Страници

неделя, 17 декември 2017 г.

Натрапливи/ обсесивни когниции - механизъм на пораждане. Генерални насоки за преодоляване.

Текстът по-долу е мой отговор на млад господин с обсесивни мисли на тема самоубийство (противоположни по смислово вложение и мотивационно съдържание на актуалните суицидни идеации и намерения) от рубрика "психотерапия онлайн", форум beinsadouno.com , от тази тема.

...........................................................................................................

...Имаш съзнание, имаш и подсъзнание. Съзнанието ти знае нещата рационално, има си неговите механизми. Подсъзнанието съдържа спомени, както и древни механизми, целящи оцеляването. Един такъв еволюционно обусловен механизъм, е защитното обратно пораждане на мисли, образи и представи, целящо здраве, живот, оцеляване, продължаване на живота. В миналото, преди милиони години, когато в ума на човека се е зараждала мисъл, че ще го изяде големият звяр, ще го нападне врагът от съседното племе, ще го помете природната стихия, ще падне в пропастта, ще го завлече реката, изпапка акулата и т.н., човекът е вземал мерки, бягал е, спасявал се е, отдръпвал се е от пропастта, защитавал се е.

Същият механизъм работи и сега в нас хората - но мозъчната ни кора, тоест съзнателното ни мислене, се опитва в много по-голяма степен да контролира нещата, отколкото тогава. Този факт, в комбинация с известна страхливост, неразбираща погрешна интерпретация на поначало нормалните и добри, защитни мисли и невротичният свръхконтрол и нащрек, пораждат натрапливостите. 

Как? Ето, човек прочита или гледа как някой се е самоубил. Този в началото неутрален стимул, се свързва с описвания древен подсъзнателен защитен механизъм. От него в съзнанието резултира абсолютно нормална, целяща живот, оцеляване и смислено съществуване мисъл: "Самоубийство!". Така работи умът при всеки нормален човек - когато ни мине такава мисъл, автоматично насочваме усилията си към справяне с житейските си трудности и просперитета си. Защитната мисъл може да е към нас самите или към обичани хора - защото е комбинация от любов и защита, изказана през еволюционния механизъм. Може да пресичаме улицата и виждайки приближаваща засилена кола, да проблесне мисълта: "Сега ще умра!". Или чакайки метрото, да изскочи мисълта: "Скачам под влакчето!". Ходейки на планината или пушейки облегнат на терасата, на всеки нормален човек понякога просветва мисълта: "Падам!'. Мисъл, наситена с онова сякаш дръпване надолу, представата за падане и ужасът от това. Съответно, смелият и разбиращ себе си, здрав човек, просто засилва темпото, за да премине колата, дръпва се назад по-далеч от влакчето, обляга се по безопасен начин на терасата и внимава в планинското си ходене така, че да оцелее. 

По същия начин еволюционно обусловеният защитен механизъм на обратно пораждане, се проявява и към хора и същества, които обичаме. На всяка нормална майка ѝ минава през ума как детето ѝ са го убили, как го е сгазила кола, как е паднал някъде и т.н. - само за да започне да се обажда, да го търси и вика, да защитава, да спре тръгналото към оживената улица бебе и т.н. Ако човек обича силно кучето си, а то тръгне да търчи нанякъде, е нормално в ума да прескочи мисълта: "Ще го захапе и удуши някое голямо куче!", "Ще го сгази кола!", "Изгубва се и умира!" и пр. Тогава човекът вика Шаро и го държи близо до себе си, за да го защитава. Защото именно защита цели този механизъм и от любов и за оцеляване идват тези първоначално чудесни и абсолютно нормални мисли.

Самоувереният човек живее в позиция на смелост, от която спокойно приема естествените защитни мисли, като автоматично насочва вниманието си към силен и смислен живот.
Не така действа обаче невротичният ум. Такъв ум е страхлив, неуверен е в себе си, в живота, в съдбата, невротично е откъснат от онази любов, през която протича познанието, че "...и космите са ви преброени" и всичко е на мястото си. Страхливият ум се съмнява в...себе си. Да, има здрава, научна скептика, практикувана на фона на самоувереност. Невротичното съмнение обаче има общо с нея, колкото трупането на пари и потребителството с живота от сърце и душа.

Невротично съмняващият се ум не вярва на собственото си подсъзнание. Ето, сега обяснявам и предлагам качествено различна интерпретация на изначално чудесния еволюционно обусловен защитен механизъм и мисли. Ти ще прочетеш - за малко може и "да хване декиш". Не след дълго обаче на фона на нормалната защитна мисъл, целяща силен и смислен живот, се появяват безброй "ами ако", "ами дали", "ако тогава", "не съм сигурен, че", "трябва да контролирам", "не знам, а трябва да знам", "несигурен съм и трябва да съм постоянно нащрек, за да контролирам невротично страха - ужас, нараства до кошмар и трябва още повече да предъвлвам и контролирам все по-постоянно", "не си вярвам и трябва да мисля постоянно и да се стегна все повече, за да не се самоубия!"... Всъщност самият механизъм на преживяване на натрапливост вече изключва каквато и да е възможност за случване на обсесивните мисли. Защото поначало са били и в основата си са защитни, нормални, идващи от любов към себе си и обектите си, през напълно естествен механизъм. Нормални мисли, превърнати в натрапливи от страхливеца, неуверен в себе си, невярващ си и неразбиращ се човек, който през ригидната си морална цензура е започнал и поддържа безсмислена борба със собственото си подсъзнание. Борба със самия себе си, тъй като не си вярва, не се разбира, но и е несигурен в себе си, липсва му както цялостно себепознание, така и дълбока самоувереност.

