За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

събота, 13 декември 2014 г.

Емпатията в работата на психотерапевта

Емпатията в работата на психотерапевта

 Знания, дипломи, личен опит и успешно справяне с лекуваните проблематики, десетки години учене, доживотно учене, още знания, много знания, много опит, още житейски опит, анализ, методи, техники, структура, практика през интегрираните през призмата на личната зрялост и цялостност десетки психотерапевтични школи, холистичност, дълбочина, висота, хумор, парадокс, фокусиране, висока мотивация, емпатия и още много сърцата емпатия, обич към човека и вяра в потенциала му, предизвикване, промяна на мислене, възприятие, перспектива, поведение, синхрон, водене, психотеатър, работа навън, работа навътре... Всичко това и още хиляди пъти по толкова е нужно, за да лекуваш душите на хората. Но, нищо не е достатъчно, ако не обичаш човека пред теб и не го прегърнеш със силата и виделината си - от сърце в сърце, от душа в душа, от дух в дух! Никога не можеш да бъдеш завършен терапевт. Винаги учиш, винаги се усъвършенстваш. Спреш ли, кажеш ли си "аз съм велик", свършен си - суета на суетите. Защото си малък човек и ако в пациентите ти се случва промяна, не си ти главният фактор. Само съдействаш. Не ти си необходимото и достатъчно условие за промяна, а онова любомъдро присъствие, което преминава през смиреното и преданоотдадено служене на Бога в човека пред теб!

Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вчустваме в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е "живата вода", с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи - аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален...

Няколко думи за разговорната хипноза

 Защо именно разговорната хипноза, когато темата е за емпатията? Защото в ядрото и стои именно емпатията! При разговорната хипноза, без дори да се обявява, докато е ползвана, се осъществява дълбок синхрон с човека, печелене на доверието му, повеждането му в терапевтична посока, предизвикване, провокиране на маладаптивните му модели чрез парадокс, особена лингвистика и градене на нови... Разговорната хипноза е като шперц, който може да се ползва при каквато и да е терапевтична модалност: анализа, когнитивно поведенческа, фокус в решения, психотелесна работа, психотеатър и ролеви игри, мотивиране и т.н. и т.н. При разговорната хипноза, усещането е, че си обгрижен емпатично, разбран, следван плътно емоционално и ментално, започваш да чувстваш терапевта като част от себе си, като доверен партньор, който заедно с теб работи равнопоставено (през различни терапевтични методи) за промяната ти и на когото можеш да се довериш напълно.
Хипнозата може да бъде самостоятелен психотерапевтичен метод, когато е използвана като ядро, около което са интегрирани други терапевтични модалности. При това положение, обучението е няколко хиляди часа, а прозвището на преминалия през такава школа, е психотерапевт - хипнотерапевт. В България засега такова обучение официално няма. Това предпоставя официалното и ползване като прийом в психотерапията, един от многото. Разликата е в акцента. Дали е ядро в работата на психотерапевта, или е периферен, спомагателен метод. Така стоят нещата формално. На практика обаче, не от наличните и преминати обучения, а от личността на терапевта зависи как ползва хипнозата и къде я ситуира в подхода си. При мен разговорната хипноза е централна, имплицитна "червена нишка", ядро на какъвто и метод да ползвам експлицитно.

Някой ще каже: "Това е техника, манипулация!". Техника е донякъде, плитичко и драскащо по повърхността на междучовешкото и терапевтично взаимоотношение. Защото, преди да бъде специалист, терапевтът е нужно да е човек, в качествения, дълбок смисъл на това слово. Когато техниката се ползва от такава личност, тя се превръща в част от разпръскването на виделината на доброто в този свят. Тук обикновено давам пример, ползван от самураите преди и от самураите по дух сега: "Мечът може да реже глави, мечът може да вае рози!". От качеството на терапевта зависи как ползва знанията и уменията си. Няма тайна, но има сърдечна обич. В разговорната хипноза се ползват лингвистични модели и поведение, заобикалящи, предизвикващи и помитащи обичайната логика и невротични психодинамики, водещи до съпротиви. Ползват се и похвати като синхрон в менталността, разбирането, в езика на тялото, в репрезентационните системи, дишането... Дотук - техника. Но, всичко това работи истински силно и дълбоко, когато се случва синхрон в сърдечността, когато терапевтът обича пациента си искрено и безусловно вярва в потенциала му. А това не са техники, а качества на личността, градени през дълги години стремеж към себеразбиране, на фона на нелек и изпълнен с много и трудни опитности живот. Ако има тайна, то тя е тайната на Любовта!
Спирам се на тези теми, тъй като в българското психотерапевтично пространство тепърва предстои изясняването им ...

Емпатията е способността директно да съпреживяваш – чувствата, енергията, телесните усещания, емоциите, менталната обща посока, настроенията. При това динамично, в ритъма на променящия се психичен поток на съществата. Да, на чувстващите същества като цяло, а не само на човека. Защото, ако можем да обясним научно емпатията при случването и в комуникацията между хора, между хора и животни и между животни и животни, през работата на огледалните неврони, то по отношение на комуникацията с по-широки битийности, свеждането и до работата на огледалните неврони е свръхопростяване, подобно на обяснението на неврозите с дефицит на серотонина, докато нещата са далеч по-сложни и обхватни… Емпатията не се ограничава дори до животинските видове, но се разпростира до общуването с растенията, до вчувстване в енергийните потоци на природата, дори на небесните тела и на самия целокупен Живот. Погледната и преживявана така, емпатията е най-естествената способност за провеждане ритъма на Любовта. Защото Любовта е основа на всяко житие-битие!

Според опита ми в психотерапията, емпатията  е ключов фактор на промяната! Директното конфронтиране е метод, в който и аз се изкушавам понякога - но работи по-рядко и най-често има негативен резултат. Това не са само мои наблюдения. Директното конфронтиране рядко води до качествен резултат - то е като да внушаваш на пушача вредата от цигарите. Всеки пушач знае за вредите, на всяка кутия пише "пушенето убива" - но не намаляват пушачите по този начин! Да работиш с емпатия означава да направиш дълбок рапорт, резонанс с човека и плавайки със съпротивите му, неусетно и за него самия, да го поведеш към промяна. Това е майсторство, психическо айкидо. Да танцуваш с него, вместо да се бориш с него. И танцувайки, нежно да насочваш - така става промяната. Поне при мен, в моята практика! Роджърс е работил в такъв стил. Без да съм учил "клиент центриран подход" на Роджърс, установявам че интуитивно работя така - и съм доволен от резултатите си. 

Някои говорят за мъжкото мислене, фокусирано в решения и за женското, нуждаещо се от изслушване и емпатия. Аз не ги противопоставям. Директивен фокус в решения, но представян фино и майсторски през недирективното емпатично, нежно сливане с човека във всеки момент от терапията! Именно като танц - нежно и фино водене. 

Ако почнем да цитираме мнението на авторитети за емпатията, ще се получи интересен поглед-преглед на различните школи и мнението им по този въпрос. Наистина има разминаване и то точно за емпатията. Роджърс, създателите на "мотивационно интервю", представителят на „Селф психологията“ и психоанализата Кохут, "будистката психотерапия" и много други поддържат мнение за емпатично отношение в психотерапията. Други не толкова. Може би обаче не става въпрос толкова за школи, колкото за личности и за личен подход. Аз например подхождам емпатично без да съм бил учен на това, дори напротив. Правя го, защото личностовата ми структура ме кара да го правя. В НЛП курсовете имах противоречия именно за емпатията, тъй като създателите на метода и повечето от обучителите, не поддържат становище за необходимостта и. Аз обаче не мисля така! И знам защо! 

Ето какво казва Ричард Бандлър, един от създателите на НЛП, за емпатията:  

Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.“

Не съм съгласен с Ричард. Аз примерно се сливам много плътно емпатично с пациентите. При това не с един двама, но с  поне 8 на ден (от известно време се старая да не превишавам тази бройка). Не бих казал, че особено се товаря. Защото, както писах по-горе, въпреки това емпатийно резониране, имам здраво психично ядро, център на метакогниция, който е стабилен и спокоен в цялата болка и ад, който се лее върху ми. Както и самата ми психика, благодарение на структурата и психодинамиката и, има автоматичната способност за почти мигновено "чистене" - просто цял живот съм имал дразнител, "малък тиранин" (може би се сещате откъде е този израз), който е направил психиката ми такава. Трето, приемам цялото заравяне в човешката болка, като житейска мисия, като трудност, която съм призван да преодолявам с Любовта на Бога - то е като практикуването на боен спорт. Постоянно да си в досег с агресивни и тежки импулси, да ги съпреживяваш директно, но да ти харесва. Е, на мен ми харесва - наистина! Защото именно това съпреживяване е ключът към промяната. НЛП е прекрасна школа, но не е съвършена и прекалено механичната нагласа в работата е една от главните и слабости - според мен.

