неделя, 15 ноември 2020 г.

Тревожни сенки


Тревогите и смущенията на твоя живот са сенки, привидения, които нямат никаква реалност. Затова е много важно да овладеете изкуството да променяте своите мисли, от което ще се промени настроението. А щом умееш да преоценяваш настроението си, ще промениш и своята мисъл. 

Петър Дънов

.......................................................................................

 

Великият мъдрец ,както винаги е брилянтен в психотерапевтичните си насоки. Промениш ли менталното си възприятие, променяш настройката на чувствата си (настроението). Когато владееш емоционалната си настройка, управляваш и мисълта си.

В естествената психотерапия, това са две валидни посоки за модификация на когницията, афекта, соматичната и психична симптоматика и маладаптивно поведение.

Учим се да медитираме, за да усвоим позицията на метакогнитивен зрител, водим дневници на вътрешния си диалог, придобиваме умението да регистрираме и преобразуваме автоматичните си мисли, допускания и базисни вярвания. Постепенно тази работа става все по-вътрешна, все по-проникваща в несъзнаваното. От рационална, се разширява до достигаща подсъзнателната емоция, кодирана в соматичните усещания, съдържащи въпросните базисни вярвания. Дневниците стават излишни, а процесът се пренася „онлайн“, тук и сега, в актуалното преживяване. Така получаваме достъп директно до емоционалното си настроение. Реструктурирането на вътрешния диалог се разширява до молитвено и вдъхновено. Появява се онова удивително усещане за присъствие на Бога, за неслучайна синхроничност, при осъзнаване с всяка телесна клетка и душевен квант естествените закономернмости на Битието. Медитацията ни става проникновена. От едното успокояване на ума, се въздига до свръхсъзнателен достъп до творческите когнитивни нива на кентавричната визия логика (Уилбър), проникновеното сиходуховно възприятие и недуалнатата визия на любовта, мъдростта и истината. Оттам спускането на това свръхсъзнателно възприятие в подсъзнателните дебри на деретата, окичени с драките на страховете, се реализира естествено, тук и сега, през чувствознанието, че несъзнаваното се съдържа не другаде, а под носа ни, в телесните усещания и напрежения (брони), сега разтваряни до поток от чиста енергия.

Да, помагаме си с естествена хипнотерапевтична образност, работим психотелесно преживелищно, служим си със силния инструмент на ежеседмичния групов процес, задълбочаван до периодичните няколкодневни наситени работилници. През цялото време обаче в естествената психотерапия ползваме едновременно и успоредно въпросните два вектора за достъп и промяна на когнитивните, афективни, соматични и социално-поведенчески нива на духовно-психичния човешки процес.

Великолепен е великият Учител, по чиято мисъл разсъждавам. Дълбоко психотерапевтична стойност присъства във всяка графема от словото му. Генеративното творческо ядро, главината на ядрения двигател на естествената психотерапия,  започва именно от централните принципи на Богочовещината, от любовта, мъдростта и истината, постулирани от Беинса Дуно (Петър Дънов).

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт

неделя, 27 септември 2020 г.

Здрави характери - воин

Прабългарски воин

„Скрийншот“ от аз-идеалното (суперегото) на ригидния:

ТРЯБВА, това е начинът, длъжен съм, длъжен си, всичко се прави както хората, нещата ТРЯБВА да са идеални, перфектни, по тези релси и коловози точно така се върви и действа, няма друг начин. ТРЯБВА да е идеално чисто, идеално подредено, идеално всичко да е на мястото си, по конец. Ако сгреша, ТРЯБВА жестоко да се самонакажа. Ако сгрешиш, заслужаваш суропво наказание. Дисциплина, дисциплина, дисциплина, норма, норма, норма, сковано вдървена воля и още невротично изтласкваща собствената автентичност, себе и другост наказваща и пренебрегваща различието воля. Перфекционизъм, морализъм и идеализъм освен в битовата подреденост, в отношенията. Ако не покриеш свръхвисокия ми невротично идеалистичен морал, те обезценявам, критикувам и отхвърлям. Идеалистично следване перфекционистичен идеал, свръхвисоката летва на който изтласква собствените сенки на развратния похотливец, глупака, лошия, несправедливия, съблазняващия, фриволния. Сенки отричани в самия себе си и затова през формиране на реакция, проективно виждани и нападателно критикувани в другите…

„Идеалът – това е пръчка, която Ви позволява да биете, да подигравате и тормозите себе си и другите.“ Фриц Пърлз, създател на психотерапевтична модалност

...

Трансформация във воин

Когато в нелеки житейски несгоди или през напрежението на невротично тревожно-депресивно състояние, на ригидника му се наложи да осъзнае и преживее подлежащите цялата му характерова структура тревожни вярвания за несправедливост, неправилност, нередност, неконтролиран провал, загуба в хаоса, болезнено нарушаване малкия му "праведен" моралец и невротичен, отричащо разцепващ идеализъм, има избора да се заинати още повече в песимистичния си, скован негативизъм, или да порасне. Да задълбочи изтласкването на сенките си, или да ги види, осъзнае, да се сприятели с тях, с което да извлече и интегрира потенциала им в целоста си.

Самото тревожно състояние или неслучайно повтарящите и разклоняващите се житейски трудности и сътресения, водят ригидника към приемане загубата на скования невротичен контрол и свързване със „заметените“ дотогава под „килима“ на съзнанието сенки. Осъзнаването им вече започва да прояснява проективния механизъм в раздразненото формиране на реакция. Когато в човека присъства мотивирана способност за промяна, той започва да вижда, че глупакът, мързеливецът, фриволникът, развратникът, престъпно нарушаващият правилата, несериозникът, пройдохата, проваленякът и бродягата са били дълбоко изолирани в него самия. Общувайки с тях в себе си, базисните тревожни вярвания се погасяват,а сенките се интегрират. Ригидникът се трансформира във воин.

Воинът запазва най-доброто от ригидния, но вече в спокойната, блага светлина на смиреното прегръщане на себе си в цялост. Оттам и визията за живота се променя, като различният, вулгарният, злият са преживявани като част от неделимото житейско цяло дотолкова, доколкото в самия себе си воинът е успял да приеме същите съдържания. Да приемеш не означава непременно да си съгласен. Означава,че вижданите в света зли факти и „несправедливи“ процеси вече не предизвикват по същия начин жестока болка и безсилно дразнене, а случването им е приемано спокойно. Воинът запазва желязната си дисциплина, но вече умее да почива, да се отдава докрай на дистенцията, да се отпуска, да преживява нормален оргазъм, да помързелува невинно понякога, да се повесели и живее повече от сърдечна спонтанност и по-малко от нормиран дълг. Воинът приема различието и дори умишлено се сблъсква с него, допреработвайки тревожните си програми, парирайки критиката си с любящото приемане, през едно непрестанно учене, доживот.

Воинът може да се смее от сърце, да се взема на несериозно, да обича и да се отвори за обичта. Елмазната му воля и способността му да следва цел дългосрочно и много търпеливо, го водят далеч. Воинът приема болката, но вече допуска и разтварянето си в удоволствието. Волята му не му позволява да развие зависимост, а дори да залитне към такава, с помощта на естествената си способност да полага твърдо усилие и поставя здрави граници, лесно я преодолява. Съумяайки да прегърне сенките си, се научава да танцува със смъртта и затова сърдечно и смело да лети в творческия процес в живота си.

Сърцето на воина е отворено за любовта и затова мощно постъпателното му вървене към идващи от душата цели, се превръща в ходене по път със сърце. Сърдечен смисъл, с който той насища всичко, което прави, извътре си! Воинът е доволен и истински щастлив, защото докато безжалостно следва и постига целите си, се наслаждава на всяка стъпка от пътеката, водяща към тях.  

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт

 

 

 

 

Здрави характери - лидер

Здравият лидерски характер корелира в непреработения си, невротичен вариант с нарцистично-фаличния/ психопатен характер (по Райх, Лоуен, Бернаскони). Когато психопатният характер преживелищно осъзнае и с любящо, смирено приемане прегърне базисните си характерови вярвания за предадена, безпомощна слабост, властовата му манипулация и/ или налагане се преобразуват до спокойната способност за здраво лидерство.

В естествената психотерапия говорим за два вида психопатен характер: по-твърдо доминиращ и налагащ се и манипулативно съблазняващ.

Нарцистично налагащият се – сформиран през свръхпозволяващо възпитание с липсващи граници, създало интроекти за величие, собствена уникална различност, всепозволеност, привилегированост. При преобразуването на този психопатен вариант, се налага осъзнаването и смиреното успокояване на подлежащите страхове от собствена нищожност, предадено доверие, провалена незначителност. Приемането на личната нищожност разтваря потока на любовта. Вярванията за различност, превъзходство, „за мен нормата е врата в полето“ остават, но вече подлежани от смирено доверие, допускащо присъствието на любовта, превръщаща тези вярвания в свой инструмент за актуална пробивност, гъвкавост, творческа висока визия отвъд сивата норма на квадратното мислене, непреклонно продължаване към целта при спокойно приемане нормалността на провалите като тактическа част от стратегията на успеха.