Ето го страхливеца: бие се със собствената си сянка.Плаши се от сянката си. Бяга презглава от естествеността ѝ и се бори с предъвкващото си ментално преживяне, потиска и пробва да се успокои чрез изолиращо изтласкване, дисоциация на страха и мислите си. Колкото повече така "се успокоява", тоест бяга от сянката си и се бори със себе си, страхът расте, което през нормалния подсъзнателен, еволюционно обусловен защитен механизъм, поражда още и още мисли. Неувереният страхливец чрез съмнението си започва още повече да се бори с тях, което още повече засилва страха и обсесиите. 

Справянето започва с едно качествено претълкуване и нормализиране на разбирането за естествеността на еволюционния механизъм и поражданите от него автоматични мисли. Пътеката продължава с все по-смелата игра с тези мисли, шегуване с тях, претръпване/ десензитизация и погасяване на страховата реакция при преднамерено пребиваване в тях, вече с променено чрез подходяща интерпретация отношение на спокойно приемане. На по-високо ниво в процеса на справяне значителна роля играе усвояването на състоянието на транс, визуално-хипнотичната работа. Всичко това е подготовка - защото при окр същинското справяне идва чрез способността за медитативно/ майндфул осъзнаване и безпристрастно, непривързано пропускане на мислите. Подготовката обаче е толкова важна, колкото и същината - без нея опитите за медитативна непривързаност са отново борба/ бягство под прикритие... 

Когато човекът е интелигентен и възнамерява съзнателно и мотивирано промяната си от страхливец до пълен с кураж, дори само няколко сесии при психотерапевт, знаещ какво прави, вършат чудеса! 

Орлин Баев

четвъртък, 7 декември 2017 г.

Здрави граници

Току що работех с транс, а на вратата се чука. Не отговорих, водех човека в промяната му. Чукането продължи, а след малко човекът нахълта.
- Изчакайте, моля!

- Няма проблем.
Утилизация, включване, рапорт, повеждане и ползване, чудесно. Човекът си тръгна, а с господина на вратата проведохме следния разговор.
- Не си отговаряте на телефона - с обвинителен тон, поглед и език на тялото, казва джентълменът.

- Кажете, за какво става дума? - запитах.

- Искам да запиша познат и понеже не си вдигате телефона, затова съм тук.

- Съжалявам, но държа на личната мотивация и не записвам през втори човек, а освен това графикът ми е пепълнен и няма къде да го запиша. Да заповяда на групата ми в сряда от 19, за да се видим и уточним.

- Той иска за лична терапия!

- О'к, нека прочете съответните текстове, да дойде на групата - така тествам мотивацията. 

- Е, дошъл съм чак до тук, няма ли да го запишете? Поне да бяхте отговорил на обажданията ми или да си бяхте сложил в сайта,че не приемате нови хора! - с раздразнена критика, ръсеща се в пространството, словоизлия господинът. 

- Господине, казах ви, че през втори човек не записвам - нека заповяда в сряда вечер. Прав сте за сайта - пропуснал съм да отбележа. А телефона - получавам по над 100 обаждания на ден - умишлено не отговарям, не мога да приема всички, съжалявам. 

- Като имате сайт и сте сложил телефон, сте длъжен да отговаряте!

- Длъжен да покрия очакванията да стане по вашето, за да не се задействат страховете ви? 

- Наистина не очаквах такова отношение! - наранено агресира човекът. 

- Ами, длъжен съм да обичам - правя го, работя от сърце и душа. А част от обичта ми е да си поставя здрави граници!

Човекът си тръгна, а в мен остана остатъчно неприятно чувство. Стопи се обаче бързо - наистина нито мога, нито е нужно да се харесам на всички, да приема и работя с всички. Шива да беше, нямаше да успее. Затова избирам да се уважавам и обичам - тогава любовта тече и към ближния и света свободно!

Орлин Баев

Отличен тройкаджия

Поговорка:
"Учете се добре за да имате хубава работа, но давайте и на слабите да преписват, за ви вземат на работа после".
Мой коментар:
За отличника, ако е от типа зубър, му е много важна оценката на "големия" друг - родители, шеф, система. Съответно се нагажда по системата - става добър служител на заплата, а максимум ръководител ниско или средно ниво, но отново с някого над него, определящ стратегическите му приоритети.Такова отличие си е негласна диагноза.
А тройкаджията, от малък е свикнал да не му пука за оценката на "гоуемия" друг. Съответно, ако има известни качества като мотивация, пробивност, гъвкавост, далеч по-лесно се насочва към създаване на своя система, в която след време съученикът му отличник наистина може да се впише като служител...
Житейско наблюдение е, но и са правени мащабни проучвания, в които се доказва, че предприемачите, които прогресират мащабно, са училищните тройкаджии. Не всички - амбициозните само.
Както и не всички отличници са зубрачи, нагаждащи се към системата - един малък процент са просто умни. Когато такъв умник отличник притежава качествата на амбициозния тройкаджия, стига далеч по-високо от него!

