За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

понеделник, 13 август 2018 г.

Весели момчета



Текстът по-долу представлява мой шеговит (и всъщност отвъд хумора, наситен с уважение към анализата) отговор в портала за съзнателен живот, рубрика "психотерапия онлайн"

...............................

Здравейте,

Имам нужда от Вашите съвети и коментари и предварително благодаря на тези, които ще ми отговорят какви са причините за това, което ме притеснява и как да се успокоя.
От известно време се срещам с един мъж, разбираме се, имаме много общи интереси. Представи ме на родителите си, знам, че има сериозни намерения към мен. Всичко беше много хубаво до деня, в който в потока на речта ми спомена за бившата си приятелка и по-точно за подробности от интимния им живот. Сподели, че тя пожелала анален секс и той опитал, но не се получило. Почувствах се много засегната и оттогава не се чувствам комфортно да спя на чаршафите, с които се е завивала онази жена, да спя на същото легло, да седя на мястото в колата, на което е била и тя. Той се опита да ме успокои, каза, че не е преценил, че това ще има такъв ефект върху мен и че съжалява, че го е споделил. 



Изпитвам по-скоро чувството, че съм омърсена. Пояснявам, че той не я е обичал, виждали са се отвреме навреме и не е имал сериозни намерения към нея. 

Моля за Вашето компетентно мнение по въпроса, какви са причините, за да се чувствам по този начин, това нормално ли е, как да се успокоя.

..........................

Здравей!


Има едни весели момчета и теории - аналитици и анализа. В наши дни са много. Преди само около стотина години веселбата тръгва от даскал Зигмунд, който между шмъркането на дози кокаин, способни да убият малко магаренце с големи ушички, си нямал друга работа, освен да прича по университетите, ами взел че свързал секса и психиката. 

Докато си замазвал абстиненцията от бялото с тютюн и опъвал лулата, орално замествайки липсващото му майчино цицково зърно с мундщука ѝ,  му светнала крушката, че психиката и сексът дори не са само свързани, ами са единни. Гениално, байъ дъ уейъ. Оттам създал кратерен смут в тогавашните пуритани, като взривил субатомната бомба, заредена с ядрените етапи на психосексуалното развитие. Свързал развитието на психиката със сексуалния нагон и нарекъл етапите орален, анален, фаличен, латентен (где го тоя?), генитален и прочее XXX психо-анално-лизирания. 

За аналната фаза проповядвал в университетското светилище, че била свързана с преживяването на удоволствието през ануса и дефекирането и че било важно мама да не е много строгичка, нито твърде позволяваща (горката мама, то като да уцелиш със стрела пръстен от 300 м.), докато детенце ѝ подарява топлите, ароматно-кафяви, лепкаво-омазващи подаръци, които колкото и да меси, не от всяко даже и полицай се получава... Нали бил от юдино коляно - обичал да си гледа кефа, та проектирал надлагащо тази си пси установка в лекционното си налагане над подложените му слушатели, на които от над сто години им се налага да се идентифицират с диарийната му презумпция, че основен мотив в живота е удоволствието.  Е, появили се и други, причащи, че е смисълът, ама Зигмундчо като в стереотипийно аутистичен транс се поклащал и твърдял своето си точно като онова магаренце, само че голямо, с малки ушички и още по-голяма доза кокаин, осигуряващ панацея за недодефекирано-колитните му теории. 

По-късните последователи на Зиги свързали аналния етап с актуализирането на аза и го нарекли фаза на аза - между 1-3 годинки, в които се залага или здрава самоувереност, себезаявяване, самоприемане и затова и другоприемане при познаване на многообразното единство в различието. Или себеотносни вярвания, свързани със себепотискаща пасивна агресия, мазохизъм, унижение, излагане, срам и вина, усещане за "мръсен и лош съм" пред значимите други и затова "трябва да се напъна, да си стегна сфинктера защитно и еди как си трябва да бъдат нещата..."... 
............

Извън психо-анал-итичните партита, вечеринки и екстазно-кокаинови словореди на дългобрадите споделящи ги, замислено чешещи се по его структурите си, когато като коза барабонки отделят терминологините си съдържания, става дума за това, че задействането по отношение на аналността води към психичните корелати на програмки за мръсно, унижено, лошо, неправилно, виновно, срамно, кодирани от възпитателните ни програмисти в най-ранна възраст - програмки активно невидимо присъстващи в характера ни и по-често или още по-често активиращи се от външни житейски стимулчета. 

Та, съвсем отвъд купона, но с очакване за партито на разширяващото се съзнание, назрял е моментът с колега психотерапевт да трасираш  пречещите програмки, да изчистиш бъговете в кода и препрограмираш дълбоки филтриращи живота, себе си и към другите отношения и възприятия. Няколко месечна работа, която за цял живот ще ти дава дивидентите на релаксираното, смислено щастие през виждане на света отвъд чисто-мръсно, добро-лошо, но в целостта на любовта! 

.............

Орлин

събота, 11 август 2018 г.

ЛИЧНОСТОВИ РАЗСТРОЙСТВА. ХАРАКТЕРОПАТИИ


Личностови разстройства/ Характеропатии

Забележка: Текстът би представлявал интерес за колеги психотерапевти, психолози, психиатри, медици от различни специалности, социални работници, както и за по-любознателни люде. В статията разглеждам характеропатиите (личностовите р-ва), през призмата на психотерапевтичния си опит и пряко професионално взаимодействие с психичните им съдържания и динамика. Отдавам заслужен респект на нозологичните описания, като включвам и собствените си разсъждения и умозаключения. Постулирам т.н. от мен параноидно-нарцистична ос, съдържаща се в „гръбнака“ на характеропатиите. Проследявам характеропатийната психодинамика през умозрителността на аналитичните обектни отношения. Визирам три етиологични фактора, както и се спирам на психотерапевтичните специфики. В текста  съотнасям личностовите разстройства към трансперсонална градация на съзнателността. Изложението ползва специфичен психодинамичен изказ, насочен предимно към клиницисти в сферата на менталното здраве и няма претенции за широко ползване.

…………………………………………………………………………………………………………


Преди време личностовите разстройства са се наричали психопатии или характеропатии. Според мен понятието характеропатии е далеч по-адекватно, изразявайки дълбоко „гравирани“ и устойчиви характерови акцентуации, черти, диспозиции, модели. В сравнение, личност или персона, означава маска, тоест социалният образ, който индивидът се стреми да поддържа и сменя избирателно в една или друга комуникативна ситуация. Доколкото маската е външен и контролируемо променлив израз на социална желателност, а характеровите акцентуации представляват устойчиво присъстващи, базисни характерови вярвания/ убеждения, през които когнитивната човешка система пречупва възприятието, мисленето, чувстването и поведението си, по отношение на маладаптивните, вредящи на индивида и обществото характерови черти, по-точното назоваване е характеропатии. Въпреки противоречащото на току що обоснования здрав разум именуване „личностови разстройства“, в този текст ще ползвам взаимозаменяемо понятията характеропатия, психопатия и личностово разстройство.




В последното издание на диагностично статистическия наръчник DSM 5 разделянето на психичните нозологични единици по основни оси и клъстъри, е премахнато. Това решение има своите си плюсове, както и минуси, привърженици и противници. Тук само ще спомена едно старо, но информативно и смислово насочващо разпределение на психиатричните разстройства в следните домейни: неврози, психози, характеропатии.

………………………………………………………………


Параноидно личностово разстройство (ПЛР). Параноидна характеропатия.

Характеризира се със свръхсензитивност към пречки, критика, отхвърляне, склонност към прекомерни злопаметност и неспособност за зряла прошка, подозрителност, недоверие и виждане на заплаха в поведението на другите, приемано твърде лично. Устойчива тенденция за изкривяване на възприятието на неутрално, приятелско или позитивно отношение и поведение като нападателно, заплашително, злонамерено, презрително, враждебно и нараняващо. Изкривяване на възприетата словесна неутрална или добронамерена комуникация, като открито или прикрито злонамерена, при конструиране на параноидно изопачени паметови следи (нямащи общо с актуалната реалност), преминали през когнитивния филтър на параноидните характерови вярвания.

Параноидната личност изповядва твърдоглаво чувство за собствена правота (субективна и ирационална), която е склонна да защитава нападателно и изключително агресивно. Параноидният характеров филтър пречупва през себе си дори отношенията с малцината допуснати близо до себе си, като партньора – въпреки лоялността му/ ѝ, параноидният характеропат е способен на емоционално, социално или физическо нараняване и постоянно поддържана, ексесивна ревност. Параноидният психопат е склонен да се ангажира с конспирационни теории, фанатичен мироглед и разбирания. Злопаметната му отмъстителност е от емоционална и ментално-вербална, до социално-поведенчески реална…

Обикновено през целия си живот допуска близо до себе си броящи се на пръстите на едната ръка личности, „завихрени“ във въртележката на мегаломанната/ нарцистична себепредстава, присъстваща имплицитно в параноидната характеропатия.

…………………………………………………………………………………..

Параноидно – Нарцистичната Ос

В практиката си на работа с характеропатии наблюдавам следното. При параноидното, нарцистичното, граничното, избягващото, хистрионното и антисоциалното личностови разстройства може да се проследи ясна дихотомна ос между параноята от една страна, а от друга, нарцисизма.

При параноидния психопат центърът на средоточие на психично възприятие е в параноидността, но присъства имплицитен нарцисизъм.

При нарцистичното личностово р-во центърът е в мегаломанния нарцисизъм, но параноидността е вътреприсъща в другия край на психичната динамична ос.

При граничното р-во центърът се движи от единия край на оста към другия постоянно, като преминава през присъщата тук в характеровото ядро празнина, липса на смисъл. „Горният“ край на оста, нарцисизмът, тук е допълнен от идеалистична инфлация, импулсивно бързо спускаща се до гневна, параноидна разочарованост.  

При избягващото личностово р-во параноидно-нарцисичната ос присъства един вид странично, като психичното средоточие е изнесено извън (но свързано с нея) в третото положение на социално избягващите, свързани с емоционално отхвърляне себеотносни вярвания.

При социопатията, параноидният край на дихотомната ос е присъстващ сублиминално, докато психичните импулси конвергират около нарцистичността, тук преживявана в комбинация с импулсивна дисоциалност.

Хистрионната личност, според субтипа си, включва в себе си характеропатийните характеристики на социопатията, нарцистичното, граничното, зависимото личностови р-ва – съответно движението по параноидно-нарцистичната ос отново е в „гръбнака“ на динамиката ѝ.

При шизоидната характеропатия психичната организация конвергира около шизоиден, студено оттеглен от света нарцисизъм. Когато се наложи по-интензивно и в някаква степен включващо емоционална и каквато и да е интимност социално взаимодействие, психичните заряди мигновено се пренасят в параноидния контраполюс на параноидно-нарцистичната ос.

При шизотипията, диаметралната бинарност на параноидно-нарцистичната ос е един вид съкратена, едновременно проявяваща противополюсите си. Шизотипният характеропат едновременно се преживява като нарцистично специален, именно поради параноидно налудните, магическо мислене конспиративни идеации, насочени не само към света като цяло, но лично към него самия.

При зависимото л.р.,инфантилно-нарцистичното идеализиране на значимия друг бива процесирано на фона на параноидно-шизоидния страх от загубата му, който присъства активно в по-малка или по-голяма степен.

…………………………………………………………….

В текста, обграден с точкувани линии, излагам наблюденията си за взаимната преплетеност и структурно-съдържателно подобие между споменатите характеропатии, но с различна психопатийна акцентуация в средоточието на динамичното им функциониране в съответствие с така предложената параноидно-нарцистична ос.

Освен това, при характеропатиите се наблюдава силна „букетна“ коморбидност както между самите тях, така и с успоредно протичащи разстройства от невротичния и психотичния спектър.

Нарцистично личностово разстройство (НЛР)

Характеризира се с мегаломанна себепредстава, разбиране за собствено величие, надмощие, особено специален статус, докато правилата и нормите не важат. Фиксация във фантазии за могъщество, власт, красота, интелигентност, привлекателност… Егоцентрично чувство, че всички заобикалящи са длъжни да признаят величието му, да му се възхищават и  подчиняват. Нарцисистът е безскрупулен и беземпатиен използвач, нито желаещ, нито умеещ да бъде истински съпричастен към чувствата и потребностите на другите. Нарцистичната личност е арогантна и презира хората, като ги вижда единствено като ресурс за потвърждаване на грандоманията му. Нарцистичният характеропат държи да е в центъра на възхваляващото внимание, но и най-лекият намек за реална или струваща му се като такава критика, активира огромната му параноидна несигурност.

Тук психичната фиксация е в горния край на параноидно-нарцистичната ос, в нарцисизма. Нарцисизмът няма нищо общо с висока себеоценка, здраво себеуважение и самоувереност. Напротив, нарцисистът е крайно и болезнено неуверен, като мегаломанната му себепредстава и поведение представляват инфлиран (в превод - надут) „балон“ над параноидно ядро, в което „седи свито едно малко, треперещо аз“. При най-малкия намек за несъгласие с позицията му, критика, неодобрение или пренебрегване на инфлирания имидж и статус, в нарцистичния „балон“ протича мигновено движение по оста от нарцисизма към параноидното ядро, което се активира и поражда жесток дискомфорт. Грандоманът се опитва да компенсира с фалшиво, отиграно и заучено уж смирение, непропорционален на актуалната ситуация гняв или бягство в социална изолация. Често успява да се престори – за пред хората, чието мнение му е толкова важно, за да поддържа надуването си. Обектните отношения с другите са през ти-недиференцирано. Тоест, поради крайно патологичните си, атавистични защитни механизми като разцепване, проективна идентификация и отричане, нарцистистът никак не познавайки Себе си, недовижда и реалните личности на заобикалящите го, а ги ползва като задоволяващ характеропатията му контекст.

