Страници

вторник, 6 август 2013 г.

Паническото разстройство - проклятие или благословия

 Паническото разстройство и свързаните с него фобии, евентуално натрапливи, хипохондрични и агорафобични състояния могат да бъдат възприемани по два начина. Или през призмата на психиатричното статукво, като част от болестната класификация или като покана за вникване в собствения ум, себепознание, смела сила. В първия случай паниката е автоматично и по презумпция приемана за "лоша", за агресор, с когото преживяващият я трябва да се бори или от която да бяга и се крие, тъй като несъзнавано вече се е самопоставил в позицията на случайна нещастна жертва. Ако човек обаче съзнае, че няма никакви случайности, а преживяваният от него страх се случва, за да му даде възможност да преобразува ума си така, че да му бъде послушен и сигурен инструмент в живота, той се превръща в ковач на съдбата си!

Когато човек промени възприятието за себе си от жертва в творец на живота си, знае че онази безлюбна празнота, тъжна изоставена самотност в подсъзнанието му, от която експлоадира паническият страх, няма нужда да се изолира с опити за компенсация и бягство от нея чрез свръхконтрол, безкрайно интелектуализиращо мислене и състояние на напрегнато бягство. Вместо това човек знае, че никога не е бил жертва. Точно обратното - започва да разбира, че е благословен с преживяванията си на паника, че има уникалната възможност сам да избира реакцията си на ставащото в него и живота му, че не съществува такова житейско случване като "жертва на обстоятелствата", а че всичко е точно на мястото си, най-подходящо за него, в точния момент и по най-добрия за израстването му начин!

По наблюденията ми типичният характер на човек, преживяващ паническо разстройство е зависим, вкопчващ се в илюзорната сигурност на някой или нещо, свръхчувствителен, с дълбоки и често прикривани и от самия себе си вярвания за собствена несполука и провал, нищожност, безлюбна изоставеност от сигурността на живота и "значимия" друг, вярвания за злополука, катастрофи, страх от самия страх и смъртта, компенсирани или с бягство от житейски предизвикателства или с борбата на свръх-старанието за успех на най-високо ниво, одобрение, кариера. Една вътрешна празнота, жадуваща обич и приемане. Липса, която обаче няма как да бъде запълнена отвън - то е като да наливаш вода в продънена каца. Вместо това, човекът е нужно да се научи да губи горделивия си его контрол и "скача" в страха си - смело, със "свещта" на осъзнаването си да освети програмите (вярванията, комплексите) на страха си, да се научи да издържа присъствието си в напрежението на въпросната характерова "дупка" отвътре. Но сега вместо с отричането и, с любящото смирено приемане, идващо от потенциала му! Тази вътрешна липса е като малко дете. То има нужда не от гоненето му още по-надълбоко в тъмнината на несъзнаваното чрез хапчета или маладаптивните в случая психични защитни механизми на изтласкването, отричането, компенсацията и интелектуализацията. Това детенце отвътре има нужда от смирена любяща прегръдка! От търпеливо и спокойно издържане на "треперенето" на паниката му, с когнитивно - афективната настройка на релаксирана обич! По пътя на промяна на психичната нагласа има различни помощни методи, "патерици и проходилки", прийоми и подходи, но целта е преобразуване на характеровите слабости. Но, не с битка, а с приемаща прегръдка! Защото няма по-голяма сила от това да останеш напълно "гол и разкрит" пред самия себе си и приемеш "слабостта" си безусловно!

Когато човек по този начин следва пътя на силата си, в даден момент забелязва, че неща, които преди са му били неимоверно трудни и е преминавал през тях с огромни усилия, сега върши с радостна лекота! А това, което преди е било невъзможна фикция, сега са реално осъществими възможности. Нещата от живота са същите, но мисленето за самия себе си и тях е различно. Позицията на възприятие се е променила. Това прави психотерапията!

