Страници

сряда, 26 февруари 2020 г.

Механичната, дисоциираща нагласа

Забележка: обменът на следните редове представлява извадка от разговор, воден в рубриката психотерапевтични насоки онлайн, в портала към съзнателен живот. Ето връзка към самата тема (клик).
...


Н: Има ли наистина преодолели паническото разстройство? Преглеждайки литературата с рисърч, както и личните споделяния на хора, виждам че никак не е лесно да се преодолее п,р. Дори да се отърве човек от него, пак се връща. Явно пълно махане няма, а просто временни ремисии.

Орлин: Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директният обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. 


В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. 
А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си...

Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. 

В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв. 

Н: Здравейте и благодаря за изчерпателния отговор. 

Не мисля, че гледам на ПР като на болест, нямам таква нагласа към паническото разстройство. По-скоро е нещо, което персистира и изглежда се превръща в перманентност. 

Аз наистина не срещнах нито един случай (а имам проучени много, страшно много), където ПР да е преодоляно перманентно. Винаги има "но" - било то "от време на време получавам паник атаки" или "взимам малка доза хапчета" - но винаги присъства или изчезва и се завръща отновно. 

Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:

1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха 
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние.

Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 
Спомням си, че прочетох един коментар на мъж, който беше болен от множествена склероза, а същевременно имаше паническо разстройство. Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза. 

Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 
Въпросът ми е - И какво от това? Какво като знаят, след като това "преживяване" все още е ужасно за тях, все още в тези 5-10 минути те се чувстват сякаш умират, въпреки че знаят, че са преодоляли всички паник атаки преди и няма да умрат и този път. В тези 5-10 минути си нерационален, няма място за рационалност, защото адреналина замъглява всички сетива и рационалност.

Аз не искам да живея така до края на живота си, и какво от това? Пробвах всичко - прочетох тонове хубава литература по темата, предизвиках се, стигнах от това да не мога да се отдалеча от вкъщи на повече от 5 метра до това да пътувам в 4 дни до далечна държава със смяна на полети и общо 6 полета. Да пътувам 1000 км + в кола. И какво от това? 
Мога ли да кажа, че нямам ПР вече - НЕ. Мога ли да кажа, че тръгвайки за някъде тръгвам със спокойно сърце и безгрижие - НЕ. 

Мога ли да кажа , че на почивките, на които бях имах 100% спокойствие - НЕ.

Ето - предизвиках се, сблъсках се със страховете си очи в очи (и продължавам да го правя), пробвах и да не се противопоставям на паник атаката, а като я усетя да я посрещам и да я оставям да бъде - не проработи.  

Тръгвам ли винаги където и да е със страх "да не стане нещо" - да. Мога ли да се отпусна и да се напия като бял човек - не. "Защото утре като се събудя алкохолът ще ми обостри всички сетива и ще има паник атака след паник атака". За мен това е некачествен живот и в този ми вариант за мен си губи смисъла (не е за учудване, че пр върви ръка за ръка с депресията, напоследък започнах да го осъзнавам).

Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно. 


Орлин:
В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:
Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 

Абсолютно никакво значение дали ще си го наречеш състояние или болест. Отношението ти към преживяваното е механично, както към физическа болест.

  В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:
Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:
1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние

1) Ако информирането ти е единствено за физиологичните реакции, в началото на началото си. Добро начало, но нищо повече от начало. Липсва свързване между преживяваната симптоматика телесна, ментална, емоционална и характера ти, към който именно преживяването милото то, упорито (персистиращо) и постоянно (перманентно) се опитва с блага настойчивост и търпение да те заведе. Маладаптивни характерови вярвания, присъстващи там в несъзнаваното, които очакват да бъдат виждани, осъзнавани, успокоявани и лекувани с много смирена обич, разбиране, търпение и грижа. Нищо такова не виждам - една механика...
Дори познаването на когнитивните изкривявания, логическите грешки, на когнитивни и нлп методи и т.н., през такава нагласа може да бъде ползвано изтласкващо собствени дълбоки съдържания, към които всъщност тревожността и симптомите ѝ водят и ще продължат да водят, докато не свършат работата си.

