За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

неделя, 15 април 2018 г.

Отвъд сектантското програмиране


Забележка: разговорът по-долу представлява комуникация във форум http://beinsadouno.com , от тази тема.
......................................................................

Превъзмогване на мозъчната промивка
''Говореше ми какво бил направил Исус Христос в нейния живот, как сега нейният живот бил различен, как и нейните приятелки били дошли в тази църква и как си четели бибилята. И не че  не беше щастлива, напротив, беше много щастлива, спокойна, но предадена.''

Отначало подкрепата, заедността, получаването на цел и фокус, уж водещи към смисъл и любов, дава това усещане за намиране и сигурност. Докато се окаже, че предаването не е смирение на егото, а примиренчески мазохизъм, нагаждащ се към допусната поради собствена незрялост и несигурност чужда манипулативна система. А разликата между смирение и примирение е огромна. Смирението е стихване на егото, за да премине свещения трепет на Бога, даващ обаче вътрешна самоувереност, независимост, свободна воля не от его, а от на Духа си позиция. Дух, единен с Бога, дух който е собствената Христова/ Буда природа, не нещо привнесено външно.

Нищо лошо в това човек да се стреми към общност, съпричастност, взаимопомощ, сигурност идваща от дадено учение и личност. В будизма се говори за трите стълба на Буда, Дхарма и Сангха, тоест за водача, учението и общността, като за изключително важни. 

Привидно между зрялото следване на духовна пътека и сектанството нещата са подобни - привидно. Разликите всъщност са огромни. Адекватната духовна пътека води към лична зрялост, намиране на Аза, самоуверена вътрешна незаввисимост, допускане и дори стимулиране на себезаявяването като един от аспектите на проява на любовта, ведно със смиреното доверие. Доверие, но не сляпо, а първо на собствената вътрешна зрялост, любов, мъдрост и творческа свобода и истинност и след това, към всеки друг. Доверие, което никак не изключва здравия разум, но дори стимулира адекватната и резонна скептика. 

При сектантската пътека, манипулативно се стимулира зависимостта от системата, откъсване от пречещото на тази зависимост, подхранва се мазохистичното примирение спрямо подаваното, представящо се за смирение, докато всъщност е автоагресивен мазохизъм.

''Усещала съм това спокойствие, да то се наслагва с хилядите проповеди, молитви и четения на Библия и то е толкова приятно и силно като чувство, че човек започва да се стреми към него като нощна пеперуда към крушка. НО за мен това е  просто крушка, а не Слънцето. Затова всички тези християни са толкова настървени да четат, да слушат проповеди, защото това е така нареченият техен бутон, с това те се захранват.''

Крушка е, защото не води към слънцето на собствената любяща мъдрост, а е единствено поведенческо обуславяне (conditioning), хранещо зависимото нагаждане към външния авторитет, вместо намиране на своя собствен вътрешен такъв (на Бога, Аза, Селфа, Буда природата). Тоест, поддържане или развиване на детска зависимост от големия външен друг, вместо порастване към зрелостта на вътрешния авторитет. 

''Защо и как хората могат да бъдат манипулирани чрез една истина, която на външен вид и на пръв поглед си е самата истина, но всъщност ги ограбва? Защото това е целта на религията, тя дава сила на теб, но за да направи себе си по-силна, защото твоята единствена цел е да ѝ служиш - The God Virus.‘‘

Гяволъкът е в подробностите, както се казва. На пръв поглед в сектата получаваш общност, учение и ужбог (умишлено така го пиша, защото не е никакъв бог). Всъщност обаче наместо да бъде поощрявано реалното намиране на реалния вътрешен Бог (Селф, цялостна личност, Аз), биваш откъснат от Него чрез създаването на безлюбна, зависима инфантилност и автоагресивно нагаждане, защото така решава манипулативният значим друг, водещ блеещото стадо. В зависимостта са травмите от самота, изоставяне, залепналата празнина, тъгата, когато големият важен проповедник не одобри и затова, за да не се случи, влизането в конформистко психично "надупване", развиващо травма от унижение, представяно за смирение, но всъщност представляващо самонараняваща, виновна автоагресия. 

„Вероятно и по този начин се достига до Бога? Вероятно Той е избрал да има и такъв начин?“

Не, дават се илюзии за достигане, не и реално такова, поради бариерите от психичен регрес в инфантилни невротични травми, причинявани директно от сектата и присъединяващи се към собствените. Всъщност имаме отдалечаване. Защото Бог е любомъдра истина, докато манипулативните сектантски стратегии водят към зависимо смачкана лъжа. 

Има все пак два варианта, относително водещи сектанта до някакво приближаване към Бога... Първият, ако е много примитивен и манипулативните стратегии просто няма за какво да се заловят в ума му поради глупостта му, а дори има нужда от такива външни окови, поради собствената си неразвитост. Вторият когато човекът въвлякъл се в секта, въпреки нея има собствено актуално преживяване на Бога при донякъде характерово обусловено по-слабо влияние от вина и зависимост. Отново ще бъде сектант, пак ще бъде залепнал и нагодено виновен, но по-малко и преживяането на Бога все пак, въпреки всичко, може да се процеди, поне донякъде - въпреки. Но, жалка картинка са и двата... 

''Затова днес съм в този ред на мисли, личната преценка не може да отъства в работата ти с Бога!!!

Наложително е да присъства. Да, има вяра, но има и знание и те не си противоречат. Вярата без знанието се превръща във фанатизъм и фантазъм, а знанието без сърдечната вяра и обич, в слуга на властовата психопатия. 

„Т. казва: "Светият Дух е в мен." Майка ми казва: "Светият Дух е в мен. " Те всички говорят по един и същи начин и сякаш всички са го изпитали по един и същи начин. Спомням си на един ритрийт, на който трябваше да се раждаме отново, правихме толкова ритуали и упражнения, за да можем всички да преминаме през 'усещането' и да получим прераждането. Ама сякаш се работеше на конвеир. Всички трябваше да правим едни и същи неща и някои се вживяха и изпитваха разни работи, други се мъчеха да наваксат.“

Същото себеунижаващо, виновно нагаждане, поради страхливата зависимост от мнението на големия друг и изоставянето му.

„Абе доста си прилича на психологичексата работа по семинарите, само дето там всеки е добре дошъл да изпитва и да отработи това, за което е готов. В църквата нямаше такава алтернатива. Ако на чуеш от Бог , значи си все още в греха. Самобичуване, молитви и всякакви други приоми, за да отидеш 'там'.“

Една клиентка, ходеща на курсове по актьорско майсторство, даде пример за подходите на двама от преподавателите ѝ: "Единият ни учи да бъдем лоши негови копия, а другият да намерим собствения си творец, стил и подход." ... 

Не само ти е заприличало на пси работа. Има такава и при зрелите духовни подходи и при сектите. Първите водят към собствения вътрешен Творец, през индивидуалните особености и склонности към вяра (бхакти), разум и надхвърлянето му (джнана), медитативен транс (раджа), сетивност и действеност (карма) и комбинацията от тях.

Сектите не само създават лошо подобие на всъщност отсъстваща вяра, любов, мъдрост и истина, но на практика отглеждат фанатизъм, вкопченост, отхвърляне на собствената автентичност както характерова, така и вътрешно божествена, социална и психична неадекватност и срив в здравия разум. 

''Накрая проговаряш и 'езици' и всякакви неща, които не са ти ясни, in a state of delirium, и се питаш направих ли го, това ли беше. После получаваш това спокойствие, но то е там едно такова несигурно и ти не искаш да го загубиш. Не искаш да мислиш за нищо друго, за да не изчезне. Започваш да ограничаваш мисленето си, за да не ти пречи някоя твоя светска мисъл, или просто някоя ТВОЯ мисъл към това новопостигнато 'блаженство'.''

Нищо не проговаряш. Проста психотерапевтична техника е, която се ползва за намаляване на невротичния контрол, проявяващ се през умственото циклене през думите - невротичното вътрешно говорене. Просто се позволява на мозъка да компилира уж фрази, думи и изрази, приличащи на език. В евангелистките църкви обаче, тази проста техника се ползва не терапевтично, а мозъчно промиващо, като видите ли, присъствието на светия дух. Не за освобождаваща загуба на невротичния контрол, стапяне на страхове и намиране на автентичост, а за поробващо сугестиране в съгласяващо автоагресивно нагаждане към другите. Евангелистите ползват масирано и сценична "хипноза", като принципът е същият - събореният на земята човек или с часове сугестираният чрез религиозно-хипнотичен еизк слушател, просто се подчинява на правения театър, за да не загуби одобрението на пастора, както поради личната си незрялост. 