Клиентът не е длъжен да стои пред терапевта и да му разказва за проблемите си. Реалния риск в терапията, засягаща съдържанието, се заключава в това, че вие можете да станете най-близка дружка на клиента си. Цялата работа се заключава в това, че вие стоите редом с тях, и че започват да ви плащат с пари за това, да слушате дълги разкази за всякакви житейски неприятности – та нали никой друг не иска да прави това за тях.“ Ричард Бандлър

Няма такова нещо. Да си емпатичен при отразяващото слушане, означава да връщаш собствените думи на човека, но преформулирани. Това е майсторство и е много по-директивен, но по мек начин директивен подход от прякото конфронтиране. Защото човекът не се и усеща, че си преформулирал собствените му думи и го водиш накъдето си решил, карайки го да види всичко през нова рамка. Освен това отразяващото слушане е само малка част от терапията. Истината, поне за мен и през призмата на собствения ми опит е, че каквото и да правиш, дори и да конфронтираш, методът ти работи, ако е поднесен в контекста на емпатията. С емпатия можеш да създаваш несъответствие, да се фокусираш в цел, да хипнотизираш, да си директивен и конфронтиращ дори. Когато поднасяш работата си в контекста на любящата емпатия, си като родител, който обича безусловно личността на детето си, но с любов и пълно приемане леко насочва промените в мисленето и поведението му. Моето мнение е, че преди да си терапевт, си Човек!

Едно от важните преимущества на НЛП е, че то практически снема вероятността от създаване на отношения на зависимост. Доколкото професионалистите работят много бързо, а клиентите, осъществили необходимите изменения с тяхна помощ, им приписват минимална отговорност за това – много по-малка, отколкото, когато се работи с терапия, ориентирана към съдържанието.“ Ричард Бандлър

Преди време щях да кажа, че НЛП е ефективно преди всичко в бизнес консултирането, рекламата и продажбените умения, а клиничните му приложения приключват с  монофобиите и че ако се махне огромния ПР и реклама около него, ще остане много малко. Сега, няколко години след завършването ми на майсторско ниво в НЛП и ежедневното му ползване от осем години, не мисля така. Знам, че принципите и техниките в НЛП са практически идентични, с малки разминавания в терминологията, с тези примерно на когнитивно-поведенческата терапия и че с него може да се работи с широк спектър от психопатологии - така е. Факт е обаче, че действително не работи със съдържанието, с дълбинните психодинамики. Според собствения ми опит това е голяма грешка - отговорът на смисловия  въпрос "защо", работата с миналото, с осъзнаването на родителския стил и заложените през възпитанието в дългосрочната памет интроекти, също си имат мястото в цялостната(холистична) психотерапия - и още как! При по-интелигентните клиенти самото осъзнаване на източника на конфликтите им, вече е 90% от промяната им. Както и да е, това е дълга тема!

В горното си разсъждение Ричард прави връзка между ориентираността към съдържанието в психотерапията и зависимостта на пациента от терапията и терапевта. Прави го ей така, просто защото си иска човека... Не виждам логика в пожелателното му мислене и скачането му към заключения! Зависимостта у пациента би могла да се създаде от приемането на терапевта на ролята на велик експерт, който дава готови отговори и съвети, взема страна и дава готови решения - това прави пациента пасивен и наготово чакащ, зависим от терапията и терапевта човек. Това обаче не е точно терапевт и точно психотерапия. И такова поведение няма общо с емпатията! Именно емпатийното поощряване на оптимистичното самостоятелно търсене на решения в пациента го прави все по-самостоен, независим и с по-висока самооценка! 

И така, ако вие сте от people-helpers, в настоящето или пък в бъдеще време станете такива, психотерапевт или човек, стремящ се да реши нечии проблеми, не си струва да мислите, че всеобхватната любов към човечеството е основание и единствено задължително условие за вашата дейност. Хората предпочитат да ги обичат по единично. За всички няма да стигне, не сте бог. Но няма нищо трудно в това, да се считате за маг или да се стремите към това. Помните ли дон Хуан; всички ние, обикновените хора, сме черни магьосници един за друг. Магът, като такъв, изразходва разумно силите си.“ Ричард Бандлър, коментиращ откъс от книгите на Карлос Кастанеда.

Аз бих казал, че в книгите на Карлитос, освен многото бисери, има и доста примеси на това, което някои биха нарекли …черна магия... Именно фонът на безусловното даване на приемане и обич в процеса на психотерапия променя екзистенциалния мрак и гадост на този свят. Остава и в психотерапията да го пренесем... Не, благодаря - на друго мнение съм! 

Ричард обаче има и точни попадения по разискваната тема:

Възможно е да звучи шокиращо, но да се обича и страда заедно с клиента изобщо не е необходимо. Да се помогне обаче, е необходимо, и ето тук вие сте длъжни да направите всичко, което е по силите ви. Ако стоящият пред вас просто се нуждае за подобрението си от вашата любов, съчувствие и поддръжка – какво пък, дайте му да ги усети, избягвайки да получите неговата зависимост. Но нека някъде в душевния център да остане място на невъзмутимост и дистанцираност – едно такова скрито от нескромните погледи езерце, чиято повърхност винаги е спокойна. Явното безразличие е един от неписаните, но тежки грехове, и клиентите не го прощават.

Точно това мисля и аз и ако това е мнението и на Бандлър, съм изцяло съгласен! Емпатия, но зад нея винаги стои едно стабилно едро, като диамант, незасегнат от нищо! Така го чувствам и аз. 

Емпатията е изключително нужна като "червена нишка" през цялата терапия, но процесът на терапия съвсем не приключва само с нея. Ще цитирам главните стъпки на "мотивационното интервю". Това е метод, който е доказано ефективен и се ползва в каквато и да е психотерапевтична модалност като лайт мотив. Защото не е само набор от техники, но преди всичко нагласа!

1. Изразявай емпатия.
2. Развивай несъответствие - развиване на вътрешна мотивация за промяна.
3. Върви със съпротивата - съпротивата е сигнал, че терапевтът не води терапията правилно.
4. Подкрепяй себе-ефикасността.

Емпатия - отворено приемане. То обаче не означава съгласие или одобрение. Нагласата на приемане не забранява на терапевта да има различни становища от клиента и да изразява тези разминавания. Нагласата от критично значение за ефективността е изпълненото с безусловно приемане личността на клиента водене на сесиите, което установява дълбока връзка на доверие и разбиране между двамата. Парадоксалното е, че този тип приемане на хората такива, каквито са, ги освобождава да се променят, докато директното противопоставяне обикновено спъва процеса на промяна предизвиквайки съпротива и защити. Емпатията не означава пасивно следване на клиента. Приема се личността му, но се коригират представите и поведенията, при това умело и плавно. Рязкото конфронтиране е подходящо за малцина. Мога да дам примери за успешен изход след директно кофронтиране, както и всеки терапевт. Но те са далеч по-малко от успешните случаи постигнати чрез умелото емпатично вплитане (изравняване, рапорт) в човека и неусетното му повеждане. Това са наблюденията на мнозинството от добрите терапевти.

Развиването на несъответствие - води до ясното осъзнаване недостатъците от сегашното положение и предимствата от промяната.

Вървене със съпротивата - тук отново майсторското прилагане на емпатия е в пълна сила. Вместо борба с човека, се "танцува" с него. Както в един танц, воденето към целта-промяна,е неусетно и плавно. Понякога е по-рязко, но пак е наситен с емпатия процес. Терапията не е битка или надумуване или надхитряване. Имаме равнопоставено сътрудничество, приемане и силен елемент на уважение към човека. Съпротивата леко се обръща и преформулира, така че да създаде нова инерция към промяна. Това обаче е майсторство - аз самия се изкушавам понякога  и тръгвам директно към оборване мисловните процеси и поведенията на човека. Понякога има ефект, но по-рядко - прекалено е дървен такъв подход, макар че описан като единични успешни случаи, може да звучи страхотно... 

Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения - свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки - търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност! 

Накратко, за мен психотерапия без емпатия, е като баница без брашно. Не мисля, че тя е достатъчна, но по скромното ми мнение, базирано на осем години опит в психотерапията (декември, 2014г.), е централното условие, около което се надграждат други, „живата закваска“ на терапевтичното взаимоотношение и процес!

Орлин Баев




понеделник, 1 декември 2014 г.

Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

 Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

Току що бях тишинавт. Тоест човек, който изследва себе си в тишината. Така наричат клиентите си организаторите на този чудесен психотеатър с много реквизит, наети огромни зали и 15-на души, фасилитиращи процеса. На всеки няколко минути влиза нов човек. Таксата е неголяма, а времето за преминаване през ... тишината, е около час, час и малко. Жена рецепционистка взема багажа и телефоните ти, а на въпроса има ли някакви правила за спазване, отговаря: "Само собствените ви лимити!". Охо, да видиш ти... После те посреща жена, която говори със заучени театрални движения, хипнотично застиване и глас за тишината между думите и мислите, пространството на съзнанието и себеизследването ти - еднотипно при всеки следващ посетител (малко повечко импровизация и синхрон с конкретния човек биха били чудесно допълнение към вече добрата постановка). После сядаш на малко столче, в тъмнина, а пред теб се прожектира екран с 20 телевизора, с безкрайно хаотично бъбрене. Малко по малко телевизорите загасват, преминават няколко надписа за това, че сега си тишинавт в тишината на тишинавтиката и тогава започва същинският психотеатър. Старица (като роля) с вехти дрехи и магично махало те повежда по стълбички, периодично ти дава и взема махалото, сякаш ти казва: "Аз ти показвам, но ти владееш съдбата си!". Постоянно се засичаш с другите участници, влезли няколко минути преди и след теб, но в тишина. Ще репродуцирам някои спомени за преживяното, доколкото разчитам на точността на паметта си. Влизаш в зала, цялата накачена с дървени дрънкалки, от тези, които слагаме по терасите. Тъй като ми казаха, че няма правила, отначало почнах да ходя насам натам и да си дрънкам по дрънкалките. После осъзнах, че в полумрака, девойката с черни криле, усилено се опитва да привлече вниманието ми и да ме накара да я следвам – е, направих го. Очаквах, че може да е много по-разчупено, но се оказа, че постоянно е нужно да следваш някой, за да се придвижваш, като водещите очевадно си имат сценарий и си карат по него, без твърде да го нагаждат към конкретния човек. С това искам да кажа, че беше супер, но че може да бъде много по-супер и творческо. Не само фасилитаторите да водят шоуто, но да имат смелостта и умението да резонират с всеки от участниците равнопоставено. Повечето хора обичат да бъдат водени, но такива като мен, които разчупват всички правила и виждат, че всяко нещо може да бъде видяно и направено или не по хиляди начини, искат повече свобода, творчески варианти и далеч по-високо ниво на интерактивност – именно защото в тишината си проникваш в пространство на безброй варианти… Та, девойката в залата помаха с криле, което задвижваше дрънкалките, след което ме прати в друга зала. В залата имаше тръби, стърчащи от пода и с друга дама си пяхме през тях. Аз отново се опитах да разчупя шаблона, като променях тоналността, ритъма, но жената си я караше на познатата и гласова извивка – тогава си помислих, че малко НЛП умения за синхрон и водене няма да са им излишни. Не съм много сигурен в последователността, но май после в следващата зала ме подканиха да легна на едно легло. На стъкления покрив на сградата видях...човек, сякаш паднал току що отгоре. Ахнах. След секунда осъзнах, че именно това е търсеният ефект, а силуетът на стъклото - покрив, е просто макет. Но, ахването си струваше. След това един джентълмен ме заведе до стар кинематограф, който „задейства чрез светлината от лампичките на ръкава на друг господин. Съответно лампичките загаснаха, а кинематографът заработи “. Тоест, такова бе театрото. После сложиха кутията, изобразяваща тази стара машина, върху главата ми и след малко водене от ръцете на мъжа зад мен и вървене, наистина започна прожекция на сцена как същият господин се намира в гората, вика те с ръка и те води по пътечка. През цялото време стоиш с кутията на главата и докато гледаш филмчето, направено сякаш е много стар лентов филм, човекът зад теб те води. Прекрасен опит за тестване на доверието ти в другия, между другото. Оказа се, че докато съм бил с кутията, сме се качили в асансьора, до над десетия етаж, в друга поредица от зали. Сцената в кутията се промени, сякаш си застанал на ръба, на високо, а сградата, в която бяхме (вертиго тауър) – пред теб. Вероятно се очакваше да спра, но аз тръгнах въпреки гледката на пропаст пред мен и човекът отзад ме пренасочваше и спираше отново. Накара ме да седна и като махна кутията, се оказах пред аквариум с три големи светли риби – опитът ми с гледане на риби от детските години ги оприличи на скаларии, но вероятно бяха други... Погледах ги малко и им се порадвах в тишината. През ума ми премина мисълта: „Тези същества са единствените тук, които се държат непринудено…“ Осъзнах, че прекалената рамкираност на преживяваното, твърде непластичното и определено, без варианти, идващи и от мен самия, ми е тесничко, както би ми било тесничко на мястото на рибите, в рамкирания аквариум. Но, изразявам само градивна критика и въпреки това беше хубаво – просто може повече - много, много повече. Някъде тук или по-късно, седнах в малка стаичка, като изповедалня. Отвори се малко прозорче и от другата страна в мен се взря момиче. Вероятно режисьорът неслучайно е определил именно тя да гледа през това прозорче – очите и бяха интересно изпъкнали, някакси проникващи. Обичам да гледам в очите на хората – виждам душите им в тях. Взрях се в нейните очи, почувствах енергията и, нея. Потърсих ръката и, подържах я. Чак ми беше жалко, че трябваше да затваря прозорчето. След това май следваше зала с три тибетски купи – човекът, който се занимаваше с воденето там, ме насочваше да звънкам по тях, да въртя тояжката наоколо им, за да издадат резонантен красив звук – красиво е, мистично е. Умът наистина спира и освен, че наблюдава над думите и мислите, се зарейва в ядрото на спокойствието. В мен положението е следното: дълбината (или висотата) на това ядрено спокойствие си е там и имам достъп до нея често, още повече когато съзнателно се потопя в нея, в Себе си… Но, дори в тази мистична и пълна със спокойна и мъдра обич тишина, живее един буден наблюдател – отвъд разсъжденията, просто зрител, Аз. От това пространство на тихо и умиротворено наблюдение, се раждат интуиции, които на свой ред преминават в мисли, които евентуално стигат до обичайния вътрешен диалог, логика и телесно, нагонно диктувани усещания и преживявания. Та така… След тибетските пеещи купи, през абсолютно тъмен тунел стигнах до пространство (в пълна тъмнина), където ме накараха да легна и две дами ме държаха за ръцете подкрепящо и ми попяха, като от отвъдното. Асоциирах ги с ангелите на смъртта. А може да бяха и на живота - има ли разлика? Ех, че хубаво… Стана ми супер спокойно – винаги съм обичал смъртта. Не само, защото знам, че няма такава, нито пък защото в този сетивен живот човек реално е по-мъртъв от онова, което в невежеството си наричаме смърт… Смъртта е страшна само за глупеца. А сърцето познава този голям Живот отвъд телесния скафандър и му се радва. По някое време ме завиха с плащ, наистина като мъртвец и ме оставиха да поседя така, в тишината – медитация. А не е ли медитацията смърт за малкия ум и раждане за безкрая ти?! А не е ли раждането и животът в тяло смъртно ограничение за безкрая на духа? Когато имаш опит в медитацията, старото понятие и страх от смъртта изчезват. А смърт ли беше това, или състоянието на зародиша в утробата? А има ли значение какво е мислил режисьорът или собственото преживяване, а в последствие и тълкуване е важното?!  Реторични въпроси за знаещите отговорите! Минах през стеснение – родилен канал, вагина, символично раждане… В следващата зала, цялата в стъкла, почващи от пода, на два пъти ме слагаха да сядам и да съзерцавам отвисоко, после да се залепя, заедно с поредния фасилитатор за стъклото, което в някой определено би събудило страха му от високо и провал… Много полезно и забавно. В същата зала, се гледахме с девойка през кутия, в която имаше кристал, въртяхме си главите и сменяхме перспективите. После сменихме местата си и повторих нейното лягане върху кристала… С друга девойка пренареждахме тридесетина кристала, сякаш пренареждахме себе си и живота си, със съзнанието, че си творец и градиш съдбата си, държейки в ръцете си кристалите на опита си. Разбира се, това са само мои чудесни проекции. Накрая с едно феноменално красиво момиче поседяхме върху възглавници и позяпахме през прозореца, изядохме една мандарина и чувствахме тишината. Беше красива, много красива, с огромни гърди – сякаш, слял се с душата си, гледах отвисоко над битието и житието на личността си. В последното преживяване прелистих атлас на латински, който ми напомни, че е време да се връщам … в реалността.

Красиво изживяване – доволен съм и пак бих отишъл. Още повече, че на изхода се срещнах с част от фасилитаторите, които ми обясниха, че идеите са изцяло техни и че всеки път са различни! Браво, супер сте! 

Благодаря ви най-сърдечно!

Забележка: Поради постоянната нужда от загуба на контрола, от пълно доверие в "ти обекта" и събужданите дълбинно архетипни асоциации, преживяването би могло да крие известен риск при хора с параноидна, психотично депресивна и гранична симптоматика. Това не го прави по-малко ценно, а просто насочено към всички останали. Прекрасна, силна и дълбинна опитност е за Хомо Невротикус Нормалис, за съвременния нормално невротизиран човек. Препоръчвам го от все сърце на всички приятели, клиенти и добри хора, ценящи и търсещи ... Себе си. 

Орлин, тишинавт 

неделя, 14 септември 2014 г.

Един варненец в Приморско

 ЕДИН ВАРНЕНЕЦ В ПРИМОРСКО

Рядко жител на северното българско Черноморие ще тръгне на почивка по южните ни морски селища... Добре известно е, че най-добрите български морски курорти са на север: Златни Пясъци, Албена, Св. Константин и Елена, Балчик...   Прекарах детството си в квартала на Варна "Виница", разположен на 8 км. от морската столица, на 2 км. от комплекса "Св. Константин и Елена" и на 5 км. от "Златни Пясъци". Имайки огромен "стаж" в плажуването, като деца току се появяваше незнайно откъде някаква "мода" и през цялото лято ходехме основно в един от курортите наоколо. Златни Пясъци ни привличаха с изобилието от фриволни какички с гола гръд, в Дружба (Св. Конст. и Елена) вадехме миди, гмуркайки се, а Варненските плажове посещавахме заедно с "градските" си съученици (кв. Виница представлява бившето гагаузко село Кестрич). Бях чувал за река „Ропотамо”, за странни имена като Ахтопол, Созопол, Ахелой, дори бях разглеждал Несебър на училищна екскурзия. Но, общо взето, южното Черноморие бе изцяло извън съзнанието и полезрението ми. Тъй като по-голямата част от живота ми е протекъл на море, вътрешният ми импулс винаги е бил един силен стремеж към планината. Дори по - късно, когато живеех извън родния си град, винаги щом желаех да се попека на  морето, имах собствена "резиденция" в „щата Венеция” – кв. Виница и дори не ми е идвало наум да ходя другаде. Морските ми туристически обиколки най-често включваха Златни Пясъци, Албена, Балчик (ботаническата градина), нос Калиакра, Камен бряг. „Когато имаш питомното, по-добре е да не гониш дивото”  – подобни мисловни процеси протичат къде съзнавано, къде несъзнавано в умовете на повечето варненци. Дали обаче понякога не е нужно да погониш „дивото”?