Манипулативно съблазняващият психопатен характер е бил възпитаван през съблазняване, най-често от родителя от противоположния пол (едипово/ електрино отношение). Расъл е като малкото-голямо момче/ момиче на мама/ татко, като принцесата/ силният мъж на татко/ мама, като му се е налагало да се приравнява към инцестно либидинозно (несъзнавано, разбира се) наситеното: „Ще ти давам харесване, грижа и сърдечност, ако бъдеш малкият-голям мъж/ жена за мен и задоволяваш нарцисизма ми!“. Постепенно манипулирано съблазняваният се превръща в манипулативно съблазняващ, влагащ огромни усилия, за да излъчва непреривно чаровна харизма, омайва и завладява, плащайки с цената на загуба на автентичността си.

Когато поработи по себе си, съблазняващият се преобразува в здраво привличащ. Работа по осъзнаване и погалващо възлюбване на тревожните вярвания за предадено нехаресване, необичане, изоставяне от вниманието, грижата и любовта на ти-обекта, ако бъде...себе си. Научава се, че да бъде слаб, понякога неусмихнат и вглъбен, малък и просто себе си, го прави още по-цялостен, истински, автентичен, харесващ се и харесван, приемащ се и приеман, обичащ се и обичан. Способността за харизматично и обайващо очароване не само, че се запазва, а се въздига до по-силен вариант. Невротичното съблазняване се трансформира в здравото привличане на любящата мъдрост, която вече присъства в лидерския характер.

...

В обучението по естествената психотерапия, в модулите естествена хипнотерапия (естествена разговорна хипноза), съзнателно се учим на очарователно привличащия синхрон и повеждане психиката на клиента в посока здрав синхрон с любовта. Доколкото естественият психотерапевт провежда любовта (емпатия), дотолкова може да я индуцира в потърсилия помощта му.

...

Държа да разгранича невротичния психопатен характер от актуалната психопатия/ характеропатия/ личностово р-во. Приликата е единствено лингвистична. При личностовото р-во заложеностите са его синтонични, тоест приемани за нормална част от себе си, при липса на същинско метакогтнитивно осъзнаване и мотивация за промяна и далеч по-първични, атавистични защитни механизми като отричане, разцепване, проективна идентификация, предопределящи устойчивостта на проективен трансфер в другоста, при липса на виждане собствените наличности и динамики. При невротичния психопатен характер защитните механизми са от "по-високо ниво" на психичния генезис, както и присъства известно осъзнаване собствените тревожни динамики и компенсации. При социално катаклизмено напрежение или през налягането на тревожно разстройство, така породената мотивация за промяна тук води право към преобразуването му до лидерски, здрав характер. 

...

С обич, Орлин Баев - естествен психотерапевт

 

събота, 26 септември 2020 г.

Затлъстяване и мозъчна пластичност

Затлъстяването снижава мозъчната пластичност

https://neurosciencenews.com/obesity-brain-plasticity-17077/ (клик за изследването)

 

За пръв път научно изследване свързва затлъстяването със снижена мозъчна пластичност. Отдавна е известно, че силно завишените килограми мощно повишават риска от сърдечно-съдови заболявания, инфаркт, метаболитни и хормонални нарушения, намаляват продължителността на жизнения цикъл с цели декади... Досега обаче не е било научно свързвано с невронната пластичност. Това е способността за учене, промяна на навици, изграждане на нови умения, промяна на стари ментални, емоционални и поведенчески патерни и изграждане на нови. Намалената неврална пластичност примерно пречи на възстановяването на мозъка след инсулт. Но, още по-значимо и интересно е влиянието на многото наднормени килограми върху характера, а оттам и върху социалното поведение.



Какво практически представлява човек с понижена мозъчна пластичност – с какви понятия, аналогии и метафори бихме го облекли? В ума ми изникват следните: застиналост, пасивност, инертност, блато, подпушеност, застой, безлюбно слабоволие, липса на мъжество (като психично качество, независимо от пола), тиня, затлаченост, тамас*, разложение, лой, блокировка, каторжник в каторга... Снижената пластичност практически означава както липса на реално и ефективно желание за учене, развитие, усъвършенстване, поемане на здрави рискове и житейски целеви баири, така и реално намалена възможност за здраво усилие, гъвкавост, обхващане на широка панорама, включваща в разнообразието си различни гледни точки в единство.

Човек се учи доживот. Расте неспирно. Тече, движи се. Движението не само физически, но и в прогреса по пътя на разбирането и себепознанието, е живот. Няма ли го това физическо, психическо и духовно движение, човек от река се превръща в блато.

...

*Тамас – една от трите гуни (качества) на природата, описани в частта от индийския епос Махабхарата: Бхагавад гита. Тамас – тъмнина, инертност. Раджас – страст, амбиция. Сатвас – светлина, чистота.

.....

Да уточним – не говорим за леко наддаване и „пухкавост“, нито за що годе нормалните телесни промени, свързани с възрастта, при които известно покачване на килограмите, е донякъде о‘к. Говорим за затлъстяването (obesity) като физиологично, а както се оказва и психично заболяване.

Как да се отнасяме обаче към затлъстяването, в чиято етиология присъства генетична компонента, към метаболитно-хормонално тригерираното или към възрастовото, при което когато не са взети мерки, минава границите на леките възрастови промени и преминава в същинска наднорменост? Можем лесно да се извиним с гена или с възрастта си – така е удобно. От друга страна можем вземайки всички нужни чисто биологични мерки, да прочетем за понятието епигенетика, виждайки че неслучайно присъстваме в даден род и тяло, съдържащи определени заложби, точно отговарящи на собствената ни съдба, която сами сме си посели. Същото се отнася и до възрастовото прекомерно напълняване – вместо извинения и мрънкане, осъзнаваме факти и вземаме нужните мерки. А те са винаги комбинирани: психични, двигателни, хранителни, социално комуникативни. Говоря за „вземане нещата в ръцете си“, за активно възнамеряване и осъществяване на реална и здрава вътрепсихична, оттам телесна и социална промяна в посока здраве.


Когато затлъстяването се дължи на привързаността към храната (т.н. емоционално хранене), участват психосоциални липси от обич, социална и партньорска включеност и интимност, дължащи се на липса на обич към самия себе си, към части от себе си, съдържащи маладаптивни базисни себеотносни вярвания като „Не ставам, не струвам, чувствам се унижен, изложен, нехаресан, необичан и отхвърлен от значимия за мен друг. Не се обичам, не се приемам, не се харесвам, мразя се, трябва да съм като някого другиго, трябва да покрия нечия висока летва, но не мога и се самонаказвам, свръхзавися от одобрението на важния друг и правя всичко възможно да го получа, потискайки автентичността си автоагресивно...“...

От полза може да ти бъде и статията ми „Емоционално хранене“.

Вярванията се осъзнават и променят – когнитивно, визуално, социално взаимоотношенчески – но, най-важното, с любов. Любов, която безумно липсва и затова са правени опити да бъде заместена със захарта, с тестото, с натъпкването физически, за да бъде уж прикрита и напълнена емоционалната дупка. Уви, така става още по-голяма, зейнала и бездънна, право пропорционално на хранителното натъпкване.

Пиша този текст спонтанно, с любов и от любов. Любовта има две лица – безусловно приемаща и дисциплиниращо поставяща здрави граници. С любов, отвъд съжалението и с препоръка преминаване отвъд самосъжалението. Да съжаляваш означава да пренасяш в съжалявания страха си, че можеш да бъдеш в неговата позиция – нищо общо с любовта. Да се самосъжаляваш означава да не поемаш здрава отговорност, да се самолишаваш от свободната си воля, пасивно агресивно и манипулативно изнасяйки отговорността в другостта – била тя генът, родителите, родът, партньорът, Бог, съдбата... – отново нищо общо с любовта. Затова казвам, че да се обичаш, е да си безжалостен към себе си – в смисъл липса на самосъжаление, но наличие на истинска емпатия/ любов.

В естествената психотерапия едновременно работим целево през два вектора – диалектичен и дидактичен (клик за статията). Променяме характера цялостно, акордирайки с принципните закономерности на Дхарма (диалектичен вектор) и следваме заложените в самото работено състояние уроци (дидактичен вектор), научаването на които води отново до диалектична характерова промяна и синхронизиране със законите на любовта, мъдроста и истината. В това се състои брилянтността на естествената психотерапия, че се вслушваме в мъдростта, едва едва прикрита в тревожните състояния, с които работим. Не ги виждаме като мъка и проклятие, а като интелигентно насочване мислите, чувствата и поведението на човека в посока любящата мъдрост, освобождаваща творческия заряд на Човека.


Ето го затлъстелия човек, зависим от сурогата на храната, орално вкопчен в тортата и пицата като в майчина гърда, мазохистично неумеещ да постави здрави граници на маладаптивното поведение и по здрав начин да си набави липсващата му любов, с която да промени базисните си вярвания в здрави. Сяда на терапевтичната кушетка – анализираме, интелектуално-когнитивно достигаме до характеровите заложености, проследяваме личната и социална динамика, стояща зад затлъстяването. Виждаме какво е вътре, ориентираме се какво е нужно да направим отвън. Учим се да се обичаме, започваме постепенно да преобразуваме характеровите вярвания в здрави (диалектичен вектор). В тунела от омазнена облепеност с нелюбов, се появява любящата светлина на надеждата и с вяра възнамеряваме да изминем пътя смело. О‘к, вървим – започваме да навлизаме в дидактичния вектор.

