За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

вторник, 16 юни 2009 г.

Его, Суперего, То

Реферат върху първите три глави от книгата „Аз и То” на Зигмунд Фройд



В присъщия си поразяващо прецизно – умозрителен стил, този гений на психологията от първата половина на 20-ти век – Фройд, се спира на собствените си психодинамични концепции за съзнавано, несъзнавано и предсъзнавано, като ги обогатява с топичните компоненти на Его, То и Суперего.

Съзнание и несъзнавано

В първата глава на труда си „Аз и то” Зигмунд Фройд обобщава накратко резултатите от 25 годишната си психоаналитична работа (материалът е издаден през 1923г.) по отношение на използваните дотогава от него понятия.
Егото (в българския превод на книгата „Отвъд принципа на удоволствието” са използвани понятията Аз и Свръхаз, но аз ще използвам термините Его и Суперего, като по-точно отговарящи на семантичната наситеност на материала) според Фройд е центърът на съзнанието, на съзнателния живот на човека. За разлика от господстващата дотогава философска мисъл, той не надценява неговите възможности и място в цялостния психически живот на човека. Авторът твърде подходящо използва древната метафора за коня (несъзнаваното/То) и ездача (съзнанието/Его), за да илюстрира взаимоотношението между двете. Съзнанието е само една малка част от несъзнаваното, образувана от него под въздействието на принципа на реалността. Малка част, намираща се във взаимодействие както с външната реалност чрез петте сетивни канала на възприятието, така и подложена на въздействието на несъзнаваното, функциониращо на принципа на удоволствието (впоследствие бива добавен и нагонът към смъртта). Според доктор Фройд съзнанието няма своя собствена психична енергия, но заема сили за съществуването си от несъзнаваното.
Фройд споделя, че наличието на несъзнаваното не подлежи на съмнение за всеки, занимавал се с психоанализа, хипноза или въобще психотерапия. В хода на изследването на сънищата и психопатологиите терапевтът просто е принуден да приеме такова виждане, налагащо се с очебийното си присъствие. Според Фройд несъзнаваното бива латентно несъзнавано или предсъзнавано и несъзнавано, до което може да се достигне само след премахване на съпротивите, породили изтласкване на психични съдържания.
Латентното несъзнавано или предсъзнаваното, транслирано на езика на съвременната когнитивна наука, би било дългосрочната памет – епизодична и семантична, до чиито паметови следи работната памет с помощта на вниманието (а двете образуват това, което наричаме съзнание) достига сравнително безпрепятствено с помощта на свързващи асоциации или податки (cues). Психичното или същностното несъзнавано освен въпросните изтласкани психични компоненти, съдържа и всички базисни нагони и се явява склад за либидния пълнеж на индивида. Частта от несъзнаваното, наситена с изтласкани от съпротивата психични катексиси на езика на когнитивната наука би се нарекла капсулирана дългосрочна памет.


