За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

вторник, 30 април 2019 г.

Интервю за пловдивския вестник Марица


   Интервюиращ: Десислава Дамянова

........................................................................


1.) Сега е сезонът на депресиите. Ще се радвам да поговорим по тази тема, тъй като Вие сте най-добрият и известен психолог в България.

Първо, благодаря за номинацията. Аз не се смятам за най. Малък човек съм – нито се рекламирам, нито бия фанфари, нито прекалявам с медийните изяви. Каквото хубаво се случва през мен, не съм аз, Бог е, величието на Живота е, преминаващо дори през грешността ми.

За депресиите – няма такъв сезон. Това е жълтопресен мит. За 13 години в психотерапията, съм имал едва десетина случая на клинична, ендогенна депресия. Тоест, на състояние, отговарящо на критериите за депресия. Останалото е описателно, поп фолк говорене – есенна депресия, пролетна депресия, лятна и зимна депресия, всесезонна депресия… Когато от някоя телевизия ме поканят да говоря за някоя такава „депресия“, просто отказвам. То е като досадата при сменянето на зимните с летните гуми на колата – същият двигател,  същата суета, около различни гуми. Само че в масовото популистко говорене за депресиите, единствено се сменя сезонът, а странно как, все сме в „депресия“.

Всъщност, при 95+% от случаите, говорим не за депресия, а за известно депресиране, резултат от нерешена тревожност. Още може да се нарече прегаряне или хронична умора, но източникът му е не само и не толкова във външните средови професионални, партньорски и т.н. фактори, а по-скоро във възприятието им, във виждането на живота, пречупван през криви вътрешни филтри, дисонантни на ритъма на любовта, мъдростта и свободата да живееш като съзнателен творец на битието си. Биологията ни има защитен механизъм. Когато тревожността е дълго време поддържана, а уроците ѝ не са извличани, тялото защитно превключва на депресивен режим – за да защити от високото напрежение на страха. В потиснатостта преживяваме тъга  и печал, но и „налягането“ е по-слабо…

Та, в огромния процент от случаи, депресирането изчезва, когато се стопи подлежащата го тревожност, когато се преобразуват маладаптивните, дисонантни с пулса на смисъла вярвания за себе си, света и другите.

Какво ни кара да се страхуваме? Отклонението от пътя, от посоката, която сме се „разписали“ да следваме още там „горе“. Като цяло, лесният живот е проклятие – не слизаме в земната школа ,за да се разплуем , задоволявайки всяка его прищевка, а за да се учим от позицията на духа си. И все пак, лесно е, светло е, вдъхновено и любящо ни е, когато живеем по Бога. Отвътре се появява лекота и блаженство, докато преминаваме през неминуемите и закономерни външни трудности и социални „баири“. Когато съумеем да живеем диалектично, през призмата на любомъдрието, смирено заявявайки творческия поток на Богочовещината – тогава смисълът прелива, а животът е песен. Тогава всички „въглища“ на тегавинките ни, се влагат в горнилото на огъня. Огънят на духа. Да, има такъв огън – по-пипним и истински е от ръба на масата или от единиците и нулите на джобния ти компютър-телефон.

Тревожни сме и страдаме прекалено, когато искаме да ни е само хубавичко, когато се вкопчим за щастийцето и с всички сили отбягваме нежелания растеж. Тогава в самите себе си потискаме и не виждаме сенки, които стоварваме в болезненото си възприятие за света и другите. Този вътрепсихичен, а оттам и психосоциален процес започва от кривата ни, инфантилна, черно бяла панорама за света, в която се вкопчваме в добрите чувства,а отричаме другите. Визия, в която един добър Бог едва-едва удържа битката срещу един лош гявол… Това бебешко разцепване на добър и лош обект първоначално сформира его себевъзприятието ни и колкото е по-изразено, по-невротизиран и характеропатиен е човекът. Но, това са дълбоки, широки и цялостни теми, които тук само загатвам в разбираем изказ…

Нещастни и тревожни сме, когато се откъснем от брата си,когато се затворим в илюзорната си отделеност от ближния, в твърде относителната сигурност,а всъщност несигурност на малките ни усилия по независима подсигуреност, но сърдечна раздраност от съседа си…

Смислено удовлетворени и спокойни сме, когато умеем да живеем задружно. Когато разтопим това илюзорно разцепване между мен и другия вътре в себе си, а оттам и в социалния си живот. Тогава с душите си познаваме единството си с организма на безкрая, а в човешкия социум живеем през призмата на едно его, охотно смиряващо се така, че поддържайки здравите си граници, радостно отстъпва „аз и мое“ на „ние и наше“, „аз имам“, на „смирено съм, творя и част от цялото съм“…

Понастоящем западът масирано губи изконни ценности, подменя ги с тотално болни, представяни за норма, обявяваща гниещия си регрес за прогрес. Живеем на райска планета, която уверено превръщаме в адска с алчния си егоцентризъм… Но и това е привидност – част от по-голям процес е, в който опошляващата разруха е временен инструмент на една мащабна, разумна Воля.

   2.)    Защо избрахте тази професия ?

Тя ме избра. Не аз тръгнах към психологията, а тя към мен. Винаги съм искал да уча сравнително богословие, а интересът ми към вътрешните науки на световните психодуховни системи, е основен в живота ми от 16 годишен насам… Към психологията ме насочиха приятели, с презумцията, че е по-приложна и реализируема социално.

Когато започвах, не беше нито модерна, нито търсена специалност. Просто скочих в насоката, в която потокът на живота ме насочи. Истината е, че когато решенията ни са мотивирани от смисъла, а не от откъснатото от безкрая его, цялата вселена стои зад реализацията им.

