред приеманите „на ръка“ плащания на хирурзите като нещо подразбиращо се или на огромните такси на болниците и дори събира помощи, за да помогне на хора в нужда да заплатят изисквания от акционерните дружества (бизнес учреждения – болници) рекет - примерно за трансплантация. Общество, което обаче роптае за „огромната" такса на психотерапевта от 15 или 20 евро... Някъде в несъзнавания ум на балканеца витае странното и напълно погрешно схващане, че щом не е видим, осезаем сензорно, психотерапевтичният процес е някакси не толкова ценен…  А психотерапията всъщност променя животи, спасява животи, внася светлина, дарява радост, чисти тръгнали да се овеществяват психосоматики, през душата лекува и тялото. Ето поради подобно отношение мнозина способни български психотерапевти предпочитат да емигрират в държави с друга нагласа към професията им! Държави, в които професията им е наравно като уважение и просперитет с тази на соматичния лекар, юриста, дентиста. Мдам, дентиста... Познавам зъболекари, които приемат нормален брой пациенти на ден, по-малко от мен примерно, които обаче редовно почиват на Малдивите, Бали, Шри Ланка, Карибите и къде ли не, спестяват по 10-15 хиляди лева на месец и т.н. Защо тази разлика? Защо психотерапевтът в Б-я печели с пъти по-малко, а в същото време общественото мнение „зяпа във финансовата му паница“ и мрънка, докато на запад е на равно като икономически статус с гореизброените професии? Не поради естеството на работата му във всеки случай - работа, която често надхвърля по ниво на трудност и вложени умения много други професии! Защо като отиваме на зъболекар или на операция някъде или като си купуваме жилище плащаме огромни суми и си мълчим, а несравнимо по-малката такса на психотерапевта ни е голяма? Аз не мисля, че зад такова мислене стоят реални основания и че това ще е така винаги!

Отново подчертавам, говоря не за висок, а за адекватен финансов взаимообмен, предлаган срещу получаваната емоционална, познавателна и соматична стойност в процеса на психотерапия. 

Разбира се, има и други високо квалифицирани професии, които в икономическите условия на страната ни, са онеправдани. Всеки сам обаче решава с кого да се сравнява и съпоставя. Оставям правото на хората, практикуващи такива дейности, сами да отстояват и придобият нормален статус на професиите си. Когато всеки от нас, вместо да се оплаква от държавата, политиците и еди си какво си, проектира себеуважението си в професионалните си занимания и смело отстоява правото си на качествен живот, ще се промени и държавата ни като цяло. В противен случай се осъществява на практика анекдота за българския казан в ада, който единствен бил без дявол-пазач, защото българите сами се дърпали един друг обратно, когато някой почвал да излиза. J

Психотерапевтът, по някаква странна причина, има доста глобално мислене. Понякога дадената територия и нейното мислене му става тясна. Психотерапевтът също работи в социалния контекст, в който функционира и дентистът, хирургът, политикът и предприемачът и т.н. Психотерапевтът също има нужда от почивка, понякога дори извън безумно малката територия на локалната племенна структура. Психотерапевтът също влиза понякога в магазина и също плаща сиренето и хляба със същите финансови средства. Психотерапевтът също понякога има желанието да налее гориво в превозното си средство, да си заплати наема. Или "греховното" желание да спре да плаща наеми за жилища, кабинети и какво ли не и да работи и живее по-спокойно, в собствен кабинет и жилище... Тоест, психотерапевтът е поставен в същата икономическа среда както всеки друг. Разликата е, че психотерапията е професия, която в сравнение с други такива, изисква много квалификации, много продължителни (заедно с обучението по психология, между 10 и 15 год.) и твърде скъпи обучения, скъпа лична терапия, скъпи супервизии, но преди всичко, много личностни качества, психична енергия в огромни количества и в добро качество, търпеливо постоянство, висока мотивираност, брилянтен ум, огромно сърце, силни харизма и присъствие... 

Та, „На Бога Божието, на кесаря кесаревото“. Психотерапевтът ползва вътрешен ресурс, но в социално-икономически контекст. Ако професионалната му практика беше нормално обезпечавана от социална структура (здравна каса) или духовно настоятелство/ общност, на терапевтът би му било спестено неудобството да взаимодейства директно финансово с пациентите си. Понастоящем обаче, както стоят нещата в татковината ни, му се налага да го прави…

Едно интересно изследване по темата:

"ПСИХОТЕРАПИЯ ЗА ЩАСТИЕ

Пари или психотерапия? Как да намалим стреса и да станем по-щастливи?