Премахваме захарта и тестото, ограничаваме бързите въглехидрати, спазваме здрав и лек хранителен режим, практикуваме intermittent хранене, спортуваме 25 интензивни 90 минутни кардио тренировки месечно, един ден седмично минаваме на вода и още един само на плодове, оставяме автомобила настрани и ходим много пеша в града, в природата, навсякъде... Тогавааа, тогава започва реалната работа. Поставяйки си тези здрави ограничения, се оказва че осъзнаването на базисните ни вярвания, стоящи в основата на хиперфагичната ни зависимост от храната, досега сме осъзнавали, разбирали и преобразували предимно интелектуално, образно и само донякъде емоционално – задали сме добра посока, но сега е нужно да я следваме безжалостно упорито, именно защото се обичаме. Вярванията за себе си, света и другите, наситени с безлюбие, себеунижение, себенехаресване, самотно себеизоставяне и автоагресивно мразене експлоадират и се оказваме в центъра на преживяването им, сега вече лишени от маладаптивното метаудоволствено, сурогатно поведение на хранително натъпкване, което ги е замазвало невротично-некачествено. Виждаме нещата, каквио са, колкото и да боли. Разбираме, че не светът, партньорите и другите са ни отхвърляли и нехаресвали, а че ние не сме се обичали и сме се мразили. Оказва се, че тялото ни просто е регистрирало това безлюбно себемразене като студ и ни е защитавало с омазнената затлъстялост, така както лойта на тюлена го пази от мраза наоколо му. Безлюбен мраз, който ни е карал автоматично да излъчваме наоколо си това си нехаресване и на принципа на самоизпълняващото се пророчество, несъзнаваната ни прогноза за отхвърляне, заобградила ни със щитовете на мазнината, често се е превръщала в реално отхвърляне. Не толкова и не само защото другите са ни отхвърляли, а защото сме се държали социално самосаботиращо се така, че да се случва.  



Така преживелищно, извън сложните интелектуализации, преживяваме собствените си програми, удържаме ги без да отговаряме със стария хранително невротичен отговор и се учим на безусловно себеприемане. Не е лесно – минаваме през много психични защити, забрани за щастие и сексуалност, самосаботиране... Да, приемаме се външно като дебел, а вътрепсихично ползвайки когнитивните, визуално хипнотични и психотелесни похвати, реструктурираме и с появилата се любов все повече разтваряме старите вярвания, знаейки че отдавна сме родители на самите себе си. Знаем го и го прилагаме на дело. Учим се да се обичаме. Да, в началото на пътя си признаваме: „Аз съм хранително зависим, аз съм дебел, аз съм хиперфагик...“. Това себепризнание е част от себеприемането и промяната. Парадоксално, но приемането на себе си като дебел, разтваря вратите към реалната и осъществявана спокойно и с диамантена решимост промяна. Активно приемайки и обичайки се безусловно, реструктурираме себеотносните си, спрямо света и другите вярвания, докато дисциплинирано поставяме здравите си граници пред „хранителното пиянство/ наркомания.“ Така обичайки се, преживяваме прекрасни промени в социалното и партньорско преживяване на любовта. Доколкото се харесваме, дотолкова и ни харесват – светът ни отразява. Да, светлината има сянка – появяват се и мразещи ни. Сега обаче имаме спокойната сила на радостното себеприемане и оценката ни зависи в много по-голяма степен от стабилния ни център от любящ смисъл, заживял отвътре ни. Появяват се и мнозина, които ни харесват – вече не зависим твърде и не се вкопчваме и в тях. Такава относителна независмост на любящо смислената ни, висоkа себеоценка ни прави социално харесвани. Хората обичат самоуверените и дружелюбни, харизматични хора.

Колкото повече се научаваме да се обичаме, по-лесно и естествено се получава мотивираният нов начин на живот, който изграждаме. Или по-скоро, си спомняме, разрешаваме и подновяваме...

Започнах тези редове, насочен от научното изследване, показващо недвусмислено, че затлъстяването влияе пряко на мозъчната пластичност, правейки преживяващия го по-застинал инертно в стари разбирания, по-негъвкав и трудно учещ се на новости. Преминаването през гореописаната пътека прави човека не само по-оптимално елегантен, красив, телесно здрав и жизнен, но и възстановява нормалната мозъчна пластичност. Тоест, прави човека способен на активно учене, промени, дисциплинирано израстване, гъвкава промяна на убежденията и поведението, прави го по-мотивиран и вдъхновен, а през личната нелека опитност по преминаване по тази стръмна пътека, дори по-мъдър и любящо човечен.

 

Орлин Баев, естествен психотерапевт

 

 


неделя, 20 септември 2020 г.

Здравата емпатия в естествената психотерапия


Знания, дипломи, личен опит и успешно справяне с лекуваните проблематики, десетки години учене, доживотно учене, още знания, много знания, много опит, още житейски опит, анализ, методи, техники, структура, практика през интегрираните през призмата на личната зрялост и цялостност десетки психотерапевтични школи, холистичност, дълбочина, висота, хумор, парадокс, фокусиране, висока мотивация, емпатия и още много сърцата емпатия, обич към човека и вяра в потенциала му, предизвикване, промяна на мислене, възприятие, перспектива, поведение, синхрон, водене, психотеатър, работа навън, работа навътре... Всичко това и още хиляди пъти по толкова е нужно, за да лекуваш душите на хората. Но, нищо не е достатъчно, ако не обичаш човека пред теб и не го прегърнеш със силата и виделината си - от сърце в сърце, от душа в душа, от дух в дух! Никога не можеш да бъдеш завършен терапевт. Винаги учиш, винаги се усъвършенстваш. Спреш ли, кажеш ли си "аз съм велик", свършен си - суета на суетите. Защото си малък човек и ако в пациентите ти се случва промяна, не си ти главният фактор. Само съдействаш. Не ти си необходимото и достатъчно условие за промяна, а онова любомъдро присъствие, което преминава през смиреното и преданоотдадено служене на Бога в човека пред теб! 

Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вчустваме в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е "живата вода", с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи - аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален...

 


Няколко думи за разговорната хипноза
 

Защо именно разговорната хипноза, когато темата е за емпатията? Защото в ядрото и стои именно емпатията! При разговорната хипноза, без дори да се обявява, докато е ползвана, се осъществява дълбок синхрон с човека, печелене на доверието му, повеждането му в терапевтична посока, предизвикване, провокиране на маладаптивните му модели чрез парадокс, особена лингвистика и градене на нови... Разговорната хипноза е като шперц, който може да се ползва при каквато и да е терапевтична модалност: анализа, когнитивно поведенческа, фокус в решения, психотелесна работа, психотеатър и ролеви игри, мотивиране и т.н. и т.н. При разговорната хипноза, усещането е, че си обгрижен емпатично, разбран, следван плътно емоционално и ментално, започваш да чувстваш терапевта като част от себе си, като доверен партньор, който заедно с теб работи равнопоставено (през различни терапевтични методи) за промяната ти и на когото можеш да се довериш напълно.

Хипнозата може да бъде самостоятелен психотерапевтичен метод, когато е използвана като ядро, около което са интегрирани други терапевтични модалности. При това положение, обучението е няколко хиляди часа, а прозвището на преминалия през такава школа, е психотерапевт - хипнотерапевт. В България засега такова обучение официално няма. Това предпоставя официалното и ползване като прийом в психотерапията, един от многото. Разликата е в акцента. Дали е ядро в работата на психотерапевта, или е периферен, спомагателен метод. Така стоят нещата формално. На практика обаче, не от наличните и преминати обучения, а от личността на терапевта зависи как ползва хипнозата и къде я ситуира в подхода си. При мен разговорната хипноза е централна, имплицитна "червена нишка", ядро на какъвто и метод да ползвам експлицитно. 

Някой ще каже: "Това е техника, манипулация!". Техника е донякъде, плитичко и драскащо по повърхността на междучовешкото и терапевтично взаимоотношение. Защото, преди да бъде специалист, терапевтът е нужно да е човек, в качествения, дълбок смисъл на това слово. Когато техниката се ползва от такава личност, тя се превръща в част от разпръскването на виделината на доброто в този свят. Тук обикновено давам пример, ползван от самураите преди и от самураите по дух сега: "Мечът може да реже глави, мечът може да вае рози!". От качеството на терапевта зависи как ползва знанията и уменията си. Няма тайна, но има сърдечна обич. В разговорната хипноза се ползват лингвистични модели и поведение, заобикалящи, предизвикващи и помитащи обичайната логика и невротични психодинамики, водещи до съпротиви. Ползват се и похвати като синхрон в менталността, разбирането, в езика на тялото, в репрезентационните системи, дишането... Дотук - техника. Но, всичко това работи истински силно и дълбоко, когато се случва синхрон в сърдечността, когато терапевтът обича пациента си искрено и безусловно вярва в потенциала му. А това не са техники, а качества на личността, градени през дълги години стремеж към себеразбиране, на фона на нелек и изпълнен с много и трудни опитности живот. Ако има тайна, то тя е тайната на Любовта!

Спирам се на тези теми, тъй като в българското психотерапевтично пространство тепърва предстои изясняването им ... 