НА ПОЧИВКА В ПРИМОРСКО


Въпреки настоятелните вопли на бедната ми опушена от софийския смог душа, молеща се Богу за почивка в планината, нацупената физиономия на половинката ми при представата за балканските баири наклони везните отново към морето. Но – къде? Във Варна има къде, ясно! Но заедно с такава почивка "при фамилните корени" вървят заедно и всички семейни психологически добавки като вниманието и въпросите на роднините, съседите, отношенията с „родителското тяло”, което колкото и да е обичано, е заложено като психологическа структура в теб самия - т.н. суперего. А контакта с външното проявление на това суперего (в лицето на родителите) често е тежичък. За родителите ти винаги оставаш дете, въпреки 115-те си години, винаги бива събуждан цял конгломерат от семантична памет, заложена от родителите през ранните ни години във въпросното суперего и "то" (както ги нарича дядо Фройд). Освен това, в очакванията ти за приятна безоблачна почивка неминуемо се вклиняват някои весели битови радости, като това между другото, докато си караш ваканцията, да пренесеш няколко тона чували с въглища, поръчани от баща ти за зимата, ей така, между другото да попрекопаеш семейната градинка пред къщи, да полееш доматките рано сутрин преди плажа, а след него да колтучиш краставичките... Е, никой не те кара зорлем да го правиш, разбира се. Но, родителските ти фигури (далеч от съвършенството, естествено), някога интернализирани в теб като самостоятелна психична структура в собствената ти душевност, сега взаимодействат с реалните си породители, физиологичните родителски фигури и пораждат вина, която не ти дава мира. Но сега си възрастен индивид със свободна воля, а несъвършеното ти суперего, контактувайки с породителите си, под влиянието на въпросната свободна воля, често поражда искри и направо пламъци, за потушаването на които са нужни немалко годинки самопознание. Но често дори мъдреците се оказват безсилни пред родителите си, камо ли ние, простосмъртните ... 


Бидейки изправени пред подобен сърцераздирателен избор, с половинката ми просто взехме влака за Бургас и кацнахме на автогарата. Предварително се бяхме спрели на три възможни избора: Китен, Приморско и Синеморец. На автогарата видяхме микробусче за Приморско и Китен и скочихме вътре. Шофьорът безмилостно приближаваше и караше когнитивния ми процес по вземане на решение да избере едното от двете селища: "Накъде сте?", пита шофьорът. "Два билета", казвам аз, все още двоумейки се. "Закъде?", пак пита човекът.„"Приморско!”, решавам аз в последния момент – името ми се струва по-родно, по-морско, полъхът на морския бриз, ароматът на водорасли и миди се прокрадват през фонемите. „Акостираме” след 40-на минути в заветното Приморско, с малко лек багаж и кредитните си карти. Преди това бяхме пробвали да резервираме квартира по телефона, но нямаше свободни места. Но, „не може да няма места!”, се успокоявахме ние, „все ще се намери покрив за изнурените ни от софийския грохот душички!”. Така оптимистично настроени, тръгнахме из непознатото нам Приморско. Около 4 часа питахме от врата на врата за свободна стая. Имаше стаи близо до автогарата – но ни беше далеко. После по-надолу и по-близо до морето имаше стаи, но с общ санитарен възел – е, не сме на 18г., си казахме ние, искаме си удобството. Е, така и не успяхме да намерим стая отговаряща на вкуса ни и близо до морето. Грохнали, решихме че „баница без брашно не става” и че си струва да похарчим някой лев за почивката си – влязохме в хотел „Пловдив”. 
Там за сумата от 76 лв. на нощ най-сетне стоварихме раничките си в стаята и си поехме дъх облекчено. Хотел "Пловдив" се намира на самия морски бряг, а стаята ни се взираше право в хоризонта, където небето се сливаше с морето. Така моя милост се озова на почивка в Приморско, на южното българско черноморие.

ПАРАДОКСИТЕ В ПРИМОРСКО


Басейните


Доста от хотелите и къщите за гости в градчето от селски тип Приморско се рекламират като притежатели на басейни. Това повишава техния клас, позволява им да добавят звездичка към името си и съответно да повишат цената на услугите си. Това, което ми направи впечатление обаче беше размерът на въпросните "басейни". Поставям ги в кавички, защото асоциацията ми е по-скоро за локвички, имитиращи басейни. В огромната част от хотелите и къщите за гости въпросните водни съоръжения, позволяващи повишаване на ценоразписите са с размер едва от няколко метра и дълбочина не повече от половин метър... Представете си че сте турист и чрез туристическа агенция или директно си резервирате стая в хотел с басейн. Очаквате, че ще можете да поплувате в басейна, че ще релаксирате в джакузите му, ще поиграете на топка с децата... Уви, живата реалност е различна. Оказва се, че търговските интереси на собствениците, в съчетание с некачествените ни родни закони позволява подобни хитрувания. Но такива хитрувания градят или по-скоро разграждат туристическия имидж на държавата ни. 


Чадърите


Плажовите ивици в Приморско са дълги, а пясъкът е чудесен. В преобладаващата част от площта на тези плажове обаче са забучени конгломерати от красиви чадъри. Може би те представляват израз на любвеобвилната загриженост на собствениците на чадърите за здравето на кожата на плажуващите туристи? Или по-скоро са видимия израз на безскрупулното съдиране на тази кожа? По-скоро второто, струва ми се. Плажовете са буквално заграбени от въпросните чадъри, като под тях има един метър празна ивица, нерядко заливана от вълните, а над тях стои нежеланата от никой ивица далеч от морето (в някои участъци дори тази далечна ивица е заета). Когато човек се чуди къде да легне на плажа и постави хавлиите си до някой чадър (а къде другаде?), начаса зоркото око на плажния служител - паяк регистрира поведението ви и се нахвърля върху ви като върху плячка – муха, от която трябва да бъдат изцедени нужното количество финансови сокове! Сякаш природата принадлежи някому! Нима плажът не е достояние на всички? Нима въздухът се плаща? Всъщност няма да се учудя ако и това се случи скоро... Аз съм съгласен, че нужда от подобни слънчобрани има, но единствено правилното решение по въпроса тук би било територията, заемана от тях да намалее поне с 50%, както и ползването им да се случва безплатно, а поддръжката им да се осъществява от общината. Настоящото положение на нещата е симптом за див варварски капитализъм, далеч от каквато и да е демокрация. Аз лично ползвам плажа, за да се радвам на слънчевите лъчи, а не на сянката а чадърите и когато ми бъде наложено да плащам за присъствието си до морето в собствената ми родна държава, асоциацията, която минава през съзнанието ми е рекета от мутренския период от деветдесетте години. Мутри, понастоящем изтънчили бухалките си до подобен легализиран бизнес. 


Шумът


Приморско е градче от селски тип. Тоест географското пространство, заемано от него е малко. В града има няколко нощни заведения, предназначени за по-младата популация от туристи, с ехтящи чалга и гръцки ритми до 4 часа всяка сутрин. Ритмите на тези заведения обаче огласяват далеч не само съзнанието на посетителите си. Те просто проглушават цялото градче – всяка нощ, с безпощадна настъпателност и варварско хищническо доминиране на звуковото пространство. Човек няма къде да се скрие от звука, освен ако не се изолира зад затворена пластмасова дограма, която донякъде намалява шума - не напълно, разбира се! Но нима желаем, идвайки от панелните градове и булевардни шумове, да попаднем в аналогична ситуация? Амиии, ако сме над 29г. възраст, едва ли. През водовъртежите на младежките страсти шумът е желан спътник. С развитието на жизнения цикъл обаче психичният живот на индивида се задълбочава, обогатява и става по-наситен - а това изисква по-спокойна и тиха атмосфера - както звукова, така и ментална. Ако търсите тишина и спокойствие, забравете за Приморско!


Тълпата


Ако си мислите, че идвайки в Приморско, ще се насладите на романтиката на спокойния плаж, тихия ромон на разбиващите се вълни и нежното шумолене на морския бриз в храсталаците, вероятността подобни преживявания да се случат е аналогична на вероятността за печалба от тотото. Поне през пиковите юлски и августовски месеци. Приморско се радва на изключителен интерес от страна на чуждестранните туристи, които идват направо на масивни големи групи с посредничеството на туристически оператори. Всичко това е чудесно за туристическия бизнес на градчето. Но ако сте взели вашия триседмичен годишен отпуск и се надявате през него да си отдъхнете от човешкия гмеж в големите градове, не се надявайте това да се случи в Приморско. Тълпата в този курорт може да се сравни с пренаселените сцени от фантастичните разкази на Робърт Шекли, където преминаването през човешките тълпи от 100 милиардната ни земя е подобно на движението ни в зона с многократно повишено налягане – бавно, трудно и мъчително! В Приморско когато човек погледне плажа отвисоко, има чувството, че гледа мравуняк – мравуняк от хора щъкащи наоколо, пържейки телата си, покрити със специални масла за слънчево човешко пържене. Вечерно време туристите пренасят човеко - мравуняка към улиците на градчето. Когато дойдох в Приморско от София, имах чувството, че въобще не съм излизал от столицата, но към шумните човешки стълпотворения единствено е добавен малко морски аромат и повечко свободно време ...

