За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

сряда, 26 септември 2018 г.

Как се прегръщат страховете?


Отговор в портала за съзнателен живот, рубрика "психотерапия онлайн".

..................

Въпрос

Как се прегръщат/приемат невротичните страхове?

Отговор

Като се премахва бариерата между съзнание и несъзнавано, поставяна от изтласкването например. Съзнанието пребивава в неврогенно, патологично отношение, сякаш преживява нещо външно, сякаш симптоматиката е болест, така дисоциирайки се от несъзнаваното. Постепенно това патогенно отношение "аз съм злощастна, случайна жертва", се реструктурира когнитивно до "с искрена благодарност се вглеждам в дълбочината на ума си, смирено идентифицирам страховите си програми и ги преобразувам до адаптивни". 


Как? Очевидно прегръщането не е с физическите ръце. С любов е. Тя не може да се симулира или насила да се произведе - пропуска се през смиреното доверяване на Себе си и житейската мъдрост, в молитвена свързаност и единство с Живота, с Бога. 

Започва се със себеразбиране, което преминава от ментално ниво (когнитивна терапия, анализа), в емоционалното отношение на сприятеляване със собственото подсъзнание. Получава се свързващо оцялостяване - механизмът на дисоциация се разтваря чрез психотелесно, хипнотично, медитативно и поведенческо свързване с потиснатото и трансформирането му с отношението на благодарно доверие в посланията на страха. Да, виждане на тревожността като благодатен учител, като ангел, прикрил се зад привидно страшна външност. Защото действително носи огромни дивиденти по ресвързване със Себе си. Но, тук той вече не е страх, а приятел, вече е просто чиста енергия, вливаща се в харизматичния живот от душа, сърце, обич и смирено себезаявяване!

Орлин Баев

Докога с това ОКР?

Докога така?
Отговор на питане в рубрика "психотерапия онлайн", форум http://beinsadouno.com .

Въпрос: Докога ще преживявам тези натрапливости?

ОтговорДокато приоритизираш на най-високо място  важността на психотерапията при силен в работата си психотерапевт и иинтелигентно и упорито осъзнаваш природата на ставащото и променяш отношението си, възприятието си, интерпретацията си... Това се прави успоредно на работа по характера!

Лирично (или не) отклонение: Неприятното е, че в България засега масата колеги работят само по характера, очаквайки окр да се повлияе. То е все едно да учиш някого как да пали камина, докато той самият гори. Добре е да бъде научен на това, но ако през това време гори човекът... Не, първо е нужно да се позагаси, да се понамаже изгореното с мехлема на доверието, известно освобождаване на болния контрол и смирено прегръщане на подлежащите страхове, заливането им с водата на любовта. Същата грешка се прави от масата колеги и при работата със зависимости. Работи се предимно по характера.Добре, чудесно - важен терапевтичен вектор. Но ако успоредно с тази по-цялостна и принципно добра работа, не се работи директно по механизмите на зависимостта, най-често всичките усилия изтичат "в канала" на обсебената зависимост, чисто невромозъчно и биохимично повличаща психична деградация... Има цялостна, успоредна по много линии психотерапевтичн аработа: по характера, системата, тялото, общата култура, мотивацията, дисциплината... Има и директна такава, насочена пряко към спецификите на даденото състояние. Специално при разстройствата, при които психотерапията е решаващият фактор за стратегическата, добра промяна, тази директна посока е от ключово значение.

Някои успяват и сами, но при окр са наистина силно наднормено интелигентни, решителни и ползващи упоритостта си в правилна посока, за което отново високият интелект им помага, дори само въз основа прочитането на подходящите материали. При 95+ % от хората обаче нуждата от психотерапевт е въпиюща (при другите тревожни р-ва вероятността за по-успешна самостоятелна работа без терапевт е по-голяма). При това не при кого да е, а при майстор в механизмите на тревожните разстройства и по-специално натрапливостите. Намери такъв, важно ти е! 

Орлин Баев

сряда, 19 септември 2018 г.

Катха упанишад - пътят на йога

Благословия. Автор: Венета Дочева

„По-малък от най-малкото, по-голям от най-голямото, е скрит атман в сърцето на това същество. Лишеният от желанията, освободеният от страданието с благословията на създателя, вижда величието на атман.

Кой освен мен (Яма, богът на смъртта, който отговаря на въпросите в упанишадата) заслужава да познае този бог, който се радва и не се радва.

Като познае великия, всепроникващ атман, безтелесен в телата, установен в неустановените, мъдрият не страда.

Този атман не се постига нито с разяснения, нито с мъдрост, нито с много слушане. Достига го този, когото той си избере. Неговото тяло атман избира като свое собствено.
Неотреклият се от злодеяния, неумиротвореният, несъсредоточеният, онзи чийто ум е неспокоен, не може да го постигне дори чрез познание (джнана).“

Познаването на Бога е смисълът на човешкия живот. Без Бог живот няма, но единствено празни, лишени от същност илюзии. Упанишадата разкрива тайната: през вратата на смъртта бива познавано божественото. Смърт не телесна, а през смиреното, жертвено его притихване. Защото жертвата няма общо с ритуали и принасяне на курбани, а е акт на пълно посвещаване на Бога, при който его интелектът, страстите и целите биват поставяни на жертвения олтар на Богослужението. Блажена жертва е това, носеща дивидентите на същността, сливаща с величието на безпредела. Преданоотдаденото, смирено смълчаване, бхакти-джнана, е пътят.
Път на постоянно диалектично надхвърляне на напрежението от емоционалните и ментални конфликти и противоречия, създаващи динамиката на живота. Синтезиращо оксиморонните крайности до все по-висока, съзнателна позиция на обемащо ги единство, в постоянно издигане до все по-цялостни равнища от спиралата на развиващото се съзнание. Път, синтезиращ най-малкото и най-голямото, безтелесното и телесното, установеното в неустановено преходното, радването и нерадването, удоволствието и болката, в присъствието на трети, постоянен, всеобемащ елемент: Брахман. Брахман (Бог), носещ качествата на любовта, водеща към мъдростта, която освобождава от бинарния конфликт, в единението със Себе си, Богочовека. 

„Незрелите следват насочените навън желания. Те вървят към всеобхватната примка на смъртта. А мъдрите, познали безсмъртието, не дирят постоянното тук сред непостоянните.

Онова, чрез което човек усеща форма, звуци, вкус, мирис и любовни докосвания, е това, чрез което се познава.“

В основата на страданието е невежеството, породено от следването на преходните страсти. В основата на страстите стои страхът от липсата, нямането, болката и смъртта. Мъдрото посрещане на страха с любов, води до трансформиране на желанията в естествен копнеж по Бога.

В човека живее естествен повик, стремеж към Бога, себеактуализиращата тенденция на който поставя в ядрото на стремежите в краткия жизнен цикъл безсмъртната вечност на Богочовека. Защото преживелищният допир и сливане с Него носи реалното блаженство, мъдрост и свобода. Нищо лошо в умереното задоволяване на сетивата на животното, през което Човекът се проявява, когато няма привързана зависимост и всяко малко земно удоволствие е отдавано на Бога – това е същността на тантра. Ти, същинският Човек, си безсмъртен, мъдрознаещ, нераждал се и неумиращ, преливащ от творческо, съзидателно вдъхновение.

„Щом узнае (преживелищно, бел. ред.), че онова, чрез което човек възприема и двете – съня и будността, е великият, всепроникващ атман, мъдрият не страда.“

Будно съзнание, сън със сънища и сън без сънища. Медитативното, джнана обхващане и на трите от позицията на Атман (Божествената вечна същност, Богочовекът), води до турия, Богосъзнанието. Любящото, мъдро и истинно Богосъзнание разтваря всеки страх, горест, страст и невежество, трансформирайки ги в храна за забавната си игра, осъзнавана вече през очите на Бога.