Емпатията е способността директно да съпреживяваш – чувствата, енергията, телесните усещания, емоциите, менталната обща посока, настроенията. При това динамично, в ритъма на променящия се психичен поток на съществата. Да, на чувстващите същества като цяло, а не само на човека. Защото, ако можем да обясним научно емпатията при случването и в комуникацията между хора, между хора и животни и между животни и животни, през работата на огледалните неврони, то по отношение на комуникацията с по-широки битийности, свеждането и до работата на огледалните неврони е свръхопростяване, подобно на обяснението на неврозите с дефицит на серотонина, докато нещата са далеч по-сложни и обхватни… Емпатията не се ограничава дори до животинските видове, но се разпростира до общуването с растенията, до вчувстване в енергийните потоци на природата, дори на небесните тела и на самия целокупен Живот. Погледната и преживявана така, емпатията е най-естествената способност за провеждане ритъма на Любовта. Защото Любовта е основа на всяко житие-битие! 


Според опита ми в психотерапията, емпатията  е ключов фактор на промяната! Директното конфронтиране е метод, в който и аз се изкушавам понякога - но работи по-рядко и най-често има негативен резултат. Това не са само мои наблюдения. Директното конфронтиране рядко води до качествен резултат - то е като да внушаваш на пушача вредата от цигарите. Всеки пушач знае за вредите, на всяка кутия пише "пушенето убива" - но не намаляват пушачите по този начин! Да работиш с емпатия означава да направиш дълбок рапорт, резонанс с човека и плавайки със съпротивите му, неусетно и за него самия, да го поведеш към промяна. Това е майсторство, психическо айкидо. Да танцуваш с него, вместо да се бориш с него. И танцувайки, нежно да насочваш - така става промяната. Поне при мен, в моята практика! Роджърс е работил в такъв стил. Без да съм учил "клиент центриран подход" на Роджърс, установявам че интуитивно работя така - и съм доволен от резултатите си. 

Някои говорят за мъжкото мислене, фокусирано в решения и за женското, нуждаещо се от изслушване и емпатия. Аз не ги противопоставям. Директивен фокус в решения, но представян фино и майсторски през недирективното емпатично, нежно сливане с човека във всеки момент от терапията! Именно като танц - нежно и фино водене.  

Ако почнем да цитираме мнението на авторитети за емпатията, ще се получи интересен поглед-преглед на различните школи и мнението им по този въпрос. Наистина има разминаване и то точно за емпатията. Роджърс, създателите на "мотивационно интервю", представителят на „Селф психологията“ и психоанализата Кохут, "будистката психотерапия" и много други поддържат мнение за емпатично отношение в психотерапията. Други не толкова. Може би обаче не става въпрос толкова за школи, колкото за личности и за личен подход. Аз например подхождам емпатично без да съм бил учен на това, дори напротив. Правя го, защото личностовата ми структура ме кара да го правя. В НЛП курсовете имах противоречия именно за емпатията, тъй като създателите на метода и повечето от обучителите, не поддържат становище за необходимостта и. Аз обаче не мисля така! И знам защо!  

Ето какво казва Ричард Бандлър, един от създателите на НЛП, за емпатията:   

Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.“ 

Не съм съгласен с Ричард. Аз примерно се сливам много плътно емпатично с пациентите. При това не с един двама, но с  поне 8 на ден (от известно време се старая да не превишавам тази бройка). Не бих казал, че особено се товаря. Защото, както писах по-горе, въпреки това емпатийно резониране, имам здраво психично ядро, център на метакогниция, който е стабилен и спокоен в цялата болка и ад, който се лее върху ми. Както и самата ми психика, благодарение на структурата и психодинамиката и, има автоматичната способност за почти мигновено "чистене" - просто цял живот съм имал дразнител, "малък тиранин" (може би се сещате откъде е този израз), който е направил психиката ми такава. Трето, приемам цялото заравяне в човешката болка, като житейска мисия, като трудност, която съм призван да преодолявам с Любовта на Бога - то е като практикуването на боен спорт. Постоянно да си в досег с агресивни и тежки импулси, да ги съпреживяваш директно, но да ти харесва. Е, на мен ми харесва - наистина! Защото именно това съпреживяване е ключът към промяната. НЛП е прекрасна школа, но не е съвършена и прекалено механичната нагласа в работата е една от главните и слабости - според мен. 

Клиентът не е длъжен да стои пред терапевта и да му разказва за проблемите си. Реалния риск в терапията, засягаща съдържанието, се заключава в това, че вие можете да станете най-близка дружка на клиента си. Цялата работа се заключава в това, че вие стоите редом с тях, и че започват да ви плащат с пари за това, да слушате дълги разкази за всякакви житейски неприятности – та нали никой друг не иска да прави това за тях.“ Ричард Бандлър 

Няма такова нещо. Да си емпатичен при отразяващото слушане, означава да връщаш собствените думи на човека, но преформулирани. Това е майсторство и е много по-директивен, но по мек начин директивен подход от прякото конфронтиране. Защото човекът не се и усеща, че си преформулирал собствените му думи и го водиш накъдето си решил, карайки го да види всичко през нова рамка. Освен това отразяващото слушане е само малка част от терапията. Истината, поне за мен и през призмата на собствения ми опит е, че каквото и да правиш, дори и да конфронтираш, методът ти работи, ако е поднесен в контекста на емпатията. С емпатия можеш да създаваш несъответствие, да се фокусираш в цел, да хипнотизираш, да си директивен и конфронтиращ дори. Когато поднасяш работата си в контекста на любящата емпатия, си като родител, който обича безусловно личността на детето си, но с любов и пълно приемане леко насочва промените в мисленето и поведението му. Моето мнение е, че преди да си терапевт, си Човек! 

Едно от важните преимущества на НЛП е, че то практически снема вероятността от създаване на отношения на зависимост. Доколкото професионалистите работят много бързо, а клиентите, осъществили необходимите изменения с тяхна помощ, им приписват минимална отговорност за това – много по-малка, отколкото, когато се работи с терапия, ориентирана към съдържанието.“ Ричард Бандлър 

Преди време щях да кажа, че НЛП е ефективно преди всичко в бизнес консултирането, рекламата и продажбените умения, а клиничните му приложения приключват с  монофобиите и че ако се махне огромния ПР и реклама около него, ще остане много малко. Сега, няколко години след завършването ми на майсторско ниво в НЛП и ежедневното му ползване от осем години, не мисля така. Знам, че принципите и техниките в НЛП са практически идентични, с малки разминавания в терминологията, с тези примерно на когнитивно-поведенческата терапия и че с него може да се работи с широк спектър от психопатологии - така е. Факт е обаче, че действително не работи със съдържанието, с дълбинните психодинамики. Според собствения ми опит това е голяма грешка - отговорът на смисловия  въпрос "защо", работата с миналото, с осъзнаването на родителския стил и заложените през възпитанието в дългосрочната памет интроекти, също си имат мястото в цялостната(холистична) психотерапия - и още как! При по-интелигентните клиенти самото осъзнаване на източника на конфликтите им, вече е 90% от промяната им. Както и да е, това е дълга тема!

В горното си разсъждение Ричард прави връзка между ориентираността към съдържанието в психотерапията и зависимостта на пациента от терапията и терапевта. Прави го ей така, просто защото си иска човека... Не виждам логика в пожелателното му мислене и скачането му към заключения! Зависимостта у пациента би могла да се създаде от приемането на терапевта на ролята на велик експерт, който дава готови отговори и съвети, взема страна и дава готови решения - това прави пациента пасивен и наготово чакащ, зависим от терапията и терапевта човек. Това обаче не е точно терапевт и точно психотерапия. И такова поведение няма общо с емпатията! Именно емпатийното поощряване на оптимистичното самостоятелно търсене на решения в пациента го прави все по-самостоен, независим и с по-висока самооценка! 
 

И така, ако вие сте от people-helpers, в настоящето или пък в бъдеще време станете такива, психотерапевт или човек, стремящ се да реши нечии проблеми, не си струва да мислите, че всеобхватната любов към човечеството е основание и единствено задължително условие за вашата дейност. Хората предпочитат да ги обичат по единично. За всички няма да стигне, не сте бог. Но няма нищо трудно в това, да се считате за маг или да се стремите към това. Помните ли дон Хуан; всички ние, обикновените хора, сме черни магьосници един за друг. Магът, като такъв, изразходва разумно силите си.“ Ричард Бандлър, коментиращ откъс от книгите на Карлос Кастанеда. 

Аз бих казал, че в книгите на Карлитос, освен многото бисери, има и доста примеси на това, което някои биха нарекли …черна магия... Именно фонът на безусловното даване на приемане и обич в процеса на психотерапия променя екзистенциалния мрак и гадост на този свят. Остава и в психотерапията да го пренесем... Не, благодаря - на друго мнение съм!  

Ричард обаче има и точни попадения по разискваната тема: 

Възможно е да звучи шокиращо, но да се обича и страда заедно с клиента изобщо не е необходимо. Да се помогне обаче, е необходимо, и ето тук вие сте длъжни да направите всичко, което е по силите ви. Ако стоящият пред вас просто се нуждае за подобрението си от вашата любов, съчувствие и поддръжка – какво пък, дайте му да ги усети, избягвайки да получите неговата зависимост. Но нека някъде в душевния център да остане място на невъзмутимост и дистанцираност – едно такова скрито от нескромните погледи езерце, чиято повърхност винаги е спокойна. Явното безразличие е един от неписаните, но тежки грехове, и клиентите не го прощават. 

Точно това мисля и аз и ако това е мнението и на Бандлър, съм изцяло съгласен! Емпатия, но зад нея винаги стои едно стабилно едро, като диамант, незасегнат от нищо! Така го чувствам и аз.  