2) Тоест, трябва да е както едно его съзнание иска. Съзнание,  откъснато от дълбочината на по-цялостната психика, защото видите ли, му е неприятно. Но тя е собствена огромна част от себе си и ще продължи да реве и крещи през симптомите, защото има нужда от лекуващо внимание, не от дисоцииращо отричане през "не искам това, защото не ме кефи, не ми отърва..."... Няма учене, няма осъзнаване... 

3) Аз тази сутрин опитах тортичка, а после пробвах да свиря на пиано... Първо, не е до опитване, а до систематични, достатъчно интензивни усилия, правени обаче не механично, а през менталната настройка на смирено учене и познание на това какво именно има да се усвоява характерово. Не може да бъде преодоляно. Самата нагласа за преодоляване вече изтласква големи части от собственото несъзнавано. Не да бъде преодолявано, не. Разбирано, приемано с доверие в смисъла на преживяваното - така се процедира. Така психичното разцепване между съзнание и несъзнавани характерови наличности, се преобразува до оцялостяване.
Пътеката минава през много загуба на невротичния контрол (което ражда едно по-мащабно, сърцато самообладание), активно себепредизвикване и в терапевтичен процес, но и социално-поведенчески - с подходящата нагласа, вътрешно ресвързване и доверие в зададения от самото преживяване процес. Без това разширено осъзнаване, разбиране и настройка, поведенческото в социална реална среда и в кабинета на терапевта предизвикване върши работа само донякъде, само частично.


  В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:
Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза.
Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 

Да, достатъчно интелигентни, за да драскат по повърхността на физиологията, единствено външен израз на една невиждана психична реалност (освен най-външните ѝ слоеве...). Невиждана, оттам отричана зад сляпо петно, при една мрънкаческа "аз съм жертва" нагласа, която често дори не е осъзнавана, че присъства. 

  В 31.01.2020 г. at 20:15, nikivvvvv каза:
Аз никъде не казах, че не ме е страх, че ще умра. Напротив, при всяка паник атака (въпреки, че съзнателно знам, че е паник атака), започвам да мисля ирационално и имам чувството, че умирам. Това пък създава отбягващо поведение - да не отида тук или там, за да не получа паник атака, което в следстие води до страх от паник атаките.  При всяка паник атака си мисля "какво, ако този път е друго и наистина умирам" и мозъкът ми започва да вярва в това, колкото и рационално да знам, че не е така. 

Страхът от смъртта е само прикрит страх от живота. Това не означава липса на активен живот, цели, амбиции, външна смелост и успехи - често ги има предостатъчно. Означава, че дълбоко в несъзнаваното стоят страхове от загуба на контрола, безсилие, безлюбна безпомощност, дълбоко невиждана собствена несигурност, до които е добре да се ходи редовно психически, а през това дълбоко вътрешно прегръщане всеки ползван метод придобива съвсем различна, висока ефективност. Методите, които ползваш, терапевтичните похвати, които споменаваш, са чудесни. Моите поздравления! Но, те са само инструмент. За да бъде ползван качествено, е нужно по-цялостно разбиране, по-дълбоко себепознание, една различна нагласа надхвърляща квадратното мислене - такава на смиреното, включващо собствени дълбини и висоти учене. Тогава методите работят. 
Искам да подчертая, че пиша горното през искрено уважение и сърдечно пожелание за намиране на смисъла в ставащото! 

Н: Благодаря много за цялостния отговор, оценявам и се отнасям с разбиране към него. 
На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча. 

Относно медикаментите - не става дума за "срам". А за лични възгледи към това. 
Не искам да пия медикаменти, защото:


Боря се с това нещо 3 години. В най-тревожния ми период (през първата година) не посегнах към тях, а тогава всеки ден вярвах, че е последният ми - сега не мисля , че имам нужда от тях. 
Защо? Защото, на първо място не мисля и не вярвам, че ще променят начина ми на мислене. В ежедневието си аз мога да функционирам и правя всичко, което искам да направя - излизам, ходя на концерти, ходя на театър, пътувам, летя .. проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.