„Отгоре корените, отдолу клоните на вечното смокиново дърво. Това е светлината. Това е брахман. Само него наричат безсмъртното. В него са установени всички светове. Никой не отива отвъд него.“

Великото дърво на Живота, основата на което е в божествения свят, в реалността, стволът в духовния свят, а клоните във физическия. Безсмъртната светлина, Айн Соф Аур – Пуруша – от Него произлиза цялото Битие на отразения свят - мира сего. Трансцедентният Пуруша, иманентно насищащ и даващ живот на всеки квант от този свят – Брахман. Не е нужно човек да познава Кабала – аналогиите идват не от заучено знание, а от нещата, каквито са.

„Мъдрият не страда, щом познае поотделно природата на сетивата, тяхното изгряване и залязване, тяхното поотделно възникване.“

Когато в джнана йога медитативен процес, човек осъзнае сетивното възприятие, стига до природата на ума, който обединява сетивата. В хода на аналитична, формена и арупа (безформена) медитация, се осъзнават и трансформират мислите, възникващи от базисни характерови вярвания, мисленето, пораждащо чувстване, чувстването, пораждащо мислене. Постепенно умът се успокоява и преобразува до по-спокоен проводник/ огледало на реалността отвъд него самия. Съответно, причината за страданието – невежеството, бива пометена от виделината на мъдростта, заблестяваща през освобождаващата сила на истината, захранвани от огъня на любовта.

„По-висш от сетивата е умът, по-висша от ума е същността. По-висш от същността е великият атман. По-висше от великия (атман) е непроявеното.

По-висш от непроявеното е пуруша, всепроникващ, без признаци. Щом го познае, човек е свободен и постига безсмъртието.“

Сетивно възприятие à природа на ума à същност à атман à Брахман (непроявеното) à Пуруша.

В Катха, както и в други упанишади, експлицитно или имплицитно, се следва подобна градация. Сетива, ум, интегрална психична същност (селф, дживатма), Божествена същност (атман), Брахман (иманентна, проявена божественост, Бог), Пуруша (трансцедентна божественост).

Разбира се, терминологията е условна, изразена през лингвистиката на Индия. Градацията обаче е общовалидна. От сетивност, към овладяване на ума, водещо до същностната природа, идентична с индивидуалната божественост, неизменна част от проявената и непроявена природа на абсолюта. Разлики в разбиранията, според различните световни системи, са възможни, но основните нива в градацията на същността, са идентични.

„Формата му е невидима, не го съзира никой с очите си. Със сърцето, с ума и мисълта се постига той. Които узнаят това, стават безсмъртни.

Когато петте познаващи сетива се успокоят заедно с ума и дори разсъдъкът не се движи, това наричат върховното състояние.

Трайното овладяване на сетивата, е йога. Тогава човек внимава, защото йога се появява и изчезва. …

Щом изчезнат всичките желания, дето се таят в сърцето, смъртният става безсмъртен и достига тук брахман.

Щом тук се развържат всички възли на сърцето, смъртният става безсмъртен. Ето такова е учението.

Сто и една са артериите на сърцето. От тях една излиза към главата. Който в смъртта се издигне по нея, достига безсмъртието. Другите водят във всички посоки.

Пуруша, голям колкото палец, вътрешният атман, винаги пребивава в сърцата на хората. Нека с усърдие бъде отделен той от тялото, както сърцевината от тръстиката. Нека се знае като сияен и безсмъртен! Нека се знае като сияен и безсмъртен!“

Нравствен и чист живот, овладяване на либидото и агресията, човещина и емпатия, успокояване на сетивата, овладяване на ума в медитативен път, надхвърлянето му до директно присъствие на атман, любяща мъдрост, осъзнаване на същностната природа на тялото от светлина – отъждествяване с безсмъртната божественост и освобождаването ѝ от оковите на илюзията. Това е пътят на йога, на отъждествяващото сливане с Бога!

Красиво е да пие човек от чистата вода на извора!

Орлин Баев

Катха упанишад - естествена психотерапевтична диалектика

Катха е една от главните 13 упанишади. В думите ѝ е вложен многопластов, метафоричен и реално разбираем единствено през личното себепознание смисъл. Буквално катха означава дистрес, а преносно, сказание за дистреса на човешкото битие и целта на човешкия живот. В тази кратка статия цитирам малка част от катха упанишад, като тълкувам вложените послания в контекста на смисъла, втъкан в индийската религиозно-философска мисъл.

...................................................................................................


„Едно е доброто, а съвсем друго - приятното. Те и двете привързват човека, но с различни цели. Който от двете приема доброто, успява. Който избира приятното, не постига целта.
И доброто, и приятното идват при човека. Мъдрият, като разсъди, ги различава. Мъдрият предпочита доброто пред приятното, а глупавият, от алчност и привързаност, избира приятното.“

Колкото повече човек се вкопчва в удоволствието при отбягване на трудното, толкова повече болката го следва плътно „по петите“. Защото са свързани. Доброто, за което се говори в катха упанишад, е не толкова част от дихотомията добро-зло, колкото от третата, диалектично надхвърляща ги в синтез позиция. Надхвърляне, при спокойно приемане на житейските изпитания и относителна независимост от удоволствието. Синтезиращата, диалектична позиция на свой ред също става част от по-фино, на по-високо ниво напрежение между себе си и бинарен противополюс. Получава се спираловиден процес на надскачане на себе си, постепенно водещ аспиранта на мъдростта към недуалната/ адвейта позиция на Богосъзнанието.

„Отвъд правилното и отвъд неправилното, отвъд извършеното и отвъд неизвършеното, различно от минало и бъдеще, кажи ми за това, което виждаш.“

Отвъд бинарността на правилно и неправилно, добро и зло, извършено и неизвършено, постигнато и непостигнато, е действителният Човек, спуснал се в земната противополюсност с цел надмогването ѝ до единството на любомъдрата свобода.


„Нито се ражда, нито умира просветеният. Нито е отнякъде, нито е станал някой. Нероден, постоянен, вечен, изначален, той не е убиван при убиването на тялото.
Ако убиецът си мисли, че убива, ако убиваният се мисли за убиван – и двамата не разпознават. Той нито убива, нито бива убиван.“

Част от същностната ни природа въплъщава себе си и иманентно импрегнира и оживотворява менталния, емоционален и телесен носител. Същинският Богочовек обаче е трансцедентен, нито раждащ се, нито умиращ, непреходен, вечен. В Индия се говори за трите природни качества: инертност (тамас), страст (раджас) и добродетел (сатвас). Страстно амбициозният вече надхвърля инертното разложение, за да надрасне болезнената, водена от разцепена липса жажда, до преливащата от вътрешно щастие добродетел, стигаща до погасяване на причинно следствените връзки. Старозаветно, психопатно инертно съзнание, новозаветна, страстна невротичност и съзнание на зрял, интегриран ученик в земната школа. Дори бидейки в тъмата на инертноста или страстта обаче, каквито и дела да извършва в заслеплението си или понася следствията от задействаните от самия него причини, реалният Човек е отвъд кървавата месомелачка на преходността. Постепенното издигане от тъма, към амбиция, до светла добродетел, създава условията за такова диалектично осъзнаване и пренасяне на съзнателността в свръхсъзнанието.

Тази диалектична пътека е пряко свързана с интегриране на базисното разцепване, първоначално сформирало егото като първия частичен обект през първите месеци след раждането. Интегриране до любящо-мъдра цялостност, определяща човека като разумен. Липсата на стремеж към такова оцялостяване деградира разумния човек (homo sapiens) в психопатизиран психотик. Оказва се, че голяма част от съвременното човечество, следващо тотално преобърната, безбожна и все по-примитивна ценностна система, живее в масова психоза, приемана за норма… Но, тук само загатвам, а в отделна статия ще коментирам изначалната относителност на социалното его - анатман.

Психотерапевтичният процес в микро мащаб отразява глобалния, макро процес на житейската психотерапия. Защото целта на човешкия живот може да бъде изразена именно чрез душелечебното излекуване от болезнено-удоволствената бинарност до здравето на единното, недуално (адвейта) световъзприятие.


