Страници

неделя, 22 април 2018 г.

10 години рубрика 'Психотерапия онлайн"

Беинса Дуно, Учителят
Преди 10 години колежка предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите от портала за съзнателен живот http://www.beinsadouno.com оформиха визията и започнахме да отговаряме. Още в самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а дамата изчезна нанякъде. Ние двамата с Тодор продължихме. Така се роди рубриката "Психотерапия онлайн".

В течение на годините колеги психотерапевти се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха психотерапевтите Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. Понастоящем от време на време пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да участват в дългосрочен план!

Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно, да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи.


В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло по вътрешен подтик и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява.

На снимките (anticlockwise): Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев,, Василена Христова, Лина Коцева, Диляна Колева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант La Pastaria в Софарма бизнес кулите, София.

Желая на всеки един от нас смислени лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже! :)

.................................................

Орлин

събота, 21 април 2018 г.

Психотерапия на Човека


Разсъждавам върху думите на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), оформени под заглавието „Истинският човек“ от Боян Боев и Борис Николов. Целият текст може да бъде видян тук.
…………………………………………………………………………………………………………………..

Петър Дънов (Беинса Дуно) - Учителят
„Има един свят, който вие не виждате. Трябва да се отворят очите ви, за да го видите. Вие сте сянка на този свят. Вие, сенките, трябва да вярвате, че има един Реален Свят, от който произтичате. Вие сте само проекцията на Реалността. В човека има една вътрешна Светлина. Тя е Божественото Начало, което чака времето на своето пробуждане. Човек е нещо повече от своя ум, сърце и воля. Те са слуги на човешкия дух. Човек по произхода си, по своето естество, е нещо велико.“

Велики думи. Само в няколко реда този холистичен душелечител, Петър Дънов, повдига завесата между световете, разбулва тайните на Изида. Според науката на посветените, консенсусът за реалност, който по недомислие наричаме обективност, се явява само отразена, метафорично казано, холографска проекция на Реалността. Отражение, включващо не само физичния, но и емоционалния (астралния) и мисловния (менталния) планове на Битието. Оказва се, че изживяваме илюзорно кратките си жизнени цикли в огледално отразен свят, при това често доста криво пречупван от несъвършенството на личните ни и колективно-социални ментални и чувствени огледала. Относително и дотолкова истинно отражение, доколкото предава точно първообразите на Реалността през качеството на менталните си, емоционални и физически пречупващо-рефлектиращи, възприятийни призми.

A Животът – далеч по-цялостно понятие е от придаваното му от квадратното двумерно мислене. Последното твърди, че всичко започва с раждането на биологичното тяло и завършва със смъртта му. Такова твърдение прилича на убедеността на затворник, родил се в тясна килия, която никога не е напускал, с пет малки прозорчета (сетивата), през които се виждат на няколко метра стените на невежството, обособяващи ограничеността на възприятийната му тъмница. Убеденост, че тези стени са началото и краят, алфата и омегата, а отвъд тях – нищо. Всъщност огромната част от реалния живот е именно отвъд стените на невежеството…  

Усилията на съвременната наука са насочени изцяло екстравертно навън, а помощният ѝ технологичен инструментариум, механичен. Науката изследва състава на далечни неутронни джуджета, изчислява скоростта на разширение на вселената, хипотезира тъмната материя и енергия, предполага относно свойствата и функцията на черните дупки, изследва както макро, така и микро света на субядрените процеси. Несъмнено, постигнала е доста. Твърдя обаче, че механично-редукционистичното естество на приетия от самата нея за единствено валиден научен метод, я поставя в позицията на началото на началото на подстъпите на познанието на света, а още по-малко на човека.

По отношение на човека, когнитивната наука се опитва да следва подхода на точните науки. Похвално начинание, орязващо обаче самия обект на изследване – душата, до количествено измерими корелати. Повече по темата в статията ми: качествени методи в психологията. Това, което науката на посветените като цяло, а в конкретния случай Петър Дънов казват е, че макрокосмосът на вселената и микрокосмосът на човека са единни във вътрепсихичното си устройство и функциониране. Имено психично, защото зад воала на видимата с физически очи или технически инструментариум материална вселена, съществуват психодуховни и психобожествени планове на живота, научната методология за изучаване на които е не машинно-механична, а интроспективно-качествена (в опозиция на сетивно екстравертната, количествена методология), феноменологично себепознавателна. Точно себепознавателна, тъй като доколкото изследователят познава микрокосмоса си, дотолкова аналогично познава и макрокосмоса, функциониращ през същите нива и порядък. Между другото, етимологията на думата Космос от древногръцки, означава именно порядък (тоест в понятието Космос е вложено идентично с думата Дхарма значение – закономерен, божествен порядък). Космосът никога не е бил някаква случайно струпана и незнайно защо разширяваща се маса от галактики. Не само, че няма нищо случайно, но по същността си е многомерно психичен, духовен и божествен, като видимата материалност е единствено външна черупка. Засега ортодоксалната наука само драска по повърхността на тази черупка, отричайки съдържанието и смисъла зад нея. Относно привидното разделение, но същностно единство между материя и духовност, другояче казано, психодуховната природа на вътрешния космос е също материална, но материя от различен порядък.  

Какво твърди науката на посветените по тези въпроси? Твърди, че Човек е гостенин, странник е в този свят, раждал се е неведнъж в различни тела, а между тези въплъщения е пребивавал във фините измерения на отразения свят – чувствените и менталните, за да „смели“ опитността от поредното си съществуване, докато уроците по извличане на смисъл, обич, мъдрост и свобода са научени и този цикъл на самсара във виртуалната игра на отразения живот бъде прекъснат. Тази вътрешна наука твърди, че едва след това събуждане за истинската природа на Човека, започва реалният живот. Някои го наричат божествен, други будичен – живот отвъд отраженията на самсара, но в породилата я реалност.

Източните психодуховни системи твърдят, че целта на човешкия живот е в събуждането за реалността – нирвана, мокша... Дори в красивия обет на бодхисатва, даван в тибетския будизъм, обещаващ ненапускане на самсара, докато и последното чувстващо същесттво не бъде освободено от нея, мотивът е отново напускането, прекъсването на отразената игра. Частично изключение прави тантра, в която животът, при осъзнаване на цялата му относителност, се приема за весела игра, която няма нужда да се взема прекалено насериозно, а по-добре да се живее от позицията на творческото, игрово наслаждение. В крайна сметка обаче, дори във великолепната тантра, целта е освобождението, напускането. 

Езотеричното християнство, поне в потенциала на вложения в него смисъл, стига по-далеч. Целта вече не е бягство, а акордиране на отразената реалност в съзвучна с божествената: „…както на Небето, така и на земята…“. Привеждането на земния живот в резонантно, качествено отражение на принципите на божествения: любовта, мъдростта, творческата истина. Акордиране от позицията на събуденост в божествената реалност и живот от името на Човека, при което се стига по-далеч. Вместо дисоциирано бягство, Богочовекът, бидейки в царството Божие, в реалността, която всъщност никога не е истински напускал, трансформира отражението на преходния свят до синхронно с излъчващата го реалност. Липсва ли лична преживелищност, това няма как да се разбере от позицията на механичния, бинарен ум…
Както казва Петър Дънов, велики са реалните човешка същност и живот!


„Ако обичате човека, ако вярвате в него, а не в това, което външно се проявява, щяхте да видите колко велико нещо е той. Вие казвате: "Човек е същество, което мисли." Но той е повече от това, което мисли. Човек не е нито в мислите, нито в чувствата, нито в постъпките. Човекът е Божественото. Човек крие в себе си всички възможности за един Разумен Живот. Каквото сте изгубили, ще го намерите. Кога? Когато познаете, че Бог е вложил несметни богатства във вас. В човека има всички възможности да бъде художник, поет, учен и пр. Злото в човека е на повърхността. То е нещо външно. Божественото в човека е непобедимо. През каквито и изпитания да мине човек, в края на краищата пак ще се върне в първоначалното си състояние.

Велико е да виждаш истинския Човек в човека. Да, не е мисли, чувства, тяло и социално поведение – повече е. Божественост е истинският Човек – част от Бога е, дълбоко свързан и единен с Космоса е. А етимологично, думата Космос произлиза от порядък и смислово е идентична с Дхарма, великият божествен ред. Единен с порядъка на нещата, каквито са, е Човекът. В основата си този велик битиен ред произтича от любовта, мъдростта и истинността на Бога. Едно с Бога е Човекът.

Беинса Дуно - Учителят
Виждаш Богочовека в човека, доколкото го преживяваш в самия себе си – ни повече, ни по-малко.