Истинска промяна се случва само когато сам, с помощта на намерението си (твърде рядко…) или по-скоро подтикван от социално отхвърляне, несполуки и в следствие на това, депресивно потапяне в параноидното си ядро – само когато „спука“ инфлацията и истински смирено се учи да присъства осъзнато и лекува параноидната си психична основа.

Когато нарцистичен психопат потърси психотерапевтична помощ, по правило никога не е със заявка лечение на характеропатията му, а по-скоро на тревожно-депресивните и параноидни следствия от незадоволяването ѝ.

Някои аналитични автори проследяват две суб дивизии в нарцистичната динамика, редуващи се и взаимодействащи си. Либиден, „тънкокож“ нарцисизъм и агресивен, „дебелокож“ нарцисизъм.  Тънкокожият нарцисизъм идеализира собствения си аз чрез всесилна интроекция на добрия обект, при постоянен стремеж към „завихрящо“ центростремително включване на ти недиференцирано в потвърждаването на мегаломанното себевеличие. Дебелокожият деструктивен нарцисизъм идеализира разрушителните си аспекти, които дисквалифицират всякакво реално свързване с ти обекта, освен чрез превръщането му в изнесена част от нарцисизма (първата, либидно тънкокожа субдивизия).


Антисоциална характеропатия/ личностово разстройство (АЛР). Социопатия.

Социопатията се характеризира с: безлюбна и безнравствена аморалност – тотално пренебрегване както на човешкия, така и на божествения закон; Липса на емпатия и любяща свързаност, манипулативност и стремеж към егоцентрично ползване на другите, повърхностен чар, но неспособност за поддържане на дълбока интимност; Много добра адаптация при нови условия, склонност към импулсивност, поемане на риск и непланирано действие на мига; Безскрупулност, липса на съжаление и истинска обич, рационализирано изнасяне на отговорността навън при извиняване на собствената социопатия с външни фактори; Арогантност, пълна незаинтересованост от чуждата наблюдавана или причинена от самия социопат болка и щети; Безсърдечност, склонност към насилие, садизъм, криминалност; Склонност към безпардонна лъжа, злоупотреба с доверие, пълна безотговорност и безответственост;

Социопатията на високо социално ниво се изявява в политика, продаващ майчицата си родина в името на егоцентризма си, в икономическия лидер в сянка, съсипващ съдбините на цели етноси, народи и континенти. На по-ниско ниво, от безнравствения злоупотребяващ шеф, през антисоциалния контингент на заведенията за лишаване от свобода, авантюристичните хазартни личности, та до безцелно живеещите пройдохи.

Коморбидността на социопатията е широка: злоупотреба с вещества, нарцисизъм, параноидност, избягващо и шизоидно личностови р-ва, бордърлайн, садистично личностово р-во, тревожни р-ва, психози.

Предиктори за развиване на социопатия са детските разстройство на поведението, често коморбидно с хиперактивност и дефицит на вниманието (като последното не е водещ сам по себе си предиктор без първото).

Причини: комбинация от генетични/ родова памет, семейно възпитателни и социални фактори. Когато в даден род редица поколения любовта и нравствеността са били пренебрегвани, когато в родителското семейство антисоциалното отношение и насилието са ежедневие, а обществото масирано възпитава антисоциално мислене, цели и поведение, появата на все повече безлюбни социопати в едно все по-социопатно общество, е закономерност.



Гранично личностово разстройство (ГЛР)

Записаното слово от древността, свидетелства за наблюдения върху индивиди, при които емоционалното състояние постоянно варира нестабилно от меланхолия към еуфория, гняв, усещане за празнота и изоставяне. През 17-ти век лекарят Теофил Боне описва състоянието като „маниакално – меланхолична лудост“, типична с нестабилните си и логично непредвидими емоционални състояния. През 19-ти век емоционалната лабилност е описвана като „гранична невменяемост“, а в началото на 20-ти век, като „възбудима личност“. През 1938 г. аналитикът Адолф Стърн заковава понятието гранично разстройство, предполагайки че състоянието представлява мека форма на шизофрения,  с плаваща граница между неврозата и психозата.  През 60-тте и 70-тте години на 20-ти век, състоянието е било отбелязвано като циклотимична личност, от спектъра на афективните разстройства. По-късно е било назовавано шизотипно, с описание различно от съвременното, ползвано за шизотипното личностово разстройство. От началото на 90-тте години до сега отново се ползва терминът гранично личностово р-во, въпреки многото критики относно неадекватността му. Друго популярно и неофициално ползвано именуване, е невротична психопатия.

Динамиката по параноидно-нарцистичната ос тук е постоянна вариация от единия към другия полюс, водена от централно присъстващото преживяване за емоционална празнина, „дупка“, липса на стабилен център и идентичност. Обектните отношения на граничната личност плават от идеализирано въздигане през позитивен пренос на собствената нарцистична инфлация, до обезценяваща наранена параноя, негативно пренасяна като тотално сриване, обезценяване и принизяване на ти обекта през действието на примитивно-инфантилния психичен механизъм разцепване (splitting).

Основни характеристики на граничната личност са: флуктуиращото циклотимично настроение и отношение към себе си и другите; произлизащо от емоционално нестабилната празнина и липса на стабилно преживяване на идентичност, при мощна сензитивност и страх от изоставяне и отхвърляне, усилия да не се случат или изоставяне и отхвърляне, за да не бъде изоставен и отхвърлен; импулсивна избухливост, неконтролирано нараняващо и себенараняващо поведение; дисоциация; твърде слаба способност за отлагане на удоволствието и нужда от незабавна гратификация (оттук трудността при следване на стратегически житейски цели, психотерапевтичен процес, склонността към зависимости…); диспропорционални на реалните стимули, интензивни емоционални реакции с неадекватна на социалната реалност продължителност; еуфория, когато динамиката на състоянието е във връхната част на параноидно-нарцистичната ос и заливаща дисфория и депресия, когато е в параноидната основа на оста; невротичните елементи в динамиката често преминават в психотично налудна загуба на връзката с недвусмислената социална реалност.

Граничното личностово разстройство е вероятно най-коморбидната нозологична единица. Циклотимичният процес, разцепващ непрестанно флуктуиращата гранична динамика около емоционалната празнота в горния и долния край на параноидно-нарцистичната ос, води до масирано коморбидно преживяване на тревожно-депресивни състояния, емоционалната лабилност от циклотимия градира до биполярност и обратно, а свръхмерната или изцяло ирационална чувствителност към изоставяне и отхвърляне, в актуална, психотично-налудна параноя при загуба връзката с реалността. Когнитивните способности варират в широки граници, нерядко в контекста на хиперактивност и дефицит на вниманието. Граничността нерядко е свързана със злоупотребата с вещества, алкохол, зависимости, хранителни разстройства, поведенчески отклонения, с букетна преплетеност с други личностови р-ва като нарцистично, параноидно, антисоциално, зависимо, избягващо и пр.

Избягващо личностово разстройство (ИЛР) 



В психологичните, психотерапевтични и психиатрични среди продължава диспутът относно свързаността и ситуирането на избягващото личностово р-во (избягваща характеропатия) към невротично-социофобичния или параноидно-психотичния спектър.

Личните наблюдения от екстензивната ми работа с ИЛР, ме водят до следните заключения. Когато разстройството е нетретирано, а често дори неосъзнато присъстващо в преживяващия го, липсата на метакогнитивен капацитет за диференциране, свързва ИЛР повече с параноидно-психотичния спектър. Това означава, че в човека с ИЛР липсва способността за самосъзнателен, отстранен поглед, през чиято панорама може да направи разлика между ирационалността на преживяваните базисни вярвания за нараняване, отхвърляне, изоставяне, критика, унижение от другите, за собствена неспособност, провал, неадекватност, дефектност и т.н. – разликата между тези вярвания и актуалната социална реалност.

Когато разстройството е третирано психотерапевтично, тази способност за метакогнитивна самосъзнателност се инициира и разширява, което постепенно все повече приобщава и свежда състоянието до обичайната социална тревожност. Когато работата продължи, социалната тревожност бива преобразувана в социална самоувереност. Тревожността се минимизира до модерирана срамежливост, която с времето на психотерапевтична и автопсихотерапевтична работа се преобразува до смелост, адекватна самооценка и активна социална включеност. Дори след такъв интензивен и последователен психотерапевтичен процес, периодичният релапс и регрес до параноидните характерови схеми, присъщи на избягващото личностово разстройство, е предвидима закномерност. За много по-кратък период от време обаче. Пътеката от ИЛР, през социалната тревожност, срамежливостта, до социалната самоувереност вече е извървявана многократно, през невромозъчната пластичност са създадени невралните вериги на смелата самооценка и стабилното социално включване – съответно връщането към старите социоизбягващи неврални пътища се явява единствено „кореново“ гориво за все по-качественото присъствие в новите мозъчни, а оттам и социални пътища, патерни и активности на социалната смелост. През опита си смея да твърдя, че при избягващото личностово разстройство има много добра терапевтична прогноза, когато нуждата от разисквания път на преобразуване е ясно съзнавана, промяната е силно, препатено и устойчиво-мотивирано желана от пациента, а терапията водена от вещ психотерапевт.

Формалният списък от характеристики на избягващата характеропатия са следните (или преобладаващата част от изброените): постоянната активация на базисни вярвания, водещи до чувство за напрежение, неадекватност, нископоставеност, дефектност, повреденост, не ставам, не се справям, отхвърляне, изоставяне, неразбиране, нараняване при социални ситуации и желанието за бягство от такива; вярвания за критика и неодобрение на личността и поведение от другите; нежелание за включване в социална среда или нови активности, освен ако не е напълно сигурен в приемането и справянето;

Коморбидността на избягващото личностово разстройство е особено интересна. Изследванията показват, че немалък процент от извадката от хора, преживяващи невротични тревожни разстройства, всъщност имат характеровата „база“ на ИЛР (изразено популярно, но достатъчно разбираемо), върху която се развиват конкретните тревожно-невротични разстройства. Коморбидността, свързана със злоупотреба с вещества, медикаменти, алкохол и въобще, зависимости, е висока. Когато е нетретирано психотерапевтично и силно изразено, при ИЛР е възможна коморбидност както с други характеропатии, така и с психози.

При избягващото личностово р-во параноидно-нарцисичната ос присъства един вид странично, като психичното средоточие е изнесено извън (но свързано с нея) в третото положение на социално избягващите, свързани с емоционално отхвърляне себеотносни вярвания.

Шизотипно личностово  разстройство (ШТЛР). Шизотипна характеропатия.

В DSM шизотипията е определена като шизотипно личностово разстройство – тоест, състоянието е класифицирано като характеропатия. В ICD (МКБ) е в графата на психиатричните разстройства от шизофренния спектър. И в двете класификации присъства ясен консенсус относно шизотипното разстройство като разширена фенотипна проява на шизофренно генотипния спектър. При ШТЛР се наблюдава тенденцията за временно развитие на типичен психотичен или около психотичен епизод, с последваща ремисия до типичните за това състояние характеристики. Обикновено клиничната картина е относително устойчива и след развитието си персистира в рамките на целия жизнен цикъл.

Шизотипното разстройство може още да бъде наречено латентна, продормална, препсихотична, гранична, псевдопсихопатна шизофрения.

Характеристиките на ШТЛР са параноидна идеация, подозрителност, социално избягващо поведение и тревожност, дължащи се не на негативни себеотносни вярвания (когато не е коморбидно с ИЛР), а на параноидни заключения за негативно, нараняващо и конспиративно отношение от страна на другите; Странно, ексцентрично поведение и обличане, слаб синхрон с другите, липса или неадекватен комуникативен отговор и тенденция за социално оттегляне; Магично, стереотипизирано, обстоятелствено и фантазно  мислене, придаващо свръхсетивна окраска на обичайни събития, често наситено с параноидност – мислене, водещо до чудато поведение в разрез с културалните норми, не на място емоционален отговор, странна реч, слаб или изкривен рапорт в социалните взаимоотношения; Възможно натрапливо ментално предъвкване и говор, без вътрешна съпротива (за разлика от окр);

Някои от преживяващите ШТЛР развиват шизофрения, но повечето не. Възможната коморбидност е широка: депресия, шизоидно, параноидно, гранично, избягващо личностови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство… При употреба на психоактивни вещества, вероятността от развиване на актуална шизофрения, е висока.


Шизоидно личностово разстройство (ШЛР). Шизоидна характеропатия/ шизоидна личност. Шизоидия.

ШЛР, подобно на ШТЛР, се приема за фенотипна проява на шизофренен генотип. Разликите между двете обаче са значителни. Вариациите са много, но най-опростено се наблюдават типично, явно ШЛР и скрито ШЛР.