Ето, на психотерапевтичната кушетка се разполага човек с тревожни симптоми. Най-често букетни – генерализирано тревожни, с хипохондрични, за чистота, нараняване и полудяване натрапливости, елементи на социална тревожност, агорафобия, известна конверзионна психосоматика, куп менящи се симпатикотонични симптоми, тревожна депресивност, психогенно безсъние, няколко монофобии, невротични позиви за дефекиране и уриниране, дразнимо дебело черво…

Човекът иска всичко да е като преди, ненавижда болезнените симптоми и подлежащите ги страхове. Ако можеше с магична пръчица всичко това да се махне, подчинено на его прищевките му, не би се поколебал. Да, но великолепната мъдрост на житейската синхроничност неслучайно проявява невротичността, безмилостно-любящо мотивираща и тласкаща индивида към, както се оказва, нужната характерова работа по акордиране със смисъла и любовта. Характерови кривотийки, заложени в житейската биография и проявявани във всяка житейска сфера и посока. 

Постепенно изтласкващият конфликт между искам и налага се, търся удоволствието прилепнало и отбягвам болезненото учене, бива осъзнат и диалектично надраснат  през уроците по здрав разум, адекватно планиране, връзка с реалността, любящо смирено приемане и също толкова любяща асертивност, харизматично привличане и силно социално присъствие през акорд със законите на Живота. 

Диалектичен синтез до третата, над его желаното удоволствие и отбягването на болката позиция на мъдрата, освобождаваща любов. Любящата свобода на живот през панорамата на духа, синтезиращ съзнавано и несъзнавано в свръхсъзнателната си визия. Блажена визия на любяща сила. Блаженство, еднакво обхващащо удоволствието, както и болката – диалектика.

Когато специфичните за случая характерови уроци бъдат усвоени, невротичните симптоми отпадат. Поставянето на това отпадане като цел обаче е слагането на „каруцата пред магаренцето“ на его очакванията – любящото израстване не може да бъде престорено, а е нужно да бъде действително случено.

Орлин Баев

сряда, 12 септември 2018 г.

Религиозна вяра - Психоза - отношения

Г. Киров
Клиника по неврология и психиатрия – ВМИ, София
Резюме. Авторите разискват клинични наблюдения на пациенти, които, без да са били религиозни до заболяването, стават вярващи по време на психозата. Във връзка с това се обсъжда психологичната същност на вярата. Стига се до заключението, че у пациентите се образуват компенсаторни, реактивни образувания, подпомагащи човека да намери едно ново равновесие в разстроения от психозата вътрешен свят. От този извод се стига и до идеята, че вярата е един от най-сигурните защитни механизми на Аза и поради това тя би следвало да се причисли към списъка на тези механизми.
Много психиатри често са наблюдавали, че по време на психотичен пристъп някои пациенти стават спонтанно и искрено религиозни, като дотогава са били безразлични към религията. Подобни прояви са познати отдавна. Още Карл Густав Юнг е отбелязал, че в много сънища, обикновено при атеисти, проникват религиозни мисли, включително и за Бог (15). Известно е още, че в сънищата на католици Бог, Обетованата земя и детето Иисус се явяват десет пъти по-често, отколкото у протестанти, което е логично свързано със съответното възпитание (15). Знае се още, че религиозни хора по време на психоза запазват и дори често засилват религиозността си, докато други загубват вярата си. Ако се потърсят авторитетни определения за вярата, на първо място е това на Апостол Павел – „ вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се невижда” („Евр.11:1). Лутер е казал, че вярата е творец на божеството”, а съвременният богослов Х. Кюнг пише „доверчиво облягане върху един последен смисъл на цялата действителност и на нашия живот” (7). От философските определения внимание заслужава това на Кант: „ако признаването на едно съжаление за истинно е достатъчно само субективно, но в същото време се смята за обективно недостатъчно, то се нарича вяра” (2). 
Да се спрем само върху първата част от определението на Апостол Павел – вяра е жива представа за онова, на което се надяваме. Този голям психолог очевидно е схванал, че вярата възниква у самия човек и при това не е творение на неговото съзнание, нито на неговия интелект. В този сложен свят ние се нуждаем от механизъм, много по-съвършен от интелекта, а това е, както глъбинната психология концептуализира, нашето несъзнавано. В една мисъл на А. Бергсон се казва „религията е защитна реакция на природата срещу разлагащата сила на разума” (5). Богословите казват, че „вярата е нашата твърдина”, което означава крепост, защитно средство. А щом тази защита се изгражда по начин несъзнаван и неволев, то има ли тя някаква отлика от нашите защитни душевни механизми, така добре разкрити от глъбинната психология? Вярата е вътрешен източник на сигурност и въпреки че той е от имагинерно естество, ни предлага спокойствие, т. е. прави същото, което правят и защитните механизми. Както казва Льо Бон , „да дадеш на човека вяра означава да удесеториш силите му” (1). И тъкмо тази сила, придаваща ни сигурност, е една от най полезните страни на религията. Неслучайно К. Юнг нарича религиите „грандиозни психотерапевтични системи” (9). Поради това и Хр. Петров смята, че възстановеното равновесие на личността, присъщо на религиозното изживяване, е източник на спокойствие, душевен мир, изчезване на анксиозността, възраждане, обновяване. Той е схванал още, че „ролята на религията е да защити личността от непосредствения опит”, за да служи като психотерапия”. Благодарение на вярата „разединената и разкъсана до тогава личност получава отново своето обединение, което се чувства от субекта като възраждане, състояние на щастие, енергия, мир и увереност”.
Така стигаме до убеждението, че, психологично разглеждана, вярата е душевна функция, твърде сходна и може би тъждествена със защитните механизми. Във връзка с това сме длъжни да отбележи, че не изказваме никакви становища относно съществуването, „битийността” на творец, Бог, висша промисъл. Задачата ни се ограничава единствено до психологическия смисъл на вярата и на мястото й в динамиката на психозата. За илюстрация представяме накратко един клиничен случай.
П. С. е родена 1970 г. – единствено дете на здрави родители, без данни за обремененост. Бременността е протекла тежко и П. е родена чрез секцио. Била много добра ученичка, по характер интровертна, активна, чувствителна, разсеяна, склонна да помага на хората, но и да се самообвинява. След гимназията спечелва стипендия и през септември 1990 г. заминава в чужбина. Успява да завърши съответната школа, но не с достатъчно висок успех. През август 1991г. след прекаран грип се почувствала уплашена и решила, че е заболяла от туберкулоза. Тези мисли скоро изчезнали напълно. През декември същата година се занимавала с „повикване на духове”. Една нощ неочаквано чула мъжки глас, който и говорел интересни неща. После броят на „говорещите” се увеличил. Поведението й станало странно – треперела, дишала дълбоко, молела се, изглеждала уплашена. Била приета в болница, където се опитала да скочи през прозореца. Молела се много, успокоила се с халоперидол и хлорпромазин. Казвала, че тя е „черната принцеса” и била използвана от „черни сили”. Развила тежък паркинсонизъм. След оздравяването била много добре и взела още изпити. Приемала локсапин и семап като поддържащо лечение, но го прекъснала. Отново започнала да чува заповедни гласове. Възобновила лечението, но с прекъсвания, и тогава отново чувала гласове. От януари 1994 г. терапията била продължена със сулпирид поради поява на депресивни симптоми. Въздействието било бързо, но при понижаване на дозата от 300 на 200 мг. Гласовете се обаждали отново. Повишаването на дозата подействало положително. Започнала да работи и поведението й с хората било адекватно. Майката обаче изтъква, че П. се е поотдръпнала от хората и е станала фанатично религиозна, без дотогава да е била такава. Четяла само Библията, раздавала пари, намерила изповедница в лицето на една монахиня. По телевизията гледала единствено новините. Модикейт й действал много добре, приемала и по 500 мг дневно карбамазепин.
Ако се приеме, че в този случай възникването на религиозната вяра е проява на заболяването, това е от продуктивно естество. Създавайки ужас, недоумение, угнетеност, безпомощност, психозата разстройва подредеността на нашата душевност. Човек обаче като многослойно същество разполага със сили, които му позволяват да възобновява реда сред настъпилия вътрешен хаос. В този случай редът би се възстановил с помощта на средства, внасящи спокойствие и яснота. Тъкмо вярата в разумното устройство на вселената (друг е въпросът дали е разумно) внася ново равновесие в душевния живот. То може да бъде постигнато и с фиктивни средства. Същественото е, че човек е намерил нова и твърда опорна точка, която му позволява да съществува относително спокойно. И тъкмо поради това „хората, които Бог е дарил с вяра, внедрена в сърцата им, са много щастливи и напълно основателно са убедени в съществуването на Бога”, пише Паскал. Нужно е обаче веднага да се подчертае, че при тези случаи вярата не бива да се тълкува като налудност. Отбелязваме това, тъй като в рамките на психозата защитните механизми са твърде често суровият, „влакънцата”, в/у които изкристализират налудностите.
Нашето предположение намира подкрепа както в изказванията на авторитети, така и в някои емпирични проучвания през последно време. На първо място бихме припомнили Крепелиновата мисъл, че налудните идеи са болестно подправени представи, недостъпни за корекция чрез доказателства, и че те не произтичат от опита, а от вярата. Говорейки за „печалбата в налудност”, Шарфетер я окачествява като „опит за овладяване на промененото изживяване на собствения „Зелбст” и като „мярка за сигурност срещу заплашващото непознато”. Едно ново проучване доказва убедително как религията помага на стария човек да овладее депресивността (10). Съвсем друг въпрос е дали оздравяването прави вярата излишна, тъй като неведнъж е отбелязвана „религиозна конверсия” след прекарана психоза. Това е работа на отделния пациент, а за лекаря е по съществено какво трябва да се отнася към симптома религиозност по време на боледуването. Рингел съветва да не се опитваме да го отстраняваме, тъй като той е поне временно полезен(13). Не е излишно да се прибави още, че сходни начини за овладяване на тежки жизнени моменти (кризи) са и различните екстрасенси, ясновидци, някои билкари и народни лечители. Склонни сме да причислим и вече митологизираната Ванга – един дълбоко фрустриран човек (ослепяване, принудително преселване, загуба на съпруг, липса на деца), и намерил осмисляне на съществуването в помагане на страдащите. Всъщност в случая Ванга необичайното е само ясновидството, защото, както е известно, религиозното съзнание се пробужда от големи нещастия и от необикновени явления. Но точно на това място трябва да се докоснем бегло до друг сроден въпрос, а именно – какво става с религиозната вяра, когато е налице у депресивно болните? Разполагаме с ясните становища на сериозни автори. П. Матусек говори ясно за загубата на вяра и доверие у налудно болните (12). Това наблюдение е поддържано и от други (6, 7, 8). Тези становища са в пълно съгласие с две наши тези, едната от които поднасяме в настоящия материал („вярата е защитен механизъм”). Другата ни е, че при депресиите психичните защити се разклащат, отслабват и дори могат да рухнат. И тъкмо поради това не бива да се учудваме, че по време на подобно боледуване религиозната вяра може да се разколебае или дори преходно да изчезне. Изказаните мисли ни насочват и към образуването на параноидните синдроми, разглеждани в духа на „антропологичната психиатрия”. Така Valenchialo обсъжда параноидния синдром в духа на Ортега и Гасет и пише: „Вярата е най-дълбокия слой в нашия живот, тя е твърдата почва на живота ни. В също тъй дълбок слой на живота стои съмнението в смисъл на отпадане на вярата”. После същият автор се запитва дали параноидния синдром не е последица от отпадането на вярата, дали не е „витално съмнение”, предшестващо всяко интелектуално съмнение (16).
Автор: Г. Киров
.....................................