Има хора, за които материалните неща не са от първостепенна важност. Има други, за които парите са приоритет и те се чувстват нещастни, дори когато имат, но не толкова, колкото биха искали. Според проведено през 2009 г. изследване, първото е по-близо до психичното здраве на човека. Кристофър Бойс (Christopher Boyce) от University of Warwick и Алекс Ууд (Alex Wood) от University of Manchester сравняват данните за промяната в благосъстоянието на 1000 души в резултат на проведена психотерапия и в резултат на повишаване на доходите им, било то от подобрение на заплащането или от лотария. Те откриват, че 4 месечен курс на психотерапия има по-голям ефект върху благополучието на индивидите, отколкото увеличението на месечния доход. При цена от 800 английски лири за провеждането на такъв курс резултатът от него по отношение на повишаването на личното щастие се равнява на резултата, който би се получил от получаването на сумата от 25 000 лири. Това им дава основание да посочат, че терапията е 32 пъти по-удачна, когато става дума за освобождаване от стреса и повишаване на личното щастие. Това изследване в значителна степен опровергава досегашното вярване, че икономическия растеж реално допринася за щастието на отделния индивид. Според двамата изследователи, повишаването на икономическия стандарт води до незначителни изменения в усещането за щастие на хората. Резултатите им дават основание да отбележат, че по скоро основа за лично щастие не е богатството, а доброто психично здраве. Бойс и Ууд представят и доказателства в подкрепа на своята позиция - въпреки значителния икономически растеж през последните 50 години в развитите страни, в тях не се наблюдава повишаване на щастието на населението им. За сравнение те посочват повишеното удовлетворение от работата и по-високото качество на изпълнението на задачите при посещаващите психотерапия. Освен това, ефектът от провеждането на психотерапия се оказва по-дълготраен от ефекта, който предизвикват повишенията на доходите. Двамата автори на изследването настояват за повече инвестиране в средствата за подобрение на психичното здраве на хората като осигуряване на по-голяма достъпност и по-голямо предлагане на услугата психотерапия. Те отиват и по-далеч като посочват факта, че засега компенсациите в съдебните дела са изключително парични и това не е удачен вариант за третиране на психичните травми на потърпевшите. Бойс завършва с думите, че способността на парите да доставят щастие е надценявана, а в същото време тази на психичната помощ – подценявана, и ако това положение би се променило, то облагодетелствани ще бъдат не само отделните индивиди, но и обществото като цяло." 

По: University of Warwick (превод: Владимир Банов)


Част III: Призвание, финанси, мотивация

Парите като съзнаван и несъзнаван мотиватор в психотерапията

Когато на един от семинарите си Мирзакарим Норбеков бил попитан защо цената за семинарите и консултациите му е така висока, той отговорил (перифразирам по памет): „Преди време правех безплатни обучения, тренинги, консултирах на символични цени. Наби ми се на очи факта, че колкото и да бяха ентусиазирани отначало хората, бързо се отказваха, губеха мотивацията си за работа и усъвършенстване. Въпреки, че съзнателно заявяваха друго, дълбоко в себе си не вземаха насериозно думите ми. Сякаш ниското заплащане някакси се пренасяше в ниската им отдаденост и решимост за промяна.“

В моята практика не веднъж и дваж съм приемал хора с месеци и години безплатно. По правило резултатът най-често е бил силно незадоволителен. Много рядко, по изключение добър, но постигнат по болезнен за терапевта начин, през фасилитиран от отношението към терапията в този случай негативен пренос.  Но, при повечето случаи, с които съм работил безплатно, нивото на влагане,  психоенергийната и емоционална инвестиция в процеса бе нищожна или дори отрицателна. Съответно и резултатите – половинчати и неудовлетворителни. С някои пациенти съм работил на бартер – психологично консултиране срещу езиков превод на мои материали. По наблюденията ми тук процентът успеваемост и степента на мотивацията са по-високи, но спрямо нормалния финансов взаимообмен, в по-слаба степен.

Какво всъщност представляват парите – непременно нещо лошо ли са?