Орлин Баев

Добричко - мекичкият психо нещо си? Не, благодаря!

Нейде из лицевокнижната медия (фейсбук):

Мараба!
Напоследък качвам текстове на Лазарев с мои коментари, та ми се ще да уточня. Правя го не защото съм мъдър или морален или кой знае колко умен, а защото е ценен. Защото без да влиза в сложна терминология или заплетена и идваща от ума философия, припомня основните принципи на човечността, смисъла, щастието и здравето - затова. Не го правя, защото съм умник - мърда ми китарата, ама има къде къде повече. Още по-малко поради фалшив морал - нищо такова, малък грешник съм. Мъдрост - минал съм покрай нея с каручката, теглена от магаренцето на слабостите ми...
Та, не пиша за Лазарев или за Учителя Дънов и т.н., за да се правя на нещо, а защото цепят мрака. Пиша, когато намеря време - сутрините по час, неделите. Това ми изяжда свободното време, тъй като приемам по 35+ човека на седмица и няма кога. Но го правя от сърце и душа. Не за пари - ако ми бяха ултиматна цел, бих вложил ума си в далеч по-печеливши и лесни предприятия от психотерапията. Затова, би ми се искало, като сложа нещо, ако имаш какво да кажеш смислено, давай - наистина се кефя на коментари, които дори и коренно противоположни да са на моето мнение, са изразени интелигентно, сбито, аргументирано и с уважение. Такива дискусии раждат готини сблъсъци на гледни точки, от които се оформят трети, синтезиращи двете позиции - а това е яко. Обаче нещо недолюбвам кифленските коментари, свързани с разбиране колкото баба ми разбира ракетното инженерство.
Някой някакси ме поставя в образа на задължително благия психолог - не съм такъв нито в личния си живот, нито в работата си. Урсус съм, чепат съм, често направо проклет съм. И именно защото си позволявам и прегръщам сенките си, мога да обичам истински. Та, ако някой ме слага в образа на мекичкия пси нещо си, моля да си оттегли проекциите - нямам намерение да се идентифицирам с тях. Ако исках да поддържам бляскав, за пред стадото PR имидж, щях да си направя предаване по ТВ 3 - не, искам да бъда Себе си, цялостен. Та, ако изтрия коментар или махна някого от списъка с абонати (приятели е нереално казано) - заявявам, че си позволявам да го направя спокойно.
С добро сърце, Орлин

Как да стана психотерапевт?

От тази тема:

"Здравейте, 

искам да попитам един въпрос, който до голяма степен е свързан с приятелката ми. 
Така ние сме двама млади хора, аз съм на 29, тя на 25 и сега е 2курс в СУ Социални дейности.
Имаме планове и дете да имаме, а тя страшно много мечтае да стане психотерапевт. Просто това е най-голямата и силна мечта и е готова да се бори за нея.

За съжаление установявам, че това е едно така да се каже доста елитарно занимание - тоест трябват много кинти.
Доколкото разбирам за психотерапевт трябва да запише магистратура психология, след като завърши социалните дейности.

После пък има някакви школи, които са около 4 години и по 1200 лв на година.
С две думи след 3 години бакалавър и 1800 лв, 2 години магистър и 3000 лв и 4 години школа и 4800 лв, тоест общо след 9 години и 10000 лв тя е възможно да има диплома за психотерапевт. И след това я има работа, я не.

А това е мечтата на живота й. В същото време аз имам хубава работа, но смятаме и дете да имаме и реално нещата стават сложни.

Искам да попитам има ли начини, при които ако си много желаещ/даровит/упорит/талантлив да станеш психотерапевт, без да е нужно да си Рокфелер.

Поздрави и мерси за помощта предварително."

Аз:

Има много школи, а 1200 на година е оптимистично. Бил съм в школи, при които с личната терапия, семинарите и т.н., идва 3000-5000 лв. годишно. 4 години - казва се 4, но реално са 6 и повече, поради многото платени часове супервизия. А повечето психотерапевти преминаваме не през една, а през няколко школи. Питаш за съкратени варианти - има, примерно хипнотерапията засега е с 250-на часа общо в срок от 1.5 год. и обща сума малко над 1000 лева. А при завършена магистратура по психология, гарантира право за практика на психотерапия, тъй като е една от модалностите ѝ. Пиша това в качеството си на преподавател по хипнотерапия в БАХХ и международен секретар. 