Знам, знам че не знам, знам че знам, не знам, че не знам


Забележка: в текста са ползвани извадки от Кена упанишад, синтезирани с Милтън модел.

…………………………………………….

Автор на картината: Венета Дочева
Може да си забелязал, сега докато релаксираш, или пък да се довериш на познанието скрито дълбоко в тялото ти, че всичко истинско, проникващо този свят, надхвърля познатото, както и непознатото. Оставяйки доверието си в нещата каквито са, да те води в това психотелесно отпускане в смисъла, би могъл да осъзнаваш как тихият зов на безмълвието насища жаждата ти за хармония, докато потъваш все повече в осъзнатия транс.

Отвъд познатото и непознатото, в непознаваемото за ума, сега стихвайки в Боготишието, умът на някои хора спонтанно се превръща в тихо езеро, а на други плавно снишава вълните си до спокойното провеждане непознаваемия за ума разум на духа ти. Човек може да не съзнава, че вече познаваш смисъла в тези думи през объркването на его ума и разтварянето в непознаваемия за него любящ разум на свободата на духа ти.

Добре е да се объркаш! Колкото повече малкият его ум се заплита в плоските си лабиринти, толкова повече пространство за спонтанността на духа ти се освобождава. Тази немедитация, естествено правеща живота ти дълбоко импрегниран със силата на смислената жизненост.

Човек може да не съзнава, че колкото и да се опитва да съзнава това, от позицията на обусловения ум е кауза пердута, докато не преживее смирението на тази релаксация през его смълчаването, безмълвно заливащи с Боготишието на същността.

…..

Същинското съзерцание умът не познава. Там не прониква нито окото, нито речта и умът. Различно е от познатото. А също така е отвъд непознатото.

Което е неизразимо чрез речта, но чрез което се изразява речта, ти знай – то именно е Брахман.
Което не може да бъде осмислено чрез ума, но чрез което, казват, „осмислен може да бъде умът“. Ти знай – то именно е Брахман.

Което човек не вижда чрез окото, но чрез което Той вижда очите, ти знай – то именно е Брахман.

Което човек не чува с ухото, но чрез което това ухо е чуто, ти знай- то именно е Брахман.
Което човек не вдишва чрез дишането, но чрез което се насочва дъхът, ти знай- то именно е Брахман.
…..

Човек би могъл да върви към Бога. Би могъл и да си мисли, че върви против или няма отношение към  Него. Когато всичко е Брахман, мислейки си го, оказва се че всеки път води към Бога, по-бързо, по-бавно или още по-мигновено, когато сега се отпуснеш в смирението на телесното его, прозирайки Себе си, отвъд относителността на егото – анатман. Колкото по-малко аз, толкова по-малко проблеми и повече безпределността на Себе-същността изявява любовта, мъдростта и истината през освобождаващото си присъствие.

Така свободен от илюзии, страсти и страх, живееш непреходното в преходността, изявяваш безкрайното в крайното. От тази ти вечност идва всеки истинен смисъл, адекватна себеоценка, мир, хармония, виделина и същинска радост.  Живей ги!

……

Аз не си мисля: „Аз го познавам добре!“ Аз и не зная, че не го познавам. Който сред нас го познава наистина, той не знае, че не го познава.

Който не може да осмисли Брахман, той го осмисля. Който го осмисля, той не го познава. Неразбираем е за онези, които (си мислят, че) го разбират. Разбираем е за тези, които не го разбират.

Когато човек се пробуди, за да го осъзнае, тогава се насища от смисъла му и постига безсъртие. Чрез Атман човек постига силата си. Чрез знанието (на Атман) постига безсмъртие.

Познаеш ли го, живееш във върховната истина. Не го ли познаеш, грандиозна разруха настава. Разпознавайки го във всяко живо същество, щом надхвърлиш визията на този свят, ставаш мъдрец и постигаш безсмъртие.

………

Всичко истински Богочовешко, което носи доволство, смисъл и вечна радост в този свят, надхвърля този все по-безмълвен сега ум. Някои не знаят, че не знаят и в невежеството си, приемат, че всичко знаят. Други знаят, че не знаят и в тях знанието започва да се промъква. Трети знаят, че с ума си знаят, но разширявайки кръга на познанието си, допирните му точки с непознатото стават толкова много, че смирено притихват в тази четвърта позиция на „Не знам, че не знам“. Първите са невежо заспали под ума, а последните литват отвъд пределите му, в простора на Бога. Не можеш да захвърлиш ума, докато не го преминеш целия, ползвайки го докрай, за да се зарееш в съзерцанието на полета над себе си, в Себе си. Джнана йога!