При мен проблемът е, че ми се иска въобще да не ми минават такива мисли през главата и да нямам такива страхове - а имам чувството, че веднъж породили се и появили се, винаги ще присъстват в подсъзнанието ми. 


Иска ми се да можех да ходя и пътувам по всички тези места без да има "какво ако".
Просто аз вярвам, че медикаментозната терапия се налага в много високи фази на тревожност, граничещи с истерия, когато човекът има нужда от "успокоително" (буквално), за да може да разбере какво става и да се успокои и да чуе терапевта. 


При мен това състояние отдавна мина, сега имам спокоиствие в 97-99% от ежедневието ми. 
Мен ме мъчи, че тази мисъл "какво ако" и страхът да не се случи нещо ги има перманентно в мен, където и да отида, каквото и да направя. 


Че вече никога не мога да тръгна някъде както преди - без да мисля какво и защо може да се случи и да тръгна с вълнение (в положителен аспект), а не със свито сърце. 


Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост. 


И въпреки , че всички терапевти твърдят, че има хора, които са преодоляли това състояние 100%, и че не пишат по форуми, защото "си живеят живота", някак този аргумент "издиша", след цялото много сериозно проучване правено от мен в последните 2 години - онлайн и на живо - тук и по целия свят. 




Орлин: 
  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:
На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча.

Моите поздравления за готовността да продължаваш, за мотивацията. По-трудното обаче е да продължаваш в същия дух на механичност, със същото отношение като към "състояние, което искам да се махне". Самото отношение гарантира хронифицирането. Защо? Защото отсъства дълбоко, цялостно "свързване на точки". Дори и най-прекрасните методи да се ползват, дори и с интензивно предизвикване да се подхожда, когато липсва свързването симптом-маладаптивни характерови вярвания и динамики, към които именно симптомите упорито водят - тогава и най-силните методи сработват частично, донякъде. А твърдението "Няма реална оправия", се превръща в нагаждане на понятийна хипотеза към собствена динамика, както и пренасянето ѝ в живота през механизма на самоизпълняващата се прогноза.

Какво казах току що? Ами, когато в себе си не стигаш до дълбочината в характера си, свързана имплицитно с тревожността и симптомите ѝ, последните продължават да се продуцират, донякъде смекчени от добрата, но плитко ползвана методология. Така хипотезата "Няма оправия" се нагажда към собствената динамика. Оттам същото нестигане "до базата", поддържащо невротичната емоционална и телесна динамика на дисоцииращо изтласкване и телесна симптоматика, се превръща в самозадоволяваща се, самоизпълняваща се прогноза: "Няма оправия..."

Живеейки през това нагаждане и самоизпълняване на хипотезата, се превръщаш в "тексаски снайпер" - тоест, избирателно филтрираш мнения и случаи, пасващи на очакванията ти: "Аз проучих и се оказва, че...няма оправия..."... 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:
Боря се с това нещо 3 години.

Именно, бориш се с, вместо да се учиш от! Така се реализира въпросното изтласкване на собствена характерова дълбочина, до която не ти се иска да отидеш, видиш, признаеш, обгрижиш. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:
проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо",

Когато, познавайки характеровата си коалиция знаеш към какво те води ставащото, тогава дълбокото общуване с този страх от безсилна загуба на контрола, слабост, провал, изчезване и пр., започва да върши работата си, да те преобразува до един още по-цялостен, сърцат, автентичен индивид. 

Когато когнитивно знаеш какво и накъде, е нужна добра отношенческа промяна в нагласата - оттам при вече поведенческо-социалната, психотелесна и трансова работа с терапевта ти и самостоятелно, се получава ресвързване, оцялостяващо премахване на дисоциацията, в която сега си и която всъщност поддържа състоянието ти. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:
Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост.

Какво става? Нали не го виждаше механично, като болестна диагноза? 