Ще споделя опит: аз минах през доста обучения. Като се обърна назад, виждам че отвсякъде съм взел зрънца, но повечето ми познание идва от самостоятелно прочетените книги, личния ми житейски опит и самата ми практика на психотерапия. Ако сега, с тези си знания тръгвах, не бих преминавал през всички тези школи, а само през една. Защото това, което прави терапевта успешен, не е плащането на много места и тапиите, а личната му добре смляна прежвелищност, любовта му към хората, упоритостта, структурираността, смелостта му... Та, не плащането прави терапевта такъв и никоя школа не може да гарантира успешността - собствените му качества могат! 

Питащ:

"Мерси много господин Баев.

Така - моята приятелка познава няколко психотерапевти, плюс в социални дейности и преподават психология. Всички те твърдят, че за да започне работа някъде като психотерапевт, тоест да има лиценз, тя задължително трябва да завърши школа за 4 години, защото такива са изискванията. Или по-скоро такъв закон ще се приеме съвсем скоро. Отделно всички те са преминали такива дълги школи.

Разбира се, че най-важно е непрестанно да учиш, да имаш хъс, да четеш книги.
Но ние като млади хора без много средства и познания за психологията се интересуваме как да почнем, а и как да си подредим финансите. За това се опитваме да направим план.
Ако тази школа е задължителна за да започнеш да практикуваш е много вероятно и да се откаже от тази професия.

Освен това тя не иска да е психотерапевт с хипноза, а обикновен стандартен психотерапевт тип Фройд.

Ние нямаме нищо против да се обучаваме, а и обучението цял живот е най-важно, но нека ви дадем конкретни практически ситуации:

Вариант 1 - тя завършва магистратура психология и закона й дава да започне някаква работа като психотерапевт, то тогаз тези школи можем да ги насрочим така във времето, че да ги съобразим с доходите си.
Вариант 2 - ако магистратурата по психология не дава правото да си истински психотерапевт (или няма да дава според новия закон, за който ни каза тази професорка), то ние сме поставени пред задължението да намерим 5-6 000 лева и да отделим още 4 години след нейния бакалавър, преди тя изобщо да може да практикува като психотерапевт. А това е доста различно от вариант 1.

Желанието за развитие го имаме, но искаме и да знаем реалните условия, за да си преценим възможностите и капацитета."

Аз:

Закон вероятно ще има, а регламентацията за хилядите обучителни часове я има и сега, но неприета законово. И въпреки това, в държавите в които има такъв приет закон, съществуват и т.н. краткосрочни подходи, които незнайно как привличат терапевти с описаните по-горе качества и затова често са десетки пъти по-ефективни. 

Тоест и да се приеме закон, вратички има винаги. Говоря го от позицията на терапевт с много хиляди обучителни часове зад гърба си - въпреки тях, твърдя, че не те правят психотерапевта ефективен, а личният му тежък и качествено преодолян житейски път, любовта му, огромната му мотивация, упоритост, емпатия и разбира се, познанията. А, както писах и по-горе, от прочитането на десет добри книги, реално се получава колкото от десет години ходене по психотерапевтични пирамиди. Балансът е важен - в разбирането, познанието, практиката. Има защо да има доста часове обучение, лична терапия, супервизия, ако действително вършат работа, вместо да са проформа, прикриваща алчността на водещите. 

За фройдистките желания на приятелката: повечето тръгваме от подобна позиция. Включително моя милост. И това е добър старт - анализата дава дълбочина и широта на познанията, неизменно полезни в работата. В нея обаче, когато след доста сесии отговаряне на въпроса ЗАЩО, човекът попита КАК да разреши казусите си и КАКВО да прави като малки стъпчици, терапевтът представа си няма как да реагира ефикасно, така че да бъде не част от проблема, а от решението му. В психотерапията, ако човек не владее хипноза, нлп, фокусираните в решения подходи, задоволява фантазност собствена, вероятно през стадното мислене, на обучителна система, нямаща общо с реално действеното помагане, а единствено с поддържане на самата себе си структурно и финансово... 

Както казах, анализата е прекрасен старт, но остане ли терапевтът там, е такъв само на хартия. Просто разяснявам през вече 12 годишния си опит в актуално действената и ефективна психотерапевтичната практика. 

В резюме - приятелката е добре да си изясни: "Искам да бъда ефективен и резултатен психотерапевт, разчитащ на уменията и познанията си или искам като малко дете, на всяка цена да се нагодя към "големия друг"

Балансът е по средата. Желая ѝ смислена мотивация. Пречки ще има - времеви, финансови, неуспехи, всякакви. Ако мотивацията и идва от целостта ѝ, вместо от социално обусловена и временна его прищевка, ще премине през всичко, за да пратикува тази благородна професия. 

Защото е нещо повече - призвание е!

Орлин Баев

За степента на откритост и споделяне с другите при паническо разстройство и социофобия


Dominion:

"Здравейте.Понеже напоследък доста мисля по-този въпрос и реших направо да споделя тук.

Орлин Баев е писал тук в темите не веднъж (както и в една от статиите си), че криенето на социофобията от хората и нейното отричане, единствено спомага за нейното поддържане или с други думи, социофобика за да се освободи окончателно от тревожността и страховете си,трябва да говори за тях без да се притеснява  и без да му пука от това какво ще си помислят другите.За това и я споделих с няколко човека, други разбраха от тях и така се каже вече на доста хора им е известно,че я имам.Проблема ми обаче е,че повечето го приемат по друг начин, едва ли не като възможност да се възползват от това.