Емпатията е изключително нужна като "червена нишка" през цялата терапия, но процесът на терапия съвсем не приключва само с нея. Ще цитирам главните стъпки на "мотивационното интервю". Това е метод, който е доказано ефективен и се ползва в каквато и да е психотерапевтична модалност като лайт мотив. Защото не е само набор от техники, но преди всичко нагласа!

1. Изразявай емпатия.
2. Развивай несъответствие - развиване на вътрешна мотивация за промяна.
3. Върви със съпротивата - съпротивата е сигнал, че терапевтът не води терапията правилно.
4. Подкрепяй себе-ефикасността.

Емпатия - отворено приемане. То обаче не означава съгласие или одобрение. Нагласата на приемане не забранява на терапевта да има различни становища от клиента и да изразява тези разминавания. Нагласата от критично значение за ефективността е изпълненото с безусловно приемане личността на клиента водене на сесиите, което установява дълбока връзка на доверие и разбиране между двамата. Парадоксалното е, че този тип приемане на хората такива, каквито са, ги освобождава да се променят, докато директното противопоставяне обикновено спъва процеса на промяна предизвиквайки съпротива и защити. Емпатията не означава пасивно следване на клиента. Приема се личността му, но се коригират представите и поведенията, при това умело и плавно. Рязкото конфронтиране е подходящо за малцина. Мога да дам примери за успешен изход след директно кофронтиране, както и всеки терапевт. Но те са далеч по-малко от успешните случаи постигнати чрез умелото емпатично вплитане (изравняване, рапорт) в човека и неусетното му повеждане. Това са наблюденията на мнозинството от добрите терапевти.

Развиването на несъответствие - води до ясното осъзнаване недостатъците от сегашното положение и предимствата от промяната.

Вървене със съпротивата - тук отново майсторското прилагане на емпатия е в пълна сила. Вместо борба с човека, се "танцува" с него. Както в един танц, воденето към целта-промяна,е неусетно и плавно. Понякога е по-рязко, но пак е наситен с емпатия процес. Терапията не е битка или надумуване или надхитряване. Имаме равнопоставено сътрудничество, приемане и силен елемент на уважение към човека. Съпротивата леко се обръща и преформулира, така че да създаде нова инерция към промяна. Това обаче е майсторство - аз самия се изкушавам понякога  и тръгвам директно към оборване мисловните процеси и поведенията на човека. Понякога има ефект, но по-рядко - прекалено е дървен такъв подход, макар че описан като единични успешни случаи, може да звучи страхотно... 

Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения - свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки - търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност!  

Накратко, за мен психотерапия без емпатия, е като баница без брашно. Не мисля, че тя е достатъчна, но по скромното ми мнение, базирано на осем години опит в психотерапията (декември, 2014г.), е централното условие, около което се надграждат други, „живата закваска“ на терапевтичното взаимоотношение и процес!



Здрава и болна емпатия

Емпатийността е особено нужна в терапията, но болната е действително съсипваща. Защото преживяващият я става като чувствителна, трепкаща струна - всяка радост и красота, човешката душевна дълбочина и регистриран смисъл, водят до екстаз. Но и преживяването на грубостта, насилието и престъпването на сърдечните закони наоколо също хвърлят директно в ада... Преживявал съм такава изкривена емпатия с години.  

Прекрасно, задушевно, изключително хуманно качество е - но, с мярка. Тази мярка не идва обаче от някакво само ментално решение, а от баланса с нещо, което съкратено мога да нарека...самобладание или дух. То е като в партньорските отношения - съчетават се полюсите на мъжа и жената. А любовта е колкото всеприемаща и безусловна (женска, майчина), толкова и поставяща здрави граници и здраво твърда, себезаявяваща се (мъжка, бащина).  

По-дълбоко от когнитивното проследяване, решение и работа, в посока такъв баланс работи медитацията. Говоря от преболял опит. В смълчаното безмълвие на ума, метакогнитивният зрител самообладано стига директно до несъзнаваните травматични наличности, съдържащи се не в някакво метафизично пространство, а в дългосрочната памет на тялото (embodiment, отелесеност).  

Това самообладано разширяване на съзнанието в медитативния процес е от спектъра на тази бащина, поставяща външни граници, а вътрешно приемаща любов. Феноменологичното (интроспективно) преживяване е за един здраво твърд воински дух, който свързва стимулите от външната реалност директно метакогнитивно със собствените дълбоки когнитивни схеми в несъзнаваното - съответно ги преобразува до адаптивните им потенциали, като част от това трансформиране е разтварянето на прекомерната им емпатийна болезненост до оптимална, здрава емпатия.  

Воински дух!  

Получава се един вид медитативна падаща стрела (когнитивна техника) - но, много по-дълбока от първоначално рационалната, аналитична такава.  



В естествената психотерапия за достигане и преработка на наранените вярвания, подлежащи болната емпатия, замитаща под съзнателния „килим“ наситени с тревожност програми, ползваме широка гама от методологична система. От рационално-когнитивна, през трансово хипнотична, психотелесно преживелищна, трансперсонална... Медитацията е „черешката на тортата“ – метод отвъд методите е. За ефективното ѝ ползване като психотерапевтичен действен инструмент, се изисква доста лична практика. Затова активно си служим със споменатите предхождащи я парадигми и методите им.

Що се отнася до изкривено-нездравата емпатия обаче, ползваме следния директен подход.

 

Интегриране на желано-страхуваните, забранявани сенки

При нездравата емпатия имаме една прекомерна, идеалистична фиксация в доброто, в сърдечно прегръщащото отношение, във висшите човешки идеали и ценности. Идеализъм, по правило отричащ в самия себе си наранени или пък тайничко желани, но морално непозволявани собствени „парчета“.

Колкото повече човек практикува такава идеалистична емпатия, повече изтласква и отрича собствените си несъзнавани наличности. Съответно, все повече ги проектира и вижда магнифицирано в света наоколо си. Отвъд този чисто психичен механизъм, житейската мъдрост интелигентно-синхронично и упорито дава на такъв идеалистичен емпат реален социален, взаимоотношенчески досег с хора и ситуации, резониращи с отричаните сенки. Неслучайно - за да бъдат видени и преработени. Защото, както казва колегата Карл Юнг - перифразирам смислово по памет: „Това, което отричаме в себе си, преживяваме в живота си като съдба!“

Например:

Дразниш се от грубияните, а си се привързал и вкопчил в разбирането си, че хората ТРЯБВА да бъдат задължително благи, меки, вежливи. Съответно, с лекота се свързваш емпатийно с меките и топли хора, но по-директните те нараняват.

Дразнят те сексуално свободно държащите се, защото чрез малкия си човешки морал в себе си потискаш аспекти от собствената си сексуална проява. Към „праведните“, съобразяващи се с моралните ти канони, спокойно можеш да излъчиш емпатийно приемане, но другите се сблъскват с известно напрежение в теб.

Виждаш поредния огромен камион с психопатно и „законово“ изсечени вековни гори, оцелели дори през времена на робство... Дърветата и въобще природата обичаш с нежна, сърдечна прегръдка, но психопатията тотално отричаш, а така породената болка е огромна.

Прочетеш или виждаш клип с насилие над животно. Обичаш животинчето и мощно съчувстваш, директно съпреживявайки болката и ужаса му, а към насилника изпитваш мощна ярост.

Съчувстваш на онеправданите социално и мразиш икономическите и политически социопати, изпитвайки див вопъл в безсилието си да промениш света.

Наблюдаваш как обездушените политици разпродават родната ти земя парче по парче. Обичаш нея, но ненавиждайки тях, се раздираш от малкостта си отвътре...

Искаш да си добър, непременно и само добър. А лошотията започваш да виждаш навсякъде и да бъдеш „премазван“ от нея вътрешно и външно.

...

Сенките са метафора за базисни и междинни вярвания и допускания за света, себе си и другите. Какво означава да прегърнеш и интегрираш сенките на насилника, глупака, психопата, развратника, бездушника, интересчията...? Да приемеш не означава да си съгласен. Означава претръпвайки до известна степен пред лицето на насилието, психопатията и пр., да погасиш страхово наситените вярвания, които ги отричат в самия себе си. При въпросното „прегръщане“ не ставаш сенките си, не.

Приемайки психопата, насилника, лъжеца, грубияна, интересчията в себе си, разтваряш страховете си от злоупотреба, предателство, нараняване, лъжа. Тогава на тяхно място се поражда дълбока увереност и спокойствие, правещи те пробивен, гъвкав, здраво поставящ граници, доверяващ се дълбоко на самия себе си и мъдростта в Живота си. Започваш да виждаш, че злото е лявата ръка на Бога. Започваш да разбираш устройството на света така и доколкото разбираш себе си.Постепенно се научаваш да се въздигаш над битката добро-зло, за да виждаш живота, себе си и другите от позицията на любовта. Любов, която нито идеализира доброто, нито отрича злото, но включва и двете в динамото на любомъдрието. С такава цялостна любов можеш истински да внасяш смисъл, обич, красота и вдъхновение в живота наоколо си, отвъд идеализацията и девалюацията, но в естествеността на присъствието на духа си.

...