Несигурно е това сектантско уж спокойствие, защото никога не е било мир, а е невротична глътка въздух от поробването, представяно за освобождение.

„Започваш да не се интересуваш от светския живот, да избягваш всичко не-християнско, защото то те отдалечава от това 'спокойствие'. Колкото е по -далече източникът на непсокойствие, толкова по-спокоен си ти. И изведнъж изчезва светската суета, светът, семейството, старите приятели, всичко , което не е свързано с новооткритото си 'призвание'.“

Илюзия е, когато се говори за духовност, да се има предвид някаква фантазност, откъсване от живота, сексуалността, социалното включване и бизнеса, професионалните постижения... Това не е духовност, а бягство. Реалната духовност се проявява в света, кариерното развитие, партньорските отношения, като състояние на съзнанието, което прави живота божествен, но и приземява Небето в ежедневната рутина.

А механизмът на сектантска манипулация поощрява откъсването, давайки сурогат на спокойствие, докато всъщност отнема дълбоката вътрешна сигурност и истинско спокойствие.

 „Егото изчезва с израстването, но това се случва бавно и постепенно и по желание, а не като го отстраниш хирургически.“

Според мен въобще не изчезва, дори и при най-постигналия самадхи, просветление и Бога. От наскоро проведен разговор:

Въпрос: Интересно ще ми е да видя един Медитативно Ядосан Човек с Какво се Различава от Един Обикновенно Ядосал се Човек .Предполагам, че Медитивно ядосалият се човек не изразява гнева си навън нито го задържа в себе си а просто го неутрализира чрез Безпристрастното му своевременно ПриХващане и МироСъзнанийно Осветляване, докато гневът се превърне в нищо или в някоя позитивно зареждаща емоция,сила, драйв. Е Орли -  Самообяснението ми покрива ли се и доколко с твоето лично схващане по въпроса ? 

Отговор: Не мисля и не го чувствам така. Човекът си е човек. Ядосва се, яде му се, прави му се еди си какво си... Най-естественото нещо е да има Бог в човека и да живее през любовта - дали ще го наречем тиха молитва или медитация, все тая. Това е вътрешен център, средоточие на мисли, чувства и поведение. Образът обаче на някакъв свръхспокоен медитатор си е чиста проба розово бонбонен идеализъм, натрапен от романи и холивуд, - разбира се, това са мои заключения само.  

Ако примерно базисният темперамент на човека е холеричен или меланхоличен, дори и след известен психологически и сърдечен процес да осъзнае това присъствие на Бога/ Аза си и да го постави като ядро на живота си, темпераментът и базисните характерови импринти си остават такива, каквито са. Да, извличат се позитивните им потенциали - избухливият холерик влага темпера си в интуитивна готовност за мигновено вземане на добри решения, решителност и пробивност, меланхоликът прихваща тъгата си, а любящото присъствие на Бога я превръща в смирена мъдрост. Въпреки това обаче, избухливостта или известно потъване пак си ги има в споменатите примери, но просто човекът през сверяването с любовта много по-бързо прощава и извлича потенциалите от гнева и тъгата. Същото е с надлежащите характерови структури - не изчезват, но се вадят позитивните им потенциали.  

Накратко, социалната персона и егото са си до голяма степен същите, но част от егото умее да замлъква и провежда любовта. Магарето си остава магаре, но се появява ездач, знаещ накъде го води!

Има една хубава книга - Път със сърце над Джак Корнфийлд, който обяснява, че свързването с Бог може да бъде и в ежедневните дела и в обикновения живот, без да се отстраняваш от него, без да си в стъклен похлупак (както мен сума ти години), уж жив, а вътрешно мъртъв. Можеш да бъдеш 'включен' , но все пак да имаш собствени въжделения, собствени мечти, собствени надежди, различни от това колко добре служиш на Исус Христос и дали изпълняваш мисията си да „спасяваш други хора“.

Най-добре служиш на Христовата си природа, когато си социално включен, провеждаш присъсътвието си на Бога във всяка житейска сфера и превръщаш ежедневието си в постоянна молитва и богослужение. Не толкова с повтаряне на молитвени думички, а чрез мъдрото си, обичащо сърце, спускащо царството Божие в малката рутина. Да спасяваш можеш, когато си спасил първо себе си. Другите – ако е искано. А в сектите – нищо общо със спасяване и всичко общо с вербуване в лапите на организацията.

За книгата "Мъдро сърце" на Корнфийлд - чудесна е. Авторът далеч надхвърля южния будизъм, чийто учител се явява, но простичко и мъдро засяга въпросите за човещината, смисъла, пътят на живота.

 Осъзнах, че много хора като Т., които са плашливи и ги е страх да направят каквото и да е сами, е по-лесно да бъдат в група, да бъдат в общество, както тя сама каза, колко ѝ харесвало, че всички се подкрпяли, но виждам, и че е по лесно да те захранват наготово с голямата лъжица, да си ти го сдъвкали и да са ти го поднесли, но пречупено през тяхната призма, отколкото да минава през огъня на собствения си ад, докато се калиш и избавиш от собствените си стари стархова и окови.

Въпросът е, че каквото повикало, това и се обадило - самореализираща се прогноза, несъзнаваното самовъвличане в дейности, задоволяващи присъстващи в човека подсъзнателни вярвания. Когато в човека вече присъства страхливост и неувереност, се привлича към манипулатори, които да я експлоатират. В по-редки случаи, хора със склонност към манипулация също се привличат от сектите, защото им дават поле за изява. 

 Нямам доверие на себе си като основен източник на мъдрост от извора.

Именно до дълбоко доверие в Себе си води истинният път към любовта. Има го. 

........................................

Орлин Баев


петък, 13 април 2018 г.

Събуждане за потенциала или хъркаща съноза

Горско вълшебство, Венета Дочева

Какво е хипнозата? Пасивно дремане при изнасяне на личната отговорност навън в терапевта, както дете в родителя? Механично, лишено от съзнателност подлагане, както тялото при соматичния механик (лекар)? Не мисля. Зрялото разбиране за хипнотерапията включва не механична пасивност и приспиване на съзнанието, а активна лична ангажираност в ясно следвана цел и посока по здрава характерова промяна, при разширение на съзнанието към потенциала, чрез който маладаптивните подсъзнателни наличности могат да бъдат трансформирани успешно. Процес аналогичен на медитативното фокусиране, осъзнаване и присъствие на духа.

Забележи, именно медитация, а не съноза – разликата е в разширението или в приспиването на съзнанието. Без да изключвам хипнотичното приспиване, или просто редефинирайки го в медитативно, разширено събуждане, твърдя че последното дава в ръцете на човека „въдица, с която сам да лови рибата на смисъла си“, докато първото, малките хипно омайващи рибки на несъзнателността, водещи до бързо огладняване за нереализиран житейски смисъл и уроци. На същото мнение относно хипнозата, ползвана в психотерапията, е всеки зрял психотерапевт, привличащ стремящи се към реална работа по себе си клиенти.

-          Чрез хипноза не се ли освобождава човек от натрупано в него напрежение и в този смисъл да е метод за лечение?

Да, слага го в една чанта, хвърля го в една пропаст и готово, гайките са завинтени. Все едно си при доктор и ти дава хапче, което си действа, а от теб нищо не се иска. Не е нужна съзнателност, учене, просто се подлага човекът, а терапевтът му се надлага... J. И разбира се, че всичко, което току що написах, са илюзии. Казвам, че качественото разбиране за що е това хипноза и трансова работа, е за разширение на съзнанието и учене, нежели за хъркаща пасивност...

Майсторската хипноза, дали през ритуалното затваряне на очи, релаксиране и визуализация, или по-често в самия разговор, е заливащо с обичта си присъствие и състояние на съзнанието, спокойна и наситена с любящо приемане харизма, създаващи дълбоко взаимно доверие и сърдечно енергиен синхрон, особено, наситено с вибрантна приказност пространство на емпатийна съпричастност, разбиране, човещина. Хипнотерапевтът не толкова индуцира и внушава, колкото чрез собственото провеждане на любяща съзнателност, фасилитира събуждането, разкриването и извличането (eliciting) съзнателността на клиента. Сякаш един по-висок свят пропуква обичайното съзнание и вибрира в създаденото поле от транс. Поле от смисъл, обич, мъдро творческа свръхсъзнателност, смиряваща съзнателния его ум, лекувайки подсъзнателния. 