Да вземем пример за историята, която ви разказах в първия си пост,за момчето, към което имах злоба и завист (умишлено казвам имах в минало време защото като се замисля вече не съм толкова озлобен към него,просто защотото този проблем е нищо пред тези,които имам сега да решавам)...Та да на него му споделих за проблема си и да кажем,че той го приеме като възможност да се възползва от това, възможност за манипулация,едва ли не да си каже "що не съм знаел по-рано,сега му знам слабите места".Разбира се, не казвам,че мисли по този начин, просто както казах давам пример.И тук идва въпроса-по-този начин човек със социофобоя,не предоставя ли наистина възможност на другите за манипулация,ето разбрал,какъв му е проблема на този, опа влиза в нета и чете какво е социофобия и вижда какви са механизмите й, лол страх от отхвърляне, търсене на одобрение??!И започва да си прави експерименти, "я сега да го накарам този да ми свърши една работа,знам че няма да ми откаже,сигурен съм,нали го е страх да ми откаже" г/д повечето хора, гледат по този начин, като прочетат за симптомите на социална тревожност и всичко приемат в буквалния смисъл.А всъщност напълно "еднакви" случаи няма,всеки случай е индивидуален и всеки си го преживява по различен начин.На мен не ми е основно това проблема,нека напъват, нека си мислят каквото искат по-въпроса,проблема е,че не мога да бъда с някой хора в същите отношения,че сега хора,на които споделих за проблема си, вече се държат по-друг начин с мен или ако мога да се изразя по-точно, ме гледат под тази светлина на тревожността,всички изводи,които си правят за мен е на базата на...социалната тревожност.А не бих искал да е така.Искам да бъдем в отношения,както си бяхме преди да разберат за проблема ми.А и честно казано,хора на които споделих и очаквах да ме разберат, го приеха по-съвсем друг начин,дори съжалявам,че го споделих на някои хора.Пак казвам,не ме е яд,толкова,че въобще знаят за проблема ми,а че това до голяма степен повлия на отношенията ни,защото така да се каже приятели са ми и съм прекарал доста време с тях и изведнъж сега изведнъж са разбрали някой неща за мен и всичко отива на кино.На мен ми изглежда поне така.И ако трябва да съм честен, наистина щях да съм по-добре ако имаше някой,с който да си споделя повече по този проблем,някой,на когото да споделя какво чувствам и преживявам и да ме разбере истински,адски гадно ми е,че няма с кого,този форум ми е единственото място,където мога да си изливам всичко,да се разкривам,защото все пак тук отговарят психотерапевти и още повече хора,които са преживявали тези неща,но едно е в интернет,съвсем друго е на живо, с човек,който очи в очи мога да говоря по този проблем без да се притеснявам,че ще ме обяви за луд,психопат,изперкал и че дрънкам някакви глупости...Защото истината е,че ако покажа тази тема на някой от обкръжението ми,изводът му ще е един - че съм луд,а всъщност аз просто споделям какво мисля и чувствам наистина...и единствената ми цел,с която пиша тук е да се справя с проблема си,да намеря пътя и най-накрая да си живея живота без никакви притеснения.С това искам искам да кажа,че тази злоба и критика към хората няма нищо общо с тях,това,че този или онзи е по-добър от мен в едно или друго нещо,ок нека.Но аз нямам за цел да променя този факт,нямам намерения да опитвам да го сваля от горе и аз да се кача над него,напротив,искам просто да се справя с мойте чувства спрямо тези неща,да променя начина,по който ги  приемам и реагирам на тях,ето това ми се искаше да разберат хората.И да,ясно е,че не може всички хора ме разберат по-начина,който очаквам,но все пак щеше да е хубаво да намеря някой от когото да срещна някаква подкрепа и разбиране.Да знам,че ще ми кажете,че е най-важно човек сам да се подкрепя и да се оправя във всичко,но всеки човек знае,че е много по-лесно когато все пак има някого до себе си..някого,с когото да сподели болката си, да сподели преживяванията, мислите и чувствата си...Не съм вярвал,че ще го кажа,но за пръв път в живота си се чувствам толкова самотен ;((.Чувствам се толкова празен от вътре,като някаква мъртва плът,чувствам,че съм изгубил всичко и всички,че ако умра,ще е сякаш на никого няма да му пука за това,чувствам,че всеки се дистанцира максимално от мен все едно,че съм някаква измет...е добре кажете ми как да се мотивира човек при такова положение,за какво да се боря??Дори и да си поставя някакви цели,дори да изглеждат достижими,чувствам,че не си струва да ги постигам,чувствам,че няма никаква причина да живея,за какво? Не успях да си изживея детството пълноценно,нито тинейджърските години...Имах период в който някак си бях започнал да се съвземам,да си градя приятелства и да бъда способен да се сближавам повече с хората,но сега имам чувството,че този период си отива.Имам чувството,че след 50 години ще умра и няма да съм оставил нищо след себе си..."