„Когато някой ви донесе скъпоценен камък, обвит в няколко обвивки и поставен в кутия,първата работа, която ви предстои, е да отворите кутията, да освободите камъка от всички обвивки и след като го разгледате внимателно, да се произнесете за него. Скъпоценният камък е Божественото в човека, което трябва да освободите от обвивките.“

Тибетската маха мантра Ом Мани Падме Хум буквално означава брилянт в лотоса. Скъпоценността на Буда природата в лотоса на преходното човешко тяло. Богочовекът в тленните обвивки на физиологията, праната, емоцията, чувствата, мисленето конкретно и абстрактно… Вечното в преходното, безкрайното проявено през крайното.
Богочовекът, спуснал се в неговите преходни лотоси, опаковки, проводници, съдържащи го тела-кутии. Докато социално обусловеният двуног не съумее да се смири в молитвено-медитативния процес по ретрасиране на входно-изходния от и към Богочовека сигнал, да го последва, за да се случи едно качествено прехвърляне на самосъзнателния център в Богочовека, дотогава социалното его и персона дремят, мъждукат, живеят от позицията на натрапените им отвън, сугестирани цели и разбирания, нежели през Себе си.
Това е процесът на събуждане (йога самадхи), на намиране на Христовата/ Буда/ Дао/ Дхарма изначална същност.

„Вярвайте в Божественото в себе си! Единственото реално нещо в човека е Божественото. То е вечно и неизменно. Който иска да се развива правилно, трябва да приеме съществуването на Божественото Начало в себе си като аксиома. С неговото съдействие можете да развиете дарбите и способностите си.

Вярвайте в Божественото във всички хора. Върху този камък ще изградите своето велико бъдеще. Човек може да се прояви в своята пълнота само като съзнае, че Бог живее едновременно в него и в неговите ближни. Не е ли хубаво да виждате във всеки ваш ближен един възвишен свят? Когато всеки човек се убеди, че в другите живее Божественото, тогава между хората ще има правилни отношения.“

Както казва юдейският строителен дърводелец: „Да възлюбиш Бога и да възлюбиш ближния, както себе си.“ Тук съвсем правилно се спекулира с това, че за да обикнеш брата си, е нужно първо да обичаш себе си. За да се обичаш, е нужно да се познаваш, да осъзнаеш Себе си отвъд преходните си носители. Или, по-смислово предадено, „Да възлюбиш Бога в себе си и Бога в ближния еднакво“. Юдеинът уточнява: „Да възлюбиш Бога с всичкото си сърце, ум, душа, дух…“ Тоест, да се обикнеш няма общо с някакво тщеславно-нарцистично себелюбие-еголюбие, а с обикването на Бога в себе си. С опознаването и сливането със Себе си, с Богочовека. Доколкото така познаваш Себе си и си едно с Него, с Богочовека, с истинния Аз извътре ти, дотолкова го виждаш и познаваш в ближния си. Доколкото така се обичаш, дотолкова обичаш и брата си.

Лесно е да обичаш, когато има реципрочност в зрялата любов. По-трудно е, когато човекът, с когото общуваш,преживява тревожно-депресивни състояния. Когато обаче потокът ти на любовта е в голяма степен автономен, тече отвътре навън и напорът му е достатъчен, той бързо напоява невротичността, която в основата си е леко отклонение от законите на любовта и жажда за любов.

Нелек тест за безусловността на любовта, са характеропатиите (личностови р-ва, психопатии). Често са коморбидни, букетни, преливащи се от едно в друго. Ето ги  параноидното, нарцистичното и антисоциалното личностови р-ва. Ако динамиката е предимно параноидна, когато обичаш такъв човек и колкото по-силно го обичаш, толкова повече той автоматично приема любовта като заплаха за вторичните печалби на параноидното му статукво и мощно изкривява реалността, като възприема поведението, наситено с любов, за силно заплашително, подигравателно, предаващо го, нараняващо злонамерено. Изопачава и вербалната лингвистика – не само вложения комуникативен смисъл, но и паметово, фактологично казаното, преобразува в резониращо с параноидното му възприятие, при това с пълната увереност, че вложеният от самия него нараняващ смисъл или изцяло променени спомени, са верните. Съответно параноидният психопат закономерно преживява и съотнася комуникацията си с обичащ го човек, през мощен негативен пренос. Тоест, пренася в обекта на общуване собствените си параноидни вярвания, с пълната убеденост, че не той, а обектът на общуване ги случва спрямо него. Параноята тук се задейства, разбира се, от всякакъв вид общуване, тъй като е постоянна характерова диспозиция. Любовта обаче я провокира особено силно – защото индуцира посока на разкритост, искреност, сърцатост и човещина – все качества и годности, които на параноидния характеропат му липсват в огромна степен и именно от искрената разкритост по начало се защитава с параноидната си, съмняваща се злопаметност и болна агресия.

Говоря за параноидното личностово р-во, понеже същата параноидност присъства в основата на нарцистичната инфлация, в антисоциалната и  избягващата  характеропатии, а често като коморбидност и при шизоидното и шизотипното личностови р-ва. При граничното пък, когато обичаш сърдечно човека, в един момент идеализира и поставя на хипоманиен или маниен пиедесетал, а в следващия е параноидно разочарован и гневно депресиран, като цялото състояние се „върти“ около емоционална безсмислена и безлюбна празнина, която именно тласка  граничното махало от въздигаща идеализция, към параноидно гневно и депресивно разочарование (последното за по-дълги периоди).

При шизоидното личностово р-во, любовта ведно с либидото, са от дълбоко интровертирани, до сякаш липсващи. Наблюдава се тотална откъснатост, беземпатийност, незаинтересованост към социални контакти, близост, приятелства… Когато от позицията на истинския Човек обичаш параноидната личност, любовта в него бива пречупена през параноидното възприятие и виждана като подигравка, нараняване, заплаха. При шизоидията обаче, тя въобще не е отразявана. На шизоида му е безразлично дали е мразен или е възхваляван, дали е ненавиждан или сърдечно обичан. Безразличие, което няма общо с порасналата диалектична визия на съзнателния индивид, а е по-скоро емоционално кастрирана, безлюбна отдалеченост и безенергийна загасналост, нито способна на сърдечна общност, нито желаеща да я изпита. Обичайки човека с шизоидно личностово разстройство, е като да наливаш в черна дупка. Топлината просто изтича безрезултатно. Това не спира обичащия, разбира се – защото когато обичаш, не го правиш от его интерес, а като състояние на съзнанието си.

Когато обичаш човек с нарцистично личностово р-во, докато в комуникацията си синхронираш с убежденията му, любовта в него се пречупва и от позицията на мъдростта си, слиза до обикновена его инфлация, каквато никога не е била поначало, но в случая е принизявана до такава. Когато изразиш несъгласие, се задейства параноидното ядро, което именно стои в основата на нарцистичния, раздут балон.

При шизотипното личностово р-во пък, любовта е виждана като част от прилагана манипулативно-фантазна, конспиративна схема…

Никак не е лесна работата на старозаветно психопатно ниво на заспало съзнание, при което връзката с любовта на истинския Човек е от силно изкривена, до тотално прекъсната. Психопатът, подобно на жив мъртвец, прекъснал връзката с душата, със Себе си, е като ходещ труп, движен не от любов, мъдрост и истина, а единствено от нагонните заряди, механичния интелект, свързал се с интереса на социалното его и мотивите на биологията. Поначало биологията на бозайника в човешката система е предназначена единствено да съдържа, носи, да дава поле за изява на Човека, като се подчинява на целите и присъствието му. При психопатиите/ характеропатиите Човекът е от силно неактивен и непроявен, до изцяло  отсъстващ – останали са единствено страстите, страховете и гордостта на биологично обусловеното его и социална персона.

В психотерапията на личностови разстройства, за да усети клиентът любовта, са нужни години на постепенен и много плавен , предимно аналитичен и трансферно базиран процес. Но е възможно – за любовта всичко е възможно.

Нужна е дълбока личностова зрялост, за да обичаш човек с характеропатия константно, въпреки отношението и поведението му. Възможно е единствено, когато през тежък личен опит, психотерапия и стремеж към Бога, се е случило въпросното прехвърляне на самосъзнателния център в любовта, в истинския Човек, от чиято позиция живееш и твориш.

„С физическите си очи виждаш сенките на нещата. Вън от Любовта няма познаване, няма виждане. Вън от Любовта животът няма никакъв смисъл. Познаването идва само от Любовта. Само ако обичаш, можеш да познаеш.