Притихнал, събуден сън, събуждащ от социостазната заспалост. Не индуцирана дрямка, а оцялостяващо пътуване към страната на чудесата, която съзнаваш че никога не си напускал, когато обичаш.

Майсторството тук включва клишето на затворените очи и отпуснатото тяло, превърнало се във водена самаяма (транс, визуализация, фокусиране, съзерцание, самадхи), но пренасящо ги в естествената комуникация - сахаджа. Именно личността на терапевта е ключовият фактор, съчетан със степента на активирания и все по-спускащ се потенциал на клиента.
………………………………………..

Орлин Баев, естествен психотерапевт

четвъртък, 12 април 2018 г.

Искрен поглед в поглед, сърце в сърце, душа в душа

Записки след дихателно-молитвена, психотерапевтична сесия:

.................................................................................................. 


Вечност. Автор: Венета Дочева
-Трябва да почувстваш смъртта - каза той - отдай й се, приеми я, остави я да те завладее, докато не усетиш онова дълбоко смирение и безусловна любов към съдбата си, живота и смъртта. Само когато се превърнеш в никой, спреш контрола на егото ти и то изчезне, ще успееш да потънеш в топлите, пълни с нежност ръце на Бога. Тогава всичко ще си дойде на мястото. Той не говореше за религиозната, църковна представа за Бог - ставаше въпрос за нещо много по-силно и истинско. Вяра. Когато пътя, по който си тръгнал, изглежда все едно си се изгубил в най-страшната и тъмна гора на света, знам, е толкова трудно да имаш доверие, че всичко което ти се случва е точно това, което трябва да се случи... Много, много трудно. 

Доверие... -Дишай, дишай дълбоко и бързо. Искам да чуя как вдишваш и издишваш. Позволи си да чувстваш през дишането. Позволи на страха от смъртта и загубата на контрол да те завладеят. Едно, две, три дълбоки вдишвания. Вече усещах притока на кислород в дробовете и главата си - хипервентилация. Главата ми почна да се върти. Крайниците ми един по един изтръпваха. Чувствах как всеки един блокаж в тялото ми се разрежда. Тежестта на мускулите ми се разнасяше по цялото тяло. Енергията почна да протича чак до върховете на пръстите на краката и ръцете ми. Иглички... Все още продължавах да дишам дълбоко и бързо. Лицето ми също почна да изтръпва, сякаш цялото ми тяло започна да вибрира на една изключително фина и дълбока честота... Докато се справях с усещанията в тялото си и надигащите се чувства, набутани в дъното на подсъзнанието, той четеше със спокоен и любящ глас: - Отче Наш, Ти който си на небето, така и на земята... Да това беше Библията. Абзац след абзац, молитва след молитва. Текста влизаше в съзнанието ми, като стрела пробила нечия кожа. Продължавах да дишам. Сълзи почнаха да се стичат от затворените ми очи. Чувствах всяка дума, която той прочиташе или казваше. Празнината, която чувствах по-рано в гърдите си, започна да се запълва от болката, която излизаше на повърхността. Опитвах се да бъда никой, опитвах да почувствам онова смирено доверие, че всичко е наред. Успокоявах се на моменти, после пак почвах да плача безпомощно. Изведнъж гласът му притихна, чух как остави Библията на масата и стана от стола. Усетих как ме завива с меко одеяло. Каза ми да си поема бавно няколко пъти въздух и да се опитам да го задържа, след което ме попита как се чувствам... Избухнах в плач. Всичко, което се беше крило в подсъзнанието ми, толкова дълго потискано, се изсипа, като тропическа буря. Той дойде седна до мен на дивана и ме прегърна силно и със състрадание. 

- Току що осъзнах, че имам нужда от любов. От супер много любов. От една нежна прегръдка, някой да ме погали загрижено и с любов по главата. Липсваше ми онази връзка, в която хората се разбират без думи, само с поглед и любов. Онази чиста човешка любов. Любов, която много от нас са забравили. Забравили да изпитват и да дават. - Отговорих му аз. Той продължаваше да ме прегръща, аз също го прегръщах силно, плачейки. Усещах аромата му, аурата му. За първи път от толкова много време можех да се докосна до една сигурност и любов и точно тогава в този момент осъзнах, колко много ми е липсвало всичко това. Искаше ми се това усещане да не изчезва никога. -Да миличка - каза загрижено той - имаш нужда от любов и се радвам, че сама успя да го осъзнаеш. Целият този страх е просто фиксация върху нещо нереално, нещо което не е там. Едно бягство от реалната причина, и нуждата от любов. Когато започнеш да приемаш и допускаш онази любов към себе си, чиста, божествена и смирена, тогава ще привлечеш човек, даващ същата любов и към себе си и към теб. Когато се успокоих го пуснах, въпреки че не исках сигурността и чувството да си отиват. Бях станала по-лека от преди, част от тежестта, която усещах в слънчевия сплит, си беше отишла. Взех шишето си с вода от масата и отпих жадна. Погледна ме в очите, аз също му отвърнах. Сякаш бариерата, която поставях винаги когато гледах някого в очите, си беше заминала. Искрен поглед в поглед. Любящ и разбиращ. Нямаше по-приятно чувство на света. Струва си да живееш само, заради онази любов, която не може да бъде описана с думи. След това някак си страха от смъртта остава на заден план... -Благодаря ти за всичко!!! - усмихнах се нежно и излязох през вратата.

В. Т. 

понеделник, 9 април 2018 г.

От Фройд, през Юнг, до Буда


Забележка: размислите ми в тази статия са породени от текст  на колега  - между кавичките са извадки от разсъжденията му, а след тях, мои инсайти по засегнатите теми. В края на текста давам линка към записките му. Интересното и ценното в преживяванията на колегата, споделил рамишленията си, е личната опитност. Затова, искрените му думи ми направиха много добро впечатление – защото идват не само от изсмукана от пръстите теория, а от преболяло изстрадване.
………………………………………………………………………



Когато говорим за психология, нещата обикновено се изчерпват до шепа техники, които стават все по-модерни и по-модерни. Психоанализата започва да се пренебрегва все повече и повече, а за сметка на това навлизат все по-силно преживелищни методи, като хипноза, дишане, EMDR и други.  И това е съвсем нормално, в динамиката, в която живеем са нужни динамични методи, които да носят по-бързи ефекти, които обикновено са с катарзисно ниво.

За психотерапия, по-точно – защото психологията е по-широка. Техники има много, но някои действително се ползват по-интензивно, именно поради катарзисната им разтърсващост, която ако е качествено утилизирана от терапевта, води към извличане на имплицитно вложените в преживяваното състояние уроци.

Но, преживяването на психични болежки се случва в контекста на живота. Психотерапията е част от негово величество живота, но не е ли целият живот една преживелищна психотерапия, когато е виждан като поле за намиране и завръщане към смисъла?!

Така разсъждавайки, по-ефектните методи могат да бъдат бързо действащи и ефективни, но незадължително. Тоест, ефектен не винаги означава ефективен. Защото често дори една невроза е доста упорита и не си отива, докато не предаде имплицитно вложените в нея послания. А нерядко прикрива, явява се външният слой на букет от характеропатии (личностови разстройства) или дремеща психотична продукция. В такъв случай катарзисните методи като интензивното дишане, дълбокият хипнотичен транс, психотелесната преживелищност, сами по себе си рядко са ефективни, а ако се разчита само на тях количествено преобладаващо и некачествено ползвани, дори вредни. Ефективни са при лична, битова проблематика и по-леки неврози, идващи от достатъчно хармоничен характер, отстоящ близо до пътеката на смисъла (Дхарма), с леки за научаване уроци.

Когато става дума за цялостна характерова преработка, за извличане на качествените диспозиционни потенциали при характеропатии (личностови р-ва), или за интегриране на колективно-архетипни съдържания при един изместено маргинализиран, загубил се или направо разпаднал, разцепил се на парченца аз при психози, при конвергация около една все по-осъзната цялостна личност (Аз, Селф), това отнема време. Съответно ползването на по-интензивно предизвикващите методи отново е налице, но по-щадящо, плавно, като основният фокус на такава цялостна характерова работа, по опита ми, прехвърля акцента в една комбинация от медитация и анализа.

