вторник, 28 юни 2016 г.

Кракотопка (foot-ball)

 Връщам се преди малко и гледам на телевидението кракотопковска ритнигра. Гледам пише Англия и Исландия. Съпругата казва, че Исландският отбор бил съставен от трактористи, миньори, стругари и т.н., които в свободното си време решили да топкориткат милите. Англичаните от друга страна - сите професионалисти, сума ти наемници у отборо им... Честно казано, недолюбвам тази игра - защото е масовка, защото е един от "дай им зрелище" инструментите за държане на световното стадо мирно мучащо зад тв-тата и канализиращо агресията му в блеене пред ритнитопковците и стадно - племенното идентифициране на стадния человек с тях... Гледам и не вярвам на ушите си: страната-град Островистан печели... Сигурно не съм прав, сигурно... Ама - то една игра... Кожено кълбо, още 22 такива с подобни нему качества... Ету туй краче, Рит. Бег. Дай негу. Туй вратъ - цели. Туй то. Ади браву!
В случая, браво на малката градодържава! А какво означава това, че аматьори от малка държавичка побеждават огромната по вложения инвестиция на Англия? За мен, че без вперените в черните кутии стадни тълпи, приковани там от огромна зомбираща ги реклама, кракотопкването е игра, изискваща не твърде много нервни ганглии... Това не означава, че всички играещи и гледащи имат само по толкова и с такова качество, но определено споменатите по-горе тенденции съществуват!

Няма нужда от засягане - това, че мен ме отвращава масовката, цялостното излъчване и популяризирано зомбиране около кратотопкването, си е мое предпочитание. На вкус и на цвят всеки си знае... Някой ще каже: „О. нее – футболът изисква мигновени реакции и много умения!“… - всяко пиле обаче по време на полет взема мигновени решения, при което обработва огромна информация за секунда. Уточних и че има и интелигентни футболисти и зрители, които избират тази игра за отдих и отмора, вероятно поради това, че като деца са я играли. А това е избор като всеки друг – адекватен и нормален!

 Що се отнася до стадото обаче - какъв ти интелект - той общо взето пречи - само се меси тук и там. По-лесно се живее без него. Айде наште! Относно риткането - по-важното от масовката, е излъчването, съдържанието на масираните послания: сядай пред тв-то, мучи задействал стадното си чувство, яж, пий, покрещи и попреживяй още малко...

Току ми се обади някой татко за синчето кракотопко - "Занимавате ли се със спортна психология"? Що се отнася до футбола, не се занимавам. Защото е плитко и не е психология, а позитивен коучинг, правен с цел на всяка цена задоволяване на илюзии. Когато става дума за бойни изкуства, които открай време включват цялостна философия, дълбока психологична подготовка, медитативна практика - тогава нещата са съвсем различни!

Подочух, че бугарските кракотопковци висели по чалготеките. Е, не – това са напълно неоснователни клевети. Сигурен съм, че футболната психика си ходи ръка за ръка с музика в диапазона от класическа до смут джаз, с елементи на келтски мелодии и древни мантри! Нали така?!

Наистина нищо лошо в любителския футбол. Да отидеш да пориташ е като да се сбиеш с противниковия отбор, само че през правилата на конкретната игра. Подсъзнателно именно това се случва. Играещият се идентифицира с "племето" на отбора си, а противниковото "племе" трябва да бъде победено. Разликата е, че е побеждавано по по-смекчен от оригиналния си вариант вид. Не чрез мечове и секири, а през канализираната агресия в правилата на играта. Зрителите интернализират избрания от тях отбор в племенния си интроект и дълбоко нагонно обагрено чувство. Един вид, закачат нуждата си от племенна агресия в дадения отбор. Много изфинена, проникновена и възнишена психофолклогия, нали... Именно затова любителският футбол си е чудесна игра. Задоволява дълбоки, базисни нагони и случвания: агресия и племенна идентификация. Това, което мен лично ме отблъсква тук е не любителската игра, а масираните реклами, шумът около организираните турнири. Дори не самата реклама - обичам това изкуство. Отблъсква ме масовото прихващане на стадните нагонни импулси и насочването им в "хляб и зрелища" . Може да се погледне от добрата страна - стадното чувство и агресия, които могат да се проявят като войни, се канализират във въпросната примитивна игра-масовка.

Така че - чудесно нещо е любителският футбол! Познавам много точни момчета, които го практикуват. Относно собственото ми недолюбване на кракотопката - както казах, на вкус и на цвят всеки има избор и това е моят!

Орлин Баев



сряда, 22 юни 2016 г.

Разкриващи психодинамика и наличности въпроси при първичното психотерапевтично интервю

 Някои подходящи себе – опознавателни въпроси

Въпроси, които е добре да си зададеш в началото на пътя по преодоляване на тревожното си състояние и периодично и с мярка да се връщаш към тях с цел разширяване на самосъзнанието си. Това са въпроси, подходящи за първичното психотерапевтично интервю и първите психотерапевтични сесии. В тях, през интроектите (когнитивните схеми, базисни вярвания, програми и сценарии, комплекси), заложени в автобиографичната памет или през отношенията към себе си, другите и света сега, се разкрива характеровата психодинамика и наличности. Тази динамика и наличности и произвежданата при взаимодействието ѝ с контекста симптоматика дават насоки и за вектора на търсената промяна.

В тези въпроси холистично обединявам парадигмите, търсещи корена на невротичната проблематика във възпитанието и миналото и тези, занимаващи се с психиката и заложеностите ѝ единствено сега. Противоречие няма, тъй като миналото не е другаде, а именно сега, в настоящите епизодични, семантични, емоционални и процедурни паметови следи. В същата тази памет са и когнитивните схеми и програми, откривани през въпроси, занимаващи се с психичното и поведенческо взаимоотношение на индивида със света, хората и самия себе си сега. Различни са единствено наименованията: интроекти, родителски образи или когнитивни схеми, вярвания, програми или сценарии…

При получаването на дадените отговори и в процеса на стигане до дадени заключения, холистичният психотерапевт също така надхвърля често срещаната заблуда за разделянето между работа със симптома или работа с причините. Такова противоречие не съществува, когато визията е висока и холистична. Дадена характерова база пречупва реалността дезадаптивно и поражда определена невротична симптоматика. Работата върху тази характерова база от една страна, повлиява положително, лекува симптоматиката. От друга страна обаче, работата по симптоматиката е пряко свързана с повлияване на породилата я характерова, невротична база. Холистичният психотерапевт ясно вижда тази взаимовръзка. На дело тези две посоки на психотерапевтична работа се случват едновременно, алегорично погледнато, подобно на прокопаването на тунел едновременно от двете страни. В даден момент характеровата работа, която повлиява благотворно симптомите и симптоматичната работа, повлияваща качествната промяна на характеровата база, се сливат в едно цяло!

Възпитание и автобиографична памет:

Родителите към теб: Отношението на родителите към теб и твоята реакция на възпитанието им, е основа на собственото ти отношение към себе си.

-          Как те възпитаваха родителите ти? Какви изисквания имаха или нямаха към теб?
-          Изискваха ли високи оценки, чистене на стаята ти, ред, дисциплина? Какво се случваше, когато не изпълняваше изискванията им?
-          Обичаха ли те родителите ти? Гушкаха ли те? Казваха ли ти, че можеш, че си умен и способен?
-          Коригираха ли поведението ти, когато е било нужно или не и как?
-          Зачитаха ли личността ти или ти се налагаха?
-          Стимулираха ли творчеството ти?
-          Защитаваха ли те, когато се е налагало?
-          Показваха ли уважение в думите и делата си към теб и пред други хора?
-          Обичаха ли те безусловно, дори и когато правеше бели и се налагаше да коригират поведението ти?
-          Бяха ли последователни и единни в изискванията си към теб или се променяха постоянно и си противоречаха?
-          Поставяха ли ти нужни, ясни и добри граници или те глезеха прекалено?
-          Чувстваше ли елементи на манипулация, обиди и насилие към себе си?
-          Ако имаш сиблинги (братя и сестри), какви бяха взаимоотношенията помежду ви? Родителите ви еднакво ли ви обичаха? Ако си по-голямото дете, чувствал ли си ревност при появата на сиблинга след теб?