Бог ни познава по закона на Любовта. Не мислете, че Той ни познава механически.

Обикни човека както трябва и ще видиш, че в душата, ума и сърцето му се крие нещо велико. Ако не обичаш както трябва, днес се очароваш от някого, а на следния ден се разочароваш. Ако обичаш някого, ще видиш в него много работи и то най-красиви.

Външният човек не е още истинския човек. Нещо красиво се крие дълбоко в човека, което може да познае само онзи, който люби.

Не можеш да познаеш човека, докато гледаш само неговата външност. С това се обяснява защо ти не обичаш някого, а други го обичат. Ти гледаш само външността му, а той го познава отвътре, вижда Божественото в него. Казваш: „Нищо особено не намирам в този човек.” Защо? Защото не го обичаш. Питай онзи, който го обича, какво вижда в него.“

Душелечението отразява в синтезиран вид основната посока на смисления живот. А именно, ползването на земните трудности и радости така, че да събудят и хранят Богочовека. В психотерапията човек идва объркан, изтерзан от душевната болка на тревожността, вината, тъгата, безсилния гняв, безсмислието, преследването на илюзии и страсти. Работи се когнитивно, възстановява се връзката с логиката и социалната реалност, анализират се и се проследяват корените на маладаптивните когниции, защитни механизми и психодинамиката им, променя се мисленето, страховете се предизвикват и погасяват поведенчески, човекът се учи на потъване в транс и ползване на потенциала си… 

При около 30-40% от случаите съвременните школи и подходи са достатъчно ефективни сами по себе си или ползвани в интегрална сплав, за да внесат качествена промяна в емоционалния живот на човека, така че да преобразува състоянието си до емоционално стабилно и щастливо. В психотерапията максимумът на успеваемост в работата с неврози, е приблизително 70-80%. От десет потърсили помощ, с помощта на силен в работата си психотерапевт, успяват стратегически да се справят осем. Останалите 20% неуспеваемост се дължат на недостатъчна мотивация и упорита постъпателност, вторични и първични изгоди от поддържане на невротичната динамика, ендогенност, отсъствие на вътрешни смислово-любящи ориентири и нежелание за намиране на такива…

При едни около 50% от случаите на невроза, при която психотерапията е главният инструмент за преобразуване на емоционалните дисбаланси в хармония, ортодоксалните терапевтични подходи и методологии „удрят на камък“. Оказват се необходимо, но недостатъчно условие за решаването на невротичното уравнение. Елементът, който драстично повишава психотерапевтичната успеваемост, е любомъдрият смисъл. Макар че включва по-широк и изпълнен с проникновена визия и цялостност мироглед и представа за Човека, света и Битието, е повече от това и практически се изразява в … присъствие.

Присъствието на психотерапевта. Особено присъствие, идващо от прехвърляне на самосъзнателната му идентификация от социалното его, в истинския Човек. В Богочовека, в Бога. Разбира се, поне донякъде и през неспирно самоусъвършенстване, все повече – постоянен процес е. Едно изкривено (не)разбиране, практикувано през екзотерично западен светоглед, би пречупило казаното като израз на мегаломанна инфлация. Нищо такова.  Въпросното прехвърляне в Богочовека е свързано с дълбоко его смирение, притихване, умиротворение и относително качествено подчинение на смисъла на Богочовека. А той е без изключение любящ, мъдър, творчески освобождаващ, свързващ с организма на целокупния живот, с нравствените принципи и закономерностти на живата, многомерна и многопластова проява на съзнателността. Изтокът винаги е познавал това тъждествено сливане с Бога, докато западът е разделял човека от Бога като нещо външно, по същия начин, по който разделя съзнание от несъзнавано и наука от религия… Не. Единен е Човекът с Бога, огън от пламъка Му е.

Доколкото психотерапевтът е тъждествен с истинския Човек, със същността си, дотолкова вижда Човека в клиента си, зад невротичните му съдържания и процес. Когато от позицията на любовта на Бога, терапевтът познава Бога в човека пред него, се сформира пространство от любящ смисъл – пробив на един по-цялостен свят, живот и съзнание в психотерапевтичната ситуация. Когато така психотерапевтът безусловно обича и вярва в Богочовека в клиента си, знае че той вече е в позицията на психично здраве, щастие и смисленост, а единственото, което е нужно да бъде свършено, е известна помощ в разчистване на невротичните пречки, което освобождава потока на смисъла, през който се проявява Човекът.

Доколкото психотерапевтът през собственото си себепознание и провеждане на любовта, умее да обича клиента си, дотолкова фасилитира мощни трансферни процеси по преобразуване на базисни интроекти – с помощта на плеядата от психотерапевтични методи, разбира се. Трансфер, който диалектично включва позитивния и негативния, синтезирайки и двата в преобразуващия пренос на смисъл.

Определено безусловната емпатия силно се фасилитира от наличието и на симпатия, но не винаги може да се разчита на последната. Защото любящата емпатия е повече – радее се с безусловността на любовта и често обича не поради, а въпреки.

Неврозите са главната извадка, с която се занимава психотерапията. Лесно е да се обича човекът с невроза. Защото отстои само на една крачка от любовта и къде съзнавано, къде несъзнавано, я иска, търси и зове. Когато психотерапевтът чрез любовта и методологията си катализира преобразуването на невротичните травми и конфликти, любящата сърцатост започва все по-силно да се проявява в клиента. Затова психотерапевтите сме благословени да работим с все по-събуждащата и проявяваща се човещина в хората, с които работим! Благодаря на житейската мъдрост за този факт! 


Орлин Баев, психолог - психотерапевт


неделя, 15 април 2018 г.

Отвъд сектантското програмиране


Забележка: разговорът по-долу представлява комуникация във форум http://beinsadouno.com , от тази тема.
......................................................................

Превъзмогване на мозъчната промивка
''Говореше ми какво бил направил Исус Христос в нейния живот, как сега нейният живот бил различен, как и нейните приятелки били дошли в тази църква и как си четели бибилята. И не че  не беше щастлива, напротив, беше много щастлива, спокойна, но предадена.''

Отначало подкрепата, заедността, получаването на цел и фокус, уж водещи към смисъл и любов, дава това усещане за намиране и сигурност. Докато се окаже, че предаването не е смирение на егото, а примиренчески мазохизъм, нагаждащ се към допусната поради собствена незрялост и несигурност чужда манипулативна система. А разликата между смирение и примирение е огромна. Смирението е стихване на егото, за да премине свещения трепет на Бога, даващ обаче вътрешна самоувереност, независимост, свободна воля не от его, а от на Духа си позиция. Дух, единен с Бога, дух който е собствената Христова/ Буда природа, не нещо привнесено външно.

Нищо лошо в това човек да се стреми към общност, съпричастност, взаимопомощ, сигурност идваща от дадено учение и личност. В будизма се говори за трите стълба на Буда, Дхарма и Сангха, тоест за водача, учението и общността, като за изключително важни. 

Привидно между зрялото следване на духовна пътека и сектанството нещата са подобни - привидно. Разликите всъщност са огромни. Адекватната духовна пътека води към лична зрялост, намиране на Аза, самоуверена вътрешна незаввисимост, допускане и дори стимулиране на себезаявяването като един от аспектите на проява на любовта, ведно със смиреното доверие. Доверие, но не сляпо, а първо на собствената вътрешна зрялост, любов, мъдрост и творческа свобода и истинност и след това, към всеки друг. Доверие, което никак не изключва здравия разум, но дори стимулира адекватната и резонна скептика. 

При сектантската пътека, манипулативно се стимулира зависимостта от системата, откъсване от пречещото на тази зависимост, подхранва се мазохистичното примирение спрямо подаваното, представящо се за смирение, докато всъщност е автоагресивен мазохизъм.

''Усещала съм това спокойствие, да то се наслагва с хилядите проповеди, молитви и четения на Библия и то е толкова приятно и силно като чувство, че човек започва да се стреми към него като нощна пеперуда към крушка. НО за мен това е  просто крушка, а не Слънцето. Затова всички тези християни са толкова настървени да четат, да слушат проповеди, защото това е така нареченият техен бутон, с това те се захранват.''

Крушка е, защото не води към слънцето на собствената любяща мъдрост, а е единствено поведенческо обуславяне (conditioning), хранещо зависимото нагаждане към външния авторитет, вместо намиране на своя собствен вътрешен такъв (на Бога, Аза, Селфа, Буда природата). Тоест, поддържане или развиване на детска зависимост от големия външен друг, вместо порастване към зрелостта на вътрешния авторитет. 

