Страници

неделя, 10 октомври 2021 г.

Талински Размисли

Съществува погрешното схващане, че трябва да бъдеш безпощаден към себе си, за да не изоставаш от надпреварата. Но хората, които приемат провалите си, са по-мотивирани да се развиват. Способните на себесъстрадание хора си поставят точно толкова високи цели, колкото и самокритичните. Разликата между тях е, че първите не се отчайват, ако не постигнат набелязаната цел.

Може да се каже дори, че себесъстраданието ни дава по-голяма преднина пред останалите. В крайна сметка то е свързано със здравословния стил на поведение като правилно хранене, физически упражнения, качествен сън и справяне със стреса в натоварените периоди, когато трябва да се грижим най-добре за себе си. Факт е, че прави имунната система по-силна и й помага да ни пази от болестите, като в същото време насърчава социалните контакти и положителните емоции, които ни стимулират да се движим напред.

Сюзън Дейвид, "Емоционална пластичност"

...

Имаше време, когато знаех и говорех на английски доста добре. Но, от доста години живея в България и го практикувам рядко. Ползвам го пасивно – разбирам, но не говоря. Така невронните вериги, през които се помни и възпроизвежда езика, са по-малко употребявани. Когато пробваш да говориш, често се питаш „коя беше думата“ и заместваш с друга, което прави лексикона мъничък, а изказа простоват, тесен. Съзнавам, че ако живея само за месец в англоговоряща среда, ще си върна езика, а за два, вече ще говоря на доста добро ниво и езиков запас. Но, в България съм... Тоест, нужно е да намеря начин да практикувам ежедневно.

В момента съм в Талин – прекрасната столица на Естония. Една много уредена държава. Тихо, подредено, мирно, чисто. Липсва свръхзастрояването, хората спокойни, вежливи, уважителни. Има ред, има социални норми и се спазват масово.

Говорих на международна конференция – около час, на английски. Никак не се харесах. Имам силно развита метакогниция – наблюдавам се отстрани и отгоре и телесно и психически. Когато не намирах точната дума, замествах с друга по-обща, което прави изказа примитивен... В този процес на търсене на думи наум, които знам на родния си език, но не изплуват достатъчно бързо на английски в мига, ми се върна и заекването. Не във фрапантна степен, но осезаемо. Защото е чисто мозъчен процес, при който трудността в езика, се добавя към така или иначе наличната неврологична трудност за процесиране на речта. Накратко, за да говори един заекващ с неврално базирано заекване гладко, след като е преодолял социалната си тревожност и практически е компенсирал невралния си дефицит с много речева практика, е нужно да е много вещ с езика, с думите на невро, а оттам на ментално ниво. Защото заекването е подлежано от мозъчни сривове и цялата им компенсация с техника на говора се срива, когато се добави колебанието в ползването на чужд език. За да изчезне, е нужно много добро свикване с чуждия език, вещина в ползването му.

 

Заеквах – не много, но... Не говоря за заекването обаче, а за реакцията си. Бях жесток към себе си, не се харесах, направо се отхвърлих. В залата имаше около 120 човека от цял свят – Канада, Щатите, Латиноамериканци, от много държави в Европа, азиатци... Да, не бях най-блестящият, какъвто държа да бъда. Но, после хора ми дадоха обратна връзка, че съм дал добро послание. Говорих за емоционалната пандемия от безлюбие, в която естествената психотерапия дава своята скромна лепта, като трансформира потърсилите помощта ѝ в слънчеви, благодарни, смислени и сърцати хора. Организаторите на конференцията също ме поздравиха... Аз обаче се изядох...

Вечерта гледахме филма на Габор Мате за травмата – за това как непрегърнатата със съчувствие към самия себе си травма води до болни компенсации – зависимости, антисоциално поведение, рак, автоимунни заболявания... На фона на преживяното през деня, ми въздейства особено силно. Осъзнах как онова отхвърляно, заекващо и подигравано  в детството ми момче, е в мен и сега и се чувства наритано, прокудено, нежелано – не от хората, а от собствената ми зверска самокритичност. След лекцията ми, поради самоотхърлящото самоизяждане, за няколко часа буквално натежах, стъмни ми се и ми се стъжни, потънах в бездна от раздран мрак. Ненавиждах се слаб, недостатъчно (по планинските ми критерии) успял, ненаправил взривен фурор с чара си...

Имам богат опит с общуването с травмите си. Знам, че това наранено момче в мен не изчезва, но просто прихващам ужаса и тъгата му и бързо ги вливам в целостта си. Няколко часа след това, вече бях спокоен и с отворено сърце. На следващия ден умишлено се запознавах с много колеги от цял свят. Доста хора идваха и ме питаха за естествената психотерапия, за Учителя Беинса Дуно и братството... Хората бяха толерантни, смислени, добросърдечни. Поканих американска колежка като лектор в ЕП школата, уговорих се с професор от Естония да води работилница в България, получих "зелен сфетофар" за някои инициативи... 

През часовете, в които бях потънал в травмата си от отхвърляне, се наблюдавах отгоре метакогнитивно. Тази свръхсамокритичност, това самоизгризване и самопребиване... Стари познайници, добре утвърдени неврални пътечки са... Разликата от преди години и сега е, че имам „прокопани“ и нови. Тези на любящото самоприемане и доверие в себе си. Избирам да ги следвам! Именно защото приемам провалите си, съм готов и за успехите си. Смирено и спокойно. Да бъде волята Му!

...

 

Орлин Баев