   3.)    Каква е превенцията срещу депресия и тревожност ?

Любовта е превенцията.  Когато има любов, няма страх. Депресирането представлява „опашката“ на тревожността, а тя се лекува с любов. Към себе си, света ,другите. Любовта е майчина ,безусловна, както и бащина, поставяща здрави граници. Обичайки, ние планираме целите си адекватно, от позицията на целостта си – следваме това, за което сме дошли, изпълняваме житейския си план свързано с консенсуса за социална реалност, но и с онази по-мащабна реалност на любовта. Провеждайки любовта, сме харизматични и чаровни, но вече не само от его позиция, а през потенциала си като вечни души.

Говорейки за любовта, тук е мястото да кажа, че тя не е наша, на малкия човек. Не -на Бога, на безпредела е. Когато любовта е поставяна в центъра като най-важна ,първа и най-значима реалност, всичко идва на мястото си. Тогава човекът живее през съзнанието на ученик в земното училище. Любовта е нещо много повече от чувство и емоция – състояние на съзнанието, жива сила, принцип е. Божествена е любовта. Никак не е само розова, а обхваща и доброто и опозицията му ,поравно. Мъдра и освобождаваща Богочовешкото естество е любовта.

Когато започнем да я поставяме на второ място, на преден план излизат малките човешки разбирания, праведен моралец и стремеж към непременно добричкото и хубавичкото. Това е невротичното съзнание, изтласкало несъзнаваните съдържания на страховете и тайните си желания, които през формиране на реакция проективно се виждат като външни дразнители. Неврозата е близо до любовта ,а психотерапията се занимава главно с лечението на неврози. Неврозата е кръстопът. За да се спаси от невротичната тревожност, човекът може да се върне обратно, да израсне до любовта, или изцяло да прекъсне връзката си с нея, един вид отказвайки се от всичко, което реално го прави Човек, от душичката си.

Този последният вариант в съвремието ни е масирано възпитаван, сугестиран, рекламиран като печеливш. Ведно със стапянето на невротичната тревожност, индивидът се разцепва от любовта, смисъла, същината си. Това е механизмът на психопатизиране, на сформирането на характеропатии. Само загатвам…

4.)    Имате ли известни клиенти? Естествено, не искам да ги споменавате.

Защо питате? Заради интереса на стадното мислене към чичко паричко или поредната медийна пионка-„звезда“? Случвало ми се е да ми се обажда някой: „Видях ви по телевизията – значи сте много добър! Искам да си запиша час при вас!“ На такива винаги отказвам. Подобно заключение говори за много ниско ниво на здрава критичност,  IQ далеч под средното, стадна внушаемост, сбъркани житейски цели… Да си „в телевизора“ или да имаш пари е неутрален факт, по никакъв начин не свързан пряко с високи лични и професионални качества, или не.

Да, имам клиенти, собственици на крупни предприятия, на фирми със стотици и хиляди служители. Помагал съм и помагам на т.н. публични личности, медийни звезди и т.н. Но, това са деления за пред тълпата – за мен е важен Човекът, не имиджът или парите му. За Бога в човека работя, нежели за его прищевките на някого. Държа дошлият при мен да се учи от състоянието си, да извлича вече вложените в преживяваното уроци качествено, да израства и намира акорда си с Бога. Не жаля клиентите си – обичам ги. Обичам любовта в тях и им помагам да си помогнат в процеса на премахване на спиращите я невротични „бентове“. Някои колеги се наричат психотерапевти, докато целевата група с която работят, е основно хора с добро финансово положение, ходещи на такава „терапия“ не за да се учат и израстват обаче, а за един вид его „масаж“… При мен такива не се задържат. Твърде за малко съм на тази земя, за да се превръщам в част от проблема, вместо от решението, водещо към здравето на целостта.
Работя за Бога, не за илюзиите на малкия човек.

5.)    Кое е мотото, което следвате в живота?



Да бъде волята Божия в живота ми. Слава Тебе, Боже  - с всяко дихание да те славя, Господи! Слава Богу за все – и за скорбь, и за радость! Нека преодолея пороците си, за да ти служа и протичаш през смирението ми пълноводно, Боже!... Благодаря, благодаря, благодаря ти, Господи!

6.)    Понеже Вие участвате в рубрика „Психотерапевтични насоки онлайн“ в „Порталът към съзнателен живот“, моля да ми разкажете как Ви е хрумнала идеята да я създадете и безплатно да консултирате хора в нужда!

В портала за съзнателен живот участвам от 2005-та година. Изигра значителна роля в живота ми. По много теми, се водеха ежедневни, наситени дискусии с изключително интелигентни люде. Това силно ми помогна да развия качествен изказ и стил на разсъждение.

През 2008-ма година, заедно с психиатъра-психотерапевт Тодор Първанов като на шега решихме да отворим рубрика, в която да отговаряме на хора с дадени невротични казуси. Речено – сторено. Направихме го – оттогава вече 11 години го правим. Не знам колко още, но определено досега сме свършили немалко.

Какво ни тласна да отговаряме и насочваме безплатно? Творческият напор, нуждата да даваме, чийто дебит създава вътрешно налягане… Не е добре да се задържа този напор – не е наш, на Бога е… Това ни накара!

7.)    Каква е причината все повече българи да страдат от психологични проблеми?