Парите са материализиран израз на духовна стойност. Те са конкретен символ за наличието на ресурс – материален, емоционален, когнитивен, духовен. Сами по себе си парите, били те в хартиен или електронен вариант, са чудесен инструмент за символизиране наличието и придвижването на ресурси в социалния организъм. Те са просто инструмент, неутрален посредник. Как се ползват, зависи както от контекста на вида социална система, така и от качеството на съзнанието на индивида, който ги употребява.

Ако излишно се трупат, компенсирайки страхове, ако се целят в свръхколичество, така задоволявайки животинските нагони за оцеляване, храна, стадна власт и териториално доминиране във вид на банкови сметки, имоти и огради, имущества и илюзорна власт, тогава парите се оказват посредник на примитивни индивиди и човечество. Тъй като живеем в свят с все по-преобърната ценностна система, примерите около нас за подобна употреба на парите са много. По тази причина, в несъзнаваното си човек ги свързва с алчност, насилие и въобще с всички възможни човешки недостатъци. А по отношение на психотерапията автоматично пренася това си отношение.

Ако обаче човек е свързан с любящата мъдрост на живота, парите се превръщат единствено в средство за разпръскване на благодат. Това добре се илюстрира в тази притча:

„Буда имал много ученици и между тях всякакви - веднъж при него дошъл един негов ученик - състоятелен бизнесмен, собственик на много предприятия и дейности - той се проснал по очи пред Учителя си и се замолил горещо:

- Учителю, моля те, разреши ми да раздам всичкото си богатство на бедните, за да мога да те следвам и да медитирам, да постигна освобождение и да служа на Дхарма. Буда му казал:
- Твоето сърце е чисто, твоята мисия в живота е да намериш Дхарма в ежедневните си дейности, когато мъдро разпределяш благата и осигуряваш препитание на мнозина, като бъдеш непривързан и добър управител на предприятията и имуществата, но не техен собственик.

Като чул това, друг ученик на Буда възмутено попитал Учителя си:

- Учителю, виж мен, аз нямам нищо, но само едно наметало и просешка тояжка, но ти въпреки това винаги ме укоряваш в притежаване на твърде много земни тежести!!! Защо на другия ученик позволяваш да притежава всичко това имущество, а мен постоянно укоряваш?

- Ти нямаш нищо в ръцете си, но ума и сърцето ти са препълнени с желания, алчност и привързаност, а другият ученик има всичко, но е свободен от привързаност към него и единствената му цел е просветление и служене на другите!“

Връзката адекватно заплащане – ефективна психотерапия отдавна е забелязана от психотерапевтите не само у нас. Ето размишленията по въпроса на William G. Herron и Sheila Rouslin Welt: The meaning of fees in psychotherapy

Психиката на психотерапевта – фокус в призванието или в парите

На някои от тренингите за работа с човешката менталност, които съм посещавал, много се говореше за парите. Отделяше им се централно внимание, приоритизираха се на върховите места в ценностната система на успешния човек… Такъв подход лесно може да подхлъзне. Примамлив е. Имайки повече свободни финансови средства, извън оборотните за съответното занимание, имаш достъп до играчките на обществото (скъпи коли, огромни имоти, социална власт…), така рекламирани и по подразбиране свързвани с илюзията за просперитет и щастие. Илюзия, тъй като просперитетът и щастието са нещо много повече от имането на вещи и собствености, както и от преноса на чисто животински, нагонни нагласи за доминиране в човешкото социално стадо . По-скоро произтичат от умението да бъдеш Себе си, да живееш от сърце призванието си, да умееш да разрешаваш на потока на Любовта да тече през теб. На споменатите обучения обаче любовта, мъдростта, хармонията с безкрая бяха теми извън полезрението на водещите. Затова пък потокът на любовта с лекота се заменяше от паричния поток :) , при това всякакви средства за постигането оправдаваха лелеяната цел – финикийските знаци.

Наистина няма нищо лошо в добрите, високи доходи. Ако човек ги употребява от позицията на законите на любовта, той мъдро разпределя и управлява капиталите, които просто провежда, за благото на всички. В този случай обаче парите не са цел, а само средство, при това свързано с много отговорности и грижи.