"Бъдете добри, когато това е възможно. Това е винаги възможно." Далай Лама

Не искам да бъда добър, а цялостен. Добър ли съм, отричам сенките си и затова започвам да ги виждам, да ме дразнят и убиват в света наоколо ми. Прегърна ли звяра, гадното копеле, лошото момче в себе си, тогава живея далеч по-благотворно и за себе си, и за всеки наоколо в света, такъв какъвто е. Затова и с такава цялостна нагласа стоя не във фантазията какъв трябва да бъде светът, а действително го правя по-смислен, любящ и истински в малките си, ежедневни стъпчици. А любовта, която дава смисъл на всичко, включва поравно както доброто, така и злото - обема ги, но ги надхвърля до третата позиция на мъдрата свобода. Не искам да бъда добър. Искам да съм цялостен.

Подробно разсъждавам върху надхвърлянето на доброто и злото до позицията на любовта в статиите:

-          „Естествена психотерапия – диалектика“

       -  Качественият психотерапевт – аналитично атавистичен или цялостно резултатен?!

-         Сугестия и контратрансфер – нееднозначни понятия.

-         Естествена психотерапия - диалектика

-         Любовта, Мъдростта и Истината в естествената психотерапия

-         Диалектичен свят

-         Любов и его

-         Добро, зло или цялостност

-         Катха упанишад – естествена психотерапевтична диалектика

-         Катха упанишад – пътят на йога

-         Диалектичният „скок“ в психотерапията

-         Ницше и мъдрост?

-         Прозиране – Випашяна (Випасана)

 

Как на практика се интерират сенките?

-          Директният подход включва образно и цялостно вживяване в преждеотричаните, но вече осъзнавани сенки. Вживяване сетивно, като усещане, поведение, световъзприятие. Вживяване в или извън терапевтичния кабинет под формата на психотеатър, водена визуализация (хипнотерапия), вербален и невербален език и т.н.

-          Още по-директният подход включва интенционално възнамеряване и умишлено постоянно общуване с хора, представляващи въплъщение на сенките ни. Хора груби, глупави, посредствени, вулгарни, примитивни, безскрупулни, използвачи, интересчии, лъжци, развратници, подлеци и т.н. В книгите на Кастанеда, описващи толтекския шаманизъм, такъв подход се нарича „Общуване с малък тиранин“. Изключително ценен процес, при който масирано се експлицират собствените сенки, тоест базисни, междинни вярвания и автоматични мисли. „Вадене на душичката“, при което ни се налага, ползвайки силния катализатор на външния „малък тиранин“, да осъзнаваме и преобразуваме вярванията си до здрави и адаптивни, да претръваме на дразненето и трансформираме подлежащия го страх до присъствие на духа.

-          На фона на горните преки пътища, ползваме целия арсенал на естествената психотерапия: когнитивно, аналитично, поведенчески, психотелесно, психотеатрално, хипнотично, фокусирано в решения фасилитираме осъзнаването и преобразуването на страховите базисни вярвания/ сенки.

Искам да подчертая, че тук различното от „с каквито се събереш, такъв ставаш“, е в осъзнатостта, свързването на външните стимули с вътрешните факти, възнамеряването и актуалната преработка на страховете, при извличане ценния сенчесто-витален заряд.

Когато така сенчестите ни страни бъдат интегрирани, идеалистично-изтласкващата страхове болна емпатия се преобразува до здрава. До спокойното присъствие на духа, при което дълбокото и директно свързване с другите е налично, но отвъд блудкавата розовост на въздигащо-прехласващата се идеализация и раздиращата тревожност при нарушаването ѝ.

Присъствие на духа – здрава емпатия!

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт

 

 

 

 

неделя, 13 септември 2020 г.

Здрави характери - алтруист


Нездравият характеров вариант - садомазохистът

„...Трябва да се впиша в изискванията на огромния, свръхважния за мен значим друг. Ще направя всичко, ще се нагодя, за да бъда харесан от важните други. Ще се държа сервилно, ще сложа социално желателна маска на добър и доволен, докато вътрешно се пържа в автоагресията си. Докато резоньорски се нагаждам към важния за мен друг, още повече минимизирам собствената си важност в собствените си очи. Така себепотискайки се, започвам да се чувствам и държа като жертва, без да съзнавам, че аз самият се самопревръщам в такава. Така пасивната ми агресия, насочена към хората, към които аморфно се нагаждам, нараства и все повече ми се струва, че причината за страданията ми е в тях, невиждайки че сам насилвам себе си. Агресирам към „лошия“ потискащ ме човек, докато аз самият се себепотискам и несъзнавано търся, намирам, подхранвам и искам насилника си. Агресирам не директно, но заобиколно, през мрънкане „зад гърба“, подмолна критика и действия, докато лице в лице „всичко е наред“. Когато пасивната агресия достигне даден праг, в най-неподходящия момент избухвам и „изсипвам“ насъбраното. Рядко пред тези, пред които съм се нагаждал, а по-често изместено, пред близките (или към по-слабите – хора, животни...) приемани несъзнавано за част от себе си. Както автоагресивно съм зъл към себе си, така и към тези, които би трябвало да обичам. Всъщност би трябвало към себе си и тях да бъда по-мек и топъл, а навън в света да поставям по-здрави и твърди граници – но, не само че не го мога, но често дори не съзнавам нуждата да се науча... Държейки се автоагресивно уж за да бъда приет, несъзнавано проектирам сигнали за тотално себенеуважение. Другият, заради когото се самопотискам автоматично-сублиминално се идентифицира с проекциите ми и несъзнавано започва да се отнася все по-пренебрежително, да ме маргинализира, поставя в 13-та глуха, да бъде по-рязък и груб с мен. Тогава, несъзнавано създал агресора си, се чувствам делегиран садистично „да отстоя правата си“...  

В София се подвизава хамалска фирма с девиза „Мо‘ем да носим!“. Винаги като видя този надпис, в съзнанието ми изниква образът на садо-мазохиста. Набито, плътно, компресирано от задържаните импусли тяло. Човек – каторжник в собствената си невротична динамика. Издръжливост, огромна издръжливост, но болна, робска, овчо търпелива, по магарешки заинатена в невротичната си жертвеност. Самосъжаляваща се болна жертвичка, едновременно чувстваща се виновна, но и постоянно обвиняваща другия. Самосъжаление през което собствената отговорност за собствения живот е пасивно и инфантилно изнасяна в значимия друг. Големият друг, пред когото нагаждайки се, се самопоставям в позицията на наранена негова жертва, нуждаеща се от насилника си, когото в същото време обвинявам за нещастието си... Динамика и поведение, включващи всъщност стабилна доза изгода – липсва реално и адекватно поемане на лична отговорност. Свободата, макар и на думи искана, практически за мнозина е непосилно бреме.

Автоагресията представлява „прекрасна“ психична база за развитието на тревожно-депресивни състояния, автоимунни заболявания, онкологии... Когато с времето е превърната в характеров и социално поведенчески, дълбоко кондициониран навик, мозъкът на човека се научава на известна болна компенсация. Когато в самосъжаляващата си жертвеност, човек несъзнавано се приема за важен в „героичната“ си онеправданост, която всъщност си самопричинява и както описвам по-горе, невротично „завърта“ и околните в нея – мозъкът му се научава в тази виновно обвиняваща, тъжна гневност, да отделя известно мижаво количество ендогенни опиати – ендорфини и енкефалини...

Промяната е възможна. Понякога по-рядко, садо-мазохистът започва да осъзнава порочните си механизми и сам или с помощта на професионалист, възнамерява и осъществява здрава промяна. По-често обаче импулсът за работа по себе си, разширение на съзнанието и трансформация, идва през...мъката и болката. Болка идваща от тревожно-депресивно състояние, от социално-партньорски и професионални провали, а понякога и от психосоматизирана болест, също представляваща път към едно по-здраво себе.

 

Трансформация – здраво егоистичен алтруист


В историята за човека и ямата прозира алегорията за характеровата преработка на садомазохиста в здраво алтруистичен характер:

„Един човек вървял по тъмна улица. Ненадейно паднал в хлъзгав изкоп. Драпал, драпал и целият окалян и наранен, изпълзял. На следващия ден отнови минавал оттам. Забравил за ямата и отново се хлъзнал и сгромолясал в нея. Ударил се, а докато търсил изход, пак се ожулил и наранил още повече. Целият в помийни отпадъци, продължил пътя си. На следващата вечер, когато минавал оттам, си спомнил за дупката, но късно – пак паднал и историята с калното унижение и болка се потретила. На другия ден човекът минал по същата улица, спрял пред хлъзгавата яма. Сякаш го придърпала към себе си. Болката, унижението, срамът, нараняването сублиминлно го притегляли. Паднал вътре. Започнал да осъзнава, но много пъти повтарял и въпреки че вече все повече прозирал какво стои в това автоматично притегляне към помийната яма на мазохизма, отново падал, че и скачал в нея. Отначало роптаел, че някой му е виновен, че градоустройчиците го нараняват умишлено и работниците от ВИК не си вършат работата нарочно, за да го унижат. Постепенно започнал да осъзнава автоагресивното придърпване в подсъзнателната си яма, да вижда и залива с мекота и любов към себе си механизмите му. Все по-често така обичайки се, човекът удържал тягата на старите си невронни пътечки и поставяйки здрави граници, заявявал здраво целта и посоката си. Започнал все повече да преминава по мостчето над дупката, да осъзнава че до нея стои цял нов път от любящо самоуважение. Понякога въпреки всичко, когато бил „долу“ в настроението и себеусещането си, старият режим на удобно свиване в тинята на „аз съм жертва на лошия голям друг“, го карал да влиза в помийната садомазо яма, да се свива във вторичната печалба на самосъжалението, в помията на мрънкащото обвинение, изнасящо липсващата му отговрност някъде си там в лошия друг. Но, осъзнавал, все повече осъзнавал автоматичните мисли, програми и идващия от тях навик. Осъзнавал, променял, все по-смело поемал отговорност за храброто ходене по пътеките на асертивността си. Понякога се случвало пак да доближи автоагресивната яма, но вече усмихнато поглеждал вътре, поемал дълбоко дъх и поемал по магистралата на здравото си себезаявяване. Обичал се, вярвал си. Превърнал се в авторитет пред самия себе си. Тогава един ден носталгично отишъл при старата си характерова дупка. Бил чуден пролетен ден. Всичко в него и наоколо цъфтяло, пеело и хвалело красотата на смелия, по Бога живот. От ямата останала само лека следа, само спомен. Само напомняне, обица на ухото, насочваща към още по-решителен и силен живот.