''Защо и как хората могат да бъдат манипулирани чрез една истина, която на външен вид и на пръв поглед си е самата истина, но всъщност ги ограбва? Защото това е целта на религията, тя дава сила на теб, но за да направи себе си по-силна, защото твоята единствена цел е да ѝ служиш - The God Virus.‘‘

Гяволъкът е в подробностите, както се казва. На пръв поглед в сектата получаваш общност, учение и ужбог (умишлено така го пиша, защото не е никакъв бог). Всъщност обаче наместо да бъде поощрявано реалното намиране на реалния вътрешен Бог (Селф, цялостна личност, Аз), биваш откъснат от Него чрез създаването на безлюбна, зависима инфантилност и автоагресивно нагаждане, защото така решава манипулативният значим друг, водещ блеещото стадо. В зависимостта са травмите от самота, изоставяне, залепналата празнина, тъгата, когато големият важен проповедник не одобри и затова, за да не се случи, влизането в конформистко психично "надупване", развиващо травма от унижение, представяно за смирение, но всъщност представляващо самонараняваща, виновна автоагресия. 

„Вероятно и по този начин се достига до Бога? Вероятно Той е избрал да има и такъв начин?“

Не, дават се илюзии за достигане, не и реално такова, поради бариерите от психичен регрес в инфантилни невротични травми, причинявани директно от сектата и присъединяващи се към собствените. Всъщност имаме отдалечаване. Защото Бог е любомъдра истина, докато манипулативните сектантски стратегии водят към зависимо смачкана лъжа. 

Има все пак два варианта, относително водещи сектанта до някакво приближаване към Бога... Първият, ако е много примитивен и манипулативните стратегии просто няма за какво да се заловят в ума му поради глупостта му, а дори има нужда от такива външни окови, поради собствената си неразвитост. Вторият когато човекът въвлякъл се в секта, въпреки нея има собствено актуално преживяване на Бога при донякъде характерово обусловено по-слабо влияние от вина и зависимост. Отново ще бъде сектант, пак ще бъде залепнал и нагодено виновен, но по-малко и преживяането на Бога все пак, въпреки всичко, може да се процеди, поне донякъде - въпреки. Но, жалка картинка са и двата... 

''Затова днес съм в този ред на мисли, личната преценка не може да отъства в работата ти с Бога!!!

Наложително е да присъства. Да, има вяра, но има и знание и те не си противоречат. Вярата без знанието се превръща във фанатизъм и фантазъм, а знанието без сърдечната вяра и обич, в слуга на властовата психопатия. 

„Т. казва: "Светият Дух е в мен." Майка ми казва: "Светият Дух е в мен. " Те всички говорят по един и същи начин и сякаш всички са го изпитали по един и същи начин. Спомням си на един ритрийт, на който трябваше да се раждаме отново, правихме толкова ритуали и упражнения, за да можем всички да преминаме през 'усещането' и да получим прераждането. Ама сякаш се работеше на конвеир. Всички трябваше да правим едни и същи неща и някои се вживяха и изпитваха разни работи, други се мъчеха да наваксат.“

Същото себеунижаващо, виновно нагаждане, поради страхливата зависимост от мнението на големия друг и изоставянето му.

„Абе доста си прилича на психологичексата работа по семинарите, само дето там всеки е добре дошъл да изпитва и да отработи това, за което е готов. В църквата нямаше такава алтернатива. Ако на чуеш от Бог , значи си все още в греха. Самобичуване, молитви и всякакви други приоми, за да отидеш 'там'.“

Една клиентка, ходеща на курсове по актьорско майсторство, даде пример за подходите на двама от преподавателите ѝ: "Единият ни учи да бъдем лоши негови копия, а другият да намерим собствения си творец, стил и подход." ... 

Не само ти е заприличало на пси работа. Има такава и при зрелите духовни подходи и при сектите. Първите водят към собствения вътрешен Творец, през индивидуалните особености и склонности към вяра (бхакти), разум и надхвърлянето му (джнана), медитативен транс (раджа), сетивност и действеност (карма) и комбинацията от тях.

Сектите не само създават лошо подобие на всъщност отсъстваща вяра, любов, мъдрост и истина, но на практика отглеждат фанатизъм, вкопченост, отхвърляне на собствената автентичност както характерова, така и вътрешно божествена, социална и психична неадекватност и срив в здравия разум. 

''Накрая проговаряш и 'езици' и всякакви неща, които не са ти ясни, in a state of delirium, и се питаш направих ли го, това ли беше. После получаваш това спокойствие, но то е там едно такова несигурно и ти не искаш да го загубиш. Не искаш да мислиш за нищо друго, за да не изчезне. Започваш да ограничаваш мисленето си, за да не ти пречи някоя твоя светска мисъл, или просто някоя ТВОЯ мисъл към това новопостигнато 'блаженство'.''

Нищо не проговаряш. Проста психотерапевтична техника е, която се ползва за намаляване на невротичния контрол, проявяващ се през умственото циклене през думите - невротичното вътрешно говорене. Просто се позволява на мозъка да компилира уж фрази, думи и изрази, приличащи на език. В евангелистките църкви обаче, тази проста техника се ползва не терапевтично, а мозъчно промиващо, като видите ли, присъствието на светия дух. Не за освобождаваща загуба на невротичния контрол, стапяне на страхове и намиране на автентичост, а за поробващо сугестиране в съгласяващо автоагресивно нагаждане към другите. Евангелистите ползват масирано и сценична "хипноза", като принципът е същият - събореният на земята човек или с часове сугестираният чрез религиозно-хипнотичен еизк слушател, просто се подчинява на правения театър, за да не загуби одобрението на пастора, както поради личната си незрялост. 

Несигурно е това сектантско уж спокойствие, защото никога не е било мир, а е невротична глътка въздух от поробването, представяно за освобождение.

„Започваш да не се интересуваш от светския живот, да избягваш всичко не-християнско, защото то те отдалечава от това 'спокойствие'. Колкото е по -далече източникът на непсокойствие, толкова по-спокоен си ти. И изведнъж изчезва светската суета, светът, семейството, старите приятели, всичко , което не е свързано с новооткритото си 'призвание'.“

Илюзия е, когато се говори за духовност, да се има предвид някаква фантазност, откъсване от живота, сексуалността, социалното включване и бизнеса, професионалните постижения... Това не е духовност, а бягство. Реалната духовност се проявява в света, кариерното развитие, партньорските отношения, като състояние на съзнанието, което прави живота божествен, но и приземява Небето в ежедневната рутина.

А механизмът на сектантска манипулация поощрява откъсването, давайки сурогат на спокойствие, докато всъщност отнема дълбоката вътрешна сигурност и истинско спокойствие.

 „Егото изчезва с израстването, но това се случва бавно и постепенно и по желание, а не като го отстраниш хирургически.“

Според мен въобще не изчезва, дори и при най-постигналия самадхи, просветление и Бога. От наскоро проведен разговор:

Въпрос: Интересно ще ми е да видя един Медитативно Ядосан Човек с Какво се Различава от Един Обикновенно Ядосал се Човек .Предполагам, че Медитивно ядосалият се човек не изразява гнева си навън нито го задържа в себе си а просто го неутрализира чрез Безпристрастното му своевременно ПриХващане и МироСъзнанийно Осветляване, докато гневът се превърне в нищо или в някоя позитивно зареждаща емоция,сила, драйв. Е Орли -  Самообяснението ми покрива ли се и доколко с твоето лично схващане по въпроса ? 

Отговор: Не мисля и не го чувствам така. Човекът си е човек. Ядосва се, яде му се, прави му се еди си какво си... Най-естественото нещо е да има Бог в човека и да живее през любовта - дали ще го наречем тиха молитва или медитация, все тая. Това е вътрешен център, средоточие на мисли, чувства и поведение. Образът обаче на някакъв свръхспокоен медитатор си е чиста проба розово бонбонен идеализъм, натрапен от романи и холивуд, - разбира се, това са мои заключения само.  

Ако примерно базисният темперамент на човека е холеричен или меланхоличен, дори и след известен психологически и сърдечен процес да осъзнае това присъствие на Бога/ Аза си и да го постави като ядро на живота си, темпераментът и базисните характерови импринти си остават такива, каквито са. Да, извличат се позитивните им потенциали - избухливият холерик влага темпера си в интуитивна готовност за мигновено вземане на добри решения, решителност и пробивност, меланхоликът прихваща тъгата си, а любящото присъствие на Бога я превръща в смирена мъдрост. Въпреки това обаче, избухливостта или известно потъване пак си ги има в споменатите примери, но просто човекът през сверяването с любовта много по-бързо прощава и извлича потенциалите от гнева и тъгата. Същото е с надлежащите характерови структури - не изчезват, но се вадят позитивните им потенциали.  

