За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

събота, 20 август 2016 г.

От промит мозък към Бога на любовта

 Забележка: Текстът по-долу представлява разговор, проведен в рубрика „психотерапия онлайн“ в сайта http://beinsadouno.com . Питащата П. е бивша жертва на манипулативно „мозъчно промиване“ от страна на една от многото християнски секти.

П:

Мъдрите писания казват, че не трябва да живееш в очакване на нещо, защото крайният резултат може да те разочарова, но трябва да живееш със страст. Ето това е другата моя голяма дилема и травма. Сектата години назад ми поряза страстта за живот. Всичко светско беше погрешно и низше, грешно и греховно и  отдалечаващо от Бога според тях.  А тъй като моите човешки страсти ме бяха довели до тази секта, и до това наказание, умът и съзнанието и тялото ми го възприеха като всяка страст, всеки порив за живот е погрешен, всичко престана да има смисъл. Те взеха тази част от мене и ми я прерязаха, както се прерязва вена, откъснаха ми желението за живот, и аз започнах да водя псевдо живот. После дори и да осъзнавах какво се случва с мен, не можех да преработя наново тези базови подъсзнателни промени извършени в моето подсъзнание без моето съгласие и против моята воля. Исках н якак си да си върна старите понятия, разбирания и страст за живот и не мо жех, всякаш се опитвах да си зашия откъснаѝт крайник, но колкото и да го шиех, той просто висеше безжизнен на останалата част от тялото ми , но не беше част от него.  Чак сега разбирам какво са ми взели. Днес четох за страстта. Пишеше така: Страстта е е устремът, подтикващ ни да изразим своята истинска същност. Никога не отричай страстта, защото това означава да отречеш Този който си и който наистина искаш да бъдеш.  Убиеш ли страстта, убиваш Бога.  ..Дори и според светските представи е така – ако не низпитваш страст, все едно не си жив.‘

Точно описание на моя живот за повече от 10г., псевдо живот без страст. И все още преживявам тези останки от това гибелно време, все още чувствам неудобство, нерешителност да изпитвам страст към нещо, недай си боже плътска страст. Все още се оглеждам притеснено през рамо да не би да ме налегне главоболието и ступорните или                               тревожни разстройства, които ме държаха по дни и седмици. След толкова години ходене по мъките, това толкова се е врязало в съзнанието ми, че още ми е много трудно да мисля нормално, да изпитвам наслада от постиженията си, радост и удовлетворение от себе си.
Та, да не се живее в очакване пишат  мъдреците. Може би това има преносно значение, но питам аз, как да не живеем в очакване? Нима не можем да имаме очкавания от живота или стремежи? Или  това са две различни неща?? Например не може да не мечтая да срещна мъжа на мечтите си, или да намеря работата, която да ме прави щастлива, не мога да нямам такива очаквания. Ако живея живота си без очаквания, не би трябвало да се стремя към нищо. Как да живея без очаквания, но със страст? Да правя нещата , които обичам, но без да се стремя към нищо, без да очаквам?  Вие как мислисте?

Орлин:

Доколкото познавам източната мъдрост, посланието е от сорта на: "Не очаквай резултатите/ плодовете от делата си, а се фокусирай в пътя, с любов!" . Спомням си тов апослание от Бхагавад Гита, но подобно и от Дао Дъ Дзин на Лао Дзъ... А това, което ти цитираш, откъде е? Прилича на Ошо...

Какво става, когато се фиксира човек в целта? Първо, губи мига – минава през миговете, потиснал настоящото преживяване, потиснал сърцето си, за сметка на илюзорната цел, идваща от главата. Второ, целта все повече започва да оправдава средствата за постигането си, каквито и да са те. Трето, такава нагласа гарантира нещастие, тъй като дори и при постигане на целта, сърцето, душата, цялостната личност са потиснати, забулени от егото и радостта отсъства. При постигане на целта, човек е неспособен дори да ѝ се зарадва, а бясно продължава да гони следващия морков, удряйки се с тоягата на страха си. Четвърто, при такава морковено - сопена настройка на ума, целта много по-често не е дори достигана, тъй като човекът постоянно се спъва, взрял се в нея, но невиждайки това, през което преминава във всеки момент... 

От друга страна, когато фокусът е в процеса, всяка крачка е радост, сърцето пее - човек хвърля по едно око за посоката на външната си или вътрешна цел, но фокусът е сега, в мига. Тогава целта на всички цели вече е постигната, в самото вървене по пътя, изпълнен със смисъла на мъдрото, обичащо присъствие на Бога. А външната цел и цели са спокойно достигани, без фокуст да е в тях, тъй като човекът знае, че целият живот е просто игра. Мотивацията в такава нагласа идва не от страх и компенсаторна болна амбиция, а от творчески плам и вдъхновен, пълен със заряд устрем. 

Китайците наричат фокуса в процеса бездействие в действието. По време на действието, насочено в дадени цели, човекът е във вътрешен мир, в покоя на медитацията, на любовта, на присъствието на Бога. 

Относно отричането от светското и плътското - колкото повече човек отрича нещо, толкова по-силно то го завладява, но в перверзен или невротизиран вид. Отричането на страстта вече е смърт, тъй като се прерязва живецът, базисният нагон в човека. не отричане, а трансформиране е удачният вариант. При него има пълно приемане на страстта, на секса, на агресията. Когато се приемат, когато се разберат, те захранват по-високите човешки "етажи" - тези на любовта и зрялата мотивация. Защото както сексът е кондензирана любов, така и любовта е сублимиран секс. Затова, отричайки секса, отричаме и любовта. Само пълното приемане на страстта, дава шанс за преобразуването ѝ. Да я приемеш не означава да станеш неин роб, а да спреш да я потискаш, да извръщаш глава от нея. Вместо това възхищението пред скритата в нея божественост води човека до извора на страстта - до любовта, в процеса на медитация, на молитва, на творческо вдъхновение. Да приемеш страстта не означава нито да я потискаш, нито да се заробиш с нея. Не, да ѝ се възхитиш, да видиш Бога в нея - така от ада се въздига човек до рая. Познавам този процес, но и много още имам да уча в него...

П:

Орлине, 

Благодаря ти за отговора. Право в целта. Винаги когато прочета за приемането, че всичко трябва да намира място в нашия живот като средсто  за вървенето към по-възвишена цел, винаги се успокоявам, но защо съзнанието се връща към тези заседнали и по-рано заучени модели на мислене, които не мога да изкореня? Колко пъти трябва да си ги повтарям тези неща, за да се успокоя, колко пъти трябва да се връщам да ги преработвам ,за да ги трансфоримирам и освободя най-сетне?  Може би в момента се чувствам малко самотна покрай цялата лудница и стрес около работата, нечовешко е, и това , че например не намирам партньор, започва да ми се струва като недостижима цел. Молитви и искане не помагат, защото понякога и не знам как да го направя, не мога да дойда в правилната настройка да се помоля като хората.. От там тръгват различни страхове, тревожности. Сякаш не мога да се доверя на себе си, че няма да направя някоя глупост, и да се заобичам безусловно. Ако е така (обичането безусловно), ще се успокоя и всичко това , което съм подтискала до сега ще излезе и кой знае какво ще стане, един хаос. Ето, явно от това ме е страх. Ще започна да си лягам безраборно с този онзи (като някоя курва), и до какво ще доведе всичко това? Че няма да имам сериозен мъж до себе си в края на краищата. Мисля малко като баба ми. А то сега, като го чакам и планирам какъв да дойде и как да се появи, пак нищо не постигам, само съм сама и страдам от безсилието си.  Ето явно затова съм се фиксирала върху партньор в момента, за да си запълня тази липса на любов, тази нужда. Някой да ме обича безусловно и аз просто да се чувствам обичана, защото аз сама не мога да си го дам, тъй като нямам дори и времето да обърна внимание на себе си.

Орлин:

По-скоро остани в усещането за самотност, безлюбие, непрегърнатост, които преживяваш сега. Остани в тази болка и доверявайки се на страха и тъгата в тях, с еотпусни, приеми ги. Знам, че това е трудно, да обикнеш безусловно самотната болка. Но е ценно. Когато така я обичаш, с доверие и благодарност, тя постепенно се стапя до ядро от обич, присъствие, светлина, които идват от вътре, от Бога. 

……………………..

В оригиналния текст в http://beinsadouno.com , рубрика „психотерапия онлайн“, следват дългички писания на П. Отделил съм централните моменти по-долу в кавички, като след тях отговарям.

 "Даже си постигнал нещо, ходиш редовно на тренировки, отсабнал си малко, нещата се случват с лекота, можеш да започнеш да мислиш за по-закчливи неща, не само от първа нужда, и изведнъж някокя мисъл , с която не можеш да се справиш - БУМ, и ти еб**а майката. Животът ти спира и трябва да започнеш всичко отначало. А това е страшно трудно, страшно разочароващо. Питаш се къде сгреших, погрешно ли вървях. И на нещата отпреди, на които тъкмо си започнал да се радваш,гледаш с недоверие."

Именно. Така се случва, когато човек потиска нещо в себе си и не го иска. Тогава животът му го изкарва от скритото по рудния начин. Когато сама си го вадиш това усещане за провал, самота, дупка и се смиряваш в него с молитва и медитация, тогава се променя и съдбата. Животът предоставя различни, резониращи вече със самоувереното присъствие на любов случвания.

" А относно постоянството, аз имам този страх, че не съм постоянна и това ме тревожи. Тревожи ме , защото аз искам да имам семейство и деца, но за това трябва да си много постоянен. Не може по 3 дена или по 2 седмици да вентилираш, да си в някакъв филм, защото тези деца са зависими от теб и те ще те натоварват допълнително, а се изпълвам с ужас при мисълта, че няма да мога да им дам обичта, сигурността, която аз сама не изпитвам и ще им създам травми, като моите, които все още не са зараснали. Ще ги нараня, а това ме ужасява. Да не говорим, че човекът до мен няма да ме трае такава. Много ме е страх от това, а толкова го искам."

Тук си като в приказката за нероден Петко. Безпочвени опасения. Безпочвени, защото в страха си от собственото несъвършенство преувеличаваш несъвършенството си. Ти си длъжна да си несъвършена. Човек си, Хора сме. Ако сме съвършени, няма да сме на тази земя в тези тела. А тези деца, които ще ги раждаш, още преди да те ползват като мама, горе са решили да си им именно ти мама и да преминат през евентуалните травми, които им дадеш. Да, затова се раждаме - за да преминем през определени травми, с които да работим. Като гориво са ни в този земен тренажор. Няма съвършени родители. Има относително по-хармонични и по-малко хармонични. А хармонията е повече, когато се приемаш със сите грешки и провали, от които спокойно и с обич си вадиш без бързане заключенията и реживелищно и колкото и докато е нужно, се учиш. Както сега вентилираш при всякакви обстоятелства, ще вентилираш и с деца. Не само, че не е нужно да са идеални нещата, но би било пагубно на тази земя да бъдат такива!