Аз:

Не си спомням за социофобията да съм писал да се тръби: "Страх ме е какво ще кажеш за мен, страхливо потискам страха си и затова го проектирам в теб в злобничка проекция..."...  Писал съм за споделяне за заекването - то няма как и да се скрие и колкото повече се крие, е по-силно. Донякъде такава откровеност важи и за п.а. - колкото повече я криеш, я потискаш и пред себе си и другите и така я засилваш. Това обаче не означава хистерично тръбене, а просто искреност, докато се отработва смелостта. За социалното тревожно р-во наистина не си спомням да съм говорил такова нещо. Там пътеката е ясна - промяна в мисленето, връзка с реалността, хипнотерапия, много работа през тялото, поведенчески експерименти, групи, изяви, говорене и още и още промяна на мисленето, при вътрешно общуване със страха и преобразуването му. Ако за социофобия съм писал, че е нужно да се тръби, кажи къде, за да видя какво имаш предвид... А и дали винаги е социофобия, или по-изявени характерови акцентуации (личностови разстройства), това е работа на терапевта ти. Някои могат да се справят и сами, макар да е по-дълго. Ти обаче очевидно изкривяваш силно нещата, пречупваш, нагаждаш несвързано с подходящата терапевтична посока. Затова или имаш да се моташ още много години сам, или с терапевт да промениш нещата. Избори! 

При социофобията се изисква пълна разкритост в терапевтична среда, освен пред терапевта, в груповата работа. Но, това е защитена, терапевтична среда. А в живота се споделя така изцяло откровено само на единици, на истински доверени, сърцати и добри приятели. Не можеш да очакваш всички да се съобразяват с комплексираността ти. Работиш си по преодоляването ѝ и толкоз. Страхливостта се чувства дори да не говориш за нея, но не от всеки, не изцяло, не постоянно - не си прозрачен. Работи с психотерапевт!

Dominion:

"Може ли да ми обясните какво точно имате предвид под думата "тръби"?
Да,не сте писал конкретно за социофобията,но сте го писал в статията за п.р. и конкретно говоря за този страх от загуба на контрола и мнението на хората,в който пишете, че заявявайки паническите си атаки без да ги крием стопяваме страха от мнението на другите, а паник атаките в някой случаи се явяват "връхна точка"/следствие от натрупана тревожност,социална тревожност...Нека аз напиша какво точно съм разбрал,пък вие ще коригирате там където не съм разбрал правилно

Вие ми препоръчахте освен прочитането на целия Ви раздел за социофобията,така и раздела за п.р и г.т.Ок, аз си направих следния извод:

В статията си за п.р вие описвате видовете страхове.В тях попада и "страх от загуба на контрола и мнението на хората".Ок статията е за паническите атаки,но този вид страх е свързан именно с моя проблем |социофобия-страх "какво ще кажат хората" и отдолу давате описание на този страх и следователно, подход към него |да го приемем,че е част от нас,да спрем борбата,бягството и неговото отричане|,освен вътрешно да спрем да се борим/бягаме от него, аз под това разбирам съответно и да спрем да го крием/отричаме,а това означава да именно хората да знаят какво става с теб и въпреки това да не се притесняваме,да ти го натякват понякога,но без да се притесняваме да го обсъждаме,ако човек има панически атаки стимулирани от страха "какво ще кажат хората",това би значело че въпросния човек има социална тревожност,защотото ако човек го нямаше този страх,щеше ли да я има?Аз лично го разбирам по този начин.И щом при паническите атаки подхода е тяхното изкарване на бял свят,пред обществото следователно с това изкарваме на бял свят и социалната тревожност,нали целта е да обясним на хората че имаме п.а и да обясним механизма й,да разкажем какво представлява за да бъдат наясно наистина какво се случва с един човек,преживяващ п.а.Е в моя случай нямам п.а(всъщност да бъда честен съм имал,но рядко те не представляват чак такъв проблем за мен,щом не съм споменавал за тях,основноя проблем е самата тревожност,която изпитвам),но страха от мнението на хората си съществува в подсъзнанието ми или по-точно казано: 

страха е стимул на тревожността,а про случай на на тревожност+ п.а,самата натрупана тревожност вече от време прераства в п.а...нали така,не бъркам? Та искам да кажа,че какъвто и да беше вида на страха ми,към всички се подхожда по един начин -приемане,спиране на борба,бягство,отричане,така ли е? Значи някъде съм направил някаква смесица между п.а и социалната тревожност или някакво друго объркване,не знам,обяснете ми по подробно,защото от горния ви пост не можах да си направя извод на 100%.
Значи,да разбирам ли,че това,че съм започнал публично да говоря за социофобията е било грешно?И все пак как бихте ме посъветвали да подхождам от тук нататък,спрямо хората,които знаят за нея?Още повече към манипулаторчетата?