ПРЕЛЕСТИТЕ НА ПРИМОРСКО


Източните гости


Приморско е „запазена зона” за източни туристи – открай време. Английска реч не чух въобще. Туристите са предимно чехи и словаци (70 %), българи, руснаци, поляци (20 %) и немного сърби, унгарци, немци и др.
В Приморско сякаш се е събрала цялата славянска общност. Човек се чувства като в някаква футуристична славянска държава, събрала всички славяни! А славянската душа, както знаем е твърде различна и специфична с присъствието си в глобалното човешко семейство. 


Красотата на жените


Преди време работих като моряк, в екип от 60 нации от цял свят, посетих многобройни държави и имах удоволствието да сравня красотата на жените от всички континенти и етнически групи. Моето собствено становище съвпадаше с това на всеки мъж, пребивавал в славянските държави: красотата на славянската жена е ненадмината!
По улиците и плажовете на Приморско човек може да се наслади на присъствието на хиляди и хиляди невероятно красиви творения на природата, прелестни цветя, внасящи радост и хармония с присъствието си! По мое скромно мнение измежду славянските нации водещи по скалата на красотата са 
рускините (включвам Украйна и Беларус в това число), последвани от българките и полякините. 

Природата


Морето в Приморско е наистина кристално чисто и бистро. Плажовете са широки, а пясъкът е ситен и галещ кожата. Покрай морето има прекрасни дюни, каквито не могат да се видят по северното черноморие. Около градчето се простира пищна дъбова гора, разположена в полите на Странджа планина. Така този курорт съчетава в едно планина, море и гора. Селището е разположено близо до всички останали курорти от южното черноморие и само за час или два може да се стигне до всеки един от тях: Бургас, Слънчев Бряг, Несебър, Созопол, Ахтопол, Поморие, Синеморец... В приморско има два дълги и широки плажа: северен и южен, разположени по красиво оформените заливи. 


Духът на южното Черноморие


Ако северните ни морски курорти са по-луксозни, то южните са по-непринудени и вплетени в естествената атмосфера на градчетата, в които са разположени. В дворовете на къщите за гости се отглеждат домати и чушки, гроздови лози се вият по терасите и асмите. Ведно с разбогателите се от туризма хотелиери в Приморско живеят и мнозина честни скромни и отрудени хорица, които придават естествен колорит и автентичност на това селище.
През летните месеци по черноморските ни курорти е ясно доловимо присъствието на една мощна жизнена сексуалност, поддържана от слънчевите лъчи, ласките на морето и многобройните красавици по плажовете. 


Заведенията


В Приморско можете да вечеряте в чешки или руски ресторант, да опитате типичната за отделните славянски нации кухня. Има и няколко китайски ресторанта, всеки с различно меню и собствен стил. По много причини те са предпочитани от мнозина – може би имаме какво да научим от една толкова далечна нация като търговски подход, обслужване и готварско изкуство!
В Приморско можете да пиете коктейла си в заведение, моето по стила си по нищо не се отличава от такова в Мексико или Съединените Щати. Но можете да посетите и типична българска, руска или чешка пивница. 


Домакините


Хотелиерите и хазяите в къщите за гости ще ви посрещнат любезно и ще се грижат за приятната ви ваканция през цялото време на престоя ви. Е, не злоупотребявайте с търпението им  все пак – и те са хора!

В заключение мога да кажа, че Приморско е прекрасно място за почивка и макар че треските за дялане в туристическите услуги да не са малко, плюсовете са далеч повече!


Благодаря на приморци за чудесната ваканция!  

Орлин Баев

Приморско, 26.08.2008 г.

събота, 13 септември 2014 г.

Българинът и гъркът - паралели

 Българинът и гъркът – паралели

Пиша този непринуден текст през лето Господне 2014-то, по време на лятната си семейна почивка в северна Гърция.

Животът в последните ми години ме тръшка в земята, въздига, закопава, почти убива, после пак зелена светлина откриваше хоризонта ми. Като служител на туристически кораби, обиколих петдесетина държави, а после прекарах две силни години в духовен център в скалистите планини – на фона на видяното на Карибите, Хаваите, Мексико,  Куба, Канада, Калифорния, всички средиземноморски държави и т.н. и т.н. , една северна Гърция не изглеждаше като място, което има с какво да ме впечатли. Още повече, че като моряк бях стъпвал на повечето и южни острови, а по-късно неведнъж имах работа в Атина и Пирея.  Море, дръвчета, римски и елински старини и … толкова. Флората на Гърция като цяло е далеч по-бедна дори от българската. Интересни са хилядите заливчета и възможности за уединение на някой от почти безбройните крайбрежни ивици. Плажовете, макар и много повече от българските, рядко имат качеството на тези по черноморието, да не говорим за мексиканските или хавайски широки по половин километър и с десетки километри дълги плажни ивици, с галещ стъпалото нежен пясък. Ако говорим за древни останки – такива има в изобилие в голяма част от света. Така че, нито природата, нито прехвалените каменни старини  определят чара, с който Гърция запленява и привлича към себе си. Душевността на хората е, която създава неповторимата психична атмосфера в страната. А тя се гради от … малките неща…

Малките неща

В практиката си на психотерапевт, а и в житейската си опитност научих, че не големите, а малките неща са по-важни. Малките камъни преобръщат колата, казва народът. Малките неща са, които ако бъдат осъзнавани и оценявани, носят смисъл и щастие в живота ти – мигновено. Малките неща обаче са и тези, които събрани заедно, правят големите работи. Обикновени на малките неща не се обръща особено внимание, но те всъщност са истинските. Защото те са малките „тухлички“, градящи сградата на общността. 

Религиозност

Гърците са големи фенове на православната секта. Макар и самото самообявяване от страна на „право“славието за единствената правилна кауза и начин за синхрониране с Бога автоматично да го превръща в една от многото нетолерантни и криви секти с богохулно отричащ и тесен канон (катехизис), това се отнася само до теорията на тази секта. Практиката и обаче е чудесна. Извън грозно тясната теология, в православието се предават прекрасни нравствени норми, истинни и вечни ценности и смиреномъдро служене и почитане на Бога. Още от деца гърците са поучавани в красивите и чисти нравствени норми на богослужението, втъкани във възприятието , чувстването и мисловния живот на ежедневието им. В цяла Гърция, освен многобройните църкви и манастири, навсякъде по улиците и шосетата са сложени малки, символични храмове, чрез които хората пренасят сърдечната си свързаност с Бога в ежедневието си – като ритуално запалят свещ или се помолят, къде с думи, къде с тихата молитва на боголюбието си.

Изводи: християнските  добродетели са дълбоко проникнали и определят взаимодействията във всяка сфера от гръцкия бит. Надеждата, вярата, любовта, смиреното и притихнало коленичене пред безкрая карат ума да спре подскоците си, за да протече вдъхновеното, мистично преживяване на живата връзка с Бога. Освен директният достъп до смисъла и щастието, тази връзка насища всяка житейска област на личния и колективен бит със законите на Живота, с красотата на Любовта и светлината на Мъдростта. Не може да се отрече, че в архетипния гръцки типаж присъства една дълбока мъдрост!

Здраво самоуважение

Гъркът има силно национално себеуважение, което е стабилна част от личностовата му себеоценка. Цени се човекът. Знае, че има древна история, че и я познава.  Зад него стоят хилядолетия със стотици генерации от хора, документирали културата, мисловността и гения си във всяка една сфера. Гръцкият език се ползва в световен мащаб в научната терминология. Елинските философи, мистици и учени и досега се четат – защото когато елините са имали писменост и култура, ведно с индийците, китайците и арабите, мнозинството от останалите народи са водили доста примитивничък начин на живот… Тази древна култура, макар и да не е единственият, твърдя че е централен фактор в  поддържането на изключително високата самооценка на средния грък. Ако си бил в Гърция, знаеш как по радиата звучи предимно гръцка музика, по телевизионните канали се излъчват основно гръцки предавания, дори надписите по уличните табели рядко са и на английски. Чак да се подразни човек. Но няма на какво – гъркът просто проявява здрав егоизъм, нищо повече. Знае, че родината му, с която той и несъзнавано и дълбоко, но и съзнателно се идентифицира, е дала много на света. Тази висока самооценка просто струи от масата местни жители.

Изводи: само когато човек се уважава, може да зачита и другите, да живее качествено и като индивид и като социално същество. Когато тази автентична самооценка липсва, понеже природата не търпи празнота, на нейно място заживяват антиподите на несъзнавани страхове, маладаптивно компенсирани с краен индивидуализъм, насилие, агресия, болно и за сметка на другите себеналагане, алчност и т.н.

Обич и уважение към чувстващите същества

В цяла Гърция човек може да се радва на изобилие от котаци, кръстосващи улиците, градинките и площадите. Също както и българските улични котки и те раждат навън, живеят навън и умират навън. Някои от тях също са любимци на собствениците или продавачите около някое магазинче, дом или кръчма, а други живеят по-настрани. Това, което е различно от България, е уважението и зачитането, които малките котурунгелчета получават от хората. Обичани са! Хората масово ги хранят, грижат се за тях.  Не видях наплашена или бягаща от човешкото присъствие котка. По улиците стоят купени от магазини за животни купички за храна и вода, които и живущите наблизо, но и случайните минувачи редовно пълнят с водичка и храничка. Бездомни кучета в Гърция има малко. Виждат се кучета, живеещи на улицата, но нечесто и предимно около някоя промишлена сграда – тоест кучета – приятели и пазачи, които макар и живеещи на открито, всъщност са на служба, осиновени от работниците в предприятието. А това означава, че хората са достатъчно съзнателни, за да носят отговорност за живота на домашния си любимец, когато е нужно да го кастрират, но никога да не изхвърлят на улицата него или поколението му.