Героят от нашата приказка обичал да помага. Продължил да го прави, но вече от преливането си от самоуважение, от здравия си егоизъм, който се оказал в основата на алтруизма му. Колкото повече така давал, повече и получавал – от безкрая от вътрешно богатство, което се изсипвало през любящото му сърце.

Осъзнаване, когнитивна промяна, образно преобразуване, възнамеряване, психотелесна и групова динамика, хипноза и медитация... Когато мазохистът поработи по себе си, не след дълго се научава да се отстоява, да посреща и разтваря в самоуважението си изплуващия страх от отхвърляне, докато се самоприема и осъзнава високата си стойност и значимост. В този характер естествено вирее горещото, сърдечно желание за грижа и взаимопомощ. Когато се научи да се уважава, грижата му вече идва от дълбоко доверие в себе си, оттам в потенциала на ближния, през стабилно присъствие на духа, себеуважение и здрави граници. Оказва се, че алтруистичната взаимопомощ включва в себе си здравия егоизъм и го задоволява по най-красивия и качествен начин, на високо и резониращо с любящата мъдрост ниво. В статията си „Алтруизмът в естествената психотерапия“ описвам това помиряване между здрава грижа за себе си и алтруизма.

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт

събота, 5 септември 2020 г.

Здрави характери - стратег


Здрави характери – стратег

Подробно за невротичните характерови структури, техните травми, вярвания, еволютивни периоди на залагане, съдържани в тях и случванни когнитивни сценарии, защитни механизми и динамики, споделям в статията „Характерови структури и еволютивни фази“.

Тук в тази кратка статия ще се спра конкретно на преработката на шизоидния невротичен характер в здравата характерова динамика на стратега/ съзерцателя.

Лирично отклонение

Иска ми се да спомена, че характеровите обозначения са само ориентири. Случва се в някого да се наблюдава акцентуация изключително върху даден характер, но нерядко може да бъде проследено присъствието на т.н. характерова коалиция – насложени и преплетени в уникални индивидуални комбинации характерови черти. Съвременните средства за дигитална визуализация вече позволяват до някаква степен изобразяването на тази характерова многомерност, далеч надхвърляща простичко баналното, но и далеч от реалността каквато е в действителната ѝ сложност категоризиращо-двумерно свеждане до определен характер и маска.

Често когато работя с уникално вътрешно богат човек, надскочил в шарената си, многостранна многомерност обичайните категоризации, през емпатийното ми дълбоко вплитане в енергията, емоцията, усещанията, възприятието и мисълта на такъв състоятелен по отношение на душевността си индивид, в ума ми спонтанно изникват образи. Мога да ги нарека характерови диаграми, но би било свръхопростяване, тъй като включват освен пространствена вертикална, хоризонтална, диагонална триизмерност, проксемика на дадени характерови движения и импрегнираност с афективни заряди и интуитивни усещания, както и образност, свързана със споделените от човека спомени. Образи освен характерово диаграмни и образно преживелищни, отвъд триизмерно, но многомерно синестезийно обагрени в цялата сетивна гама от усет, мирис, звук, цвят и дори вкус, мисъл, интуиция ... Знам че споделеното за някого ще бъде разбираемо през собствената му подобна опитност, за друг донякъде, а за трети никак... Знам и със сигурност, че цифровите технологии все повече ще позволяват до някаква степен изобразяването на тази многомерна характерова синестезия, но колкото и впечатляващи да са, само ще се доближават околовръстно до актуалното човешко възприятие на тук обсъждания процес...

...

Но, връщам се на шизоидния характер и трансформацията му в съзерцател/ стратег.  

Ето го шизоида – с либидо (психична енергия) интровертно оттеглено навътре, бягство във фантазията, с типичната тук дисоциираност между „етажите“ на мисъл, чувство, телесно усещане и поведение. Бягство във фантазия, да. Но бягство от какво? От собствените базисни вярвания за нараняване, злоупотреба и злонамерена липса на разчитане на значимия друг, срамна дефектност, отхвърлено неприемане, липса на защита, внимание и грижа от другия, социално изолирана странност... Шизоидният характер сублиминално и автоматично приема любовта за застрашителна. Та нали тя е самият живот, а основното му вярване е за отхвърленост от омпнипотентната мама, която в ума на едно бебе и дълбоко в несъзнаваното на възрастния, е любовта. В случая любовта, която е опасна и наранява, защото не приема, студено не харесва и държи настрани. Отношенията с любовта тук са индиректни, фантазни, ментално далечни.

Когато един базисно шизоиден характер поработи върху себе си в процеса на психотерапия или при най-добрия от най-добрите психотерапевти, негово величество живота, с известно насочено навън усилие успява да насочи либидото си (психичната си енергия, биоенергията си) навън, към обективния свят достатъчно, за да се научи да се доверява здраво на себе си при присъствието си в този свят, а оттам и на другия, да се заявява спокойно, дори и да печели хората. Научава се и да препроверява реалността и препланира. При една негативна промяна, шизоидният характер често придобива елементи от ригидния. При качествено оцялостяване обаче, придобива хармоничен, относително организмичен характер, способен да ползва позитивите и от трите "движения"/ принципа на мъдростта, любовта и истината. Като основно ядро в структурата на съзерцателя обаче неизменно си остава естествената склонност към интравертирано потапяне във вътрешната субективност, сега обаче по градивен, творчески начин.

Съзерцателят/ стратегът е чудесен писател, учен, сценарист, медитатор, стратегически визионер виждащ цялата картина... Човек, който спокойно и качествено, при здрава връзка със социалния и научен консенсус за реалност, умее да пътешества в бездната на вътрешния си потенциал от възможности, да твори активно и вижда ясно себе си, света и другите от позицията на онзи тих и спокоен зрител, който съдържа в себе си всички безбройни комбинации от идеи, принципи и естествени природни закономерности, слабо достъпни за плитките повърхности екстравертните характери. 

Онази характерово параноидна ядка, даваща му усещането за опасен свят, от който е задължително да се оттегли в богатия си вътрешен живот, си остава на едно дълбоко ниво. Когато обаче шизоидът се е научил съзнателно да общува с това персекуторно-анихилационно усещане, с помощта на всички възможни психотерапевтични способи съумява да прихваща заряда на вътрешния си ад, за да го влива в изобилното си творчество, висока визия и една вече донякъде присъстваща способност за допускане на ти-обекта до себе си и доверяване на по-задушевно, сърдечно и сензорно общуване. Общуване преди всичко със самия себе си – свързване на мисълта с чуството и на чувството с усещанията и делата. Оттам, доколкото в самия себе си съзерцателят/ стратегът успява да осмисли, почувства и усети дълбоките си тревожно наситени програми, може и оцялостяващо да ги интегрира до по-спокойни и наситени със сигурност, вяра в себе си, другите и живота убеждения.

 



Потребностите на стратега и здравото им задоволяване

 Потребностите на стратега присъстват прикрито в страховете му от собствена дефектност, нараняване, злоупотреба, социална изолация, неприемане поради странна и неразбрана различност, незащитена непредвидимост...

Потребност от усещането и вярването „аз ставам!“. От защитена сигурност, безусловно приемане такъв какъвто е, задружна взаимопомощ, грижа и дружба, спокойна добронамереност. Стратегът има нужда от социална включеност по неговия си начин: по-настрани, по-тихо и емоционално пестеливо, но все таки приета част от приятелство, компания, група, среда, социум.

Потребности, които при шизоидния характер са задоволявани нездраво-невротично чрез социално оттегляне при бягство във фантазия, метаудоволствено-сурогатно даваща сигурността, заедността,приемането, разбирането, успеха. 

Преживяването за защита, сигурност, приемане, дружна заедност се появява дотолкова, доколкото самият човек съумее, преодолявайки невротичните си защити, да се разбере, приеме, да общува със и бъде добър приятел на себе си. Да комуникира със сосбтвените си страхове и ги погасява, влагайки ценния им заряд в качествата на стратега, в който се самопревръща. Психодуховна присадка. Подробно описвам психичния графтинг в книгата си „Трансперсонална психология. Свещена сексуалност.

Ашладисване (присаждане, турцизъм) културното дръвче на стратега върху дивата, жилава, но наситена с мощен заряд подложка на шизоида. Няма противопоставяне, отсъства борба – напротив, зарядите на страха съзнателно се прихващат и захранват тези на мъдростта. Въглищата не се изхвърлят, нито се виждат като мръсни или лоши, не – влагат се в огъня на силния, вече приземен, здраво вързан с реалността живот.