 "След този крах осъзнах нещо. Дали наистина цялото това 'залепяне' за Бога е като опиум. В търсене на утеха и приятно чувство, в което понякога наистина сме, ние постоянно сме насочили мисълта си  нататък, наистина е като сладък опиум. А дали наистина ако можехме да се справяме с негативните си емоции успешно, щяхме толкова усърдно да търсим връзката с Бог. Тези дни четох за гневните изблици при децата, защото моята племенница, която е на 6г е започанала да има такива изблици на истерия. При тях това е нормално, пишат в книгите, и се получава когато детето са натъкне на ситуация или нова емоция, с която не може да се справи и вентилира или се държи така, за да получи нещо, да си удовлетвори някаква нужда. Ако родителят се поддаде, това става мощен механизъм на детето за получаване на това, което иска. Имаше насоки как да приучим детето да се справя успешно със своите емоции, кога да го оставим да се успокои само и как да му покажем , кое поведение е приемливо и кое не, и то само ще разбере как да се държи в обществото."

Връзката с Бога е най-естественото нещо. Загубата ѝ е неестествена. Не е опиум, а Любов. Няма нужда да е или връзка с Бога като бягство, или справяне с емоциите психологически и житейски. Това е фалшива дилема, сугестираща фалшиво противоречие. Всъщност връзката с Бога е познаване на Себе си като океан от любов, мъдрост и свобода, при смирено его. Себе си като единна част от Бога. Познание, което силно спомага справянето с емоциите на психологическо и битово ниво, в ежедневието. Опитът ми с неврозите показва, че именно към разширяване на съзнателността в посока сливане със свръхсъзнанието/ Бога водят неврозите при разрешаването на казусите им и че без това разширение, справянето с голям процент от тях е невъзможно. 

"Разбрах също така, че глупавата секта, която първа ме вкара в този филм, също говореше за фокус на една от лекциите си, ако се върна на първоначалната тема. Когато тъкмо си започнал да се намираш и някой решава да ти каже, че силата не е в теб, че ти си едно нищо и фокусът на живота трябва да ти е Исус Христос, с все погрешни причини защо трябва това да е фокусът ти, правейки те зависим от една илюзия, едно учение, което е написано в някоя стая от група изкривено-мислещи идиоти, с тънката сметка да контролират много хора, да разполагат със умовете им, силите им, парите им."

Ти наистина си нищо, в негативния смисъл на думата, ако решиш, че като его си нещо. Когато егото се смири, разбираш, че същинският ти си духът, Исус овътре. Това е източното и езотеричното виждане. Докато виждаш Исус като нещо външно, си в позиция на отъждествяване с егото си. Не, безкраят на Бога отвътре си. Това си ти! Когато някой източен човек, през дълбока вътрешна преживелищност каже "Аз съм Бог, аз съм Шива, аз съм Махешвара", Западният ум си мисли, че това е гордост. Нищо подобно. В такава позиция стои пълно его смирение и отъждествяване, прехвърляне на самосъзнателния център в Бога. Ти наистина си никой като его, станал си нула, за да си всичко в Бога. Тогава си истински смирен. Тогава се заявяваш, но не толкова себе си като его, а потока на Бога през смиреното его! Потока от творчество, ентусиазъм, смела обич! 

 "Вместо фокусът наистина да не е в суетата,  и всичко, което виждаме да е злободневната малка суета, а в творението което сме ние, емоциите с които се спрвяме всеки ден, благодарение на любовта, прошката, осъзнаването. Да, нека това е фокусът, но да продължим да бъдем ние малките, грешните хорица, които правят грешки и опити да намерят пътя си, а не да дисектираме желанието си за живот, защото то е пълно с грешки, грехове и т.н. Много болна тема. Хубавото е , че го изравям и го пускам да си отиде."

Именно! Да се идентифицираме и живеем в богосъзнанието. Малкото его пробваме да го смиряваме, да го укротяваме, да е относително здраво. Колкото и да пробваме обаче, успяваме в това относително. То си е магаре - смирява се за малко, после пак започва да се опъва по мостовете на живота. Слабо е, проклето е, противи се - такъв е его умът. Това е положението. Ние обаче не сме това его. Познаваме го, знаем му номерата - но от позицията на Себе си, не го виним, а го приемаме, галим го, гушкаме го нежно и с радост. Защото знаем, че е магаре и не искаме да превърнем магарето на егото в еднорога на Аза, на Бога отвътре, в който поставяме средоточието на живота и съзнателността си. Виним ли се, влизаме в позицията на идентификация с егото, искаме от тръна да направим райска ябълка. Тогава ставаме лесен обект за нечия властова манипулация през вина, както се е случило при теб... 

"Да, просто исках да довърша, че когато се чувствам в унисон в Бог, а това е много гранд чувство, някак си чувстваш, че нищо друго не ти е необходимо, че имайки това чувство ти имаш всичко, но уви, то е моментно, както и другите ти чувства и емоции, и е малко катарзисно при мен, много е силно и след това се чувствам като изтрезняла, като аз, малката. И някак си, понеже в това чвуство се чувстваш идеален, после когато си ти - малкият, и се обречен да грешиш, някак си не можеш да се възприемеш, Някак си дисектираш тези чувства, които биха те направили да грешиш, за да не грешиш, и да си в това левитиране, в които си бил при молитва или осъзнаване. И тогава на мен ми е трудно да се приема, такава каквато съм, с всичко грешно, малко и  човешко в мен. Започвам някак си да презирам тези чувства и да не ги искам в мен, и така кръгът се завърта, защото аз започвам да ги отричам и потискам. Някак си не мога да се доверя и да се заобичам безусловно така цялата."

Именно въртележката на огромното его ТРЯБВА, пораждащо страх и вина, скъсва връзката и единението с Бога. Това единение е еуфорично, когато си била жадна във вината си. Жадна за любовта. Тогава я пиеш и ти се струва, че тя те опиянява, а лъчите на слънцето ѝ те ослепяват. Само за да влезеш отново в гордата въртележка на "ТРЯБВА, но не покрих високите критерии" и след напиването с Бога, да изпаднеш циклотимично в депресивната дупка на автоагресията си. Когато тази въртележка е стопена, единението с Бога не е върхов екстаз, а спокойно сливане. Молитвата е почти постоянна - не толкова като думи, а като състояние на съзнанието. Да, егото пак се обажда, вади, замъглява и разрушава връзката. Но възстановяването и е най-естественото и лесно нещо, когато си все по-свободен от психичните си изкривявания. 

"Не искам да смятам, че 'мъдреците' изпитват по-възвишени чувства, и пътят към Бога е нататък, с отказването от светски неща, и че един ден  трябва да изпитваме това реене в облаците, за да сме се свързали. Е, аз разбрах,че не всички ще бъдем мъдреци в тоя си живот, и не смятам, че моята любов и моето осъзнаване, са един вид недостойни за Бог, и един ден ще трябва да се откажа от всичките си простички човешки усещания, за да ида 'там', където са богоизбраните. Сякаш това е път, предначертан и аз ще трябва да се откажа в един момент, въпрос е само на време."

Няма реене в облаците. Това е бягство. Има спускане на Бога в най-малките ежедневности и въздигането им до божествено чудо. Ежедневната ти работа става богослужение, молитвена литургия, в която тялото и ума ти са храм, а огънят на духа ти осветява всичко в този храм. Мъдростта идва, когато с енаучиш да се обичаш истински - Себе си като част от Бога, при относително преработени психодинамики. Няма мъдрост без любов като основа. А проявата им не е в отричане и делене на светско и духовно - това е илюзия. Не, в превръщането на ежедневната светскост в духовно преживяване е. 

Не сме тук, за да бягаме и отричаме, а за да обичаме!
…………………………………………………

П:

Благодаря ти много Орлине, 

Когато раната се е спукала, малко по малко изтича и гнойта отвътре, това , което се е насъбрало.   Това, което осъзнах тези дни е, че когато Бог е в теб, ти нямаш нужда от него, като външна биберона. Започваш да разчиташ на визшия си Аз да намираш мъдростта въре в теб и така решенията. Преди ми бяха втълпили, че когато много вярваш  в Бог ще преминаваш по-лесно през изпитанията, но понеже не можеш да разчиташ на себе си, а само да му се молиш, тези изпитания изгелждаха още по-страшни и ужасяващи. Когато знаеш, че можеш да разчиташ на себе си, че висшата сила е там, тогава просто не се страхуваш от това, което ще дойде. КОГАТО РАЗЧИТАШ НА СЕБЕ СИ. И другото, което разбрах, е че без болка трудно можеш да намериш Бог, не знам дали наистна това е пътят, но всеки път като ме заболи толкова много, го търся, търся причината, търся себе си, както беше казал и Дънов и други книги, без злото не можем да оценим доброто. Всеки път след такива катарзиси намирам мъничко от себе си, е.... до следващият път разбира се, но е път...

Орлин:


Няма аз и Бог. Има Аз съм Бог. Тогава разчиташ на Себе си!


Орлин Баев, психотерапевт

вторник, 16 август 2016 г.

Принцесата и рицарят на обсесивния страх

 По-долу копирам разговор, проведен в рубрика "психотерапия онлайн" в сайта http://beinsadouno.com . Разговорът е фокусиран в справянето с ОКР - обсесивно компулсивно разстройство. 

Д: Здравейте !
Отново се обръщам към вас. Вече преодолях страха си от полудяване. Вече не изпитвам дереализация и откъснатост , които ме караха да си го мисля , доста от тревожните ми симптоми изчезнаха. Остана обаче  страхът от натрапливи мисли, който сама си докарах с четене в интернет. Аз поне така го дефинирам като страх. Изпитвам съжаление и яд ,че четох толкова в интернет и не ми дава мира ,че едва ли не сама си го направих и сега не знам как да се откопча. На ум ми идват всякакви примери за натрапчиви лоши мисли. Също и страшни картини.  Имам чувстввото  ,че няма да спра да го мисля . Всъщност  парадоксът е в това ,че постоянно съжалявам ,че съм чела за това и знам за такива мисли,и това кара да мисля за тях , да ме е страх от тях и да си ги измислям едва ли не Казвам си " ако не беше чела , сега нямаше да имаш проблем'' . Това ме потиска много. Страх ме е , че ще живея с това оттук нататък и ,че се въртя в  омагьосан кръг , от който не знам как да изляза. Мисленето за това  генерира мислите и въображението ми  , а не спирам да го мисля от яд и страх, Как да ги преодолея?

Орлин: Сама виждаш, че отношението ти на страх от тези мисли, ги потиска и така препоражда. Нужно е това да се промени. Разбира, се като старт, спиране на четене на всякакви форуми, в които някой реве, оплаква се, описва как бяга от сянката си, като се зоби с химия, приема се за жертва и прочие.... Второ, прочети статиите ми за обсесивните мисли в блога ми, на бутона хипохондрия и окр - припомни си как тези мисли са всъщност добри, защитни, идващи на огледален принцип и всъщност могат само да те радват и да им се наслаждаваш - имам го предвид, да им се наслаждаваш. Засега те е страх от тях и затова им се дразниш защитно. Виж как реагира кучето, което лае - страх го е и затова се дразни и лае. Страх те е и затова им се дразниш. Вместо това, можеш да промениш реакцията си - да ги поискаш. Да, когато дойдат, да поискаш да скочиш в тях презглава, дори сама да ги раздуеш на макс и още и още, до гротеска и пародия, като се наслаждаваш на образите. Помни, че те са на езика на подсъзнанието ти - на обратен принцип идват и е невъзможно да ги осъществиш или да се случат. Да ги осъществиш не можеш, защото в тях стои всъщност добро намерение и обич, а да се случат не може, защото животът регистрира именно това добро намерение в тях. Когато така си позволиш да махнеш съпротивата против тях и да си играеш с тях, те вече не плашат. Тогава, трето, се учиш просто да ги оставяш да идват и да си отиват. Без да ги гониш, без да бягаш от тях, без да ги бориш - когато и колкото си искат да идват, а ти непривързано ги регистрираш: "Моите готини мислички!" и ги оставяш да си протичат. Тогава те отминават, стапят се, съвсем се размиват и идват все по-рядко, Не че вече го търсиш това по-рядко идване - те вече не те плашат, кефят те дори. 