Настройката на "Приемам, че ще е цял живот!", е част от парадоксален подход, който подпомага гореописаното ресвързване между съзнание и подсъзнание преживелищно. Когато го има това смирено, благодарно приемане (забележи, не с жертвено, мрънкащо съпротивляване, държащо на повърхността), при една глобално различна настройка на учене с доверие в зададена от самото преживяване посока, тогава парадоксално, симптомите си отиват в степента, в която уроците са усвоени. Ако се връщат понякога, са много по-слаби, вече не са борени, а са виждани наистина като добри приятели, напомнящи за известно смирение и характерово доотработване. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:
...мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.

О'к. Но, когато визията ти за ставащото е механична, поради което не си донаучаваш уроците, остават няколко варианта: 1.) променяш курса на възприятие и решаваш дадения ти житейски казус в дълбочина (за което намеквам по-горе многократно), 2.) продължаваш да си се бориш, досоциираш парчета от самия себе си и живееш по същия начин, като самоизпъняваш прогнозата си за "Няма оправия", нагаждайки хипотезата си за ставащото чрез виждането ѝ в глобалния социум., 3.) При поддържане на (2), пиеш малка доза медикамент, който заглушава в тактически план нежеланото собствено несъзнавано, но в стратегически трупа и психични, от ненаучавани уроци лихви, но и биологични такива (знаеш: черен дроб, бъбреци, полова система...)... 

Забележи, дори не казвам кой избор е по-добър или по-лош. Животът е шарен, хора и разбирания всякакви. С течение на времето практика, аз самият се научих да бъда много по-толерантен към различността. Влючително и към медикаментозния прием, когато всъщност биологично няма нужда от такъв, но е предприеман поради психичния факт на неспособност или нежелание за сприятеляващо оцялостяване, за единение със самия себе си. Тук не визирам ендогенните състояния - при тях нещата стоят различно, а медикаментозният прием е наложителен. 

:)

Успехи!

събота, 8 февруари 2020 г.

Биологичните основи на естествената психотерапия

https://neurosciencenews.com/depression-biochemical-warning-15652/?fbclid=IwAR12HreJUrDsljZop2EJ6EO5CVLKD6Ou1o0ePWU7ebC6jfrnK92pbdTy_Fk

"...Given that the kynurenine pathway consumes tryptophan and produces anthranilic acid..."
Доскоро, а дори и понастоящем, в психиатрията и психотерапията казвахме, че за тестването на психичните разстройства не се прилага твърда наука, не се правят кръвни изследвания, някакви биопсии, генетични или мозъчни проучвания и интервенции. Е, както изглежда, в следващите десетилетия биологичната база на психичните проблематики, ще става все по-ясна и активна част от лечението им. Това не само не заменя психологичните и психотерапевтични подходи, но ги прави единствено по-функционално ефективни.

В настоящата статия се говори за изследванията на кръвен процес, при който намаляването нивата на триптофана в кръвната плазма, води до увеличаване на антраниловата киселина. Триптофанът е прекурсор на серотонина, невромедиаторът на благото спокойствие, на доброто, хармонично настроение. Така, регистрирайки повишените нива на антраниловата киселина, може биологично не само да се оценява риска от депресия, но и да се третира химически, повлиявайки споменатия цикъл.

Аз съм благодарен на тези епохални пробиви. Защото самата дефиниция на психиатричната и психотерапевтична помощ, започва да се променя. За в бъдеще психотерапевтите, независимо от какъв научен бекграунд идват, ще учат далеч повече биология, биохимия, невронауки, ендокринология и генетика.

В наши дни далеч в не всяка психотерапевтична модалност присъства дори базисно обучение по психиатрия ... В естествената психотерапия, са предвидени модулите "Психиатрия и психопатология", "Психофармация", "Ендокринология, биологични процеси и психопатология", "Основи на когнитивната наука", "Хранителен режим (диетология), двигателна активност, закаляване и психично здраве", "Холистична медицина и психично здраве". Така обучението в естествена психотерапия авангардно следвайки духа на времето, стъпва на стабилна научна база.