Тревожното състояние тласка човека към мъдростта му! Към самоувереност, идваща от себепознание! Самоувереност, която обаче е различна от безплодната преструвка пред самия себе си, бягаща от досег до ядрото, до прекрасното вдъхновение, скрито в силата на страха. Когато човек съумее смирено да се отпусне в страха си, тялото и душата му знаят как да извлекат тази самоуверена сила. Променя се биохимията. Променя се характерът! Вместо да търси сигурност в илюзиите на страха си, а оттам в погледите на хората през социалните си успехи на всяка цена, емоционално интелигентният човек търси сигурност дълбоко в себе си. Независима от света и хората самоувереност! Тогава и социалните успехи се случват далеч по-леко и свободно, а хората жадуват компанията на такъв относително самостоен в автентичната си смелост човек!

В даден момент, преживяващият тревожно разстройство разбира, че има само два избора. Или да послуша сугестията на социалното стадо, с неговите илюзорни параметри за нормираност и плоско възприятие за правилност или да се довери на повика на духа си! Ако избере първия невротичен избор, може спокойно да се оплаква и приема за нещастен, заливайки се със шепи хапчета, превърнали се в част от психодинамиката му на бягство от сянката си! Това е сигурен начин за носене с години и увековечаване на състоянието. Във втория случай, човек вижда, че няма какъвто и да е проблем в страховото му преживяване, но купища от "диаманти" на образуващите се адаптивни добродетели и черти на характера му го чакат едва-едва прикрити под страха от страха, все повече преобразуващ се в спокойно плаване в него, променящо го до решителна и светла, изпълнена с обич самоувереност!

Накратко, самият човек е този, който избира по кой път да поеме. Може и да се колебае от единия към другия, да регресира до инфантилни избори и психодинамики. Може обаче и да осъзнае силата си за броени сесии психотерапия да промени живота си в смел и творчески! Не с битка обаче, а с осъзнаваща и разбираща, смирено приемаща обич!

Орлин Баев

Интервю за Е-списание "Посока"

Интервю за Е-списание "Посока"

От колко време се занимавате с психотерапия? Какво Ви привлече в нея?

Практикувам психотерапия седем години. Първият ми кабинет се състоеше от 9 квадратни метра, на около метър под земята, на самия паркинг на огромен блок. Под и отстрани металната му врата имаше по 1.5 см. процеп и когато завалеше, сесията често се прекъсваше от нуждата от подсушаване с мопа… Вечер пък, нерядко светлината привличаше пеперуди и мушички, които на рояци се носеха около крушката  и … с клиента си представяхме как сме в центъра на амазонската джунгла… Въпреки това, още оттогава хората ме търсеха, а очевидно не най-подходящото пространство изобщо не беше пречка. Всъщност никога не съм имал кабинет с оптимални условия. Сега ползвам трети, но и в този и в предния винаги съм бил заобикилен от други офиси – юристи, икономисти и какви ли не. Винаги е било понякога шумно, неидеално, както и всичко останало в този свят междувпрочем. Това, което създава подходящата терапевтична атмосфера обаче, е емпатичното присъствие и взаимно доверие. Сърдечната емпатия компенсира всички неизбежни битови несъвършенства.

„Каква е разликата между психолог и психотерапевт?“

Е, върху това е писано и говорено много. Психологът може да извършва научни изследвания, да работи към дадена институция, да изпълнява тестове и какво ли още не, но незадължително се ангажира пряко в процеса на психична промяна. Това е работа на психотерапевта. Психотерапевтите постоянно учим, не спираме да усъвършенстваме знанията си в школи по психоанализа и психотерапия. Извън обученията обаче, психотерапията е преди всичко призвание. Много възнаграждаваща професия е, когато събудиш радостта в очите на човека, но и изключително изискваща и високо отговорна. Работи се с мислите на човека, които определят възприятията и чувствата му, сформират навиците и характера му, който пък е самата му съдба. Нелека материя е човешкият ум. Сложна, многофакторна, повлияваща се от рационалност, нагони, семантична и емоционална памет, навици (праксис), междуличностови и междуполови взаимоотношения, социални и професионални случвания, мироглед и морал, противоречиви раздиращи страсти…

„Според Вашите наблюдения като психотерапевт, нуждаят ли се хората от психотерапия в днешни дни? Какви са най-често причините за това?“