 Родителите помежду им: отношението между родителите ти, което ти си чувствал, без значение дали винаги си го виждал и чувал и реакцията ти спрямо него, се изразява сега в отношението ти към партньорите и близките ти хора.

-          Обичаха ли се родителите ти и показваха ли го с допир, прегръдки, държане за ръце, гушкане, близост, поглед и милувка?
-          Караха ли се? Колко често, с каква интензивност и острота?
-          Сърдеха ли се един на друг – колко продължително?
-          Разбираха ли се и лесно ли стигаха до консенсус?
-          Имаха ли разпределение на относителното доминиране в отделните житейски сфери (домакинство, работа и пари, отношения с другите…)?
-          Някой от родителите беше ли „първа цигулка“, която потиска и доминира другия или двамата хармонираха?
-          Еднакво мнение ли имаха по отношение на възпитанието ти или си противоречаха?
-          Някой от тях съюзяваше ли се с теб против другия?
-          Имаха ли общи виждания за живота, цели, интереси, теми на разговор, беше ли им приятно, интересно и добре заедно?
-          Бяха ли си верни? Ревнуваха ли се?
-          Умееха ли да правят нужните малки компромиси, да се уважават и си прощават взаимно?
-          Бяха две половинки, всяка искаща от другия или две цялости, вървящи заедно в обща посока?
-          Забавляваха ли се и бяха ли щастливи заедно?
-          Имаха ли общи приятели, хобита, общи планове и съпричастност на емоционално и поведенческо ниво?
-          Освен партньори, бяха ли и приятели?
-          Сега, от позицията на възрастен човек, как мислиш, че са преживявали интимността си – била ли е истински задоволителна?
-          Имаха ли вдъхновяващи ги и общи културни ценности, идеен и духовен живот?

Горните въпроси, когато са задавани в психотерапията, сочат към определен родителски стил на възпитание, а реакцията на детето сформира даден тип характер. Тук само насочвам и загатвам, въпреки че, надявам се, съм полезен с провокирането и събуждането на спомени, преживявания и нагласи, водещи до определени изводи в процеса на самопознанието ти. Повече за възпитанието и видовете характери, виж тук.

Важно: Отговорите на горните въпроси служат за по-пълно опознаване на собствения цялостен характер. Няма съвършени родители и това, че анализираш понякога несъвършеното си възпитание, се прави не с цел инфантилно обвинение на възпитателите ти, а за осъзнаване присъствието им в теб самия като интернализирани психични образи и движения.


Вторична печалба 

Несъзнаваните ползи, които невротичното състояние носи на човека, въпреки че на съзнавано ниво твърди съвсем друго. Например паническите атаки и агорафобията могат да бъдат „чудесно“извинение за непоемане на отговорност, както и невротичен начин за получаване на внимание, грижа, защитеност…  Тези и други ползи по правило са несъзнавани, докато съзнателно човекрационализира (вид защитен механизъм), като се приема за жертва, изнасяйки отговорността за справянето извън себе си. Често, през съпротивите на маладаптивните си механизми, преживяващият тревожно състояние дори защитава съществуването му. Сякаш, приемайки се застрадалческа жертва, се чувства истински специален в преживяването си. Чрез специфичното си чувство за страдалческа „героичност“ и важност, тревожният човек невротично запълва липсата на здрава самоувереност и автентично, спокойно и силно личностно присъствие и самочувствие. 

Описваните несъзнавани вторични печалби „чудесно“ се извиняват на съзнавано ниво чрез псевдо рационалната, но късогледа биологична хипотеза (когато е в чист, дисквалифициращ по-голямата картина вид) за невротичността, виждаща човека като биологична машина. Според нея тревожните състояния представляват болестни състояния, с които е нужно човек да се бори, както примерно с грипа… Невротичната незрялост на тревожното състояние автоматично избира такава късогледа визия. Удобна му е! Тя директно защитава несъзнаваните му ползи. Не му се налага да види, че собствената му психика причинява, поддържа, но и може да промени случващото се. Не му се налага да поеме творческа отговорност, да помъдрее, да се осъзнае като съзидател в собствения си живот. Състоянието му носи несъзнавани печалби, които автоматично защитават съществуването си. Носи от извинения за лична безотговорност, до извинение за свръхотговорното бягство в работа. Носи невротично засмукване на внимание. Носи невротично удоволствие от усещането за страдалческа жертва. Носи удобни извинения за почти всяка житейска неудача… Е, защо да се променя човек? Да, на съзнавано ниво такъв човек твърди, че иска да се освободи от страховете си. Но това е дрънчането на невротично кречетало, зад което стоят устойчиви механизми, имащи изгоди от хронифицираното поддържане на тревожното състояние. 

Осъзнаването на вторичните печалби е важна част от преодоляването на тревожността. Когато има смелостта да ги осъзнае, човек вижда, че вниманието, чувството за собствена специалност, самоувереността – могат да бъдат постигани по здрави, емоционално и социално интелигентни и осъзнати начини. Онова усещане за сигурност, което досега е получавал чрез бягане от трудности и отговорности, може да бъде далеч по-силно и красиво при здравото поемане на отговорност за собствения живот, спокойно учене от нормалните грешки и провали и решително изковаване на успеха си!

Някои основни невротични психични механизми, участващи в поддържането на тревожното състояние:

-          Потискане – страхът е „избутван“, преживяващият го човек се бори с него и бяга от него с ментално-емоционалната си настройка на неразбиране смисъла на ставащото. Това обаче е най-сигурният начин страхът да бъде поддържан и увековечен.
-          Изтласкване – мощно дисоцииране на страхово наситени съдържания, до пълното им капсулиране извън обсега на съзнанието.
-          Интелектуализация – прикриване на собствени страхове от самия себе си чрез пребиваване в удобния безпристрастен ум.
-          Рационализация – „гроздето е кисело, казала лисицата“, като не можела да го стигне. Рационални извинения на невротични преживявания и поведение.
-          Проекция – приписване на външни обекти на собствени изтласкани, несъзнавани наличности.

Въпроси, насочени директно към състоянието и справянето ти сега:

-          Как се отнасяш към контрола?
-          С каква интензивност тече вътрешният ти диалог и каква е наситеността му с катастрофизации?
-          Доколко си привърженик на реда, правилата, нормите?
-          Често ли използваш думата „трябва“?
-          Важно ли е за теб „какво ще кажат хората“ за теб?
-          Според теб светът справедлив ли е? Как се отнасяш към несправедливостта?
-          Умееш ли и смееш ли да казваш НЕ, когато е нужно, да се заявяваш, отстояваш здраво агресивно и да поставяш граници?
-          Как се чувстваш спрямо другите? Равен, по-голям или по-долу?
-          Имаш ли право на щастие? Позволяваш ли си го?
-          Как би преживял унижение?
-          Би ли бил лидер, когато знаеш, че понякога ще ти налага да бъдеш твърд и наказващ, както и мотивиращ, добър оратор и поощряващ?
-          Обичаш ли или би ли обичал да си в центъра на вниманието?
-          Би ли искал да имаш повече власт и контрол?
-          Как се чувстваш, когато нещата не се случват както искаш?
-          Доколко е важна за теб лоялността? Как преживяваш житейските предателства?
-          Когато си във връзка, изискваш ли много от партньора?
-          Доколко и дали „висваш на врата“ на партньора си?
-          Как преживяваш самотата?
-          Имаш ли чувство на вътрешна пълнота, обич, баланс и самоувереност?
-          Понякога или колко често чувстваш вътрешна празнота, липса, загуба, самота?
-          Как се отнасяш към изоставянето?
-          Мечтаеш ли често?
-          Обичаш ли фантастика, фентъзи и света на фантазията?
-          Доколко си интровертен и доколко екстравертен?
-          Познаваш ли емоциите, чувствата и усещанията си?
-          Чувстваш ли се заземен? А такъв ли си?
-          Доколко се чувстваш включен и вписан в социална среда?
-          Според теб адекватен ли си в този свят и сред хората?
-          Доколко и колко често се чувстваш наранен, неразбран, злоупотребен, отхвърлен, обиден?
-          Усещаш ли се и смяташ ли се за отхвърлян често? Как се отнасяш към отхвърлянето?

