За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

неделя, 25 ноември 2018 г.

Качественият психотерапевт - аналитично атавистичен или холистично резултатен


Забележка: в писането си по-долу отговарям на твърденията на психоаналитик. Диспутът се случва в рубрика ‚Психология и психотерапия“ на портала за съзнателен живот http://beinsadouno.com . В наклонения (италик) текст в кавички, са твърденията на колегата. Умишлено спестявам имена – по-добра идея от обсъждането на хора и събития, е говоренето за принципи и идеи.
……………………………..

Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас.

 Точно така - не го омаловажава. Както и не го преувеличава. Качественият терапевт е емпатиен - обича. Но не съжалява - последното е страхов контрапренос на собствени нерешени вярвания в клиента. "Класически случай"? Нарича се нормализиране. Намиране на златната среда между преувеличаването тежестта на ставащото и пренамаляването ѝ. Прави се, когато има нужда да се прави. Диагнозите - не се слагат, така е, нито човекът се "забива" в тях и етикетира с тях. Но, отчетливото им познание в когнитивния контекст на терапевта подпомага приложната работа с присъстващите във всяка от тях общи патерни. А те са доволно ясни, когато знае какво прави. Което никак не отменя личното отношение, синхрон с конкретния индивид, работата през индивидуалната история и характерови казуси. 

Какво се получава тогава? Ако терапевтът е центриран, не храни неврозата със съжаление, но обича и нормализира, е „зает повече със себе си…“. "Прекрасно" скачане към заключения, при непознаване на актуално действения психотерапевтичен процес. 

Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблемът!

Частично вярно... Има една психофилософска школа - психоанализата. Чудесен когнитивен контекст е за кого да е, занимаващ се с психотерапия. Измежду тоновете баластна плява, от анализата могат да се извлекат полезни зрънца познание - защитните механизми, понятието за психиката като динамичен процес, еволютивните фази, характеровите структури... Да се извлече полезното обаче е едно, а да се прави психотерапия с психофилософска, антипрактична псевдология, съвсем друго. Нищо общо няма психоанализата с актуално ефективната психотерапия. Което не я прави лоша, а просто поставя умозрителната ѝ полезност в позицията на ограничена, но важна част от спектъра на една резултатно-холистична психотерапия.

Да се "изсипе" директно познание за психичния маладаптивен процес е неефикасно, поради защитните механизми и когнитивни изкривявания в самия невротичен процес, изопачаващи така подадената информация - не достига до целта си, остава единствено на информационно съзнателно ниво. Но и да се изчаква с години човекът евентуално сам, с помощта единствено на несугестивна интерператация от страна на терапевта, да достигне до собствени решения, е далеч по-хипотетично, непрактично и на дело, неслучващо се или реализиращо се единствено на идеационно ниво, нежели на прекогнитивно, където действително се осъществява невротичният процес – освен в твърденията на аналитиците, непотвърдени нито от наука, нито от резултатна практика.

Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм - а дано, но… надали…

Когато се работи с тревожни, соматоформни, депресивни, хранителни и т.н. р-ва от невротичния спектър, опитът в резулатната психотерапия показва нуждата от достатъчно налична дидактичност (образователно-обучителен подход), насочена към общите параметри на конкретната нозологична единица, с която се процедира - да, ненатрапвана диагностично, а дали въобще споменавана, това е решавано според конкретния случай, динамика, клиент и развой в терапевтичния процес, когато и ако спомага този процес. 

Въпросният дидактичен процес е следван паралелно с диалектичния терапевичен подход, в който човекът достига до психична интеграция  и синтез на психично разбиране в спираловидна градация от себеопознаващо, съзнателно разширение и растеж. 

Да се твърди, че единият подход е по-верен, е невиждане на цялата картина на психотерапията, действително случваща предназначението си. 

„Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас.“

Да, като цяло, да. В живия терапевтичен процес, термините са в огромна степен спестявани, а езикът е житейски синхронен с този на клиента. Писаното слово - варианти много, а един талантлив автор може да пише по много начини, в зависимост от целевата си група читатели и посланията, които възнамерява да предаде в конкретния си текст - творчески артистично, популярно, научно - популярно, образователно, твърдо научно… Когато обаче в даден изказ като този от текста в кавичките, който коментирам, присъства частичност, филтрираща недовиждането си в свръхобобщаване, заявяващо неразбирането си, обявявано за валиден аргумент, мога да пожелая само здрав смисъл.

„Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед.“

Много вярно казано. От едното споменаване полза няма, така е – важно е да се живее Бога, да протича през присъствието на терапевта. Бог е любов, а без любов психотерапия няма. Има само орязани от мъдростта процеси, опитващи се да решат казуси от плоскостта, от която са създадени - а това не работи, както твърди и математикът-физик Айнщайн: „Не можем да решим проблемите от плоскостта на мислене, в която са създадени.“

По света, а все повече и дай Боже, с нашата активна дейност все повече и у нас, има поне 1000 вида психотерапии, включая православната, католическата, трансперсоналната, будистката, психосинтезът, йога и базираната на медитация (mindfulness based) терапии... 

Относно изчакването, имплицитно вложено в коментираната презумпция. Качественият терапевт не чака пасивно, а следва структуриран, активен терапевтичен процес, инвентаризиращ житейските преживявания, за да се извлекат характеровите структурни комбинации, съдържащи дезадаптивни вярвания, продуциращи невротична симптоматика – само за да може да проведе актуалната психотерапевтична преработка, през мотивирани малки стъпки, водещи до значими психични и житейски резултати. Тоест, в резултатната психотерапия присъства ясна структура, свързана с основни параметри, водещи от симптома на нозологичната единица директно към индивидуалните характерови вярвания, подлежащи на промяна. Такава работа, както споменах, е преобладаващо дидактична. В нея осъзнаването на клиента активно се индуцира, предпоставя, насочва умело. 

Успоредно се следва по-дългият, диалектично терапевтичен процес, „вървенето“ по който може да бъде фасилитирано в клиента единствено доколкото и докъдето самият терапевт е достигнал в пътя към самия Себе си. Един от начините за такова продвижение е аналитичният подход – но не само. Всяка теоретична парадигма или холистичен висок поглед, съчетаващ интегративно и крос-парадигмално, върши работа, стига да е следван в синхрон с житейската мъдрост, вече вложена имплицитно в невротичното състояние. Любяща мъдрост, извличането на която терапевтът единствено фасилитира със зрелостта и целостта си.

И ставайки дума за Айнщайн и психоаналитичните предразсъдъци: „ Да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици!“… Особено когато зад поддържането на предразсъдъците стоят действащи финансови пирамиди… Но, въздържам се от продължаващи коментари от искрено уважение…


„Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия.“

Привърженик съм на въпроса ЗАЩО. Дава много смисъл. А когато има достатъчно ясно и мотивиращо защо, се намира и КАК, както твърди и Ницше. Въпросът е, че паметта е конструктивна, а не извличаща реалност и достатъчно често се случва отговорите на ЗАЩО да са "телета под вола" на пожелателното мислене, изфабрикуващо обяснения там, където реален паметов достъп отсъства (освен при единици гении) – примерно през еволютивните етапи преди формирането на мозъчната основа на хипокампуса, преди третата година от развитието на инфанта.. . Но и това няма особено значение, стига тези отговори да придават тяга на фокусираната вече в решения, в КАК и КАКВО терапевтична работа. 

Въпреки, че в реалната практика, включително и в собствената ми, е милиони пъти оборван, се шири аналитичният мит, че осъзнаването на пораждащата причина води до разрешаването ѝ. Нищо такова - едва няколко процента е от цялата работа, състояща се от малки и упорити, насочени към действени решения стъпки. Можеш да знаеш, че мама не те е гушкала като бебе, което сега резултира в партньорско вкопчване, травма от самота и изоставяне и паническо разстройство, но актуалното ѝ преодоляване далеч не е свързано с говоренето за нея, а с практически психотерапевтични стъпки (само давам пример…).  

Причината рядко е единично макротравмено събитие, а по-често е поредица от характерово индуцирани микротравми, случващи се в резултат на невротичното пречупване на стимулите от реалността през неадаптивни характерови убеждения/ интроекти. 

Аз самият съм холистик и, както казах, обичам да стигам до причините зад присъстващата тук и сега невротична симптоматика и характерови движения. Правейки го, съзнавам, че по отношение на психиката няма никакво минало, а настояще, присъстващо в дългосрочната памет, както и че както е възможно проследяването на етиологичните причини през автобиографичното минало, заложено в епизодичната памет, така и могат да бъдат видени директно отвъд такъв подход, в наличните сега и „под носа“, в дългосрочната памет маладаптивни убеждения. 