Липсата на заедност в българина, загубата на задружността, на комшулука и духа на взаимопомощ, братско единство и сътрудничество. В същността си е това. Не са парите, не е икономическото положение. Отдалечаването от любовта е причината. Защото само тя дава способността да почувстваш другия близък, част от себе си. Без тази близост, си сам, безумно сам – колкото и пари, сгради, имоти и средства да притежаваш, с колкото и високи огради да се оградиш, от несигурността в себе си не можеш да се оградиш. Така тя расте!  По-горе споменах съзнателността на ученика, невротика и психопата – слизането по тази стълбица на обезлюбяващото обезчовечаване и обезценяване на същински важното, при въздигане в култ сурогатите на малкото човешко щастийце, властта и крайния индивидуализъм. Това са причините, в няколко думи!

8.)    Аз четох ваши книги и много ми помогнаха, ще се радвам да представите някои от тях, които прецените да разкажете как Ви е хрумнала идеята и с каква цел сте ги създал?

Просто пиша, когато  искам и мога. Колкото по-малко планирам и колкото писането ми е по-на мига и спонтанно, по-красиво и силно, вдъхновено, от сърце и душа се излива. Върл антифен съм на хамериканското планиране, сядане насила и писане от ТРЯБВА на его планирането. Има един автор – Дейл Карнеги… По отношение на говоренето пред хора, казва нещо от сорта на (перифразирам по памет): напиши речта си ,прочети я многократно, практически я наизусти, оттренирай жестомимиките, упражнявай я многократно… Това е подходът на биорбота на въглеродна основа, лишен от способността за спонтанна импровизация и присъствие на онзи поток, който не иска зубрене, а доверяване на неслучайната му различност във всеки един от житейските мигове!

По същия начин пиша – когато мога и искам. То е като сърфирането – важно е да хванеш вълната. После е трамбоване, нежели творчество. Като полетът, уловил въздушното течение е – висок и красив е, а течението не е твое, на Твореца е. Пиша сутрините – максимум до 3-4 следобед.  После водеща става главата. А дотогава – от душа, като умът е само слуга. Затова го правя уикендите, когато не работя. Казвам, когато не работя, защото никога не съм приемал писането като работа. Когато е творческо, не е – провеждане на красотата е.

Преди известно време се понатрупаха материали и издадох две книги: Психология на смелостта и Трансперсонална психология. С изчерпан тираж са и не смятам да ги преиздавам. След това се насъбраха много нови текстове – възможно е да ги оформя в тематични поредици. Не искам да го правя изцедено, насила –ако им е писано на такива книги да излязат, да бъде.

Цел на писането? Провеждане на творческия поток. А хората казват, че материалите ми са полезни и помагат…

9.)    Какво е нужно, за да е щастлив човек ?

Щастието, казват мъдрите, е слаба цел. При него винаги съществува онова его разцепване, правещо човека нещастен – захващането за приятното и отбягването на неприятното. Гонейки щастието, сме като бебета, търсещи добрата майчина гърда, но дисоцииращи в самите себе си лошата, "справяйки се" с дистреса си. Извън аналитичните сложности, простичко казано – колкото повече въздигаме щастието или позитивното като цел, толкова повече ни преследва нещастието и негативното.

Вместо да гоним Михаля на щастието, по-добра идея е да търсим целостта, обхващаща и хубавичкото и лошичкото, в единството на смисъла, извиращ от блаженството на живота по Бога. Блаженството е дериват на любовта, духовна категория, цялост е.


10.) Какви интереси и хобита имате извън психологията ?

Тя сама по себе си е толкова широка, че е навсякъде… Интересни са ми хората – душите им. Душевността, виждана отвъд определението за когницията като неврален страничен продукт на еволюционно оцеляване. Душевността като първична същност, която само за малко се проявява през носителя на биологията – тази душевност.

Интересно ми е да чета книгата на живата природа – да се вчуствам в съзнанието на птичката, животинчето, растението. Чувствам ги и умея директно да ги съпреживявам. Това ми носи много радост, но в съвремието на варварско отношение към природата и много болка, която ми се налага да поемам приемащо.

Иска ми се да си позволявам да чета книги извън психологията и психотерапията. Например фентъзи или автори-вещи в краткия разказ. Фентъзи, защото разчупват границите на познатото, а живото ми въображение с лекота ги следва. Кратки разкази, защото са майсторски – в една централна сюжетна линия, авторът предава през ключови преживявания цялата картина. Всеки може да „разтяга“ новели, но краткият разказ, когато е добър, изисква брилянтна визия и изказ. Това е само мое мнение. Ще ми се аз също да пиша отвъд психотерапевтичните теми за в бъдеще.

От няколко месеца се върнах към спорта – Кудо. Това е смесено бойно изкуство, акцентиращо върху духа на воина. Кой знае какъв боец не съм и няма да бъда – тренирам именно заради духа, волята, дисциплината, мъжествеността, които бойният спорт калява!

От 16 годишен, се интересувам живо от молитвата, медитацията и йога/ сливането със същността, към която те водят.

11.) Ще се радвам, ако ми разкажете за Ваши бъдещи и настоящи проекти!

Още от началото на психотерапевтичната си практика, през 2007-ма година, работех в огромна степен през собствен терапевтичен стил. Имам хиляди и хиляди часове обучения, но каквито и модалности да ползвам, ги пречупвам през теоретичните и прагматични принципи и алгоритми на Естествената психотерапия – терапевтичната модалност ,чийто автор се явявам. Ако е волята Божия, възнамерявам да я преподавам и разпространявам. Защото работи!

12.) Много ще се радвам, ако ми дадете някаква нетипична информация за Вас.

Много имам да се уча, пълен съм с грешки, пороци, слабости… Иска ми се да надмогна по-централните, за да укрепна в стабилността си и бъда по-добър проводник на безкрая…


.........................