Изводи: да обичаш и уважаваш животните означава, че обичаш и уважаваш невинността, искреността, простосърдечната любознателност, естествеността, спонтанната автентичност. Означава, че сърдечно съзнаваш единството си с всяко интелигентно и чувстващо същество. Съзнаваш го от позицията на онова вътрешно дете в себе си, което никога не е било замърсявано от шума на света, но чийто звънък глас и блеснали очички възрастният се разучава да чува под натиска на илюзорния социален „шум“ – изкривените егоцентрични внушения. Защото животните са именно деца – като поведение и интелект, висшите бозайници притежават разума, но и емоционалността на дете. Да уважаваш животните означава, че прегръщаш в самия себе си тази детска „слабост“, в която стоят качествата, определящи същината на живота ни: непринудената сърдечност, преживелищното познание за свързаността и общността ти с всяка форма на Живота и самото Битие, любовта и приказната, игрива жизнерадостност, без които всичко губи смисъл.

Колегиално шофиране

Като български шофьор, силно впечатление ми прави толерантната колегиалност по гръцките улици. Когато дадеш мигач, шофьорът в другата лента автоматично намалява и любезно изчаква маневрата ти. Липсват добре познатите на българския водач майчино – родови клетви и злобни крясъци, опити за неефективна компенсация на отсъстващо самоуважение. Няма ги агресивното и нагло отнемане на предимство, форсирането и дивашкото въртене на гуми, „волумето на мах“ при специално купеното „стъпало“-усилвател, при нарочно отворени прозорци и звуково обсебване на пространството, несъзнавано целящи, както прави едно дете с липсващо му внимание и грижа, през дразненето на другите, получаване на внимание и пълнене на празнотата, на липсващата свързаност с човещината и Същността…

Изводи: когато уважаваш колегата шофьор, го правиш не само поради дресирано възпитание, но преди всичко в резултат и като естествена проекция на собственото си себезачитане и самоуважение. Защото, другите са само отражение на огледалото на ума ти. Да уважаваш непознатия колега на улицата, говори за теб, че имаш стабилно ниво на вътрешно спокойствие, търпимост, приемане на другостта, щастие. Да, щастие – защото какво е то, ако не резониране с човещината, извираща от законите на Любовта – Дхарма?!

Бавно шофиране

В сравнение с българите, гърците шофират поне два пъти по-бавно. Масово спазват ограниченията. Като се замисли човек, те неслучайно са сложени, а препоръчителната скорост наистина силно повишава шансовете за безопасно пътуване и … стигане читав за където си тръгнал. Бавното шофиране корелира пряко с фокусирането в процеса, а не толкова в целта. Или докато се преследва дадена цел, това да бъде правено с радост, с наслада от пътуването към нея.  Говоря за каквато и да е цел и следване на каква да е житейска посока. Гърците наистина умеят да живеят спокойно, с наслада от всеки миг. А не е ли животът поредица от мигове и не се ли живее сега, в мига? Когато си твърде целево ориентиран, губиш мига, губиш настоящето, губиш … Себе си. Защото къде и кога можеш да намериш Себе си, ако не тук и сега?!

Изводи: по едното бавно шофиране и спазване на правилата на движение и ограниченията в скоростта, може да се съди много. Например това, че гърците достатъчно си вярват, за да имат смелостта да се доверят на правилата и да ги спазват, вместо да проектират инфантилния си бинт към авторитети, идващ отново от недоверие в самия себе си, в „законът в врата в полето…“. По едното бавно шофиране може да се каже, че гърците са народ, който цени себе си, страната си и живота си толкова, че с удоволствие и спокойствие се радва на секундите и дните от бита си. А когато бързаш бавно, не само че стигаш до целта си сигурно и спокойно, но и с радост. Защото всъщност пътят е далеч по-важен от целта.

Патриотизъм

През последните години в България думите патриотизъм, родолюбие, татковина, почти спряха да се употребяват. Поне в медиите трудно можеш да ги срещнеш, сякаш в циганската махала дириш професор д-р по ядрена физика… Гърците обаче видимо обичат родината си и това си личи по много от въпросните малки неща, за които говорим. Много често се виждат гръцки знамена. В хотелите цифровата телевизия е изцяло на гръцки. Всеки те поздравява на гръцки, въпреки че знае, че си чужденец. Но, здравият патриотизъм се чувства най-вече в общуването с обикновените хора. Просто се гордеят с произхода и държавата си!

Изводи: както писах и по-горе, родолюбието е дълбоко вградена част от националното самочувствие на гърка, което пък на свой ред е част от индивидуалната му висока самооценка.

Силна индивидуалност в силен колективизъм

Има всякакви гърци – умни, глупави, изтънчени и груби. Това, което обаче наблюдавах в Гърция, е че ведно с цененето на личния талант, хората са естествено колективни. Общуват, говорят си, споделят трудностите  и радостите си. Чувстват и живеят извечния закон – хората, а и живите същества въобще, сме част от едно неделимо цяло.

Изводи: когато споделиш радостта си, тя нараства. Когато споделиш мъката си, тя намалява. Когато, бидейки силен индивид, споделяш силата, ума и сърдечността си с другите, им помагаш да събудят тези качества в самите себе си – като огън си, който разгаря други пламъци. Когато трудността ти бъде споделена, знаеш че не си сам и никога не си бил сам, че можеш да разчиташ освен на собствените си усилия и на помощта на социума, на приятелите и въобще, на хората. Тогава тежестта от обусловеното съществуване в този красив свят – училище, намалява.

Чистота

В сравнение с България улиците, дворовете, парковете и градинките в Гърция, са неизмеримо по-чисти. Не видях някой местен да изхвърля угарка или боклуче на улицата…

Изводи: да цениш красотата на средата, в която живееш, е признак на висока култура и качествени нрави. В човека има естествена потребност да твори, поддържа и преобразува. Това е така, защото такава е изконната човешка същност, част от божествеността. Твориш красота, поддържаш я и претворяваш – това диктува съзнателността. Когато го правиш, това е един от показателите, че си свързан с потенциала си, с Бога.

Спокойно темпо и добра почивка

Гърците не бързат за никъде. Затова и стигат където искат. Не тичат прекалено към илюзии, защото знаят, че заслужават щастието си и вече го имат. Масова практика е след обяд да се почива. Темпото е по-бавно от това в България  -затова пък резултатите са по-добри в коя да е област…  Гърците обичат почивката си и знаят как да почиват – с приятели, сред природата.

Изводи: „който бърза, бавно стига и бързата кучка слепи ги ражда“. Щастието е сега, в този миг, не в бясното преследване на сапунените социални мехури на подменени цели и ценности, сугестирани от власт имащите.

Некрадене

Крадливостта в Гърция е като капчица пред океана от престъпна кражба,  залегнала дълбоко в ума на българина във вид на дребен, бай ганьовски тарикатлък или държавна корупция и едри кражби на парламентарно ниво. В Гърция спокойно можеш да оставиш лодката си на брега незаключена или да спиш на отворена врата на първия етаж. Не защото не се краде, но рядко и основно от чуждестранните преселници и работници…

Изводи: когато човек краде, краде от … хазната на собствената си душа, от бъдещето и просперитета на поколенията си. Както се казва, „кой каквото прави, на себе си го прави!“.

Уважение към старите хора

Спомням си как в България  това уважение също го имаше, допреди да навлезе влиянието на дивия откъм липса на сърдечност и начин на живот запад, кланящ се единствено на инфантилната груба сила и информирана, но невежа откъм преживелищна познанийност и мъдрост младост. Въпросното уважение съществува в целия изток. Споделят го дори българските цигани. Гърците, понеже притежават религиозната си свързаност със законите на Битието, също живеят с уважение към старците. Навсякъде може да се видят щастливи стари хора, насядали по пейки и заведения, радващи се на почит и респект от страна на младите. Какво по-естествено от това да уважиш стареца, цял живот събирал мъдър опит в съкровищницата на сърдечността си?!  

Изводи: когато уважаваш старците, почиташ собствената си свързаност с мъдростта, вратата на смъртта и безкрая зад нея. Уважаваш и собствената си старост, която ако имаш късмет, може и да достигнеш!

Големите неща

Голямата сграда на човешкия живот се състои от малките тухлички на човешките качества, намерения,чувства, мисли, действия. Ето я Гърция – държава като държава. Нито най-красивата, нито най-богатата, нито военно, икономически или социално най-силната. Но, въпреки това – държава силно отличаваща се от много други, сивеещи пред  нейното различно богатство. Изобилие от богатства, живеещи в душите на обитателите и.