Когато обаче парите се превърнат в ултиматна цел, с илюзията за сигурност и щастие, прикрепена към тях от криви и манипулативни сугестии и интернализирани вярвания, средството бива въздигано на пиедестал, а самата цел, щастието, става като морков, който макар и вечно гонен, остава винаги недостигнат. Защото в надпреварата за парата, човек губи същината на мига, губи просперитета на душевното си осъзнаване и мъдрост. Губи ги, защото когато посредственият ресурс е въздигнат като безусловна цел, всякакви средства, погазващи човешкото в човека, са разрешени. Метафорично казано, душата бива продавана в името на мамона. А без ядрото на същинското в нас, остава единствено биороботът на въглеродна основа, биологичният носител, празен откъм сърцевина, но крепен само от плиткия консенсус за реалност. Но, без въпросната човещина, част от божественото, остават само пепелта и сенките на щастието и просперитета. Самият им огън бива загасен! Който има уши, чува и разбира!

Познавам колеги, фиксирани изключително силно в парите. Всичко при тях е подчинено на крайната цел – колкото се може по-директна, по-бърза и все по-голяма печалба. Когато разберат, че занимаването с психотерапия въобще не носи кой знае какви огромни финансови облаги, но за сметка на това пък е свързано с огромна отговорност, творческа постъпателност и потребност от пълно отдаване, те бързо пренасочват усилията си. Към тренинги, продажби и услуги, които са с десетки пъти по-печеливши от личните психотерапевтични консултации, но далеч по-шаблонни и пазарно реализируеми. Това пренасочване дори не става осъзнато, а се води от неуспеха им в психотерапията. Когато целта са предимно парите, нивото на сърдечна вплетеност в процеса, на емпатийно отдаване и в крайна сметка, обич към самото занимание и човека пред теб, силно се редуцират. Когато парите са водещата мотивация, се оказва, че психотерапията вече не е следвано призвание, душевен избор и обичан процес, а егоцентричен избор, целящ основно парична изгода. Така обаче се срива самата любяща същност на лечебния процес. А пациентът чувства това с всяка една от клетките на тялото си, със сърдечния си разум и интуицията си. Съответно напуска такъв психотерапевт. А последният се оказва терапевтично неуспешен. Кой обаче обича да бъде неуспешен? Този повторяем неуспех в случая автоматично пренасочва такива фокусирани преимуществено и на всяка цена в парите колеги. В България хората, които се занимаваме с душевно здраве, сме „пенкелери“, стараем се да обхванем в уменията си колкото се може по-широк кръг от сфери на третиране и консултиране. Ако става дума единствено за бизнес коучинг, професионално вземане на решения, кариерно консулиране, организационна психология и тренинги на персонал, дотук добре. Но ако говорим за дълбинен процес на психотерапия, въпросната крайна фокусираност в парите, вместо в призванието, обезсмисля и отнема фините отношенчески ингредиенти, нужни за ефективното постигане на лечебни резултати!

В крайна сметка, пациентите са тези, които решават кой е успешен и кой не. Те са тези, които директно чувстват отдадеността и емпатийната сърдечност на терапевта, само през които психотерапията може да се нарече призвание.

Психотерапията ми е като практика на йога, сливане с всеки пациент и със самия живот, преминаващ през това сливане. Обичам човека пред мен. От сърце! За парите - печеля достатъчно. Просто една нормална за високо квалифицирана дейност в условията на България заплата, не повече. Не мисля и че съм алчен. Просто имам нормален стремеж към адекватна финансова свобода. Една нормална здрава амбиция. И в никакъв случай не я искам на гърба на пациентите си на една заплата. А дори и от пациентите си собственици на предприятия и известни личности. И в психотерапията има развитие, знам си плановете - но развитието е в малко по-различна посока от едното вдигане на тарифи. Аз съм писал, че най бих се радвал ако работех без пари. Но тогава би било нужно да съм несемеен монах с много малки социално икономически потребности. Това би било добър избор, но малко ретрограден. В настоящото време по-силният вариант е съчетаване на земното с духовното, съвместяването им, обединяването им. С чисто сърце може! 