Накратко, социалната персона и егото са си до голяма степен същите, но част от егото умее да замлъква и провежда любовта. Магарето си остава магаре, но се появява ездач, знаещ накъде го води!

Има една хубава книга - Път със сърце над Джак Корнфийлд, който обяснява, че свързването с Бог може да бъде и в ежедневните дела и в обикновения живот, без да се отстраняваш от него, без да си в стъклен похлупак (както мен сума ти години), уж жив, а вътрешно мъртъв. Можеш да бъдеш 'включен' , но все пак да имаш собствени въжделения, собствени мечти, собствени надежди, различни от това колко добре служиш на Исус Христос и дали изпълняваш мисията си да „спасяваш други хора“.

Най-добре служиш на Христовата си природа, когато си социално включен, провеждаш присъсътвието си на Бога във всяка житейска сфера и превръщаш ежедневието си в постоянна молитва и богослужение. Не толкова с повтаряне на молитвени думички, а чрез мъдрото си, обичащо сърце, спускащо царството Божие в малката рутина. Да спасяваш можеш, когато си спасил първо себе си. Другите – ако е искано. А в сектите – нищо общо със спасяване и всичко общо с вербуване в лапите на организацията.

За книгата "Мъдро сърце" на Корнфийлд - чудесна е. Авторът далеч надхвърля южния будизъм, чийто учител се явява, но простичко и мъдро засяга въпросите за човещината, смисъла, пътят на живота.

 Осъзнах, че много хора като Т., които са плашливи и ги е страх да направят каквото и да е сами, е по-лесно да бъдат в група, да бъдат в общество, както тя сама каза, колко ѝ харесвало, че всички се подкрпяли, но виждам, и че е по лесно да те захранват наготово с голямата лъжица, да си ти го сдъвкали и да са ти го поднесли, но пречупено през тяхната призма, отколкото да минава през огъня на собствения си ад, докато се калиш и избавиш от собствените си стари стархова и окови.

Въпросът е, че каквото повикало, това и се обадило - самореализираща се прогноза, несъзнаваното самовъвличане в дейности, задоволяващи присъстващи в човека подсъзнателни вярвания. Когато в човека вече присъства страхливост и неувереност, се привлича към манипулатори, които да я експлоатират. В по-редки случаи, хора със склонност към манипулация също се привличат от сектите, защото им дават поле за изява. 

 Нямам доверие на себе си като основен източник на мъдрост от извора.

Именно до дълбоко доверие в Себе си води истинният път към любовта. Има го. 

........................................

Орлин Баев


петък, 13 април 2018 г.

Събуждане за потенциала или хъркаща съноза



Какво е хипнозата? Пасивно дремане при изнасяне на личната отговорност навън в терапевта, както дете в родителя? Механично, лишено от съзнателност подлагане, както тялото при соматичния механик (лекар)? Не мисля. Зрялото разбиране за хипнотерапията включва не механична пасивност и приспиване на съзнанието, а активна лична ангажираност в ясно следвана цел и посока по здрава характерова промяна, при разширение на съзнанието към потенциала, чрез който маладаптивните подсъзнателни наличности могат да бъдат трансформирани успешно. Процес аналогичен на медитативното фокусиране, осъзнаване и присъствие на духа.

Забележи, именно медитация, а не съноза – разликата е в разширението или в приспиването на съзнанието. Без да изключвам хипнотичното приспиване, или просто редефинирайки го в медитативно, разширено събуждане, твърдя че последното дава в ръцете на човека „въдица, с която сам да лови рибата на смисъла си“, докато първото, малките хипно омайващи рибки на несъзнателността, водещи до бързо огладняване за нереализиран житейски смисъл и уроци. На същото мнение относно хипнозата, ползвана в психотерапията, е всеки зрял психотерапевт, привличащ стремящи се към реална работа по себе си клиенти.

-          Чрез хипноза не се ли освобождава човек от натрупано в него напрежение и в този смисъл да е метод за лечение?

Да, слага го в една чанта, хвърля го в една пропаст и готово, гайките са завинтени. Все едно си при доктор и ти дава хапче, което си действа, а от теб нищо не се иска. Не е нужна съзнателност, учене, просто се подлага човекът, а терапевтът му се надлага... J. И разбира се, че всичко, което току що написах, са илюзии. Казвам, че качественото разбиране за що е това хипноза и трансова работа, е за разширение на съзнанието и учене, нежели за хъркаща пасивност...

Майсторската хипноза, дали през ритуалното затваряне на очи, релаксиране и визуализация, или по-често в самия разговор, е заливащо с обичта си присъствие и състояние на съзнанието, спокойна и наситена с любящо приемане харизма, създаващи дълбоко взаимно доверие и сърдечно енергиен синхрон, особено, наситено с вибрантна приказност пространство на емпатийна съпричастност, разбиране, човещина. Хипнотерапевтът не толкова индуцира и внушава, колкото чрез собственото провеждане на любяща съзнателност, фасилитира събуждането, разкриването и извличането (eliciting) съзнателността на клиента. Сякаш един по-висок свят пропуква обичайното съзнание и вибрира в създаденото поле от транс. Поле от смисъл, обич, мъдро творческа свръхсъзнателност, смиряваща съзнателния его ум, лекувайки подсъзнателния. 

Притихнал, събуден сън, събуждащ от социостазната заспалост. Не индуцирана дрямка, а оцялостяващо пътуване към страната на чудесата, която съзнаваш че никога не си напускал, когато обичаш.

Майсторството тук включва клишето на затворените очи и отпуснатото тяло, превърнало се във водена самаяма (транс, визуализация, фокусиране, съзерцание, самадхи), но пренасящо ги в естествената комуникация - сахаджа. Именно личността на терапевта е ключовият фактор, съчетан със степента на активирания и все по-спускащ се потенциал на клиента.
………………………………………..

Орлин Баев, естествен психотерапевт

четвъртък, 12 април 2018 г.

Искрен поглед в поглед, сърце в сърце, душа в душа

Записки след дихателно-молитвена, психотерапевтична сесия:

.................................................................................................. 



-Трябва да почувстваш смъртта - каза той - отдай й се, приеми я, остави я да те завладее, докато не усетиш онова дълбоко смирение и безусловна любов към съдбата си, живота и смъртта. Само когато се превърнеш в никой, спреш контрола на егото ти и то изчезне, ще успееш да потънеш в топлите, пълни с нежност ръце на Бога. Тогава всичко ще си дойде на мястото. Той не говореше за религиозната, църковна представа за Бог - ставаше въпрос за нещо много по-силно и истинско. Вяра. Когато пътя, по който си тръгнал, изглежда все едно си се изгубил в най-страшната и тъмна гора на света, знам, е толкова трудно да имаш доверие, че всичко което ти се случва е точно това, което трябва да се случи... Много, много трудно. 

Доверие... -Дишай, дишай дълбоко и бързо. Искам да чуя как вдишваш и издишваш. Позволи си да чувстваш през дишането. Позволи на страха от смъртта и загубата на контрол да те завладеят. Едно, две, три дълбоки вдишвания. Вече усещах притока на кислород в дробовете и главата си - хипервентилация. Главата ми почна да се върти. Крайниците ми един по един изтръпваха. Чувствах как всеки един блокаж в тялото ми се разрежда. Тежестта на мускулите ми се разнасяше по цялото тяло. Енергията почна да протича чак до върховете на пръстите на краката и ръцете ми. Иглички... Все още продължавах да дишам дълбоко и бързо. Лицето ми също почна да изтръпва, сякаш цялото ми тяло започна да вибрира на една изключително фина и дълбока честота... Докато се справях с усещанията в тялото си и надигащите се чувства, набутани в дъното на подсъзнанието, той четеше със спокоен и любящ глас: - Отче Наш, Ти който си на небето, така и на земята... Да това беше Библията. Абзац след абзац, молитва след молитва. Текста влизаше в съзнанието ми, като стрела пробила нечия кожа. Продължавах да дишам. Сълзи почнаха да се стичат от затворените ми очи. Чувствах всяка дума, която той прочиташе или казваше. Празнината, която чувствах по-рано в гърдите си, започна да се запълва от болката, която излизаше на повърхността. Опитвах се да бъда никой, опитвах да почувствам онова смирено доверие, че всичко е наред. Успокоявах се на моменти, после пак почвах да плача безпомощно. Изведнъж гласът му притихна, чух как остави Библията на масата и стана от стола. Усетих как ме завива с меко одеяло. Каза ми да си поема бавно няколко пъти въздух и да се опитам да го задържа, след което ме попита как се чувствам... Избухнах в плач. Всичко, което се беше крило в подсъзнанието ми, толкова дълго потискано, се изсипа, като тропическа буря. Той дойде седна до мен на дивана и ме прегърна силно и със състрадание. 