Д: Благодаря за отговора ! Да, аз съзнавам напълно колко изкуствено ги създавам , колко са неосъществими и колко всъщност и най-важното не са мои и не се идентифицирам с тях.  Просто се дразня на себе си за четенето в интернет , в което търсих успокоение ,а си създадох повече проблеми. Спра ли да мисля за това, ще спрат и мислите, знам го . Мисля, че пътят е точно обезстрашаването . Но не знам как  да го направя. Да  пусна въображението си да прави каквото си иска или  да се убеждавам ,че  тези мисли не са мои , аз просто съм ги прочела .  Страх ме е  да не си помисля нещо страшно за някого , да не си представя нещо страшно .Доста нелепи  внушения и страх , но .. факт. 
Орлин: Горе описвам не пътека, но цял утъпкан и добре асфалтиран, маркиран и ясен път за това как да се случи това обезстрашаване. При натрапливостите сама е най-добре да се работи с връхната му фаза  -медитативното пропускане на мислите. Другите методи си имат тънкоси и затова е добре да се водят от психотерапевт. Прочети "Обсебен мозък", прочети доста от книгите на Ошо, в които говори за медитацията. А в повечето си той го прави. Практикувай. Ако до три месеца имаш добри резултати, чудесно. Ако ли не, обърни се към опитен колега! 

Д: Благодаря !  Мисля ,че вече съм поела  по този път. Просто на моменти се губя по него и в съжаление, че изкуствено си ги причиних , след което отново се мобилизирам и продължавам като с всеки ден все повече приемам това и по - малко се боря . Дори ги предизвиквам . Забавлявам се на някои безумни хрумвания, започва да ми става все по -смешно от това , което може да роди въображението ми. И това " моите готини мислички " искрено ме разсмя. Благодаря! 

Тодор Първанов, психиатър-психотерапевт: 

В подкрепа на поста на Орлин и твоя-едно писмо от бивш пленник на ОКР.
Преродената принцеса

         Неотдавна в едно далечно и красиво царство живеела една принцеса. Тя расла и порасла обградена от истински златни стени, които били студени, толкова колкото са студени сърцата  на царя и царицата. Царят и царицата били мъдри и справедливи, но лишени от всякакви сърдечни емоции. Не изразявали своята любов, своята омраза, своят гняв, нито пък радостта си. Така принцесата пораснала, обсипана с красиви дрехи и накити, вкусна и екзотична храна, но в студенина, без топлина и любов. Възрастният цар бил педантичен в делата си и научил принцесата да бъде прецизна и да обръща внимание и на най-малкия детайл, а царицата от своя страна я научила, че от съществена важност е чистотата, реда и естетиката.  Но и двамата пропуснали най-важното, да покажат на своята дъщеря що е то обич. Непрекъснато й повтаряли колко е борбена, колко е амбициозна, но всеки път принцесата оставала с впечатлението, че нещо малко не й достига, че нещо й пречи да постигне максимума. Така тя започнала да усеща, че разочарова своите родители и не била напълно добра за тях. Растейки в несигурност и без капка любов, намирала в себе си все повече недостатъци и все повече неща й създавали комплекси. Станала плаха и неуверена, страхлива и несигурна и за да компенсира това, някак си се озлобила както към себе си, така и към всичко заобикалящо я. За нея светът станал ужасно място, където и се случват ужасни неща и в  което живеят ужасни хора. Постепенно нейните приятелки - принцеси  от други кралства се отдръпвали и не искали вече да излизат на разходка с такава навъсена и язвителна девойка. Останали й една-две дружки, и то защото или  били комплексирани колкото нея или просто много я обичали.

         Минали години, дошло време царят да омъжи своята щерка. Явили се двама кандидати. Първият бил много мил и любвеобвилен, всеотдаен и обгрижващ, но т.к. принцесата не знаела какви точно са тези чувства, той й се сторил досаден и скучен. И тя избрала вторият – груб и егоцентричен, лишен от  всякакви романтични жестове. Той я обичал истински, но по свой си начин и т.к. бил твърде саркастичен и самоироничен си позволявал често да иронизира и принцесата. Това доста я огорчавало и оставяло дълбока следа в душата й.

         Година, след година, принцесата се отегчавала все повече от живота и трудно намирала смисъл и радост в него. И въпреки, че им се родили двама сина, не могли да запълнят празнотата. Често принцесата била в лошо настроение и се скитала безцелно в полята и горите в покрайнините на царството. Един ден по време на разходка тя срещнала тайнствен рицар – снажен и красив, яздещ невероятен жребец. Принцесата била запленена от него без да подозира, че това всъщност е злият магьосник, наречен Страх. Страхът бил изкусен лъжец и много добре съумявал да се дегизира, така той никога не показвал истинското си лице. Всеки път слагал прекрасна маска, обличал красиви дрехи и използвал маниерите на благородник, а отвътре всичко било гнило и разядено. Лека-полека принцесата се потдавала на измамният му чар и обаяние и неусетно се влюбила. Не разбирала как и защо, но злият магьосник я карал да се чувства важна и значима. Така минавали дни в тайни срещи, докато Страхът, чрез хитрост успял да отвлече царската щерка и да я прати в тъмницата на затвора ОКР. Там било много страшно, тъмно, миришело на жабурняк и мухъл, разхождали се триметрови плъхове и всевъзможни гадини. Но това не било най-лошото. В този затвор било задължително всички да спазват нечуван правилник, който включвал действия и ритуали повтарящи се до припадък. Едно и също нещо трябвало да се прави милион пъти, докато ти се изчерпят сили и рухнеш безпомощен. Принцесата се противяла, но когато някой отказвал да се подчини надзирателите прилагали най-страшното и безпощадно наказание – напрежение. Напрежението било толкова силно и болезнено, че нормално човешко същество не би могло да го изтърпи. За това всички се подчинявали безропотно на безумните правила.

         Минали дни, месеци, години... един от тъмничарите, когото всички наричали Терапевта, накрая се смилил над бедната душица и решил да подаде ръка на принцесата. Той не можел да отвори вратите на килията, но всяка нощ след залез слънце, когато целият затвор притихвал й разказвал приказка. В приказките се говорело за хора, успели по най-различен начин да избягат и да се спасят. Обяснявал й, че ако не положи усилия да се избави скоро нейният принц и деца й ще я забравят за винаги и след време няма да могат дори да си спомнят как изглежда. Тайничко й разкривал за слабите места на Страха и за начините, чрез които може да го надхитри. В началото думите на тъмничаря й се стрували врели-некипели, а приказките за избягалите затворници били пълна измислица. Тя не вярвала в тях и си мислела, че тъмничаря се опитва просто да я утеши. С времето, обаче започнала да премисля и анализира всяка една негова дума, видяла как съпруга й и синовете й започнали да идват на свиждане все по-рядко и по-рядко. Писмата се разредили и вероятността да бъде изоставена и забравена в тази тъмница ставала все по-истинска. Започнала да вярва на всичко казано от него и да гради своя план. Освен приказките, които разказвал Терапевтът показал на принцесата как да медитира и я научил как да релаксира. Така времето в омразния затвор минавало много по-бързо и неусетно. Също така Терапевтът тайно й носел книги, в които пишело за любов, приятелство, топлота, себеуважение, за тайнството на междуличностните връзки, за гнева и омразата, за измерението на времето и неговото възприятие от хората. Чрез книгите принцесата се научила да обича себе си и все повече да владее егото си. От тях тя разбрала, че вината и безпокойството не носят нищо добро след себе си. Разбрала, че за да се чувства добре първо трябва да мисли „добре“. Четейки, лека-полека започнала да си изгражда една нова представа за себе си, за живота и за отношенията й с другите. Любовта вече не й била толкова чужда и с радост открила колко е хубаво да се обичаш и уважаваш. Малките неща, които започнала да си позволява и  да прави за себе си й носили истинска наслада. Благодарение на зараждащият се процес на  себепознание принцесата придобила самоувереност и станала по-смела. Бягството вече не я плашело, а и се струвало като единствена възможност и силната мотивация я подтикнала да прокопае тунел. Да..., но всеки път злият магьосник разбирал и я затварял във все по-тъмна и дълбока килия. Тогава принцесата осъзнала, че само с къртовски труд няма да постигне нищо и целта ще остане недостижима. Мислила и премисляла – с подчинение не става, с труд не става, как да се пребори с това сполетяло я зло? На няколко пъти жалостивия тъмничар я посъветвал да спре да следва инструкциите на строгия затворнически режим и да изтърпи наказанието си, но принцесата не се вслушвала в думите му. Докато в един момент не загубила всякаква надежда и вече уморена и изтощена последвала думите му. Нямала сили за нищо и повече не можела да се подчинява на нелогичните и  неразумни правила. Последвало жестоко наказание, при което напрежението било по-силно и от ток. Толкова силно, че краката и ръцете й треперели, сърцето и препускало лудо, дъх не й останал, искало й се да умре, да затвори очи и никога повече да не ги отвори. Така ден след ден наказанието ставало все по-мъчително и по-мъчително, а тя търпяла ли, търпяла. 

И така докато дошъл момента, в който Страхът срещнал безразличието на принцесата и не намерил смисъл да я измъчва повече, защото наказанието вече не я плашело и нямало никаква сила над нея. Злият магиосник вече не будел страх у принцеста и се отказал да я тормози. И т.к. вече нямал нужното влияние  над нея и не изпитвал наслада от състоянието й решил, че няма смисъл да я държи затворена. В един прекрасен ден, виждайки че е загубил битката,  Страхът отворил широко вратите и принцесата тръгнала към дома си, а затворът ОКР останал в далечината да мъждука като малка черна точица.

         Принцесата се прибрала при принца и при двамата си прекрасни сина и заживели дълго и щастливо. Страхът продължавал да дебне  из храстите в очакване отново  да затегне примката, но принцесата много добре познавала оръжието, с което бързо да го пребори. Вече не се потдавала на хитростите му, а с безразличието си го държала далеч от себе си.

Орлин: Много силно послание - благодаря, приятелю! Описва както основните характерови черти на човека, който е склонен да развие окр, така и пътеката по освобождаването от него. 

В практиката си съм забелязал, че всякакъв тип характерови структури могат да развият обсесивно компулсивно разстройство. Общото обаче е в ригидността и неизменно присъстващия в нея самопотискащ, себеотхвърлящ автентичността мазохизъм. Ригидност и мазохизъм или като основна характерова база или като силно прилепнала и цял живот носена маска, или силно присъстващи в други характерови бази като шизоиден или психопатен характери. Но, това което етиологично предизвиква развитието на окр е именно ригидността и отхвърлящия автентичността на любовта, за сметка на правилата на главата, мазохизъм. Ригидността, която е подчинение на едно сковано ТРЯБВА, норми , правила, коловозите на нечия система, ред, правилност, глава, ум откъснат от сърцето, постоянно ментално предъвкване, критика и негативизъм, уж подсигуряващи избягване на опасното и лошо, неконтролирано непознато, постоянно състояние на нащрек и свръхконтрол, властен контрол или подчинен на илюзорна правилност контрол, но контрол, още контрол, мегаконтрол... Ригидност, имплицитно включваща себеотхвърлящ мазохизъм. Ригидност, чието обезчовечаващо усилие с огромно напрежение пробва да потисне дълбоките страхове от отхвърляне, провал, несправедливост, смърт, малкост, унижение, когато студените, жестоко непрегръщащи правила (описваните в приказката родители като присъстващи в човека интроекти, когнитивни схеми), не са покривани. Една огромна глава, откъснала се от сърцето и тялото, която с ригидността си мазохистично смачква и отхвърля същинския Човек, любовта, сърдечния разум! 

В чудесната приказка е описан и пътят за справяне, при това през много творчески, приказни алегории, предаващи силни послания отвъд съзнанието, директно в несъзнаваното: принцесата, която с помощта на четене на добри книги (библиотерапия) и промяна в мисленето, променя и емоционалното си отношение към ставащото. Чрез промяна в разбирането, преобразува и емоцията по отношение на "страшните" мисли, напрежение и страх. Оказва се обаче, че това е нужна, но винаги хващана, прекъсвана и нулирана от обсесивния рицар работа. Така, метафорично е изразена психотерапевтичната работа включваща раузмността на мозъчната кора, чиито макар и последователни усилия, са нужни като оформяне на подходяща визия, отношение и разбиране, както и са част от сформирането на способност за метакогнитивна самосъзнателност, за наблюдение на собствените ментални процеси - корово ментална работа, която обаче винаги е изпреварвана, прекъсвана и отменяна от господаря на страха, предаващ сигналите си по много по-бързия сублиминален, пряк мозъчен път, протичащ далеч по-бързо от този на коровата логика. Но, все пак, това е абсолютно нужен етап от работата, по споменатите причини. Тогава, когато новото разбиране е изградено и утвърдено, дори то бива изоставяно, във вече майндфул базираната работа - медитация! В медитацията центърът на самосъзнание все повече се прехвърля от луковицата над раменете, в сърцето. От главата, в любящата мъдрост, в същината! С помощта и на други поведенчески и психотелесни методи, човекът се научава да губи его контрола, за да намери сърдечното си себевладеене. ПО-рязко или по-постепенно, се случва един вид новораждане, в което човекът заживява съвсем различен, автентичен живот. Цялата невроза се е превърнала в път към духа, към Себе си! 


вторник, 9 август 2016 г.

Интеграция на невротични, характеропатийни и психотични съдържания

"Така се установява, че в нас живеят мисли, чувства и афекти, каквито никога не сме смятали за възможни.Който изобщо не е наблюдавал това у себе си, за него, естествено, подобна възможност изглежда съвсем фантастична, защото "нормалният човек" знае какво мисли. Тази детинска наивност на "нормалния човек" е правило. Ето защо не можем да очакваме никой, който няма такъв опит, да разбере вярно същността на анимата и анимуса. С практическата реализация на тези съждения навлизаме в територията на непознати психични преживявания. Но онзи, който успее да ги изпита, със сигурност ще бъде поразен от всичко, което Азът не знае или по-точно не е знаел. В днешно време това познание все още е голяма рядкост и най-често е предварително заплатено с невроза, ако не и с нещо по лошо."
Карл Юнг, мислител, писател и психотерапевт

Само когато си осъзнато луд, знаеш. Само когато си осъзнато невротичен, знаеш. Само когато си осъзнато психопатен, знаеш. Знаеш, тъй като, запазвайки връзка с консенсуса за норма, си навлязъл в личното и колективно несъзнавано и си се осмелил да го интегрираш. Именно в тази интеграция е разликата между талантливия, гения, твореца от една страна и невротика, психотика,психопата от друга...
Ако, навлизайки в тревожните страхове, не си учиш уроците, скрити в тях, ставаш обикновен невротик - хомо невротикус нормалис. Ако си ги учиш обаче, се превръщаш в истински сърцат, смел, изпълнен със смисъл, призвание и радост, талантлив човек!
Ако не прегърнеш вътрешно психопатното изчадие в себе си, или невротично го проектираш и виждаш в другите, или характеропатийно то изплува и "изяжда" егото и морала - ставаш един от многото социопати. Прегърнеш ли го смело и осъзнато обаче, в живота си ставаш истински решителен, смел предприемач, виждащ и грабващ възможностите с пълното съзнание, че ги заслужаваш, като през живото си сърце никога не оставяш целта да оправдава средствата...
Ако, навлизайки в богатството от безкрай отвътре, се изгубиш, тъй като нямаш стабилен център, се разцепваш, дезинтегрираш, психотизираш се, полудяваш. Имаш ли центъра на Селфа си, безкраят от възможности се проявява през гения ти в една стабилна връзка със социалната реалност.
............
Не за всяка уста лъжица са и далеч отвъд профанното разбиране и ум стигат прозренията на Карл Юнг...

Орлин Баев

събота, 6 август 2016 г.

Любовта, Мъдростта и Свободата в холистичната психотерапия


Любовта, Мъдростта и Истината в холистичната психотерапия

Беинса Дуно (Петър Дънов) - Учителят
Забележка: в статията по-долу свързвам изконните принципи на световните психо-духовни учения и по-специално, преподадените от българския мъдрец Петър Дънов, с прагматичните психотерапевтични процеси, фокусирани в душевно здраве. С благодарност към създателя на "терапия на петте движения/ принципа" (неорайхианство), си служа с тях смислово, синтезирайки ги до три (любов, мъдрост, свобода), привеждайки ги до познавателни мащаби, включващи в себе си както телесната, така и духовната перспектива. Така животинското подчинение се превръща в доверието на любовта. Интелектуално-нагонното планиране, препланиране и агресия, в разумната холистична визия, връзка с холистичната реалност и здрави усилия на съзнателния индивид. Харизмата и магнетизмът на съблазняващото привличане, метаморфозират в истината на волята, която носи свобода. Дискутираните по-долу теоретично принципи, са пряко свързани с определена практическа психотерапевтична методология, която ще опиша в отделна статия.
.............................................................................................................................................................

Любовта, мъдростта и истината/ свободата, са основни принципи, върху които холистичният творец, теолог, философ, психолог и духовен учител Петър Дънов говори и полага като основа на преминаващото през него учение.

Трите качества на огъня: сила, топлина и светлина. Трите главни човешки способности: мисъл, чувство и воля, топично символизирани и условно локализирани в сомата като глава, сърце и корем. Трите примордиални божества в индуизма: Брама съзидателят, Вишну поддръжникът, Шива трансформиращият. Отецът, Синът и Светият дух/ Майката в светата християнска троица. Атман, Буддхи, Манас в някои индуски школи и теософията… 

Универсални закони са, присъстващи в основата на преобладаващото мнозинство от системи за психо-духовно познание в световен мащаб.

Любовта, която носи топлината на радостния смисъл, дава критериите на доброто, извиращи от невинната ѝ чистота и прави душата широка като вселената.Мъдростта, превръщаща светлината на познанието на ума в идентична с тази на звездите. Освобождаващата истина, насищаща духа с мощта на свободната воля на творческия, идентичен с този на Създателя, потенциал.

"Ето защо, три са допирните точки на човешкия дух с Божия Дух: първата е Любовта, втората е Мъдростта, третата – Истината. От първото докосване на човека с Бога, у него се явява един изблик на Любов; той се превръща в извор на живот, който постоянно блика. И понеже този извор трябва да намери своя път на движение, явява се второто докосване на Бога – Мъдростта, за да очертае пътя на това движение. И затова първият стремеж на човешкия Дух е животът. Вторият стремеж на човешкия Дух е знанието. Третият стремеж на човешкия Дух е свободата."
Из подбрани мисли на Учителя за Мъдростта

Дали въпросните три принципа принадлежат на Учителя Беинса Дуно? Не, на Живота принадлежат. Вписани са във всяка фибра на истинното Битие, осветляват, дават смисъл, задвижват всички възможни комбинации на преходния свят с непреходността на божественото си присъствие.


Лествицата на Яков, като символ на многопластовата реалност на целокупния живот
Любовта, мъдростта и истината са принципи, насищащи бинарния живот, създаващи го, поддържащи и трансформиращи го. Принадлежат обаче на божествения свят, светът на реалността. За реалност в психологията, психиатрията и психотерапията се приема социалната и твърдо физическата такава. Реалност е, но условна, преходна, изменчива. Непреходната реалност е тази, в чието изкривено, двойнствено отражение живеем и консенсусно приемаме за реалност.  В една холистична психотерапия, реалността също е холистична, цялостна. Физическата, но и духовната и божествената!

"Мъдростта е свят, в който се крият от незапомнени времена всички неща, които Бог е създал, всички неща, които възвишените духове са създали и всички неща, които човеците са създали на Земята. Затова този свят е достъпен и за нас. От този свят изтича истинското, съществено знание. И когато това знание премине през трите свята – Божествен, духовен и физически – и даде плод в тях, тогава то става реално за нас." Беинса Дуно
Из подбрани мисли на Учителя за Мъдростта

Психотерапията е приложна дисциплина, в която основната цел е извличане на уроците, вложени в невротичната тревожност , което акордира човека именно със законите на любовта, мъдростта и свободата. Когато тези уроци са научавани, човекът се превръща в сърцат, смел, състрадателен, живеещ по повелите на вътрешната си, същностна природа, адекватно свързан с реалността социална и с холистичната реалност на любещото си сърце, широката си душа и силния си дух.

В момента на писане на тази статия (2016-та год.), работя психотерапия интензивно, ежедневно и отдадено от десет години. Търсят ме основно хора, преживяващи панически атаки, генерализирана тревожност/ вегетативна дистония, обсесивно компулсивно разстройство, социална тревожност, ажитирана депресия, конверзионни соматоформни състояния: хистерия и хипохондрия, циклотимия и биполярно р-во, личностни разстройства: шизоидно, избягващо, ананкастно (обсесивна личност), зависимо, хистрионно, с гранична и лабилна емоционалност и психодинамика…  

Любовта, мъдростта и истината в психотерапията

Мъдрецът Беинса Дуно казва – перифразирам по памет: „Истината говори със слънцата, мъдростта с планетите, а любовта слиза до най-малките мушички, слабости, човешки погрешки!“ 

В йога съществува описание на вътрешните енергийни канали и центрове в човека. Ще ползвам част от него, за да онагледя тезата си за конкретизираното „спускане“ на любовта, мъдростта и свободата в приложната психотерапия от една страна, а от друга, трансформиращото въздигане на душелечебния процес  от примитивно коригиране на когнитивни грешки, в акордиране на човешката душа с пулса на целокупния Живот.
В йога описанието на фината енергетичната система на човека, се споменават три главни надиси (канали): ида, пингала и сушумна. Част от мащабна енергийна система, тези трите са главните ѝ „проводници“. Ида, левият канал, се свързва с приемане, отворена сърдечност, прегръщащо доверие, липса на съпротива и любящо обгръщане, парасимпатикус, женския принцип. Пингала, десният канал, се спряга с активност, дисциплина, борбена съпротива, полагане на усилия, симпатикус, мъжкия принцип. Сушумна нади, средният канал, се свързва със сливане на мъжкото и женското, на усилието и приемането, с прословутата източна диалектика, трансцендираща тезата на любящото приемане и антитезата на мъжката дисциплина в синтезата на бездействие в действието, на любящата, медитативна благост в дисциплинираните усилия. Осъзнато безумие/ суета, казват толтеките. Една свободна, преживелищно диалектична позиция, която синтетично метаморфозира суетата на бинарното противопоставяне между мъжко и женско, активност и приемане, усилие и смирена обич, в обединяващата ги, истинна позиция на безсмъртния Аз (Селф, цялостна личност).

 Да строиш дом на скала! Здрави основи, да. В индуизма градацията е йога -> тантра-> сахаджа/ спонтанност. В будизма е сутра, тантра, дзогчен. Принципът е един и същ. Първо, здравата основа на дисциплината, нравствената чистота, стабилни принципи, резониращи с дхарма, известна целомъдреност и въздържание, ограничения в храната, много труд, усилия (пингала, мъдри усилия), на фона на безусловно приемане и готовност за учене (бхакти, предано служене, смирено, любящо доверие)... След време, когато дисциплината е автоматизирана като здрави психични и поведенчески граници, се получава въпросният качествен скок в осъзнаването. Практикът разбира, че наложената дисциплина е само старт, ограда, която подсигурява по-нататъшния път в спонтанната му автентичност. Разбира, че ако продължава да се фиксира само в дисциплината, от пръста, който сочи изгрева на слънцето на духа, не вижда слънцето.Но, дисциплината е нужна основа на психичната му сграда, къща строена не на пясък, а на скала. 



 Сливане между мъдростта и любящото състрадание, от което се ражда освобождението


В будизма съществува условното деление на сутра, махаяна, тантра будизъм, според географската локация на школите. В самите тантра базирани школи на тибетския будизъм съществуват градации от постепенно поднасяни или по-скоро, достигани нива от обучението. По-ниските степени са обвързани с твърди правила, дисциплина, норми, нравственост – мъжки принципи. По-високите, тантричните нива, са свързани с трансформацията, любящото приемане и преобразуване – женски принципи. Най-висшите, махамудра/ дзогчен нива са свързани с медитативния принцип на спонтанността, роден от сливането на първите две, на съзнание и сила, мъдрост и състрадателна любов. За да се достигне до спонтанността обаче, сутра и тантра нивата е нужно да бъдат овладени. Алегорично, достигането до дзогчен/ махамудра, се представя чрез метафората за вътрешно сексуално сливане между мъжкото и женското, между мъдростта и съчувствието.

Аналогията в индуската йога е следната: пингала, ида, сушумна нади. Пингала, десният канал - дисциплина, отговорност, воля, активност, воински мъжки дух. Ида, левият канал: приемане, трансформация, прегръщане, обгръщане, преобразуване, ползване на силата на всичко по пътя, женско обгръщане. Сушумна, средният канал: спонтанна естественост, свобода, живот от позицията на автентичността на духа! 

Същата принципна градация съществува в психотерапията, разбира се в умален мащаб, служещ на по-приземените психотерапевтични цели. Но, качественият принцип е аналогичен. Рационалното анализиране и осъзнаване на маладаптивните когниции и динамики е само старт. След него започва същинската работа: дисциплинирани усилия, търпелива постъпателност, здрава воля в нужната индивидуална посока. След известно време, различно при всеки, се случва споменатият качествен скок в съзнателността. Тревожността е преобразувана до вълшебен акорд с Битието. Човекът се е превърнал в истински сърцат, смел, смирено заявяващ автентичността на потенциала си!

Мъдра визия

В началото на психотерапията, потърсилият помощ човек е силно объркан, загубен в невротичното си „виенско колело“ от хвърляща го в ужас телесна и психична симптоматика, негативното ѝ възприятие и отричащо я мислене за нея, пораждащи поведение на отбягване и още по-силна  и така поддържана симптоматика. Често, преди да потърси психотерапевтична помощ, пациентът е бил в дългогодишен плен на собствените си маладаптивно невротични потискане, отричане, изтласкване, интелектуализация, рационализация и цял куп когнитивни изкривявания, присъстващи автоматизирано в психичната му динамика и ментален процес. Безсилно и отчаяно се е блъскал като муха в стъклото на невиждането на посланията, уроците и посоките, вплетени в неслучайността на преживяваната невроза, явяваща се нищо повече от мъдър лечител, коректор на криво мислене, чувстване и социално поведение. Да, уважаеми читателю – това е визия, твърде отличаваща се от стандартно психиатричната, определяща неврозите като болестни нозологични единици. Моите наблюдения навеждат заключенията ми към съвсем различна посока. Светът, в който случваме обусловените си в това физическо тяло животи, е мъдър, неслучайно синхроничен, много по-мащабен в целокупността си от механичната представа на развиващата се, ценна, но инфантилна засега наука. Същинският човек само се проявява през телесния си „скафандър“, но е много повече – вечна същност си, Човеко!

А тревожните състояния – както казах, явяват се прекрасен коректор, низпослан от същностната природа, от същинското в човека (висш Аз, Селф), с цел известно неслучайно и точно на мястото си разтърсване и разумно изстрадване. Когато така спуснатото от мъдростта на живота, благо и щадящо преживяващия го страдание бъде възприемано с благодарно доверие, съзнанието проблесва до ясното осъзнаване на вложените уроци, задачи по характерово хармонизиране с ритъма на целокупния живот. При всеки задачите са индивидуални, според характеровите черти, темпераментови заложености, психични съдържания и динамики.

"Мъдрецът живее без закон. Глупецът трябва да живее със закон и под закон.
Ти, който се стремиш към Светлината, чуй думите на Мъдростта:
Искаш ли да усвоиш Божествената Мъдрост и тайните на Живата Природа, казвам ти, няма друг път освен страданието. Докато седиш, докато роптаеш, докато се оплакваш, ти си далеч от Мъдростта.
Докато философстваш, ти си далеч от Мъдростта, от своя Учител. Престанеш ли да философстваш, ти си близо до Мъдростта, ти си при нозете на своя Учител.
Когато изгубиш смисъла на Живота, търси онова, което свети.
Учи се при този, който носи Светлина.
Добродетелта живее само при това, което никога не потъмнява. Дружи с това, което не потъмнява."
Из "Учителят говори", Беинса Дуно

Общото в преживяването на неврози е, че когато така зададените от Селфа алгоритми бъдат с доверие приети и посоката им е мъдро следвана, в човека се разтваря здраво смирение, през което започват да бъдат виждани красотата, смисълът, разумността на битието. Човек метаморфозира от гъсеницата на обусловената социостазна хипноза, до любящата свързаност и единство с Бога, със съзнанието за същностната си идентичност с Бога. Бог не като антропоморфна личност, а като съзнателност, надскочила лимитите на отелесеното невежество. Човек се превръща в свободен творец, сътворец на Твореца.

Любяща мъдрост, водеща до истинна свобода – ето го процеса на холистичната психотерапия!

„Мъдростта е Път на всички, на които Бог се изявява.Нека Мъдростта във вас да служи за мярка - да носи Божията Светлина.
Мъдростта се справя с противоречията на ума.
Мъдростта е най-високият връх. Тя разрешава противоречията между доброто и злото. Тя впряга и двете на работа.
Любовта е най-голямата Сила в света, но трябва да дойдат Мъдростта и Истината, за да намери Любовта приложение.“ Беинса Дуно

от „Изворът на доброто“ ,Последно Слово на Учителя, Мърчаево - 1944 година,Записал Словото Боян Боев ,Съставителство Борис Николов.


Любящо приемане – любовта в психотерапията


Любящо, смирено доверие - приемане
                   
Гореспоменатият процес на мъдро разбиране, на промяна на перспективата за случващото се душевно страдание, е нужно в хода на психотерапията да бъде продължен от подходящо насочени мъдри, дисциплинирани усилия, вложени в предписани терапевтични методи.
За  да се стигне дотам обаче, мъдростта винаги е предшествана от любовта. От смиреното, любящо и доверяващо се приемане. Каквито и дисциплинирани усилия да са правени, през цялото време е нужно да бъдат подлежани и съпътствани от любовта. Иначе усилието се превръща в насилие, в невротичен и механично прилаган инат, изтласкващ невротичните динамики.

„...Любовта е една Първична сила, която дава тон на човешкия живот. Всеки, който влезе в Любовта, неговите работи се оправят. Любовта не произвежда никакво нарушение на ума. Някой казва, че откак се е влюбил, умът му не работи. Това са чувства. Понякой път те са носители на любовта, но те нямат нищо общо с любовта. Любовта е съвършено отделно от чувствата. Чувствата са проводници на любовта. И всеки един, който и да е – млад или стар, дойде ли в областта на Любовта, проявява следното: В Любовта има едно свойство. Тя възкресява съзнанието. Възкресението зависи от Любовта. Мъртвият щом го докосне Любовта, той възкръсва. Глупавият щом го докосне Любовта, той поумнява. Това е магическо действие на Любовта. Ако вие нямате това понятие за Любовта, вие не я разбирате.“ 

Беинса Дуно, Даване и вземане - МОК 01.07.1932 г.

Как в психотерапевтичната диада се индуцира и преживява любовта? Логично е да се предположи, че първият в терапевтичната диада, който я провежда, е терапевтът. В психотерапията любовта се именува с купешкия за България термин емпатия. Преведен, означава вчувстване, съпреживяващо съчувствие, а в по-широко разбиране, състрадание. Обяснява се с невромозъчния корелат на огледалната невронна мрежа. Опитът ми в психотерапията сочи, че самият лечител на душевно страдание, е нужно да е преминал през динамиката на преживяванията, през които преминава пациентът, да е преживял през собствените си телесни клетки и душевни кванти процеса на пълно със смирено доверие приемане на спуснатото от Аза му страдание и уроците, вложени в него. Смирено приемане, в което умът притихва, тялото натежава в доверието в неслучайно преживяваната безпомощност, егото примира, оттегля се, превръща се в нула, през чието освободено пространство протича … Любовта. Да, любовта не е достояние на малкия провеждаш я човек. На Бога е, на Живота е. Психотерапевтът просто я провежда, нищо повече. Провежда я през собственото си смирено приемане на собствената си малкост и слабост. Защото любовта общува само с малките, слабите, смирените, чистите по сърце и душа. Любовта не осъжда, не се гордее, прощава, дълготърпелива е, прегръщаща и приемаща е, не разделя, а обгръща майчински и най-малките твари, мушички и човешки несъвършенства. Голяма е любовта в приемането на малкостта, в липсата на разделяне между по и по –по-най йерархични класификации…

Любовта създава контекст за промяна. Да обичаш не означава да си непременно съгласен с дадени, в случая невротични, психотични или психопатни психични факти. Означава да приемеш безусловно Човека, същността зад тези условни изкривености. А тя е божествена. Тоест, да обичаш означава през смиреното си разтваряне за Бога в самия себе си, да общуваш с Бога, с божествената същност зад външните привидности в човека. Когато в душелечението терапевтът искрено обича човека пред него, отвъд вербалната и невербална формална комуникация, пациентът чувства това като прегръщащото присъствие на безусловното, любящо приемане. Парадоксът е, че именно когато е така приеман, се създава лечебен контекст, освобождаващ пространство за терапевтична промяна.

„Любовта непременно трябва да носи светлина и свобода.
Такава любов, която не носи светлина и свобода, не е любов, а е нещо временно.

С Любовта всичко можеш да превръщаш!

Щом имате Любов, вие ще можете да разбирате законите на Божествения свят.
Щом имате Любовта, вие ще разбирате и законите на духовния свят.
А щом разберете законите на Божествения и на духовния свят, с тези закони вие всичко ще можете да направите.

Само онази Любов, която носи светлина и свобода, в нея има всички постижения.
И тук, на земята и където и да е, тя носи постижения. Това дръжте в себе си като закон.“ 

Беинса Дуно
Източник: Петте врати/Три категории храни. Първото обещание, ООК,ХV г.

Когато душевно страдащият се почувства безусловно приет и обичан, се случва един вид индукция, в добрия смисъл на думата, заразяване с качествата на любовта: благодарност, сърдечно разбиращо чувствознание/ интуиция,смирено доверие, търпение с радост, виждане на чудо във всеки миг и малка делничност, творчески напор и плам, радост от успехите на другия, искрено сътрудничество и подкрепа, благо вдъхновение и преливащ смисъл извътре, прошка от сърце, умението за сърфиране в потока на Живота, при вътрешно, сърдечно познание на единството му, чувствознаещо преживяване на себе си като част от цялото и двустранна, през сърцето свързаност и комуникация с живата тъкан на битието… Сърцето знае… !

Едно лирично отклонение – наричам потърсилия помощ човек пациент неслучайно. Правя го извън влагания в медицината, опорочен смисъл на пасивна мъка, а в този на изначалната семантика на понятието – търпение. Пациент означава буквално търпелив – човек, на когото му се налага търпеливо да приеме и усвои житейски задачи. Търпение без любов е мъчително изтезание. Но, когато няма любов, няма и истинско търпение, тъй като то е едно от многото качества на многоликия Бог – любовта. Когато търпението произтича от любовта, се явява просто целенасочено усилие по постигане на цел, зададена от нея. Търпението е фокусираният , преминал през лупата на смирението, любящ лъч светлина, разпалващ изгарящия маладаптивни когнитивни схеми и динамики огън – за да заживее пламъкът на любовта в човека. А какво е животът без любовта? Нищо. Най-мащабният материален успех и власт се обезсмислят, когато тя отсъства. Животът се превръща в чародейство, когато любовта погалва с вдъхновената си енергия. Защото любовта е самият Живот!

Любовта е принцип, сила, елемент не от мира сего. Когато присъства, кабинетът се превръща в особено, вълшебно пространство. Цветовете стават наситени, магични, появява се жива виделина, сякаш тихо призоваваща към една по-висока съзнателност. Терапевтът и пациентът са обгърнати от сферата на любящото приемане. Особено наситена с фина енергия сфера. Енергия, сякаш направила пробив, дошла от един различен, божествен свят…

Когато така пациентът се „зарази“ с безусловно приемащата, прегръщаща го енергия на терапевта, постепенно в самия него любовта осъществява промени. Човекът се научава смирено да се довери, здраво да се подчини на повелите на Живота по характерова хармонизация, скрити зад привидно бодливата външност на неврозата му. Научава се да отпуска его контрола, за да се довери на мъдростта на сърдечния си разум. Да, сърцето знае! …

Разбира се, терапевтът фасилитира любящото си присъствие с всички средства на психотерапията – ериксонов подход, анализ и подходящо насочвана разговорна и трансова сугестия, работа с мисленето и базисните когнитивни схеми, психотелесни и поведенчески експерименти…  

Когато говоря за любящото присъствие на терапевта, нека читателят не остава с впечатлението за някакъв свръх добродушко и всеблажко … Любящата емпатия е по-скоро подлежащо качество, а за да се преживее тя от пациента, терапевтът често работи парадоксално, „раздрусващо“, неочаквано сменя посоките, предизвиква плутоново, трансформиращо…  

Любовта в психотерапията – аналогични съответствия: левият канал, ида; приемане; смирение; доверие; жена; мекота; нула; парасимпатикус; десен мозък; сърце, широка душевност, спускане, разтваряне и релаксация, плаване по течението…

Дисциплинирана мъдрост

Лирично отклонение: Умът иска да систематизира нещата, да класифицира, да постави всичко в кутийки, в таблица ексел – не може океанът обаче да се вмести в напръстника на малкото човешко познание и разбиране. В психотерапията неизвестните неопределености в уравненията на решаваните казуси са толкова много, колкото голямо е учудването на науката пред полета на обикновен бръмбар, който по всички закони на аердинамиката не би трябвало да лети – но го прави. Твърдата наука засега се отнася към богатството на психотерапията подобно на дебил към симфония. Липсва ѝ качествен инструментариум и методология, които да проследят изумителното и витиевато многообразие от психични лабиринти и случвания само в рамките на един терапевтичен час. Да, правят се двойно слепи експерименти с контролни и експериментални групи, но на принципа на тестване на медикамент – индиректно, сякаш даден метод е механичен лост. Но не е! Наблюденията показват, че няма повече или по-малко ефективен психотерапевтичен метод или парадигма, а резултатността всъщност зависи от качествата и уменията на терапевта, прилагащ какъвто и да е метод и терапевтична структура …

Горните разсъждения възникнаха в ума ми, произведени от желанието ми за твърде точна класификация в последователността на прилаганите терапевтични принципи – в случая дискутираните любов, мъдрост  свобода. Истината е, че точни рецепти в психотерапията няма – според характеровата динамика на конкретния случай, терапевтът подхожда по-твърдо, меко, настойчиво или пасивно, аналитично или фокусирано в решения, трансперсонално, психотелесно или поведенчески, хуманистично съсредоточен тук и сега или проследяващо паметовите биографични следи, спомени, травми… Холистичният психотерапевт е нужно действително да бъде широк по душа, силен по дух, прецизен по интелект, обичащ по сърце, с висока визия, обхващаща мозайката на цялото, която само когато бъде погледната от такава висота, образува хармоничната свързаност на картината на живота. И все пак, три основни принципа остават константни в процеса на психотерапия: любовта, мъдростта и истината/ свободата. Любовта разгаря с топлината си огъня, инициира светлината на мъдростта, за да се роди свободата.

"Хората страдат, защото не са мъдри. Мъдростта е, която дава светлина и знание. Докато съдиш, докато роптаеш, докато се оплакваш, ти си далеч от Мъдростта.
Смириш ли се, ти си близо до Мъдростта.
Мъдрецът намира щастието навсякъде и във всичко, а обикновеният човек само в специфични неща и места. Глупавият пък намира нещастието навсякъде и във всичко.
Смирение е, когато имаш всичко: сила, знание, богатство, и да кажеш: "Господи, всичко това принадлежи на Тебе."
Само чрез смирението човек може да влезе в съприкосновение с висшите светове и да придобие Мъдростта.
Мъдростта представлява най-мъчният път в живота на човека. По-труден път от Мъдростта не съществува. Когато някой ми говори за Божията Мъдрост, аз разбирам всичката светлина на безпределното пространство, която светлина никога не угасва.
Мъдростта – това е връзка с умовете на всички разумни същества. Истината – това е техният и нашият стремеж да бъдем във връзка и да съставляваме едно целокупно движение в живота.
Знание е само това, което сме опитали, другото е предположение.
Знанието не се добива отвън. То се намира вътре в нас. Отвън се придобиват условията, за да приложим това знание.
Знанието не носи щастие. То е само условие за развитие на човека, а в процеса на развитието си, човек непременно ще мине през страдания. Който може да използува това условие, той ще придобие Мъдростта. Щом има Мъдростта, той има и Любовта в себе си.
Мъдрецът влияе на обикновените хора с мисълта си. Мисълта е велика сила, когато е чиста, светла, права мисъл. – Какво всъщност е магията? – Мъдрост.
Когато дойде у вас Мъдростта, тя ще ви направи чисти, мирни, приветливи, сдържани, благопокорни. Безпристрастие, милосърдие и всички добри плодове ще внесе у вас.
Когато сте в Божествения път, умът и сърцето са спокойни, гледате на всички хора и грешки снизходително, светло ви е, радостно ви е. Отклоните ли се от този път, идват различни смущения – това е една малка диагноза, за да следите в какъв път вървите."

Източник:
1.Беинса Дуно, Свещени думи на Учителя, 2том, София, 1994.
2.Беинса Дуно, Свещени думи на Учителя, 3том, София, 1994

По-горе споменах за мъдростта, проявявана като отношение на разбиране, резониращо със законите на битието. В частност, в психотерапията, тя се проявява като дисциплинирано следвана работа по дезавтоматизиране на маладаптивния вътрешен диалог и базисни вярвания, по промяна на мисленето така, че характеровите невротичности, от което то произлиза, да бъдат реструктурирани до хармонични. Промяна на отношението към случващото се и през работа с въображението, в обучен транс, чрез подходящи нлп/ медитативни/ хипнотерапевтични методи. Дисциплина. На фона на вече индуцираното в пациента любящо доверие, на приеманите вече с благодарност уроци, вложени в тревожността, се изискват усилия. Дисциплинирани, постъпателно следвани в точно определена, конкретизирана, преобразуваща индивидуалната характерова структура до хармонична, посока. 

Психотерапевтичните методи, през които се прилагат тези усилия, са хиляди: анализ, когнитивно-поведенчески, психотелесни, медитативни, трансперсонални и хуманистични, краткосрочни и т.н., обединени в работеща сплав през личния интегритет на холистичния терапевт.

Ето една обща, примерна последователност на такива мъдро насочени усилия:

-          Общ стрес мениджмънт: ежедневни спорт, дихателни практики, релаксация и опити за медитация.
-          Характеров анализ.
-           НЛП/ йога нидра/ хипнотерапия/ активно въображение.
-          Работа с вътрешния диалог и базисните когнитивни схеми.
-          Парадоксални методи.
-          Поведенчески и краткосрочни, фокусирани в решение методи.
-          Трансперсонална работа.
-          Психотелесни опити, психотеатър.
-          Поведенчески експерименти в реална среда.
-          Медитация базирана работа/ майндфулнес.
-          Групова работа и динамика, периодични работилници.
-         

В горната последователност от общи, принципни стъпки, присъства огромно многообразие от психотерапевтични методи и прийоми. Накратко, мъдростта в психотерапията се проявява през: права, свързана с реалността мисъл и подходящи, фокусирани и действени усилия.
Мъдростта в психотерапията – аналогични съответствия: права мисъл, силен воински дух, дисциплинирано следване на цел, решителност, мъжественост, фокусирани усилия, здрави ограничения, упоритост, постъпателност, мъжка твърдост, себезаявяване, активност, симпатикус, пингала нади, амбиция, единица, преодоляване на трудности с охота, въздигане и изкачване…

Любомъдрието в психотерапията

В приложната психотерапия, двата дискутирани принципа, любовта и мъдростта, се случват не последователно серийно, а паралелно успоредно, едновременно. Паралелното процесиране на информацията в човешката когнитивна система е типично за процеса на творчество. Творчеството е централно явление в човешкото битие – то определя човека като такъв, поставя центъра на самоопределението му в сакралната същност, отвъд едното профанно съществуване и оцеляване. Птицата на творческото вдъхновение лети, когато и двете ѝ крила заедно се размахват в полета на духа. Ако едното е по-неразвито от другото, полетът на човещината не може да се осъществи. Любовта е като жената, а мъдростта като мъжа. Само когато в единство и равнопоставеност се съчетаят, се ражда „детето“ на свободния и силен живот, наситен с огъня на смисъла!

На практика, паралелното случване на любовта и мъдростта в психотерапията се изразяват по следния начин. На фона на емпатийната, безусловно приемаща обич, индуцирана от терапевта, се събужда неосъждащо, прощаващо доверяване в собствения потенциал, любов към самия Себе си. В контекста на тази всепрощаваща любов, се работи по промяна на разбирането за преживяваната тревожност в резониращо с това на целокупния живот, предписват се и се изпълняват дисциплинирано подходящите методи и фокусирани действия, когато е нужно, се поставят себезаявяващи граници в психичния, поведенчески и социален живот. „Искам“ на сърцето се съчетава с „трябва“ на главата. Когато последното е поставено в океана от безусловно приемане, се смекчава от невротичен контрол, до здрави, смирено-себезаявяващи потенциала усилия. Когато „искам“ се съчетае с едно здраво, мъжко „трябва“ на дисциплинираното усилие, се превръща от обсебващо, зависимо желание, в поставена в реален психичен и социален контекст, здрава обич. В този танц между мъжкото и женското, между мъдростта и любовта, мъжкият подход „ухажва“ женското приемане и доверие. Отначало, както при ухажването между половете, женското доверие и приемане са резервирани. Търсени са от мъдрия разум, от дисциплинираното поведение, но все още не са преживявани. Когато обаче тези целенасочени усилия меко и настойчиво продължат, женското сърдечно доверие „капитулира“, доверява се, разтваря се – смиреното приемане на любовта се случва вече преживелищно. Тогава преживяваните страхове биват прегърнати от това родило се отношение на разбиране, на сърцато смирение, с ясното съзнание за вложените в тях характерови уроци и посоки на синхрон с любомъдрието, на които те учат.

Лишавайки мъдростта от любовта, тя вече не е мъдрост, а студено, егоистично познание, инатът на компенсиращата страхове властова психопатия. Лишавайки  любовта от мъдростта, тя вече не е любов, но постепенно деградира до страстно разложение. Сърдечното приемане има нужда от дисциплинираните здрави граници толкова, колкото фокусираните усилия се нуждаят от вдъхновяващата ги, прегръщаща, безусловна любов.

В психотерапевтичния „танц“ между полярностите, постепенно мисленето се променя до резониращо с това на мъдростта, чувстването до синхронно с любовта. Ползваните „проходилки“ на психотерапевтичните методи са нужни, докато човекът, подтикван от стимулиращата го и вече виждана като добро гориво за добра промяна тревожност, предаде уроците си по смело доверие в Себе си, по обичаща сърцатост и човещина, по себеуважаващо себезаявяване и самоприемане. Защото само уважавайки и обичайки се автентично, човек може истински да уважава и приема и брата си. Тогава проходилките отпадат – интуицията на любовта тихо нашепва мъдростта си в смелото сърце на съзнателния човек.

Някъде в горното описание на психотерапевтичния процес да виждаш болест, читателю? Да виждаш обслужващо вторични изгоди мрънкане, поставящо човека в ролята на някаква безпомощна жертва на абсурдна и несъществуваща сляпа случайност, която видите ли, някакси го е невротизирала?! Не точно, нали… 

Да, в хода на психотерапията се анализират несъзнаваните динамики, експлицират се въпросните отношения, несъзнавани печалби, осъзнават се заложените интроекти (модели, схеми, когнитивни сценарии, програми), маладапттивни поведения… Това са първите стъпки, само началото на себепознаващото, мъдро себеразбиране. Същинската психотерапия обаче надхвърля едното говорене само, а включва много действена психотелесна, поведенческа и социална преживелищност, насочени към решения. В противен случай безкрайният анализ се превръща в част не от решението, а от проблема…

По-долу, в отговор на девойка с повишена тревожност, скицирам любомъдрия психотерапевтичен процес, водещ до свободата на потенциала:


Зен нула

                                           
  „Докога ще продължава ли? Докато се научиш да се проваляш смирено, да се приемеш като най-изложената, неуспяла и непостигнала никоя. Дотогава. Не се шегувам, сериозен съм :) ! Защото от това те е страх и докато потискаш тези си страхове с високите изисквания към себе си, те се поддържат, невротизират, депресират, карат те да не спиш, когато през нощта махнеш "тапата" от контрол и изплуват... Като ти казвам "да се научиш да се проваляш..." и т.н., нямам предвид умишлено да го правиш в живота ти, а в психотерапевтичната работа по виждане и приемане, прегръдка на тези ти страхове в сянката ти. :) Когато наистина не ти пука за социалното клише на някакъв си успех и можеш да се довериш  на провала с усмивка, тогава именно си готова за реален успех, в който всяка стъпка от вървенето по пътя на постигане на целите ти носи радост. Когато истински и дълбоко се приемеш за нищо, само тогава си нещо, през което тече потенциалът на любовта ти. Тогава виждаш хиляди възможности, преливаш от енергия и животът те потупва приятелски по рамото, казано алегорично... 

Старите модели (схеми, програми, интроекти…) в нас действат на принципа на статуквото на заучената безпомощност, подхранвана от илюзорни несъзнавани печалби.  Бурканът с бълхите - отначало имат капак. Когато им се махне, продължават да скачат на същото ниво, но не излизат. Заучена безпомощност. Или слончето, привързано към малко колче. Когато порасне, могъщият слон продължава да стои, сякаш колчето е стоманена греда. Не е, освен в същата заучена безпомощност в ума му. Така и ние, често стоим привързани към някое такова ментално колче. Или направо сме приковани от програми, които ако въобще осъзнаваме, приемаме за собствени, каквито никога не са били.“

"Не разбирам - как да приема страховете, да ги прегърна и заобичам, много е трудно!"

„Не, приемането е лесно. Трудно е продължаването на бягането от страховете, което ги увековечава!

Навътре към нас самите не важи външният, бизнес подход. Ако отвън можем да се борим, да сме по-силни и да побеждаваме, опитваме ли да прилагаме такава стратегия по отношение на самите себе си, става по-зле. Защото бягаме от сянката си. Не познавам някой успял. Или я борим. Или застиваме в ступор. Същото. Но страхът е в нас, той не е нещо външно. Нито е само нещо механично - адреналинът и кортизолът са просто корелати на емоцията страх, която пък е завишена поради криво мислене и базисни, маладаптивни несъзнавани програми. Та, страхът е в нас, в това което в психотерапията метафорично се нарича подсъзнание. Или сянка. Страхуваме ли се от него, го потискаме, така го натикваме по-надълбоко навътре в себе си и всъщност го подхранваме. Когато обаче се осмелим да го погледнем директно, виждаме че той ни води право към обсъжданото криво мислене и програми. За което можем само да му благодарим. Само през неговото водачество се досещаме, че имаме такива програми за разрешаване и си даваме усилие да го извършим. Защото иначе приемаме за наши посоки, разбирания, цели и себевъзприятия, които никак не е задължително да са наши, а са продукт на външно програмиране. Както и да е... Казвам, че освен в психоанализата, в народната мъдрост отдавна е известна безплодността на отвръщане на вниманието от страха, бягането от него или потискането му.

Приемането? Горе насочих към това ЗАЩО. Защото насочва към уроците, носени от самия него. Защото когато работейки по тези уроци с отношението на приемане, страхът си отива. Второ, КАКВО да приемем? Уроците е общо казано. По-конкретно, какви са кривотийките в мисленето и базисните програми зад тях, които има да се чистят, е персонално. Трето, КАК? Тук идват хилядите методи на психотерапията, на фона на това отношение на смирено, любящо приемане с благодарност на страха.

Как се постига това приемане? Първо, с разбиране на смислеността му. Второ, искаме да го постигнем - с помощта на молитва, работа през тялото, визуализация в транс и т.н. Трето и най-важно, разбираме, че не можем да го постигнем чрез его напъни и всичко, което се иска, е да оставим егото да се смири, за да се случи това приемане. Смиреното приемане... През тялото то е телесно отпускане, отдаване. През ума, е медитативното му спиране. През емоциите, е едно усещане за пълна разкритост, през която протича дълбоко доверие, смирено доверие, дори в центъра на бурята на страха. Доверие в неслучайността на преживяваното, в уроците, които учим през него, в Бога, в съдбата ни.

 Трудно описуемо е смиреното приемане. То не е овчо примирение, а наситено с мир доверие в потока на Живота, на Бога, проявяващ се в случая през уроците на тревожността. То е едно усещане за пълна слабост, в която предаваш всичко в ръцете на ... Духа си, на Бога. Тогава се ражда истинската сила, само тогава!“

Истината, която освобождава – качественият скок в психотерапията

Без събудените любов и мъдрост, психотерапията се превръща в част от имбецилния, груб материализъм, което твърдя, че я прави слабо ефикасна. Защо така? Защото любовта и мъдростта са основни ингредиенти на същинския Човек. А не е ли душелечението единствено подпомагащо процеса, вече започнат от тревожността – процес по очистване, по освобождаване от „примесите в рудата“ на Човека?! Любовта не е нагонна страст, нито желание, а принцип, сила низхождаща от висотите на свръхсъзнанието,  до осъзнатото ѝ присъствие в индивидуалното разширено съзнание. Мъдростта не е битове информация, нито единствено когнитивна способност за интелектуално „свързване на точки“. Проява на изначалния дух на Човека е. Самото тревожно състояние се явява инструмент в ръцете на свободната воля, на вечната същност в човека - инструмент по акордиране с ритъма на потенциала, на Бога. В процеса на осъзнаване и реструктуриране на маладаптивните психодинамики, се случва естествено интегриране около вътрешната цялост. При това на даден етап от психотерапията е нужно да се случи качествен скок в преживелищното осъзнаване. Именно скок. Контролът на социалната персона и его е нужно да бъдат провокирани докрай, така че човек, научавайки се да губи невротичния свръхконтрол, осъзнава че само тогава започва истински да владее Себе си. Себе си, но вече от позицията на сърдечния разум, през една свързаност с Бога, с мъдростта, любовта и свободата на целокупния Живот.

Скок, в който при взаимодействието между любовта и мъдростта, човек преминава в свободата на творческия си потенциал. От ида и пингала, в сушумна нади. Разбира се, относително, а не някакво крайно освобождаване. Но, практическият и наблюдаем ефект е, че напрежението на неврозата си е свършило работата по стимулиране разширяването на съзнателността, по тласкане на човешкия процес в посока акордиране с пулса на Живота. През годините практика на психотерапия, неизменно, с огромна възхита и радост наблюдавам как в човека заживява спокойна смелост, смирена обич, воля за живот и смисъл. Да, воля. Употребявам думата воля умишлено едва когато говоря за истината/ свободата в психотерапията. Изкушавах се да я съотнеса към дисциплинираното, мъдро следване на цел. При него обаче имаме усилия, не и воля, произтичаща от автентичната свобода. При здравите, дисциплинирани усилия имаме фокусирано и нужно ограничение, поставяне на нужни граници. А волята всъщност е волност, свобода. В нея границите са автентични, законите на живата природа безусилно диктувани от присъстващата в нея мъдрост. В свободната волност присъства любовта, но вече не толкова и само като чувство, а като сила и принцип. Само любов, която освобождава, е истинска любов! Само мъдрост, в която присъства любовта и водеща към свободата, е мъдрост. Истината, която освобождава, дава смисъл, съдържа в себе си любовта, радостта от живота, осветлява мъдро стъпките му, носи осъзнаването за единството с целостта – истината е целта на човешкия живот!

„Казват, че Истината е отвлечена. Не, Истината е реалното, което лежи в основата на нашия живот. Тя е един свят на неописуема красота, който си има своите краски, тонове, музика. Тя е свят, който съществува и ще съществува винаги. В този свят нещата са строго, математически определени. Няма нищо непредвидено, нищо случайно.

Всички същества, които не живеят според Истината, имат желание да се движат безразборно. И затова Природата ги е ограничила. А Истината подразбира движение в определена посока – посоката, в която всичко във Вселената се движи – от граничното към Безграничното и Безначалното.

Целият живот на човека почива на Истината, която носи свобода. Когато се говори за свобода в абсолютния смисъл на думата, подразбира се духът на човека – най-възвишеното у него – не ума! Чрез Истината ние можем да излезем от рамките на временния живот, на смъртта и да влезем във вечната свобода.

Да се говори на грешните хора за Истината е все едно някой математик да говори на един неук човек за висшите математически проблеми.

Любовта е снизходителна към грешките на хората, към техните слабости. Истината обаче е строга и неумолима. Истината не търпи невежеството, слабостта, нечистотата. В това се състои нейната съвършена красота. Ето защо, който е слаб, да отиде при Любовта. Който е невежа, да отиде при Мъдростта. Който е онеправдан, да отиде при Правдата, а който иска да бъде съвършен, да отиде при Истината.“  

Беинса Дуно

Психотерапията е практична дейност. Извън горната обяснителна теория, свободата  е психотерапевтичен резултат, който в ежедневието се преживява като радост от живота, свързаност с любовта, усещане за смисъл, ясно познание за „какво искам и как да го постигна“, удовлетвореност, силно и харизматично личностово присъствие и магнетизъм, сила на волята не като напъващ се инат, а като естествено заявяване на духа в дневния бит, наслаждение от търпеливото следване на дългосрочни цели, мащабност във визията, размах на идеите и способността за конкретизирането им до адекватни социални цели, свобода в съждението, мненията, неспособност за биване на част от тълпа, но спокойно и лидерско присъствие в съзнателен колектив…

Свободата в психотерапията като преживелищна диалектика



                            Диалектика

 Диалектиката (визията ми за нея най-плътно се доближава до тази на Хегел) е действително рядката способност да виждаш противоположностите от трета, надхвърляща ги позиция. Да си над доброто и злото, над тезата и антитезата, над морала и сянката си, погледнал ги през панорамата на метакогнитивния синтез на наблюдателя, през очите на развития потенциал на самосъзнанието. Затова диалектиката не може да се избира подобно избора на манджа на блок маса в хотела на живота, след дрямка на плажа - достига се след нелеки лични опитности, житейски катаклизми и себепознаващо разширяване на съзнанието. Диалектиката е холистична, недуална гледна точка, достояние на малцина, дръзнали да надраснат обусловеностите си до нея. 

Неврозата имплицитно носи в себе си послания, целящи метаморфозиране на човешкия живот до адекватен на потенциала му. Психотерапията е процес, в който страховите, на тъгата, вината и гнева програми се влагат в мъдро и любящо следваните усилия по приемане на факта на неслучайно учене на развиване на съзнанието до по-широко, акордирано с  потока на Живота.
В този дух на разсъждения тезата на смиреното, любящо приемане (любов) и антитезата на дисциплинираните психотерапевтични усилия (мъдрост) в даден момент биват надхвърляни от синтезата на преживяваната творческа свобода на потенциала, която обема и двете в себе си. Случва се трета, по-висока гледна точка, но и преживелищен скок в самосъзнанието, което се прехвърля от малката социална личност, в потенциала на духа.

Йогите биха нарекли такъв скок в съзнателността преминаване в сушумна нади. Учителят Беинса Дуно го нарича допир до истината, до Бога, до целокупността на един съзнателен живот и визия. Любовта води до мъдростта. Любомъдрието прехвърля съзнанието в истината, която освобождава. Когато този качествен скок започне да се случва, психотерапевтичните техники, изпълнявани с неизменно подлежащата ги обич и смислово разбиране за целесъобразност, биват правени вече по-рядко, понякога. Посланията на любовта и мъдростта са дали резултат – родили са детето на свободата, в която духът ръководи процеса. Думите като носители на семантични послания, се насищат с проникновен и вече преживяван през клетките, духа и душата смисъл! Словото става жив, знаков образ, възприеман вече като символ на преживелищни и познати послания. Зад пръста, който сочи слънцето, започва да бъде виждано самото слънце.

Само в истината човек е свободен, волен. Волята, в такъв смисъл, е свобода, волност. В такава само свобода любовта и мъдростта проявяват пълните си потенциали. Дотогава в мъдрото усилие е имало известен инат, в мъдрото следване на методика известно механично познание. Любовта, докато заведе до мъдростта и истината, лесно се разлага до страсти, желания, амбиции, копнежи, нагонни експлозии… Само любов, която води до мъдростта и свободата, е любов!

Любовта, мъдростта и истината като качествен процес в психотерапията


 Научната психология и когнитивна наука се опитват да измерят количествено психичните процеси, като корелират актуалните такива с външно измерими поведения. Истината обаче е, че такъв подход прилича на сляпото опипване на лишен от зрение, на съждение за светлината единствено по отделяната топлина, за разбирането за симфония, правено от глух, по сензорната вибрация... Количественото овеществяване на психичните движения е опит чрез количеството да измерим качеството. Доколко любовта, смисълът, мъдростта, свободата могат да бъдат количествено измерени, оставам на заключението на читателя!

Времевата продължителност на психотерапията обаче е качествен, а не количествен процес.


Зависи от качеството на разбиране, осъзнаване, разширение на съзнанието в процеса на преобразуване на дезадаптивните когниции. Ако при сходна по сила и качество проблематика за даден индивид е состатъчна една единствена сесия, при друг 6-10, при трети 20-на, при някого и години не стигат, за да развие нужната самосъзнателна способност, лекситимия (способност за осъзнаване и анализ на собствените когниции и емоции), мотивация, решимост, смелост, напускане зоната на комфорта на илюзорните вторични ползи и с кураж пристъпване в зоната на възможностите и оставане там...

Въпросът по-долу сочи към вече споменатото неразбиране, към наличието на очакване за количествено пасивно получаване (от типа "завинти ми гайките", "искам да се подложа на хипноза, а вие да ми се надложите" :) ...), без активна качествена собствена работа по психотерапевтична промяна.
.................................................................................................................................................

Въпрос: "Колко психотерапия ми е нужна, за да преодолея всичките си страхове?"

Отговор (добре позната притча): Двама йоги медитирали. Всеки по своя си начин. Единият застанал в пълна тишина, свръхдисциплиниран, отдаден на абсолютен морал и чистота, стриктен и последователен, хапващ един орех на месец…. Другият танцувал, пеел, възхищавал се на живата природа, на красотата на жените, понякога харесвал към медитативното си вдъхновение да добави и хубаво вино в компания на добри приятели... Един хубав ден,Шива (Бог) минал покрай тях двамата. И двамата имали капацитет да осъзнаят, че това е върховното божество. Първият, този суровият аскет, се проснал пред лотосовите нозе на великия гуру и запитал:

- Учителю, стремя се така дисциплинирано към теб. След колко живота ще постигна просветлението?

- След седем - отговорил Шива.

- Благодаря ти, о велики. Очаквах го по-скоро, но се подчинявам на повелите ти - казал йогинът и веднага седнал отново в непреклонна медитация, в идеална позиция и строго изражение.

Шива минал и покрай другия йогин (тантрик), който се забавлявал сред природата, танцувал и се смеел с добри приятели.

- О, велики гуру, прославям святото ти име в песни и отдадено те възхвалявам във всяка житейска радост и трудност, която също приемам с радост. Кога ще постигна просветлението?

- Ще го постигнеш след толкова животи, колкото листа има по това дърво! - казал Шива и се засмял. Ученикът се зарадвал и казал:

- Само толкова ли? Ехааа, това е прекраснооооо - затанцувал и в пълно доверие в Бога, се отдал предано на любовта си към Бога в живота. Сега обаче, вдъхновен от присъствието на Шива, постигнал божественото съзнание тогава, в същия момент!

..........................

Аналогии:

- Шива: потенциалът ти, Божественото съзнание, истината, свободата.
- Аскетът: първата нужна стъпка в психотерапията ти - дисциплина, изпълнение, постоянство, спорт, неотклонен стремеж към осъзнаване и промяна, пингала, мъдрост...
- Тантрикът: Втората стъпка или качествен "скок" в психотерапията - осъзнаване на уроците по прехвърляне на самосъзнателния ти център от главата в сърцето, душата, възможностите в радостта и трудностите. Принципът на трансформация и виждане на всичко, включително преживяваните страхове и симптоматики, като благословено учене в една разумна Вселена. Виждане на Божественото в ежедневния делник. Ида нади, любовта.
- Радостта на тантрика, когато разбира, че има още безкрайно много животи: парадоксалното намерение в психотерапията.
- Постигането на просветление: психотерапевтичният резултат, при който в теб се ражда жива сърцатост, смелост, смирено себезаявяване, чаровна харизма, възхита пред осъзнаването разумната обич на Битието. (разбира се, думата просветление по отношение на психотерапията е само метафора, но все пак, адекватна като посока и процес такава). Истината, която носи свобода, богопознание и себепознание като част от Бога, сушумна нади…
………………………………………………………

Да, психотерапията е качествен процес, при който количествените, плоски методи, са безсилни в проследяването, описването и разбирането му, освен ако не служат като спомагателни на качествените такива.

„Съществуват три главни принципа: Принципът на Любовта, на Мъдростта и на Истината. Първият принцип – Любовта – ражда живот. Вторият принцип – Мъдростта – носи светлината. Третият принцип – Истината – дава свобода. Повикай Любовта, Мъдростта и Истината, да станеш разумен човек. Любовта, Мъдростта и Истината да бъдат основа на вашия живот. Любовта се проявява в чувствата. Мъдростта се проявява в мислите, а Истината – в действията. Човек трябва да търси Любовта, защото тя носи живота и чистотата. Човек трябва да търси Мъдростта, защото тя е носител на светлина и знание. Човек трябва да търси Истината, защото тя е носител на свободата и силата. Човек се нуждае от чистота в сърцето, светлина в ума и благородни пориви и постъпки на волята, а те идат от Любовта, Мъдростта и Истината. Добрите мисли и чувства са водата на живота – живата вода, а добрите постъпки са хлябът на живота – живият хляб. За ученика на великия живот Истината е идеал, Мъдростта – цел, а Любовта – реализиране.“ Боян Боев, статии, (http://www.dobroto.org/download/slovo_bboev_l10.pdf )

Любовта в съвремието ни може да бъде в голяма степен реализирана, осъзната и преживяна. В психотерапията тя е основният фактор, който придвижва процеса от невроза към здраво психично функциониране. Мъдростта, както казахме, в психотерапията се проявява като разумно разбиране на случващото се душевно страдание, но и като добри, дисциплинирани усилия по акордиране с вложените в неврозата характерови уроци. Истината, която освобождава, се проявява в описания качествен скок на съзнанието. Само тогава и любовта и мъдростта се проявяват истински, Дотогава любовта е преди всичко чувство, а мъдростта усилие, ментална настройка и знание. Когато свободата на истината докосне човека, любовта разкрива величието си на принцип, а мъдростта тихото си, сърдечно и светло познание, отвъд битовете информация на малката социална личност.

Започнах статията с аналогията между топлината, светлината и силата на огъня и любовта, мъдростта и истината. Разделянето им е условно и служещо единствено за описателните цели на интелекта ни. На дело, трите се преживяват успоредно, според съзнателността на индивида. Относно психотерапевта – докъдето самият той е стигнал в пътя на съзнанието си, дотам може да заведе пациентите си!

Орлин Баев, психотерапевт