Др-Първанов, за да си спестя няколко реда писане ще ви питам,правейки следната аналогия: Ако коня ми изглежда като прасе,значи действително е кон,така ли да ви разбирам? 
П.с:след тези постове осъзнах нещо,че наистина има неща,които съм мислел,че разбирам,а всъщност не е така,а просто ги пишех за да се нагодя към правилна терапевтична посока,както написа Орлин (надявам се че съм го разтълкувал правилно) и реших,че трябва да напиша разбиранията си,дори те да противоречат на вашите като терапевтични такива,само така бихте могли да ме коригирате и тогава наистина да разбера за какво иде реч,а такива разбирания,имам доста и по-късно ще ги напиша,когато имам повече време."

Аз:

Супер е, че пишеш и ти благодаря за това. 

За страхуването от мнението на людете, паническото и социалното тревожно р-ва. Разлика има, при това значителна - при психичните механизми, подежащия характер, в терапевтичния подход, включително за въпросното "тръбене". Пояснявам за него по-долу.

Да, при пароксизмалните п.а., присъстващи в паническото разстройство, е възможно да съществуват базисни вярвания, свързани с мнението на другите, пораждащи тревожност. Както писах и в предния постинг, разлика обаче има. При п.р. страхът от мнението на другите може да го има в една или друга степен, но не е основен. При това състояние е възможна известна откритост в социална среда относно преживяванията, което спомага премахването на механизма на изтласкване и бягане от паниката и по-бързото и преодоляване. Като цяло, тук справянето е много по-бързо. При това, като казвам, известна откритост, това в никакъв случай не означава постоянно засмукване на вниманието, което вече клони към хистерични вторични печалби. 

При социалния страх -: понякога е просто срамежливост, която се преодолява бързо. Но, социофобия е, когато започва да пречи на общуването все по-силно.  Тук и справянето изисква упорити, ежедневни и постъпателни усилия. Докато при паническотто разстройство често една промяна в отношението решава всичко. Ако срамежливият въпреки срама си може да завърже и поддържа разговор, то на социофобика комуникацията му е много трудна и тревожността ограничава общуването му силно. Но той все пак прави разлика между реалността и илюзорността на страховете си. Когато това метакогнитивно осъзнаване липсва, а човекът вярва, че страховете му са реалност, се влиза в зоната на личностовите разстройства - избягващо, параноидно и т.н. Тоест, имаме градация. Освен това, при социофобията имаме ситуативно покачване на тревожността при общуване, не и пароксизмални п.а. Изводът: това, че при паническото разстройство имаме известни страхове от мнението на хората, не прави нито психодинамиката му, нито подхода за справяне същия, като при социално тревожното разстройство. Ако без да искаме разменяме взаимозаменяемо разбирането си за психичните наличности и подход при двете, правим логическата грешка непозволено обръщане: "Всички хлебарки са жители на тази планета, следователно всички земляни са хлебарки."... 

Както вече писах в предния постинг - при социалната тревожност, поне в началото на справянето има нужда от избирателност при споделянето - само на доверени, наистина добри приятели, както и в терапевтична среда. Това е така, тъй като човекът още не е готов да понесе закономерните реакции на хората от по-широкия кръг, на които е споделил. А те могат да са всякакви - от състрадание, през съжаление (което е съвсем различно от първото), неутралност, до явна злоупотреба и ползване на споделеното за нараняване на споделилия. Хората са всякакви и въобще не са длъжни да се съобразяват със страховете на социофобика. При избягващото личностово разстройствоа страхуването е много по-силно - съответно при него се започва по-отдалеч, докато вече наличната самосъзнателност (метакогниция) го сведе до обикновена социална тревожност. В хода на преодоляване на социофобията, базисните тревожни вярвания биват преобразувани все повече. Тогава степента на откритост и споделяне пропорционално нараства - защото човекът от една страна вече знае преживелищно, че огромната част от страховете му са си негови, а хората като цяло са далеч по-приемащи, а от друга страна, развиваното себезаявяване води до все по-дълбоко самоприемане (и обратно), при което все по-малко "пука" за реакцията на другия, била тя и негативна. Когато така психотерапевтичната работа продължи, дори са правени и изпълнявани дизайни на поведенчески експерименти по умишлено излагане - за да се провокират в още по-цялостна степен въпросните базисни вярвания и се преобразуват през развитата самосъзнателност, смелост и методи. Колкото човекът е по-смел и искрен със себе си, става по-открит и към света, като все по-малко се впечатлява от това дали го харесват и приемат или пък някой не го одобрява и мрази. Защото самият той се приема и живее собствения си живот силно. Естествена градация е тази разкритост. 

Орлин

Живот за живеене, вместо за психотерапия безкрай

Приятел сподели долния текст на колежка. С уважение, добавям собствени, не толкова противоречащи, колкото успоредни и допълващи, спонтанни размисли по темата. Следва добрият текст на колежката (не гарантирам прецизността на това добронамерено споделяне - взаимствано е от фейс постинг на приятел, без да имам пряк досег с източника), а след него непринудения ми коментар.