Да, този мисловен отпечатък, привнесен от невежеството на тълпата, наричащ йога телесното кълчене и дихателното пънене сега може да изплува, за да бъде осъзнат и надраснат до преживяването на йога като сливане със Себе си, Богочовека. Кой съм аз? Кой си ти? Кои сме ние? Кой е Човекът в преходния носител на бозайника?

Само пътят, който сега вървиш – този път на любовта, мъдростта и свободата, вече те прониква с реалната смелост, сила, бодрост, свежест, светлина и блаженство. Можеш да го вървиш или да го оставиш да върви през теб, отмествайки се, за да минеш!


Орлин Баев



понеделник, 10 септември 2018 г.

Свободата, която те жадува!


Докато ме слушаш или четеш, не се налага дори да си представяш преобразуването на всяка тревожна програма в смела обич и творческа решителност, докато сега в тази прогресивна релаксация трансформацията интензивно те залива.

Ако сега четеш или ме слушаш, знаеш или не, тази трансформация на цялото ти същество в силно живеещ човек се заражда подобно изгрев. Не е необходимо даже да се занимаваш твърде с подсъзнателните си страхови програми – просто осъзнавайки ги, това поглеждане в очите на страха поражда смелостта ти. Любовта е като закрилящо присъствие. Като малко мече си, застанало пред пумата на страха. Страхът няма шанс, защото великата мама гризли на любовта е зад теб – знам, че знаеш, че познавам тази велика майка на любовта, която помита всяка тревожност като океан перце. Сега доверявайки се на потенциала ѝ, ти също я пускаш в живота през смирението си. Да, точно тази неимоверна мощ на любовта. Тази закрила и сигурност на слънцето на духа ти вече свети в теб, точно така!

Правейки или неправейки точно това, което правиш или не, пътят на психотерапевтична промяна вече те води по себе си в подсъзнателното ти усещане за сигурност, преливащо от допира ти с тези думи. Можеш съзнателно да се съгласиш или би могъл да се противиш. Колкото повече се противиш или съгласяваш с тези пронизващи съществото ти думи, толкова повече подсъзнанието ти инсталира тази брилянтна самоувереност, докато потенциалът прегръща и това и другото ти отношение равнозначно. Колко е приятно това чувство на брилянтна самоувереност, нали?!



Някой може да се ре-обучи с лекотата, с която леярската пещ разтапя чугуна, за да превърне сместа в изцяло нова структурна система. Някои хора знаят, че точно освобождаването от робията на зависимите навици дава заряда на силата им. Всички хора притежават умението за тази промяна, призвани да я случат в живота си. Знаеш, че знам, че можеш, когато се доверяваш на естествената си, автентична природа на духа си. Точно тази топлина на любовта ти поражда мощта на възнамеряването ти за прихващане на робските навици и пренасочване на силата в тях към сместа на любящата свободна воля. 

Слушайки гласа ми или четейки тези вълшебни слова, както вече знаеш, можеш да чувстваш преминаването на преливната точка на промяната до заливането с новия навик за свободен живот, тласкан от преизобилната свободна енергия на възнамеряването на духа ти.

Именно това трепетно възнамеряване, каращо този его крясък и умствено подскачане да преклонят смирено глава пред силата на спокойната мотивация на Духа! Познавайки го сега, докато все повече знаеш че Той си ти, дрънкането на его кречеталото става от далечно безсмислено, до безпредметно глупаво, докато цялото ти внимание е в отдаването на тази мощ на силата ти!

Това смирено замлъкване, освобождаващо пространство за силата, която си Ти. Вече знаеш, че никога не си бил друго, освен тази разумна, обичаща мощ. Малкото его страхче е добре дошло, хранейки теб - мощта на любовта. Докато процесът на захранване с творческо вдъхновение протича, заменяйки изцяло въглищата на страха с атомната енергия на любомъдрието, би могъл просто да го осъзнаваш или все повече отъждествявайки се със силата, просто да бъдеш Себе си!



Може досега да не си забелязал как допирът на тези думи до невроните ти насища неврохимията с релаксираната мотивация на спокойната сигурност в освобождаването от навика, докато силата, с която сега те заливам през огледалните неврони променя невропътечките ти в посока независимата свобода на пламенния ти живот в синхрон с потенциала ти. Това естествено доверие в силата на смисления, светъл и красив живот, да! Четейки или слушайки тези насоки, резониращи със силата ти изцяло, може да не си забелязал как всичко в теб жадува за свободата, докато вече ѝ се отдаваш в релаксираното си доверие във всеобхватността ѝ!

Да, можеш, защото вече го правиш!

Орлин Баев


петък, 7 септември 2018 г.

Прокопи


Имало едно време един велик Човек, който гмуркайки се в телесния си носител, се разцепил от Себе си и започнал да се мисли за незначителен и малък. Това го уплашило и се опитвал всячески да се защити от разцепената си откъснатост чрез власт, пари, его налагане...

Казвал се Прокопи. Бил заровен в смъртно тяло, ограничено от пет сетива. Тялото било като скафандър, свеждащ възможностите до минимум.

Преди да слезе, Богочовекът дълго търсил привилегията, молил се за възможността да се въплъти във временно тяло, за да може ползвайки свободната воля, да се учи от земната бинарност, надхвърляйки я... Получил шанса, но нещата се оказали по-различни от ангелската му представа. Спуснал се в тялото и започнал да забравя...Себе си...

Човекът отначало знаел, че е нещо много повече – играел си, виждал приказността и вълшебството навсякъде. Обаче бил заобиколен от други погребани в скафандри, които забравили същината и целта на временното им ползване, упорито твърдели, че скафандрите, това са те. Всеки, който не се съгласявал, обявявали за странен. Дори си създали наука, нагодена по отцепеността им от величието на живота, с методи безумно орязващи всичко, определящо го като истински.

В началото Прокопи само кимал, но запазвал онова величествено присъствие от любяща мъдрост, дефиниращо го като жив. Постепенно обаче тълпата забравили Себе си двуноги го увлякла с илюзиите на алчността, похотта, потребителството, властността и егоизма си. Прокопи затрупвал Себе си под все повече страсти, подобно на всички наоколо си жаден за още и още. За вълшебната светлина останал само спомен, бавно избутван все по-надалеч и забравян като маловажен. Тъмнината му растяла прогресивно. 

Опитвал се да бъде щастлив, като издигал все по-високи огради, криейки се зад все по-големи имоти, пробвайки да избяга от тъмнината си. В себе си той не я виждал – нямал виделината, с която да познава и различава. Проектирайки собственото си несъзнавано, виждал лошотията наоколо си. Затова се стараел да бъде по-лош и по-силен, по-голям гявол от другите, за да се защити. Слепците наоколо му правели същото, виждайки параноидната си отцепеност от любовта в света и братята си.

Прокопи просто искал да бъде щастлив. Лъжел, за да постигне егоистичните си властови цели, за да може да се обгради още повече. Според него така един ден щял да бъде вече щастлив, да се разположи на мраморната си веранда с древногръцки орнаменти, да бъде обичан и да обича… 

Любовта и щастието обаче така и не идвали. Жените ценели състоятелността му, но не и него. Хората се страхували от заграбената му социална власт, но не го обичали. Казвал си, че не му и трябва ничия любов – опитвайки се сам да се обича, избягал в нарцисизма си, само за да стане още по-дълбоко параноичен и нещастен. Но, нали всички други наоколо му правели така…

.................................