А има и психотерапии, при това твърде успешни, в които фокусът е изцяло сега и в бъдещето, а работата по наличното сега, вече предопределя едно далеч по-красиво житейско изграждане (например терапия на възможностите). Интересно защо ли такива подходи са твърде резултатни?! Според твърдението, под което отговарям, личната терапия е свързвана единствено с някакво хипотетично минало. Оказва се, че е напълно възможно да е съвсем различна както в прагматичния си подход, така и в теоретично-парадигмалните си разбирания.
Очевидно отново наблюдаваме филтриране на заключение въз основа ограничаване единствено до собствена мъничка визия, която от „дърветата“ на следвания лично терапевтичен метод, недовижда „гората“ на цялата терапевтична картина. Мдам…

„Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда.“

Реалната характерова промяна в качествена посока отнема години – това е факт. При това ползваните парадигми и методите на работа могат да са разнообразни, както и холистично интегрирани през изследователския, трансформативен  и инспиративен творчески процес на терапевта – когато го може.  

Съществува обаче факт, който масово е недоглеждан или въобще невиждан от мнозина колеги, нито описван в методите, през които работят. Няма разделение между цялостна характерова и симптоматична работа, когато симптомът е следван през естествеността на свързаността му с подлежащите го невротични характерови съдържания и динамични процеси – за да бъдат активно преработени до психичното здраве на любовта и смисъла.

Докато реструктурирането на характеровите програми до адаптивни в продължителния диалектичен подход е в процес, успоредно се случва и друга, естествена линия на терапевтична промяна. А именно, през симптомите, водещи като магистрала право до същите характерови програми. През отношението на любящо доверие в синхроничната житейска мъдрост на преживяваното състояние, симптомите са следвани до тревожните им "корени", съдържащи травмени вярвания, пречупващи възприятието за себе си, света и другите болезнено, невротично изкривено. Оказва се, че самото тревожно преживяване вече съдържа и решението си, когато е виждано в истинската му светлина, като урок по себепознание, интеграция и оцялостяване.

Писал съм за тази терапевтична линия. Малцина колеги я следват, а е най-естествената и съдържаща безценните съкровища на посланията на характеровата зрелост, вече присъстващи едва-едва прикрито в неврозата, подобно на брилянтни съкровища под слой от въглища. Тази линия на действие е много по-бърза - не защото някой нещо обещава, освен в нечие невежо неразбиране, а понеже е автентично задавана от динамиката на самото преживяване, зад което стои величието и мъдростта на негово височество Животът.

Забележи, не фокусиран в симптома, нито плитко замазващ го, а следващ го до невралните и психични несъзнаваности процес, водещ до трансформиране на  базисни характерови съдържания и преработка на фундаментални отношения в относително кратък времеви мащаб. Не терапевтът определя този срок, а единствено фасилитира процеса, помага с майсторството си в разкритието на природно вложените в неврозата диаманти от творчески смисъл.

Говорили сме за прекогнитивния, бърз път на процесиране на информацията, неминаващ през мозъчната кора, както и за бавния, процесиращ се през нея. Постепенната характерова промяна, практикувана от масата терапевти, следва дългия, през кората път. Валиден терапевтичен вектор е, част от коя да е добра терапевтична школа.

Малцина обаче въобще схващат мъдростта на този втория, споменаван по-горе терапевтичен вектор, засягащ бързия, прекогнитивен път. Качественият терапевт води промяната паралелно и по двата. Защото така успоредно-холистично съществуват не само в психичната, но и в невралната реалност. 

„Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията.“

Такова изказване предизвиква в мен искрена усмивка…  Познавам достатъчно на брой силно ефективни терапевти. Себе си не желая да самовключвам в това число – това е задача на хилядите ми клиенти.  Всеки един от споменатите терапевти, отличаващите се от масата колеги по ефикасността си, без изключение, генерира мотивация в клиента си още преди тета-тет сесиите, а в самите тях го прави с емпатията, "танца си" с нормалните съпротиви, умението си за синхрон и водене, създаването на несъответствие между целевата промяна и статуквото, с вдъхновението си, с поощряването на самостойността на клиента, с цялостното си, мотивиращо към творчески плам присъствие.

Бих свързал умението за мотивиране със собствената вдъхновена мотивация. Илюзорната корелация между мотивация и съмнение в случая виждам като продукт на следването на тотално различен терапевтичен стил, в който действително мотивация не се изисква, но затова пък е не само неефективен, но уверено задълбочаващ невротичността с подхода си на безкрайно анализиране, превръщащо се в част от проблема на невротичното ментално предъвкване, нежели от решението - психоанализата, разбирана и практикувана по атавистичен, тотално извън духа на времето модел. 

„Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви.“

Вярно е - не ги изброява, нито еклектично миксира, но ги интегрира през характеровата си, холистична цялост. Духът на времето е все по-интердисциплинарен, крос-парадигмален, интегриращ потоци познание до гещалта на океана, надхвърлящ сумата от съставилите го притоци. 

Целостта (холистичността) няма общо с еклектична манджа с грозде, както е виждано от ниското съзнание, неспособно да забележи нещо по-далечно от носа на интернализираните като собствени фанатични догматики, приемани за единствено (право)верни. В еклектизма се комбинират елементи в произволен формат, като на бит пазар. Нищо общо с интегративния и холистичен подход.  Интегралният изследователски и трансформативен творчески процес (клик за статията) достига до нови, полезни и приложни парадигми и методологии, в случая в областта на психотерапията.  Малкият ум дори не може да се досети за що иде реч - нужно е лично, преживелищно познание на творческия процес от високо ниво. Ако отсъства такова познание, наистина по-добрият вариант е следването на малкото познавателно поточе на една парадигмичка и терапевтично методче.

„Добрият терапевт не говори повече от вас...“

Тоест, според аналитичния подход, говори по-малко… Хм… Терапията обаче не е количествен процес и въпросът е не колко, а как! Качествен процес е. В този дух, говоренето може да е много, малко или никакво, според конкретния казус и момент от терапията. Пасивното отразяване и интерпретация могат да бъдат малка част от една холистична терапия - но, ако само на тях се разчита - такъв процес вече не е психотерапевтичен, а обслужващ нечии финансови пирамиди, преподаващи анализа на психолози, учещи се да преподават на други психолози, без прагматично лечебна и действително помагаща стойност за крайния потребител - клиента. 

Защото с психоанализа или психодинамичен подход да правиш терапия на обсесивно компулсивно р-во, паническо р-во, генерализирано тревожно р-во, зависимости, социофобия и т.н. – кауза пердута е… А къде и в какво е реално ефективна анализата тогава? В подържането на неефективната си мотивация за липса на развитие на „метода“ си. Развитие, отдавна случвано в когнитивната, хуманистична и консруктивистка парадигми.

Съществува друг психотерапевтичен мит, популиран от аналитичната ориентираност – митът, че психоанализата е нещо като „майка“ на всяка съвременна психотерапия. Нищо такова. Както писах по-горе, валидни елементи от нея могат да се ползват и е желателно да се ползват в ефикасната психотерапия - не и повече! Ако говорим за теоретично парадигмалния контекст на съвременна психотерапия, а оттам и до приложната ѝ методология – сформирането ѝ започва с поведенческата наука от началото на 20-ти век и когнитивната революция, от началото на 50-тте години на същия век, до наши дни. Ако говорим за психотерапевтична същност, изследвана не количествено, а качествено феноменологично, психотерапията имплицитно присъства от жреческите и шамански мистерии, през всяка религиозна и психодуховна система, от древността до наши дни.


…………
Орлин Баев
 





неделя, 11 ноември 2018 г.

Ловна Психопатия


Отговорът ми на реклама на онлайн ловен магазин, продаващ примамващи електронни хранилки, снайпери за убиване от километри и ловни камери:

Що не пуснете реклама и за продажба на органи от фермите си за деца и за ловните си дрони, дистанционно управлявани и елегантно изтезаващи и убиващи живите същества, докато потребителят е удобно седнал и наслаждаващ се на гаврата пред компютъра си? 

При положение, че 200 биологични вида, всеки от коиторазвивал се милиони години, изчезват всяко денонощие (клик за статията), понятието ловец и ловен бизнес уверено могат да бъдат свързани с природопатията, вариант на бездушната варварщина, или характеропатията на двуногото, забравило да бъде или никога не било човек...