Аз и Tо

Четейки втората глава от „Аз и то”, където Фройд започва изложението си с опити за вникване в паметовата познавателна система, начините за извличане на паметови следи, превръщането на съзнаваното възприятие, тоест на работната памет, в латентно несъзнавано – предсъзнавано – човек неволно се пита какъв ли би бил подходът на този гениален ум днес? При съвременните постижения на когнитивната наука и невронауките вече са направени хиляди експерименти по въпросите, над които Хер Фройд брилянтно, но единствено на базата на собствената си субективна емпирия спекулира. Каква ли би била терминологията, която Фройд би използвал ако твореше днес? Какъв ли би бил психотерапевтичният метод на този мощен пионер на съвременна психотерапия, ако разполагаше с данните на съвременната наука и повече от сто години опитност в световен мащаб в полето на психотерапията? Не би ли бил предложеният от него метод по-структуриран, по-кратък, по-функционален и практически действен, по-научно доказуем и обосновим? Човек не може да не се за замисли как такива съвременни психоаналитици като Уилма Бучи, Джефри Йънг, Арън Бек поставят психоанализата на нова мощно действаща основа, обличат парадигмата и в подходяща научна терминология, оптимизират и конкретизират работните и методи до времево, финансово и методически адекватни параметри.
Фройд твърди, че словесната памет е свързана със слуховите възприятия. Действително, съвременната наука потвърждава, че декодирането на речта се осъществява в темпоралния лоб, непосредствено до слуховата зона, в т.н. зона на Вернике. Брилянтният учен, баща на съвременната психотерапия разсъждава върху визуалната памет – предмет, който понастоящем се изучава емпирично от когнитивната наука в многобройни експерименти и за който сега се знае много. Фройд твърди, че мисленето на базата на визуални образи, за разлика от мисленето, облечено в символите на думите, е възможно, представлява прототип на вербалното разсъждение и го предхожда онтологично и филогенетично, бидейки връзка с предсъзнаваното и несъзнаваното и по-близо до него топично.
Една от основните хипотези, издигнати от автора, е тази за икономическия компонент на психическия апарат в лицето на психическата енергия. Тази теза по-късно е многократно отхвърляна от психоаналитиците от различни направления или е недооценявана стойностно. Според моето скромно мнение с тази си теза великият учен поставя фундамента за бъдещи научни изследвания върху действието на когнитивния апарат. Изследвания, до които засега научната мисъл не е стигнала поради липсата на подходяща методология и апаратура, която обективно да фиксира и проследи движенията и количествените стойности на психичната енергия. Но, както обикновено се случва, гениалната мисъл изпреварва времето си с поне две столетия. Аз съм сигурен, че не е далеч времето, когато научният напредък ще даде възможност за емпирични изследвания в областта на психичната енергия. Според автора, чието мнение споделям напълно, психичната енергия е актуална наличност и съществуването и трябва да бъде приемано буквално, а не единствено в ролята на алегорична теоретична постановка.
След разглеждане на психичните движения между Егото и несъзнаваното „друго” в контекста на перцепцията от външната среда и натиска на това „друго” отвътре, Фройд решава да го нарече „То”, заимствайки от книгата на Г. Гродек: „Книга за То”. Фройд отново се спира на концепцията си за изначалната всеобхватност на „То”, от която се оформя „Егото” под влиянието на външната реалност.
Егото функционира на принципа на външната реалност, принципа на реалността, а То на принципа на удоволствието и е вместилище на страстите и нагонните пълнежи, както и на изтласканите паметови следи. В следващата страница от главата Хер Фройд разсъждава за връзката между Егото, То и психофизиологията. В светлината на съвременната наука точно тези разсъждения на автора не биха могли да впечатлят учен от началото на 21 век. Но – да не забравяме, че превъзходният интелект на този лекар е сътворил трите разисквани глави преди 86 години, когато когнитивната наука още не е съществувала. Според психоаналитичката Уилма Бучи, Фройд с неговата теория всъщност полага една добра база, която дава условията за бъдещото появяване и развитие на когнитивната наука. Предложеният от Фройд психодинамичен и топичен модел на психично функциониране спокойно могат да бъдат разглеждани като символичен когнитивен модел, част от науката за когнитивното моделиране. Според У. Бучи бъдещето на психоанализата – понастоящем неприемана сериозно от науката (твърдението е на У. Бучи), е в еволюиране както на парадигмата, така и на психотерапевтичните и методи и поставянето им в научна светлина. Според Уилма Бучи терапевтичните сесии от друга страна представляват незаменима среда за когнитивни експерименти, въвеждащи когнитивната наука в реален контекст.
На фона на заченатите от Фройд предположения относно мястото на То и Егото в контекста на реалното мозъчно и психофизическо функциониране, възприятие и памет, мога само бегло да загатна огромния напредък осъществен от неврологията и когнитивната наука по тези въпроси. Фронталният лоб, както по всичко личи от изследванията при мозъчна визуализация с ядрено магнитен резонанс е централният процесор, съзнателният център, ядрото на човешкото Его. Старите мозъчни структури на подкорието и лимбичната система успешно могат да бъдат аналогизирани с тази част от „То”, която произвежда нагонните импулси, предизвиква базисната дихотомия на нагона към живота и нагона към смъртта. Първият очевидно се предизвиква в ядрата на септума с неговата допаминова верига на оргазмено възнаграждение, а вторият в амигдалата с двойствените си импулси на агресия или страх, борба или бягство. Последното между другото доказва физиологически добре известната теза, че агресията е само другото лице на страха. Разбира се, „То”, доколкото има отношение към изтласканите паметови следи, според съвременните разбирания би се разпростряло в комплексната паметова корова дейност: вербална, визуална, словесна, сензорна, аудиторна, офлакторна и т.н. дейност на мозъчните дялове на кората, както и в имплицитния работен процес на асоциативните церебрални зони.