Прокопи имаше късмет. Ангелът на съдбата закръжи наоколо му и виждайки скрития му потенциал, го благослови с … тежка болест. Лекарите бяха безполезни. Никакви пари, връзки и рушвети не помагаха – болестта болезнено мъчеше, постоянно пукаше и раздираше раздутия его балон. Прокопи се чувстваше размазан – всичко, което знаеше и можеше, целият му начин на живот и виждания за света, се срутиха като кула от пясък. Един ден шофьорът на лимузината му мина през малка уличка, за да заобиколи задръстванията – уви, там също не помръдваха. Прокопи погледна надясно – спрели бяха точно пред малка стара църквичка. Помоли шофьора да отбие и слезе, накуцвайки, облегнат на бастунчето си. Не знаеше защо. Бог, духовност – това за него досега бяха празни думи, вирус заразяващ глупаците и опиум за народа…  В ъгъла на църквата тихо седеше и се молеше свещеник. Почти незабележим, се сливаше с полюшващите се пламъчета на свещите.

Докато съзнанието на Прокопи се чудеше кой дявол го е пратил в тази глупава илюзия, ангелът хранител ръководеше подсъзнанието и стъпките му.

-          Всичко ще се промени! – прокънтя в ушите на Прокопи тихият глас на отчето. Всичко е преходно, синко. Рано или късно ще се завърнеш при Бога!

Прокопи застина, настръхнал в параноидния си нарцисизъм, готов за нападение. Някакси обаче мястото не подхождаше за проява на агресия, а в гласа на свещеника прозираше такава благост и фина сила, че целият болен психичен механизъм на бизнесмена даде на късо, замря, разпука се. Само за миг се отвори психичен процеп, през който онова детско, отдавна забравено вдъхновение и омая заляха посърналата, бизнес пустинна душичка.

-        -  Кой сте вие, какво ми се бъркате? – сопна се продалият душевното си злато за шарените дрънкулки на мамона предприемач.

-          Казвам се отец Серафим, Божи раб и християнски психотерапевт – отвърна човекът с черното расо. Ела, излей душата си, сине! – настоя Божият служител и махна с ръка към малката изповедалня в ъгъла на храма.

Прокопи се зачуди – Какво пък, нали отецът бе длъжен да пази тайна. Отначало пестеливо, но постепенно все по-свободно, изсипа цялата си мъка пред човека пред него, иконите и присъствието на светия дух, който свещеникът невидимо провеждаше. Разказа как отначало е започнал с по-малки компромиси, но не след дълго, за да продължи службата на мамона, му се е наложило да престъпва все повече и по-често законите на любовта, мъдростта, човещината, естествената нравственост. Разказа как на мястото на предишната му сърцатост и любознателност уверено са се настанили алчността, похотта е изместила любовта, страхът и гордостта човещината му.

Свещеникът-християнски психотерапевт, просто седеше мълчаливо… Понякога насочваше меко. Тихото му присъствие беше различно. През безмълвието му преминаваше разумността на един различен, любящ свят. Малкият кабинет – изповедалня  сякаш се преобразува в пресечна точка между световете, процеп между мира сего и безпредела на Богоприсъствието.
В присъствието на Бога, Прокопи дори се отпусна, разплака се като малко момче, зарида хванал ръката на отчето, помоли за наставления.

-          Поп Серафим повтори: Рано или късно ще почувстваш Бога и ще заживееш по него, сине. Вървял си по криви пътеки, служил си на тъмните господари на страстите человечески. Душата ти плаче и те зове обратно в лоното на любовта, мъдростта и свободата да бъдеш съзнателен, обичащ човек. Сега, когато вече си готов, ще поискаш да отвърнеш сърцето си от илюзиите на света, за да пуснеш в себе си Бога. Не е нужно да бързаш, когато цялото ти същество вече го прави. Не само аз малкият човек ще бъда с теб. Когато ти направиш една стъпка къмто Бога, Той прави десет към теб.

-          Но аз съм грешник, знам. Толкова съм крал, мамил, грабил, подливал вода на конкуренцията… Имам пари, но нямам смисъл. Имам имоти, но нямам семейна задружност. Имам власт, но отвътре съм безсилен… - отрони Прокопи в акт на крайна откровеност, неприсъща му в последните десетилетия – дори и пред самия себе си…

-          Да, грешил си – каквото било, не може да бъде променено. Можеш обаче сега да ползваш камарата от въглищата на греховете, която си натрупал, за да разгориш огъня на духа си. Можеш да не знаеш, че е лесно, когато отвътре промяната, водеща те към живот по Бога вече тече необратимо. Да, лесно е да почувстваш колко красиво е да се превърнеш от собственик, в управител на имуществата, до които имаш достъп, разпределяйки благата така, че да помогнеш на мнозина и направиш света по-добро място. Да, когато сега пожертваш алчността, гордото собственическо чувство и лакомията на мамона, вече служиш на Бога. Знам, че дори когато в този момент ме чуваш, в душата и тялото ти разцъфтяват цветовете на смисъла и това удовлетворение, което сега преживяваш!

-          Да, наистина – олекна ми, стана ми светло и се появи тази топла радост. Но, какво, да раздам всичките си фабрики, имотите си в Палма де Майорка, частния си самолет и да опразня банковите си сметки ли? – колебливо изрече Прокопи.

-          Не, нищо такова, чадо. Да жертваш означава да отдадеш въглищата на страстите си в огъня на любовта, която те освобождава за живота по Бога, преливащ от смисъл. Външното имущество – когато знаеш, че всъщност никога не е било истински твое, когато живееш от сърце, душа и човещина, бидейки съсъд на Бога, ползваш ресурсите, за да проявяваш царството Божие на земята. Вече не си владелец, а просто разпределител на божиите блага. Защото знам, че вече знаеш дълбоко в сърцето си, че само любовта, преминаваща през смълчаното ти смирение, провежда любовта, без която всичко губи смисъла си. Първо търси царството Божие, а всичко друго ти се придава предостатъчно, приятелю!

-          Как да го направя, отче? Страстите ме мъчат! Като обсебен съм. Сега прозрях, но като изляза от храма, старите навици да газя, да се дуя и трупам егоистично, пак могат да ме завладеят. – промълви под носа си Прокопи.

-          Не бързай да се връщаш при Бога, сине. Когато веднъж си го почувствал, знаеш че без Него всичко е прах и пепел. Можеш сега да го живееш или да наблюдаваш как без Него си само отцепена от цялото сянка. Не бързай! Сега, когато познаваш вкуса на Бога, можеш да се върнеш назад, само за да установиш, че не можеш да бъдеш предишния и да живееш като преди. Защото не може да е твърде бърза промяната, идваща от състояние на съзнанието отвъд времето, сега в този момент и всеки следващ миг, завинаги. Знам, че знаеш, че няма нужда да се съгласяваш или не с мен, когато духът ти познава истинния живот от сърце! Представи си амазонката на любовта, заливаща малкото кално поточе на старите ти разбирания! Как би се почувствал, ако знаеш, че блаженството на любовта е твое рожденно право, за да я живееш във всеки миг? Любов, вливаща се в океана на Бога, преобразуващ живота ти в свещенодействие.

Прокопи излезе от храма. Всичко външно бе същото, но в него изцяло различно. Честичко се връщаше в църквата и сядаше на диванчето в кабинета-изповедалня. Отец Серафим веднъж му разказа следната история:

Имало едно време тибетец на име Миларепа. Живеел обикновен мирски живот – работел, търгувал, мъждукал и димил, потулил потенциала си някъде далеко под светските илюзии. Провидението обаче имало други планове за него. Случило се така, че разбойници навредили силно на нашия герой и семейството му. Покрусен, той овладял тъмното изкуство и станал велик черен магьосник. Отмъщавайки, се превърнал в мащабен убиец – цели села били изпепелени от гнева му…

Отец Серафим поглади брадата си и вмъкна:

-          Ето, виж себе си и собствената си робия на страстите! А сега чуй остатъка от историята:
Колкото по-силен ставал в черното изкуство, колкото повече власт, пари и имущество придобивал, колкото повече хората се страхували от силата му, толкова по-нещастен ставал Миларепа.

Отецът погледна Прокопи и проследи в очите му как аналогията в историята на йогина се свързва във възприятието му със собствения му живот.