За мен психотерапията е едно невероятно вълнуващо пътешествие - в душите на хората и в собствената ми душа! Всеки човек, дори и с едно и също психиатрично разстройство да е, има свои си особености, свои си преживявания, опит, параметри. Това е едно постоянно експлориране на непознати земи - чувствам се като капитан Магелан, като някой от древните мореплаватели. Защото след цялото ми запознаване с постиженията на съвременната психология и психотерапия, виждам, че всички знания са само "може би" и "според мен", често си противоречат и взаимоизключват дори - според школите и визиите. Невероятно пътешествие е това психотерапията - като едно ежедневно гмуркане в психичните коралови рифове, пълни с много красота и бисери, но и с акули, баракуди и какво ли не... Та, когато правиш това, което обичаш, парите идват, в достатъчна степен! Идват, защото вътре в теб любовта към занятието ти вече те е направила богат! Тогава външните средства – пари, наистина се превръщат в материализиран израз на духовна стойност!

Част IV: Някои подходящи или не толкова насоки на мисълта

Здравна каса

 Здравната каса е добра насока на мисълта. По принцип в една нормална държава здравеопазването се поема изцяло от държавата. Когато преди години научих, че ако имаш болежка или ако ти се развали зъб, трябва да плащаш, се ужасих. Казах си: "Добре де, как ще си платят тези, които по някаква причина нямат в момента пари, а и не е вероятно да ги имат в следващите месеци или година?". Още не мога да приема съвременната "система" на здравеопазване - телесно, дентално... Нищо човешко и разумно няма в това, но по-скоро обратното. Такова положение е чиста проява на социална варварщина - според мен. Така го чувства сърцето ми, което надявам се вибрира в ритъма на вселената и му вярвам!
Психотерапията принципно не се различава от соматичната или дентална медицина – погледната през призмата на обществените и законови рамки, това е здравна услуга. Затова поемането на заплащането и от здравната каса е един правилен избор. Сега, дали ще е сто процента това поемане? Едва ли. Аз като си правя зъбите, на 1000 дадени от мен лева здравната каса отпуска 20 лв. - пълна илюзия, на принципа на „мижай, да те лажем, че правим нещо“. В България сме, да не го забравяме. Ако ще е така и с психотерапията, ще бъде "афиф работа“(израз на мой йога инструктор от Варна), както при псевдо участието на здравната каса в денталната сфера. А психотерапията принципно е високо ценена дейност, не по-малко от тези последните услуги, в развитите държави. В страната ни засега има разминаване, но то няма да продължи вечно и в процеса на социално утвърждаване на професията, ще се компенсира. Просто световните стандарти са такива, тъй като услугата е наистина високо квалифицирана и специализирана. Здравната каса е добро решение, но ако поема актуалното заплащане, а не „замазва очите“. 

Благотворителност и психотерапия

Когато е от сърце, благотворителността представлява алтруизъм в чист вид. Да, живеем във финансово обусловен свят, но душата иска да дава безусловно, без да се съобразява с малките условности на плоската ни социалност. Според мен, вършената благотворителност е един от показателите за качествата на терапевта.

В последните години отделих много, наистина много часове труд за отговори в рубрика "психотерапия онлайн", секция във форумите http://beinsadouno.com и http://sebepoznanie.com . Вече трета година водя и група, посветена на хипнотерапията и медитацията, като сесиите се записват и поставят за свободно ползване в нет пространството. Трета подобна дейност е писането на статии и издаването на книги. Писането е свързано с действително много часове безкористен, творчески труд. Всички свои статии публикувам безплатно в блога си.  А книгите, съставени на база тези същите статии - възвращаемостта от продажбите им в най-добрия случай покрива разходите по издаването им.

Мисля си и за посещения в хоспис за летално болни - надявам се да осъществя тази си мисия. 

Терапевтът да работи нещо друго за пари, а в свободното си време – психотерапия?

Това е възможно, разбира се и много колеги го правят. Но е изключително несериозно и незряло решение. Не можеш да бъдеш добър професионалист, да се развиваш и трупаш опит в нещо, което работиш между другото. Колко човека ще приемеш вечер след седем например, след "другата си работа"? Един, двама - а ще имаш ли време и сили и ще бъдещ ли свободен от битови ангажименти всяка вечер? А нямаш ли право на релакс и почивка? Аз в продължение на седем години (към момента на писане на статията) приемах по средно осем-десет пациента на ден. Това е преживелищен, през самото тяло натрупан, немалък опит. Бих ли могъл да го натрупам между другото, например след дневната си работа като зидаро мазач или офис служител? Психотерапията е изключително изискваща във всяко едно отношение - растежът е постоянен, а за да го има, е нужно постоянно четене, продължаващо обучение и време за творчество на базата на личния опит - затова практикуването и като странична дейност е просто абсурдно. Психотерапията изисква пълно отдаване! Практикуването и "между другото"  в най-добрия случай е само временно решение. 