Забележи, именно медитация, а не хипноза – разликата е в разширението или в приспиването на съзнанието. Без да изключвам хипнотичното приспиване, или просто редефинирайки го в медитативно, разширено събуждане, твърдя че последното дава в ръцете на човека „въдица, с която сам да лови рибата на смисъла си“, докато първото, малките хипно омайващи рибки на несъзнателността, водещи до бързо огладняване за нереализиран житейски смисъл и уроци. На същото мнение относно хипнозата, ползвана в психотерапията, е всеки зрял психотерапевт, привличащ стремящи се към реална работа по себе си клиенти. Медитацията (в психотерапията в началото, водена) директно води до метакогнитивен потенциал, спомагащ самосъзнателността, а психоанализата по един много плавен и постепенен път, интегрира осъзнатото и целия психотерапевтичен процес, споява го с ежедневната реалност, чийто медиатор се явява именно аналитичният ум. Ум, желателно все повече смиряващ се в ролята си на добър слуга на метакогницията (самосъзнателността, надхвърляща ума). При характеропатиите, както и при психозите, често коморбидни помежду си, както и с разстройства от кръга на малката психиатрия (неврози), този процес отнема време – минимум две, а практически повече години.

Синхроничността, за която говори колегата Юнг, се проявява с пълна сила в практиката на психотерапевта. Колкото повече време работи, колкото повече разширява собственото си съзнание и интегрира елементи от личното си и колективно несъзнавано, толкова по-често и повече го търсят по-комплицирани, тежки, коморбидно букетни случаи от спектъра на личностовите разстройства и психозите. Търсят със заявката за справяне с невротично тревожно разстройство, което като връхна дреха, прикрива промъкваща се психоза или характеропатия. Синхроничност…

Или може би психотерапевтът, разширявайки осъзнатата си способност за прозиране, облечена в аналитично проследяване на несъзнавани съдържания и динамика, съзира това, което преди време, бидейки неофит в професията си, през първите примерно 7-10-на години, не е виждал или не е искал да види в амбициозния си опит за ускорено справяне. Или глобалното, все по-масово „изтрещяване“, идващо от отдалечаване от любящата нравственост на човещината и потенциала, ведно с повишаващата се вибрация и нуждата от следващата я по честотата си, разширяваща се, но всъщност буксуваща в тесен еготизъм съзнателност, действително водещи до бум в психичните разстройства, заедно със закономерната синхроничност, откликваща на повишената способност на дългогодишно практикуващия психотерапевт да съзира зад завесата на социалната маска, комплексно води този процес?! Процес на наплив от все по-тежки, психиатрични случаи, при което терапевтът носталгично си припомня простотата на работата си с едни тревожни разстройства, неподлежани от характеропатийна или психоттична формация…

Горните думи за мен са далеч от едното теоретично говорене, а представляват ежедневна практика. Все повече и по-дълбоко осъзнавам вложеното в изразите „бързай бавно!“, „бързата кучка слепи ги ражда“, „който бърза, бавно стига“, „прави заради правенето, при отказ от плодовете на действията си, за да постигаш (Гита)“…

„Обикновено до по-дълбоките пластове на човешката психика може да се достигне чрез техники, променящи съзнанието. Това са хипноза, дишане, както и халюциногенни препарати от сорта на ЛСД, марихуана, аяхуаска, ДМТ, гъби и т.н.. Докато в първите два случая процесът на обмен с несъзнаваното може да бъде отчасти контролиран, то при халюциногените могат да настъпят необратими психически реакции. И тези реакции се случват поради това, че обменът между несъзнаваното и съзнаваното става толкова бърз и необратим, а защитните механизми на съзнанието буквално са премахнати и това, често може да доведе човека, както до преживяване на екстазни състояние от света на трансперсоналното, така и до неврози, а в не редки случай и психотични епизоди и шизофрения. Но това е цената, която плащат хората, които искат да научат нещо повече за собствената си психика.“

Целият живот може да бъде видян като психотерапия, като процес на учене, (само)възпитание и завръщане към Себе си (Селф, цялостна личност), по акордиране към смисъла. В такъв разсъдителен контекст, психотерапията в кабинета на психотерапевта просто насочва вече протичащия в човека такъв процес или завръща към него.

Какво насочване обаче? Ловим рибата на смисъла с постепенно разширяване мрежата на съзнателността в обемния си свръх и под съзнателен психичен водоем, или хвърляме бомбите на химически вещества, вадещи мъртво, психотизирано и насилствено изкормено безсмислие. Съгласен съм, че има разлика между опиати и психотропни психеделици и че се ползват от различен контингент хора, както и че последните евентуално биха могли да послужат за малък пробив. Пробив, но малък, само спомагателен, когато вече е налице дългосрочна, постъпателна, систематична работа по постепенно интегриране на съдържания от свръхсъзнателния творчески гений, с помощта на които да бъде овладяна и впрегната и подсъзнателната виталност, която в случая на човечество каквото е в последните няколко хилядолетия, е неизменно наситена с много адска тиня. Пробив, който може да бъде фасилитиран от аяхуаска (дмт), мескалин, гъби и прочие, но незадължително, не и да се разчита на това, а по-ясно казано, дори нежелателно да се разчита.

Защото, ако става дума за химия, тялото и мозъкът человечески произвеждат най-точната, свързана с определени психодуховни състояния на разширение на съзнанието, когато е следван устойчив, внимателен, дисциплиниран процес. Съответно добавянето на външна химия, е винаги повече или по-малко насилствено ускоряване и прибързано хвърляне в дълбоки води, за които употребяващият по правило не е готов. Ако беше, не би ползвал външна химия, а би разчитал на ендогенния си, воден от дисциплинирана, любяша мъдрост процес. Уточнявам: тук говоря за ползването на психеделици от сорта на мескалин, лсд, аяхуаска и т.н., не за нужните понякога при неврози антидепресанти, а при психози и личностови р-ва (характеропатии), невролептици и тимостабилизатори. 

Съществуват утвърдени психодуховни пътеки, по които е ходено хилядолетия, а пътищата на сблъсък със собствената невротичност, архетипна мащабност и висини и дълбини, са детайлно изучени от хилядите практици, вече познаващи пътя. Пътеки като бхакти, карма, джнана и раджа йога, ваджраяна и тантраяна будизъм – карма кагю, нингма, гелугпа, дзогчен. Пътеки започващи от подходящата житейска философия: санкхя, веданта и адвейта веданта, християно-юдейска нравственост, хинду или будистки канони, неизменно даващи една нравствена, мъдра и човеколюбна панорама, подготвяща дисциплиниран и преданоотдаден живот, служещ като предпоставка за въпросното разширение на съзнанието през качествено утвърдени и количествено проверени методологии. Методите на съзнателно овладяното, медитативно оттегляне на сетивата към интроспективната, феноменологична реалност, дишане, фокусиране, молитва, психоенергийна работа, съзерцание, до сливане с въпросния метакогнитивен зрител, оказващо се само началото на още по-обширен процес, започващ след това събуждане (самадхи).

Не изключвам напълно психеделиците. Споделям мнение, че могат да имат маргинална, ако въобще имат някаква роля в споменатия постепенен и нелек процес по осъзнаване на Себе си. Когато с такива вещества се злоупотребява, е като хвърляне на неподготвен човек на бойно поле – може да стане по-смел и извади поуки – ако обаче въобще оцелее или не бъде необратимо осакатен. Да, внимателно с психоделиците! Поради насилствеността на действието си, вероятността да невротизират и психотизират, да извадят очи вместо да изпишат вежди, е далеч по-голяма от тази да помогнат. При един дългогодишен опит в медитацията, рядката и спорадична употреба примерно на аяхуаска, може да катализира спокойното осъзнаване на целостта, но да се разчита предимно на това, е незряло поведение, практикувано от инфантилно съзнание. Работил съм с много случаи, когато ДМТ или аяхуаска са индуцирали маниен, последван от депресивен епизод при хора, които преди приема им, никога не са ги преживявали и са живяли нормален живот, но след това... Да, имали са предиспозиция за психотично състояние, но именно изборът на "лекия" път на психотропното вещество, е бил епигенетичният фактор за отключване на тежко състояние. Имал съм безброй много случаи, при които дори само една цигара марихуана (ганджа, трева) отключва паническо и генерализирано тревожно р-ва, агорафобия, вегетативна дистония, а при продължителна употреба, шизофрения. Много са случаите, с които съм се занимавал, отключили психотични епизоди, предизвикани от прием на вещества, но дори и след спирането им, периодично повтарящи се... С психеделиците: внимателно!