Орлин Баев, естествен психотерапевт

Изворът на живота

Забележка: текстът по-долу е написан за сайта https://evergreentalents.bg/ . Основната тема е животът след пенсионирането (ако въобще има такова, освен формално). Разсъжденията насочват към активен и силен живот докрая, към младостта като състояние на съзнанието.

............



Ето го хипнотизирания пенсионер  – прилича на човек, но е хомо телевизурус зяпакус. Поредното шоу, брадър, сериал, изискващи интелектуален и мотивационен ресурс три кликвания повече от нужните за базисните функции дишане и отделяне. Седи и зяпа. Имало е човек някога – установи ли се пред домашния тв хипнотизатор, изпиващ мозък и живот, вече го няма. А някога предтелевизорният жив труп е чел книги, работил е, следвал е цели, стремял се е, трудил се е, любил е, учил е… Ето го зомбито пред тв анихилатора на живот, заместващ липсата на собствен чрез взирането клюкарски в чуждите. Ако зомбитата от американските бози на екрана все пак ходят, той рядко и това прави – вегетира, чака. Понякога десетилетия – 20, 30, 40… Какво правиш? Вземам си пенсията, ходя до Кауфланд и спрягам глагола вегетирам.

Спре ли човек следването на силни цели, огънят му гасне – вече го няма, дори да мъждука тътрейки инерцията си Такъв дори да доживее до 120 телесно, отвътре отдавна е жив труп.
Работиш, докле си жив. Стремиш се, следваш вдъхновени цели, докато дишаш. Учиш, развиваш се, постоянно усвояваш новости, напускаш зоната на комфорт и скачаш в зоната на възможностите ежедневно и ежеминутно. На колкото и да си отвън, когато отвътре ти гори огънят на мощния устрем към Бога, любовта, мъдростта, познанието, към потенциала на реалния Човек отвътре, когато постоянно следваш красиви цели и гъвкаво се учиш неспирно – тогава си млад по дух, а животът дарява енергия, за да продължиш. Когато тялото си отиде – чудесно, радвай се на тази смяна на овехтялата дреха с нова. Нима тъжиш за вехтата шуба и не се радваш на новото си палто? Много палта сме обличали всинца ни, а Човек е много повече от преходността на поредната провеждаща го обвивка-тяло.

А защо постоянно учене, каква полза от тези усилия, щом на някакви си 80-90г. всичко приключва? Нищо не приключва. Всяка мисъл, чувство, усилие, дело и умение се съхраняват и ценното се пренася в следващата игра, житие-битие. Когато до сетния дъх следваш огнения устрем на духа си, живееш по любовта. Само тогава живееш. А любовта надхвърля привидността на старостта и смъртта. Само тя и само през нея истински живееш. Защото има старци на 25 и вдъхновени младежи на 90.

В западното общество витаят слоестите облаци на илюзорните разбирания за целта и смисъла на човешкия живот като цяло и конкретно, за третата възраст. Още от средата на животеца, човек започва да крои планове за подсигурената старост, в която видите ли, бездейства и е някакси …спокоен. Това са илюзии. Някаква сигурност да, но чакането на пенсията, е слаба идея. Сигурен си, когато си свързан и единен с даващия сигурност, с Бога. Спокоен си не когато бездействаш, а единствено когато упорито и целенасочено действаш. Първото е „спокойствието“ на разложението на блатното гниене, а второто, на бистротата на планинския поток – сигурност по средата на неизбежните житейски бури. Пазиш ли се прекалено от тях, вече загниваш, потокът ти спира и „зеленясва“.

Наместо мрънкане около неизбежните болежки, заинтересувай се от йога, регулирай хранителния си режим, спортувай умерено, намери благодатта и величието на Бога, практикувай по час на ден дишане, превърни молитвата в постоянно единение с онази вечна младост, която пълни всичко в теб с живец, медитирай така естествено, както кълнът спонтанно покълва и прораства в стремежа си към слънцето. Ако поради обичаната си работа така и не си стигнал до писателите класици, прочети ги, зарей се в изумително богатия свят на словото. Обичай, влюби се, гали, позволявай да бъдеш гален – тялото е такова, каквото е, но душичката е същата и знаеш, че си иска сърдечната прегръдка, гушкане и топлота.

Спреш ли да учиш, вече се спускаш по инертния наклон, надолу към бездната от безсмислие. Затова – учи, докато си жив. Неформално – книги, интернет материали, курсове, формално организирани обучения. Тези последните не случайно са специално сформирани и са действително ценни. Кой те спира да запишеш две годишна магистратура примерно по творческо писане, рисуване, философия или каквото душичката ти сака?! Нищо и никой не те спира, освен капанът на интернализираните в теб социални клишета. Разчупи ги! Дори три години да си още на тази земя, самият учебен процес носи обогатяване, огромна част от което пренасяш във вечността на „сърдечната си чаша“ и залагаш семена за бъдещи умения, таланти и гениалности. Неведнъж се раждаме, а когато някой заспал ти каже „Никой не е пратил писмо от оня свят!“, отговори му: „Всички ние сме такива пратеници и когато съзнаваме себе си като души, познаваме целостта на живота.“ А ако ти е писано да пребиваваш още десетилетие или повече в това земно училище – ще приложиш наученото още в този жизнен цикъл.

Ако цял живот си знаел за какво си слязъл тук, си работил любимата си работа или си обичал това, което си работил. Ако не си, намери го – никога не е късно. А ако си, продължи, до последния си миг. Защото любимата работа е песен, динамична медитация е, а през нея преминава жизненият дух и зарядите на вдъхновението, което те прави жив. Ако обществените илюзии карат работодателите да те държат настрана, намери други работодатели, пренеси работата си на неформално ниво, общувай, организирай, проявявай активност, избирай средата си. Защото събирайки се с оплакващи се безделници, ставаш такъв. Общувайки с мотивирани и слънчеви хора, слънцето свети и в твоята душа. Забележи, не говоря за млади и стари - това са относителни понятия. За огъня на духа говоря! На 80+ можеш да гориш по-пламенно от на 40, когато живееш от душа и сърце, от Бога, по Бога и ради Бога.