Един особен случай тук представлява извадката от колежки, провеждащи психотерапия от време на време, които разчитат на добре подсигуряващите ги финансово съпрузи, а имат по един два, до няколко случая... Умишлено не искам да занимавам с това читателя :) .

Заплащане на бартер или каквото е на сърце…
Това е възможност, разбира се. Ето, часът терапия свършва и пациентът дарява кило домати или буркан мед. Каквото е на сърце. Защо не? Ако на терапевта не му се налага да осигурява семейство, ако притежава собствени жилище и кабинет, ако някой му подсигурява облекло, транспорт, гориво, ежедневни разходи и т.н.Кой обаче да бъде този някой? На практика, това може да бъде държавна или духовна организация. Или пък, в случай на жена – психотерапевт, любящ съпруг.
В страната ни засега държавата не се интересува от въпросите на менталното здраве повече от формалното дрогиране на пациентите. При практика под крилото на духовна общност, въпросът пак остава открит и се прехвърля върху това, кой издържа тази общност и не би ли трябвало работното заплащане на жителите и да бъде основното „перо“ по самоиздръжка на дадения център, вместо разчитане на дарения и т.н.?!

Заплащане при свършена работа вместо ежечасова такса

Тази насока на мисълта ми даде д-р Тодор Първанов, психиатър-психотерапевт, мой добър познат и специалист, когото високо ценя. Наистина ми харесва и звучи много резонно.  Какво представлява? Това, че се договаря дадена цена, но тя се заплаща само при получаване на резултат.

Наистина качествена идейна насока. Само че е осъществима при следните условия:

1)      когато терапевтът прави предварително „пресяване“ на пациентите, тестващо мотивацията им. Това аз правя.


2)      Когато терапевтът работи само с ограничен кръг проблематика, при която е възможна реална промяна в рамките на няколко терапевтични сесии. Например с паническо разстройство, монофобии и др. Когато обаче терапевтът поема широк спектър от невротични  и психотични категории, нещата се променят. Как може да бъде гарантирана сигурна промяна в рамките на няколко сесии при работа с тежка зависимост, личностни разстройства като гранично, нарцистично, параноидно, хистрионно, социална тревожност, тежка обсесивно компулсивност, депресивност с ендогенна база? Аз примерно приемам хора с много широк спектър от състояния. При някои от тях, примерно при монофобиите, може да има стабилни резултати дори в рамките на една сесия. При такива като паническите атаки, при високо мотивиран пациент, между 3-12 сесии. Но, как примерно при работа с гранично р-во, психотерапевтът може да гарантира броя сесии и изхода им? Има състояния и състояния… 

Част V: Продължителност при фокусирана в резултат интегративна терапия и при психоаналитична насоченост и свързаните с това финансови разходи за пациента - размисли

Някога, имало едно време, през девет земи в десета чичко доктор – Фройд. Чичкото доктор обичал да мисли и фантазира. Измислил важни и полезни неща и още куп безполезни фантазии. Чичкото бил харизматичен, но преди всичко, преработката на далеч по-древни от него идеи, която направил, попаднала в точното време и подходящия контекст.  Чичко доктор работел по създадената от него система за душевно лечение ограничен брой случаи, между другото, с нищожна резултатност и стратегически трайно постигане на устойчиво психично здраве. За сметка на това пък, упражнявал основната си професия на преподавател, писател и лектор. Постепенно методът му се разпространил. Фройд всъщност бил първият краткосрочен психотерапевт. Усилията му били насочени към ограничена във времето интервенция и отчетливо видими резултати. Поне така възнамерявал. Учениците му обаче, които подхванали „кокала“на обучението, създали финансови пирамидални структури, целящи не толкова реални терапевтични резултати в крайния потребител  - пациент, колкото обучение на специалисти, които след време също да обучават други специалисти, но с все по-малка ефикасност в актуалната терапевтична дейност. Теориите на последователите на психоанализата станали все по-комплицирани, но и отдалечени от приложната ефективност. Разделили се в различни секти, в буквалния смисъл на думата. Предлаганата „терапия“ служела не за истинско лечение на неврози и психози, а за обслужване на модни в средата на двадесети век тенденции – „аз ходя на психоанализа“ и „моят психоаналитик ми каза…“. Всяко посещение, пет пъти седмично, се заплащало подобаващо, а евентуалното психично придвижване и промяна все не се случвали. Тази мода отминала – и слава Богу. Говоря за тези факти, тъй като в България в съкратени срокове понастоящем преминаваме през вече изживяната, свързана с психотерапията история в световен план.