 В едно трансово дълбоко състояние човек буквално е психотичен епизод, но отчасти, подчертавам - контролиран.

Аз ползвам думите контрол, когато е от позиция на егото, а овладяване, когато е от позицията на Селфа, цялостната личност. На по-ниско ниво, човекът представа си няма за разликата между социално его и цялостна личност нито на теория, а още по-малко преживелищно, през липсващата си медитативна практика. Затова всеки опит за проникване в транс, е нужно да бъде внимателен, постепенен, ненасилствен и именно контролиран. Когато в процеса на житейската, евентуално подпомогната от формалната психотерапия и следване на психодуховен път, самосъзнанателността конвергира около Селфа (цялостната личност, Аза), тогава процесът по разширение става далеч по-безопасен. Тогава е възможно да бъде донякъде ускорен, поради стабилността на психичното ядро.

От позицията на това психодуховно ядро вече познаваш всички свръх и подсъзнателни наличности, но просто постепенно ги довеждаш до познанието на малкия, социално обусловен ум и мозък, поне доколкото е възможно.

Относно отношението между медитативния транс и психотичния епизод, то е аналогично на това между гениалността и лудостта. Геният надхвърля нормата и неизбежно е странен за сивите ѝ параметри, но е нормален относно реалността на потенциала си, докато е относително здраво стъпил на нозете на социалната логика и стабилно функциониращ в света. Психотикът (лудият) от друга страна, също навлиза в несъзнавани за масите и проникващи обикновено само през сънищата и фантазиите съдържания, но при силно изкривена психотично, до отсъстваща връзка със социалната реалност и изтикано встрани, налудно объркано или разцепено и разпадното его. Та, трансът си е транс, а лудостта, лудост.

„Разбира се, този свят ни принадлежи и той е вечна част от нашето съзнание, Юнг го нарича колективно несъзнавано, но формите, които навлизат от там и темпото, с което навлизат може буквално да разруши нашата психика.“

Заставам на мястото на читателя и осъзнавам как в ума му може да се породи въпросът: „А за какво ми е това разширение на съзнанието, духовност, смисъл? Не е ли по-добре и по-лесно да си живея малко по-невежо, да се радвам на малките си успехи?“

По-лесно е, със сигурност. И да, може, макар такъв живот да е примитивен и страничен спрямо целта, за която е даден първоначално – диалектичното надхвърляне на удоволствието и болката и интегриране около синтезиращата визия на любовта.

Въпросът е, че самият живот в съвремието ни често хвърля човека в невротично тревожни и мъчително депресивни състояния, от които изходът няма как да е връщане на съзнателността назад (което е честа, но фантазна заявка – „да бъда като преди…“), а порастването и характеровото ѝ акордиране с целостта, със законите на целокупния живот, с Дхарма. Самото преживяване на психологични разстройства вече само по себе си представлява навлизане в света на несъзнаваното болезнено и с ускорено темпо. Това, което психотерапията прави, е да тонира менталното и емоционално възприятие към вече случващото се в благодарно извличащо „бисерите“ на любовта, мъдростта и истината, с помощта на които съзнанието догонва вече ставащото и процесът на разширение се превръща от усилно мъчителен, в благодатно развиващ и сливащ с Човека.

Да, когато с „помощта“ на психоделици човек засили прекомерно това темпо на навлизане в несъзнавани съдържания, опасността от азов разпад, психотично загубване и сцепване, са големи. Не препоръчвам злоупотребата с такива вещества – незряла е. Когато обаче невротичността, психозата, мъчителната характеропатия вече се случват поради характерови дисбаланси, именно работата по характера е балансиращия, интегриращ елемент, с или без помощта на психиатрична психофармация.

„Осъзнатоста не предвещава щастлив живот, даже напротив. И често пъти, хората, които преживяват такива състояние са тръгнали да лекуват душата си, но в същото време те забравят, че колкото повече преживяват такива състояния, в тях се засилва инстинктът водещ към смъртта, а именно това е танатос.

Стигаме до извода, че на едно по-дълбоко ниво на психиката смъртта е желано състояние. Някъде го описват, като последният екстаз, който може да преживее човекът. За това ние хората нямаме страх от смъртта, имаме страх от неизвестното и страх от самият живот. Точно страхът от самият живот не ни дава възможност да излекуваме душевните си и психически рани, защото, ако човекът бъде психически здрав и без проблеми, то той спира развитието си.“

Да, осъзнатото познание носи много възможности, радост и не по-малко изстрадана отговорност. Да, не смъртта плаши, а смелият и по любовта живот, тъй като любовта изисква жертви, учене, постоянен растеж, ведно с огромната благодат, която носи. Не че страданието е непременно нужно и не че е единственият стимул за растеж, но когато то липсва, човекът какъвто е, задрямва, потъва в инертност и следване на изкривени социални сугестии. Относно нагона към смъртта – деструкто, мортидо, агресия. Когато животът е посветен на целостта (Селфа, Бога), а средоточието на самосъзнателността е в любящата  (Бого)човещина, нагонът към смъртта се прихваща и преобразува до мотивирано, мъдро волево усилие, насочено към единение с Бога. Нагонът към живота – либидо, се прихваща и влива в същия този устрем като витален импулс, даващ заряд на целия живот, обединен отново около любовта, носеща свобода. Защото само любов, която освобождава, е любов. Тогава освобождението, което е предчувствано в смъртта (Мокша, освобождение), се преживява през свободата, преживявана в медитативния стремеж и сливане с Бога, не след смъртта на тялото, а във всеки ежедневен миг (Сахаджа самадхи). Да, само когато смъртта е прегърната, животът може да бъде живян – въпросът е, че тази метафора сочи не към друго, а към смел и силен живот - по Бога и сред хората.

„Всяко лекарство е лекарство, докато е в определена доза, превишим ли дозата, лекарството се превръща в отрова /тук колегата говори не буквално за лекарство, а прави аналогия с ползваните методи, бел.ред./, но често пъти това е единственият начин да се върнем тук на Земята и да се захванем с човешките си, а не с божествените проблеми. Защото едно от най- трудните неща е да останем в ежедневието и да продължим да живеем животът такъв какъвто е, това е едно най-великите изпитания, които седят пред всеки един човек. Човек е хубаво да знае, но не повече от толкова, колкото му трябва.“

А на човек му се дава толкова, колкото може да понесе, така че това, което носи да помогне и заздрави, а не да смачка. Едно от най-трудните неща е да живеем живота си като Хора. А това означава да се обичаме, помагаме, сътрудничим и радваме на успехите си, докато самите ние следваме собствената си мисия. В такъв сърцат живот краката на социалната логика са стабилно стъпили на земята, но главата на панорамата, виждаща живота отвисоко, е в планините на мъдростта. А живото сърце обединява и превръща малките делнични мигове в чудо. 

Илюзия е, когато се говори за духовност, да се има предвид някаква фантазност, откъсване от живота, сексуалността, социалното включване и бизнеса, професионалните постижения... Това не е духовност, а бягство. Реалната духовност се проявява в света, кариерното развитие, партньорските отношения, като състояние на съзнанието, което прави живота божествен, но и приземява духовността в ежедневната рутина.

"А не може ли човек просто да си живее, ей така, без да се замисля много-много?", пита някой. Да, докато живурка, но не живее, тлее, но не гори – може. Защото целта на малкия човешки живот е въздигане на земното до Небесното и спускане на последното до земното – всичко различно от това не е живот, не е горене, а мъждукане и пушек, произвеждащо пепел и сажди…

………………………………………………………………………..
Пълният текст на колегата може да бъде намерен тук.
…………………………………………………………………………

Автор на горните размисли: Орлин Баев

петък, 6 април 2018 г.