Научната база разбира се, не заменя харизмата, интелекта, емпатията, уменията за мотивиране, за синхрон и водене в психотерапевтичния процес - не, но просто дава стабилно познание.

Пак казвам: прогнозата ми, идваща не от интелектуалничене, а просто от следване на развиващия се рисърч, е за едно далеч по-"плътно" обединяване на психологичната и психиатрична науки с невронауките, генетиката, ендокринологията, биохимията, та дори и с изкуствения интелект. Оттам и в по-практичните и свързани с приложното изкуство на душелечението обучение по психотерапия, биологичната база ще бъде много по-застъпена.

...

Орлин Баев

петък, 7 февруари 2020 г.

Стабилна база

Линк към невронаучната статия: Свързването, което редуцира страха. https://neurosciencenews.com/fear-decrease-15598/?fbclid=IwAR0sy3KOsvHTKZ2L6aoEjNCpDIU_tmwAAX9ekqgtx6qM7nrp9yvO8WlTp1I (клик)


Базисна система за свързаност и защита


Горният линк на невронаучна статия, провокира следните разсъждения, директно касаещи психотерапевтичния процес на преработка на тревожността до автентична, смислена сигурност.

При страх, се задейства базисната система за свързаност и защита. Маските и различията отпадат и човекът има склонност вътрешно (а в реална, извън лабораторна ситуация и външно, социално комуникативно) да се свързва с друг човек. 

Страхът от Бога, е в началото на любовта към Бога, се казва някъде из библейските псалми Давидови. Какви връзки правя между двете и как Боулби (система за свързаност), корелира с Давид (от страх от, до любов към Бога)? Бог/Дао/Дхарма - когато човек има интензивно лично преживяване в молитвата и медитацията, и същевременно познава психологията, установява че същата страх-сигурност-любяща свързаност система, описвана от Боулби, Мери Ейнсуърт и др,, се активира и при молитвеното обръщение, а още по-силно, при медитативния процес. 

Обектът за сигурно свързване се оказва обаче не външната мама/ другият човек, а психодуховният субект, обективизиран в едно преживяемо вътрешно ядро, център от любяща, разумна, мъдра сигурност, свързването с която е налично при всякакви външни обстоятелства - от най-щастливи (тогава е съзнателно, диалектично непривързано към удоволствените стимули ), до най-ужасни. Когато социалната ситуация е трудна, свързването с Дао/Бог/ Дхарма в това вътрешно обектно отношение, е мотивирано от самото болково/страхово преживяване (диалектично неотбягващо), идентично с описваното в тази статия, но насочено към един винаги наличен, смислен, любящ и сигурно присъстващ вътрешен обект. 

Една истински стабилна база!



Стилове на привързаност

През психологията на обектните отношения, вътрешното аз-аз усещане за сигурност се залага през първите години (а дори и пренатално), когато присъства един достатъчно обичащ, обгрижващ, даващ топлота и сигурност родител. Здравето е едно, а болестите много. Сигурността е една, а типовете несигурна привързаност повече. 

Мелани Клайн говори за т.н. от нея параноидно-шизоидна и депресивна позиции. Фиксация в първата се случва през първите месеци след раждането (според мен и през пренаталния период), а в депресивната позиция, до първата годинка след раждането. 

Параноидно-шизоидната позиция се изразява в дезорганизирания и избягващ стилове на привързаност. Депресивната, в амбивалентния-тревожен стил. Дезорганизираната привързаност се наблюдава при психотичния и характеропатиен (личностови р-ва) психичен процес. Избягващата, при шизоидната характерова структура, типична за някои характеропатни състояния (личностови р-ва), произвеждащи коморбидно невротична динамика и симптоматика . Тревожно-амбивалентната несигурна привързаност се наблюдава при оралния и мазохистичния характери, продуциращи широк спектър от неврози/ тревожни р-ва. 