Появили се прогресивни терапевтични модалности, далеч по прагматично насочени към реалния потребител – пациента. Модалности, базиращи фокуса си в ефективността и научно обоснованите доказателства (evidence based) за тази ефективност. Поведенческата парадигма била последвана от когнитивната. В средата на 50-тте години започнала т.н. когнитивна научна революция. В създадените на база когнитивната теория психотерапевтични направления основната съсредоточеност и цел били реалните, научно проследими и повторяемо доказуеми резултати в търсеното в пациента психично здраве.

С времето психотерапевтичните школи се нароили. Някои отпаднали, други се утвърдили. Били създадени и интегративни течения, които не отричали психоанализата и психодинамичната терапия, но ползвали само нейните доказали полезността си механизми и знания. Съчетавали тези знания както с когнитивно – поведенческите методи, така и с хуманистичните, психотелесни и трансперсонално ориентираните подходи. Но не самоцелно, а в хармонично, интегративно единство, насочено към една единствена цел – действена психотерапевтична помощ. Психотерапия, ограничена времево, с висока ефективност и хармонизираща сила на въздействие.

В класическата психоаналитична и психодинамична терапии, ползвани сами по себе си, има силно размита структура на самата терапия и методология (ако въобще могат да се дефинират с тези думи), твърде мъгляви и неясно преследвани цели. Пациентът с години може да ходи на „терапия“ (наистина ми е трудно да нарека тези психо – философски течения с тази дума), а предполагаемото придвижване към адаптивност, психична цялостност и хармония така и да остават някъде там, в илюзорното бъдеще. Пациентът обаче плаща, дори предварително, за уговорените сесии. А в класическата психоанализа те са 4-5 седмично, с очаквана продължителност 2, 3,…10 години…

Всичко в този свят тече, променя се, расте, развива се. Психоанализата е добър старт във всяка една терапия и понастоящем. Ако  спрем дотук обаче, си оставаме в стартова позиция дори и след години посещения и на практика … губене на житейско време. Ако обаче анализата се ползва само като част от една съвременна, действено ефективна терапия, тя има заслуженото си, макар и ограничено, имплицитно присъствие във всяка интелигентна школа. Нека спомена някои качествени съвременни психотерапевтични методи, които работят наистина резултатно, без да забравяме факта, че всъщност най-важният елемент във всеки метод, който определя успеваемостта му, е качественият психотерапевт: поведенчески терапии, когнитивна терапия, рационално емотивна терапия, схема фокусирана когнитивна терапия, базирана на медитация когнитивно поведенческа терапия, психотелесни терапии (неорайхианска, оргонна, биоенергетичен анализ  и пр.), гещалт терапия, позитивна терапия, невро лингвистично програмиране терапия, хипнотерапия, ериксонова терапия и хипнотерапия, краткосрочни терапии, трансперсонални терапии (когато ползват стабилен научен фундамент и в добър интегритет с поведенческите методи). 

Споменавам тези модалности, тъй като тях ползвам в ежедневната си работа и с цялото си същество мога да гарантирам качествената им ефикасност при реално разрешаване на невротични проблематики. Споменавам ги в контекста на темата пари – психотерапия, за да помогна на прочелия тези редове човек с тревожен или личностен проблем да получи добра помощ в оптимални срокове. Разбира се, че има огромна разлика в заплащането при посещение от няколко сесии до няколко месеца (при фокусираните в резултат терапевтични школи и терапевти, които ги упражняват) и при 2, 3, 4 и повече години (при чисто психоаналитичните „терапии“)…

Често ми се случва да казвам на човека срещу мен в кабинета ми: 

Животът е за живеене, не за психотерапия! 

Орлин Баев