Разговор по въпроса в социална мрежа:

Орлин: Където и да е, дори и в Канада, ловът понастоящем дисонира силно с всичко човешко. Преди е бил на мястото си. Сега не е. И не само по демографски фактори. На фона на масовото опошляване, се ражда в по-малки мащаби, но в сравнение с преди, също така взривна промяна в съзнанието. Писали сме и преди.... Относно лова, ясно. Който не разбира, не е до ум и аргументи, до сърдечна човещина е. До месоядството - ако е от свободно отглеждани говеда, като в Канада, едно е. Друго е положението при промишлената злоупотреба в абсолютно неприродни условия... А още по-глобално, не след дълго, до столетия, от месоядството ще остане само спомен. Аз самият бях над 20 години вег. Сега от няколко години не съм, но пак ще бъда. Не съдя никого, но нещата се променят и осмислянето или разумните доводи тук са само външност над една качествено променяща се съзнателност. Масовият регрес? Фон е на тази качествена промяна.

M: Орлине, разбирам ти гледната точка. Но всичките аргументи идват от емоционалното в нас, а не от практичното и реалното. Малко залягаме в сверата на духовното и игнориреме реалността.

Много малка част от хората на тая планета гледат на нещата от този ъгъл. И в това няма абсолютно нищо лошо. Въпрос на ценности и виждане за живота е.

Уважавам мнението на всеки, но не подкрепям насадането на "морал" и "човещина", най-вече, когато те са насаждани от хора с маргинално мнение от статистическа гледна точка.

За едни е човещина да не искаш да ядеш нещо, което е страдало. Ок, няма проблем с това, въпреки, че това са под 2% от населението на планетата.

Но за други, аз в това число, е човещина да се храниш качествено. За мен е човешко да ядеш месо. Поне 98% от планетата мислят така.

Да изпитваме емоция към храната си е някаква форма на невероятна психична перверзия. Не знам как се казва, но съм сигурен, че има подобно заболяване.

Това, което искам да кажа е да уважаваме мнението на другия. На мен не ми пречи, че не искате да ядете месо или да ходите на лов. Айде и вие да не заклеймявате тия от нас, които не са на вашето мнение. Не е редно.

А и сме мнозинство.


Орлин: Мнозинството е тълпа, а тълпата винаги е примитивна, водена от стадната си психология. Мнението може да е освен емоционално или рационално, съзнателно сърдечно. А това не е чувство - качествено различна разумност, определяща Човека е.

Защото уважавам мнението на другия, затова споделям и своето. Твърдя, че все по-масово се заражда любяща и мъдра съзнателност, въпреки или дори благодарение на още по-мащабната деградация. А любовта не е емоция, нито чувство - провежда се през тях, но е повече. А моралът - ако е до малкия човешки морал, нищо не е, а морализаторстването е формиране на реакция - собствени потиснати желания са осъждани в другите. Незрялост е. Което не изключва съществуването на нравственост, присъща на любовта. А както казах, тя е особена съзнателност, носеща в себе си принципи и закономерности от качествено различен порядък.

М: Впрегнем ли разума си в непрекомерен анализ на духовното, забравяме за тук и сега....забравяме, че храната е храна. Да наказваш себе си, да страдаш за това, че прасето Сашко е станало на луканка, си е чиста доза лудост.

Орлин: Да, от безсърдечно безчовечната позиция, определено. Не с ум се разбира духовното – с дух се живее, а умът можя единствено да изрази, да се опита да опише с метафори. Не е забравяне на реалността, но творенето и по Бога. Но как Бог и що е Бог за липсата му във визията, приемаща някого за храна или що за любов е, която изяжда ...


М: Яденето дали под формата на зеленчук, или под формата на месо си е убиване на нещо живо. Дай да не се храним тогаз хех.

Орлин: Съзнателността на зеленчука и на бозайника са тотално различни Дали е едно и също да изядеш приятеля си или маруля? Но, нека не разбирам за това - не съм в позиция. 

Иде реч за лова. Има два начина да изложа тезата си. Единият - приложната духовност. Приложна, защото не е отвлечена, а е преживяване на съпричастно единство, състрадание, емпатия, съчувствие, свързаност и цялост, идващи от любовта. Любов не като емоция, а като принцип, състояние на съзнанието, спойка на живота, даваща мъдра нравственост и познание на закономерности, различни от малкия човешки моралец, но присъщи на цялото, на Бога. Не някакъв църковно-религиозен бог, а Бог като духовна интелигентност, носеща естествено вътрешно познание от различен разред. Познание, надхвърлящо механичния интелект. През това вътрешно познание, съвременният лов директно е преживяван като бездушно, психопатно безумие, тотално откъснато от любовта, от Бога.