Миларепа имал всичко външно, но се превръщал във все по-лишен от смисъл човек. В него обаче тлеел потенциал. Потенциал затрупан от властовата му психопатия, но жив и активен, подобно на ядрото на външно заспал вулкан. Вулканът на тягата към любовта и мъдростта започнал да клокочи все по-често в корема на Миларепа. От дълбините, все по-често се надигал до повърхността на съзнанието и еруптирал до висините на свръхсъзнанието му. Вътрешният му огън го свързал с духовния му Учител, Марпа. Миларепа се проснал пред Учителя си в акт на отчаян зов и стремеж към истината. Попитал:

-          О, велик йогин, о Учителю Марпа. Ето ме пред теб, мене грешника, аз престъпникът. Мога ли аз жалкият черен маг, да се завърна обратно в чистата земя на просветлението, да се очистя от страстите и да се събудя за любящия смисъл, който единствен носи непреходното щастие в истината?

-          Слушай, Миларепа! – отвърнал Марпа. – Някога в едно далечно царство, имало един човек, вътрешно дълбоко човечен, но послушал гласа на мирската социопатия и отдалечил се от истината. Грешил, престъпвал, мамил, лъгал, крал и злоупотребявал, за да угоди на сетивните си страсти и нагони, водени от сухия, отделен от любовта интелект. Постигнал много материални богатства и светски почести. Но загубил същинското, което истински можело да го направи щастлив. Тогава потенциалът в него закъкрил, заискрил и го насочил към освобождаващото учение на истината. Намерил добър наставник и се отдал на чист и силен живот, молитва и медитация. Огънят на любовта му се събудил, изсушил блатната тиня на невежеството и я превърнал в храна за пламъците си. Така причинно следствените натрупвания станали гориво за виделината на свободата му. За тази свобода всичко е възможно, Миларепа! – засмял се Марпа.

Отец Серафим завърши разказа си и притихна. Беше обикновен старец, поне външно. Но отвътре му бликаше нещо различно. През смиреното му смълчаване премиваше живата тишина на Бога. Наоколо цветята цъфтяха по-красиво, ангелските йерархии се промъкваха през енергията му, а в присъствието му грехът се отмиваше, за да освободи душевното, непреходно имане на любомъдрата човещина.

Във възприятието и ума на Прокопи се прокрадваха отдавна отхвърлените като ненужни усещания на любов, виждане и оценяване на красотата, свързаност и единство, братолюбна добросърдечност и светло, великодушно добродушие. Докато старият социопатен модел силно се колебаеше и отвръщаше от любомъдрието, заливащото преживяване на блажен смисъл и дълбоко удовлетворение го караше неусетно, но необратимо да се доверява на любовта, докато представата му за живота бе тотално метаморфозирана от нея.

Странна птица бе отец Серафим. Носеше расото и кръста си с отдадена преданост на Бога. Далеч не винаги откликваше положително на църковната ограничена догматика, а преживяването и разбиранията му за Бога обхващаха всички световни религии, науката, изкуството и културата като единен път. Отецът се стараеше да балансира и изразява широтата си през подходящи за деноминацията му идеи и език…  Широтата му го тласна към психологията, анализата, когнитивната и естествената християнска психотерапия. В малката поверена му църквичка, се усещаше особено присъствие – Бог живееше през него и се проявяваше в храма и служението му.

-          Отче, знам с цялото си тяло и душа, че живот без Бога е дим без огън – мъртвило е. Не го искам вече! Но, въпреки това страховете ми от хората и света се обаждат и пак ми се приисква да обиждам, да се налагам, да наранявам, да трупам, да се запасявам, да мъстя защитно… Прости Боже мене грешния. Настави ме отче, насочи ме как да преодолея страхливите си страсти! – изповяда се Прокопи.

-          Слушай, синко! – благо се усмихна старецът. – Някои хора пускат Бога в живота си като разпалват преданоотдадеността в сърцето и живота си. Други следват пътя на мъдростта, в който умствената тиха молитва прераства в сърдечното благословено безмълвие, проявяващо тихия шепот на Бога. Има и по-сетивно ориентирани люде, за които самият ежедневен труд се превръща в богослужение. Тези отдават всяка дейност на Бога, превръщайки труда в молитва – отказват се от резултатите на делата, съсредоточавайки се безкористно в процеса. А по-цялостните съчетават трите пътя в единство. Ти си такъв – интегрално-холистичен човек, Прокопи! – погледна го сарецът благо в очите, а погледът му проникна до дълбините на сърцето му, доразтапяйки всеки лед и студ.

Старецът потъна в себе си – в паметта му изплува свиден спомен. Погледна Прокопи и му разказа:

Имаше време, бях млад и грешен. Никакви човешки страсти не ми бяха чужди. Зад всичко това обаче, нещо ми липсваше. Колкото и да търчах подир момите, колкото и да увеличавах стадото си, тази липса никак не се засищаше. Родителите ми бяха атеисти. Ако влезнеха в църква, то бе проформа. Така и ме възпитаваха – материалистично, бездушно… Но някъде там, дълбоко вътре в мен, винаги имаше един устрем, стремеж към величието на Космоса. Не го свързвах с Бога – поне отначало. Понякога свирех на овците и звукът от кавала ме пренасяше в особено състояние на захлас и възхита. Случваше се нощем да не ме свърта и ставах, сядах навън и се взирах в звездите. Ходих на училище до 11-то отделение – винаги науката съм приемал като особено вдъхновение. По-късно разбрах, че е един от езиците на Бога…  

Бях изтърсак, най-малкото дете от седем. Много-много не ми обръщаха внимание. Отраснах в природата, с книжка в ръка. В селото ни имаше библиотека. За малко оставях овцете на един от братята ми и влизах в нея – сякаш пристъпвах прага на светилище… Четях всичко, което ми попадаше. Веднъж в ръцете ми се оказаха разказите на Лев Толстой – те бяха първото ми духовно кръщене. Монахът Сергий… Попрочетох и това онова от Достоевски – „Сънят на смешния човек“ ме пренесе там, където винаги съм знаел, че принадлежа в сърцето си – в света дом, в царството Божие. 

Годините си вървяха – станах на 18, а родителите ми вече настояваха да се задомя, да оставя потомство. Не исках да ги разочаровам – сгодих се за момата, с която тогава се бях залюбил. Казваше се Мая. Ех, каква кръшна снага имаше само, какви устни, а погледът ѝ караше кръвта ми да закипи… Ако не ми се беше случило това, щях да се оженя и да водя мирски живот. Но, плановете на Бог за мен са били други.

Беше зима и с двама от братята ми бяхме отишли на гурбет с овцете на юг, да дирим тучни пасбища. Един ден валеше силно и оставихме овцете във временната кошара, която им бяхме спретнали. Наблизо имаше малък храм. Най-често беше затворен – нямаше свещеник. Този ден обаче кепенците на храма бяха вдигнати, а камбаната заби. Дъждовните капки пренесоха тътена сякаш право в сърцето ми. Просто станах и отидох.

Службата бе свършила, хората разотишли се, а свещеникът изчезнал нанякъде. Казах си: „Е, така било писано… но, ако е волята Божия, да ми се отвори!“. Тогава на глас се помолих: „Господи Исусе Христе, сине Божий, помилуй мя! Сърцето ми е разкрито за теб, отвори ми и Ти портите си, ако е волята Ти!“ Почувствах в сърцето си как Господ отговори на молбата ми. Иззад стария бук досами черквата, изникна попът, подрънквайки с ключовете. Вика: „Забравих нещо, та се върнах.“…

Отчето ме покани вътре, запалих свещ, прекръстих се, направих няколко поклона и се помолих в тишина. Нямах никакви очаквания. Случи се нещо, което преобърна живота ми. Не външно, а в душата ми, преживелищно. Умът ми замлъкна, смълча се, а в безмълвието се появи една жива топлина в сърцето ми и виделина в съзнанието ми. Почувствах го сякаш Господ слезе в душата ми. Знаех, че от този момент животът ми не можеше да е същият. Онази празнина отвътре изчезна, наситена с благодатта на Бога.