"Всеки има нужда от психотерапия
У нас нуждата от грижа за душата сякаш става все по-осезаема – от езотеричните четива до семинарите за личностно развитие и себепознание. Кога идва вашият ред, на психотерапевтите?
Душата е понятие, принадлежащо към религиозните и духовни практики. Психотерапията е от различен порядък и не би следвало да бъде сравнявана или приравнявана с тях. Тя е грижа за ума и за това как функционира човек на земята.
Психотерапията не чака на опашка, за да бъде приета или призната от някого. Тя е самостоятелна научна дисциплина и практика на една свободна професия. Съществува вече над един век – от времето на големите френски и австрийски лечители, предвестници на психоанализата, като Жан-Мартен Шарко, Йозеф Бройер, Иполит Бернхайм и др., когато психотерапията е поставяла основите на строгите рамки на днешната си клинична практика.
Психотерапията почива върху специфично знание в областта на човешкото развитие и отношения, което е натрупано след задълбочени изследвания на ранното детско развитие, изграждането на психични структури, отношенията между хората, личностното развитие и родителстването, груповите отношения, динамиката между хората в група и много други.
Чрез психотерапията пациентът търси разбиране и приемане на своите проблеми. Той търси да разбере себе си, а терапевтът е в ролята на другия човек, който е способен да разбере и приеме и който е готов да го придружи в това общо приключение.
Кой има нужда от психотерапия?
Всеки има нужда от психотерапия в определен смисъл: Човекът, които се опитва да разбира и познава по-добре себе си или изпитва затруднения при справяне с тревожността и напреженията, препятстващи личностното развитие и ежедневния му живот. Този, който среща проблеми в общуването с близките, колегите, приятелите си. Такава нужда има и този, който желае да изследва отношенията си с околните, за да разбере по-добре начините, по които взаимодейства с тях. Всъщност човек има нужда от психотерапия, за да се развива като човек.
Как най-просто бихте обяснили разликата между психотерапия, психоанализа, психиатрия и психология?
Психотерапията е обобщаващо понятие за всички психотерапевтични методи и подходи и в този смисъл включва психоанализата като един от индивидуалните методи. Съществуват множество индивидуални и групови психотерапевтични методи и подходи или школи, както също можем да ги наричаме.
Ако психиатрията свързваме най-вече с медикаментозното лечение на психически заболявания и разстройства, психологията се занимава с консултиране, тестване и остава повече в научните изследвания, то психотерапията е такова изобретение на науката и практиката, което прилага специфично научно знание за хората и човешките отношения. Психотерапията интерпретира текста (думите, жестовете, движението, интонацията и др.) на пациента, като използва това специфично знание. Психотерапевтичното лечение се провежда в строга времева и съдържателна рамка на отношенията между терапевт и пациент, има определена регулярност, продължителност и цел. В някои случаи е възможно и добре да се комбинира индивидуална и групова работа, както и взаимодействие на психотерапията с психиатрично лечение и адекватно насочена социална работа.
Кога идват резултатите?
Сложен въпрос, който бива изследван в самия психотерапевтичен процес от участващите в него – терапевт и пациент. Обичаме да казваме, че първите седем години са най-важните за изграждането на един човек. Човек обаче живее с проявленията на тези най-ранни седем години през целия си живот. По подобен начин ефектът от добрата психотерапия остава за цял живот и дава отпечатък на нашето по-нататъшно съществуване, като го прави по-пълноценно. За да има ефект от психотерапевтичната работа, се изисква инвестиране на време и желание от страна на пациента, както и активното му участие в психотерапевтичния процес. Това е доброволен акт, никой не може да бъде заведен на психотерапия насила. Психотерапията не въдворява, тя открива възможности за осъзнаване, разбиране и промяна."

Мой коментар:
Всеки да има нужда от психотерапия - не мисля. Животът е за живеене, не за психотерапия. От 100-130-на години психотерапия? Опити за обективизиране, да. Но психотерапия е имало винаги, проявявана през системите за развитие на потенциала - още от шаманските и жречески мистерии, през религиозните учения и системите за разкриване на потенциала (като йога). Да, наложително е психологичното познание, в контекста на което се случва психотерапията, да стъпва на когнитивно научна база, а психотерапевтът да познава добре това постоянно развиващо се ноу хау.
Правенето на самата психотерапия обаче, ефективността ѝ, в много по-голяма степен е изкуство, творчески процес е.
Не мисля и, че е добре да се прави твърдо раделение между качественото познание на психичното, достигано през системите за психодуховно осъзнаване и количествения, понастоящем приеман за научен рисърч. Ако е твърдо такова разделение, то е както един тийнейджър иска да се разграничи от родителите си... Минава време и разбира, че е пренесъл познанията им в себе си или достигнал до повечето от тях през собствения си болезнен опит. Така и съвременната психология - вместо като юноша бледен да рита против извечното вътрешно познание, би могла да прояви зрелост и се учи от него, отново стъпвайки на обективния си собствен опит, разбира се.
Психотерапията е времево ограничен процес. Вътрешното развитие - не, безкрайно е. Психотерапията обаче е важна част от развързването възлите на психичните конфликти, така че това себеактуализиращо развитие да бъде реално, вместо буксуващо пожелателно.