При скритото ШЛР шизоидната оттегленост на либидото от обектите е прикрита от социална бъбрива или ригидна, симулираща загриженост или дори съблазняваща маска. Такъв индивид дава вид на общителен, включен, човечен, даващ и излъчващ, докато всъщност нито реално предоставя, нито приема, но симулира активно междуличностово, комуникативно взаимоотношение. Добре проявяваната съблазняваща маска над характерова шизоидия, представлява образа на характеропатния гуру. Не, не всички Гуру са характеропати, разбира се. Но, когато психопатното съблазняване е подлежано от шизоидна характеропатия, такъв „гуру“ може да говори за любовта, вдъхновението, жертвата, братството, докато самият той, оттеглен в шизоидната си „кула“, е твърде далеч от тях. Подобна псевдодуховност имитира качества, докато дълбинно характерово ѝ липсват, при бягство от действителна, социално включена и сърцата духовност. Такъв гуру (мастър, учител, лама…) може да демонстрира брилянтна медитативна поза и потъване навътре в себе си – да, прилича на реално продвижение, но само го имитира. Защото същинската духовност е автентично състрадателна, съчувстваща, спускаща любовта в най-малките житейски битийности. А шизоидът е практически неспособен на любов, състрадание, на единство с брата и сърцатост. Обсъжданият шизо-характеропат обаче ги симулира успешно през социалната си персона (външна маска), при тоталното им отсъствие в характеровата му основа…

Характеристиките на типичното, явно проявено ШЛР са: Разцепеност между различните психични домейни, между ума, чувствата и тялото; Отдалечена оттегленост във вътрешнопсихична, защитена и слабо емоционална реалност; Комуникативна затвореност, сдържаност, далечност, неприсъстваща и несвързана отделеност; Липса на нужда, желание и способност за емоционално свързване при социалните междуличностови отношения; Склонност към уединение и усамотение; Липса на либидинозна включеност в интеракциите; Безсърдечна студенина; Равно безразличие към поощрения, похвали и критика; Бягство във вътрепсихичната, повече или по-малко богата фантазност; Общуване с другите през интелекта и механичните дейности, нежели през тоталната липса на задушевна топлота; Емоционална неинтелигентност и беземпатийност; Избягващ стил на привързване; Живот от позицията на пасивен, студен наблюдател, при изравнена емоция (подобно на робот); Фантазия, служеща като заместител на липсващата емоционална комуникация и индиректен, непряко свързващ със света посредник; Сексуалност: от слаба и автоеротично проявявана, до активно проявена в обектни сексуални отношения, лишени от емоционална междуличностова ангажираност. Другояче изразено – сексуалност от почти непроявена, през проявена през изолирана мастурбация, до секс с друг индивид, без каквато и да е сърдечна ангажираност, но изцяло механично, при автоматичното допускане и приемане на обекта единствено като задоволяващо тяло; Избор на самотни занимания, а когато с други, през афективна изравненост, общуване единствено през сух интелект; Почти пълна липса на дейности, носещи удоволствие, извън фантазната, интроспективна интровертираност; Липса на доверени близки приятели и нежелание за общуване; Липса на сензитивност за социалните нравствени норми – когато са престъпвани, е неинтенционално, поради безчувственото им неразбиране;  Дереализация спрямо света и деперсонализирана дисоциираност спрямо собственото си тяло и емоции; Невключена самодостатъчност; Нарцистично преживяване за присъствие над нещата, хората и чувстващите същества;

Аспергер синдром (АС) 



Клиничната картина на синдрома на Аспергер, го класифицира като високо функционален аутизъм, а не като личностово разстройство. Добавям състоянието тук, тъй като привидно наподобява и лесно се бърка с характеропатийна симптоматика и затова е наложително качественият диагностик-клиницист  да познава разликите и диференцира прецизно. Може да бъде сбъркано с шизоидното, шизотипно или избягващо л.р. Разликата спрямо трите е, както следва: налична е мотивация за общуване, речта е странна, но не магично пожелателна, а просто следваща емоционалната алекситимия. Ако съществува поведение на социално избягване, то е вторично, поради развиването на тревожно-депресивни реакции, в следствие от емоционално комуникативната неспособност, нежели от първично малоценни себеотносни вярвания.

В основата на синдрома присъства аутистична неспособност за емоционално свързване с другите, липса на емпатия и определящата човека като Човек любов, неумение за естествено чувстване на емоцията, енергията, невербалния език, лицевия и очен израз, жестикулацията, тънките нюанси в езиковата интонация. Това прави общуването с високо функционалния аутист разминаващо се, формално, повърхностно, отнасящо се предимно към дадени формални дейности. Езикът му често е странен, неследващ комуникативния процес, отразяващ мисленето му, емоционално несвързано със социално-емоционалната реалност и поради това скачащо към странни за околните заключения. Интелектът и лексиконът (езиковото богатство) при Аспергер синдрома са нормални, но липсва емоционалната реципрочност, определяща комуникацията като такава. Разбира другите единствено през суха логика, нежели през емпатия. Налага му се, подобно на машина, да учи отгоре-надолу (top-down) невербалния език, да го процесира през умозаключенията и да помни какво означава. Говоренето му е едностранчиво, „едноканално“ и доколкото емоционалното свързване отсъства, слабо диалогично. Типични са обсесивната свръхангажираност с дадена тема и стереотипизирани действия, при поведенческа несръчност. Основна характеристика на АС е алекситимията – неспособността за емоционално интелигентно осъзнаване и обрисуване на собствените и на другите емоционални движения.

Човекът с АС, за разлика от избягващото и шизоидното личностови р-ва, следва потребността си от общуване активно. Понеже обаче не умее да се свързва емоционално, неспособността му да получава обратна връзка от другия, често превръща комуникацията му в натраплива, а извън психологичната терминология, в досадна. Речта отразява афективното му несвързване, следва механичната му, следваща собствен ход, рязко преминаваща към странни заключения и обрати логика, прекомерна обстоятелственост, ексцентричност, слабо свързана е с комуникативната реалност. За разлика от шизотипната реч, отсъстват магическото мислене и конспиративни делюзии. АС лесно може да бъде диагностицирано погрешно като обсесивно компулсивно личностово р-во – при последното обаче липсва беземпатийната комуникативна инвалидност, но огледалните неврони, подлежащи вчувстващата и отразяваща емоционално базирания невербален език комуникация, функционират нормално.

При АС е възможна коморбидност с психиатрични разстройства от тревожно-депресивния и характеропатийния спектър, такива като социална тревожност, избягващо поведение, обсесивно компулсивно р-во, обсесивно компулсивно личностово р-во, депресия и др.


Обсесивно компулсивно личностово разстройство (ОКЛР). Натраплива характеропатия. Ананкастна личност.


Преобладаващо го преживява мъжкият пол.

Характеризира се с обсесивна, дълбоко характерово заложена нужда от ред, свръхконтрол, правилност (според ригидно-скованите стандарти на индивида), скован тесногръд перфекционизъм, дребнава скрупульозност и вглеждане в детайлите, от взиране в „дърветата“, невиждане на цялата картина на „гората“, вкопченост в система от правила, нормираност, позната последователност, педантичност, липса на гъвкавост, отсъствие на творческа спонтанност и отвореност към опита, ексесивно планиране до минута, нужда от водене на подробни списъци до степен на загуба на главната, уж преследвана чрез тях цел, спазване на график, фанатична прецизност за сметка на ефективността и импровизацията, обсесивно желание за контрол над средата при ужас от непознатото. „Спечен“ етичен кодекс. Неспособност за разграничаване на важното от маловажното, при взиране в подробностите. Трудно делегиране на отговорност, освен ако задачите не са изпълнявани точно според натрапливата ригидност. Способността за отлагане на удоволствието е като бяла лястовичка всред масата от маладаптивни характерови черти на индивида с ОКЛР. Емоционална мизерия (в буквалната, емоционално наситена семантика на термина) в междуличностните взаимоотношения, свеждани до свръх-инатливо „така трябва“ и „това е правилно“, при свръхвглеждане и натрапливо припомняне на най-малките детайли от комуникацията. Склонност към финансово запасяване за очакваните бъдещи „черни“ дни. Склонност към запасяване от всякакъв род (compulsive hoarding).

ОКЛР споделя много общо с обсесивно компулсивното разстройство (ОКР) и често двете са коморбидни. Ригидността, обсесивната идеация, натрапливото предъвкване… Лесно двете могат да бъдат диагностицирани некачествено и объркани едно за друго от неопитния клиницист. Разликата обаче е очевидно ключова за по-прецизния поглед на опитния психотерапевт.

При натрапливия невротик (ОКР) имаме егодистонично отношение, конфликт с поддържаните обсесии и компулсии, виждани от него като нежелани и нездрави. При ОКЛР, натрапливата идеация и социално поведение са възприемани като егосинтонични, тоест като желани, рационално обосновани и нужни. Това означава, че при ОКР присъства активно желание за справяне с натрапливата динамика, докато при ОКЛР тя е приемана за естествено присъща, за част от „това съм аз“ себепредставата, като реална мотивация за промяна на ананкастността отсъства. Практически, изпълнението на натрапливите схеми носи удоволствие на обсесивния характеропат. Когато човек с ОКЛР потърси психотерапевтична, а по-често медикаментозно-психиатрична помощ, мотивацията му е не цялостна себепреработка в посока обич и хармония, а смекчаване на тревожно-депресивните резултати от обсесивността му. 

Коморбидност: окр, аспергер синдром, хранителни р-ва, тревожно-депресивни р-ва и др.

Зависимо личностово разстройство (ЗЛР) / Зависима характеропатия/ Зависима личност



Характеризира се с прилепнала към значимите други зависимост не просто като невротична тенденция, а през дълбоко гравирани, зависими характерови черти. В интелектуален, емоционален и поведенчески план зависимият характеропат се възприема като по-низш, зависим от решенията, наставленията, емоциите и присъствието на важните за него фигури. В желанието си да ги задържи, воден от страховете си от изоставяне и отхвърляне, подчинява собствената си, инфантилно недоразвита личност или манипулира, за да си подсигури присъствието им.

За разлика от граничнотто личностово р-во, при което травмата от изоставяне също е основна, при ЗЛР отсъстват импулсивните, агресивни експлозии. Зависимата личност живее в сянката на другия, прилепнал подобно на паразит, изискващ енергията, вниманието и присъствието му, били те позитивни, негативни или неутрални. Свръхангажиран е с оралния си, базисен и дълбок страх от изоставена безлюбност и постоянно се стреми да получи уверение, че няма да бъде реализиран. Приемайки себе си за зависимо неспособен и несамостоятелен, социофобично избягва социално включване и реализация, при меланхолично-депресивната си нужда от успокояващото го внимание и присъствие на значимите за него хора.

Коморбидност - често присъства успоредно със следните състояния: разстройство в адаптацията, избягващо личностово р-во, хистрионно личностово р-во, гранично личностово р-во, тревожно-депресивни и афективни р-ва. В клиничната практика се наблюдават случаи и на коморбидност с психози.


Хистрионно личностово разстройство (ХЛР). Хистрионна характеропатия.

Етимологията на думата хистрионност идва от театралност, драматизиране (от етруски, преминала в късния латински), докато на хистерия, от женски полов орган, вагина, утроба (от гръцки, елински). И двете са валидни понятия, като в исторически план клинично-лингвистичната употреба на хистрионност произлиза от хистерия и е съвременен неин дериват. Разговорно, хистерия и хистрионно личностово р-во са взаимозаменяеми и равнозначни. От наименованието хистерия произлизат и невротични диагнози като конверзионното и соматоформното р-ва.

Различията между хистрионното личностово разстройство/ хистерията и невротичните соматоформно и конверзионно разстройства, пряко аналогично отразяват различията между психиатричните характеропатийни и невротичните състояния. ХЛР често конверзира манипулативно, но самото конверзионно р-во е различно.



Конверзионно разстройство
Хистрионно личностово р-во
Емоционалност
Контролирана, ригидна, рестриктирана.
Повърхностна, избухваща, импулсивна.
Сексуалност, либидо
Показно съблазняване, но ригидно възпиране. Искам, но не трябва, „газ и спирачка“.
Актуално съблазняване, манипулативност, захранваща собствения нарцисизъм.
Контрол над импулса
Силен контрол.
Неконтролирана импулсивност.
Целенасоченост, амбиция
Амбициозност, целенасоченост.
Социопатно-нарцистична манипулативност, при гранично нестабилна променливост в целите и импулсивност в решенията.
Обектни отношения
Невротични, на сравнително по-високо ниво.
Първично инфантилни, незрели, нарцистични.
Самостоятелност
Макар и невротично болезнено, раздялата е издържана и толерирана. Сравнителна самостоятелност.
Раздялата ужасява и води до характеропатни емоционални изстъпления (throwing tantrums).
Суперего/ морални норми
Стриктно, ригидно суперего.
Липсва суперего моралност – нарцистична социопатност.
Защитни механизми
Невротични, на сравнително по-високо ниво.
Първични, инфантилни, примитивни – разцепване, идеализация и т.н..


ХЛР се характеризира с: постоянно, ексесивно търсене на внимание и привличането му чрез съблазняващо, афиширащо сексуалността, провокативно поведение, нужда от одобрение, харесване, биване център на вниманието; драматична театралност, импресионистична, но повърхностна и с липсващи детайли реч, шумно привличащо вниманието присъствие; егоцентрично-нарцистична самопогълнатост и манипулативност, непрестанна нужда от валидизация и одобрение; ексхибиционистична емоционалност и държание, при отработено добри социални умения; постоянна жажда за новости, въвличане в рисково социално и сексуално поведение; свръхсензитивност към критика и неодобрение, задействащи прикрити параноидни схеми; нарцистична гордост, при неспособност за смирено осъзнаване, учене и характерова промяна; използване на конверзионните, фантомно психосоматични механизми за социална и интерперсонална манипулация и изгода; почти нулева способност за отлагане на удоволствието и издържане на напрежение; повърхностни, преувеличени и постоянно променливи настроения; убедената фантазия, че отношенията са по-близки и интимни, отколкото в реалността са; вземане на мигновени, емоционално-импулсивни решения при лабилна емоционалност; обвиняване другите за собствените провали и разочарования; при показано добро отношение, силна но нетрайна сугестивност и повлияване от отдалия вниманието и харесването си;

Полова превалентност: важно е да се отбележи, че 2/3 от преживяващите ХЛР са индивиди от женски пол.