Принадлежна Свързаност


Принадлежна свързаност

Има болно свързване през страх, вина, зависимост, болка, мазохизъм, гняв, интерес - връзки, които се мъкнат чак в други животи, освен в този. Здравото, непривързано свързване (съзнавам оксиморона, но е така), е през любовта. А тя е другото име на Бога. Клетчица, уважаваща другите клетчици си, но познаваща общността си с организма.

То е особено чувство, усещане,но и мъдро, интуитивно, любящо познание за принадлежност, синхронична неслучайност. Вълшебство е. Фино е, в този откъснат свят често е наранявано от безлюбната му грубост - но веднъж там, знаеш, че няма по-голямо щастие, смисъл и радост от тази сърдечна свързаност. Здраво стъпила на земята е тази принадлежност, а мъдростта ѝ в безкрая, докато любовта обема целостта.



Въпрос: Как да живеем ежедневния си живот, да бъдем с хората и същевременно да запазваме любовта и центъра си?

С опит и практика. Всички методи в психотерапията, психодуховните учения, а и в самия живот, явяващ се преживелищно душевно акордиране с безкрая, от логиката, през работа с тялото, театъра, визуализациите и т.н., водят до молитвата и медитацията. Когато има ежедневен опит с медитацията, постепенно тя се прехвърля от седящите сесии, в ежедневието, като фон. Самосъзнанието преминава от его ума, в медитативния зрител.

Тогава работим, мислим, чувстваме, ядосваме се, прощаваме, влюбваме се, сексуални сме, разлюбваме се, постигаме, успяваме, проваляме се, ставаме и пак и пак, но вече от позицията на този вътрешен спокоен зрител. Адекватни сме в социалния си живот, емоционални сме, но дълбоко вътрешно водещ е този Аз - а той е част от Бога, от любовта, мъдростта, свободата. На изток наричат такава житейско динамична медитация бездействие в действието - метафора е, тъй като кое е действие, кое бездействие, кое е реално и кое относително, е въпрос. Тоест, живеем активно и приземено, но всичко посвещаваме на Бога, на този вътрешен център и се водим по любящо нравствените му ориентири.

Въпрос: Тази медитационна практика как се научава или къде? На мен ми изглежда сложно.


Отговор: На улица Х, на тренинга за личностово развитие на У, плаща се толкова и готово (естествено, че това е мит...)... Не е само практика, а цялостен стремеж на човека към Човека. Практики и системи, които могат да заведат или не до там, много.

Въпрос: Интересно ще ми е да видя един Медитативно Ядосан Човек с Какво се Различава от Един Обикновенно Ядосал се Човек .Предполагам, че Медитивно ядосалият се човек не изразява гнева си навън нито го задържа в себе си а просто го неутрализира чрез Безпристрастното му своевременно ПриХващане и МироСъзнанийно Осветляване, докато гневът се превърне в нищо или в някоя позитивно зареждаща емоция,сила, драйв. Е Орли -  Самообяснението ми покрива ли се и доколко с твоето лично схващане по въпроса ?

Отговор: Не мисля и не го чувствам така. Човекът си е човек. Ядосва се, яде му се, прави му се еди си какво си... Най-естественото нещо е да има Бог в човека и да живее през любовта - дали ще го наречем тиха молитва или медитация, все тая. Това е вътрешен център, средоточие на мисли, чувства и поведение. Образът обаче на някакъв свръхспокоен медитатор си е чиста проба розово бонбонен идеализъм, натрапен от романи и холивуд, - разбира се, това са мои заключения само. 

Ако базисният темперамент на човека е холеричен или меланхоличен, дори и след известен психологически и сърдечен процес да осъзнае това присъствие на Бога/ Аза си и да го постави като ядро на живота си, темпераментът и базисните характерови импринти си остават такива, каквито са. Да, извличат се позитивните им потенциали - избухливият холерик влага темпера си в интуитивна готовност за мигновено вземане на добри решения, решителност и пробивност, меланхоликът прихваща тъгата си, а любящото присъствие на Бога я превръща в смирена мъдрост. Въпреки това обаче, избухливостта или известно потъване пак си ги има в споменатите примери, но просто човекът през сверяването с любовта много по-бързо прощава и извлича потенциалите от гнева и тъгата. Същото е с надлежащите характерови структури - не изчезват, но се вадят позитивните им потенциали. 

Накратко, социалната персона и егото са си до голяма степен същите, но част от егото умее да замлъква и провежда любовта. Магарето си остава магаре, но се появява ездач, знаещ накъде го води!

....................................................................

Орлин, душевед-душелечител

събота, 24 март 2018 г.

Оздравяване на душата, Сергей Лазарев - кратки бележки

Кокичета. Автор: Венета Дочева

Оздравяване на душата

(По книгата на Сергей Лазарев "Оздравяване на душата")

„Западната философия е материалистична. Там има плитки разбирания: това е добро, а онова зло. Сексът е добро, а липсата на секс, зло.
Източното мислене не е повърхностно, а задълбочено. На фино ниво всичко е единно, затова от гледна точка на източната философия доброто и злото са свързани. Доброто, това е хармоничното взаимоотношение да речем между „лявото“ и „дясното“, ян и ин, мъжкото и женското начало, топлото и студеното… А злото е липсата на хармония, превесът на едното над другото.“ Оздравяване на душата, стр. 41

Доброто е хармонията между естествените противополюси, а злото е дисхармонията между тях. Плюсът и минусът, денят и нощта, ян и ин, които са над детското черно бяло мислене добро и зло, а са част от автентичния синтез на визията, обхващаща и двете от трета, по-висока перспектива.

„Има един смешен израз: Феминизъм – докато не срещнеш първия истински мъж, атеизъм – докато не попаднеш в сериозна турбуленция в самолета, комунизъм – докато не получиш първата прилична частна собственост. Наскоро попаднах на още един интересен афоризъм: „В окопите атеисти няма!“ Оздравяване на душата, стр. 76

При сериозен риск за живота се оказва, че рационалният ум е като малка черупка в океана от лично и колективно подсъзнание и свръхсъзнание. В момент на опасност, механичната логика дори на най-утвърдения скептик се срива до едно базисно, дифолт когнитивно ниво на възприятие на света, в което всички сме религиозни. Религиозни не в институционализирания социален, а в невромозъчен и когнитивен смисъл. Когнитивната наука на религията говори за т.н. СДИ – свръхактивен детектор на интенционалност, автоматичният процес по одушевяване и придаване на съзнателен смисъл в случващото се. Дали е само инфантилен невропсихичен процес, или е естествено вродено познание за една жива и разумна вселена, това за мъдрото сърце е риторичен въпрос!

„Не е необходимо да персонализираме Твореца. Бог не е дядо, който наказва или прощава.“ Оздравяване на душата, стр. 105

Как виждаме, разбираме и преживяваме Бога, зависи от нивото на съзнателността ни. Повсеместното антропоморфно персонализиране на Бога представлява детинска проекция на нуждата от защита на възрастния в „небесното татенце“. Персонализираното възприятие на божественото е по-лесно, по-близко е до обичайния, конкретен ум на средно статистическия човек.

Всъщност, едно пораснало отношение към Бога, е творческо артистичен, молитвен акт на свързване с любовта, нравствено етично познание на автентичните закономерности на Битието, идентични по силата на случването си с физичните закони, но на по-фин план.

Порасналото Богопознание представлява и интуитивно, мъдро медитативно ориентиране по компаса на естетичната потребност от красота и хармония, единяваща с мащабен разумен свят с градираща съзнателност, облечена в проявления, далеч надхвърлящи малките земни представи за живот на въглеродна основа.

„Старият завет (юдаизмът) е описание на това как трябва да се държи човек, за да не убива в душата си любовта. Новият завет (християнството) е инструкция как да се превърнеш в човек, който запазва любовта в душата си.