Когато обаче такава съзнателност липсва, остава разговорът да се води през единия механичен интелект, служещ на нагонно его, преобразувало териториални инстинкти в човешка (доколко човешка е въпрос) социализация и цели, на мъничка йота по-далеч от тези на кое да е животно.

Говоря с уважение, надперсонално и принципно. Та, когато любовта е на ниво "обичам да те застрелвам" или "кефя се на садистичното ти убийство, докато го осъществявам с ловния дрон, проследяващи устройства и съвременно оборудване", служещо на психопатия, приемана за норма - тогава комуникацията дори през единия плосък интелект рядко стига до разбиране - защото липсва човещината, която да бъде единствено облечена в разумни думи. Каквото и да се каже на такива, е чуто колкото камъкът на мястото на вкоравялото им сърце чува поезията на Руми (примерно)...

Слава Богу, в случая сме далеч от това и доводите поне на интелекта са чувани - в това съм сигурен.

Вулгаристански убиец
А доводите са много. Ето само някои от тях. Преди ловът е бил прехрана, а хората малко. Сега е спорт, а хората нарастващи количествено, но с все по-ниско като маса качество. Като бях дете, човечеството беше 4 милиарда, сега е 8. По времето на Буда, е било към 50 милиона по цялата планета. Сега на всяко десетилетие плешивият примат нараства с милиард. Дори само този факт променя всичко - двуногият маймун буквално изяжда, стъпква планетната екосистема с примитивната си неосъзнатост, подсилена от количеството му.

Понастоящем ловът няма общо с прехраната. Убийствен спорт е. При това, все по-кошмарно фасилитиран от техника и изкуствен интелект, задоволяващ природопатията му. Ловна техника и ловен бизнес (цели рекламни телевизии, медии, списания, масирана реклама, ангажираност), движени от алчност, подсигуряваща нуждата на безчовечния примат от убийства.

Да убива и изтезава обича разцепеното его (като аналитичен механизъм), проектиращо параноята, прикрита под нарцисизъм, в света наоколо си. Разцепване от любящата богочовещина, без която остава характеропатията на все по-технологизираната, но все по-оскотяваща тълпа. Убийството като бизнес. Убийството като спорт - красота, няма що...

Когато човечеството е в поносима популация, а ловът действително е лична прехрана, а не мащабен социопатен бизнес и легализирано убийствен спорт, би било различно. Било е различно - в хармония с природата. Ловецът се е свързвал с душата на животното, общувал е и е бил част от природата, а убийството му е било щадящо ресурса и, но и качествено различно - с респект към нея, дори с любов.


При настоящия демографски взрив и безвъзвратното унищожаване на около 200 биологични вида на денонощие, контекстът в който се ситуира ловът, се променя драстично. А това го поставя в графата на една от най-гадките човешки убийства - убийството не само на природата, а на любовта.


М: Аз логиката и гледната ти точка я разбирам напълно. Просто исках да кажа, че картината е по-голяма от колкото може да бъде описана от едностранната позиция на духовния поглед към темата, над която дискутираме.

Орлин: Той реалният духовен поглед не е в Хималаите или в книжките, а в ежедневната човещина, която обхваща и материалното, колкото и божественото - защото няма нещо, което да не е такова.

М: Аз съм на мнение, че духовния и материалния свят са две отделни неща. Да, тясно свързани са, но са различни, както са различни и мненията по темата. Аз просто не се съгласявам с това, че ми се натрапва духовния свят и духовното мислене като по-висшо от материалното. Това е единственото нещо, с което имам проблем аз в тоя конкретен случай.

Искаш да не ядеш месо и да не ловиш, няма проблем за мен. Но ако аз искам да ловя и да ям месо, е редно и моето мнение и решение да е уважено, а не да бъде заклеймявано.

Туй е. Аз съм за глобалното мислене, което вижда всички гледни точки. Не подкрепям крайностите. А набиването на концепцията "духовното над всичко" леко ми клони към точно това.

Орлин: Над и под? Къде това, освен в сцепеното от законите на Живота съзнание? Виж пак какво пиша! Разбира се, може да се уважи мнението на безсърдечния желаещ да убива и изяжда брата си. Друг е въпросът, че желанието на такъв братоубийството да бъде приемано за норма, е спорен от гледна точка на целокупния живот. 

Убийство от километри. Убийство с дронове, с капани, с дигитални примамки. О, Боже...


М: Така ми звучи, може да не съм стоплил правилно...

.....................................................................................................

Пиша нелично и глобално – отговарям на принципно разсъждение, не на персона.