Теорията на привързаността търпи добро съвременно развитие, но се ограничавам с горното маркиране идеите на Клайн, Боулби, Ейнсуърт и свързването им с по-широкото психологично познание, поради различния фокус на тези кратки редове, единствено ползващи имплицитно теорията на привързаността. 

СДИ

Във вълнуващото поле на когнитивната наука на религията, се формулира т.н. свръхактивен детектор на интенционалност (СДИ), през който сублиминално автоматично индивидът има склонност по детски да одушевява реалността през минимална антиинтуитивност на обектите. Или на обективизираните субекти като Бог, ангели, светли същности, присъстващи извън физичното проявление старци, мъдреци и т.н. С това хипотезирам не само аналогичността, но идентичността на СДИ с базовата система за свързаност, с което единявам аналитичния с когнитивния подходи към това фундаментално ниво на човешкия информационен процес. Идентичността на СДИ с базовата система за свързване е не само теоретично психологична, а неврално-мозъчна. Със сигурност все по-детайлните неврологични проучвания ще изяснят локацията и точното процесиране на тази система в мозъка, както и в сърдечната и коремна неврални мрежи. 

Заключение

Невротичните тревожни състояния, с които главно работи психотерапията, представляват регрес и фиксация в по-ранни развитийни етапи, пряко свързани с базисната система за свързване (БСС), тъждествена със свръхактивния детектор на интенционалност (СДИ). 

Активирането на БСС/ СДИ при молитвеното/ медитативно обръщение към стабилната база на един вътрешен, постоянно присъстващ, любящо-сигурен обект (Бог, Дао, Дхарма...), пряко преработва несигурната невротична привързаност до сигурна. Появява се едно лесно достъпно и винаги налично феноменологично преживяване за доверие, стабилен център, сигурна база, познание за неслучайна, любомъдра житейска синхроничност. Феноменологично интроспективно преживяване на любяща сигурност, социално-поведенчески проявявано в прекогнитивна, преживелищно базирана житейска диалектика, синтезираща добро и зло, хубаво и болезнено, в синтеза на любящо-непривързаното учене и от двете. 

В такъв дух на разсъждение, описваната страхово-любяща градация на обръщението към тази стабилна база, директно служи на психотерапевтичния процес в трансформацията на тревожно-невротичното състояние до психично здраве! 

...

Орлин Баев


Когнитивната дисинхибиция и креативността


За връзките между съзидателността, странността, шизотипията, психозите, захващането на допамина в някои мозъчни зони и когнитивната дисинхибиция* на възприятието на реалността.

Оказва се, че талантливите и гениални люде обикновено са силно странни, а при тестовете показват високи стойности по скалите за психотичност и шизотипия, без да са психотици или със шизотипно личностово р-во, но различността им се проявява в наситено, активно и високо творчество. Вярването обаче, че хората с психоза или шизотипно р-во, непременно са гениални, е непозволено логическо обръщане - далеч не винаги това е така.

В статията изключително интересно се говори за това как при екстраординарно талантливите и творчески индивиди, поради когнитивната възприятийна дисинхибиция, във всеки момент от същата споделяна с другите реалност, постъпва огромно количество информация, обработвана от тях качествено различно, по странни за масите, творчески начини. Способност, проявяваща се в ежедневието като ексцентрични чудатости в поведението.
...
*Възприятийна дисинхибиция - намалената способност за перцептивно задържане на вниманието върху определени стимули, при ограничение на други, несъответни с целта на когнитивно-афективно-поведенческия процес.

Орлин Баев

Базисна стрес преработка и въздействие на антидепресантите



За антидепресантите: кога действат и кога не. По-долу, след кратката извадка на английски от статията, коментирам на български.

"...The researchers then used machine learning analyses to identify specific brain regions that predicted whether participants would benefit from the SSRI treatment. The results showed that participants who had abnormal neural responses during emotional conflict were less likely to improve within eight weeks of starting the medication..."