Параноидно-Нарцистична ос:   ХЛР споделя огромна част от характеровите черти и съдържания на нарцистичното, антисоциалното (социопатия), граничното и зависимото личностови р-ва, като процесира динамиката си през примитивни защитни механизми като разцепване и идеализация. Нарцистична себе или на другия идеализация, която бързо бива наранена, срината, за да се придвижи психичния импулс мигновено до другия край на оста – параноидния. В сърцевината на разстройството, подобно на граничното, стои типичната емоционална празнина, зависимо вкопчваща се за вниманието и присъствието на значимите други. Тоест, при хистрионното, както и при граничното личностови р-ва, присъстват и параноидно-шизоидната и орално-депресивната психични позиции (по Мелани Клайн, обектни отношения). 

…………………………………………………………….

Характеропатийна сексуалност

Либидото е основен нагонен мотиватор, реципрочно единен с противополюса си, агресивния нагон. Бидейки изначален, водещ драйв, по проявата на сексуалността дедуктивно могат да бъдат проследени цялостни характерови черти, тенденции, особености на личността. Това с пълна сила се отнася към личностовите разстройства, при които сексуалната интимност е дотолкова осуетена и извратена, доколкото масирано присъстват дълбоки травми и регресивни фиксации в психосексуалното развитие.


Параноидна характеропатия
Сексуалността е възприемана като пробив в сигурността, като параноиден тригер, освен ако не е практикувана с единствен доверен обект. Използва сексуалността, за да контролира. Липсва интимност, а сексуалният обект е дехуманизиран и деперсонализиран, обездушен през проективната идентификация на характеропатно-налудната, властова параноя.
Социопатия
Манипулативно пресметливо ползване на сексуалността. Тялото на сексуалния обект е ползвано за либидна мастурбация – липсва сърдечна интимност.
Гранично л. р.
Ползва сексуалността възнаграждаващо, когато е в идеалистичната си хипо/манийност и наказващо я оттегля, когато е в параноидното си нараняване. Склонен към сексуални авантюри, временно замазващи емоционалната му орална празнина, докато поредният обект отново не задейства параноидно-нарцистичната ос.
Нарцистична характеропатия
Сексуалният обект е възприеман като ти-недиференцирано, като инструмент за сексуална мастурбация, задоволяваща нарцисизма. Интимността присъства единствено доколкото сексуалният обект е интроективно идентифициран като част от собствения психопатен нарцисизъм.
Хистрионно л. р.
Ексесивно съблазняване и сексуални авантюри, ползвани за валидизиране на нарцистичната себеоценка и запълване на емоционалната празнина. Социопатно манипулативна, но гарнирана с флуктуиращо-хистерична емоционалност сексуалност.
Зависимо л. р.
Инфантилно, вкопчено нагаждане. Сексът е ползван като манипулативно-задържащо поведение.
Избягващо л. р.
Либидото е нормално, сексът и интимността силно желани, но страхувани, поради силните страхове от отхвърляне.
Шизоидно л. р.
Асексуалност. Автоеротизъм. Несвързаност с либидото и емоциите. Липса на интимност. Прикритите шизоиди са способни на промискуитетен секс, като смяната на партньорите подсигурява липса на емоционална близост и интимност.
Шизотипно л. р.
Често виждани като странни и затова твърде рядко желани като сексуални обекти. Самите те отбягват сексуални и интимни взаимоотношения, поради налудно-параноидните си, магическо мислене вярвания за света и другите.


Психодинамика на личностовите разстройства/ Характеропатийна психодинамика

При по-острите характеропатии, които коментирам тук, в психиката на преживяващия ги съществува травматичен регрес и фиксация в най-ранните етапи от психосексуалното развитие. Мелани Клайн, създателка на аналитичната школа на обектните отношения, постулира две основни психични позиции, които пряко корелират с психичния процес при тежките характеропатии. А именно за тях става дума в този текст.

Melanie Klein
Двете позиции: параноидно-шизоидната и депресивната са свързани с най-ранното развитие на инфанта. Мелани Клайн твърди, че параноидно-шизоидната позиция е актуална от раждането, до около 4-6 - ия месец, а депресивната (или орално-меланхоличната по други, припокриващи се класификации) от около 4-ия до 12-ия месец. Свързани са с най-примитивно архаичните защитни механизми, такива като разцепването, интроективната и проективната идентификация, отричането и идеализацията. Небезизвестният университетски преподавател-теоретик Фройд (не и актуално резултатен психотерапевт...) твърди, че в първите месеци от раждането, детето преживява първичен, безобектен нарцисизъм, свързан основно с автоеротично преживяване на нагона и възприемане на омнипотентната майка като част от себе си. Клайн твърди, че обектните отношения присъстват от самото житейско начало.


Моята авторска позиция е, че по време на вътреутробното развитие, човешкото същество преживява нарцистична безобектност, състояние на пълно сливане с мама. Най-дълбоките психични травми идват именно от този пренатален период, в който преживяваният дискомфорт, болка и заплаха биват усещани дълбоко, прекогнитивно интернализирани като същностни, присъщи на болезнено нараняващото единство между себе си и живота. Тоест, в случай на силни пренатални травми, се случва прекъсване на любовта, на дълбокото в себе си и в живота (на този етап единни) доверие.

Мнението ми е, че нарцистичната, единно безобектна фаза може да продължи няколко месеца след раждането, когато обгрижването е любящо и качествено посрещащо нуждите от храна, обич, присъствие, прегръдка и сензорна сигурност на новороденото. Такова продължаване създава качествено налично, базисно ядро от сигурност, вяра в доброто и любовта в човека – т.н. от Джон Боулби и Мери Ейнсуорт сигурна привързаност.

Тази нарцистична безобектност не може да е постоянна в един обектно ориентиран свят, процесиращ бинарността си през аз-ти отношения. Дори при най-любящите грижи, задоволяващи потребностите на малкия човек пълноценно, самото когнитивно и перцептуално развитие не след дълго налага обектността на възприемания свят при диференциация между аз и ти, аз и света, аз и ние, аз и ситуацията, аз и другостта психичен процес. Според изследванията на много детски аналитици, тази диференциация се случва нормално до около 4-ия месец след раждането. Според Мелани Клайн, бебето функционира през обектни отношения от самото начало на битието си. Аз бих казал, че обектната динамика бива активирана толкова по-скоро след раждането, колкото по-непълно биват задоволявани хранителните и емоционални нужди на детето. Нужди от сигурност, любов, топлота, усещане за единство с една безусловно обичаща, емоционално и възприятийно идентична с бебчо мама.
 
Диференциацията на аз и другост неумолимо настъпва. Клайн я обрисува през интроективната его идентификация с добрата, обгрижваща и задоволяваща майчина гърда и проекцията на лошата, необгрижваща гърда през механизма на разцепване. Добрата гърда (обект) се идеализира и егото на инфанта се идентифицира с нея, докато обектът на лошата разцепващо се изтласква в параноидно-шизоидна психична позиция, проектирано изнасяна като външен лош обект. Това е напълно естествено за тези първи месеци от живота разцепване, поставящо постулираната от мен параноидно – нарцистична ос във вродено вътреприсъща позиция, която единствено описвам. 

На този етап бебето е неспособно да обхване целостта на обекта като включващ и добра и лоша страна, поради невъзможността си за себевъзприятие, различно от интроективната идентификация единствено с удоволствието (оттам и идеализираната му проекция в добрата гърда/ обект), при вътрешно разцепване и изтласкване на неудоволствието в себе си и проектираното му, агресивно изнасяне навън.  

N.B.: Егото, при това обектно отношение на изначална идентификация с удоволствието, бива създадено* като първият частичен обект, включващ единствено добри импулси, при активното двойнствено идеализиране на добрите и параноидно-шизоидното, агресивно избягване на лошите импулси.

................................

* По отношение на създаването чрез разцепване, но изначалното отсъствие на егото, аналитичната психология на развитието пряко корелира с будистката психология, твърдяща базисна безазовост (анатман), преживявана в медитативното оцялостяване на човешката когниция.

Въпросното его разцепване на аз и другост, съществува в приета за социално нормална степен в психичното функциониране, виждано от съвременното човечество за естествено... Твърдя, че доколкото в индивида или обществото, през качества като алтруистичност, жертвоготовност, братство и готовност за взаимопомощ, присъства преживяването на анатман (отвъд-азовост, но свързана заедност), дотолкова отделният човек или общността, са оцялостено здрави, хуманни, единни с любящите закономерности на битието/ Дхарма. 

..................................

Такова разцепващо, параноидно-шизоидно отричане на лошо нежеланото (съответно проективното му възприемане в лошия външен обект), при интроециращо идентифициране с желано-удоволственото и идеализираното му проективно идентифициране в добрия външен обект, е нормално за инфанта. Превръща се в характерова патология, когато разцепването не бъде надраснато. Така се очертава една от възможните и твърде резонни етиологични хипотези за най-острите характеропатии/ личностови разстройства: параноидното, нарцистичното, антисоциалното, шизоидното, шизотипното. Въпросната параноидно-нарцистична ос присъства, макар и ведно с психично функциониране от по-високо ниво, и при граничното, избягващото, хистрионното, зависимото л.р. При ГЛР и ХЛР , се наблюдава неустойчиво "плаване", флуктуиране между параноидно-шизоидната и депресивната (орално-меланхоличната) позиции. 


При дискутираните тук остри характеропатии, отсъстват стабилни обектни репрезентации за себе си и другите. Там където би трябвало да присъства цялостно възприятие, обхващащо природната амбивалентност на обекта като едновременно добър и лош, обгрижващ и лишаващ, присъстващ и отсъстващ, топъл и студен, е налична примитивно защитна дезинтеграция, разцепваща егото на идеализирано добри и отречено лоши части. Разцепване, проектирано приписвано на външните обекти. Така отношенията с обектите се процесират през афективно нестабилни връзки с частични, либидно или агресивно заредени обекти. В такава психодинамика, без да знаят едни за други, се наблюдават силно идеализирани и параноидно преследващи черти на егото и обектите. Идентичността на характеропата (примерно при нарцистичния и параноидния характеропат) привидно може да създава в наблюдателя илюзия за конгруентност, дори за самоувереност. Всъщност е силно дифузна, процесно „счупена и разполовена“ в противиречиво-противоположни концепции за себе си и другия, алтерниращи между двата противополюса на параноидно – нарцистичната ос. Тази алтернация, в зависимост от личностовото разстройство и динамиката му по споменатата ос, по време на акцентуиран характеропатиен епизод и криза, води до мощни агресивно-параноични или идеализирано-нарцистични, ексхибиционистични афекти и социални прояви. При граничното и хистрионното л.р. алтернацията е лабилно прескачаща подобно на променлив ток над емоционалната нестабилна празнина на орално –меланхоличната, депресивна психична позиция (където би трябвало принципно да е налична интегративна его стабилност). При нарцистичната характеропатия клиницистът проследява напрегнато, неустойчиво задържане в горния край на оста, в идеализиращия нарцисизъм. Най-малкият намек от външен обект за неприемане на инфлираното псевдовеличие, автоматично събаря себевъзприятието от този нестабилен мегаломанен пиедестал и го запокитва в противоположния полюс, в инфантилно агресивен, раздиращ нарцисиста параноиден ужас. През примитивните механизми на отричането, разцепването и проективната идентификация, характеропатната психика не умее оцялостяващо интрапсихично да вмести в характеровата си структура нормалните конфликти между приятно и неприятно, добро и топло даващо и ограничаващо твърдо и затова ги преживява като екстернализирано външни обектни отношения и преживявания. Тоест, характеропатът уж дава вид на живеещ в реалността, докато всъщност я пречупва тотално изкривено през призмата на психичната си примитивно-сцепена, кошмарна незрялост. Характеропатът може да има добре развит интелект, който обаче служи на емоционалната му инфантилност, активно „завъртаща“ социалното му възприятие и поведение около собствения му кошмар, проективно идентифициращо налаган на света. Характеропатът може да се оприличи на крещящо в ужаса си емоционално бебе, раздирано от параноята си отвътре и активно проектиращо я и налагащо я в света наоколо през проективното си възприятие и разбирания. Счупено, гниещо клонче от великото дърво на живота е характеропатът, а психотерапията е инструментът, фасилитиращ обратната му, оцялостяваща присадка за това житейско дърво на любовта. Ако при висок интелект и все пак някаква зачатъчна степен на осъзнаване е търсена , разбира се.

Характеропатийният процес проективно обездушава, лишава от реално личностово присъствие ти обекта, виждан като ти недиференцирано. Другият (те) е ползван като проективно идентификативна бърсалка на собствената разцепена либидна-агресивност или през интроективно „вакуумната“  нужда от внимание, интернализиращо „напомпваща“ нарцистичната валидизация. Едно голямо, „диаболично-кошмарно“  бебе (като метафоричен, архетипен изказ) е характеропатът, болно мотивирано ръсещо гнойта на параноята и нарцистичното си поведение, градирани от нехаене за реалния друг, през криминален фокус в параноидно-нарцистичната реализация на социопатни бизнес цели, оправдаващи всякакви „туморни“ средства за реализацията си, до „вмирисване на държавната риба  откъм главата“ при масовото присъствие на такава динамика в политико-икономическите среди и парламентарните, властови скамейки.

В психопатийната психика, поради крайното интрапсихично разцепване между нуждаещите се от подхранване добри и параноидно избягваните лоши обекти, изкривено проецирани в социалната реалност, характеропатът е подвластен на параноидни преживявания и произхождащите от тях садистични атаки както вътрепсихични, така и реално социални, насочени към значимия друг.

Фройд постулира т.н. от него първичен психичен процес като основен при психотичното функциониране. Нормално се наблюдава при всеки индивид в сънищата, но при психозите „изплува“ до будната психика. Характеропатийният процес нерядко навлиза в актуални психотични епизоди. Дори поддържайки относително стабилна връзка със социалната реалност, последната е качествено мощно изкривявана. Съотнесено към първичния психичен процес, такова изкривяване може да бъде сравнено с изживяване на кошмар наяве. Един доста структуриран и „на ръба“ спрямо същинския психотично-първичен процес кошмар, но все пак случващ се в рамките на смисловата му динамика. Характеропатиен адски кошмар, сънуван наяве. Кошмар, центростремително центрофугиращ световъзприятието около параноидно-нарцистичното си раздвояване и центробежно разпръскващ ужаса и мегаломанната защита от него наоколо си.