- Току що осъзнах, че имам нужда от любов. От супер много любов. От една нежна прегръдка, някой да ме погали загрижено и с любов по главата. Липсваше ми онази връзка, в която хората се разбират без думи, само с поглед и любов. Онази чиста човешка любов. Любов, която много от нас са забравили. Забравили да изпитват и да дават. - Отговорих му аз. Той продължаваше да ме прегръща, аз също го прегръщах силно, плачейки. Усещах аромата му, аурата му. За първи път от толкова много време можех да се докосна до една сигурност и любов и точно тогава в този момент осъзнах, колко много ми е липсвало всичко това. Искаше ми се това усещане да не изчезва никога. -Да миличка - каза загрижено той - имаш нужда от любов и се радвам, че сама успя да го осъзнаеш. Целият този страх е просто фиксация върху нещо нереално, нещо което не е там. Едно бягство от реалната причина, и нуждата от любов. Когато започнеш да приемаш и допускаш онази любов към себе си, чиста, божествена и смирена, тогава ще привлечеш човек, даващ същата любов и към себе си и към теб. Когато се успокоих го пуснах, въпреки че не исках сигурността и чувството да си отиват. Бях станала по-лека от преди, част от тежестта, която усещах в слънчевия сплит, си беше отишла. Взех шишето си с вода от масата и отпих жадна. Погледна ме в очите, аз също му отвърнах. Сякаш бариерата, която поставях винаги когато гледах някого в очите, си беше заминала. Искрен поглед в поглед. Любящ и разбиращ. Нямаше по-приятно чувство на света. Струва си да живееш само, заради онази любов, която не може да бъде описана с думи. След това някак си страха от смъртта остава на заден план... -Благодаря ти за всичко!!! - усмихнах се нежно и излязох през вратата.

В. Т. 

понеделник, 9 април 2018 г.

От Фройд, през Юнг, до Буда


Забележка: размислите ми в тази статия са породени от текст  на колега  - между кавичките са извадки от разсъжденията му, а след тях, мои инсайти по засегнатите теми. В края на текста давам линка към записките му. Интересното и ценното в преживяванията на колегата, споделил рамишленията си, е личната опитност. Затова, искрените му думи ми направиха много добро впечатление – защото идват не само от изсмукана от пръстите теория, а от преболяло изстрадване.
………………………………………………………………………



Когато говорим за психология, нещата обикновено се изчерпват до шепа техники, които стават все по-модерни и по-модерни. Психоанализата започва да се пренебрегва все повече и повече, а за сметка на това навлизат все по-силно преживелищни методи, като хипноза, дишане, EMDR и други.  И това е съвсем нормално, в динамиката, в която живеем са нужни динамични методи, които да носят по-бързи ефекти, които обикновено са с катарзисно ниво.

За психотерапия, по-точно – защото психологията е по-широка. Техники има много, но някои действително се ползват по-интензивно, именно поради катарзисната им разтърсващост, която ако е качествено утилизирана от терапевта, води към извличане на имплицитно вложените в преживяваното състояние уроци.

Но, преживяването на психични болежки се случва в контекста на живота. Психотерапията е част от негово величество живота, но не е ли целият живот една преживелищна психотерапия, когато е виждан като поле за намиране и завръщане към смисъла?!

Така разсъждавайки, по-ефектните методи могат да бъдат бързо действащи и ефективни, но незадължително. Тоест, ефектен не винаги означава ефективен. Защото често дори една невроза е доста упорита и не си отива, докато не предаде имплицитно вложените в нея послания. А нерядко прикрива, явява се външният слой на букет от характеропатии (личностови разстройства) или дремеща психотична продукция. В такъв случай катарзисните методи като интензивното дишане, дълбокият хипнотичен транс, психотелесната преживелищност, сами по себе си рядко са ефективни, а ако се разчита само на тях количествено преобладаващо и некачествено ползвани, дори вредни. Ефективни са при лична, битова проблематика и по-леки неврози, идващи от достатъчно хармоничен характер, отстоящ близо до пътеката на смисъла (Дхарма), с леки за научаване уроци.

Когато става дума за цялостна характерова преработка, за извличане на качествените диспозиционни потенциали при характеропатии (личностови р-ва), или за интегриране на колективно-архетипни съдържания при един изместено маргинализиран, загубил се или направо разпаднал, разцепил се на парченца аз при психози, при конвергация около една все по-осъзната цялостна личност (Аз, Селф), това отнема време. Съответно ползването на по-интензивно предизвикващите методи отново е налице, но по-щадящо, плавно, като основният фокус на такава цялостна характерова работа, по опита ми, прехвърля акцента в една комбинация от медитация и анализа.

Забележи, именно медитация, а не хипноза – разликата е в разширението или в приспиването на съзнанието. Без да изключвам хипнотичното приспиване, или просто редефинирайки го в медитативно, разширено събуждане, твърдя че последното дава в ръцете на човека „въдица, с която сам да лови рибата на смисъла си“, докато първото, малките хипно омайващи рибки на несъзнателността, водещи до бързо огладняване за нереализиран житейски смисъл и уроци. На същото мнение относно хипнозата, ползвана в психотерапията, е всеки зрял психотерапевт, привличащ стремящи се към реална работа по себе си клиенти. Медитацията (в психотерапията в началото, водена) директно води до метакогнитивен потенциал, спомагащ самосъзнателността, а психоанализата по един много плавен и постепенен път, интегрира осъзнатото и целия психотерапевтичен процес, споява го с ежедневната реалност, чийто медиатор се явява именно аналитичният ум. Ум, желателно все повече смиряващ се в ролята си на добър слуга на метакогницията (самосъзнателността, надхвърляща ума). При характеропатиите, както и при психозите, често коморбидни помежду си, както и с разстройства от кръга на малката психиатрия (неврози), този процес отнема време – минимум две, а практически повече години.

Синхроничността, за която говори колегата Юнг, се проявява с пълна сила в практиката на психотерапевта. Колкото повече време работи, колкото повече разширява собственото си съзнание и интегрира елементи от личното си и колективно несъзнавано, толкова по-често и повече го търсят по-комплицирани, тежки, коморбидно букетни случаи от спектъра на личностовите разстройства и психозите. Търсят със заявката за справяне с невротично тревожно разстройство, което като връхна дреха, прикрива промъкваща се психоза или характеропатия. Синхроничност…

Или може би психотерапевтът, разширявайки осъзнатата си способност за прозиране, облечена в аналитично проследяване на несъзнавани съдържания и динамика, съзира това, което преди време, бидейки неофит в професията си, през първите примерно 7-10-на години, не е виждал или не е искал да види в амбициозния си опит за ускорено справяне. Или глобалното, все по-масово „изтрещяване“, идващо от отдалечаване от любящата нравственост на човещината и потенциала, ведно с повишаващата се вибрация и нуждата от следващата я по честотата си, разширяваща се, но всъщност буксуваща в тесен еготизъм съзнателност, действително водещи до бум в психичните разстройства, заедно със закономерната синхроничност, откликваща на повишената способност на дългогодишно практикуващия психотерапевт да съзира зад завесата на социалната маска, комплексно води този процес?! Процес на наплив от все по-тежки, психиатрични случаи, при което терапевтът носталгично си припомня простотата на работата си с едни тревожни разстройства, неподлежани от характеропатийна или психоттична формация…

Горните думи за мен са далеч от едното теоретично говорене, а представляват ежедневна практика. Все повече и по-дълбоко осъзнавам вложеното в изразите „бързай бавно!“, „бързата кучка слепи ги ражда“, „който бърза, бавно стига“, „прави заради правенето, при отказ от плодовете на действията си, за да постигаш (Гита)“…

„Обикновено до по-дълбоките пластове на човешката психика може да се достигне чрез техники, променящи съзнанието. Това са хипноза, дишане, както и халюциногенни препарати от сорта на ЛСД, марихуана, аяхуаска, ДМТ, гъби и т.н.. Докато в първите два случая процесът на обмен с несъзнаваното може да бъде отчасти контролиран, то при халюциногените могат да настъпят необратими психически реакции. И тези реакции се случват поради това, че обменът между несъзнаваното и съзнаваното става толкова бърз и необратим, а защитните механизми на съзнанието буквално са премахнати и това, често може да доведе човека, както до преживяване на екстазни състояние от света на трансперсоналното, така и до неврози, а в не редки случай и психотични епизоди и шизофрения. Но това е цената, която плащат хората, които искат да научат нещо повече за собствената си психика.“

Целият живот може да бъде видян като психотерапия, като процес на учене, (само)възпитание и завръщане към Себе си (Селф, цялостна личност), по акордиране към смисъла. В такъв разсъдителен контекст, психотерапията в кабинета на психотерапевта просто насочва вече протичащия в човека такъв процес или завръща към него.