Това е риторичен въпрос. Нуждаят се – все повече. Нуждаят се, защото допирът с външната и вътрешната природа, с онази изначална светла мъдрост на битието е силно заслепена от грубите „улични фенери“ на преобърнатата с главата надолу ценностна система, тоталната загуба на смисъла и целта на краткото ни съществуване в пространството на живота. Хората се лутат жадни, плувайки във вода, но не знаят как да отпият от нея. Стоят в тъмницата на отдалечеността от целостта си, но не знаят как да отдръпнат „перденцата“ на менталните сугестии, спиращи светлината на душите им. Стараят се с имоти, пари и огради да се предпазят от страховете си, но не знаят, че само сърдечният смисъл и разум могат истински да родят любовта, в която  всеки страх се топи като бучка сол в океана.

„Колко време е необходимо, за да бъде терапията успешна, и какво се изисква от пациента, за да се постигнат реални резултати?“

Зависи от лекуваното състояние и поставяните цели. Някои състояния се поддават на бързо повлияване и в рамките на 2-6 сесии се постигат удивителни резултати.  Ако говорим за цялостна промяна на маладаптивна характерова структура обаче, която често е подлежащата причина за много разклоняващи се външни проблеми, се изискват години упорита и нелека работа. Мода да дам пример с някои личностови разстройства като граничното, хистрионното, нарцистичното – при тях психотерапевтичният процес се случва с години, тъй като се работи с цялостната личност, със самия характеров импринт на човека, създаван от най-ранна, че и от пренатална възраст. За щастие, при повечето от заявяваните от търсещите психотерапевтична помощ проблематики, осезаеми и трайни резултати се случват в рамките на 6-12 сесии.
Какви са изискванията към пациента? Преди всичко, висока мотивация, тяга за промяна, готовност за полагане на целенасочени усилия, често провокиращи status quo и предизвикващи досег с нови, адаптивни ментално емоционални и поведенчески модели.

„Смятате ли, че много голяма част от хората живеят под стрес и напрежение? Какво бихте препоръчали като специалист, за да се намали душевния дискомфорт?“

Бих препоръчал Любовта! Много е казано за любовта, но много малко е истински разбирана, чувствана, преживявана. Ако хората истински познавахме величието си, любовта естествено би струяла през мислите, чувствата и постъпките ни. Бихме знаели преживелищно, че наистина сме просто малки частички, част от единно, мъдро цяло. Будистката психология нарича тази вътрешна изначална реалност, от която извира съчувствие, обич и живо познание „буда природа“.  Юнг я нарича Селф, цялостна личност. Когато човек така познава Себе си, любовта винаги присъства в живота му. А от нея произтичат радостта, смисъла, призванието, резониращите с цялостната ни същност цели, които носят истинно удовлетворение. Тогава няма нужда от непрестанно трупане на пари и вещи. Човек става истински брат и приятел на човека. Променя се обществото, променя се цялата психична атмосфера на човешкия социум.

„Благодаря Ви за полезната информация! По традиция нашите гости в рубриката пожелават по нещо на читателите и студентите по Психология. Какво е Вашето пожелание към тях?“

Желая смирена мъдрост!

Орлин Баев, обикновен човек



неделя, 4 август 2013 г.

Пътуване към Себе си - хипнотична регресия

 Пътуване към Себе си

Винаги в това си тяло съм имал силен афинитет към Русия. Към руския език, излъчване на страната, душевност. Преди няколко дни ходих при приятел, на водена медитация, т.н. регресия в минали животи и пътешествие в бардо, състоянието като душа, между животите. Не че сам не съм го правил, но когато е водена, отиваш по-надълбоко, пускаш контрола на това една част от теб да управлява пътуването, а друга да го прави. След няколко минути, когато тялото се загуби, нещо което ми се случва почти всеки ден в медитация, под воденето на Пепи, отпуснах въображението си. Отначало бе само породена от мозъка образност. А аз в течение на последните години развих много силно и съсредоточено въображение, като следствие от професията си. След малко обаче, се случи нещо като кликване, преход. Ясно различавах мозъчната дейност, но навлязох в различно състояние на съзнанието, дълбоко навътре в себе си. В същото време, разбира се, чувах всичко наоколо, част от мен винаги можеше да стане, да прекрати процеса. По-скоро се водех сам, а Пепи ползвах само като напомнящ ми посоката.