Мотивационни въпроси:

-          Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?
- Какво в теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?
-          Поемаш ли отговорност за собствения си живот и промяна като свободен творец на битието си или удобно за част от теб (вторична печалба) изнасяш отговорността в лошия живот и другите, а себе си приемаш като нещастна жертва?
- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?
- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?
-          Какво би станало, ако не се промениш?
-          Какво би станало, ако утре се събудиш променен и разполагаш с неограничени ресурси?
-          Какво не би станало, ако не се промениш?
- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?
- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?
- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?
- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?
- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в невротични механизми, но е човек лишен от стабилен вътрешен център?
-          Познаваш ли Себе си или живееш по правилата на към другия, за да избягаш от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си?
-          А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си, да навлезеш от статуквото, невротичната зона на илюзорен комфорт, в свободната зона на възможностите? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?
-          Би ли чел подходящата литература, както и упражнявал нужната физическа активност?
-          Какви стъпки би направил в хода на промяната си? Опиши ги качествено, но и конкретно, пипнимо, количествено измеримо и ясно!  
-          А сега разбий горните стъпки на още по-малки подстъпки!
- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?! 

Отговор на някои от горните въпроси можеш да си дадеш още при прочитането им. На други ще можеш да си отговориш след обстойното си запознаване, осмисляне и приложение на тази и другите ми статии. Част от тях обаче биха могли да задействат невротичните ти защитни механизми и когнитивни изкривявания и по-ясно да осъзнаеш отговорите им след определен етап от пътя на промяната ти. Нерядко е добра идея тази промяна да бъде фасилитирана в процеса на психотерапевтична работа! 

Орлин Баев


четвъртък, 9 юни 2016 г.

Пародиен скеч "Позитивен коучинг" (1)

Пародиен скеч (1-ва част), описващ илюзиите на наивния позитивизъм, съчетан с манипулативна алчност. Има и зрял позитивизъм - но той е не толкова и не само позитивно, а по-скоро цялостно, холистично мислене и перспектива. Всъщност, точно цялост означава positum на латински - едно изгубено в превода значение. Превод, преминаващ през плитчините на неспособността за обхващане на цялата картина. Защото наивният позитивизъм разболява - твърдя го. Наблюдавам този факт в практиката си директно. Разболява, тъй като "поставя лъскави коронки над гангренясали зъбни или психични канали...", тоест потиска и подхранва несъзнавани маладаптивни наличности. А това гарантира постъпателното, все по-силно невротизиране! Зрелият позитивизъм е способност за работа и с дълбините - смелото почистване и на психчното "мазе". Тогава оптимизмът вече не е изкривен уклон (bias), а зряло отношение към себе си, хората и живота! 

В практиката си на психотерапия пряко наблюдавам как наивният позитивизъм причинява невротични състояния от целия спектър на тревожни разстройства, а по-конкретно, хипохондрия и обсесивно компулсивно разстройство!
..........................................................................................................................................

Тва ний пузитивну мислищити коучи ставъми се по дубри ти дъ видиш. Ся ши имами фтору убучении ут хамериканскийъ гуру иглей ся кво става, ехееейййй ! Запиши се: не е нужно да си учил 6-7 години психология или медицина - просто се запиши и ето на, след няколко месеца вече си треньор. Ся, цялостни и дълбоки познания - хайде стига глупости... :)

Пародиен скеч "Позитивен коучинг" (2)

Пародиен скеч (2-ра част), описващ илюзиите на наивния позитивизъм, съчетан с манипулативна алчност. Има и зрял позитивизъм - но той е не толкова и не само позитивно, а по-скоро цялостно, холистично мислене и перспектива. Всъщност, точно цялост означава positum на латински - едно изгубено в превода значение. Превод, преминаващ през плитчините на неспособността за обхващане на цялата картина. Защото наивният позитивизъм разболява - твърдя го. Наблюдавам този факт в практиката си директно. Разболява, тъй като "поставя лъскави коронки над гангренясали зъбни или психични канали...", тоест потиска и подхранва несъзнавани маладаптивни наличности. А това гарантира постъпателното, все по-силно невротизиране! Зрелият позитивизъм е способност за работа и с дълбините - смелото почистване и на психчното "мазе". Тогава оптимизмът вече не е изкривен уклон (bias), а зряло отношение към себе си, хората и живота! 

В практиката си на психотерапия пряко наблюдавам как наивният позитивизъм причинява невротични състояния от целия спектър на тревожни разстройства, а по-конкретно, хипохондрия и обсесивно компулсивно разстройство!
..........................................................................................................................................

Тва ний пузитивну мислищити коучи ставъми се по дубри ти дъ видиш. Ся ши имами фтору убучении ут хамериканскийъ гуру иглей ся кво става, ехееейййй ! Запиши се: не е нужно да си учил 6-7 години психология или медицина - просто се запиши и ето на, след няколко месеца вече си треньор. Ся, цялостни и дълбоки познания - хайде стига глупости... :)


сряда, 8 юни 2016 г.

Психология на ревността

 Психология на Ревността

            Спомням си, преди време майка ми се възхищаваше на кученцето ни пуделче и казваше: „Ето, виж го, то е съвсем като човек, само не може да говори!” Кученцето „обичаше”, тоест имаше силна привързаност и „плачеше”, когато нямаше никой в къщи, ревнуваше когато някой прегръщаше стопанката му, защитаваше територията си когато се хранеше както хората защитават територията си във вид на приятел/ка, бизнес и т.н. Тогава аз се замислих: кой на кого прилича всъщност? Дали животното на човека или по-скоро обратното? Дали чувства като ревността, завистта, привързаността, приемане за любов, агресията в поведението, териториалният инстинкт, инстинктът за самосъхранение, сексуалното чувство и пр., са чисто човешки чувства и въобще човешки ли са? Дали знаем кое е човешкото в нас?

            Според парадигмата на интегралната психология, ние като хора, сме сглобени от две части: човек в развитие, поставен в тяло на бозайник. А това тяло на свой ред носи всички по-долни вълни на проява на живота в себе си – като мозъчни структури и емоционални подтици и нагони. Ние сме принудително свързани с животното – поставени сме на гости вътре в него – това са телата ни!
           
                                        Ревността като Обсесивно Компулсивно Разстройство

            Понякога на човек му се случва да стане свидетел на пристъпи на силна неконтролирана ревност, която стига до там, че се превръща в агресия, както към изпитващия тази емоция, така и към ревнувания и третия обект, от който той е ревнуван – бил той реален или напълно хипотетичен... Агресия, която няма нищо общо с Любовта (висшата), дори и с любовта (човешката). Това е едно силно потискащо и угнетяващо всички чувство, буквално обсебващо изпитващия го и опитващо се да обсеби ревнувания обект също така. По естеството си то представлява чисто и директно енергетично нападение към ревнувания обект и който е по-сензитивен, го усеща, дори и през разстояние.

           Ревността може да бъде видяна като обсесивно компулсивно разстройство (натрапчивата невроза) - същият механизъм на действие! Нетрансформираният сексуален нагон (нетрансформиран в по-висши прояви и стремежи) бива изтласкван в подсъзнанието, където образува устойчив комплекс, едно алтер его, което има свой собствен живот, несъобразяващ се с разума и независещ от интелигентността, образованието, културата... Този чисто животински по естеството си комплекс, така изтласкан, придобива многократно по-голяма сила, защото действа от сферата на подсъзнанието, обикновено неосъзнавана от средния човек. Какво представлява този комплекс? Силен нагон, превърнал се в типичното животинско териториално чувство – защита на собствената територия – и тази защита не се съобразява с никакъв морал или етични положения, тя е чиста агресия, желание за разкъсване на съперника/цата, за най-грубо и нямащо нищо общо с човещината налагане на своята територия! Във всеки от нас животното живее и има своето място и роля. Това, което е важно, е да умеем да поставим юзди на това животно, да впрегнем импулсите му, да ги сублимираме към по-висшите им еквиваленти. Не да се борим с тях, а да ги пренасочим и изтънчим като ги прекарваме през сублимиращият механизъм на самосъзнанието и ги насочваме към свръхсъзнанието си, към истински човешкото в нас!