Какво насочване обаче? Ловим рибата на смисъла с постепенно разширяване мрежата на съзнателността в обемния си свръх и под съзнателен психичен водоем, или хвърляме бомбите на химически вещества, вадещи мъртво, психотизирано и насилствено изкормено безсмислие. Съгласен съм, че има разлика между опиати и психотропни психеделици и че се ползват от различен контингент хора, както и че последните евентуално биха могли да послужат за малък пробив. Пробив, но малък, само спомагателен, когато вече е налице дългосрочна, постъпателна, систематична работа по постепенно интегриране на съдържания от свръхсъзнателния творчески гений, с помощта на които да бъде овладяна и впрегната и подсъзнателната виталност, която в случая на човечество каквото е в последните няколко хилядолетия, е неизменно наситена с много адска тиня. Пробив, който може да бъде фасилитиран от аяхуаска (дмт), мескалин, гъби и прочие, но незадължително, не и да се разчита на това, а по-ясно казано, дори нежелателно да се разчита.

Защото, ако става дума за химия, тялото и мозъкът человечески произвеждат най-точната, свързана с определени психодуховни състояния на разширение на съзнанието, когато е следван устойчив, внимателен, дисциплиниран процес. Съответно добавянето на външна химия, е винаги повече или по-малко насилствено ускоряване и прибързано хвърляне в дълбоки води, за които употребяващият по правило не е готов. Ако беше, не би ползвал външна химия, а би разчитал на ендогенния си, воден от дисциплинирана, любяша мъдрост процес. Уточнявам: тук говоря за ползването на психеделици от сорта на мескалин, лсд, аяхуаска и т.н., не за нужните понякога при неврози антидепресанти, а при психози и личностови р-ва (характеропатии), невролептици и тимостабилизатори. 

Съществуват утвърдени психодуховни пътеки, по които е ходено хилядолетия, а пътищата на сблъсък със собствената невротичност, архетипна мащабност и висини и дълбини, са детайлно изучени от хилядите практици, вече познаващи пътя. Пътеки като бхакти, карма, джнана и раджа йога, ваджраяна и тантраяна будизъм – карма кагю, нингма, гелугпа, дзогчен. Пътеки започващи от подходящата житейска философия: санкхя, веданта и адвейта веданта, християно-юдейска нравственост, хинду или будистки канони, неизменно даващи една нравствена, мъдра и човеколюбна панорама, подготвяща дисциплиниран и преданоотдаден живот, служещ като предпоставка за въпросното разширение на съзнанието през качествено утвърдени и количествено проверени методологии. Методите на съзнателно овладяното, медитативно оттегляне на сетивата към интроспективната, феноменологична реалност, дишане, фокусиране, молитва, психоенергийна работа, съзерцание, до сливане с въпросния метакогнитивен зрител, оказващо се само началото на още по-обширен процес, започващ след това събуждане (самадхи).

Не изключвам напълно психеделиците. Споделям мнение, че могат да имат маргинална, ако въобще имат някаква роля в споменатия постепенен и нелек процес по осъзнаване на Себе си. Когато с такива вещества се злоупотребява, е като хвърляне на неподготвен човек на бойно поле – може да стане по-смел и извади поуки – ако обаче въобще оцелее или не бъде необратимо осакатен. Да, внимателно с психоделиците! Поради насилствеността на действието си, вероятността да невротизират и психотизират, да извадят очи вместо да изпишат вежди, е далеч по-голяма от тази да помогнат. При един дългогодишен опит в медитацията, рядката и спорадична употреба примерно на аяхуаска, може да катализира спокойното осъзнаване на целостта, но да се разчита предимно на това, е незряло поведение, практикувано от инфантилно съзнание. Работил съм с много случаи, когато ДМТ или аяхуаска са индуцирали маниен, последван от депресивен епизод при хора, които преди приема им, никога не са ги преживявали и са живяли нормален живот, но след това... Да, имали са предиспозиция за психотично състояние, но именно изборът на "лекия" път на психотропното вещество, е бил епигенетичният фактор за отключване на тежко състояние. Имал съм безброй много случаи, при които дори само една цигара марихуана (ганджа, трева) отключва паническо и генерализирано тревожно р-ва, агорафобия, вегетативна дистония, а при продължителна употреба, шизофрения. Много са случаите, с които съм се занимавал, отключили психотични епизоди, предизвикани от прием на вещества, но дори и след спирането им, периодично повтарящи се... С психеделиците: внимателно!

 В едно трансово дълбоко състояние човек буквално е психотичен епизод, но отчасти, подчертавам - контролиран.

Аз ползвам думите контрол, когато е от позиция на егото, а овладяване, когато е от позицията на Селфа, цялостната личност. На по-ниско ниво, човекът представа си няма за разликата между социално его и цялостна личност нито на теория, а още по-малко преживелищно, през липсващата си медитативна практика. Затова всеки опит за проникване в транс, е нужно да бъде внимателен, постепенен, ненасилствен и именно контролиран. Когато в процеса на житейската, евентуално подпомогната от формалната психотерапия и следване на психодуховен път, самосъзнанателността конвергира около Селфа (цялостната личност, Аза), тогава процесът по разширение става далеч по-безопасен. Тогава е възможно да бъде донякъде ускорен, поради стабилността на психичното ядро.

От позицията на това психодуховно ядро вече познаваш всички свръх и подсъзнателни наличности, но просто постепенно ги довеждаш до познанието на малкия, социално обусловен ум и мозък, поне доколкото е възможно.

Относно отношението между медитативния транс и психотичния епизод, то е аналогично на това между гениалността и лудостта. Геният надхвърля нормата и неизбежно е странен за сивите ѝ параметри, но е нормален относно реалността на потенциала си, докато е относително здраво стъпил на нозете на социалната логика и стабилно функциониращ в света. Психотикът (лудият) от друга страна, също навлиза в несъзнавани за масите и проникващи обикновено само през сънищата и фантазиите съдържания, но при силно изкривена психотично, до отсъстваща връзка със социалната реалност и изтикано встрани, налудно объркано или разцепено и разпадното его. Та, трансът си е транс, а лудостта, лудост.

„Разбира се, този свят ни принадлежи и той е вечна част от нашето съзнание, Юнг го нарича колективно несъзнавано, но формите, които навлизат от там и темпото, с което навлизат може буквално да разруши нашата психика.“

Заставам на мястото на читателя и осъзнавам как в ума му може да се породи въпросът: „А за какво ми е това разширение на съзнанието, духовност, смисъл? Не е ли по-добре и по-лесно да си живея малко по-невежо, да се радвам на малките си успехи?“

По-лесно е, със сигурност. И да, може, макар такъв живот да е примитивен и страничен спрямо целта, за която е даден първоначално – диалектичното надхвърляне на удоволствието и болката и интегриране около синтезиращата визия на любовта.

Въпросът е, че самият живот в съвремието ни често хвърля човека в невротично тревожни и мъчително депресивни състояния, от които изходът няма как да е връщане на съзнателността назад (което е честа, но фантазна заявка – „да бъда като преди…“), а порастването и характеровото ѝ акордиране с целостта, със законите на целокупния живот, с Дхарма. Самото преживяване на психологични разстройства вече само по себе си представлява навлизане в света на несъзнаваното болезнено и с ускорено темпо. Това, което психотерапията прави, е да тонира менталното и емоционално възприятие към вече случващото се в благодарно извличащо „бисерите“ на любовта, мъдростта и истината, с помощта на които съзнанието догонва вече ставащото и процесът на разширение се превръща от усилно мъчителен, в благодатно развиващ и сливащ с Човека.

Да, когато с „помощта“ на психоделици човек засили прекомерно това темпо на навлизане в несъзнавани съдържания, опасността от азов разпад, психотично загубване и сцепване, са големи. Не препоръчвам злоупотребата с такива вещества – незряла е. Когато обаче невротичността, психозата, мъчителната характеропатия вече се случват поради характерови дисбаланси, именно работата по характера е балансиращия, интегриращ елемент, с или без помощта на психиатрична психофармация.