Видях, почувствах, преживях трите си предни живота, както и пътешествах в отвъдното, в общение с водача и Учителя си, със съвета на старейшините, с грозда на сродните си души и ангелските йерархии...

Най-близкият ми живот беше като правословен руски монах и свещеник, през 18-ти век. Казвах се Игор. Церях миряните с молитва, полагане на ръце, билки. И сега като пиша това, просто изтръпвам - силен живот. Чувствам и сега самата есенция на преживяването му - тази удивителна свързаност с Бога, която носи истинна пълнота и радост в живота.

Вторият живот, който преживях, бе като немски монах. Както и в предния живот, си спомних светското, а не духовното си име - Йохан. С големи подробности видях, чувствах и преживях този си живот, в манастира в Германия, през 17-и век... Есенцията беше същата устременост към Бога, но някакси излъчването, степента на силата различна. Един сравнително спокоен, зад стените на манастира живот на католически монах. Не протестантски, а именно католически. Мога с подробности да разкажа много...

Третият, по-отдавнашен живот бе като френски лекар от 16-ти век. Казвах се Жан. Ясно се свързах с брат ми и сестра ми, с родителите ми и съпругата ми. Бях предаден от нея и адвоката ни, разорен. След това лекувах в малко френско село, до края на живота си и интересно, бях много по-щастлив, въпреки разорението си...

В трансовото състояние няма подобно систематизиране и последователност, както го описвам по-горе. По-скоро, особено в състоянието между животите, отвъд, като душа, много информация се преживява паралелно, успоредно, на големи "късове" от плавно преливаща се информация. От там примерно "скочих" в живота си като руски монах-свещеник, без да съм воден натам. И не само това - различно е.
При срещите си с водача, мъдреците, ангелите – основното им послание беше, че много добре знам какво правя, какво е призванието и посоката ми в живота. Един вид „Имаш нашата благословия, просто продължавай!“ . Водачът ми постоянно се шегуваше, заливаше се от смях и ме гъделичкаше. Примерно приемаше образа на rasta man, със специфичната коса на плитки или на някое животно и правеше смешни физиономии, когато го питах нещо, тресейки се весело от смях. Цялостното му послание бе „Стига си ме питал, знаеш много добре какво да правиш и как да живееш!“. Когато го питах защо Небето не ми помага при преодоляването на известни мои трудности, намигайки ми каза: „Лесно е с помощ, но знаеш, че нарочно те оставяме да се справиш сам. Така е по-ценно!“. 

 Мъдрите старци, съдници бяха дванадесет. Интересното за мен беше, че един от тях започна да мрънка къде на шега, къде наистина, че му е поомръзнало да бъде „гара-разпределителна“ и мисли скоро да се оттегли „нагоре‘. През цялото време знаех и ми казваха, че съм на земята доброволно и че ако искам винаги мога да остана горе, в небесата. Сега ми е трудно да ползвам думите за преживяванията си. Някакси там е съвсем различно, а думите могат само индиректно, много плоско да маркират, но не и истински да опишат великолепието на Небето. Осъзнах, че през молитвата и медитацията си, проникващи в ежедневието, добре познавам общението с Небето през интуитивното познание.
Преживях, че нашият материален живот е неделимо свързан с Небесния, а той на свой ред обема Вселената на всички нива на Битието. В колкото по-висок слой се качваш, толкова по-абстрактно от позицията на земния език и преживявания е. Но, остават принципите, извечните закони – и сега са в мен.

 Красив е пътят на Човека, когато съзнава целостта си! От друга страна, отговорен е този път. Още повече лекуването на души. Съзнавам колко много имам да работя и се чистя още. Бях предупреден за конкретно случване в живота ми и отработването му и че, ако там успявам, имам бъдеще, ако ли не, е вероятно да си замина раншко от този бял свят...

Горните ми думи са непринудено и непълно споделяне, съвсем спонтанно предадени на „белия лист“ пред мен сега.



Орлин Баев, обикновен човек