                                                            Ревността и Свободата

            На всеки му е приятно да бъде ревнуван до известна степен – това е проява на внимание, грижа, присъствие на другия с мисъл и тяло...но само до известна степен. Когато ревността се превърне в неконтролирана, болезнено компулсивна страст и агресия, присъстваща като постоянна характеристика на партньора ни, тогава обсебващата й сила и депресиращото й потисничество стават очевидни. Тогава тя се превръща повече или в по-малка степен в болестно състояние. Поначало присъща на всички ни и играеща определено добра роля в приятелските и семейни отношения, поддържаща морала и единството в двойката, ако е в нормални граници, надхвърлила ги, тя се превръща в опасно бреме и тежък товар и за двамата.

            Човек не може да затвори партньора си в килия без прозорци или на върха на някоя кула (макар че често се е случвало в човешката история), не може да му забрани да общува и комуникира, да се развива професионално, да поддържа приятелски взаимоотношения с хората...
Решението според мен е именно сублимирането на ревността. Когато човек е вътрешно центриран, нещата коренно се променят. Тогава, когато сме развили вярата в живота, тоест в самите Себе си, когато сме се доближили поне мъничко до този вътрешен център, тогава ние автоматично проектираме тази вяра и към партньота си. Как да вярваме на партньора си? Като повярваме в Себе си! Колкото повече се опитваме да ограничим някой, толкова повече той ще се стреми да се освободи от контрола ни ! За да сме в добри взаимоотношения с някого, трябва да го оставим свободен, да му вярваме безпрекословно – тогава той ще ни обича от все сърце, ще ни бъде верен и искрен с нас!!! Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва.

                                                                       Една История

            Изгарял съм от ревност  и е имало защо... Преди време исках само да спя с жената и щом го получавах, не ме интересуваше много много ако го прави и с друг. Така де, и аз самият го правех. После с времето започнах да се променям и да държа на физическата вярност. Бях със същата жена, имах дълга многогодишна връзка с нея. Когато поисках от нея да си бъдем верни, това което тя направи беше, че външно се съгласи и не ми даваше никакви поводи за ревност, но зад гърба ми изневеряваше, когато и се отдадеше възможност. Точно възможност – за спорта – за да не изтърве случая...! Но, в интерес на истината, и на мен ми се случваше понякога. Най-неприятното за мен беше криенето. Не обичам да крия и да бъда лъган, предпочитам Истината, каквато и да е тя. Но хората не разбират това! По-късно, известно време работих на кораби. Там жените бяха по-малко. За пръв път тогава промених отношението си към жените. До преди това имах изключително високо мнение за жената по принцип - след три години на корабите и контакта с тези жени, мнението ми се промени към противоположното. Идват на кораба – нито хубави, нито умни – но само след месец, вследствие на огромното внимание към тях, носа им се вдига до тавана. Започват да избират – естествено, предпочитат офицерите! А аз не бях такъв – имах вопиюща нужда от нежност, която понеже не получавах, се преобърна в ненавист... Беше ми голям урок. Оттогава отношението ми към жените е много по-реално и адекватно – виждам ги в реалната им светлина, без воала на богини, който им бях поставил преди!

            После живях за около две години на духовно място, където се уважаваше целомъдрието – беше ми много тежко, но разбирах ценността на такъв живот и не се отказвах. Там завързах връзка с едно момиче, което ми беше на гости, за две седмици. Влюбих се в нея като ученичка – хлътнах с двата крака. Като си отиде, поддържахме телефонна връзка, и-мейл, всеки ден, дълги любовни писма. След втория месец обаче, писмата намаляха... Тя ходеше на салса дансинг  и танцуваше с черните момчета. Казваше ми да не я ревнувам, защото няма защо – само се забавлява, просто е щастлива, да се радвам за нея... Една нощ не спах въобще, чувствах я ясно, усещах я там долу, буквално физически и енергийно, мъчеше ме жестока ревност, разкъсвах се на части и се самобичувах, че не мога да прекося границата и да ида при нея, планувах да го направя нелегално, през нощта, през планините. Добре че се отказах – не си струваше. На следващият ден й се обадих и я питах как е, какво е правила предната вечер? Тя каза:  „А, нищо, имах гости – едно момче от Аризона – специално дойде да се видим. Запознахме се на салсата... е, направихме го, голяма работа, какво толкова... той беше един такъв стегнатичък и интелигентен.” Тя ми говори, аз се преструвам че нищо не е станало... После дни наред се мъчих като в адски огън, ходех в гората да викам и ритам борчетата. После това при нея се повтори с този същия, после с втори, с трети... аз горях ли горях, защото я обичах лудо, въпреки всичко. Трябваха ми месеци, за да се оправя – но това беше на мястото си – за да надживееш нещо, трябва да го изпиеш до дъно! Имунизирах се сериозно и оттогава реших: никога повече! Не искам да ревнувам повече, каквото и да става - човек е свободен, не е наш роб! Аз лично ревнувам, само когато е намесена сексуалност – действие или дори само чувство. Ако съумеем да преживяваме сексуалността качествено различно, на по-силно и фино ниво, като Любов, ако тя бъде трансформирана в Любов към цялото, Любов като принцип, тогава ревността повече не съществува – ти си над нея! Няма смисъл да обвиняваме никого – преди всичко причината за ревността е в нас
           

Генетиката и възпитанието в залагането на предразположеност към ревност

Има цели народи, за които се знае, че са ревниви и отмъстителни. Култивирани поколение след поколение, тези качества стават част от генома на нацията! Ревността най-често се предава по семейна връзка, с едиповото отношение, тоест чрез възпитанието на децата, но най-вече директно, чрез т.н. в психологията интернализация! Когато родителите – единият или още по-лошо – двамата, се ревнуват силно, имат скандали, излъчват тази гадост в пространството, децата директно попиват всичко, дори и да не чуват физически! Всичко чувстват на фин план! Това им създава една емоционална матрица на поведение, която несъзнателно прилагат през живота си – стремят се да преповтарят действията, чувствата и жизнените ситуации на родителите, прародителите и дори още по-назад. Дори нещо повече – мислите и емоциите на родителите се материализират и уплътняват при децата, усилват се!!! Ако са светли, стават по-светли, ако са тежки и низши – още по-грязни и на едно ниво слизат до тялото, соматизират се и се превръщат в болест при децата. Мислите на родителите се превръщат в действия и физически дадености при децата! Защото децата са техни плодове! Ревността, между другото върви ръка за ръка с изневярата – самият ревнуващ бива каран от ревността си да изневерява – като отмъщение. Както и подтиква ревнувания от него към изневяра – така ревността процъфтява и се подхранва! Ревността директно разболява ако е силна и продължителна. Най-често самият ревнуващ се разболява, а ако е по-силен, болестта се прехвърля върху ревнувания обект,  защото тя е директна агресия и енергийна атака срещу Любовта – любовта между двамата и Любовта по принцип. Ревността, сама по себе си, е натрапчива невроза. При по-силна форма на ревност, въображението се превръща в психотични халюцинации и разликата между тях и реалността в съзнанието на ревнуващия се размива! Освен това, ревността може директно да „удари” сърцето или бъбреците, или черния дроб, или жлъчката – зависи къде е слабото място на ревнуващия или обекта му – ако той поеме удара енергийно!

   Ревността наистина няма нищо общо с Любовта и е добра само в хомеопатични дози – по един милиграм – колкото да знаем, че сме и животни. Но дали в живота става точно така?!?!?!

                  
                 Ревността като следствие от неувереността в себе си

Нима човек трябва да се постави в клетка и да не общува? Нима не трябва да работи? Нима трябва да общува само с хора от своя си пол? Ревността, ако е в малки дози, е нормална –
тя е част от животното, в което живеем. Но, ако е прекомерна – това значи, че това животно язди човека, а не обратното!