Християнството на практика е същността на юдаизма. Християнството е разкодиране на първата и втората (основните, от които следват останалите, бел. ред.) от десетте заповеди.“ Оздравяване на душата, стр. 119

Юдаизмът, както и ислямът, са учения на закона. Християнството учи как да се живее по законите на Битието естествено, не чрез външно социално налагане, а като жива етика, извираща отвътре и прилагана в живота по любовта и от позицията на любовта. Друг е въпросът дали формално наричащите се християни съзнават и живеят по величието на смисъла в учението на любовта…

„Всичко, пред което се прекланяме за сметка на любовта, трябва да бъде загубено. Ако се прекланяме пред живота, ще го загубим. Ако се прекланяме пред вилата си, ще изгори. Ако се прекланяме пред любимия си човек, той ще ни напусне или ще умре. Това просто правило е непоклатимо.“ Оздравяване на душата, стр. 125

Привързаността не е любов, а липса на любов. Когато живеем от позицията на любовта, нормално е да имаме добри взаимоотношения, да се караме, да се стремим  към професионално и социално-статусно развитие, да се проваляме, да се въздигаме, да изживяваме телесните радости и да ги влагаме в огъня на любовта, да страдаме и се дивим на красотата и чудото на Живота. Няма ли я любовта обаче, желанието ни за правилност, сърдечни взаимоотношения, социално налагане и удоволствия, се превръщат в компенсаторно бягство от безлюбни страхове. Божественият закон е такъв, че всяко нещо, което поставяме по-високо от любовта и заради което жертваме любовта, трябва да бъде загубено. Такова преобръщане се явява нарушаване на първите две Божии заповеди: единобожие и отсъствие на кумир. Когато се отречем поради нещо от любовта, вече в центъра на мотивацията и стремежите ни стои не тя, а моралът, фините чувства, парите, властта, удоволствията и т.н., които сами по себе си автоматично въздигаме в кумири.

„Какво е смирението? Смирението далеч не е самоунижение и самооковаване. Смирението представлява приемане на Божестената воля, липсата на злоба, на раздразнение по повод настоящето, липсата на съжаление за миналото и страх за бъдещето. Освен това, смирението предполага жертва.“ Оздравяване на душата, стр. 127

Смирението няма нищо общо с примиренческия, автоагресивен мазохизъм. То е виждане на синхроничната неслучайност, на Божествената воля във всичко. Доверие е в по-голямата картина. Смирението е условие за връзка с любовта, за осъзнаване идентичността с любовта и прехвърляне на възприятийната панорама в нейната гледна точка. А любовта е Бог, единственият автентичен, истински Бог. Човек осъзнава, че каквото и да е миналото му, когато е прегърнато от любомъдрието, преминаващо през смирението, опит е. Когато Бог/ любовта присъства, натрупаните заряди, каквито и да са, се превръщат в неутрален опит, влаган в нетленния потенциал на Човека – съответно съжалението за миналото изчезва. Когато Бог присъства в човека и когато последният все повече смирява присъствието си, за да отдаде водачеството на Богочовека, страхът от бъдещето изчезва. Социалната персона и его човечето знае, че върши каквото върши, подсигурява каквото е нужно, стреми се към сигурност, но главната сигурност е в ръцете на Бога – в Него е канарата, на която стъпва. Да, има смърт, има провали, има болести, има нещастия. Когато средоточието на самосъзнанието е в Бога, всичко това е нищожно, а дори и благо гориво в огъня на любовта. Появява се вътрешна сигурност, докато се случват нормалните външни несигурности. Смъртта е приемана с лекота, защото е виждана като не повече от заспиване, водещо към събуждане в свят на смисъл, вече живян и осъзнаван приживе. Когато егото дълбоко  се смири, ропотът към настоящето изчезва. И най-мащабният катаклизъм и несправедливости, предателства, отхвърляния и трудности, са преживявани относително спокойно. Защо? Първо, виждани са като благословено изгаряне на натрупана карма. Второ, когато са виждани през призмата на любовта, човек осъзнава, че случващото се в личен и глобален план, е част от много по-мащабен процес, надхвърлящ его позицията, но съзиран през гледната точка на любовта. Трето, случващото се е изживявано с доверие в синхроничността като изява на разумната воля на Бога, грижеща се нещата да се наредят по най-добрия начин така, че житие-битието на човека да служи за проява на тази Божествена воля.

Само когато си смирен, обичаш. Тогава проявяваш не его стремежите, гонещи илюзиите на Мамона, а любомъдрието. Смирението е дълбоко вътрешно доверие, но и външно активно Себезаявяване, чар, харизма, адекватна връзка с реалността социална, но и Божествена.  

„Ако човек съжалява за миналото, ако се страхува за бъдещето, ако у него има обида, ненавист, ако не може да приеме света, то за това противодействие на случващото се отива голямо количество енергия – и колкото повече енергия се хаби, толкова по-бързо се появява болестта. Способността да бъдеш в хармония със самия себе си, със съдбата си и света – това е едно от основните правила на здравето.“ Оздравяване на душата, стр. 128

Обиждаме се, страхуваме се от бъдещето, съжаляваме за миналото, доколкото отсъства любовта в живота ни. А тя протича през смирената способност да прощаваме на себе си и другите, да жертваме его прищевките, страстите и страховете в името на Човека.
Доколкото се отдалечаваме от Богочовека (тоест от Себе си), дотолкова вече сме болни по душа. Неврозата е все още леко отдалечаване, при което тревожността се явява благ учител, побутващ обратно към целостта. Психозата е друга нещо – в психотичните епизоди азът е изместен, маргинализиран или разцепен от налудна и халюцинаторна продукция. Извън химическото потискане, лечението през ремисиите е през психотерапевтична връзка с реалността – социалната, но и тази на любовта. Човек може десетилетия да преживява тревожни състояния, без те да доведат до физиологични болести – самото невротично състояние със страданието си вече носи много шансове за развитие и ресвързване с потенциала. Хроничните и нелеки телесни болести, съдържат в себе си вече по-тежки и изискващи солидни жертви и пречистване уроци. При тежките соматични болести пътят обратно към Бога, към любовта, макар и труден и нагорен, е отворен. Най-сериозно е положението при характеропатиите (психопатии, личностови разстройства) – при тях присъстват дълбоки и устойчиви характерови изменения, които повее или по-малко откъсват примата от Човека. Разбира се, път обратно винаги има, когато е желан…

Велико е усещането да живееш в хармония със собствената си съдба и заобикалящия те социален живот, такъв какъвто е. Съжалението за миналото се преобразува в активно извличане на мъдър опит. Предусещането за бъдещето е изпълнено с доверие, когато фокусът в настоящето е изпълнен с приемащо разбиране на по-високата картина на Битието през очите на Боголюбието, колкото и деградирал и деволюиращ да е социумът. За да се съгради новото, старото е нужно да доразруши себе си… Който има уши, чува…

„Болестта – това е условие за развитие и помощ при развитието. Подобно разбиране не е имало никога преди в историята. Болестта е възможност за обновяване на душата, болестта ни подтиква към Бог и помага на душата да се пречисти.“ Оздравяване на душата, стр. 133

Болестта като давана отгоре помощ,лечение и развитие на въплътената душа. Болестта като синхронизиращ с Бога подтик към себепознание, пречистване и единство със смисъла да бъдеш Човек. Болестта като път, завръщащ обратно към Себе си. Наистина ново разбиране. Все по-масово е и ще бъде това разбиране. Настъпват светли времена и именно експлозията от мрак е най-сигурният предвестник. След нощта следва зората.

     Модели на поведение

1)      Не противи се на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.

2)      Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.

3)      Ако прегреши брат ти, смъмри го, ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се! – прости му.

4)      И ако съгреши брат ти, иди покажи вината му между тебе и него самия. Ако те послуша, спечелил си брата си. Но ако не те послуша, вземи със себе си още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума. И ако не послуша и тях, кажи това на църквата. Че ако не послуша и църквата ,нека ти бъде като езичник и бирник.

5)      Не давайте светинята на прасетата и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да не го стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат…Лекуване на душата, стр. 163-164

В библията е дадена превъзходна градация, изразяваща адекватното присъствие в този свят. На вътрешно ниво – любящо и безусловно приемане, смирено доверие при единство с любовта. От такава безусловна любов следва и безусловната прошка, като състояние на съзнанието. Когато вътрешната красота на любовта е поставена в контекста на света такъв, какъвто е, се появява нуждата от здрави граници, условия, рамки на общуването и поведението. А където комуникацията е безсмислена (пета точка), общуваме с примитива съответно.

В едно по-качествено човешко общество, безусловната любов и тоталното ненасилие, обръщането на другата буза, биха важали буквално и като отношение и като поведение. И сега на планетата ни има микро общества, в които любовта владее душите и нужда от външни правила и граници няма. Аз,малкият човек, който пиша тези редове, познавам и съм живял на такива места, спуснали царството Божие на земята. Ако в миналото такова съзнание е било рядко изключение, в настоящето виделината му обхваща все по-масово планетата. Който чувства и живее съзнанието на любовта, живее в бъдещето сега!