 

Естествената психотерапевтична пътека

Трансформацията на шизоидната гъсеничка, оттеглила либидния си психичен заряд, свила се в интровертирания си, изолиран пашкул, в пеперудата съзерцаваща и радваща се на света, в естествената психотерапия представлява добре трасиран маршрут, хилядократно тестван в практическата си висока успеваемост.

В интегрално-холистичната естествена психотерапия (ЕП) следваме принципите на същинската човешка природа – любовта, мъдростта, истината. Принципи, пряко свързани идеационно както с еволютивните онтогенетични фази на индивидуалното развитие, със залаганите през даден етап травми и характерови структури, така и с приземената, практическа методология на ЕП.


Шизоидните травми са залагани в най-ранните етапи от биологичното развитие – във вътреутробния период и през първите месеци след раждането. В някои случаи, дори при оптимално възпитание, човекът "просто си носи багажа" - тоест, дадена родова памет през генетичните си заложби предопределя и характеровата структура. Травмата от отхвърляне нарушава способността за адекватно и качествено свързване с обективната реалност, а оттам за автентично планиране (принцип на мъдростта). Тъй като тази травма подлежи останалите „етажи на психичната сграда“ и представлява своего рода основа на психичното здание, автоматично са нарушавани доверието, асертивността (принцип на любовта) и умението за харизматично, творческо привличане (принцип на истината), усвоявани през следващите еволютивни фази.

Споменатото в няколкото кратки реда от горния предходен пасаж, имплицитно включва и предначертава успешния психотерапевтичен подход при преработката на шизоида в стратег. 

Започва се с умението за връзка с реалността. Освен психотелесните опити за заземяване, главното усилие тук се състои в осъзнаване собствения вътрешен диалог, регистриране когнитивните изкривявания, логически грешки, ирационални уклони в процесирането на информационния процес и свързването му със здравата логика на социалния консенсус за обективна реалност. Такова когнитивно реструктуриране може да се ползва или не и при преработката на другите характерови структури в адаптивните им варианти, но тук е от централна, незаменима важност. Съответно терапевтичният процес умишлено се задържа и упорства на това когнитивно ниво индивидуално достатъчно продължително, така че през реализираната връзка с реалността да бъде възможно едно по-нормализирано осъзнаване на връзката със себе си, света и другите като по-добронамерена и в известна степен дори дружелюбна. Работи се през добре познатата в естествената когнитивна психотерапия градация от фокус в автоматизираните мисли, през междинните вярвания/ допускания, към базисните характерови убеждения. Бърза се бавно, като психотерапевтът е добре да осъзнава, удържа и преобразува евентуалните си контрапреносни съдържания, свързани с психотерапевтичния процес на по-високо ниво. Такъв контрапренос би го накарал да прибързва в употребата си както на емпатийно присъствие и поведение, така и на различна методология, които не само че на този етап биха били дисонантни на шизоида, но дори биха му създали усещане за неразбраност и заплаха от страна на терапевта, което срива процеса и дори самият клиент да остане в него, в психотерапевта се създава нагласа и отношение за неуспех, които отново контрапренася върху терапевтирания, което допълнително подрива, превръща в кауза пердута или просто прекъсва начинанието. Умишлено се спирам на такава имплицитна контрапреносна ситуация при експлицитно ползване на неподходящи засега методи: експресивен психотеатър, опити за доверие и съпреживяване на емпатия, привличане и харизма... Говоря за това, понеже се явява честа ситуация, когато терапевтът не осъзнава ясно реалните настоящи годности на клиента си, идващи от структурно-характерова застиналост в шизоидното фантазно оттегляне... Всъщност тук се изисква една по-„бързай бавно!“ нагласа, с много търпеливо изчакване и следване „темпото“ на потърсилия помощ. Постепенно такава естествена когнитивно-поведенческа работа започва все по-автоматизирано да преработва изкривяванията в когнитивния поток, с което свързва клиента с едно по-оптимално неутрално, не толкова студено-безразлично отхвърлящо и/ или нараняващо възприятие за реалността. Тогава тревожно-депресивната симптоматика започва да отстъпва, а характерово обусловената социална дезадаптивност, дистантност и оттегленост се оказва, че са просто дълбоко заложен и дълго време следван навик, вратите за промяната на който се открехват и все повече разтварят през последващите психотерапевтични етапи, продължаващи лечебното преобразуване на базисните травми от отхвърляне, злоупотреба, неподкрепеност, безразлично безлюбен студ, неадекватна несъответност, неразбраност, социално изолирано, тотално неприемане при собствена дълбока дефектност.



Когато терапевтът адекватно тества реалността на психотерапевтичния процес и регистрира споменатото „открехване“, постепенно в работата във все по-значима степен се акцентира върху емпатийното обектно-терапевтично отношение и свързаната с него методология за доверие, приемане, задружна заедност. Терапевтът си позволява по-топло отношение, опити включващи сензорика в посока подчинение на собствените потребности, а оттам и естествено доверие в другостта на ти обекта. Включва се и работа по спокойната асертивност, по себеуважение позволяващо уважение и към ближния. Тоест, работи се по принципа на любовта – едновременно дълбока, майчино приемаща, както и дисциплиниращо, по бащински поставяща здрави граници. 

При това ниво от естествена психотерапевтична преработка, от особено значение се явява груповата терапия, груповата динамика на ежеседмичните групи и 3-5 или повече дневните провеждани неколкократно всяка година работилници, в която аз-ти отношението се разширява до аз-ние междуличностовото отразяване, обратна връзка и все по-наличното групово, а оттам и социално включване.

Докато се върши тази на по-високо ниво работа, едновременно се допреработват базисните характерови травми, както и производните им липси от „по-горните психични етажи на когнитивно-афективната сграда“.

При трансформацията на шизоида в съзерцател/ стратег следващият терапевтичен етап се фокусира в харизматичния потенциал, естествено привличащ качествени възможности, хора и събития (принцип на исината). Не всеки клиент има желанието или даденостите за работа по този етап и не всеки стига до него. Когато обаче мотивацията, както и индивидуалните психотелесни и бих казал, съдбовни възможности за усвояване на такова естествено обаяние са налични, се наблюдава една прекрасна трансформация. Стратегът притежава високата, прекрасна визия, съзерцаващо-прозираща отвисоко взаимосвързаността на голямата панорама през една интуитивно-паралелна визия-логика, трудно достъпна за останалите хора. Мисленето му е бързо, многоканално-успоредно, а правените връзки са възможни единствено от такава висока перспектива. Когато е адекватно свързана с реалността и преминаваща през адекватно социално планиране, стратегът нерядко е откривател, човек на високата наука, великолепен писател, талантлив в областта си визионер и стратег. Собствената му известна странност и различност не изчезват, но той самият вече се приема, което кара и околните да го приемат и дори да му се възхищават. През такова себеприемане, стратегът развива естествената енергия на очарованието си, така че с известно усилие успява „да завихри“ магнита на обаятелното си привличане на стойностни хора и събития около ядрото на Себеуважението си. Така травмираната болка от отхвърлянето метаморфозира до мощното гориво на един силен, много творчески живот. Започнал от много далеч и дълбоко, стига далеч и нависоко. Човек не само осъзнава, че е ковач на собствената си съдба, но конкретизира това познание в живота си.

В така описвания процес „етажите“ на мисълта, чувствата, усещанията и поведението все повече се интегрират в единство, а психичната енергия (либидото) се екстравертира достатъчно, за да живее съзерцателят/ стратегът един активен, социално адаптиран и включен живот, с присъствието си в който, се явява творческото богатство на „солта на живота“.

...

Иска ми се да спомена, че освен в много редки изключения, заявката за психотерапия не е „Искам да преработя характера си до адаптивен!...“. Човекът идва воден от преживяваните психофизиологични и социални болежки, трудности, симптоми, напрежения. Доколко се задържа в терапевтичния процес и колко ефективен е той, зависи както от качествата и уменията на терапевта, така и от мотивацията, потенциала и ... съдбата на потърсилия помощ. Защо аз като автор на тази статия, бидейки вдъхновен привърженик на свободната воля, за трети път в тези думи споменавам съдбата?! Защото не си противоречат. Колкото по-осъзнат и „взел юздите на живота в ръцете си“ е човек, толкова по-обширно е мястото на свободната воля в него. Въпреки това, някои житейски параметри, психични и социални трудности и ограничения, са преминавани и променяни от някои, а от други, дори въпреки искрените им усилия, не са, защото е нужно да присъстват в битието на човека (например в случаите, в които характеровата шизоидия преминава в шизофрения или е част от личностови р-ва). Дори в този последния случай обаче, е напълно по силите на всеки да промени възприятието си за преживяваното – а това преобразува и него самото.

Споменавайки психозата, напълно на мястото си идва познанието за приликите между лудостта и гениалността. Разликите са в една стабилна връзка с реалността, здраво интегрирано его ядро и адаптивната социална включеност, позволяващи досега до личното и колективно несъзнавано да прерасне от маргинализираното изместване, разцепване или дезинтеграция на егото (при психозите), да бъдат удържани при това дълбоко гмуркане в света от потенциал от характеровия интегритет и стабилност. Така и само тогава протича изобилното, истински високо и конкретизирано до стойностни обществени прояви творчество!

 

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт