За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

Последователи

вторник, 22 юли 2014 г.

Въпроси и отговори

   Преди няколко дни журналистка ме попита следващите по-долу въпроси. Тъй като обаче в интервюто за медията имало ограничен обем и съответно, отговорите ми бяха орязани, ги публикувам тук в блога си. Ето и орязаната версия.

1.  Днес е много модерно да се говори за стрес. Той е в основата на всичките ни беди. Но не става ли дума тук за дистрес – като че ли това понятие е по-коректно?

Стресът е нормален, дори нужен. Ако напълно сме лишени от стрес, от трудности, животът ни би бил твърде скучен, вял, лишен от стимули за растеж, преодоляване, развитие. Умереният стрес е нужен – мобилизира ни, активизира ресурсите на ума, емоциите и тялото ни. Когато обаче стресът прерасне в дистрес, психиката и тялото са неспособни да се справят, което травмира и блокира естествения и плавен житейски ход и просперитет. Ако стресът е бензин, който наливан внимателно, захранва огъня, то дистресът е разрушителна експлозия. Както казах, никак не съм съгласен, че стресът е в основата на човешките трудности – той е нормална част от битието ни. Но да, дистресът надхвърля индивидуалните възможности за адаптация към стимулите от средата, което резултира в маладаптивни психични и телесни симптоми и поведения.

2.      Като че ли живеем в епохата на депресиите, тревожността и неврозите. Как си обяснявате това?

Поне за западния свят, за съжаление, това твърдение е вярно. Едва ли някога в човешката история човекът е бил толкова далеч от смисъла и предназначението на пребиваването си на тази земя. Живеем в социален свят с тотално преобърната ценностна система. На върха на ценностната пирамида се кипрят властта, секса и парите, докато някъде в прахта на невежеството дълбоко са забравени съчувствието, познанието за любящо единство с брата и всяко чувстващо същество. Неврозата, която наистина експлодира все по-масово в съвременния обездушено – бездуховен свят, се явява… лечение. Да, лечение на загубилите се човешки души, повик за синхрон и акордиране с любовта и мъдростта, с потока на онзи Живот, от който единствено произтича сигурността, призванието, смисъла и радостта, която малките социални пертурбации не само не могат да загасят, но са предназначени да подхранват. Психоанализата предлага напълно резонни хипотези за етиологията на невротичността, кореняща се в автобиографичните преживелищности, в ранните детски години и заложените в процеса на възпитание характерови черти и програми., в съвремието ни се добавя и друг фактор. Цялата планета ускорява ритъма на вибрацията си. При хората, които следват този процес, се случва естествено разширение на съзнанието до сърдечна свързаност, състрадание и обич. Тревожните разстройства тук се явяват не някакво зло, а благ и добър повик за дълбоко преосмисляне на собствения живот, цели, ценности и посоки, за себевглеждане и себепознание, фокусирани в съзнателни усилия по промяна на ума, чувствата и социалното поведение в резониращи със законите на целокупния Живот. На изток, както и в удивително всеобхватното учение на българския мъдрец Петър Дънов, тези закони се наричат Дхарма. Много може да се каже в тази посока…

3.      Един много глупав въпрос, който обаче почти всеки човек си задава под една или друга форма: какво е щастието?

Щастието идва, когато съвкупността от системи и процеси в развитие, която наричаме човек, е в хармония с пулса на живота. Психодуховните системи, чрез стъпките си, трениращи последователите си в специфични етични принципи, начин на живот, работа с ума и преоткриване на по-високите нива на съзнателна когниция, в крайна сметка целят постигане именно на щастие. Но автентично, цялостно и стабилно щастие, при което преживяващият го знае с всяка клетка от тялото си и субатомна частица на душата си, че е само малка част от един разумен организъм. Само докато човек живее от позицията на себе-осъзнаване като част от цялото, може да бъде истински щастлив. Това обаче с думи не може да се опише, макар и опосредствено да може да се насочи и мотивира. Може да се преживее истински в медитация и съзерцание. А когато медитацията проникне в ежедневния живот и целият живот се превърне в медитация, щастието присъства като тих и устойчив фон на бита ни. В хуманистичната психология и психотерапия, тенденцията към акордиране на човешкия живот с потенциала му от възможности, се нарича себеактуализация.

4.      Смятате ли, че природната медицина може да има сериозно място в лечението и превенцията на някои психически състояния, временни неразположения или дори – заболявания?

Именно синхронът с природата е това, което лекува както душата, така и тялото. Що се отнася обаче до психичните разстройства на ниво невроза и по-специално тревожните разстройства, имам предвид вътрешната, същностна природа, която определя човека като такъв. Под природна медицина аз разбирам допира до мъдростта и здравето, скрити в онази божествена сила, която протича през всичко живо. Индусите я наричат прана, китайците чи. Дали през дълбоко дишане и визуализация, през приема на някои природни вещества и извлеци, но преди всичко през един природен начин на живот на дълбоко преклонение пред величието на живата природа.

5.      Останали ли сте с впечатлението, че съществува тенденция да се прибързва с тежките традиционни медикаменти срещу някои съвсем „естествени” психически неразположения?

Да, прибързва се. Много от колегите, занимаващи се и с психично здраве, а именно психиатрите и невролозите, изписват антидепресанти и транквиланти на третата минута от стъпването в кабинета им. Психофармацията има своето достойно място в третирането на психичните проблеми на ниво психоза. Що се отнася до неврозите обаче, употребата на психофармацевтични лекарства в световен мащаб е тенденциозно и излишно свръх – завишена, което обслужва в много по-голяма степен бизнес, отколкото здравни интереси. Майсторите в психотерапията по целия глобус твърдят най-общо следното по отношение взаимовръзката психотерапия – медикаментозна терапия:
-          Ако човекът заявява първоначално проблема си и специалистът прецени, че в основата на етиопатогенезата се корени психичното функциониране, най-добрият вариант е да се процедира с психотерапия. Истината е, че 99% от трудностите на ниво невроза се дължат на невротична психодинамика, която не само че няма как трайно да бъде разрешена в стратегически план чрез химия, но тук лекарствата се явяват част от психичните защитни механизми потискане, изтласкване, отричане на тревожно наситените психични съдържания и процеси, вторична печалба от поддържане на невротичната симптоматика и т.н., което прави свръхмерната употреба на психофармация не част от решението, а от проблема.  
-          Когато човек, който вече приема психофармацевтични медикаменти, има съзнателността да се обърне за помощ към психотерапевт и клиницистът прецени, че в корена на състоянието му се крият неразрешени психични конфликти, а не неврални и биохимични дефицити, се пристъпва към постепенно спиране на медикаментите по подходяща схема и пристъпване към актуалното, психотерапевтично лечение, което единствено осигурява качествена и сигурна промяна в дългосрочен план. По моите наблюдения, ако психотерапията се осъществява на фона на психофармация, самата психотерапия се явява единствено поддържаща, тъй като сублиминално мозъкът на пациента се „опира“ на ефекта от приеманата химия, а не на собствените съзнателни усилия, изисквани в хода на психотерапията. В такъв случай, когато замазващото действие на химията се прекрати, психотерапията е нужно да се поднови и да продължи още толкова време, тъй като симптоматиката се завръща отново с пълна сила, че и с лихвите… По тази причина ефективните психотерапевти, уважаващи пациентите си и целящи резултатна и дългосрочна промяна в живота и добруването им, предпочитат да започват психотерапевтичния процес „на чисто“.

6.      От няколко години насам, 5-хидрокситриптофанът намира широко приложение сред привържениците на неконвенционалната медицина. Казват, че той е супер ефективно средство срещу депресии и тревожност. Вие на какво мнение сте?

Препоръчвам го. Но чак суперефективно средство, не мисля. Действието му, по наблюденията ми, е полезно, но слабичко, когато става дума за сериозни състояния като продължаващи от години панически атаки, тежка генерализирана тревожност, обсесивно компулсивно р-во, тежка социална тревожност и т.н.

7.      Пасифлората е едно много интересно растение. Доста се използва, включително и от традиционната медицина срещу безпокойство, безсъние, напрегнатост и др. В пасифлора е открит естественият химикал серотонин. В кои случаи препоръчвате прием на природен продукт със съдържание на пасифлора?

Това, което споменах по-горе за пет хидрокси триптофана, се отнася със същата сила и към всички познати нам билки минерали, вещества и витамини, явяващи се спомагателни при лечението на тревожни разстройства: пасифлора, маточина, мащерка, хвощ, жълт кантарион, магнезий, цинк, витамини от Б групата, мелатонин и др. Тези и много други вещества са полезни, но по опита ми в работата с невротични разстройства, доста слаби, за да могат да бъдат нещо повече от помощни „патерички“ на реалната психотерапевтична промяна. Това е така не толкова защото активните вещества тук са недостатъчно силни, но предимно поради факта, че причините за повечето тревожни състояния са предимно психични. Природните вещества могат да създадат известен подходящ фон за случването на качествен психотерапевтичен процес, но нищо повече.

8.      Какви промени в начина на живот трябва да предприемем и какво е най-доброто лечение срещу безсъние?

Когато е изключена възможността за органична етиология, безсънието най-често е само върхът на айсберга, един от симптомите на тревожността. А тя се дължи на непреработени базисни вярвания, програми, скрити в несъзнаваното. Когато тези програми бъдат умишлено осъзнавани, предизвиквани и преобразувани, симптоматичното безсъние също се стапя. В някои редки случаи безсънието е упорито. Тук приспивателните медикаменти могат да бъдат само временно и епизодично решение. Ако се разчита само на тях обаче, колкото повече се приемат, толкова по-слабо действат, нужно е дозата им да се увеличава, а когато се премахнат, инсомнията експлодира с още по-голяма сила. Така че, медикаментите тук не са стратегически добра насока. В известна степен безсънието се повлиява от всички изброени по-горе билки и вещества и по-специално, от пет хидрокси триптофана, мелатонина, магнезия… Особено силна роля тук изиграва поведенческата терапия. Ето някои правила, които силно нормализират циркадния ритъм и повлияват положително безсънието:

-          Ляга се само когато се усети нужда от сън.
-          Сутрин се става в точен час, независимо от качеството и количеството на съня. Само за няколко дни тези простички правила силно спомагат за нормализирането на съня.
-          Прекратява се приемът на възбуждащи вещества: кофеин, енергийни напитки и др.
-          Когато през нощта човек се събуди и сънят не идва, се ползва принципът на парадоксалното намерение. Той се състои в това, че човекът вместо да иска да заспи, възнамерява да не заспи. Така се премахва съзнателната намеса, състоянието на напрегнат контрол и нащрек от процеса на заспиване, които често са причина за поддържане на будното състояние.
-          Когато безсънието се дължи на усилено ментално предъвкване, силен помощник се явява умението за спиране на ума, тоест практиката на медитация.
-          Понякога безсънието е упорито и дори при липсващо ментално предъвкване или вегетативна психомоторна, симпатикова възбуда или дори без наличието на особени характерови конфликти, то персистира. В този случай изключително полезна се явява практиката на медитация и дишане с помощта на невро – фийдбек апаратура. Чрез измерване на кожната температура, съпротивление, на мозъчните вълни (ЕЕГ) и т.н., свързани с подходящ софтуер/ игри, човек се учи да намали активизацията на симпатиковата автономна нервна система, отговорна за възбудата и да засили действието на парасимпатикуса, който лежи в основата на невро-психичната релаксация.

9.      Какво е мнението ви за този продукт?

Както споменах и по-горе, ако тревожността е слаба, валерианата, шлемникът, хмелът и пасифлората, които се съдържат в този продукт, могат да изиграят добра роля в облекчаването на напрежението. Ако обаче тревожността се дължи на дълбоки характерови наличности, през които човекът пречупва възприятието си за света свръх страхово, билките могат да играят добра, но единствено опосредствена роля. Казвам това въз основа на вече осем годишния си опит в психотерапията, с огромно уважение към народната медицина и по-специално, към фитотерапията. 

10.  Как според вас, влияят негативните емоции върху цялостното ни психо-емоционално, а защо не и физическо здраве?

Негативните емоции – страхът, агресията, тъгата, са нормална част от духотомната емоционалност, едната страна от „монетата“ на двойнствената емоционалност. Другият полюс са положителните емоции. И едните и другите обаче са нормална част от света, в който живеем. В такъв дух на разсъждения, негативните емоции вредят единствено ако са преживявани прекалено силно и продължително. Тогава те действително не само, че невротизират и депресират, но могат и да се соматизират до физиологични заболявания. Защото психиката пряко влияе на нервната система, тя на свой ред на ендокринната, тя пък на имунната и всички останали телесни системи…

11.  Как се става „положителен човек”?

Според мен подходящата дума е не положителен, а цялостен. Защото крайното и отричащо противоположността си позитивно мислене може да бъде също толкова инвалидизиращо, колкото и крайно негативното. Говоря за това в тази си статия: „Позитивното мислене и принципът разделяй и владей“. Та, как се става цялостен? Започва се от едно щателно поглеждане в интрасубективния свят, анализ и интроспекция. После се продължава в посока неутрализиране на откритите маладаптивни наличности – чрез логика, връзка с реалността, чрез всички методи на психотерапията и личностното развитие. В даден момент човек осъзнава себе си като духовно същество – тук се намесват молитвата и медитацията. В този процес осъзнаването се издига над двойката противоположности – няма противопоставяне, а обединение, сливане. Човек се ресвързва със… Себе си. Тогава смисълът и щастието преливат!


Орлин Баев, душевед

вторник, 15 юли 2014 г.

Бодхичита - Благородна Мъдрост

Бодхичита - Благородна Мъдрост


 Благородният човек е странна смес...
Малко прилича на децата,
малко прилича на индианците,
малко прилича на ангелите,
а малко прилича и на хората...
(Кристина Кендисейс)

Благородният човек не учи благородството си от учебници. Чете го в мъдростта на Живота, в законите на вечността си. Стъпил здраво на земята, сърцето му любопитно прегръща въздуха и цветята, като малко детенце. Докато адекватно живее в този консенсус за реалност, душата му танцува а ангелската Любов. Съзнава, че е гостенин в този свят, че само малка част от целостта му, за много малко е тук. Като мост между световете е - с присъствието си смъква хармонията тук, но и вълшебно преобразува битието, знаейки, че е част от магията на един по-голям Живот. От извора на тази божествена, благородна мъдрост произтичат смисълът, посоката и истинните цели, които когато следваш, се чувстваш целият пропит от величието на Бога.

Някога изпадаш в тупик. Въртиш, сучеш, изход ни се вижда, ни се намира, ни се отваря, въпреки огромните ти усилия. Не е случайно. Може би това, което си решил да постигаш, не е твоето нещо, а е социално внушение, което си приел за твое, но всъщност е далеч от душата ти. Защото, когато дадена посока идва от душата ти, цялата Вселена застава зад теб! Пак има трудности, но са благословени и ти го чувстваш във всяка своя стъпка! Следвайки посоката на душата си, на Същността си, целият ти живот се превръща в непреривно общение с Бога, в жива молитва.

 В съвременния материалистичен свят цари едно доста криво разбиране за молитвата. Някой си мисли, че тя е да искаш, да просиш... "Господи, нека Иван ме хареса и го омая!..., Господи, дай ми пари, Господи, дай ми власт, Господи, дай ми победа над противниците ми..." Това обаче не е молитва, а езическо невежество на съзнание, откъснато от източника си. Защото молитвата е любовен акт на благодарене, на изразяване възторга от творението, на смиреномъдро приемане неслучайността на всяко случване и прегръщащо възхищение. Ако човек вербално иска това или онова, се стреми да нагоди великото начало към малките си егоистични мотиви, да вмести океана на Живота в блатото на неразбирането си. Молитвата е най-естественият процес, когато човек живее в някаква степен свързано с Бога. През думите, намерението, чувствата и поведението се изразява свещеният трепет на душата по сливане с духа, по акордиране и единство с Твореца. Молитвата от сърце, воля, светъл ум и чист живот, е част от онзи синхрон със силата на вдъхновението, която единствена дава истинен смисъл и мощен подтик за добруване, за живот в хармония с Дхарма, законите на Битието. Когато молитвата стане част от ежедневното съзнание, се превръща в медитативно, вибриращо в унисон с принципите на Бога съзнание. Защото медитацията е молитва отвъд думите, в самия живот, отвъд седящите сесии. То е като полетът на птица. Отначало е нужно движение на крилете, но колкото по-умел и висок е полетът, толкова повече използва въздушните течения, със спокойно разперени криле. По същия начин, молитвата с думи изисква определено познание за психичните механизми и преобразуването им, за структурата, целта и посоката на психичния стремеж. Когато обаче Дхарма пронизва цялото същество, умът може само да застине в смирено преклонение пред величието на Живота! Тогава, съзнавайки интимната си свързаност и единство с цялото, познаваш милосърдната добротата на Логоса, на смисъла, пронизал всеки твой дъх със знанието за синхронична неслучайност на всеки от житейските ти мигове.

"Едно се иска от човека – да бъде добър. Добродетелта е магическа пръчица, която магите в древността още са носели в ръката си. Магическата пръчица в ръката на човека струва повече от всички богатства на света. Тя е живата единица, подир която нулите се нареждат. На тази пръчица се подчиняват всички сили в природата. Добрият човек, в прав смисъл на думата, с едно вдигане на ръката си може да разсее облаците и да поправи времето. Няма ли магическата сила в себе си, вместо да оправи времето, той го разваля. Добрият човек помирява хората, а лошият разваля отношенията между тях."

Беинса Дуно, Единица мярка

Да си добър! С онова добро, което сянка не хвърля. С доброто, което обединява противоположностите и примирява противоречията. В това добро се крие всичкото богатство на света, всичката радост и смисъл. Днес човек е толкова заслепен от малките светлинки на социалните внушения за просперитет, че забравя извора на живота си! Само докато този поток тече през човека, животът се насища със смисъл, обич и ясно познание! А не са ли това качествата на Бога?!

"Знаете ли вие какво значи да имате едно преживяване, да почувстваш Бога в тежината на живота си, когато си оскърбен, да почувстваш туй велико същество, което е създало цялото битие? 
Знаете ли какъв свещен трепет ще обхване душата ви, само когато той се докосне?
Имали ли сте вие такова преживяване? 
То е едно велико преживяване! И тогава, в такъв момент, ако сте го изпитвали, да си гладен и жаден, знаете ли с каква красота ще се изпълни душата ви? 

Туй са изпитвали някои светии и някои велики хора, някои мъченици, те изведнъж разбират смисъла на цялото битие и казват: "Разбираме какъв е смисълът на живота." 
Такова преживяване могат да имат и стари, и млади. 
Някои казват: "Само старите могат да го имат." 
Не, и младите могат. 
Защо да го няма младият? 
Я онази мома, която е оставена от нейния възлюблен, отчаяна е и иска да се самоубие, но моли се, моли се, утеши се, почувствува едно облекчение и каже: "Аз ще посветя живота си на Бога." 
Този възлюблен е Христос, а не онзи. Това е велико преживяване на човешката душа, и то толкова реално, че хиляди години могат да минат и хиляди катаклизми могат да станат, но няма да се отмахне вашата опитност. 

И ние се нуждаем от едно силно преживяване на реалността и от допирането на този божествен пръст на любовта. 
А сега ще идеш в църква, ще запалиш една свещ или кандилото, но едно такова живо преживяване, едно такова допиране на този божествен пръст на любовта, от хиляди проповеди струва повече. 
Аз бих желал да слушате всички велики проповедници, но след като ги слушате, най-после искам Господ да допре със своя пръст ума и душата им, та и техните мисли да станат по-ясни. 

Та казвам, аз желая на вас едно добро, един лъч, и то жив лъч, да докосне вашата душа, че всичко това, което е заложено в душата ви, да се оживотвори, да се превърне, животът ви да мине от едно състояние в друго или, както Христос казва, "Ще минат от смърт в живот."

Гладуват и жадуват
(Беинса Дуно, Неделни Беседи, 25.06.1922 10:00 Неделя, София)

Месая (арамейски) или Христос (гръцки) означава помазан. А Исус (Йешуа) - спасител. Спасително помазване... Езотеричното разбиране тук произтича не от изсмукани от пръсти катехизиси, нямащи нищо общо с Бога, а от личното преживяване. Когато преживяваш Бога, чувството е за много фина и ароматна субстанция, пълна с Живот, Мъдрост, Светлина, Сила. Субстанция, която зад всякакви думи, сякаш помазва душата ти. Спасителна, много фина и тиха, любяща радост, в преживяването на която знаеш, че си част от цялото, а всичко в битието ти е точно на мястото си и най-подходящото за теб във всеки момент. Вярваш, защото знаеш. Но не с его ума си или с малката си социална персона. Тя упорито продължава да носи своите навици, склонности, вкусове, характер. Сега обаче, в присъствието на Бога, поне за малко и понякога и все по-често, малкото аз успява да притихне, да се смири. Тогава дори и то, поне в някаква степен, в процеса на психотерапия или себепознание, успява да пренастрои съдържанията си до адаптивни и хармониращи с безкрая потенциали. Тогава вярваш в Бога. Защото го живееш. Или по-скоро, Божествеността живее през апарата на психофизиологията ти, която само я проявява. Защото нима си нещо друго, освен този течащ поток от божествено съзнание?!

"Някои казват, че не вярват в съществуването на Бога. Значи, вярват в несъществуването Му, т. е. те вярват в отричането на нещо. Каква вяра е тази?
Каква философия има в отхвърлянето на Бога или в отричането Му? 
Да отхвърлите Бога, това значи, да отхвърлите Великия или Тихия океан от земята. 
Можете ли да го отхвърлите? Не можете. На кое място на земята ще го поставите? 

Следователно, Бог е такава величина, която никой не може нито да премести, нито да отхвърли. 
Ние живеем в Него, потопени сме в Него и, каквото и да правим, не можем да излезем вън от сферите на Неговото влияние. 

Смешно е, когато слушате някой да философства, какво представя Бог. 
Това е все едно, малкото дете да разисква върху въпроса, какво представя неговата майка и какво нещо е любовта й. Вижда ли детето любовта на майка си? То не вижда любовта, а вижда само проявите й."
Доведете ми го тук (Беинса Дуно, Неделни Беседи, 27.04.1930 Неделя, София)


Да говориш за Бога е като да обясняваш с думи медитацията. Можеш да ползваш метафори, да правиш аналогии, да поетизираш. Можеш да мотивираш някого да я прави - но не можеш да я обясниш. Можеш да я преживееш обаче. Идва някой и те пита - "как да медитирам?". То е като свиренето на пиано. Започваш с някои ориентири, отнема ти едно петнадесетина годинки, докато не ти свириш, а музиката тече през разкрития гений. Същото е с медитацията - а тя е директният път към онази неописуема любяща мъдрост, която някои наричат Бог, други Дао, трети Буда природа... Отвъд лингвистичната семиотика, важна е преживелищността. Сядане, фокусиране, релаксация, визуализация... С времето всички тези проходилки стават ненужни - защото богопознанието не е техника, била тя психофизична или психодуховна. Състояние на преживелищно сливане и единство е, състояние на съзнанието, през смирението на което вибрира Божествената субстанция. Когато си позволиш да не го знаеш с ума си, го познаваш с вечността си. Само когато малкият ум затихне смирено, живата вода на Бога, познаването законите на Дхарма протичат през освободеното пространство. Велико е!

"Когато чувстваш, че имаш Сила, то е защото много Същества се обединяват с тебе вътрешно. Но ако мислиш, че Силата е твоя, че ти сам правиш това, тогава тези Същества не ти възразяват, но се отдалечават, ти оставаш сам и виждаш, че сам си слаб." (Беинса Дуно)

Само когато приемеш, че всичко, което наричаш себе е малък проводник и нищо повече и си позволиш смирено да оставиш егото си да замлъкне и се подчини на безкрая, само тогава имаш сила, знание, обич. Не са твои, на Бога са. Колкото повече се занимавам с душепомагане и отразявам собственото си себепознание в този процес, толкова повече осъзнавам, че нищо не знам и нищо не мога. Затова пък потокът на Живота, когато протича през смиреномъдрието, може. Да бъде волята Божия!

Орлин, човек








неделя, 29 юни 2014 г.

Планиране преобразуването на социофобията до социална самоувереност – психотерапия на петте движения

Планиране преобразуването на социофобията до социална самоувереност – психотерапия на петте движения

В един от психотелесните психотерапевтични методи, „терапия на петте движения“, се използва понятието „кръг на опита“. Кръг от пет „движения“, всяко от което представлява комуникативен акт, част от по-глобалния процес на цялостна комуникация – както на самия индивид със самия себе си, така и с ти обекта, света и другите. Петте движения са: планиране à доверие à себезаявяване à привличане à проверка на реалността. Някои добавят и още две – духовност и заземяване, които няма да разглеждам в тази си статия, поне не и експлицитно. Ето ги въпросните движения, изразени по един от възможните начини:

Петте движения – общо описание

Планиране

Нека видим как протича един акт на общуване. Първо, в ума се появява идея за предстоящото случване – как ще говоря, какво ще кажа, как ще се усмихна, как ще се чувства тялото ми и преминава дъхът ми, колко ще правя това или онова… Разбира се, това движение се случва като комбинация от съзнателно планиране и навик, тоест от работна и процедурна памет. Планирането присъства във всяко поведение на общуване. Разгледано философски, всяко целенасочено действие на психофизиологичния организъм е комуникация! Дори един елементарен акт, като вземане на чаша с вода и отпиване, е вид комуникация с околния свят. Целият човешки живот може да бъде разгледан като двупосочна комуникация между психиката, телесната биология и обкръжаващата среда. Петте движения, постулирани от професор Валдо Бернаскони представляват едно много точно и качествено описание на комуникативния акт. Разбира се, поради специфичния тематичен контекст, в тази статия фокусът ми е предимно в междуличностовото общуване.

Ще ми се да спомена – планирането, освен чисто рационален акт, може да бъде и интуитивен процес, а захранващата вземането на решения информация да идва както от обективната, социална реалност, така и от пространството на варианти, от вътрешната феноменологична реалност. Само когато човекът осъзнае себе си като кръстопът на тези два познавателни потока, живее цялостно. 

Проверката на реалността (препланиране) е движението, което се задейства след всяко от останалите. Когато дадено действие е съзнателно или като комбинация от съзнателност и праксис (автоматизиран навик, процедурна памет) планирано, следва проверка на реалността, „сверяване на часовника“ на идеационната представа и поведенчески импулс с реалността – в случая, след планирането, се задейства едно ментално „опипване на почвата“ и евентуално препланиране. Но все още реален поведенчески акт отсъства – планирането и проверката на реалността тук са чисто ментален акт. Примерно, възнамеряваш да се включиш в интересен за теб разговор на компания на парти, но от интересуващата те тема изведнъж той се прехвърля в досадна политика или глуповат футбол – съответно препланираш и насочваш вниманието си към съседната група от хора, резониращи с твоите интереси или евентуално към промяна темата в същата група.

Ключова методология за психотерапевтична и автотерапевтична работа на ниво планиране и проверка на реалността:
-       -   Планиране: психоанализа и себе – анализа; нлп, хипнотични и медитативни визуализации; целеполагане; мотивиране и самомотивиране.
-       -   Проверка на реалността: когнитивно реструктуриране; падаща стрела и реструктуриране на базисни вярвания; нлп мета модел; интроспективна работа с вътрешния диалог.

Забележка: тук само маркирам методологията. Ще се спра на нея обхватно след  общото разискване на петте движения, на които е посветена тази статия.

Доверие

В психоанализата на Валдо Бернаскони това движение е наречено подчинение, аналогично на действието от животинския свят. В това има резон – Човек живее в тяло на бозайник, подвластно на същите закономерности като тези в животинския свят и стадо, а за се подчиниш на друг индивид или група, е нужно първо да се подчиниш на собствената си потребност от принадлежност, общност и съпричастност. Бернаскони обаче не стига по-далеч от животинския свят. Някакси съвсем пропуска да забележи, че тялото на човека е само изразител на същината му, която далеч го надхвърля и се явява първична… Въпреки този му особено ограничаващ разбирането за Човека пропуск, съм благодарен за идейната му насока – петте движения. В холистичен контекст на разсъждения, според мен по-удачно е това движение да бъде именувано доверие, смирение или приемане, смирено любящо приемане… Ще ползвам тези особено наситени с безкраен смислов заряд термини равнопоставено.

Иска ми се да спомена, че макар и да ползвам някои понятия и методи от различни терапевтични модалности (когнитивно-поведенческа, психотелесна, нлп, хипноза, MBCBT и т.н.), интегрирам семантичните им послания и прагматична, преобразуваща функционална целесъобразност по холистичен, произлизащ от собствената ми същност и резониращ със законите на битието (Дхарма) начин.  

Когато един комуникативен акт е планиран, следващото, което е необходимо, за да се случи, вече е поведенческият акт на реално общуване. Да се довериш, тук означава да приемеш както успеха, така и неуспеха, както резултатността при постигане на конкретната комуникативна цел, така и неслучването и. Да приемеш, че не знаеш и не можеш да контролираш всеки вариант, развитие и изход от процеса на общуване. Да приемеш непознатото. Да се довериш не само на силните си качества, но и на мъдростта, скрита в страха ти. Да, на онези интроекти (вярвания, програми), в които живее страхът от чуване на отказ и отхвърляне, изоставяне, унижение, излагане, предателство и провал… Не само да опитваш да подсигуриш успеха си, но и да приемеш експлоадиращите от евентуалния неуспех страхове, срам, вина, тъга и гняв. С това искам да кажа, че процесът на доверяване изисква преди всичко посрещане на собствените вътрешни характерови лимити и произтичащите от тях страхове. Защото каквото повикало, такова се и обадило. Ако в теб живее страх от отхвърляне, на принципа на субективното потвърждение и самоизпълняващото се пророчество (вид когнитивни изкривявания), ще виждаш как другите те отхвърлят, дори това съвсем да не е така и ще се държиш като отхвърлен, което ще кара хората наистина да те отхвърлят. Докато страхът ти не бъде осъзнаван и преработен, ще пречупва визията ти и ще те кара да се държиш според кривите му ментални огледала. Когато бъде осъзнат ясно и се научиш да се раз-идентифицираш и го виждаш от позицията на спокоен зрител, разбираш, че да, той е в теб, но ти не си своя страх. Тогава, след методите за проверка на реалността (работа с вътрешния диалог и логика), основният и най-ядрен начин за преработка на страха, се явява именно смиреното доверие. Да приемеш страха си, да го видиш като добър приятел, който само привидно е поставил плашеща те маска, докато всъщност те учи на спокойна себеувереност. Когато в теб живее дълбоко смирение, само тогава Ти, Човекът, се проявяваш през утихналите его-механизми. Имаш си доверие! Но не някакво напъване, а естествено, дълбоко автентично себе-доверие, извиращо от духа ти! Без него всяко себезаявяване и стремеж към лична сила и харизматично присъствие представляват единствено компенсаторни опити за бягство от тревожни програми. Не мисля, че смиреното доверие, за което говоря, може адекватно и цялостно да бъде изразено единствено през физиологичното представителство на човека. Когато, в процеса на смирение, в медитация или в самия живот, умът замлъкне, а емоциите и чувствата се допрат до силата на любовта, вместо до любовта към силата – се ражда доверието. То е не толкова и не само чувство или телесна емоция, но преди всичко фино душевно познание, доверие в … Бога, неслучайните закономерности на Живота и самия Себе си като неразделна част от тъканта на Битието.

Накратко, когато един комуникативен акт е планиран, за да пристъпи към реализирането му, човекът е нужно да се подчини на потребностите си, да се довери на импулсите както на биологичната си, така и на същностната си природа, проявяваща се през телесността. Защото, ако тялото се нуждае от емоционално приемане, духът добре познава съпричастността и единството си с другия.

Ключова методология за психотерапевтична и автотерапевтична работа на ниво доверие: съзерцание (медитация, mindfulness в статичен и динамичен вариант); психотерапевтична, конкретно дизайнирана молитва; поведенчески експерименти, целящи умишлено провокиране на страховите програми, наводняване и десензитизацията им; психотелесни опити и ролеви игри, активиращи недоверието – съзнателното му „прегръщане“ и промяна в смирено приемане, водещо до доверие.

NB: Забележка: при трите динамични движения (доверие, себезаявяване и привличане) първостепенна роля придобива ежеседмичната работа в групи, кулминирана в ежесезонни (четири пъти годишно) интензивни дву-три или повече дневни уъркшопи (тренинги, пси-работилници). Тази групова работа, както става ясно, е предхождана от индивидуалните терапевтични сесии, които постепенно се разреждат, за да преминат основно в трансформацията на груповата динамика и периодични контролни и поддържащи лични сесии.

Себезаявяване

Себезаявяването в съвременния свят често е разбирано като его-налагане, незачитаща другите и потъпкваща ги болна агресия. Авторът на „Терапия на петте движения“, Валдо Бернаскони, нарича себезаявяването агресия. Но има предвид здравата агресия, еквивалент на високата мотивация за постижения и тласкащата към развитие амбиция. В това утвърждаване присъства егоизъм, но не болен, а добър, здрав егоизъм. Защото, за да даваш на другите, е нужно първо да дадеш на себе си. Не можеш да обичаш другите, ако първо не обичаш себе си.

Нещо повече. Себезаявяването, ако бъде видяно през цялостнатата човешка природа, е неразривно свързано с предходното движение, смиреното доверие. Когато то присъства, себезаявяването се явява естествено конкретизиране на това доверие в социалната реалност, с пълната убеденост в легитимността на това заявяване. Защото то не е толкова его-налагане, колкото проява на същностната, изначална Човешка природа, на Бога в света и социалния ти живот. Тоест, отново стигаме до заключението, че човешкият организъм се явява кръстопът на два потока – биологично нагонната природа на бозайник и същностната, Буда природа на духовната му реалност. Интелектът тук е транслатор и на двете. Ако обаче се довери единствено на животинската природа и отрече безкрая си, деградацията в нравствените, етични и естетични стойности е силно вероятна. Това наблюдаваме в съвремието наоколо ни.

Една прекрасна илюстрация и разяснение на себезаявяването като обич към себе си, е направил прочутият комедиен актьор Чарлз Спенсър Чаплин, в речта си, написана от него за 70-ия му рожден ден, 6.04.1959 година: 

 "Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че емоционалната болка и мъката са само сигнал да не живея против личната си истина. Днес знам: това се нарича да бъдеш себе си. Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко обидно може да е за някого да опитвам да му наложа свои желания дори да знам, че не им е дошло времето и човекът още не е готов, и дори този човек да съм самият аз. Днес наричам това уважение. Когато започнах да обичам себе си, престанах да жадувам друг живот и проумях, че всичко около мен ме приканва да израствам. Днес наричам това зрелост. Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на точното място, в точното време и всичко се случва в най-точния момент. Затова мога да бъда спокоен. Днес наричам това вяра в себе си. Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и спрях да сътворявам велики проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и оживява сърцето ми, и го правя по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това простота. Когато започнах да обичам себе си, се отказах от всичко, което вреди на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации - и всичко, което ме теглеше надолу и далеч от самия мен. Отначало го нарекох "здравословен егоизъм", но днес го наричам любов към самия себе си. Когато започнах да обичам себе си, спрях да искам да съм винаги прав и оттогава по-малко греша. Сега разбрах, че това е скромност. Когато започнах да обичам себе си, отказах да живея още в миналото и да се тревожа за бъдещето. Днес живея само в мига, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден, ден след ден, за самия него и наричам това удовлетворение. Когато започнах да обичам себе си, аз осъзнах, че умът ми може да ми пречи, дори и да ме разболее. Но щом го свързах с душата, разумът ми стана ценен съюзник. Днес наричам тази свързаност мъдрост на душата. Не трябва вече да се плашим от спорове, сблъсъци и всякакви проблеми със себе си или с околните, щом даже и звезди понякога се сблъскват и тъй се раждат нови светове. Днес знам - това е живот!"

Ключова методология: асертивен тренинг; психотелесни опити, психотеатър и ролеви игри, фокусирани в себеотстояване и здрава агресия; поведенчески експерименти с дизайн, за разлика от тези при движение доверие (където целта е различна), насочен вече към стабилно и здраво социално присъствие; тренировка на водене на дебат и презентационни умения; групова психотерапия и периодични пси-работилници;

Привличане

Магнетичното привличане е свързано с присъствието на висока енергия в човека, чар и харизма. Бернаскони, отново по аналогия с животинския свят, нарича това движение съблазняване. Самият термин обаче поражда автоматични съпротиви и психични защитни механизми, алюзии за манипулация и т.н. Всъщност, става дума за природните и естествени привличане, магнетизъм, харизма. При животните най-силният самец привлича най-много женски. Най-красивият и напорист паун има най-големи шансове за задържане на женската. Тази хормонална и психоенергийна наситеност при животните често се проявява и като любовен танц, ухажващ ритуал, омайващо съблазняване. Когато човекът има дълбока свързаност с тялото си и се доверява на нормалната си животинска нагонност, съблазняването е напълно естествено. Освен в междуполовите отношения, то се проявява във вид на харизматично присъствие и във всяко социално взаимодействие: в бизнеса, търговията и продажбените умения.
  За човека с висока харизма казваме, че когато влезе в стаята, дори преди да е заговорил, изпълва пространството със себе си. Гласът на харизматичният човек е изпълнен с енергия, силен и хипнотизиращ. Енергията свети през пронизващия и нагнетен с много заряд, приковаващо обайващ поглед. 

Харизматично привличащият човек е естествен лидер, водач на хората, притежаващи по-слаба енергия, поради характеровите си блокировки (маладаптивни интроекти/ когнитивни схеми/ програми, проявяващи се в т.н. мускулни/ телесни брони, спиращи и отнемащи потока от биоенергия).

Ако обаче човек остане с разбирането за привличането единствено като продукт на биологичната природа, разстоянието между него и манипулацията, действително е само една стъпка. Защото над телесността на бозайника, се появява интелект, който, ако бъде захранван единствено с ценностите на нагона и подвластното му общество, много лесно оправдава постигането на чисто нарцистични цели, на цената на каквито и да е средства. Постигане, тласкано от зейналата празнина, липса на смисъл, истинна обич, мъдрост и съчувствие, идващи от Същината на Човека, от законите на Живота – Дхарма! Закони, които ако човек не вижда и живее, лишава себе си от … Себе си.

В горния контекст на разсъждения, Бернаскони привежда пример с племена, живеещи в природата. Според него, спокойната им автентичност и осезаемо щастие, се дължат на здравото подчинение, изразяване и реализация на нагонната им, биологична природа. Дали обаче, поради когнитивните си лимити, Бернаскони не пропуска факта, че самите тези хора споделят богат набор от религиозни и магични вярвания, архетипни обекти на преклонение, служещи им за идентификация с вложения в тях смисъл и мъдрост?! Дали тези вярвания са единствено проекция на несъзнавани очаквания за защита и инфантилно все-анимиране, както твърди когнитивната наука на религията, това е ключов и многоаспектен въпрос, на който настоящите научни средства нямат нито методологията, нито проникновеността качествено да отговорят. Ако при упоменатите от Бернаскони амазонски племена присъства архаично и спрямо настоящото когнитивно развитие на човечеството, ретроградно магическо мислене, то дали при всяка система от психодуховни вярвания (будизъм, адвейта, санкхя, джайнизъм, бяло братство, теософия, исихия (мистично православие), суфизъм и т.н. и т.н.), мисленето е пожелателно, магично?! Или достига до визия – логика, проницателна и недуална когниция, която не само, че не се явява регрес, но надхвърля съвременното ниво на възприятие на реалността?! По-долу съвсем бегло и маркиращо споменавам някои етапи в проявата на човешката разумност, според интегралния и холистичен психолог и психотерапевт Кен Уилбър.

Основните етапи на психичното развитие и съотносително основните структури в индивидуалното и колективно съзнание, според Кен Уилбър са:

  • Сензомоторно ниво
  • Фантазно емоционално ниво
  • Конкретно операционална логика
  • Формални операции – абстрактна логика (този и предходният етап са обосновани от Жан Пиаже)
  • Постформална логика, която се разделя на:
-          визия логика
-          психична визия
-          проницателна (архетипна) визия
-          каузална 1) формена (рупа) и 2) безформена (арупа) визия
-          недуалистична визия

Развитието на светогледа според Кен Уилбър:

  • Архаичен
  • Магичен
  • Митичен
  • Рационален
  • Плуралистичен релативизъм (динамични системи)
  • Холистичен интегрализъм (крос парадигмалност)
  • Психичен (единство със световния процес)
  • Проницателен (архетипен – единство с фината реалност)
  • Каузален
  • Недуалистичен 
Нравствени етапи според Уилбър:

  • Аутизъм
  • Егоизъм
  • Магически нарцисизъм
  • Хедонизъм
  • Власт
  • Конформизъм (на ниво семейство, племе, държава, нация)
  • Рационална рефлективност
  • Глобален – всички човешки същества
  • Всички земни създания
  • Всички чувстващи същества без изключение
  • Цялата проявена и непроявена реалност 
Когато връзката с Дхарма съществува, човек знае, че през смиреното доверие, резултиращо в здраво себезаявяване и изява на истински човечното в Човека, привличането придобива различен смисъл. Превръща се в чаровния магнетизъм, харизмата на Любовта, в светлината на Мъдростта, в творческа проява на силата на безкрая в този консенсус за реалност. Човек свети, но със свещената светлина на финото себепознание, в синхрон със законите на Битието.
В горните редове с благодарност използвам идеята на Валдо Бернаскони за комуникативния акт, като съставен от серия „движения“. С пълното им приемане и признателност за това идеационно трасиране, им придавам по-глобално и синхрониращо с безкрая на Човещината значение!

Ключова методология: нлп синхрон и водене – в тяло, невербална комуникация, дишане, глас, езикова модалност...; хипнотична лингвистика (Ериксън, Бандлър…); отразяващо разбиране – просто, двойно, обратно; психотелесни опити, включващи чаровен танц, движение и поглед, умения за убеждаване; биоенергийни практики за осъзнаване и акумулиране на жизнена енергия; работа с биоенергията (прана, оргонна енергия, чи);

Опитът ми показва, че следвайки горната методология постъпателно и неотклонно, постигането на все по-добри и силни резултати е неминуемо. Социалната тревожност постепенно, но сигурно се превръща в социална самоувереност. Но, следването на тези пет стъпки не се отнася единствено до социофобиците. На каквото и ниво в комуникативните си умения да се намира човек, такава последователна и стриктно следвана методология води до развиване на майсторство в общуването. А не е ли самият живот акт на комуникация?!

Цялата настояща статия е посветена на движението планиране. В случая планиране на цялостно преработване на социофобията до социо-увереност. В следващи текстове ще се спра последователно на ключовите методологии (които тук са само загатнати), при всяко едно движение.

Орлин Баев





неделя, 8 юни 2014 г.

Сънят на смешния човек (Автор: Фьодор Михайлович Достоевски)

 Сънят на смешния човек
Автор: Фьодор Михайлович Достоевски

Първа част

Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат.

По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид.

Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има.

Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха.

И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това.

Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело.
Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная.
И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата.

 Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него.
Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче.

Втора част

Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение.
За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз.
Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене.

И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?…
Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот!
Слушайте.

Трета част

 Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка.
Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции.
Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам.
Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен:
– Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!…

Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. 

 Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен.

В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба.

– Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея.
– Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил.
– Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал.
Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“

 Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца.

И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми.

Четвърта част

 Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание.

Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо.

О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество.
Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта…

Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла…

Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях.

О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам?

Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих!

Пета част

 Да, да, с това се свърши – всички развратих! Не зная, не си спомням отчетливо как е могло да стане това. Сънят ми прекоси хилядолетия и остави у мен само едно усещане за цялост. Зная само, че причината на грехопадението бях аз. Като мръсна трихина, като атом на чумата, заразяващ цели държави, така и аз заразих със себе си цялата тая щастлива, безгрешна до срещата с мен земя. Те се научиха да лъжат и обикнаха лъжата, и усетиха красотата на лъжата. О, то започна може би невинно, от шегата, от кокетството, от любовната игра, наистина от един атом може би, но тоя атом на лъжата проникна в техните сърца, и им се хареса. След туй бързо се роди сладострастието, сладострастието породи ревността, тя пък – жестокостта…
О, не зная, не си спомням, но твърде скоро там се проля и първата кръв – те се учудиха, ужасиха се и взеха да се разделят, да се разграничават. Появиха се съюзи, но вече един против друг. Заваляха укори, упреци. Те познаха срама, и го издигнаха в добродетел. Роди се понятието за чест, и всеки съюз развя своето знаме.

Започнаха да измъчват животните, и животните избягаха от тях в гората и станаха техни врагове. Закипя борба за разединяване, за обособяване, за личността, за „мое“ и „твое“… Те заприказваха на различни езици. Познаха скръбта и я обикнаха, те жадуваха мъките и твърдяха, че Истината се постига само чрез мъката. Тогава у тях се появи науката. Когато те се озлобиха, заговориха за братство и хуманност и проумяха тия идеи. Когато станаха престъпници, изобретиха справедливостта и си наложиха цели кодекси, за да я запазят, а за осигуряването на кодексите изградиха гилотина.
Те вече едва си спомняха какво именно са изгубили, не искаха дори да повярват, че някога са били невинни и щастливи… Подиграваха се дори с възможността за това някогашно щастие и го наричаха мечта. Дори не можеха да си го представят във форми и образи, но – странна и загадъчна работа – изгубили всякаква вяра в някогашното щастие, нарекли го „приказка“, те дотолкова пожелаха отново да бъдат невинни и щастливи, че паднаха на колене пред желанието на сърцата си като деца; обожествиха това желание, изпонастроиха храмове и захванаха да се молят на собствената си идея, на собственото си „желание“, напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост – обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха. И ако все пак можеше да стане така, че те да се върнат към онова невинно и щастливо състояние, което бяха изгубили, ако някой отново им го покажеше и ги попиташе – желаят ли да се върнат към него? – те сигурно щяха да откажат!

Те ми отвръщаха:
„Да, ние сме лъжливи, зли и несправедливи, знаем това и затова плачем и се измъчваме сами, и сами се изтезаваме и се наказваме може би дори повече от оня милосърден Съдия, който ще ни съди и чието име не знаем. Но ние имаме наука и чрез нея отново ще открием истината, но тоя път ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои над чувствата, съзнанието за живота – над живота! Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а познаването на законите на щастието стои над щастието…“

Тъй ми отвръщаха те, и след тия думи всеки от тях обикна себе си повече от другите, пък и не би могло да е иначе. Всеки стана тъй ревнив към своята личност, че с всички сили се стремеше само да я унизи и ликвидира у другите, и на това посвещаваше живота си. Появи се робството, след това и доброволното робство – слабите на драго сърце се подчиняваха на по-силните, за да могат по-силните да им помагат да потискат ония, дето са по-слаби и от тях. Появиха се и праведници, които със сълзи на очи идваха при хората и им говореха за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярата и хармонията, чувството за срам… Присмиваха им се, и ги пребиваха с камъни. Свята кръв се проля по стъпалата на храмовете.

За сметка на това се появиха хора, които взеха да мислят как да стане така, че да се съединят всички отново и да може всеки, без да престава да обича себе си най-много от всичко, да не пречи в същото време на никого, и по такъв начин да заживеят някакси в едно сплотено общество… Заради тая идея се развихриха цели войни. И през цялото време всички воюващи твърдо вярваха, че науката, премъдростта и чувството за самосъхранение ще накарат най-сетне човека да се обедини в сплотено и разумно общество – затова сега, в името на делото, „премъдрите“ се стараеха час по-скоро да изтребят всички „непремъдри“ и неразбиращи тяхната идея, за да не пречат на нейното тържество. Но чувството за самосъхранение взе бързо да изстива, появиха се горделивци и сладострастници, които открито си поискаха: „всичко или нищо“. И прибягваха към злодейство, за да се сдобият с всичко, а ако то не сполучеше – към самоубийство. Явиха се религии с култ към небитието и саморазрушението в името на вечното самоуспокоение в нищожеството…

Най-сетне тия хора капнаха от непосилен труд и по лицата им се изписа страдание, и те провъзгласиха, че страданието е красота, понеже само в страданието е мисълта. Те възпяха страданието в своите песни. Аз ходех сред тях, чупейки пръсти, и плачех за тях, но ги обичах, може би дори повече отпреди, докато на лицата им нямаше страдание, докато бяха невинни и толкова прекрасни! Обикнах осквернената им земя още повече отпреди, докато беше рай, само заради това, че на нея царуваше мъката… Уви, всякога съм обичал мъката и скръбта, но за себе си, само за себе си и само своята! – а зарад тях плачех и ги съжалявах. Простирах ръце към тях, отчаян се обвинявах, проклинах и презирах. Повтарях им, че за всичко съм виновен аз, само аз, че аз съм тоя, който им донесе разврата, заразата и лъжата! Умолявах ги да ме разпънат на кръст, учех ги как да направят кръста…

Не можех, нямах сили сам да се убия, исках обаче да приема мъката от тях, жадувах мъки, жадувах да пролея кръвта си до последна капка. Но те ме осмиваха и накрая ме сметнаха за луд. Те ме успокояваха, казваха, че са получили само онова, което са желаели, и че не могло да бъде тъй, както е сега… Накрая обявиха, че ставам опасен и че ще ме затворят в лудница, ако не млъкна. Тогава скръбта с такава сила нахлу в мен, че сърцето ми се сви, аз усетих, че ще умра, и в тоя момент… точно в тоя момент се събудих.

Беше вече утро, всъщност още не бе съмнало, но беше някъде към пет-шест сутринта. Свестих се в същото кресло, свещта ми беше догоряла, капитанът и гостите му спяха, беше много тихо, което в нашата квартира се случваше рядко. Подскочих, учуден донемайкъде – никога не бях изпитвал нищо подобно, та и до такива подробности и детайли – да речем, никога дотогава не бях заспивал така в креслото си. Изведнъж, докато стоях прав, идвайки на себе си, неочаквано пред погледа ми се мярна моят револвер – готов, зареден – но аз тутакси го отблъснах! О, сега – живот и само живот! Прострях ръце и възкликнах към вечната истина; всъщност не възкликнах, ами заплаках; възторг, неизмерим възторг ме изпълваше целия… Да, живот и проповед! Решението за проповедта взех още същата минута и, разбира се – за цял живот! Ще тръгна да проповядвам, искам да проповядвам – питате какво ли? Истината – понеже я видях – с очите си я видях, видях цялата ѝ слава!

Та оттогава проповядвам! И освен това обичам всички, които ми се подиграват, повече от останалите. Защо става тъй – не зная, и не бих могъл да обясня, но нека да е тъй!… Те казват, че отсега съм се объркал, тоест щом вече съм се объркал – какво ли ще става нататък?! Това е живата истина – обърквам се, а после може би ще стане още по-зле… И, разбира се, поне няколко пъти ще се препъна, докато открия как да проповядвам, тоест – докато открия нужните думи и нужните дела, защото това е много трудно… И сега го виждам съвсем ясно, но слушайте – кой не се е препъвал?! А пък всички вървят към едно и също, най-малкото стремят се към едно и също – от най-мъдрия до последния разбойник, само дето пътищата им са различни. Това е стара истина, но ето кое е новото – аз и не мога много да се препъвам. Понеже съм видял истината, видях я и зная, че хората могат да бъдат прекрасни и щастливи и без да изгубват способността си да живеят на тази земя!…

Не ща и не мога да повярвам, че злото е нормално състояние на човешкия род.

А пък нали тъкмо за тая моя вяра ми се присмиват всички. Но как да не вярвам – нали видях истината, не съм я измислил с мозъка си – аз я видях, видях я и живият ѝ образ навеки е изпълнил моята душа! Видях я в най-голямата ѝ пълнота, и вече не мога да повярвам, че не може да я има у хората… Тогава защо ще се обърквам? Разбира се – ще се отклоня, дори и неведнъж, дори може би ще говоря с чужди думи, но то няма да трая дълго – живият образ на това, което видях, ще бъде винаги с мен, винаги ще ме поправи и ще ми посочи пътя! О, аз съм бодър, свеж съм, аз съм тръгнал и вървя, и ще вървя, ако трябва, хиляда години! Но истината ми пошепна, че лъжа, предпази ме и ме насочи…

Само че не зная как да направим рая, понеже не мога да го предам с думи! След съня изгубих всички думи. Във всеки случай – главните думи, най-необходимите… Но нека – аз пък ще тръгна и ще говоря, неуморно, понеже аз тъй или инак съм го видял с очите си, макар и да не мога да го преразкажа с думи… Точно това не могат да разберат присмехулниците: „Абе, сън сънувал, бълнувал – халюцинации.“ Ех! Това ли ви е мъдростта? А толкова се гордеят! Сън ли? Какво е това сън? А животът ни не е ли сън? Ще кажа нещо повече – нека дори това никога да не се сбъдне и никога да не видим рая (това поне ми е ясно!) – но аз въпреки всичко ще проповядвам… Всъщност то е толкова просто – само за един ден, за час само, всичко може да стане!…

Най-важното е – обичай другите, както обичаш себе си – ето кое е най-важното, повече нищичко не трябва – веднага ще разбереш какво трябва да правиш!

И вижте – всичко това е само една стара истина, която е повтаряна и препрочитана билион пъти, ама нà! „Съзнанието за живот е над живота! Познаването на законите на щастието е повече от щастието…“ – с това трябва да се борим! И аз ще го направя. Всичко ще стане за миг, стига всички да го поискаме…
А онова малко момиченце го открих… И ще тръгна! Ще тръгна!

Автор: Фьодор Михайлович Достоевски

Източник: http://candysays.blog.bg/