Правилото на гещалт психологията гласи, че цялото надхвърля елементарния сбор от частите си. Това е така. Голямото цяло е сбор от малките си съставни части, но и качествено ги надхвърля, на принципа на естественото комбинативно и трансформативно творчество (кликни, за да прочетеш за творческите принципи). Но, все пак, за да се случи това творческо надхвърляне на сумата от съставящи елементи, е нужно тях да ги има и при това да бъдат качествени. Защото, плодът по-далеч от дървото не пада, а ако плодовете са кисели, недозрели или червясали, трудно могат да съставят вкусна кошница, добре хранеща социалната трапеза с радост и хармония…

Ето, оказва се, че в средния грък дълбоко са заложени християнските ценности, има автентично висока самооценка, тачи татковината си, цени индивидуалността си, но е и естествено колективен, живее спокойно и оценява малките мигове, съставляващи целостта на живота му, спазва нормалните външни норми и правила и уважава авторитетите така, както уважава и вътрешните правила на Живота, с които е свързан през духовността си и както уважава Бога в Себе си като авторитет, уважава събратята си хора и животни така, както обича и цени и себе си, почита старите хора, знаейки, че са съкровищница от преживелищна мъдрост, живее чисто и честно, съзнавайки, отново през призмата на духовната си свързаност със законите на Живота, че ако краде, краде от Себе си и каквото и да прави, го прави на себе си.

При всички тези прекрасни качества, чудно ли е, че в моменти на нужда гърците с лекота се съюзяват, готови да защитят себе си и родината си, качеството си на живот и бита си?! Чудно ли е, че в страната им се съчетават най-доброто от индивидуалистично ориентираната западна икономика, с колективната мъдрост на изтока?! Чудно ли е, че минималната заплата е около пет пъти повече от българската, а средният доход на средния грък, десетина пъти по-висок?! Чудно ли е това, че в държавата Гърция цари атмосфера на спокойствие, уют, вяра в живота, човека и Бога? Чудно ли е, че нивото на щастие и смисленост е в огромна степен по-високо?! Чудно ли е, че гръцките деца растат със стабилна ценностна система, с почит и уважение към родителите, дедите, майчиния си език и родината си?!

А България и българите?

Някой ще каже, че рибата се вмирисва от главата и че за хармонията на един народ е отговорно правителството му. Отчасти е така. Аз пък ще кажа: всяка риба си заслужава главата и разрешава съществуването и. Ако правителството очевадно е свръх-корумпирано,  явява се посредник на международна олигархична мафия и глава на българската мафия, слугува единствено на собствените си и нечии чужди, болни икономически интереси и буквално убива държавата и народа си, както се случва в България, не са ли именно българите, които позволяват  и с бездействието си всъщност се съгласяват с тази реалност, при това от 25 години (към момента на писане на този текст)? Дали гърците биха реагирали по същия автоагресивно пасивен начин, ако тяхно правителство се държеше така родоубийствено? На часа биха се вдигнали и променили нещата – не с безплодно безсилни стачки, а с ефективни действия – каквито са необходими. 

Но, защо ли българинът и България буквално изчезват, както го твърдят статистическите прогнози само за след няколко десетилетия?! Когато една система отслабне, бива нападната от паразити и болести. Над 90% от циганското население, което буквално експлодира числено в България, е необразовано, което го прави неспособно за адекватно социално, професионално и нравствено включване и следователно, паразитно съществуващо. От друга страна, турският етнос в България също все по-нагло предявява претенции и изисквания и дерибейства все по-открито. Но  не е луд, който яде баницата, а който му я дава.

Какви са малките неща, правещи голямата картина на българския упадък?

Ще сравня с характеристиките, с които описвам гърците: религиозност и духовност, висока самооценка,  родолюбие, обич към животните, задружност, спокойно темпо на живот, спазване на правилата, почит към възрастните, чистота, некрадене.

Духовността на българина

Правя разлика между религиозност, като институционализиран подтик към евентуално постигане на духовност и самата духовност. В идеалният вариант двете са едно (религаре означава ре-свързване, сливане с Бога), но изкривената, църковна религиозност ги прави различни. В случая умишлено, поради общия характер на тематиката, ще поставя двата термина под общ знаменател.

В България има много духовни личности и прекрасни духовни общества: бялото братство, йога последователите от линията на Шивананда, Сатянанда и Ниранджананда, различни будистки системи, предимно от северния, Махаяна и Ваджраяна будизъм. Има и прекрасни православни, католически и протестантски общности, в които хората изповядват и живеят чист и красив идеен, сърдечен и поведенческо – социален живот. Там е работата, че на фона на масовата повърхностно – ритуална и принизяваща Бога до изпълнител на желанията на магическото мислене религиозност (да запаля свещичка за Бог да прости или да отида на църква на сватба,кръщене или да се моля от его подбуди, не с цел благодарене, а с искане, не от душа, а от горд егоизъм и т.н.), чудесните духовни общности в България са късче чисто небесно пространство сред слоестите облаци на бездуховното невежество. Като цяло, средният съвременен българин вярва в … едната сила или единствено в собствените си малки усилия или въобще в нищо не вярва, дори и в себе си, а оттам и в който и да е… А липсата на жива и осъзната свързаност със законите на Битието, с Дхарма, автоматично лишава човека от извечните нравствено – етични принципи и естетично светоусещане, вписани в „единиците и нулите“ на целокупния Живот.  Като малко птиче, загубило ятото и умението си да лети, обикновеният българин се лута, захвърлил под давлението на световните глупаво – материалистични нашепвания вътрешния си духовно – нравствен компас и себеосъзнаване като част от любомъдрата сърдечност на Живота. Откъснат от Бога, тоест от Любовта, защото Бог е Любов, в българина зейва огромна бездуховна празнина. Появява се реална психодуховна липса на чувство за цялостност, свързаност, единство, любов, истина и вътрешно познание. Липса на автентична, психодуховна самоувереност и чувство за защитеност, идващи от финото познание на неслучайната житейска събитийност.  Липсващото чувство за свързаност и единство, общност и съпричастност, извиращи от духовното себепознание, карат българина да се чувства сам, а евентуално практикуваната от него религиозност, се превръща във формално – ритуалистична, но не и преживелищно – духовна. Бездуховността кара човека да се чувства откъснат, лишен от корените си, страхуващ се в неопределената непознатост на битието. Остава му да компенсира дезадаптивно в краен индивидуализъм, ограждане на себе си от брата си психически, но и желание за социално–откъсната „защитеност“ зад илюзорната сигурност на финансово – имотната и социална власт и потентност. Описваният краен индивидуализъм е понастоящем присъщ на немалка част от западното общество… Когато няма познание на законите на Живота, програмирани в него от самия велик програмист, Твореца му… тогава всичко е позволено, за да бъдат постигнати жалките, опитващи се да напълнят ямата от бездуховен страх цели за постигане на фалшива сигурност чрез пари и власт… Но, дори и човек да не следва съзнателно властогонни цели, дори да е на една заплата, когато е прекъснал нишките между себе си и Любовта, му остават само сенки, илюзии и заместители на радост и смисъл. Когато няма автентична духовност и стремеж към себеактуализация и себереализация чрез следване на дадена духовна дисциплина или просто на духовните принципи в ежедневието, интелектът, който българинът има, се съюзява с нагоните на тялото и резултатът е себичен и груб материализъм, робия на преобърната ценностна система, през много невротичен страх – защото ядрото, определящо човека като такъв, е силно потиснато или липсва. Тогава се появяват паническите атаки, генерализираната тревожност и депресивност, явяващи се всъщност благодетели, целящи да насочат човека към … него самия, към духовната му Същина и закони на Дхарма, на живота. Или пък връзката с душата бива тотално прекъсната и сянката, нагоните психопатно обсебват индивида, оттук натам живеещ като бездушна сянка, черпещ енергия от болката на брата си…

Самооценката на българина

Масата от българите имат изключително ниска самооценка. Поради духовната си липса нямат достъп до автентичната си самоувереност. Поради непознаването на историята си, българите съчиняват раздути истории за величие и мощ, но рядко подкрепяни  от историческа достоверност, от някаква оригинална българска писменост или от културни, артистични, научни, философски трудове, останали в глобалното културно наследство. Това историческо невежество не позволява на българина да интернализира едно славно минало в самооценката си на индивид. При наличната бездуховност и историческа неосведоменост, на българина му остава да разчита единствено на себе си. Но въпросните липси на когнитивни опорни точки и социалната несигурност пораждат и културална нищета – защото когато цари страх, светлината на културата отстъпва пред животинската нагонност на инстинктите за оцеляване, териториално – финансовите претенции и агресивните, уж защитни подтици. Лишен от духовно и историческо себепознание, човек се превръща в животно с механичен интелект, обслужващ единствено грубите животински нагони. Да, но това е деградация. Човек изначално е духовна същност, която само ползва тялото на бозайник и когато забрави това, загубва смисъла и призванието си, следването на които предопределя и качеството и душевната му удовлетвореност при временния проблясък, наречен живот в биологично тяло. При повечето хора остават някакви зачатъчни наличия на свързаност с Бога, но в рудиментирано състояние – това ги превръща в диваци. Ето това е сега българинът – интелигентен (или не толкова) дивак.  В мнозина от българите живее огромна пасивна агресия – автоагресия, която кара човек да мълчи и гълта от страх, на принципа „преклонена глава сабя не я сече“. Този мазохизъм обаче с лекота преминава в агресивен садизъм – към ближния. Садизъм, изявяващ се чрез вербална и физическа агресия, псувни и насилие, грубост, незачитане на ближния, егоистично пренебрегване на чуждата болка и дори желание за актуалното и причиняване. Българинът обаче се държи така само към самия себе си (автоагресия) и към ближния си българин. Към силния друг обаче се държи подчинено сервилно, поставя го на пиедестал, сляпо следва начина му на живот и дори копира езика му (чуждици), така задоволявайки несъзнаваната си нужда от слугинско себепотъпкване и себе-неуважение,  повтаряйки робската си история през садо-мазохистичната си психодинамика. Съвременното българско дете е възпитавано в много неясна, липсваща или преобърната с главата надолу ценностна система – властта, сексът и парите са на върха на пирамидата от ценности, докато духовната себеактуализация, колективната принадлежност и културата практически не се залагат във възпитанието. Към психичната незрялост и конфликти на родителите с времето се добавят и безкултурната бездуховност и респект единствено към грубата сила, даван от системата. Резултатът – вариации от робски до социопатно садистичен манталитет.  Дай му на българина да седне в реално излишно скъпа кола и да помпи самооценката си през погледа на другия. Дай му да трупа парички, за да се изолира с тяхна помощ зад огради и стени, забравяйки, че е част от всеки и всеки е част от него самия. Дай му на българина да трупа мускули, да тренира бойни „изкуства“, за да може да потисне страха от нищожността си… Но, както казах, това се отнася до масите – има и чудесни, истинно, на дело духовни, съзнателни и психологически интелигентни българи, разрешили в огромна степен заложените в тях конфликти и живеещи като свободни, обичащи и съзнателни същества!