Когато намериш извора на младостта, с остаряването на тялото, все по-млад ставаш по дух. Да, при положението, каквото е понастоящем, носителят е длъжен да остарее и си отиде. Но, отвътре ти живее вечна същност и живот вечен.Ще дойде време, човекът ще изостави тази игра на живеене, изоставяне на тялото, отвъдно смилане на опита и отново въплътяване, за да живее събудено, през естеството си. Но и сега, въпреки преходността, в която осъществяваме жизнените си цикли, в ядрото си, сме безпределни същности, част от безкрая. Този безпредел е изворът! Намира се в процеса на все по-тиха молитва, единяваща в съзерцанието с Бога и пренасяща го като състояние на съзнанието във всяка малка делничност, превърната в чудото на живота, преливащ от смисъл!

На един блок в Младост 1 в София, пише: „Живей докато си жив!“ Защото мъждукаш ли безсмислено, мъртъв си. Провеждаш ли смисъла, млад и жизнен си в душата си! Провеждай смисъла, човеко!

............................

Линк към статията (клик) в сайта на евъргрийн.

..........

Орлин Баев, естествен психотерапевт



четвъртък, 25 април 2019 г.

Сирените и Русалките на ОКР

Забележка: разсъжденията в текста представляват отговор в рубриката "Психотерапевтични насоки онлайн", в портала за съзнателен живот.

.............................................................................


Тук в "Психотерапевтични насоки онлайн" не правим терапия - насочваме, споменаваме някои жалони в пътя на справянето, даваме кураж. И това е нещо, но актуалната психотерапия е различна - изисква много мотивация, действия, активност, напускане зоната на комфорт постоянно с промяна на отношението и учене.

Онто и филогенезис при неврозите

В обществото могат да се наблюдават нещо като "талази" или дори "модни трендове" в преживяваните невротични състояния. Обществено "развитие" в невротичния процес, следващо хода на индивидуалната невротична етиопатогенеза. Паника --> когато е нерешавана качествено, преминаваща в генерализирана тревожност --> когато също е потискана неразбиращо --> окр, хипохондрия, агорафобия и т.н. --> когато дълго време процесът е поддържан, биологията защитно депресира, превключва в режим на прегаряне, в модалност хронична умора, за да предпази от тревожното високо напрежение. Аналогичен процес се наблюдава в обществото. Ако допреди 10-на години "на мода" беше паническото разстройство, постепенно все повече индивиди започнаха да търсят помощ за генерализирана тревожност и нейните "айсбергови връхчета" от натрапливости. Тревожност, която постепенно клони към ажитирана депресивност, когато не е трансформирана качествено характеровата ѝ етиологична база. 

Преди стотина години, а и хилядолетия преди това, на "мода" е била хистерията на сексуална основа - поради репресираното от църковните догми либидо. В наши дни либидото е не само инвестирано, но дори прахосвано в ексесивна сексуалност. Този факт предопределя промяна в етиологията на съвремената хистерия от сексуална в характерова, но не води към липсата ѝ. Понастоящем конверизонните и соматоформни състояния (хипохондрия, хистерия) са едни от най-"хлъзгавите" за работа, понеже в основата си носят печалби социални и за оцеляване, които всъщност напълно приемат и си искат играния и пред самия себе си театър. Та, терапевтирайки "натрапливи мисли" за болести, е важно да се знае дали са действително такива, или са единствено прикритие на хистрионни и/ или конверзионни психодинамики в основата си. В статията си Хистерия и хипохондрия пиша за това, а в текста си Характеропатии, описвам разликите между невротичното конверзионно разстройство и хистрионната характеропатия (дръпни надолу до хистрионно личностово разстройство). 

...................................................

Психотерапия при Обсесивно Компулсивно Разстройство (ОКР)

Да приемем обаче, че говорим за натрапливости, функциониращи през собствения си механизъм, неподлежани от хистрионни характерови динамики. Винаги дидактичната работа по общите механизми на състоянието, е следвана от успоредната диалектична такава, при която се преобразуват характеровите потенциали до адаптивни. Самият дидактичен вектор вече води до характерово преобразуване, както и диалектичният, до промяна в параметрите на преживяваната невроза. Успоредни, взаимодопълващи са, а противопоставянето им е фалшива дилема. За това пиша в статията си Диалектика и Дидактика в психотерапията

Островът на здравия разум

Психотерапията при окр прилича на помощта на човек, давещ се в океана на собствения си ум, постоянно заливан от вълните на натрапливите си невронни пътечки. Като старт, нужно е да стъпи на островчето на здравия разум. Той е малък, хлъзгав, вълните постоянно го помитат обратно в бурното и плашещо го море, където акулите на страховитите мисли заплашват да разкъсат него или близките, върху които пренася невротичната си загриженост. Тази когнитивна работа по преформулиране, реструктуриране, нормалииране и правилна визия за ставащото, е начална, отправна точка. Островчето на здравия съзнателен разум е твърде мъничко, а натрапливите вълни огромни, силово грабващи и завъртащи в страхуваното, бликащо от бездните на несъзнаваното. 