Ако за неврозите, през психотерапевтичната призма, ситуираща себе си като част от решението им, решително може да се твърди, че са прекрасни житейски уроци (а не болест), насочващи психичния процес към зрелост, смелост, обич и помъдряване, то характеропатиите основателно можем да наречем тежки психични болести (собствено ненатрапвано, но основателно обосновано твърдение). Болести с пъти качествено по-вредни за обществото, както и количествено много по-разпространени, поради един от етиологичните им фактори – социалното зловредно възпитание, резултат от срив в ценностовата система при отсъствие на любяща човещина. Етиологичните фактори са комплексни, но масовото патогенетично социално възпитание е този, който предопределя все по-нарастващата масовост на психопатиите. В случая визирам предимно параноидната, антисоциалната и нарцистичната личностови динамики, при които твърдя, че един от централните фактори във все по-масовата им етиопатогенеза (болестно развитие), е мащабно популираното социално възпитание, съдържащо имплицитно или дори експлицитно преобърната, диаболична ценностова система в когнитивно-афективните си параметри.

Както проследихме, характеропатиите осъществяват болестната си динамика на границата между психозите и неврозите, като често навлизат в типичното психотично дезинтегриране и/ или маргинализиране на аза (егото) до първичен психичен процес, както и продуцират характерна невротична, тревожно-депресивна симптоматика. Егото при личностовите разстройства в сравнение с неврозите, е далеч по-незряло, неинтегрирано и неспособно на психичен синтез и цялостност.

Параноидните и нарцистични изкривявания (стигащи до налудности) и примитивни защитни механизми, се явяват патологичен опит за реконструкция на собствената личност под напора на вътрешния хаос и остра дезинтеграционна болка на границата на първичния психичен процес.   

Етиология на характеропатиите

Могат да се проследят три етиологични фактора, пряко участващи в етиопатогенезата на личностовите разстройства. Ранно детско възпитание, генетика и социално възпитание и сугестии.

Ранните възпитателни фактори разисквах току що през процесуалната психична динамика на школата на обектните отношения и авторската ми добавка на параноидно-нарцистичната ос. Вкратце, обобщавам – характеропатийният процес може да се охарактеризира с регрес и фиксация в архаичните примитивни защитни механизми разцепване, проективна и интроективна идентификация, отричане и идеализация на параноидно-шизоидната психична позиция. При някои личностови р-ва като граничното и хистрионното се наблюдава плаване между параноидно-шизоидната и депресивната позиции и съответстващите им защитни механизми. Някои аналитични автори обясняват психичната фикасция на характеропата в подобна неспособност за цялостност през възпитание, характерно с далечност, студенина, липса на обич и сърдечна грижа. Наблюденията върху последствията от отглеждане на деца в сиропиталища, в които дълбоката сърдечна грижа и топло присъствие са силно дефицитни, както и върху клиенти, произлизащи от родителски семейства с подобни характеристики и възпитание, показват състоятелността на такава теза.

Както и да е, психотерапевтичната ми практика с характеропати ме води към заключението, че не винаги характеропатната етиология може да бъде проследена до споменатата причинно-следственост. Случва се, при това нерядко, родителите да са топли, обгрижващи, сърдечни, адекватно обслужвали ранно детските нужди, а в по-късна възраст ведно с това, поставящи здрави граници  - въпреки оптималното възпитание, в дадена фамилия се отключва определено личностово разстройство/ характеропатия. Този факт повежда мисловния ми поток към втория етиологичен фактор – генетичната, родова памет.

Несъмнено, родителското възпитание е най-важният и контролируем, съзнателно повлияем фактор, създаващ предпоставки както за здраво психично функциониране, така и за характеропатийно, когато родителствуването е дистантно, непредсказуемо, злоупотребяващо, лишено от зрелост и любов. Както току що споменах обаче, нерядко родителското поведение е достатъчно качествено, но във фамилията се „пръква“ характеропат. Тук медицината свръхгенерализира доста замазващо, като обяснява подобни казуси с генетиката – едно принципно вярно, но доста неспецифично и общо твърдение.

Какво обаче представлява генетичната, родова памет, ако не „спусналите“ се до генно ниво ментален, емоционален и социално-поведенчески живот, отношения, принципи, ценностова система, култура, цели и бит на предците от даден род?! Вижда се как генограмата присъства не само в компютърната програма или на лист хартия, но в родовата памет на индивида пряко. Наблюдава се как дадени когнитивни схеми, отношенчески и възприятийни модели на дадени предци „се промъкват“, присъстват в човека, без самият той често дори да е чувал за дадените си деди и прадеди.

За да съкратя дългото изложение, изразявам се директно: когато в даден род в продължение на поколение или две се живее страхливо, в рода се появяват неврози. Когато 3-4 поколения невротичността продължи да се „носи“ в даден род нерешавана, постепенно се задълбочава до характеропатии. Когато в рода характеропатийното разцепване, водещо до отдалеченост от любовта и присъщата ѝ естествена нравственост, са предавани през все по-характеропатиен живот, световъзприятие и цели в родовата памет, в дадено родово „коляно“ (примерно 5-то – 9-то), се появяват психози. С тези си разсъждения следвам както разбиранията на системния модел, така и качествената мъдрост на вековете, изразена в холистичното и интегративно психологично и психотерапевтично разбиране. Броят поколения е разбира се, условно ориентировъчен.

Третият и особено актуален етиологичен фактор при характеропатиите, се явява социалното възпитание. Често твърде подценяван в психологичните и психотерапевтични разбирания фактор. Живеем в общество, в което човешките закони са все по-откъснати от тези на целокупния живот, а алчността, развратът, насилието, лъжата, кражбата и порокът са поставяни все повече и все по-откровено на пиедестал, докато любящата нравственост, източник на всеки живот, смисъл и истинска радост, са все по-често и по-масово забравяни и захвърляни в „прахта“ на масов регрес и оскотяване. Здравото психично функциониране е свързано, както разсъждавахме по-горе, със способността за диалектично обхващане на приятното и неприятното, свое и чуждо, топло желано и нежелано ограничаващо… Такава способност без изключение произлиза от динамиката и целостта на любовта, мъдростта и творческата свобода. Именно от тях очевадно се отдалечава подивяващото съвременно човечество, въздигнало мамона на пиедестал и запокитило Бога (Любовта, мъдростта на Дхарма) в калта на невежеството си. Човечество, което като цяло упорито регресира до все по-ранни психосексуални стадии от груповото си развитие, замазващо рационализиращо психодуховния си регрес с технически уж прогрес. Уж, защото когато любящата нравственост е актуално маргинализирана като ненужна, остават сексът, властта, насилието, животинските териториални инстинкти, проявявани в социална и икономическа среда, подпомагани от студения, откъснат от „ездача“ на любовта интелект, подходящ за добър слуга, но бидейки кошмарен и бездушен, именно психопатен господар.

Само загатвам. Твърдя, че в съвремието ни психопатията (като обобщаващ термин) се възпитава масирано от преобърнатата ценностова система. Зачеквам този въпрос, като умишлено се оттеглям от по-нататъшното му дискутиране, пренасочвайки силите и времето си от проблема, към изхода и решенията.

Терапия на личностовите разстройства/ характеропатиите

При характеропатиите психотерапията определено е изискваща дълбока личностова зрелост от страна на терапевта. Нагласата за бързи резултати тук е невалидна. Ако при неврозите симптоматиката и подлежащите я страхови програми сами по себе си вече съдържат относително ясен алгоритъм на справяне във времево неголеми срокове, а състоянието е по-скоро благословия, водеща пряко към оцялостяващ смисъл, смелост и щастие, то при характеропатиите работата е далеч по-цялостна.

Нужно е постепенно изграждане, конструиране на никога неизградена характерова цялост и израстване. Психотерапията се налага да бъде холистична – основно психодинамично-трансферно базирана, като много плавно и постепенно, на много малки дози биват включвани по-директните диалектични, когнитивни, поведенчески, фикусирани в решения, трансперсонални методики, изграждащи качествени социални и интерперсонални умения и т.н.  прийоми.

Терапевтът е нужно да познава закономерността на неизбежните рецидиви, флуктуации и „зацикляния“ при много бавен, минимум две годишен (и повече) процес, насочен към осъзнаване и надрастване на примитивните отричания, разцепване, проективни и интроективни идентификации, идеализации и гневни дисквалификации. Себепознание, чийто ключов елемент се явява характеровата зрелост на психотерапевта, играеща ролята на изнесен себеотнасящ, отразяващ център, удържащ и преработващ трансферите на характеропатийни съдържания „съсъд“.

Психотерапевтът в случая е като мама, на която се налага да издържа постоянно проектираните разцепено негативни и позитивни преноси. „Мама“, поставяна в пиедесталната позиция на интроективно идентифициран и идеализиран добър и проективно, параноидно агресиран лош обект. Психотерапевтът служи като проективно огледало и терапевтичен „контейнер“ на такава инфантилно-незряла трансферна динамика, която понася емпатийно и благо (желателно...), подобно на обичаща безусловно мама, но и безпристрастно зряло, осъзнавайки и неутрализирайки наченките на собствените си негативни и позитивни контрапреноси, които характеропатът неминуемо провокира в него.

Психотерапевтичен контейнер, стабилно съдържащ и удържащ (containment and holding) интензивните трансфери неутрално обичащо, което интерперсонално обектно отношение позволява на субекта (клиента) бавно и постепенно да надхвърли параноидно-шизоидната позиция и интегрира психичното си функциониране около цялост, включваща двойнствеността на обекта – тоест, да надрасне първичното си психично разцепване. Както споменах, в каквато и социална позиция да се намира характеропатът – от последен пройдоха, през криминален субект, до психопатен олигарх, висш социопатен магистрат или унищожаващ държавата политик, като ядрено психично функциониране представлява разцепено, застинало в примитивни защити, злощастно ореваващо и всяващо психопатията в света и общуването си бебе…

Ако при качествената психотерапия на ниво невроза, включването на психофармация е временно изключение, то при характеропатиите медикаментите са напълно допустими и нерядко задължително нужни. Невролептиците поддържат личностовото разстройство в относителна стабилност и възпрепятстват навлизането в психотични епизоди, а антидепресантите и транквилантите парират генерираната невротична коморбидност. Разбира се, всичко е лично, а общите схеми са колкото институционализирано удобни, толкова и невалидни, когато се работи с чувстващи същества. Прецизира се силата на преживяваното и клиницистът, работещ в екип с психиатър, преценява и насочва подходящо. Постепенно, в хода на продължителното психотерапевтично характерово конструиране/ структуриране и израстване, нуждата от спомагателна психофармация се минимизира и отпада. Искам да подчертая, че медикаментите при личностовите разстройства не лекуват самите тях, а просто „обират“ и минимизират психотичните епизоди и невротичната тревожно-депресивна симптоматика. Основен терапевтичен способ се явява холистичната (цялостна, обхващаща целия спектър от терапевтични модалности), майсторски и търпеливо-постъпателно водена, упорито продължавана настойчиво психотерапия.

Трудностите при терапията на личностовите разстройства са много. Поради характеровата и сърдечно-афективна инфантилност на преживяващите ги (при какъвто и да е интелектуален капацитет) и специфичните отричащи и проективни механизми, необходимостта от психотерапия рядко е осъзнавана и такава е търсена от характеропатите основно като временно спомагателно средство за смекчаване на страничните, тревожно-депресивни (общо и насочващо изразено), невротични симптоми. Или индивидът е воден на такава от близките си, което е слаб, тъй като е нежелано немотивиран вариант.  Задържането в продължителен и качествен психотерапевтичен процес, тук явяващ се актуалното терапевтично средство, рядко е съзнателно желано. Обикновено в по-ранна възраст характеропатът е многократно насочван към различни специалисти по психично здраве, не след дълго дисквалифицирани от механизмите на личностовото р-во, при един психотерапевтичен и психиатричен „туризъм“, търсене на бързо решение, разочарование, смяна на терапевта, отричане, а при задълбочаване на характеропатийната и съпътстващата я психотична и невротична симптоматика, отново търсене на поредния специалист.

Едно поне за мен интересно наблюдение е, че дори интелектът на човека с личностово разстройство да е доста над нормата (не е правило, но понякога е възможен случай), подлежащата го характерова незрялост един вид „засмуква“ тази интелектуална брилянтност, като базисните примитивни разцепващи, проективни и отричащи защити манипулират собствения интелект през рационализации, интелектуализации, измествания и отреагиращи изстъпления, при неспособност интелектът да бъде ползван като добър инструмент, поради дълбоката емоционално-характерова инфантилност.

В момента на писане на този текст (август, 2018 г.) практикувам психотерапия от 12 г. Екстензивният ми опит с личностови разстройства ме води към заключението, че психотерапията при тези нозологични единици е истински ефективна, когато преминаващият през такива човек сам, осъзнато я търси, след известен брой години изстрадване и поне в някаква, макар и зачатъчна степен породило се осъзнаване, поне досещане за нуждата от собствена характерова промяна. Такова осъзнаване далеч не винаги се случва, но е необходимо условие за протичането на една насочена към характерово структуриране психотерапия.