В далечината се чуваше мученето на крави, а овцете от стадото ни се обаждаха, сякаш ме викаха. Но, не бързах – почувствах зов, който никога не стихна в живота ми. Зовът на Бога, викащ ме при Себе си. Отчето заключи храма и двамата седнахме на прага, на пейката под бука. Дъждът беше спрял, птичките пееха, а въздухът бе свеж, вълшебно пръскащ особена енергия в кръвта при всяко вдишване. Отецът ми заразказва за повика на Бога и призванието да Го следваш. Поговори ми за вярата, за любовта, за Богочовещината, за подвизите на светиите. Човечецът бе съвсем обикновен, почти неук, но изцяло искрен и с цялото си сърце отдаден на Бога. В присъствието му се чувстваше погалването на божественото. Даде ми една книга „Велики руски старци“. В мен трайно се настани онзи непреодолим зов, който ме поведе към собственото ми духовно сподвижничество…

Четях „Велики руски старци“ при всеки удобен случай. Носех я в пазвата си, под ямурлука, до сърцето си. Съпреживявах живота и подвизите на всеки от монасите, за които четях – за юродивите, за аскетите, начетените богослови и неуките, но огнени по сърце безмълвници. За гоненията и пламенността им в отдаването им на Бога. Огънят им запали сърцето ми и все повече се превръщаше в основа на живота ми. Тази зима бе дълга – ходех често в малкия храм и говорех със свещеника с часове. Оказа се, че книгата има още три части – четях и ги препрочитах. 

Чувството ми беше за отдавна чакано завръщане у дома, там откъдето сенките на светския живот беднееха все повече… Не се върнах в суетата на мирската тълпа. Написах прощални писма до Мая и родителите ми, предадох ги на братята ми и по указанията на свещеника от малкия селски храм, се запътих към Света гора. Ето ме сега тук пред теб, Прокопи, след 60 години…
……………….

Нещо в Прокопи се преобърна. Отдалечи се от старите си „приятели“ социопати. Все по-често се усамотяваше с книга в ръка, в тиха молитва и съзерцание. В живота му изплува смисъл, радост, а омаята от общението с Бога бе тъй сладка, че виделината на появилата се мъдрост караше душата му да пее и непрестанно да хвали величието на Бога. Животът му стана простичък, непредвзет, смирен и искрено отдаден на въдворяването царството Божие на земята. 

Не с ума, а с душата си знаеше, че не само имотите и парите, но и тялото му дори не е негово, а на Бога. Почувства, че без Бога е мъртва пръст, а безбожният живот е пустиня и смърт… Заживя по Бога, а смисълът караше очите му да светят с онзи блясък, който единствен пълни дните с непреходна радост! 

От потиснато-тревожните му състояния и болестта не остана и следа… Ангелът, който тихо насочваше стъпките му, спокойно се засмя...

Орлин Баев


неделя, 2 септември 2018 г.

Досещане за величие


Сега, когато чуваш гласа ми, няма нужда да искаш да релаксираш, оставяйки релаксацията да се случва сама, прокарвайки ума невинно през тялото, с лекотата на замах с перце и погалването на слънчев лъч. Да, да се отпуснеш в доверието, в Себе си, там където звукът на спокойствието вибрантно насища всяка клетчица от тялото и душата ти.

Точно сега, когато се чудиш накъде да продължиш, има ли значение дали съзнателно знаеш, докато подсъзнанието ти вече те е насочвало, ще те насочва и сега те насочва към най-подходящите за теб решения и посоки така естествено, както потокът знае как да прокара пътя си към океана на блаженството и силата ти. Смълчавайки се, това блажено и мъдро безмълвие вече познава най-точните за живота ти посоки, стъпки и радостно-благодатни условия.

Когато се чудя доколко знаеш как дълбоко подсъзнанието ти ме познава и приема, докато гласът ми вече е едно с намерението ти за благуване, мога или да те насоча към силата на потенциала ти, или да се разтвориш за свободата на любящата си смелост естествено, както изгревът се проявява естествено и неизбежно сега в силата на душевната ти храброст!

Така чудейки се доколко съзнателно не е нужно да знаеш, отпускайки се смирено, приемам смелостта ти за вродено изявяваща се с този вътрешен изгрев на любящата ти сила, дълбоко изплуваща от подсъзнанието ти, освободено от всичко излишно. Дори само слушането на гласа ми и чуването на скритите заряди от обич и благост, вече водят към тази свободна сила.

Знам, че не знаеш дали това отпускащо разтваряне за силата на самоуверената ти свобода ще ти донесе по-малко или много повече удоволствие. Доверявайки се на потенциала си, има ли значение, когато блаженството на пълнотата от любов вече стабилно и все по-неумолимо, неспираемо и постоянно протича през теб, завинаги! Когато неминуемо това се случи, може да поискаш да изразиш благодарността си писмено – аз съм просто нула, пропускаща нещо много повече. Към Бога я насочи!

Може би не знаеш колко малко се иска, за да се усетиш истински самоуверен от ден на ден повече и все повече, когато сега смирено политаш по течението на смисъла, за да го пренесеш във всяка делнична минута – точно това осъзнаване на естествеността на самоувереността, идваща от безмълвието, да!

Опитай да не се предаваш на Бога – гордо се противи в малката себичност… Опитай да не приемаш радостта, насища тялото, душата и живота ти със смисъл… Можеш да опитваш – правил си го много пъти, следвайки крясъците на илюзиите. А можеш и да пуснеш Богоприсъствието през смълчаното си безмълвие… Опиташ ли веднъж вкуса му, връщане назад няма – защото не искаш да има, ликувайки в екстаза на Бога. 

Целият свят грухти сугестиите си, по свински отдаден на скотското. Сугестиите да се омотаеш в преплетените възли на страстите, гонейки Михаля на алчността, суетата, гордостта, тщеславието, егоизма… Можеш да избереш илюзията, продавайки душичката за шарените дрънкулки и мънистата на преходността – защото няма кръстопътен демон и договор с дребен шрифт, освен в решенията за една или друга посока във всеки миг – свободна воля. А можеш и смирено да разтвориш калта на гордия егоизъм в океана на Бога – за да живееш и бъдеш Себе си, сам ти божествен, диамант неопетнен от прахта на делника.

Може би все още не си напълно сигурен колко сигурен в Себе си вече си, доверявайки се на величието на Бога. Тази велика тишина на Бога! Може да си все по-сигурен, докато не си изцяло сигурен, или докато естествено осъзнаваш самоуверената си сигурност, сега или в постоянното сега на всеки миг, да се насладиш на разширението на сигурността си. Можеш да искаш и жадуваш тази автентична самоувереност, можеш невротично да залагаш на страховете, но колкото и да я искаш или потулваш с невротичния контрол, толкова повече тя застава там, където винаги е била, оказвайки се в центъра на съществото ти. Център от спокойна, самоуверена сила, който сигурността ти никога не е напускала, докато си я зовял или куцал към поредната илюзия, сега пометена от лъчите на блажената сила, както виделината на слънцето разпръсква сумрака безусилно и тихо. 

Винаги си познавал тази сила, промъкваща се в един или друг, сега все по-разширяващи се мигове. Дали я искаш или си готов – кой знае? Малкото его човече никога не е готово – трепери пред неразбираемото за него величие на Богочовека, когото е призвано да провежда през смиреното си смълчаване. Смирено смълчаване, което дори егото ти все повече оценява и ще оценява, когато през него премине Боготишието на безкрая на силата. Любяща, мъдра сила, водеща към свободата на Богочовека – към Теб! Да, винаги си бил нещо повече и си се досещал за величието си – точно така!

Дали ще искаш активно да вървиш към брилянтната самоувереност или пък не, тя вече върви към теб по един или друг начин, ползвайки всичко в живота ти като храна за опита си. Една стъпка само да направиш към силата си, тя прави десет към теб. Защото никога е нямало отделно от Бога его, освен в разцепването на параноята и егоцентричния нарцисизъм на човешкото невежество, приемани за норма от стадната тълпа… 

Възнамериш ли мощта си, вече знаеш, че тя отдавна е възнамерила теб. Взирайки се в бездната на потенциала си, ставаш слънцето на лъчите му! Смълчано безмълвие, раждащо виделината!


Орлин Баев