Твърдя обаче, че колкото и малко да е това разумно островче, стъпването на него представлява важна част от терапевтичния процес. Човек се научава да вижда, че не е нужно да ходи по подхлъзващите го когнитивни изкривявания, както и че може да се хване за опората на една относителна връзка с реалността - поне за малко, докато вълните отново пометат. Тогава обаче вече знае, че има изход и може да се върне обратно на тази относително стабилна опора, дори да се качи на фара-наблюдателница на метакогницията си, откъдето да започне да осъзнава по-голямата си невротична картина и трасира пътя към психичната си сигурност, здраве, цялостност и стабилност. Сирените на плашещите го мисли отново влизат в този фар, повличат и захвърлят във въртопите на ужаса за пореден път - пътят към тази разумна и панорамно по-висока наблюдателница обаче остава открит и връщането там е все по-често и по-задълго. 

В годините практика на психотерапия осъзнах, че едно необходимо, но само по себе си недостатъчно условие за провеждането на психотерапия, е високият интелект - за потърсил психотерапевтична помощ, минимум IQ 110. Останалите условия: устойчива мотивация, дисциплинираност, готовност за осъзнаване и напускане на вторичните и първични "изгоди", все по-често пребиваване в зоната на възможностите, готовност за учене, развитие, правилна широка и висока визия. излизане от "жертва" мисленето и заставане в тази на студент в житейското училище, здрава духовност не от его позиция, а от тази на Себе си и т.н.


Терапевтичната пътека при ОКР в няколко панорамни реда

Когато човекът е когнитивно донякъде научил се да се задържа на "земята" на здравия разум и вижда от по-високата панорама на метакогницията, започва да разбира, че именно вярата му в гласовитите сирени на натрапливостите е тази, която го ужасява. Осъзнава все повече, че техните гласове са кошмарни само докато им вярва буквално. Тогава, вече избор на терапевта е дали плавно да го поведе през хипнотерапия към основата, към дома на сирените, където вижда, че всъщност са русалки, пеещи песните на любовта, защитата и смисъла, или директно да го насочи към дълбокото гмуркане и удряне на дъното на страховития океан, което парадоксално премахва борбата и бягството от страхуваното и със създадената гротеска и пародия води до хумора, прерастващ в смирението на молитвеното доверие, преливащо се в медитативния подход, имащ при окр ключова роля. 

.....

Кога окр е единствено видимият връх на айсберг

Често под етикета окр, както споменах по-гое, се "натикват" хистерията, хипохондрията, хистрионната характеропатия, граничността или друго личностово р-во с връхче от натрапливости. Друга честа грешка е приравняването на обсесивно компулсивното р-во с натрапливото личностово р-во (ананкастна характеропатия). При последното, натраплвата идеация и ритуалност, са его синтонични, желани са, докато при типичното невротично окр, са его дистонични, противоречащи на разбиранията и нежелани. 


...........


Орлин Баев

неделя, 7 април 2019 г.

Мотивация при създаването на психотерапевтична школа


Психотерапевтичните парадигми – миш маш или холистично единство

Психотерапията е определяна от мнозина като Вавилонска кула, съставена от идеационен и методологичен бъркоч от теории и практики. Съществува световно приет регламент за определен брой обучителни часове, както и консенсус относно етичните принципи и кодекс на психотерапевта – дотук добре. Между самите направления обаче се наблюдава силно противопоставяне, несъгласие и дори високомерно презрение към инакомислещите. Като цяло, раличните парадигмални направления и прагматични подходи в психотерапията, са в голяма степен несъгласувани и противоречащи си, когато са виждани единствено през отделните си познавателни призми. А опитите за еклектизъм приличат на забъркване на боза с айрян и туршия – получава се не особено лицеприятна смес…

Ето какво твърдят някои авторитети в областта на психологията и психотерапията:

„В сферата на психотерапията цари хаос!“ ( (1) Карл Роджърс, 1963)

„Психотерапевтичните подходи са коренно различни, несъгласувани и опровергаващи се взаимно на всяко ниво – от философско, до технологично.“ ( (2) Patterson C., 1986, s. 532)

Психотерапевтичната реалност е миш маш от теории, бъркотия от процедури и галимация от лечения.“ ((3) Eysenck H., 1970)

Така следвайки идейния поток, човек може да си помисли: „О‘к, психотерапевтичните модалности са различни. Но, вероятно за стойността им може да се съди по крайните им резултати, по ефективността на процедурите им!“

Реалността обаче показва, че независимо от различията във всяко едно отношение, различните подходи са общо взето, достатъчно и еднакво ефективни, а степента на резултатност зависи не толкова от теорията или методологията на дадената модалност, а от качествата на прилагащия ги психотерапевт. Явлението се нарича „Парадокс на еквивалентността в психотерапията“.


Относно миш маша и бозата с айрян на еклектизма, съгласявам се изцяло с цитираните колеги. Когато обаче иде реч за интегралност и холистичност, панорамата се променя. Зимата е различна от лятото, а пролетта от есента. Наесен листата падат, напролет цветовете се сформират. Зимата се сипе сняг и е студено, а през лятото животът експлодира в пълнотата си. Нима едното е по-добро или правилно от другото?!

Корените на дървото засмукват земните сокове в пълната тъмнина на земята. Листата фотосинтезират, привеждайки слънчевата радиация в ползваем ресурс. Стволът извършва осмозата си. Цветовете ухаят, предавайки тайнството на живота на плодовете, които сформират семената си. Кой би казал, че единият процес е по-важен или по-верен от другия? Оказва се, че мнозина…

В статията си „Холистичност в психотерапията“ ясно и недвусмислено обосновавам визията си относно интегралността и целостта на метафоричното „психотерапевтичното дърво“. Точно на мястото си са корените на аналитичните направления, стволът и основните клони на поведенческите и когнитивни терапии, малките клонки на краткосрочните, листата на хуманистичните и цветовете на трансперсоналните психотерапевтични системи. А дървесният сок на хипнотичните и базираните на медитацията школи, пронизва всяка част от това символично психотерапевтично „дърво“.