Когато опитният психотерапевт „сканира“ психиката на клиента и диагностицира имплицитно (негласно) личностовото разстройство или букета от такива в клиента си, опитът ми показва, че по-качественият вариант е фокусиране в работния процес, а не в диагнозата. Понякога самият клиент връчва куп епикризи, резултат от дългогодишните си психиатрични „пътешествия“. Дори тогава, акцентът е основно не в нозологичните етикети, а в процесната психодинамика на междуличностните взаимоотношения, трансфера, разширяването на метакогнитивното осъзнаване, екзистенциалната и трансперсонална житейска диалектика и възприятие. Случвало ми се е, когато преценя че състоянието позволява повлияване единствено от психотерапията без медикаменти, въобще да не споменавам диагнозите на човека, но след достатъчен количествен и качествен психотерапевтичен процес, индиректно да насоча субекта към прочитане на съответни материали, с което да го поведа към самостоятелно достигане и осъзнаване на диагнозата. Защо така? Защото в съвременния информационен, пост модерен свят прочитането на един куп ограничаващи твърдения, заявяващи, че преживяваното състояние е изключително тежко, доживотно и неповлияващо се, както и често изкривените форумни и от социалните мрежи споделяния, повече вреди, отколкото помага. Разбира се, всеки случай е индивидуален. Когато се налага третиране на фона на медикамент, при консултацията с психиатър пациентът неминуемо узнава за диагностичните си етикети. Или сяда на психотерапевтичната кушетка с отдавна известните му дефиниции, което никак не му е помогнало. Във всеки случай, средоточието е в психотерапевтичния процес, при безусловна вяра в трансформиращото повлияване и качественото развитие, при висока личностова стабилност и харизматична автентичност на психотерапевта.

При релапс в остра характеропатийна и психотична динамика и симптоматика, временното психиатрично хоспитализиране е наложително, с последващо продължаване на психотерапевтичния процес след болничното изписване. Говорейки за личностови разстройства, практически това означава поддържане на комуникативна връзка с близките на субекта. Освен споменатото асистиране за психиатрично хоспитализиране, близките дават ценна информация за системните процеси, активен участник в и функция на  които е и човекът с личностово разстройство.  

Терапевтична прогноза

Лонгитюдните клинични изследвания показват, че психотерапията при личностовите р-ва е ефективното в стратегически план третиране, ускоряващо многократно естествената развитийна прогноза с пъти в позитивна, оцялостяваща и адаптивна посока.

Собственият ми опит в психотерапевтичната работа сочи, че най-висок процент на повлияване от психотерапията има избягващото л.р., след него граничното, зависимото и в по-слаба, но все още значима степен,  нарцистичното и параноидното л.р.

Доколкото основните характеристики на обсесивно компулсивното, антисоциалното, хистрионното, шизоидното и шизотипното л.р. са в значителна степен егосинтонични, прогнозата за цялостна характерова промяна, оцялостяващо конструиране и израстване, е слаба. При нарцистичното и параноидното л.р. също имаме егосинтоничност, но когато дългогодишният сблъсък с реалността срива болезнено характеропатийното функциониране при съпътстващи тревожно-депресивни състояния, нуждата от психотерапия при по-интелигентните субекти бива индуцирана.

Освен гореразискваната нужда от известна, макар и зачатъчна, преболяла осъзнатост, вторият решаващ фактор за добрата терапевтична прогноза, е високият интелект, даващ обоснована възможност за работата по характеровото израстване и служещ като инструмент, опора за развиването на метакогнитивна, диалектична самосъзнателност. Последната е трети фактор, вече стабилно ключов и даващ шанса за по-цялостно характерово структуриране.
Говорейки за психотерапия, а не за замазващо-успокояваща краткосрочна консултативна интервенция, при характеропатиите реалните срокове са една-две-три, а някога и повече години. В контекста на личностовите разстройства, персистиращи люнгитюдно през целия жизнен цикъл, когато не са третирани, споменатите психотерапевтични срокове са напълно приемливи.

Защо при избягващото и граничното л.р. терапевтичната прогноза е по-добра? По-„слаби и леки“ ли са? Не, по никакъв начин.

При ГЛР обаче, въпреки постоянната емоционално лабилна флуктуация по параноидно-нарцистичната ос, присъства депресивната позиция, типичната орална празнина, жадна за любов и смисъл. Макар и много неустойчиво, граничният все пак има известен достъп до любовта – търси я, жадува я, оценява я. Любовта далеч не е само чувство или дори само състояние на съзнанието. Самият Човек е - Богочовекът, реалният център, средоточие от смисъл, мъдрост и пълнота, свързаност и красота. Погледнати през една по-цялостна перспектива, характеропатиите  през примитивния механизъм на разцепването, са откъснати именно от любовта и мъдростта, определящи човещината и човека като такъв. При граничната личност, когато е преминала през доста житейски пертурбации, с течение на времето е напълно възможна появата на осъзнато желание и нужда от промяна, от интенционално търсене на психотерапевтична помощ. Когато терапевтът е силно емпатиен и любящ, личностово стабилен и качествено съдържащ и удържащ (containment and holding), терапевтичната прогноза тук е добра. Далеч по-добра от тази при социопатията, хистрионността, шизоидията и шизотипията примерно.

При избягващото л.р., когато терапията е осъзнато търсена, лично и силно желана след дългогодишно изстрадване, прогнозата също е по-добра, поради себеотносността на вярванията за отхвърляне, поставящи състоянието „на кръстопът“ между параноидното и невротичното преживяване. Когато метакогницията бъде развита и любовта събудена, избягващото л.р. преминава в обикновена социална тревожност, откъдето доброто терапевтично развитие става по-интензивно и сигурно. Какво имам предвид под себеотносност? Ако параноидният характеропат в проективната си идентификация мисли „Ти си зъл, мразиш ме и ми кроиш пъклени планове!“, то избягващият мисли „Аз съм некачествен и затова ме отхвърляш!“. Отново имаме примитивна проективна идентификация, в която обаче има шанс за промяна, поради разпределената локализация на контрола в обектното отношение между себе-то и другостта.  


Визията на трансперсоналната психологична перспектива за личностовите разстройства

Характеропатът, на колкото и години да е и каквото и ниво на механично-рационален интелект да има, емоционално е застинало в първите месеци от развитието си, ревящо проектиращо в другите собствената си сцепеност и откъснатост от любовта… бебе.  Често доста кошмарно, параноидно  бебе. Характеропатът е без изключение, емоционално инфантилен  и откъснат от любовта, мъдростта и същностната човещина. Защото само любовта е, която оцялостява, преодолява диалектично основния при личностовите разстройства механизъм – разцепването. А любовта е същността на Богочовека. Докато любовта отсъства, липсва и Човекът. Остава една социална персона и разцепено его, раздрано-отделени от любящия безкрай на Богочовека. Една подходяща метафора за острите характеропатии като параноидната, нарцистичната и антисоциалната, е: ходеща черупка.  Докато любящата нравственост и мъдростта отсъстват като водещи ориентири , докато божественото не протича, наблюдаваме биологична система, лишена от определящото я като Човек същностно съдържание.

В съвремието ни може да бъде наблюдаван масов срив и преобръщане на извечните ценности на любовта, при въздигане на пиедестал на алчността, прелюбодейството, крайния егоцентризъм и индивидуализъм, кражбата, болната агресия, лакомията във всяко отношение, завистническото сравнение с това да имаш, вместо да бъдеш. Може да се каже, че масирано социално се възпитава социопатията, параноидното ограждане и подозрителна злопаметна отмъстителност, нарцистичното, гордо себпреклонение при липса на смирение. Световното „потъване“ в компютърния и телефонен екран способства развиването на шизоидна откъснатост от брата и бягство във фантазен свят. В западн(ал)ите общества обсесивно-компулсивно целият живот суетно и гордо се планира още от раждането, при приемане за успех на натрапени социални клишета, поставящи братолюбието и любящата мъдрост в жертва на мамона…

Тук отново споделям текста на Боб Морхед  Парадоксът на нашето време“, в компилация с мои мисли, изразяващи социални тенденции, възпитаващи психопатно обездушаване и обезчовечаване: 

Парадоксът на нашето време е, че имаме:

- Високи сгради, но ниска търпимост.
Изобилие от техника, но оскъдица от любов.
Много осигуряване, но малко сигурност.
- Много застраховане, но малко самоувереност.
- Много информация, но малко смисъл.

- Високи сгради, но ниски етика и взаимно разбиране.
Брилянтна логика, но низвергнати в калта интуиция и приказност.
- Широки магистрали, но тесни възгледи. 

- Харчим повече, но имаме по-малко.
- Купуваме повече, но се радваме по-малко.
- Имаме по-големи къщи и по-малки семейства.
- Повече удобства, но по-малко време.
Имаме повече удоволствия, но по-малко щастие.
- Имаме повече оргазми, но по-малко радост в ежедневието си.
- Повече знание, но по-малко вяра в себе си.
- Контролираме все повече природата, но все повече се откъсваме от сърцето ѝ.
- Имаме все повече средства за комуникация, за да се лъжем все по-успешно един друг.
- Пътуваме все по-бързо, за да се манипулираме и убиваме все по-успешно.
- На всеки няколко години удвояваме числеността си, но всеки ден унищожаваме безвъзвратно по 200 биологични вида.

- Имаме повече образование, но по-малко разум.
- Повече знания, но по-лоша преценка и по-малко мъдрост.
- Имаме повече експерти, но и повече проблеми.
Имаме стотици школи по психотерапия, за да лекуваме хилядите си експлоадиращи от бездната на безсмислието в душите ни бездни.
- Имаме все повече семейни терапевти и все по-малко семейства.
- Проникнахме в гените, за да търгуваме безсмъртие и творим чудовшща.
- Правим повече секс, но се обичаме по-малко.
- Повече медицина, но по-малко здраве.
- Имаме все повече бизнес медицина и все по-малко хуманна медицина.

- Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.
- Говорим твърде много, но обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
- Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.
- Знаем как да оцеляваме, но не знаем как да бъдем.
Познаваме все повече физиологията си, но не знаем кои сме, защо сме тук и каква е целта на живота ни.
- Науката за когницията ни е проследимо обективна, но непроследимо плоска и кастриращо духа ни субективна.
- Вкопчили сме се в живота на тялото си, но си нямаме идея за мъдростта на смъртта си.
- Развиваме изкуствения интелект и все повече редуцираме знанието за Себе си до въглеродни процесори на информация. 

- Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините.
- Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим два метра и да се запознаем с новия съсед.
- Покорихме космическите ширини, но не и душевните.
Измисляме все повече технология, с която все по-малко да ценим свободната си воля и все повече да се манипулираме.
- Въздигаме в култ богатството на парите, за да бъдем все по-бедни в душите си.
- Тренираме мускулите си, но оглупяваме все повече.
- Развиваме рационалността си, но сме все по-слабо емоционално и социално интелигентни.
- Създаваме все по-усъвършенствани роботи, но все повече губим човечността си.
- Намерихме законите на логиката, но загубихме законите на човещината.

- Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
- Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
- Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
- Пишем повече, но научаваме по-малко.
- Планираме повече, но постигаме по-малко.
- Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
- Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия, но общуваме все по-малко.
Имаме все повече цифрова памет, но все повече губим доверието в собствения си ум.
- Развиваме все повече компютрите си, но все по-малко разчитаме на мозъците си.

- Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане
- Времето на големите мускули и дребните души.
- Времето на лесните печалби и трудните връзки.
- Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи.
- Време на красиви къщи и разбити домове.
- Времето на бързите пътувания, но на дългите притеснения.
- На еднократните памперси, но на многократното повтаряне на обсебващите ни пороци.
- Време на еднократния морал и връзките за една нощ, но на дългосрочната дистанцираност, отчужденост и студенина.
- Хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което външните заместители заместват вътрешните стойности.
- Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, в което се вкопчваме в маските на имиджа си, но нехаем за целостта на душите си.
- Време, в което твърде много се вълнуваме от мнението на другите, но твърде малко от гласа на сърцето си.
- Имаме много машини, но малко сърдечност.
- Време, в което имаме много рационалност, но малко в сърдечното знание.
- Време на технически прогрес, но на духовен регрес.
- Все повече гледаме навън, но все по-малко осъзнаваме безпределността отвътре.
- Обичаме да се налагаме, но мразим да се доверяваме.
- Контролираме средата и другия все повече, но сме все по-обсебени от нагоните си.
- Имаме много закони, но малко съзнание.
- Имаме много полиция, но малко човечност.
- Имаме много армии, но малко добросъседство.
- Имаме глобална компютърна мрежа, но загубихме връзката с природата.
- Време на феминизъм, но на все по-малко женственост.
- Време на секса за здрасти, но все по-малко мъжество.
- Все по-бързо задоволяваме нагоните си, но все повече пресъхваме за любов.
- Имаме много реторика, но малко истинност.
- Говорим много за хуманност, но с всеки филм сугестираме насилие.
- Имаме много еко организации и все по-малко природа.
- Все повече знаем за междуполовите разлики, но все по-малко се разбираме.
- Единици стават все по-богати, но 2/3 от човечеството става все по-бедно.
- Учим все повече икономика и финанси, но ресурсите се центрират все повече в малцина.
- Живеем и работим заедно телесно, но емоционално сме откъснати един от друг все повече.
- Земята ни става тясна, но егоизмът ни се разширява все повече.
- Имаме повече ум, но по-малко разум.

…………………………………………………………


В психологията и психотерапията силно се акцентира на ранно детското възпитание, на родителстването. Споменава се и родовата памет, проследява се генограмата и психичните качества и черти, предавани през нея. Рядко обаче се разискват социалното възпитание и сугестии, които също са основен фактор в психичното изграждане. Защото родителските семейни системи се случват в контекста на социалната система и пряко зависят от нея, а предаваните през родовата памет заложби са просто геномно  „спусналите“ се, отелесени спомени на предците ни, също пряко взаимодействащи със социалната среда фенотипно и епигенетично. С това казвам, че светът в който живеем, такъв какъвто ние човечеството си го правим, все повече промотира и възпитава характеропатизирането.