Родолюбието на българина

Има го! Но е силно потиснато от вътрепсихичните му, невротични конфликти, от недоверието в себе си, а оттам и през компенсаторния краен индивидуализъм и проекцията му в социума, в разпадащата се държавност. Защото никой не може да оправи държавата ни, ако не се научим на задружно доверие в усилията си, в силата си на индивиди и мощта си като група, ако не се научим да се радваме на успехите на брата си, вместо страхливо да завиждаме! Родолюбието го има, макар и прикрито зад защитен цинизъм и мрънкане, в пренос на собственото страхливо бездействие в управляващите парламентарни психопати – кратунковци. Докато българинът не се научи да се цени истински, несъзнавано ще има нужда да бъде тъпкан и погазван, а всеки ще бъде вълк единак – за себе си…

Обич към животните

По поведението към по-слабите може да се каже много за човека. В България не е изключение жестокото отношение и зверското насилие над животинките. То е израз на дълбоката комплексарщина, на отрицателната самооценка, на страхливо-злобното невротично безсилие и стремежът през садизъм, през болката на невинното същество, комплексираният психопат да се почувства за малко силен, способен, власт – имащ и ценен. Уви, така дълбоката бездуховност и ниско самочувствие само се затвърждават. Ако се направи подходящ вид проучване, вероятно България ще бъде на първо място на глава от населението по притежавани питбули, ротвайлери и въобще, бойни кучета, специално обучавани в жестокост, от стопани с напомпани мускули и малки мозъци, с типичните татуировки, глас и поведение. Тези животни сами по себе си са добри същества, но дресировката и резонирането със стопаните им ги прави проекция на стремежа им към грубо доминиране. Грубостта на една застинала в пубертета психика, която на цената на примитивната си диващина на всяка цена иска да докаже на самат себе си, че ... става. Жалка картинка!
 В България обаче има и много люде, искрено и сърдечно обичащи по-малките братя – животните. Хора, съзнаващи, че те носят души на невинни деца. Тези хора обаче много и страдат, особено ако чистата им обич към животинките е примесена с невротични травми, с болка в собственото им вътрешнопсихично дете…

Задружност

Българите опитваме да сме задружни, но трудно ни се отдава. Дори и духовните и смирените и работещите върху себе си и относително познаващи се българи имат един прекален индивидуализъм. Просто е заложен дълбоко… Огромна духовна сила и обединяваща кауза, подкрепени от мощната харизма на водач се изискват, за да може силната българска индивидуалност да се обедини във функционираща задружност. Но, това не е невъзможно и се е случвало многократно в историята ни. Както средният българин е многократно по-способен  и справящо се самостоен в много отношения спрямо много представители на други нации, така и когато бъде обединен в сговорен колектив, съставен от такива силни личности, това което спира други, за българската общност е само малка трудност – стъпало към постигане на целите. Стига тази съобщност да я има обаче. Както казах, освен като основна национална черта, българският индивидуализъм се подхранва силно и от ниската национална и вътрепсихична самооценка на българина. Когато българинът осъзнае духовната си мощ, ще разбере, че преклонена глава сабя и да не я отсече, тя вече е пречупена от въпросното самоубийствено прекланяне. Тогава такава автентична самоувереност му дава право да повярва в себе си, в правото му на щастие. Тогава се ражда и чувството на съпричастност и емпатична свързаност с ближния човек, но и с всяко чувстващо същество.

Спазване на правилата

В психоанализата е добре известно, че бунтът към авторитет и правила бива задействана от липсата на подчинение и доверие на собствените потребности, което пък на свой ред извира от страха от изоставена самота и незащитена безлюбност. Българинът не обича да спазва правилата и за него законът е врата в полето. Дали този автоматичен бунт обаче е признак на свободолюбие или на обсъжданата нездрава психодинамика, е риторичен въпрос. Във въпросната динамика присъстват и инфантилните убеждения, че „всички са ми длъжни“ и „аз съм пръв сред равни“. Тук е и ключът към разрешаването на този дълбок страх от самотно безлюбие. Никой не ни е длъжен на нас българите – дори и правителствата ни са и винаги са били една изнесена функция на собствената ни психика в парламента. Когато българинът осъзнае духовният си потенциал и с една пораснала съзнателност си разреши да прегърне страха си, той се стапя – защото никога не е бил нищо повече от страх, не и реалност. Както се вижда, по едно простичко поведение, може да се съди за много по-мащабни черти на един цял народ.

Темпото на живот на българина

Българинът в последните години силно се влияе от новият си идол – западът. Западът е силно фокусиран в цел, в постижение, дотам че дори забравя какъв е смисълът от цялото това механично постигане и напрегнато забързване и от дърветата на постиганията си забравя да се любува на цъфтящата гора на щастието си, което никога не е било другаде, освен тук, сега. Българинът все повече пренася в бита си този пренатоварен фокус в целта, на всяка цена и с всякакви средства, колкото се може по-бързо. Трябва да има време за една или две работни позиции или пък за много работа извън работно време, но и за фитнес и джогинг и какво ли не, постоянна и неспирна въртележка от задължения, постепенно силно изморяваща и невротизираща…

Има ли българинът почит към възрастните?

Имаше. Беше възпитавана още от детската градина. Това е нормалното положение на нещата! С навлизането на западния култ към грубата сила, властта и парите, мускулите, красотата на младостта и въобще, на силно инфантилното западно мислене, това уважение се позагуби и дори се превърна в антипода си – в пренебрежителна и груба обхода към старците. Това обаче говори, че липсва допир до собствената мъдрост, както и разбиране и уважение към неизбежната лична старост. Невежество!

Некрадене

По отношение на кражбата българите малко се различават от циганите, при които тя е на пиедестал и дори е повод за похвала и гордост. Да, българинът краде по-малко от циганина, но за сметка на това пък дребният тарикатлък, който е психичен еквивалент на поведенческата лъжа и кражба, се уважава у българите. Защото, както многократно споменах по-горе, му липсва зрялост като психосоциален индивид, както и духовна връзка с принципите на Живота.

До какви големи неща водят тези малки факти?

Нека сумираме обсъжданите неприятни черти и психо-социални факти. Българинът обича да крадва, да послъгва тарикатски. Не уважава възрастните, живее забързано-невротично, забравил щастието от простичките и истински важни неща, инфантилно се бунтува против здравите правила и авторитети, потиска обичта към родината си чрез бездейното си нищоправене за просперитета и, като автоагресивно поема абсурдните словоблудни реторики и престъпни поведения на елита си, проектира собствената си болезнена нараненост и безсилие в насилието си към животните и грубостта към ближния си, за сметка на което пък е мазохистично свръх-сервилен към големия пореден брат (нещо като думите на Мишо Шамара: може да си грозен, но за сметка на това си тъп…), като цяло е суеверен, но бездуховен и безлюбен циник, на който трудно му се отдава задружността, тъй като е дълбоко неуверен в себе си, а оттам пренася тази неувереност в недоверие в другите и краен, изолиран индивидуализъм!

До какво води всичко това?

Аз отново твърдя, че колкото „рибата се вмирисва откъм главата“, толкова и тялото на всяка риба/ народ заслужава и позволява поведенията на главата си/ управляващ елит. Аз съм психолог и като такъв, се занимавам основно с индивидуалните психични факти, наличности и процеси. След обзорният поглед и сравнение между психиката на средния грък и българин, ми се струва, че по-глобалните заключения, засягащи случващото се в държавата ни, са прозрачни. Оставям на собствената ти съзнателност, мили читателю, да избистри ясната картина на държавната ни ситуация.

Послепис

В горните редове в никакъв случай не въздигам елините като кой знае какви люде, нито пък принизявам качествата на българина. Просто съпоставям и излагам някои психо-социални причини за протичащото западане на родината ни. А положителни черти средният българин определено има: иновативен е, широкообхватен е в разбиранията и уменията си, много търпелив и издръжлив е и там, където мнозина други биха се оказали, той има силата да продължи. Волеви човек е българинът. Умен е и като цяло, доста самостоен и справящ се във всякакви обстоятелства. Има хляб в българина! Затова смело излагам минусите ни – за да можем като ги видим ясно и осъзнаем, да ги трансформираме в добродетели!


Орлин Баев, българин