Много често ревността съществува предимно благодарение на предразположеността на притежателя си към нея! По този начин тя само трови живота и на ревнуващия, и на ревнувания! И го подтиква към изневяра, тъй като това чувство се проявява амбивалентно, едновременно изисквайки вярност, и едновременно тлаксайки към изневяра – чисто енергийно и мисловно! Това е един вид магия – изпращаш на някого много мощна, подплатена със силни страсти (ревност) мисъл! Ти си представяш как той/тя ти изневерява, виждаш го в съзнанието си! И съответно тази мисъл се стоварва върху адресанта си и го подтиква несъзнателно към внушаваното действие, излъчвано от съзнанието ти!


Ревността е признак за така наречената в психологията „несигурна привързаност” или „емоционална недиференцираност”. Такъв човек през детските си години най-вероятно не е получавал достатъчно обич и безрезервна вяра в силите си. Ревността е признак за слабост, зависимост и неувереност. Привлечи другия със силата и спокойствието си, с вътрешния си баланс и увереност. Само това ще задържи човека до теб. Ако ревнуваш, ако постоянно търсиш грешките му, ти проектираш в него собствената си неувереност и дисбаланс. Колкото и да те обича човекът до теб, все някога ще му омръзне и ще избяга, или поне ще се отдръпне емоционално! 

Орлин Баев, психотерапевт

Психология, монотеизъм, политеизъм и пътят на човека

 Психология, монотеизъм, политеизъм и пътят на човека


            Започнах да пиша статия (в диалогово прозорче в уеб сайт, посветен на съзнателността) във връзка с отговор на въпроса: „Откъде идва думата Амин, която се произнася в края на всяка молитва?”, когато екранът в който пишех, изчезна и всичко се изтри. Не вярвам в случайностите. За разлика от съвременната наука, приемам, че всичко е резултат от причинно-следствена връзка. Сега пиша в Word и надявам се, ще успея да развия мисълта си без написаното да се стопи в нищото...

            Около 1400 – 1350 година преди новата ера в Египет се възцарил фараон Аменхотеп, приел името Кху-н-атен, а днес е известен като Енхатон. Аменхотеп премахнал култа към многобожието и идолите и установил култ към слънцето и единния бог. Според изследователите на сравнителна религия и историците, това е първият ни известен опит за въвеждане на еднобожието(монотеизма). В ранния Египет имало култ както към божествата от свръхчовешки, вероятно извънземен произход, астронавти от по-напреднали цивилизации, един от които бил Амон или Амен, или към слънцето – Ра. По-късно двете понятия се слели в едно: Амон-Ра. По време на царуването на Фараон Аменхотеп IV в Египет важен пост заемал държавникът Мойсей (Моше, Мосе). Човек със силна харизма, воден от братството, това братство, което винаги е управлявало задкулисно планетата ни, Моше организирал и извел еврейския народ и го повел към съдбата му.

            Като отклонение от основната идея, която движи перото ми  и като продължение на отговора на въпроса, който ме подтикна да се замисля над подобни теми от глобално значение, ще вметна следното: в Египет е било обичайна практика в края на молитвените призиви да се произнася името на почитаното божество Амон (Амен). Бидейки приемник на египетската традиция и религия, а вероятно и египтянин, Моше предал на еврейския народ практиката да се поставя името на божеството в края на молитвената фраза. През юдеизма, думата преминала и в християнството, като в зависимост от лингвистичното изопачаване се произнасяла като Амин, Амен, Омен, Еймен... Тук е уместно да направя връзка между звученето на египетското словосъчетание Амон-Ра и индийското Ом-Рам. Както и Ра, Рам е слънчев бог, а едно от значенията на омкара-Ом възможно е името на реална божествена фигура. Подобна е и етимологията на прабългарското Танг-Ра. Аналогиите са безброй и едни и същи фигури са почитани в различни отдалечени култури под еднакви, подобни или различни имена. Много ли християни знаят, че като произнасят Амен в края на молитвата си, се молят на персонажа на астронавт, представител на по-развита цивилизация, който спрямо дивако-човеците се явявал бог ... ?
            В процеса на развитие и оформяне на човека до съвременното му състояние, преминало през няколко раси в течение на еони години, винаги са участвали различни по степента си на развитие същества от космически порядък. В създаването на тялото, ума и емоциите, духовния потенциал и енергия на човека са участвали и участват космически йерархии. Човек никога не е бил сам, земята никога не е била изолирана от Космоса на нито един план от съществуването му. Просто знанието и връзките с космическата структура и живот временно са забравени и са били достъпни само за единици Посветени от човеците. В по-ранните човешки раси е съществувал отворен достъп до знанието и пътят към него е бил достъпен и отворен за всички. По-късно, в настоящата пета раса, може би по причина разрушителността на човечеството и неумението му да овладее животинската си агресия и егоизъм, а може би и с цел умишлено и целенасочено поддържане на слепотата и откъсване от космическия организъм, предразполагащо манипулирането и използването на човешкото стадо от не дотам добронамерени същности, ЗНАНИЕТО за Вселената, Човека и мястото му в пулса на универсалния организъм е било прикривано, забулвано и пряко изопачавано. Дори и с напредъка на съвременната наука в различни посоки, човекът все още се приема за вид биоробот (безумие или малоумие е такова невежество, оставям на читателя сам да реши!). Всъщност ние сме безсмъртни вечни същности, ограничени от мимолетното съществуване на физическата структура, служеща ни за проводник на съзнанието в условията на бавната и тежка вибрация – протоплазменото тяло с неговите системи и мозък. Въпреки че науката преоткрива някои природни закони, въпреки че генното инженерство прави чудеса, човек все още не знае какво се случва дори на съседните планети от собствената му слънчева система, не знае нищо за обитателите им и е много далеч от познанието за живота в мириадите слънца и планети, а още по-малко знае за съществуването на съзнанието на други нива на вибрация... И не само че не знае, но не иска да знае – като истински зомби, съвременното човечество послушно изпълнява командите на Господарите си, команди за максимално подчинение на животинската природа на тялото на бозайник, в което човек съществува, команди за живот и цели в него, принципно идентични с тези на всеки животински индивид и стадо...команди, разпространявани чрез съвременните технически средства, медии, средства за масова информация, поддържани икономически чрез финансов енергиен контрол (парите са енергия) над държавите и техните политици. В последно време раздухването на импулсите на животинската природа, на подсъзнанието се извършва по един откровено директен начин чрез медиите, заливащи света с насилие, агресия, похот (сексът е основна творческа сила на всяко ниво в Космоса, но правилното и използване е цяло изкуство) и лъжа.

            В недалечно минало, а дори и сега, над една голяма част от човечеството е било въздействано чрез това, което се нарича „Религия”. Етимологията на думата произлиза от латинския термин религаре, който означава „свързвам отново”, reconnection. Преди време не е имало нужда човечеството да се свързва отново с универсалното познание, връзката е била жива и постоянно налична. По-късно, когато интелектът на хората се е развил за сметка на директното виждане и познание на структурата на нещата, се е появила нуждата от връзка със загубеното познание. Тази връзка по същество е научна и в нея няма място за никаква мистика, фанатизъм, сляпа вяра и мъглявост. Такава е била тази връзка в началото от нуждата от стимулиране на съществуването й през втората половина на атлантската раса, но впоследствие се е изопачила поради човешкия животински егоизъм, както и под прякото ръководство на външни сили на цивилизация много по-напреднала от човешката на тогавашния й етап от развитието и. За Атлантида са написани много книги, като аз лично препоръчвам теософските източници, такива като книгите на Елена Блаватска, Ани Безант, Чарлз Ледбитър и пр. Ситуацията знание – изопачаване – невежество, се повторила и на следващото стъпало от еволюцията на бедното изтерзано човечество – през петата раса. В началото на съществуването си, в земите на древна Шумерия, долините на Нил и Инд, земите на Америка, както и по цялата планета, знанието за нещата било отворено и достъпно за всички, връзката с информацията от космически порядък, информация, която можело да бъде директно преживяна от всеки желаещ да положи усилия за развитието си. Впоследствие, отново под влиянието на известни сили, заинтересовани от човешката слепота и невежество, служещи си с манипулация върху низшата природа на човека, за да го държат в контрол, познанието отново било прикрито, достъпът до него бил оставен за малцина Посветени, а пътят към него бил трасиран през системи от последователни стъпки, наречени религия. В началото тази религия била чиста и незасегната от вмешателствата на усилията за манипулация и контрол над човешкото съзнание. Впоследствие обаче станала техен надежден инструмент...