В статията си „Тематични бележки по книгите на Сергей Николаевич Лазарев Опит в оцеляването 1-6“ ползвам разсъжденията на руския душевед и тези на учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), за да систематизирам градация на съзнателността, интегрираща психологичните с духовно-трансперсоналните познания. Ето извадката от статията ми по темата:


Нива на съзнание

„Всичко е за добро, всичко е от Бога. Само трябва да се разбере какво е това „добро“. Онези, за които доброто е здравото тяло, стават роби на стомаха и похотливостта си. Те никога няма да разберат Божествената логика. Такива хора физически не могат да бъдат единобожници (защото са езичници, бел. ред.).  

Онези, за които доброто е благополучието, властта, способностите, възприемат всяка неприятност, всяко унижение и загуба като нещастие и мразят околните, като ги обвиняват за своите беди. На тези хора също им е недостъпна Божествената логика. За тях светът е разделен на две части – черно и бяло. Те също не могат да бъдат единобожници. Тези хора смятат, че има добър Бог, който се грижи за тях, дава им благоденствие, изпълнява им желанията и има зъл Бог (дявол, бел.ред.), който взема от тях, носи им нещастия. Те обичат добрия Бог и мразят злия. Но постепенно забелязват, че кой знае защо, добрия Бог го обичат все по-малко, а злия, все повече и тайничко започват да се прекланят пред злото.

Има хора, за които върховно добро са красивите чувства, нравствеността. Тези хора много страдат, когато ги предадат, когато другите се държат безнравствено и непочтено. Те ги презират и се обиждат на Бога за това, че Той допуска съществуването на безнравствените и непочтените. Хората, които започват да се прекланят пред красивите чувства, полека лека започват да мразят Бог, който разрушава за тях най-святото и прекрасно в душата им.“

В горните редове накратко е описана градацията в развитието на съзнанието в системата на Сергей Лазарев. Четвъртият стадий е този, в който човек умее да поставя на първо място любовта. Тези четири стадия в развитието на съзнанието пряко корелират с описаните от мен в тази статия градация: атлет, воин, жертвен мъченик, цялостност. Директна е аналогията и с нивата на осъзнаване на богочовешкото, за които говори Учителят Беинса Дуно: старозаветен, новозаветен, праведен, духовен ученик. Старозаветният корелира на две степени с  фиксацията в тялото, благополучието и властта на атлета и воина. Новозаветният и праведният, са две характерови проявления на жертвения мъченик. Духовният ученик резонира с цялостния живот по любовта. 

В статията (от линка по-горе) описвам вектора на разширяване на допира до Себе си от долу нагоре. Тук ще го направя отгоре надолу. Отгоре – надолу като преживяване близост до любовта и постепенно отдалечаване от нея, но и спрямо еволютивните аналитични развитийни фази на инфанта, свързани с определени характерови структури, които имплицитно втъкавам в изложението на тези сравнения между системата на Сергей Лазарев, Учителя Беинса Дуно и юнгианските житейски етапи. Изключение правя при описанието на духовния ученик – оставям го последен, тъй като включва в качествен план всички останали етапи, изведени до нивото на любовта. Включва ги в позитивните им, резониращи с пулса на любовта потенциали. 

Новозаветно – праведна невроза

Ето, някой е фокусиран във фините чувства, в духовната нравственост. Но, толкова се е увлякъл, че те сами по себе си му стават кумир. Такъв мъченическо, мазохистично жертвен, орален новозаветник или ригиден праведник, варира в характеровите си особености. 

Ригидно праведно вкопчване във фините чувства и морала

Когато клони към праведността, той ригидно се вкопчва в нормата, в закона, в така трябва и това е истинният и правилен начин – фанатизира се. През черно бялото мислене на духовната си гордост, праведникът отрича садистично и се дразни на всеки, нарушаващ статуквото на смятаното от него за правилно, духовно и единствено вярно. Най-големият му страх е от несправедливостта, от неточността и неправилността на другостта, отклоняваща се от фанатичното му ТРЯБВА. Общо взето, скука… Макар и фанатична, но все пак, ригидно дървена, сухо безжизнена скука… Когато ригидният праведник се научи да вижда света диалектично, над собствените си фиксации, над правилно и неправилно, когато усвои умението да губи невротичния контрол и живее от душа и сърце, в него навлиза любовта. Тогава твърдостта му се превръща просто в здрава, добра дисциплина, вече на фона на мекотата на любовта. 

Орално – мазохистично, новозаветно – жертвено вкопчване във фините чувства

Другата вариация на вкопчването във фините чувства, е орално зависимият характер. Той е дълбоко фин, чувствителен, жаден за любов, топлота, взаимност, красота и мекота в отношенията. Оралният новозаветният сирак, гладен за любов, постоянно я търси и е готов на всичко, за да я преживее. Той обаче бърка прилепналата си зависимост с любовта, която всъщност му липсва. Вместо това на нейното място зее празнина – типичната орална „дупка“, една специфична страхо-тъжна характерова яма, караща новозаветникът да компенсира с романтично вкопчване в стремеж към фините чувства. Тъй като главният му страх е от самотно изоставяне, той мъченически мазохистично опитва да се нагажда към важния за него друг, за да не бъде изоставен от чувствата му. Но и садистично наказва, когато не бъде задоволявано безкрайното му щение за още и още грижа, внимание, обич, доказване на чувствата, присъствие и наливане на психична енергия в оралната му празнина.

Новозаветният жертвен мъченик постоянно търси сигурни и доверени отношения със света, хората, природата. Звучи добре, но го прави компенсаторно, тъй като му липсва сигурност отвътре и доверие в Себе си. Тъй като липсва доверието в себе си, новозаветният мъченик има трудности в доверяването на другите – затова пък често се привързва свръхмерно към животните. Нали те обичат безрезервно и не изоставят, както му се струва, отново бъркайки прилепването с любовта.  Търси любовта – защото му липсва, а за такава представя зависимото си вкопчване. Силно раним, дълбоко чувствителен типаж е така зависимият от фините чувства новозаветник. Наранява се „от полъха на вятъра“, а раздирането му е изключително болезнено и силно. То му е нужно обаче, докато се научи главна ценност, преживяване и цел в живота му да бъде любовта, Бог, нежели малкият морал.

Всичко си идва на мястото, когато отвътре му заживее любовта – характеровата му празнина се запълва и тогава нравствеността и фините чувства естествено следват от любовта, но вече непривързано. Способността за жертване от мъка, се превръща в радостно умение за захвърляне на непотребните чувства, ментални патерни и поведения, за да се освободи място за любовта. 

За разлика от старозаветните психопати, новозаветният вече преживява щастие и смисъл, макар и силно примесени с невротичността му. По-близо е до любовта и спрямо старозаветния, е по-високо ниво на съзнание.

Старозаветна психопатия

Благополучна съдба, психопатна власт, пари, старозаветно съзнание

Залавянето за благополучната съдба, властта, парите, себеналагането и успеха на всяка цена от системата на Сергей Лазарев, корелира директно със старозаветното вкопчване в телесните нагони и психопатна власт на атлета и воина. 

Психопатната характерова структура има две нива на проявление. Грубо, примитивно властово налагане и по-фино, през съблазняване, чар и манипулация власт и контрол. 

Благополучната съдба на старозаветния, грубо налагащ се, психопатен атлет - примитив, отъждествяващ се с тялото

Мускули, силикон, татуировки, хиалурон, задължителните грубо властови атрибути на автомобил от точно определени марки и злото куче, отработеният грубоват или кифленски глас, харесваната чалга/ поп фолк музика, евентуално боен спорт, практикуван без какъвто и да е медитативен и нравствен контекст, но задоволяващ примитивното налагане, алъш вериш търгашката характеропатия, целяща кирията, груб материализъм и плоски цели, вулгарност, робия на секса и стомаха, вътрешна откъснатост от събрата поради липсата на истинска любов, която единствено обединява и свързва, насилие и садизъм… 

Ако по причина житейски страдания и катаклизми, болести и трудности, атлетът-примитив надрасне себе си и се открие за любовта, се получава един добре заземен в сетивността индивид, здраво стъпил на земята. 

Старозаветният социопат - воин, вкопчен във властта и благополучието

Любов, нравственост, човещина, братство, състрадание, съчувствие, взаимопомощ – празни думи за характеропата. Думи и качества, които често може да ползва манипулативно и имитира успешно, но без каквото и да е реално преживяване на същността им. Зад външния манипулативен блясък и съблазняващ чар, стои един компресиран, смачкан, много уплашен и мъничък аз, пометен от погълналата го сянка, превърнала се в социално поведение, емоционално възприятие и отношение към живота. Фокусираният във властта психопат е готов на всичко за постигането на лелеяните пари и социална власт. Целта оправдава всякакви насилнически средства, а любовта е излишна пречка. Отработената чаровна манипулация е неин сурогат: „Давам ти каквото искаш, за да те спечеля и получа от теб каквото аз искам!“ 
Ако животът е благосклонен към социопата и го дари с нелеки страдания, той получава шанса да загуби контрола на психопатната си манипулация и се разтвори за любовта. Тогава чарът му се превръща от манипулативен, в добри комуникативни и търговски умения, вече наситени с човещината и мъдростта на любовта. 

„Процесът по угасване на душата може да се точи години и десетилетия. Впрочем, така е
Алчност
ставало преди, а сега всички процеси протичат по-бързо. Грешката на много хора е, че възприемат себе си като тяло и съзнание. Може десетки години да се държат като идолопоклонници, а после, осъзнали от броени дни колко гибелно е това направление, променят възгледа си върху нещата и им се струва, че са станали други хора и всичко трябва да им се промени – животът, здравето и съдбата. 

Но, нали съществува и понятието душа, част от която е подсъзнанието. Мащабите на душата са огромни и тя не върви по петите на мислите ни. Повърхностните слоеве на чувствата ни могат да се променят доста бързо, но дълбочинните чувства, които определят съдбата, здравето ни, отношението на хората към нас, може да се променят десетки години. Макар че, може да има и изключения (зависи от силата на разтърсването и готовността за учене, бел.ред.).“

Както описвам по-горе, душевната патология може да бъде разграничена в три психиатрични домейна: невроза, психопатия и психоза. Невротичното страдание е, може да се каже, благодатно – когато е преживявано със смирено и благодарно учене, при което тревожно-депресивното напрежение бива влагано в процеса на хармонизиране с любовта и смисъла. 
При нарцистично параноидната социопатия (трите характеропатии често се преливат една в друга) сякаш тревожното напрежение е разрешено. Така изглежда привидно. По-скоро е прекъснато – не с ползването му, учене и акордиране с посоката, към която естествено води и надрастването му, а чрез цялостно отхвърляне, един вид изрязване на този процес, ведно с принципите и нивата на съзнателност, наситени с любов и смисъл, към които води. Не надрастващо възкачване, а душепотъпкващо самопринизяване до живот от позицията единствено на социалното его, нагона, сухия интелект и животинската инстинктивност, при цялостна лишеност от пътеводния фар на същинския Човек.

Психопатът, раздрал се от закономерностите на любовта и автентичната ѝ нравственост, оправдава каквито и да е средства за постигането на малките му егоцентрични цели. Прилича на свободен, докато е жив мъртвец. 

При психозата, процесът на откъсване от Себе си стига до там, че егото се дезинтегрира, обърква се, до пълната му загуба. Или се измества във фантазно-психотична позиция на възприятие, откъснато повече или по-малко от реалността. Отражението на същински човешкото при шизофренния разпад е като в картина на Пикасо – грозна обърканост цари там, където е нужно да присъства здравето на качественото отразяване на човещината. 
Преди време процесът на душевно гаснене, тоест на постепенно психопатизиране и психотизиране, се е точел не само години и десетилетия, но цели жизнени цикли. Понастоящем, честотата на трептене на глобуса ни нараства бързо, поради което дори описваните по-цялостни психични движения и факти, могат да бъдат проследявани в рамките на наблюдаеми в един жизнен цикъл срокове. В съвремието ни както нагорният  път към Себе си, така и този надолу, са вървени далеч по-ускорено. 

Истината е, че през процеса на психосомкатика, въпросното откъсване от любовта нерядко слиза до отелесено болестно преживяване. В този дух на разсъждения, когато неврозата е ползвана смирено благодарно, като тласкащо към любовта налягане, тя предпазва както от по-тежките психични деградации, така и от болезнено соматизиране. 

Не бива и да се свръхбърза в пътя на завръщане към Себе си. Добрите пътеки отнемат добро време – тиквата расте за месеци, а дъбът за години. 

Всичко е възможно, когато човек се вслуша в посланията на преживяваните от него трудности и вложи напрежението в пътя към любовта!

„Единобожникът разбира, че Бог ни дарява всичко, а след това когато му дойде времето, прибира всичко, с изключение на любовта. За езичника най-важни са животът, инстинктите, желанията. Затова преди, когато са погребвали хората по езически ритуали, а им строили „домове“ – гробници, саркофази, пирамиди, опитвали са се да направят човешкото тяло нетленно. В гробовете са слагали златни накити, оръжия, съдове. Човек се опитвал да отнесе със себе си в задгробния свят най-различни материални блага, без да осъзнава че душата няма нужда от това.“ Опит в оцеляването 5, стр. 225, 226

Лазарев често ползва терминологията на ортодоксалното християнство, като обаче насища красивите и ценни термини със значение, надскачащо канонично църковната догматика. Нищо лошо в храмовността, но Христос има общо с институционализираната приватизация на "правилността" в пътя към любовта толкова, колкото боголюбието с бомбените атентати – тоест, нищо.

