Когнитивно градинарство

Да отгледаш вярата в Себе си - когнитивно градинарство

Да си вярваш! В Себе си! Да отгледаш крехката потулена в сянката на страх фиданка на Вярата си - в Себе си! рядко достига до нея слънце - едва се промъква през бурените- ригиден характер, засенчили листата и. Бледа и крехка е тази фиданка - вярата в Себе си! Пълзят в корените и ларвите на комплексите на личността, кълват я птиците на "важното" обществено мнение, наранява я вятъра на всяко по-отговорно житейско събитие. ..

Как да я отгледаме тази крехка божествена фиданка, да я свържем със Светлината на Себе си? Самата тя е сгъстена светлина! Нужно е да приложим малко когнитивно психологическо градинарство. Как?

1) Свързвам се със специалист градинар - наричат ги още психотерапевти
2) Разрешавам на градинаря да извърши щателен оглед на психичната ми градина, да прегледа многото завързани и преплетени коренища - комплекси от ранните ми години, от които с все сила се извръщам, макар че са увили жилките си около гушата ми. Помагам му в огледа и спирам да извръщам поглед от слабостите си - взирам се в тях спокойно. Осъзнавам. Продължавам да осъзнавам. Разбирам реалната си ситуация. Но и започвам да поглеждам към слънцето.
3) Градинарят продължава да ме тормози като нарушава навика ми да страдам и ми връчва градинарски инструменти - лопата за самоанализ и проследяване връзките между средата и комплексите ми - преобръщам всичко и вадя страховете си на бял свят. Разбягват се ларвите на страха и вината, червените буби на срама, чудя се да рева ли или да викам. Често правя и двете. Градинарят се смилява и продължаваме копаенето само заедно с него, а за самостоятелна домашна работа ми дава по-удобна и лека мотичка, за по-плитко копаене на себе си. По-скоро за рязане на на комплексите - бурени и листата им ригиден характер. Мотичката разум ми прави рани на ръцете на волята, но с времето става все по-лека, а и някак си ми става все по-светло. Стъблата комплекси и листата им характерови навици оредяват все повече. Слънцето почва да ме напича. Тоя градинар казва, че то е добро и да му се доверя, защото то било висшият ми Аз всъщност - ама си пече яко и ми загаря врата на вниманието и така ми се приисква да се свра в стария уютен отбягващо пасивен характер или да се защитя с безсилния си гняв. Нали съм свикнал с тях - а и са доста сенчести.
4) Ако не съм избягал от слънцето, загарям, хващам тен - запас от сигурност и някакси започва да ми харесва да съм на светлото. Появяват се нови възможности - виждам надалече, дишам по-леко. Този градинар обаче и пари иска за копането си - ама че гадина. Казва, че ако не си платя, нямало да имам никаква мотивация да продължа да обработвам градината си и ще се свра бързо в някоя дупка комплекс дори без да се усетя - и ще избягам в поредния депресивен епизод.
5) Градинарят ми дава някакви семена и разправя пак да хващам мотиката и да копам, да ги сеем. Щели да заложат спокойствие, базова сигурност и да изникнат красиви цветя. Кара ме да повтарям по сто пъти на ден тези семенни убеждения, за да ги поливам и да се утвърдят на мястото на старите бурени! Абе тоя луд ли е бе? Писна ми да копам! Тайничко я ги прочитам само веднъж два пъти на ден, я не - но те се оказват силни и се хващат, та чак хубаво ми става от тях. Стават част от мен тези нови вярвания за градината ми, за околните градини и за света въобще.
6) Някакси главното дърво - самоувереност в средата на градината ми е станало едно такова по-голямо, удебелило се е - разтворило е сочни зелени листа към слънцето! Хмм - това аз ли съм наистина? То бил хубав този живот wink.gif .
7) Вече плевя от време на време само - то дървото на вярата ми вече е доста голямо и не му пречат бурените. Просто за красота поддържам базовите си залагания и един радостен характер.
8) Тоя градинар продължава да досажда и вика, че дошло време за по-висок етап от градинарството му: да съм бил приемел всичко каквото е. тоя какво иска да каже - защо плевих досега и редих тези камъчета чудни мисли около дървото на Себеувереността си? Казва, че да не съм се притеснявал, той животът щял сам да нареди нещата, аз да съм му повярвал. Ма как така? Аз така си свикнах да си плевя... Те бурените били част от живота, казва той и да съм се оставел малко повечко "по течението". Абе тоя какви ги плещи пак, не го разбирам.
9) Да съм се доверял на светлината, тя щала да нареди нещата. Да спра да контролирам, да се свържа със светлината и тя да ръководи всичко в мен. А аз просто да се радвам и да раста нагоре към нея - все по-нагоре. Ама то като погледна, бая съм порасъл вече, отидоха ми навиците, характерът...къде останах аз? Градинарят вика да съм се доверял на висшето си Аз -светлината. Да съм осъзнавал всеки един миг без да копая повече ами да оставя мислите - бурени сами да се разтварят в този нов хербицид - светлината на медитацията.
10) То ми хареса - даже вече не копам, ами само си летя из тази светлина на щастието и гледам на нещата отвисоко.
Вярвам си!!!