Там, където с душата си знаеш, не са нужни много обяснения. Когато това знание отсъства обаче, човек идея си няма за що иде реч. Казваш му, че духовността не е отвлечена, а е приземена, не е емоция, повече е, едно любящо съзнание е. Но вдяване няма. Липсва лично преживяване. Казваш, поясняваш, но откъснатият от Бога двуног гледа празно и приема предлаганите му брилянти за камъчета – не стават за ядене, пък и мангизи не носят… Празни приказки са това за егото, отцепено от Бога…

 А духовността дори плаши. Някакси му се струва на примата, че заплашва интересите и целите му. Как така по-важни ще са някаква състрадателност, свързаност и единство? Та нали тогава способите за постигане на лелеяната власт, парички и бизнес развитие трябва да са по любовта, която не оправдава психопатните средства за достигане на откъснатите от нея целички…  

Та, остават лабиринтите на единия механичен интелект...

……………….


В съвремието, психопатна смрад е ловът. Дори и формално свързаният с уж легални ловни дружества. Легални за пред бездушието на деградиращия социум, но нелегални пред законите на Живота. Защото при изяждането на планетата, което наблюдаваме, всеки лов е бракониерство. При това все по-гадко, технологизирано не даващо никакъв шанс убийство.

Убийство... Да има нужда да се обяснява на механизираното, но подивяло човечество защо убийството е уродливо – дотам стигнахме…

Но, ведно с масовото психопатизиране, все повече приемано за норма, мощно избуява и съзнанието на любовта! 

..............................

Орлин Баев


сряда, 7 ноември 2018 г.

Как да станеш богат и успешен?

(Написано спонтанно след прочитане на реклама за семинар, обещаващ пълен успех във всичко...)

Как да станеш богат и успешен? 

В никакъв случай не знай много! Знаеш ли много, знаеш, че нищо не знаеш, което ражда смирение. Смирението провежда любов, но тя не продава, а дава.  

Знаеш ли почти нищо, го обличаш в гръмки думи, подплътяваш с психопатна наглост и наливаш пусто в празно. Смисъл, цялостност, отлепване от плиткоста на аз и мое, учене от сраданието, диалектика, любяща мъдрост - ха, това пари не носи, а целевата група, желаеща да го чуе и следва, е достатъчна, но определено смислена. 

Затова пък продажбата на празна емоция, опакована в "х стъпки за..." маркетингово целофанче, върви пред тълпата и паричките хранят нарцисизма. Юхууу... Вълците, облечени в овчите кожи на позитивничкия успехчец си намират стадото, а то пък с охота блее, докато е стригано след мащабния рекламен вой на сирените на суетата... 

С пожелание за здраве и смисъл! 

Орлин Баев

Защо чувствам обсесивните си мисли толкова истински?

Из рубрика Психотерапия онлайн, портал за съзнателен живот http://beinsadouno.com

............................................

Питащ:

Здравейте,
Няма да разказвам на дълго и на широко проблемите си сега. Имам само един въпрос, който ме мъчи от много време. Защо 
чувстваме обсесивните си мисли толкова истински? Аз зная, че те не са реалност и че това е начинът на мозъка ми да се опита да ме предпази от някаква несъществуваща заплаха. Понякога ми се получава да ги наблюдавам отстрани, знаейки, че не са истина. В повечето случаи обаче е много трудно. Мислите объркват и чувствата ми, на които винаги съм вярвала. Въпросът ми е как да разграничаваме реалността от обсесийте и защо продължават да имат такова голямо влияние върху мен, дори когато осъзнавам, че не са истина?

Отговор:

Повече от един въпрос:

  В 4.11.2018 г. at 17:38, yoanavd каза:
Защо чувстваме обсесивните си мисли толкова истински?

Защото това им е работата, а в началото въобще не са били обсесии, а просто защитни мисли, идващи от естествения механизъм на защитно обратно (огледално) пораждане на мисли, при комбинацията от страх и нагон за оцеляване/ любов, към себе си и околните. 

Представи си, че си се качила на висока планина. Застанала си на ръба на скалата и се наслаждаваш на изумителната гледка. Обаче, си на ръба на пропастта. За миг поглеждаш надолу и ... ужас. Сякаш те дръпва надолу. Сякаш цялото ти тяло се свлича по посока на бездната. Сякаш имаш импулс да го направиш - толкова е истинско. В ума за секунда проблесва как летиш безпомощно в неизбежната смърт, как се сгромолясваш долу върху ей онази скала и се размазваш в агония, изчезвайки в нищото... Всичко това става само за миг... Какво правиш тогава? Дърпаш се, защитаваш се, отстъпваш крачка назад, присядаш и се наслаждаваш на гледката вече безопасно. 