            Малка девиация и уточнение  - никъде в тази кратка статия не давам оценка на фактите, нито дори мнение. Единствено излагам безпристрастния си поглед, анализ и синтез на информацията, до която имам достъп чрез книги, както и чрез собствената си интуиция и чувствознание.
     
       В глъбинен структурен план на Битието, съществува цялостност между взаимодействието на структурите и системите в „Живота”, колкото и илюзорен и проекция на един РЕАЛЕН живот да се явява той – един живот на различни степени на дължина на вълната, с различна честота на трептене и близост до Източника! Основната хармонична структура на Битието, която служи на целите на проявлението му винаги е била наричана: Братството! Братството е йерархично, според степента на съзнание на носителите на индивидуален живот на различно ниво от проявление на Космоса. Тези прости истини са част от езотеричното, съкровено познание. В проявата си, животът, битието са двоични, дуални, като степента на слятост или разкъсаност между двата полюса на живота: плюс – минус, привличане – отблъскване, мъж – жена, ин – ян е пропорционална на близостта (ако въобще можем да си служим с пространствено времеви термини за процеси и наличности, стоящи извън законите на времето и пространството...) или отдалечеността от извора на Живота. Братството е едно, но проявленията му в условията на грубата материя са две – Братство на Светлината и Братство на Тъмнината...  Изначалното братство си служи с методите и проявленията и на двете! В една по-хармонична Вселена двойките противоположности биха се проявявали само като двете части на Цялото, по същия начин, по който мъжът и жената представляват двете половинки на Човешкия Андрогин. Как, защо и кога положението на естествена дихотомност се е променило и се е превърнало в осъзнато зло и борещото се с него добро, ние не знаем. Имаме представена алегорията за падението на Луцифер. Доколко това е факт или просто приказка със скрит смисъл, ние не знаем. Знаят Посветените! Разликата между естествената биполярност и осъзнатото противопоставяне между двата полюса на единното проявление е фина, но съществена. Това е дълбок въпрос, който изисква много повече качествени, а не толкова количествени познания, с каквито аз не разполагам. Изглежда сякаш виртуалното пространство на Вселената е било заразено с трудно лечим и упорит вирус... Но, да се върнем към по-конкретните измерения на нашата малка планета и нейното триизмерно пространство, в което функционират нашите вечни съзнания, силно ограничени от физическите им носители!

            В историята на развитието на религиите, някои от тях, и по-специално монотеистичните, претендират за известно превъзходство над техните „езически” сестри – политеистичните. Дали са прави или претенциите им се дължат на детинско незнание и гордост? Както споменахме по-горе, първият ни известен опит за поставяне на начало на монотеизъм през петата раса, това е слънчевият култ, въздигнат от Аменхотеп IV, несъмнено Посветен. Просъществувал само по време на живота на основателя си, култът изчезнал от земите на появата си след кончината на Фараона. Култът към единобожието обаче намерил корени в съзнанието на друг велик Посветен, съвременник на Аменхотеп – Моше(Мойсей). Пренесен в Юдея, той се закрепил устойчиво в новосъздадената религия, а по-късно се разклонил в двете нейни разклонения: Християнството и Исляма, с основатели Посветените Исус и Мохамед.

            Да си последовател на едно всевишно божество, което дори не може да бъде изобразено, което е толкова могъщо, че нищо в творението му не представлява проблем за него, защото то самото е творецът, несъмнено има предимства. Това преди всичко фокусира съзнанието в една единствена точка на концентрация, което улеснява „Пътя” към тази божественост. То, божеството, винаги е с последователя си, всичко е в неговите ръце и от следващия се иска малко – не повече от вяра... Интересно защо обаче в края на всеки молитвен призив в юдео - християно - мюсюлманската религия се славослови името на астронавта Амен, който, макар и безкрайно по-напред в еволюцията си, няма нищо общо с Абсолюта, за който тези системи говорят?!?!

            Разбирани в дълбочината им и двете системи – монотеизмът и политеизмът, представляват една и съща система, с единствената разлика на гледната точка при всяка една от тях. Ако човек си направи труда да се запознае в достатъчна степен с основните световни религиозно-философско-психологически системи, евентуално служещи за развитие на потенциала в човека, изследователят ще се учуди как зад привидно различни наименования и понятия, различни психологически подходи за работа със съзнанието според наклонностите на един или друг народ, употребяващ системата, се крият едни и същи факти за структурата на човека, Космоса и процесите на взаимодействие между различните части на топиката на индивидуалния познавателен апарат, както и на съответстващите на нивото на проявата му сфери на Битието. За едни и същи космически йерархии, започващи от минералното царство, преминаващи през растителното и животинското, човешкото и цяла поредица от по-фини по проявата и полето си на действие йерархии, винаги завършващи с една божествена двойка, сътворяваща битието, подобно на дете, като заедно стават троица, за един и същ непознаваем Абсолют, стоящ над тях, ни говорят както юдеизмът, така и християнството и ислямът, така и хиндуизмът и джайнизмът, будизмът и шинтоизмът, зороастризмът, веданта и санкхя, йога и даоизмът, теософията, както и редица други по-местни религиозно познавателни системи с африкански и американски произход.

            В т.н. монотеистични религии изначалният фокус е върху върховната троица и непроявеното непознаваемо величие, Абсолютът, Айн Соф Аур, за който може да се говори само с ... мълчание. В политеистичните системи основният акцент и фокус на съзнанието на търсещия се насочва към Пътя за постепенно прогресиране към по-фините структури на съзнанието и битието, преминаващ през все по-фините Йерархии на Космическото Братство, за да се достигне евентуално състоянието на висшия непознаваем Абсолют, Парабраман и Мулапракрити, Тао, Истината и т.н. 

За един безпристрастен изследовател разлика между монотеизма и политеизма няма. Разлика има за неразвитата познавателна способност на неподготвеното и безчувствено самосъзнание с тесен кръгозор, който му позволява да види само едната страна на монетата. Както при притчата за слепците, които докосвали различните части на един и същ слон, но твърдели че това е нещо съвсем различно от докоснатото от другия, така и късогледството на предубедения наблюдател пречи на цялостната му визия за практическата идентичност не само на различните психологическо-религиозно-познавателни системи, но и на знанието като цяло.

А знанието винаги е научно! Това, което прави религиите ненаучни, фанатични и догматични, е липсата на здрав разум в последователите им, а това, което превръща науката в закостеняла суха система без душа, е безсърдечността на упражняващите я! Едно глъбинно развитие в науката винаги се слива с Истините, отдавна известни на религията, както и едно научно продвижение по кой да е религиозен път, основано на здрав разум и горещо сърце, винаги се основава на факти и феномени с чисто научна стойност и същност. Винаги съм се поразявал от тесногръдието и слепотата на хората – както като визия, така и като допир до тези прости Истини, които естествено вибрират в пространството и са достояние на всеки жител в житейската схема, от всякакво ниво на нейното проявление. Истини универсални по Природата си, които чувствителното сърце долавя, ясният разум осветлява, а хармоничната воля преживява!

            Всеки, който търси знанието, силата и любовта, знае, че пътят към тях е два вида – както се казва в „Гласът на Безмълвието” и в „Два Пътя”: Път на окото и Път на сърцето. Екзотеричен път и Езотеричен път. Знание и повели за масите, които по съществото си са заблуждаващи, и знание и път за търсещите, които са готови да направят драстични промени в начина си на живот, да трансформират чувствата и осветят мислите си!