Под единобожие тук се разбира способността за диалектичен синтез на мое и твое, добро и зло, правилно и неправилно, тясно човешкото и църковно разбиране за монотеизъм и политеизъм. Диалектичен синтез, в който визията на любовта надскача борбата на бинарните противоположности. Синтез, установил се в позицията на любовта, мъдростта и свободата, на живота от позицията на духовен ученик – вечна душа, потопила се в земното училище.
Монотеистът/ единобожникът е човек, поставящ любовта на първо място не само като ментално разбиране и решение, а преживелищно ежесекундно.

Смисълът, вложен в понятието езичник на Сергей Лазарев, няма общо с дадена религиозна деноминация, социална или етническа принадлежност. Езичник тук обозначава примитивното, дивашко или психопатно ниво на съзнание, далечно от любовта и нравствеността – дискутираното по-горе съзнание на старозаветния атлет и воин. Нерядко водачите, служителите и последователите на уж единобожни религии, по качеството си на съзнание, всъщност са езичници. Често цели цивилизации, самопровъзгласили се за монотеистични, всъщност са тотално езически – например американското или западноевропейските общества в преобладаващата си човешка маса, кланяща се на мамона. В същото време, често религиозни и психодуховни школи и култури, теоретично определяни като пантеистични, по актуалната си съзнателност, посветена на състраданието, мира, съчувствието и взаимопомощта, са всъщност преживелищно изразяващи смисъла на монотеизма – например будистката и хиндуистка култури и психодуховни системи.

А смисълът на единобожието е да живееш в любовта!

Когато живееш в любовта, интересите на тялото и социалните стремежи на егото са автоматично задоволявани достатъчно: „Търсете впървом царството Божие и всичко останало ще ви се придаде!...“ От любовта следва вътрешното осъзнаване на единството, братолюбието, прошката, слънчевият и засмян живот, провеждащ творчеството. Така единобожникът вече живее в царството Божие, а общността от такива хора въплътява Небето на земята. Да бъде!

Ученикът във великата школа на живота


Ученикът

Ученикът живее в и за любовта, носеща мъдростта на свободата да твориш. Духовният ученик владее разискваните предходни етапи на съзнанието в преработения им потенциал – сетивно заземен е като атлета. Решително стремящ се, умеещ да предизвиква себе си и чаровно да общува като воина е, но вече в потока на любовта. Дълбоко фин и чувствителен е, умее да жертва всичко за любовта, но вече не мъченически мазохистично, а през радостта на освобождаването от ненужното, спиращото любовта. Чувствителност, но привързана не за друго, а за любовта. Разтворен е за прекрасността на преживяването на любовта толкова, колкото и през пълната си разкритост преживява страданието до дъно. Отново обаче благодарно и вложено като гориво в любовта. Ученикът няма нужда от външно праведни норми, били те и най-верните спрямо някаква относителност, тъй като общува с абсолютността на любовта, която извътре го поставя в позицията на естествено познание на закономерностите ѝ. Дори тогава нерядко външните рамки са нарушавани, тъй като вътрешното естество на любовта не се вмества в каквито и да е рамки. Ученикът живее за Бога и в Бога! Защото любовта е божеството, определящо посоките му. 

Не сте ли се замисляли как съвременното човечество нарича себе си? „Съвременна цивилизация!“ Обърнете внимание как се изразяват днешните археолози: „Намерихме следи от древна култура.“ Културата предполага приоритет на духовните ценности над материалните, а цивлилизацията – обратното. Шопенхауер е казал: „Културата ражда цивилизацията, цивилизацията убива културата.“ Сега този процес става очевиден…
Ние или вървим към любовта и Бог, живеем и процъфтяваме, или изгубваме любовта и вярата заради външното благополучие и неусетно започваме да умираме (като души, като Човеци, бел.ред.). Отначало умират вярата и любовта, след тях културата, а после цивилизацията. От нас зависи дали ще се роди нова култура или не. Не е останало много време.“ Опит в оцеляването 1, стр. 69, 70

Етимологията на думата култура е култ към светлината – перифразирано, светъл живот. Животът е светъл, когато има любов, вяра и нравственост, естествено съдържаща законите на любовта. Културата естествено поражда социалната структура на цивилизацията, в която относителната его обособеност се стреми към себеутвърждаване. Този личен стремеж е нормален, докато цивилизацията е свързана с културата. Тогава единичната клетка, стремяща се към собствен здрав живот, служи на организмичната цялост. Откъсне ли се обаче на лично или колективно ниво културата от цивилизацията, последната започва да умира. Защото без културата, здравият егоизъм се превръща в нарцисизъм, смиреното доверие изчезва, за да заживеят на негово място недоверчиви, параноидни характерови черти, понятието за връзка с реалността се свежда единствено до късогледата визия на откъснатия от цялото материализъм, планирането на житейските цели вече се задвижва единствено от егоцентричните нагонни, примитивни и властови интереси и механичния интелект, нежели от свързаната с нравствеността интуиция, а чарът и харизмата, поначало следствие от любовта, деградират до манипулативна лъжа, подхранваща себичността. 

Култура може да се преведе като преклонение пред светлината/ виделината. Тази вътрешна виделина, носеща в себе си любящия смисъл, познанието за единство с всички чувстващи същества и самия организъм на Живота. Виделина, автентично проявяваща нравствените закономерности на братолюбния дух, взаимопомощта, службата на животинското на Бого-човешкото в индивида и обществото. 

Цивилизацията служи на мамона, а културата на Бога. Когато цивилизацията е свързана с културата и се подчинява на законите ѝ, само тогава естественият порядък е налице!

Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човек. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляването на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Когато липсва съзнателност, страданието се превръща в мъчение. Човек роптае, съпротивлява се, оплаква се, озлобява, а всъщност – бори се против Себе си. Защото което и да е психично разстройство или телесна болест, идват закономерно и неслучайно, явявайки се само изходен резултат от протичали дълго време дисонантни спрямо душата процеси.

Когато съзнателността съумее да проследи причините и се довери на облагородяващото следствие на преживяваните напрежения, мъчението преминава в съзнателен труд. Превръща се в осъзнатото страдание на покаянието, на влагането на отделените импулси в горнилото на акордирането по Бога.

В този живот без страдания не може. И най-великият светец, мъдрец и адепт, страда. Дори повече, поради това, че може да понесе повече и да го трансформира в любовта.
Страданието е гориво толкова, колкото и радостта - такъв е този бинарен свят. Когато любовта засвети в човека, всяко характерно за предходните етапи мрънкане, отпада. Трудността вече е виждана като възможност за възкачване още по-близо до Бога, до слънцето на любовта – приемана е радушно, като благословен процес на работа, на ползване на кармичните натрупаности като гориво в пламъка на силата. Силата на любовта.

 „Изменението на характера винаги е голяма болка за душата (чувствата, бел. ред.) и може да се издържи само в случай, че човек престане да възприема себе си като душа (чувства, нравственост, бел, ред.) и започне да се възприема като любов. Когато започнем да усещаме, че истинското ни Аз е Божествено, че е вечност, става възможна и най-дълбочинната трансформация на характера и усвояването на най-съкровените знания.“ Опит в оцеляването 3, стр. 108

Сергей Лазарев говори за следните нива на съзнание: фиксация в тялото, в социалното его и успех, в морала, душевно-чувствената топлота и най-сетне, в любовта. Както коментирам по-горе, първите две (не)съзнателни стъпала са тези на старозаветния примитив и социално налагащия се, психопатен воин. Следва моралният, праведен ригидник, от оградите на догмичките и правилата си, невиждащ цялото . Новозаветният, орално вкопчен в красивите чувства човек, вече може да изоставя често глупавия, малък човешки морал, за да предусеща любовта и идващата от нея нравственост. В същото време обаче е и страхлив, зависимо вкопчен в чувствата, твърде раним и невротичен. Въпреки това обаче, е най-близо до любовта на Бога и когато преодолее невротичността си, в относително кратки срокове се придвижва до съзнанието на ученика, живеещ през любовта. А тя обхваща всички останали нива, вече прихванати в служба на цялото.

Тялото е поддържано, социалната реализация осъществявана, малкият човешки морал спазван, когато е нужно и пренебрегван, когато не е, тъй като самосъзнанието е поставено в ядрото на любовта. А идващата от нея автентична нравственост нерядко няма общо с глуповатия човешки морал. Когато човек живее през любовта, планира живота си както според социалната реалност, така и според призванието си, идващо от връзката му с цялостната реалност. Любовта протича през смирението, но и поставя здрави граници и решително се себезаявява.

Любещият човек излъчва мощна харизма – слънчице е!


В кабинета на психотерапевта могат да бъдат срещнати хора, свързани с целия съзнателен спектър. Има дори колеги, специализирали се през собствената си фиксация в социалното благополучие и суета, да работят предимно с нивата на атлета и воина, съкратено символизирани с евфемизмите кифла/ кроасан. Такъв социален факт обаче само прилича на психотерапия, докато всъщност е един вид его „масажна“ процедура, целяща не характерова синхронизация със закономерностите на Битието (Дхарма), а задоволяване на его илюзии. Когато става дума за същинска психотерапия, контингентът на психотерапевтичната кушетка по-често е от по-високите нива на съзнание. 

Стратегическата цел на психотерапията е именно характеровата синхронизация с любовта. Нелека, но благословена работа е това,а резултатите са стратегически устойчиви, тъй като характеровата работа е свързана директно с процеса на възприятие, пречупване на реалността, синхронично случване на социална събитийност и в крайна сметка, със съдбата. Страданието е тласкащ стимул в този процес, но само любовта е, която го довежда до целта, вложена в невротичното страдание от безкрая, от същността на цялостната личност. Любовта е както майчина мекота, така и бащина твърдост. Говорейки за психотерапия, липсва ли в психотерапевта любовта, не обича ли искрено пациента си, резултатите са незначителни. 
Любовта е, която прави която и да е методология, разбиране и техника да работи и придвижва ефективно към хармонията!

„Човек, който се устремява към любовта, знае че ще постигне всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. И вместо да търси виновни, търси нови пътища за постигането на целите си. Вместо да обвинява някого за неуспехите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в него самия, в собствения му мързел, страх, униние и неспособност да обича.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Знае, че ще постигне всичко, тъй като не малкото его целеполага, а самата любов. А тя е Бог, тя е лепилото, свързващо света в единна система, далеч на по-цялостно равнище от наблюдаваното с петте сетива. Любовта е диханието на ангелите и прозрението на учена, живецът задвижващ влюбения и музата на твореца. Любовта прощава, себезаявява се, поставя граници, прегръща, изпълва със смисъл, осветява пътя на призванието да живееш хуманно, като прихванеш сексуално агресивните, териториално властови нагони на примата, през който живееш. През любовта не ти като малка социална персона постигаш, а реката на живота, изливаща се през смирението на егото ти постига. Когато целта произтича от любовта, цялата вселена стои зад нея и дава напор процеса на постигане. Реката знае как да намери океана.
Пречките, трудностите, грешките, провалите, преградите са неизбежни, дори нужни. Част от написания код в програмирането на житейската бинарност са. Когато дебитът от любов е изобилен, мъдрата виделина на обичащата съзнателност почти автоматично ги възприема като възможности, като предизвикващи и дори обичани тежести, с които налягането на любовта си играе във водовъртежите на намирането на дупчици, възможности и пролуки, безжалостно разширявани от любовта. Защото силата ѝ е огромна. Мека е като водата, но както нея се промъква, надхвърля, заобикаля, промушва се, подкопава, залива и превръща трудностите в част от руслото си. Висока е визията на любовта! 

Психотерапевтичният процес отразява живота. През призмата на разбирането му като душевен учебен процес, целият живот може да бъде видян като динамиката на душелечението, обучението и ползването на безсмъртната богочовечност от закономерните противоречия. Докато при разрешаването на конфликтите човек изнася локуса на контрола навън и търси виновни, съзнанието е ниско – окопано е в его обусловеността на ползвания бозайник, непокълнало и далеч от слънцето коренче под калта на невежеството е. 
Има школи в психотерапията, в които „филията неизбежно пада от намазаната страна“, фокусът е чоплене единствено в някакво имагинерно минало, при което възпитанието странно как, винаги се оказва неточното, а житейските програмисти мама и тати, написали психичния код неправилно… Методи, при които след 15 години „терапия“ предоставената заявка не само, че не е разрешена, но е поне 15 пъти задълбочена, разширена, превърната в цял кратер от изопачено, безлюбно неразбиране. 

Да, има заложби, но те не са в някакво минало, а тук и сега, изцяло подвластни за осъзнаване и промяна от носещия ги. Виновни няма – неслучайно преживяваме дадено възпитание, което няма как да бъде съвършено. Паметовите характерови заложености не са някъде там си, а точно в този миг, точно сега подвластни на промяна от носещия ги, така че да резонират с любовта, мъдростта и свободата. Такава вътрешна локализация на самообладанието вижда вътрешните конфликти като нужно гориво, което преработвано, разгаря огъня на любовта. Тъй като каквото вътре, това и отвън, когато характеровите възли бъдат развързани, житейската пътека бива ясно виждана, наситена с огъня на любящата мотивация, а вървенето по нея виждано като игра. Игра, водена от любещото сърце, светлото съзнание и вдъхновената воля. Трудности пак има, но приемани спокойно, като подхранващи и засилващи мотивацията. Когато отвътре тревожните, тъжни, гневни, виновни установки бъдат разрешени, външните пречки са ползвани с вдъхновение. Не че страхът и раздразнението ги няма – хора сме. Любовта обаче също е налична, а когато реакциите на бозайника и програмираните възпитателни схеми са обхванати от присъствието ѝ, се превръщат в еквивалентите си от смела тяга за постигане. В същото време съзнателният човек осъзнава, че и това е игра, а от позицията на любовта вижда, че там всичко е отдавна постигнато и вече живяно. Но, житейската пиеса от безсмислено безумие, се превръща в любящ и смислен театър…

………………………………………………………………………………………………


Орлин Баев, психолог-психотерапевт