.....................................................................................................................

Водил бележките, Орлин Баев

четвъртък, 22 март 2018 г.

Десетте Божи заповеди - интерпретация

Пролет. Автор: Венета Дочева
„И тъй, десетте заповеди. Всяка казва по същество едно и също. Любовта към Бог трябва да е по-значима от всякакви проявления на основните човешки инстинкти. Инстинктът винаги трябва да е на второ място, а любовта към Бог, на първо. … Значи, коренът на всеки грях е изгубването на личното устремяване към Бога. Когато в душата изчезне потребността от любов и Бог – това е главният грях. По същество това е отказ да се изпълнява първата заповед. Точно против този грях се борел Исус Христос. За това дошъл на земята.“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 3, стр. 84, 85

В съвремието ни не е зле да си припомняме тези божествени препоръки: единобожие; не си прави кумири и изображения на Бога; не изговаряй напразно Божието име; помни съботния ден; почитай майка си и баща си, за да ти е добре и живееш дълго; не убивай; не прелюбодействай; не кради; не лъжи; не завиждай (не пожелавай нещо на ближния). 


Единобожие

Единобожието няма нищо общо с теологични постулати и догми – поставяне на любовта като ядро на живота, главен ориентир, цел и посока, е единобожието – не само умствено, но преживелищно, от глава, сърце, устрем, воля, преданост. 


Не си прави кумири

Нямаш нужда от икони, статуи, идоли и изкуствени истукани, когато познаваш Бога отвътре, когато любовта облича в божествен образ всичко в творението Му. Тогава отпадат и човешките кумири и култът към личността, идващ от собствена незрялост. 


Не изговаряй напразно Божието име

Когато познаваш Бога, думите са излишни, защото молитвата ти е тиха – преминала е в медитация не фиктивно седяща, а като съзнание на Богоприсъствие в ежедневието ти. Въпреки тази преживелищност, често умът има нужда отново да бъде насочван към Бога и името Му – но, не напразно, а с преданоотдадена обич. 


Помни съботния ден

Времето за почивка, съботният/ неделният ден, е времето на Бога и за Бога. Собственото ми интуиране на това, е че тук въобще не става дума за някой ден от седмицата или въобще външно време, а за помнене на вечността във всеки един момент. На изток наричат това случване, бездействие в действието (Бхагавад Гита, Лао Дзъ…), медитативна осъзнатост по време на делничния бит и ежедневност. Една постоянна, сърдечна молитвеност отвъд думите, а като дълбока, любяща осъзнатост. При нея самосъзнанието е прехвърлено от това на малкия социален човек, в Богочовека, а всяка мисъл, чувство, телесно усещане, мотивация и действие, са виждани, преживявани и насищани с Богоприсъствието и акордирани към мъдростта и свободата на творческия му заряд. Само преживявайки това, можеш да разбереш.


Почитай майка си и баща си

За да почиташ искрено, а не пожелателно майка си и баща си, е нужно да преработиш психотерапевтично травмираните съдържания и невротични психодинамики, присъстващи в теб в следствие на възпитанието, което е нормално несъвършено. За да почиташ, е нужно първо да осъзнаеш заложеното, да почувстваш относителността му, да се заявиш в това психично порастване – тогава можеш да простиш (директната прошка често е пожелателна, фалшиво самозалъгваща, евтина, замазваща неотработености). Защото именно през прошката преминава любовта, а почитането е неин дериват. Когато така любящо, през зрелостта си приемаш родителите си каквито са и ги почиташ любящо, живееш живота си не през страха, а през любовта. Тогава ти е добре, а предпоставките за по-здрав и дълъг живо са налице. Колко дълъг? Колкото е рекъл Господ! 


Не убивай! 

Когато обичаш, дори няма нужда от външни закони – отвътре си познаваш закономерностите на Битието – не с мозъка, а с душата, с вечността си. Знаеш, че убивайки човек, животно, унищожавайки природата, убиваш Себе си. Дори логиката, с цялата ѝ плоска механичност, стига до факта за глобалната взаимосвързаност и планетата като единен организъм, при което не е добра идея рязането на клона от дървото на живота, на което човек е застанал. В любовта няма нужда от това проследяване, защото директно познаваш единството си с цялата жива природа. А природата на любовта е даване на живот и развитие в безкрайни творчески комбинации, нежели убийство. Когато си в Бога/ любовта, познаваш и илюзията на т.н. смърт – защото само любовта побеждава смъртта. Живеейки по Бога, твориш и раждаш идеи, рисуваш красотата на живота, композираш симфонията на духа. Едни комбинации естествено отмират, за да се родят други – такава е природата на нещата. Създаваш – такъв е поривът на любовта. Убиваш, когато любовта липсва,а на нейно място се настанява ужасът и болката, компенсирани от сите пороци и грехове. 


Не прелюбодействай! 

В по-тесен смисъл, заложеното послание тук е относно ползването на либидото в руслото на любовта – свещена сексуалност. 
В по-широк смисъл, действаш против любовта, когато егото ти гордо се откъсне от централността ѝ. Тогава живееш безбожно. Появява се нуждата от захващане за външното, поради вътрешната несигурност - кумирите на алчното властолюбие и гордото себевъздигане в нарцистичен култ. Вътрешното присъствие на Бога липса – тогава уважението към родителите и въобще хората и чувстващите същества, се превръща в ненужно, а за постигането на безлюбно психопатните цели, са оправдани средствата на убийството, кражбата, лъжата и завистта, тласкаща алчно към още и още сурогати в несъзнаваните опити за заместване на любовта. Кауза пердута за персона нон грата, наблюдавана в психопатизираното съвремие.

Без Бога, без любовта, човек се превръща в ходеща черупка, привидно жив, обездушено диаболичен труп. 


Не кради!

Любовта дава. Живееш ли през Бога и за Бога, не можеш да крадеш – дори нямаш импулс, задвижващ те към насилствено отнемане. Когато обичаш, имайки нужда, спокойно и открито, през здраво себеуважение, я заявяваш и си благодарен на полученото. Но, обичайки, рядко ти се налага да търсиш отвън, тъй като преливаш от заряди отвътре. Тогава даваш, а желаещи да се ползват от даването ти има много. Колкото повече даваш, повече получаваш.
Кражбата въобще не е само поведенчески и социален акт. Понякога да се отнеме от психопатно забогателия, е не кражба, а възстановяване на естественята хармония (българските воеводи по време на робството, английският Робин Худ – легенди, отразяващи поведенческо отнемане в разрез със социалната норма, при вътрепсихична липса на кражба). Споменатото е само изключение, а кражбата по правило е отвратителен акт.
Вътрепсихичната реалност на крадящия, е отново безлюбието. Крадецът краде не само защото няма социален ресурс. Същинските кражби са на високо политическо и икономическо ниво, при изобилен икономически ресурс. Крадецът краде, поради липсата на нравствен ориентир, идващ от любовта, която отсъства в него.  


Не лъжи!

Да си откровен и честен, е смелост. Тогава спокойно виждаш слабостите си и приемайки ги,  трансформираш импулсите им в здрави. Само през смирената истинност, протича любовта. Обичайки, си сърцато искрен – по Бога си. Защото любовта мъдро води към свободата на истината. Когато обичаш, лъжата не е силното ти качество.
Истинността е позицията на Богочовека, на Човека с голямо „Ч“. Лъжата е откъсната от любовта, его позиция. В тактически план е печеливша, но в стратегически винаги е губеща. 


Не завиждай!

Завистта е болна агресия над страх от собствена недостатъчност. Липса на автентична връзка със Себе си е завистта. Липса на любов е завистта. Защото когато страхът е преодолян, намираш Себе си – тогава обичаш, а на мястото на липсата живее предостатъчност от радостта да бъдеш Себе си и живееш своята съдба, по собствената си пътечка. Защото местата на другите вече са заети! 


………………………………………………..

Оказва се, че както твърди Сергей, всички последващи ориентири към смислен и хармоничен живот, следват от първия – да поставиш любовта като ядро на живота си! Тогава нагонно-социалната природа на човека естествено служи като съсъд за живота по Бога - Санатана Дхарма.

Орлин Баев