            Съкровеният път на сърцето е по същността си идентичен, без значение външната форма на проявата му в различните части на малката ни планета! Подобни са и различните системи на екзотеричния път по света... В този последният, дълбоките Истини се представят под иносказателна, алегорична форма, с притчи. Тези притчи не могат да бъдат разбрани в същината им, докато човек не събере кураж, потенциал и стремеж към познание, които да го накарат да тръгне по вътрешния път. Нещо повече, той умишлено е държан настрани от вътрешния път, докато не докаже, че е готов за него с мисъл, думи, чувства и дела. Ето два интересни похвата, използвани от Братството, това Братство, което ръководи планетата ни. Умишлено не го деля на добро и лошо, черно и бяло, защото и двете в края на краищата се ръководят от третото, Космическото Братство, което управлява и двете.
  
                                                             
                                       Небесният Баща и Божията Майка

         

            Един интересен похват на екзотеричната религия, който поддържа следващия го в инфантилна регресия на поривите му, е култът към небесния баща и божията майка. По време на израстването си, беззащитното дете все още няма психичен филтър, способен да преобразува постъпващите трудности, болка, неприятни импулси от околната среда. Това предопределя изключителната важност преди всичко на бременността, а след това и на първите седем години от живота на детето. Всичко, което то преживява в този период оставя неизгладим отпечатък върху по-нататъшния му живот. Основни фигури в живота на инфанта са майката и бащата. Неоспорим върховен авторитет пред развиващото се съзнание, техните характери, поведение, както и просто самото им присъствие остава като дълбок матричен отпечатък в съзнанието на детето. Този отпечатък на влиянието на родителския авторитет от първите години на живота впоследствие бива изтласкван на границата между съзнаваното и несъзнаваното, в една гранична област на съзнанието, която Фройд нарича предсъзнавано, а по-късно, може би не съвсем подходящо от езотерична, но напълно задоволително от негова гледна точка, той нарича – свръх аз. Ще наричам тази психична институция предсъзнавано, за да имам честта да запазя понятието свръхсъзнание, което толкова си прилича на пръв поглед със свръх аза, за висшите структури на съзнанието, които тепърва предстои да бъдат разкрити. Предсъзнаваното съдържа всичките ни отношения към авторитетите, такива каквито те ще бъдат през целия ни живот, така както са се сформирали в детските години. Съдържа и нуждата ни от авторитет. Фройд ситуира в тази психична институция също така и съвестта, с което аз, въпреки цялата си незначителност, си позволявам да не се съгласявам, а се доверявам на нейните сигнали, които според мнението на скромната ми личност идват от свръхсъзнанието така, както го разбира езотеричната психология... Човек, макар и вече възрастен и отдавна отделил се от родителите си, продължава да има нужда от наличието на авторитети, пред които той да се чувства като малко дете, да им се доверява и да разчита на техните решения и действия. Това е масов факт. На практика това е масов инфантилизъм. Когато човек си направи труда да си направи самоанализ, той осъзнава областта на предсъзнаваното, разбира отношенията и психичните пълнежи, които са се фиксирали при процеса на възпитанието му към родителите му, и които сега, във възрастно състояние, се проявяват в него като нуждата от преклонение пред авторитет и следването му. Такъв човек се отърсва от тази вътрешна зависимост и поема живота си в свои ръце, тоест насочва импулсите на вярване в авторитет и нужда от такъв към собствената си психика. Ако е духовен търсещ, такъв човек не спира до там, но продължава да разкрива тайните на психиката си и разчитайки преди всичко на себе си, продължава да прониква в слънчевите и сенчестите ѝ региони!

            Когато в коя да е религия се говори за небесния баща или за божията майка, всъщност става дума за психологически трик, твърде добре известен на основателите му. Ако някой възрази, че под тези понятия имаме предвид Творецът, ние ще отговорим, че за Него единственото понятие от настоящата ни гледна точка може да бъде само безмълвен устрем към все по-фините региони на творението Му, и така към Него самия! А Бащата и Майката, за които се говори в екзотеричните религии, не представляват нищо друго, освен изтласканите в предсъзнаваното ни схеми на нуждата ни и отношението ни към авторитети! В езотеричната традиция това се знае и усилието на съзнанието се насочва към развитие на собствените вътрешни сили, енергийно тяло, характер и изкуство за работа с емоциите. Но, дори и в някои от езотеричните школи, особено на запад, се запазва поклонението пред “Небесния Баща и Божията Майка”. То може и да служи за потребностите на реалното вътрешно развитие, ако има разбиране за същността му и центърът на импулсите, насочвани към тези понятия се прехвърли от предсъзнаваното в свръхсъзнанието! Дали тези изкусни психологически прийоми, отдавна налагани на човешкото общество, са добри или лоши? Не са нито едното, нито другото. Просто са изпитания, ребуси, които трябва да бъдат разбулени от желаещия да върви по „Пътя”! А вероятно има защо такива прийоми да бъдат прилагани върху дивото човечество – диваците правят пожари с огъня, за който не са готови!


            Не мисля, че вече има място за старите подходи – човечеството, или поне една немалка част от него, е достатъчно зряла, за да получи достъп до Знанието, да се приобщи към живота на Космоса и влезе в пълноправната си предопределена роля на Космически жител!

Орлин Баев, психотерапевт

Емоционалната и Социална Интелигентност и Зрялост и Отношението на Обществото към Хората с Увреждания

 Емоционалната и социална интелигентност и зрялост и отношението на обществото към хората с увреждания

  
            Положението на хората с увреждания в една държава може да бъде разглеждано като проективен тест, изразяващ дълбоки личностни и социални характеристики. Каква е ситуацията в България, как всеки от нас персонално се отнася и като цяло, как държавата ни подхожда към хората с увреждания? 

·         Маргинализираното положение на хората с увреждания в страната ни, обуславяно от дискриминиращия ги манталитет на българина, отразен и на социално – административно ниво.
·         Липсата на социална и професионална интеграция за тези хора.
·         Отсъствието в държавата ни на елементарен закон за назначаване на асистенти на хората с трайни увреждания.
·         Подигравателно неадекватно ниските заплати на социалните работници в сферата на уврежданията.
·         Стигматичното отношение към заекващите в България и тоталното непознаване същността и проблемите на хората с тази речева специфика.


                        Корелати между Конкретния Индивид и „Социалната Индивидуалност”

  • Човешката психика е сложна многомерна система от взаимно комуникиращи психични структури и инстанции, намиращи се във взаимозависимост и свързаност. Човешкият социум, подобно на индивидуалната човешка психика, е изграден от сложна плетеница от социални структури, институции и взаимнозависими системи.

  • Общественият механизъм на практика е отражение от сбора на индивидуалните съзнания на индивидите на този социум и е подвластен на същите психични механизми, които ръководят индивидуалното съзнание, проектирани в социалната сфера. Може символично да се каже, че дадена социална общност – в локален, държавен или планетарен мащаб, представлява един вид групов човек, с неговите органи«институции, психоенергетика«икономически процеси и психически ръководни структури и техните движения«политическата и юридическа структури и процеси. Ако продължа това сравнение, комуникативните умения на личността биха били аналогични на журналистиката и медийните функции в социален план, храносмилателната система би отговаряла на земеделието и животновъдството и т.н. и т.н. Всяка функция на индивидуалния човешки организъм има точна аналогия в социалния организъм на т.н. от нас Групов или Социален Човек – Обществото.

  • Това, което ни интересува в конкретния случай на разглеждания от нас въпрос, са психичните структури на индивида и аналогичните им социални еквиваленти. Ако асоциативните зони на церебралната система корелират с висшите правителствени и правни обществени структури, а старите мозъчни структури на подкорието – с висшите чиновници в механизмите на Обществения Човек, то вегетативната нервна система би била отражение на индивидуалната психика на обикновения член на социума. Разбира се, корелати от подобен род могат да бъдат детайлно прецизирани и разширени, но това е извън целта на тази статия. С тези твърдения единствено онагледявам твърдението си, че обществените структури на човешката социалност са съзнавана или несъзнавана проекция, метафорично отражение на сумата от индивидуалните психофизични структури и процеси на личностите, съставящи това общество.