Тоест, слава Богу, че съществуват различните направления в психотерапията и добре, че желанието за свръхопростяване през „това е правилното“, идва от къртичо (не)виждащия ригиден ум на някои колеги, нежели от свещената простота на естествената цялост, интегрираща различните си звена до гещалта, надхвърлящ сумата от частите си в нови, качествени функционалности.

Мотивацията при създаване на нова психотерапевтична модалност
Някои исторически жалони

Мит е, че психотерапията съществува от началото на 20-ти век. Всъщност, винаги е съпътствала човечеството, промъквайки се през шаманските и жречески хипнотични, народните лечителски обайвания, психодуховните медитативни и религиозните молитвени, психотерапевтични подходи.

Говорейки за съвременната психотерапия – да, започва с опитите на университетския преподавател-теоретик Фройд (и изключително слаб практик) да обясни невротичното функциониране. Ученикът му Юнг брилянтно разширява прозренията му, свързва ги с психичната архетипност, заложена ядрено в световните психодуховни познавателни системи, опитва се да проследи не само невротичния, но и психотичния процес, през собствените си лични опитности. Целта на това изложение не е представяне историята на психотерапията – затова съкращавам. Постепенно анализата се разклонява, обособяват се неофрйдистки, селф, его, обектни отношения направления. Всяко от направленията си има видни представители, които с идеите си поставят парадигмалните трегери в школата си.

На сцената излиза поведенческата и когнитивна наука, която осъществява буквално революция и в научното изследване на психиката, и в подхода към терапията на психични разстройства. Раждат се поведенческите и когнитивни терапии. Прекрасни системи – обаче твърде „скелетни и кофражно-арматурни“, с липсваща както аналитична основа, така и ядро от смисъл и покривна наблюдателница към безкрая на целта на човешкото живеене.

Тези липси предопределят появата на хуманистичната психология и психотерапия, в която главни теми са човещината и смисълът. От хуманистично ориентираните психотерапии закономерно произлизат трансперсоналните, черпещи пряко от духовните системи, разчитащи на вътрешната, феноменологично-качествена наука (в опозиция на количествено поведенческата), от която човечеството винаги е получавало компаса на глобалните си цели, любов, мъдрост и творческа свобода. 

Нарояват се и малките „клонки“ на краткосрочните психотерапевтични подходи, представляващи прекрасно прагматично направление, търсещо работещи решения тук, сега и във възможностите на бъдещето. Добри насоки, но лишени от глобалното смислово „защо“ на останалите части от гещалта и съответно, далеч не винаги намиращи нужното „как“ да се премине през дадена психична и поведенческа трудност. Защото, както е казал един философ (перифразирам): „Имайки достатъчно значим отговор на защо, винаги ще намеря работещо как и какво!“

По правило, колкото е по-иновативна, цялостна, идейно качествена и прагматично функционална, толкова по-голямо отричане, завист, критика (съвсем не винаги здрава) и съпротива среща новата терапевтична система в „Орел-рак-щука“ психологичната гилдия.

……………..

В съвремието ни, във всяка една област, била тя научна, изкуствоведска, културална, спортна, музикална и т.н., се наблюдава все по-ясно видима тенденция за мулти и интердисциплинарност, интегралност и холистичност между различните парадигми, системи и субсистеми. Държа да подчертая, че интегралността и холистиката качествено надхвърлят еклектизма, творчески сформирайки нови прагматично полезни функционалности. Тоест, не е време за моята и твоята школичка и методче, парадигмичка и подходче, а за обединяване на все по-мащабни „парчета“ познание в единно и качествено структурирано ново цяло.

Тук разсъждението достига до привиден парадокс. От една страна, „Историята на психотерапията е преди всичко история на желанието на отделните психотерапевти да създадат своя школа.“ ( (4) Сосланд А., 1999, с. 18).  От друга страна, както казах, не е време за тази или онази школа, а за интегрална холистичност. Противоречието е привидно, тъй като дори и интегративните и холистични направления, се създават от личности. 

Какво стои в ядрото на мотивацията, в желанието на създателя на нова психотерапевтична модалност, зависи от качеството на съзнанието му. По-натам в този текст ще конкретизирам. А сега, да видим какво твърдят по въпроса цитираният вече Сосланд, както и действително големият в психотерапията, Джей Хейли:

„Създателите на нови психотерапевтични школи днес са изкушени далеч не само от героични и алтруистични мотиви, но и от желанието да превърнат своя метод от локална психотерапевтична практика, в цялостна идеологична система, със задължителните атрибути на сертифицираното обучение и супервизията. В най-успешните случаи, се стига до създаването на транснационални психотерапевтични империи, което прави такова начинание много привлекателно и печелившо.“ (Сосланд. А., 1999, с.2)

„Психотерапията отдавна не е само описваното в старото клише: изкуство и призвание. Тя е бизнес. Тя е оръжие с много сила.“ ((5) Джей Хейли, 1998, с. 67)

Мотивация и нива на съзнание

Със сигурност, цитираните колеги са прави за могивацията, водеща мнозина от създателите на психотерапевтични системи. За други, донякъде. За трети обаче, никак. Както казах, мотивацията, задвижваща какъвто и да е процес, включително този при съзиданието на нова психотерапевтична система, зависи от качеството на съзнанието, от преработеността на психичните съдържания така, че да синхронират с пулса на Живота. Или от липсата на такъв синхрон.