„Осъзнатоста не предвещава щастлив живот, даже напротив. И често пъти, хората, които преживяват такива състояние са тръгнали да лекуват душата си, но в същото време те забравят, че колкото повече преживяват такива състояния, в тях се засилва инстинктът водещ към смъртта, а именно това е танатос.

Стигаме до извода, че на едно по-дълбоко ниво на психиката смъртта е желано състояние. Някъде го описват, като последният екстаз, който може да преживее човекът. За това ние хората нямаме страх от смъртта, имаме страх от неизвестното и страх от самият живот. Точно страхът от самият живот не ни дава възможност да излекуваме душевните си и психически рани, защото, ако човекът бъде психически здрав и без проблеми, то той спира развитието си.“

Да, осъзнатото познание носи много възможности, радост и не по-малко изстрадана отговорност. Да, не смъртта плаши, а смелият и по любовта живот, тъй като любовта изисква жертви, учене, постоянен растеж, ведно с огромната благодат, която носи. Не че страданието е непременно нужно и не че е единственият стимул за растеж, но когато то липсва, човекът какъвто е, задрямва, потъва в инертност и следване на изкривени социални сугестии. Относно нагона към смъртта – деструкто, мортидо, агресия. Когато животът е посветен на целостта (Селфа, Бога), а средоточието на самосъзнателността е в любящата  (Бого)човещина, нагонът към смъртта се прихваща и преобразува до мотивирано, мъдро волево усилие, насочено към единение с Бога. Нагонът към живота – либидо, се прихваща и влива в същия този устрем като витален импулс, даващ заряд на целия живот, обединен отново около любовта, носеща свобода. Защото само любов, която освобождава, е любов. Тогава освобождението, което е предчувствано в смъртта (Мокша, освобождение), се преживява през свободата, преживявана в медитативния стремеж и сливане с Бога, не след смъртта на тялото, а във всеки ежедневен миг (Сахаджа самадхи). Да, само когато смъртта е прегърната, животът може да бъде живян – въпросът е, че тази метафора сочи не към друго, а към смел и силен живот - по Бога и сред хората.

„Всяко лекарство е лекарство, докато е в определена доза, превишим ли дозата, лекарството се превръща в отрова /тук колегата говори не буквално за лекарство, а прави аналогия с ползваните методи, бел.ред./, но често пъти това е единственият начин да се върнем тук на Земята и да се захванем с човешките си, а не с божествените проблеми. Защото едно от най- трудните неща е да останем в ежедневието и да продължим да живеем животът такъв какъвто е, това е едно най-великите изпитания, които седят пред всеки един човек. Човек е хубаво да знае, но не повече от толкова, колкото му трябва.“

А на човек му се дава толкова, колкото може да понесе, така че това, което носи да помогне и заздрави, а не да смачка. Едно от най-трудните неща е да живеем живота си като Хора. А това означава да се обичаме, помагаме, сътрудничим и радваме на успехите си, докато самите ние следваме собствената си мисия. В такъв сърцат живот краката на социалната логика са стабилно стъпили на земята, но главата на панорамата, виждаща живота отвисоко, е в планините на мъдростта. А живото сърце обединява и превръща малките делнични мигове в чудо. 

Илюзия е, когато се говори за духовност, да се има предвид някаква фантазност, откъсване от живота, сексуалността, социалното включване и бизнеса, професионалните постижения... Това не е духовност, а бягство. Реалната духовност се проявява в света, кариерното развитие, партньорските отношения, като състояние на съзнанието, което прави живота божествен, но и приземява духовността в ежедневната рутина.

"А не може ли човек просто да си живее, ей така, без да се замисля много-много?", пита някой. Да, докато живурка, но не живее, тлее, но не гори – може. Защото целта на малкия човешки живот е въздигане на земното до Небесното и спускане на последното до земното – всичко различно от това не е живот, не е горене, а мъждукане и пушек, произвеждащо пепел и сажди…

………………………………………………………………………..
Пълният текст на колегата може да бъде намерен тук.
…………………………………………………………………………

Автор на горните размисли: Орлин Баев

петък, 6 април 2018 г.

Принадлежна Свързаност


Принадлежна свързаност

Има болно свързване през страх, вина, зависимост, болка, мазохизъм, гняв, интерес - връзки, които се мъкнат чак в други животи, освен в този. Здравото, непривързано свързване (съзнавам оксиморона, но е така), е през любовта. А тя е другото име на Бога. Клетчица, уважаваща другите клетчици си, но познаваща общността си с организма.

То е особено чувство, усещане,но и мъдро, интуитивно, любящо познание за принадлежност, синхронична неслучайност. Вълшебство е. Фино е, в този откъснат свят често е наранявано от безлюбната му грубост - но веднъж там, знаеш, че няма по-голямо щастие, смисъл и радост от тази сърдечна свързаност. Здраво стъпила на земята е тази принадлежност, а мъдростта ѝ в безкрая, докато любовта обема целостта.



Въпрос: Как да живеем ежедневния си живот, да бъдем с хората и същевременно да запазваме любовта и центъра си?

С опит и практика. Всички методи в психотерапията, психодуховните учения, а и в самия живот, явяващ се преживелищно душевно акордиране с безкрая, от логиката, през работа с тялото, театъра, визуализациите и т.н., водят до молитвата и медитацията. Когато има ежедневен опит с медитацията, постепенно тя се прехвърля от седящите сесии, в ежедневието, като фон. Самосъзнанието преминава от его ума, в медитативния зрител.

Тогава работим, мислим, чувстваме, ядосваме се, прощаваме, влюбваме се, сексуални сме, разлюбваме се, постигаме, успяваме, проваляме се, ставаме и пак и пак, но вече от позицията на този вътрешен спокоен зрител. Адекватни сме в социалния си живот, емоционални сме, но дълбоко вътрешно водещ е този Аз - а той е част от Бога, от любовта, мъдростта, свободата. На изток наричат такава житейско динамична медитация бездействие в действието - метафора е, тъй като кое е действие, кое бездействие, кое е реално и кое относително, е въпрос. Тоест, живеем активно и приземено, но всичко посвещаваме на Бога, на този вътрешен център и се водим по любящо нравствените му ориентири.

Въпрос: Тази медитационна практика как се научава или къде? На мен ми изглежда сложно.


Отговор: На улица Х, на тренинга за личностово развитие на У, плаща се толкова и готово (естествено, че това е мит...)... Не е само практика, а цялостен стремеж на човека към Човека. Практики и системи, които могат да заведат или не до там, много.

Въпрос: Интересно ще ми е да видя един Медитативно Ядосан Човек с Какво се Различава от Един Обикновенно Ядосал се Човек .Предполагам, че Медитивно ядосалият се човек не изразява гнева си навън нито го задържа в себе си а просто го неутрализира чрез Безпристрастното му своевременно ПриХващане и МироСъзнанийно Осветляване, докато гневът се превърне в нищо или в някоя позитивно зареждаща емоция,сила, драйв. Е Орли -  Самообяснението ми покрива ли се и доколко с твоето лично схващане по въпроса ?

Отговор: Не мисля и не го чувствам така. Човекът си е човек. Ядосва се, яде му се, прави му се еди си какво си... Най-естественото нещо е да има Бог в човека и да живее през любовта - дали ще го наречем тиха молитва или медитация, все тая. Това е вътрешен център, средоточие на мисли, чувства и поведение. Образът обаче на някакъв свръхспокоен медитатор си е чиста проба розово бонбонен идеализъм, натрапен от романи и холивуд, - разбира се, това са мои заключения само. 

Ако базисният темперамент на човека е холеричен или меланхоличен, дори и след известен психологически и сърдечен процес да осъзнае това присъствие на Бога/ Аза си и да го постави като ядро на живота си, темпераментът и базисните характерови импринти си остават такива, каквито са. Да, извличат се позитивните им потенциали - избухливият холерик влага темпера си в интуитивна готовност за мигновено вземане на добри решения, решителност и пробивност, меланхоликът прихваща тъгата си, а любящото присъствие на Бога я превръща в смирена мъдрост. Въпреки това обаче, избухливостта или известно потъване пак си ги има в споменатите примери, но просто човекът през сверяването с любовта много по-бързо прощава и извлича потенциалите от гнева и тъгата. Същото е с надлежащите характерови структури - не изчезват, но се вадят позитивните им потенциали. 

Накратко, социалната персона и егото са си до голяма степен същите, но част от егото умее да замлъква и провежда любовта. Магарето си остава магаре, но се появява ездач, знаещ накъде го води!

....................................................................

Орлин, душевед-душелечител