                                                        Невротичността на Съвременното Общество
                                                                                                 и  
                                                           Отношението към Хората с Увреждания     

  • Съвременната психология е изключително богат в ранообразието си букет от школи, много от които предлагат собствен топичен и процесен модел на психичното функциониране. За целта на този материал ще използвам единствено най-опростения модел на психодинамичната школа и някои елементи от Аналитичната Психология. Горните школи разглеждат човешката психика като постоянен взаимообмен между т.н. психични структури на съзнаваното и несъзнаваното. Самосъзнанието, или „азът”, е основна характеристика на съзнаваното, а несъзнаваното, или „То”,  е психична инстанция, която включва в себе си целия минал човешки опит във вид на инстинкти, нагони, както и все още неексплорираните потенциални възможности на човешката когниция.

  • Когато даден индивид не успява или не желае да интегрира съзнателно даден стресиращ го факт, конфликт или процес, заедно със заложените в него афективни (емоционални) компоненти, неинтегрираната от аза психична енергия на съдържанието на конкретния конфликт бива изтласкван в несъзнаваното, в „То” (Фройд), в „Сянката” (Юнг). Използвам двете психични инстанции: „То” и „Сянка” еднозначно, тъй като по мнението на мнозина авторитети в психологията, те са семантично идентични. На ниво личностно функциониране подобно изтласкване е резултат на моралната цензура, разбиранията, неумелия и некачествено проявен стремеж за контрол или неумението за психоинтеграция на аза. Такава липса на съзнателност е характерна за личности, склонни към невротичност.

  • По същия начин, когато дадена обществена структура не може или не желае да интегрира дадена нежелана обществена прослойка в следствие на народо-манталитета си, кривите си разбирания и моралните си комплекси за превъзходство, тази прослойка бива маргинализирана в периферията на обществото, лишена от нормална икономическа адекватност, социален обмен и професионална реализация. В случая визирам хората с увреждания, но същият социален процес протича и в случая с малцинствата например... Такова обществено „изтласкване” (по аналогия с идентичния психичен процес на индивидуално ниво на функциониране) в резултат на народния манталитет, действащ и на правителствено, административно и законово ниво, на практика е проява на специфична експлицитно проявена комплексирана психика на конкретния народ. Такава народопсихология и манталитет са характерни за слабо развитите държави. В тази връзка искам да пожелая на обитателите на този европейски щат – България, който официално направи решителна стъпка в пътя към прогреса и икономическото си израстване с присъединяването си към Европейския съюз, да положат усилия и към израстване на интеграционните способности на народопсихологията и манталитета си във всяко едно отношение и конкретно спрямо хората с увреждания.

  • На интрапсихично ниво неумението за психоинтеграция на нежеланите факти и конфликти и тяхното отхвърляне в несъзнаваното води до постепенното невротизиране на индивида. Повишеното ниво на невротизъм с времето на действието си  нанася на личността тежък ущърб и има склонността да амплифицира проявите си. Постепенно леките и безобидни  симптоми и странности се усилват, душевният дискомфорт на личността расте и цялостното функциониране на човека бива повлияно във всяка една област от живота му, докато не се стигне до развиване на симптоматика на конкретна невроза. В психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд, неврозата е дезадаптивна несъзнавана стратегия на психичния механизъм за справяне с травмиращи изтласкани афективни преживявания от миналото, конкретно проявяващи се в хода на развитие на специфичната невроза чрез симптомите й.

  • За обяснението на същия процес на социално ниво ще си послужа с понятието „Колективно Несъзнавано” на Карл Густав Юнг. При описания по-горе процес на маргинализиране и неприемане на дадени обществени звена, такива като хората с увреждания или малцинствата, в колективното несъзнавано на социума се натрупва непроявено афективно напрежение, което симптоматично се проявява в повишаване на общото ниво на невротичност на цялото общество – невротизиране, което може да ескалира във видимото повишаване на „неврозите” на социалната агресия и престъпност, нарцисизъм, социална генерализирана тревожност, междуличностно дисоциативно отчуждаване, хистерична етична парализа, дезадаптивност, неврастения и психастения ...


  • С настоящите редове не твърдя, че въпросното отношение към хората с увреждания е единственият фактор за въпросното социално невротизиране и психотизиране, което явно се наблюдава в съвременното ни общество. Твърдя само, че е един важен и основен елемент в процеса на симптомополагането на социалната психопатия в държави от третия свят като България (надявам се скоро държавата ни да заслужи друго, по-радостно класифициране). Други важни елементи са преобърнатата ценностна система, сугестивно втълпяваното насилие, егоцентризъм и пошлост от съвременните медии и умишлено поддържаното в социума невежество, относно целокупния живот и мястото ни в него, като тези и много други фактори правят обществото играчка в ръцете на манипулациите на финансовата върхушка на планетата ни...


                                   Емоционалната и Социалната Интелигентност и Зрялост    
                                                                                       и
                                               Отношението към Хората с Увреждания

  • В основата на описаните по-горе процеси на подсъзнателна съпротива срещу съществуването на хората с увреждания, неприемането им и изтласкването им в периферията на обществото стои липсата на емоционална и социална интелигентност на членовете на обществото по отношение на собствените им интрапсихични слабости, която липса води до споменатата личностова дезадаптивност, психическа дезинтеграция и невротичност. Въпросните продукти на емоционалната и социална неинтелигентност биват проектирани несъзнавано и автоматично на колективно ниво по отношение на слабостите на обществото – хората с увреждания. А това, както беше описано, води до тяхната икономическа, социална и професионална репресия и маргинализацията им.

  • Емоционалната интелигентност (ЕИ) и нейното следствие – социалната интелигентност (СИ), според съвременната психология представляват осъзнаването и мениджмънта на емоционалния живот така, че да служи на благосъстоянието на психичния живот на човека, както и на социалните му интеракции. Това е правилно, но двумерно определение. За да дадем комплексно определение на тази психична функция, трябва да я погледнем през призмата на цялостната човешка психика.


  • Емоционалната интелигентност е умението да осъзнаваш емоционалната си природа, нейните движения в психическия организъм и умело да я направляваш. От една страна, емоционалната интелигентност представлява изкуството на психичната сублимация, а от друга, на психичната конкретизация. Сублимацията е майсторството съзнателно да впрегнеш страстно - разрушителната си нагонна природа (Ерос – Танатос, Либидо – Мортидо) в колесницата на съзнанието, като юздите на свободната воля я направляват в посока на прогресиращо себепознание. Конкретизацията е процес на проявяване и приложение на достигнатата психическа интеграция в хода на ежедневния живот, с което, както се казва, змията захапва опашката си. В ядрото и на двата процеса стои съзнателната воля.

  • В този респект, ЕИ и СИ, проявени в социално – колективен план представляват умението на лидерите на обществото да свържат силите на всички обществени звена в процеса на усъвършенстване на социалното взаимодействие, постигането на единен хармоничен междуличностен взаимообмен, насочен към една по-широка интеграция на обществото във връзка с постигането на социална себеактуализация (Маслоу). Този процес на социална трансформация, интеграция и актуализация трябва да бъде поставен в структурните рамки на адекватна на изначалния живот ценностна система и воден не само от знаещи, но преди всичко от мъдри управници. Когато самите управници са крайно егоцентрични и неинтелигентни емоционално и социално, резултатът е хаос както в индивидуалното човешко съзнание, така и в социалните, държавни и международни дела. Ако индивидуалният избор на волята стои в центъра на самосъзнанието на отделната личност, то по отношение на обществото изборът на волята бива представляван от политическата и икономическа системи на държавно ниво...


  • Ако не променим отношението си към хората с увреждания като към неспособни и неадекватни, ако не успеем да ги включим в социално-икономическите процеси и не премахнем стигмата, тегнеща над тях – стигма, наложена от психичната и социалната ни незрялост, никога няма да успеем да направим следващата крачка в пътя си на морално и икономически развиваща се държава! 
Забележка: статията изразява случващото се в България през първото десетилетие на 21-ви век. Но, извън формалната законова уредба, народопсихологичните отношения и характеристики са относително устойчиви величини...

Орлин Баев, психотерапевт