В статията си „Бележки по книгите Опит в оцеляването на Сергей Лазарев“  (дръпни надолу до Нива на съзнанието), градирах съзнателността аналогично сравнявайки идеите на Карл Юнг, Сергей Лазарев и Петър Дънов, до тези на:

-          Ученик.
-          Новозаветно-праведна невроза.
-          Старозаветна психопатия.

Творческият процес се проявява и през трите нива, но по различен начин, оцветен при преминаването си през съответните психични съдържания и динамики, характерни за даденото ниво.

Старозаветното (езическо, както Лазарев още го нарича) съзнание, твори през изцяло егоцентричен порив, с водещата мотивация на личната облага, власт, пари, финансово-социален просперитет, его налагане и контрол, като целта оправдава всякакви средства за постигането си.

Новозаветният невротик твори през смесена мотивация. През „Така трябва, но ме е страх, че не е точно така, а всъщност подсъзнателно искам власт“ или през „Желая да творя алтруистично, но се раздирам от користта в света и постоянно се спъвам в нея болезнено.“

Ученикът е смирил егото си дотам, че мотивацията му е изцяло различна. При предните нива присъства „сопата“ на страха и „морковът“ на властовата, егоцентрично мотивирана или чувствено наситена цел. Ученикът обаче е смирил гордостта си, страхът е стопен, а творчеството му представлява вдъхновено провеждане на Бога, на любовта, на смиреномъдрата красота в живота. Ученикът е речно корито, което през руслото си прокарва чистите изворни, вършинни потоци на безпредела. Той прекрасно съзнава, че тези творчески води не са негови, а просто преминават през психичния му процес. Затова, когато някой изкаже възхищение от творческото съдържание, той по правило казва: „Не, не аз, не към мен, на Бога благодари, към Бога насочи възхитата си!“

……………..

По света съществуват много създатели на психотерапевтични школи, резониращи със старозаветно-психопатното ниво на съзнание, по-малко с афективно фокусираното новозаветно, невротично-праведно и малцина със съзнателността на Ученика. Мога да дам примери със създатели на терапевтични модалности и от трите равнища. Предпочитам обаче да не навлизам в махленска злободневност – интелигентният читател така или иначе сам ще свърже точки и види.

Каква е собствената ми мотивация при създаването на Естествена психотерапия?

Съзнавам, че малката ми социална персона и пълно с грешки его, нищо не създават. Доколкото, въпреки всички примеси в тях, успеят да замлъкнат и смирено да притихнат, дотолкова послания далеч надхвърлящи малката им преходност, се проявяват през идейните и приложно практични послания в творчеството, минаващо през мен. Дори споменаването на „мен“, вече представлява нанос в потока на тази творческа река.

Съзнавам, че „Естествена психотерапия“, е раждана в България, на български. Малка държава със световно неизвестен език. В тази връзка, понякога казвам шегувайки се: „От Америка или западна Европа, едно л. да отдели някой, да го поръси със захар и опакова рекламно привлекателно, достига навсякъде с посланието за изключителни качества, определящи неизменно високата му стойност!…“
Е, в България е различно. Имаме невероятни писатели, актьори, брилянтни музиканти и т.н., но световно неизвестни, докато слушаме, гледаме и „сверяваме часовниците си“ често по изключително посредствени произведения и авторите им. В българската пси гилдия, постоянно ме изумява това чуждопоклоническо-автоагресивно въздигане в авторитарна позиция на чуждата стойност (примерно на Американската психологична асоциация), при принизяване на собствената… 

Та, проследявайки народопсихологичния и икономико-политически контекст, в условията на който се случва сформирането на „Естествена психотерапия“, кой знае какви очаквания нямам.
Давам си сметка, че към този момент съм на почти 50 години, както и че не преди много време преживях заболяване, което при рецидив води до летален изход за седмици. Затова, фокусът ми е изцяло сега, в този и следващия момент, а настройката ми „Да бъде волята ти, Господи! Както, каквото, колкото и когато си рекъл, така и това да бъде!“

Дори не мога да се нарека автор на психотерапевтична школа. Не, не съм. Малък никой съм, през който ако нещо преминава, не е мое – на Живота е. Колкото по-малко ме има мен, колкото по-смирено съзнавам незначителността си, толкова повече го има творческия процес, сформиращ „Естествена психотерапия“.

Замислям се: каква е тогава личната ми мотивация за създаването на ‚Естествена психотерапия“? Отговарям си: доверието в творческия процес, тласкан от любомъдрието. Ни повече, ни по-малко. Не на всяка цена, а доколкото и както се проявява величието на любовта дори през некачествеността на проводящия материал на малкостта ми, дотолкова. Да бъде волята Му!

………………………………………………………………………..

За повече информация за „Естествена психотерапия“, виж статиите в блога ми, от бутона: Естествена Психотерапия – същност, структурни принципи.

…………………………………


Ползвана литература:

1)      Роджърс К., (2000), Консултирование и психотерапия. М. „Ексмо -пресс.
2)      Patterson C,. (1986) Theories of Counseling and Psychotherapy, 4-th edition, New York: Harper & Row.
3)      Eysenck H., (1970), A mish mash of theories, International Journal of Psychiatry, vol. 9.
4)      Сосланд А,. (1999) Фундаментальная структура психотерапевтического метода или как создатя свою школу в психотерапии. М., „Логос“.
5)      Хейли Дж., (1998) Психотерапия как новое явление; В: Еволюция психотерапии, М НФ „Класс“, т. 1.
6)      Георгиева Р,. (2012), Психотерапията на Карл Роджърс, Изток-Запад 2012.


……………………..


Орлин Баев, естествен психотерапевт