Много силен рисърч, ползващ данните от мащабно сравнение действието на антидепресантите с плацебо ефекта, невросканиране и емоционален струп тест(*), показва следното:

- При много случаи антидепресантите имат равно и дори по-малко въздействие от плацебо ефекта. Оказва се, че при струп теста лицата, на които SSRI медикаментите (задържащи серотонина в синапсите) не действат, имат абнормална реакция при стресови стимули. На мозъка им му е по-трудно да процесира противоречиви, объркващи, създаващи когнитивен, а оттам и емоционален дисонанс и конфликт стимули.

- При лицата, чийто мозък нормално и бързо реагира на стресово-конфликтните стимули (забележи: мозъкът, а не съзнателната реакция), антидепресантите действат - депресията и невротичността им се подобрява и нормализира.

Извод: ако така или иначе човек вече има невралната, а оттам и психична способност за стрес мениджмънт, подпомагането на когнитивния невротично-депресивен дистрес с антидепресанти, е успешно. Ако такава способност не е налична, приемът им има вероятност да ефект равностоен по сила на въздействие или по-слаб от плацебо. В такива случаи влиза в сила психотерапията (евентуално при някои случаи и за известно време, с антидепресант): научаваща дидактично на умения, но и диалектино спомагаща личностовото израстване.

*Емоционален струп тест: на изследваните обекти се показват визуални емоционално наситени стимули, с объркващ и противоречащ на тези стимули надпис върху им. Емоционалният струп тест е вариант на обичайния струп ефект, при който разминаването е между цвят и надпис.

...

Орлин Баев

Удоволствена гратификация и наука - бъдещето на човека


Удоволственото възнаграждение в мозъка, свързано с различни хемисферни представителства и образувания на базалните ганглии, според това дали е задействано от секс, пари или храна. Толкова детайлно проучване досега не е имало, а резултатите ще дадат добро отражение в много области: от лечението на паркинсон, зависимостите от храна и сексуална гратификация, до мотивационния драйв при вземане на решения.

Съвременните технологии позволяват проследяване удивителните научни пробиви буквално онлайн, почти веднага след като са направени. Същото важи и за добрите новини при проява на човещината.

Комбинацията от обобщение на чисто научните данни, с помощта на известно въображение, ме кара да виждам света след примерно две-три и малко повече столетия - минал през много деградация, порок и насилие, унищожил огромна част от флората и фауната, но с човек най-сетне понаучил се да живее по-съзнателно, да владее климата, да поддържа екоравновесието в природните системи, да регулира числеността си, да обича и живее по-сърцато мотивирано... Техниката тогава само ще помага на такава съзнателна човещина. А човекът най-сетне ще започне да влиза в ролята си на добър управник на планетата.
...

Орлин Баев

Академик Бехтерева за баба Ванга



Академик Бехтерева, внучка на великия неврофизиолог Бехтерев и също невроучен. Бидейки твърд научен скептик, през 89-та посещава Ванга, с цел да я разобличи. Баба Ванга обаче прозира живота ѝ по начин, който кара видния учен да заяви: "Сега който и да ме убеждава, че Ванга е шарлатанка, това за мен няма значение... Явно мозъкът има потенциал, който все още не сме разгадали. Но, хора с такива способности, са много малко!..."

Зависим мозък

Резултат с изображение за brain


В статията от линка, учени разказват вълнуващо как само преди няколко години са нямали техническата възможност за толкова прецизно и цялостно сканиране на ниво индивидуален неврон, при това обхващащо глобалността на целия мозък.
Сравняват пробива така: "Ако досега при зависимостите изследвахме "слънчевата система" на префронталната кора, амигдалата, на допаминергичните вериги на удоволственото възнаграждение, сега виждаме една цяла нова, комплексна вселена на мозък, цялостно деградиран от зависимостта, отразяваща се във всяка зона..."...
Учудващо е колко малко знаем за неврофизиологията на зависимостите, за връзката психика и мозък, за по-прецизните практически стъпки по неврологичното и социално -поведенческо възстановяване... Красивото е, че научните пробиви масирано се придвижват към все по-свързващи физиология, психика и поведение данни, прогнозиращи в близко бъдеще и по-ефективни подходи за справяне.
...