Всяка натраплива мисъл в началото е била просто защитна, подобно на горния пример. Когато обаче човек е по-страхлив, а над страха си по-цензуриращо ригиден, интерпретира погрешно нормалната в началото мисъл, започва да ѝ се съпротивлява, да я гони, да я избутва силово в несъзнаваното си.  Отначало се получава. Постепенно обаче, понеже зарядите ѝ се трупат, трябва да полага все повече усилия - докато това стягане и изтласкване престават да работят, а мислите интрузивно проникват пак и пак, вече угоени, уголемени, нагнетени с огромен заряд именно поради борбата с тях и съответно, много по-изразителни, цветни, ярки, проникващи. А в началото са били просто едни чудни, любящи - защитни мисли. 

  В 4.11.2018 г. at 17:38, yoanavd каза:
как да разграничаваме реалността от обсесийте

Някакъв мъничък старт е да се довериш на науката, която казва, че натрапливостите никога не се реализират, идват от любов и са израз на желание за добруване, живот, оцеляване, защитни са. Но е мъничък старт, понеже всичко в теб крещи от страх, въпреки че когнитивно променяш интерпретацията в синхрон с научното становище... 

Реално разграничаваш, когато в психотерапевтичен процес се осмелиш да "плаваш" в страха интензивно, да се "гмуркаш" в него презглава, което постепенно го десензитизира, превръщайки се в добър плувец в себепознанието  и смелоста си. В поведенческата хипнотерапия се научаваш да осъзнаваш, че това винаги са били просто мисли, при това добри, но идващи на език различен от този на съзнанието. В този процес ригидната ти цензура се смекчава, а самата работа с окр механизмите вече води до качествени характерови промени. Естествен процес е, когатое воден от психотерапевт, знаещ какво прави! 

Това, че се опитваш да пропускаш мислите медитативно, е качествено добър подход. За да работи обаче, се иска преживелищност в предхождащите медитацията подходи (спомехах ги по-горе), както и стабилен опит със самата нея. Та, имаш нужда от качествена психотерапия, както и от продължителен, практически доживот опит с медитацията. На по-високо ниво действително тя е, която истински променя нещата и върши работа при окр. 

  В 4.11.2018 г. at 17:38, yoanavd каза:
защо продължават да имат такова голямо влияние върху мен, дори когато осъзнавам, че не са истина?

Едно е да знаеш, друго е да чувстваш и знаеш с душата и всяка клетчица на тялото си, трето е да можеш.

...................

Орлин Баев

Сянка

"Аз съм част от теб,но ти не искаш да ме виждаш. Аз съм част от теб, но ти извръщаш поглед. Аз те моля, чуй ме и не ме съди.

Аз съм лъжата,която "виждаш" в другите. Аз съм "предателството", което изживя с близък човек наскоро. Аз съм онова, което показва твоето несъвършенство. Аз съм онази, която криеш, дори от себе си. Аз съм тази, която те прави цяла.

Чуй ме, не ме мрази. Наричаш ме лоша, грозна и в мен се крият всичките ти страхове.В мен има много твое и ти имаш нужда от мен.Разполовена си, без мен и все мен срещаш, именно за да ме видиш.

Липсва ти любов. И на мен. Липсва ти уважение. И на мен. Липсва ти някой. И на мен. Липсва ти признание и да бъдеш приета такава,каквато си с любов. И на мен. Но най-вече ти липсва свободата да бъдеш себе си. И на мен.Ти ми липсваш.

Как да бъда с теб,когато ме наричаш зла? Как да бъда твоя, когато бягаш от мен? Как да ти кажа,че съм отречена, сякаш съм ненужна? Усещаш ме навсякъде,чуваш ме все по-ясно... Но може би едва сега разбираш,че аз също ти липсвам.

Аз съм част от теб и ти си част от мен. Ние сме едно. Без мен няма смирение.Без мен няма истина. Без мен нямаш корени. Без мен не си цяла. Без мен си съвършенo нецяла половина, полетяла в илюзиите за спасение. Аз съм твоето несъвършенство, което те прави човек.

Аз съм твоята Сянка."

Диана Неделчева