неделя, 28 март 2021 г.

Какво е това страх - яде ли се, пие ли се?

Дълго време преди години си повтарях: "Какво е това страх, яде ли се, пие ли се?, аз съм силен, смел..." Отвътре обаче врях като тенджера от задържани страхове, неискани от самия мен, отричани, но експлоадиращи през тревожни симптоми и отбягващи поведения. После четях наивно позитивистични и "духовни" книжлета, акцентиращи на "позитивното", а всъщност изтласкващо, че и раазцепващо мислене, опитващо се да заключи в невежествената си частичност собствени наранености в несъзнавани тъмници, да ги окове и практически, измъчи още по-силно. Не може - воплите се чуват, усещат, а огромна част от потенциала остава блокиран. 

После четях иначе прекрасни автори и велики Учители, с изказ обаче наситен с абсолютистично ТРЯБВА, "абсолютна чистота", "диамантена непреклонна воля", "Ученикът е (тонове от абсолютизми)..." и още в този дух. След всеки допир до такова перфекционистично мислене, в мен се създаваше тяга точно към обратното импулс. Сякаш някой стои не на върха на планината, а през девет галактики и измерения в десетото и от неговата си позиция прича в момента недостижими, та чак отчайващо далечни на моментната ситуация повели - оттам и задълбочаващи я през психичните механизми на съзнателно потискане, несъзнавано изтласкване, та чак до тотално лишено от връзка със собствената реалност отричане. Присъствието на описвания процес може да бъде "красиво" наблюдавано в някои общности в страната ни, наситени вместо с братство, с целия спектър от „Вадене на чужди сламки от очите, при невиждане собствените греди“ агресивни проективни идентификации...

 

Център "И.Д.Е.А.Л.", Канада. Автор: Славка Колесар

Има и други, далеч по-здрави процеси, идващи именно от виждането, признаването, приемането, обгрижването, доверие в протичането на любовта през смирението. Това е пътят на естествената психотерапия. Всъщност към занимание с психология и психотерапия ме насочи присъствието ми в общност, живееща не на думи, а на дела през принципите на любящото приемане. Бях приет ведно с всиките ми несъвършенства и допуснат на равна нога. А това ми даде шанс да погледна, видя, осъзная, прегърна, обгрижа и реално да трансформирам дотогава замитаните под съзнателния килим собствени травми. 

Тези несъзнавани части от нас самите имат нужда не от розово бонбонено мислене и отричащо "бъди спокоен!", а от осъзнаване, валидизиране, прегръщане, обичане, излекуване, доверяване и грижа. Преди казвах "Аз съм смел, аз мога!". Сега пред целия свят казвам "Аз съм малък никой, един шубелив варненски дришльо съм! Ако нещо минава, е през мен и въпреки всичките ми слабости". Именно защото пред себе си и пред целия свят не прикривам, а виждам и обичам страховете си, мога заедно с тях да действам. Тогава те постепенно се стапят - остава една здрава база!

...


Орлин Баев