Азът и свръхазът (азовият идеал)

В третата глава на „Аз и то” авторът изследва формирането на характера на детето във връзка с психосексуалното му развитие и взаимоотношенията с родителите и по-конкретно ролята на едиповия комплекс, неговото успешно или не изтласкване и сформирането на психичната инстанция, която Фройд нарича Суперего или Его – идеал.
Присъствието на съзнавано и несъзнавано, последното описвано като подсъзнание, свръхсъзнание и т.н., са психични феномени, известни на човешката мисъл не от вчера. Тези въпроси се разискват в индийските Веди, а по-късно Упанишади – текстове, датиращи на повече от 10 000 години. В народопсихологията в глобален мащаб винаги е присъствало известно познание относно ролята на родителския характер, стил на възпитание и взаимодействие с децата във връзка с формирането на характера на растящия човек. Това знание обаче винаги е било фрагментирано, откъслечно и несистематизирано.
С въвеждането на психичната инстанция Суперего, по мое мнение австрийският психиатър прави фундаментално важна крачка в цялостното познание за душевните процеси на индивида. Както ще видим, тази ключова психическа структура играе роля във всички вътрешно психични и социални човешки процеси. Тя представлява его – идеалът на човешката съзнателност.
В процеса на интроекция на родителското поведение и идентификацията с единия или другия родител, с неговия характер, изисквания и същност, детето сформира своят его – идеал. Той е предсъзнаван исе проявява като предсъзнавани правила, идеали, норми на психиен и поведенчески живот. Норми, често прекалено високи за постигане, но служещи като цели, винаги стоящи пред съзнанието на индивида.
Фройд спекулира върху ролята на едиповия комплекс, желаната идентификация с бащата при момчето и с майката при момичето при разрешаване, изтласкване на комплекса. Разсъжденията протичат през усложняващото обстоятелство на конституционната бисексуалност на всяка личност, което прави въпросните идентификации амбивалентни и противоречиви. Бащата на психотерапията Фройд с помощта на кристално ясната си и проникновена мисъл проследява ролята на първите детски обектни фиксации и последващото изоставяне на техните пълнежи, което отпечатва в дотогава двоичната психика на детето (Его и То) един трети компонент, който оставя незаличими следи за цял живот – Суперегото. Действието на Суперегото се преживява като морална цензура, съвест, стремеж към дадени идеали, етични норми и чувство за вина при неуспешното изпълнение на техните изисквания.
Зигмунд Фройд твърди, че при изоставяне на обектните либидни обекти, протича процес на интроекция и идентификация с тези обекти, което оказва силно влияние върху развитието и оформянето на характера на съзнателното Его. Това влияние е най-силно в ранните детски години, когато залаганите модели в Суперегото биват гравирани за цял живот. Авторът говори за наличието на индивидуална скала на устойчивост при възрастните индивиди спрямо влиянието на еротичните обектни избори и отбелязва интригуващия факт, че в чертите на характера на жените с богат сексуален опит лесно се забелязват следите от обектните пълнежи от различните им връзки. Последният факт е изключително колоритно представен в народопсихологията с метафоричното сравнение на подобни жени с битовите предмети за почистване на повърхности ... Изказана е хипотеза за хомосексуалността, при което се твърди, че такава се развива при опит за преодоляване на кастрационния комплекс, като враждебното отношение към бащата се заменя с любовно в опит за омилостивяването му.
По-нататък в изложението е представена кратка, но твърде интересна представа за психичната сублимация. При нея Егото изоставя обектни отношения, за да насочи либидото към интрапсихичните отношения между него и То, като обектните избори се заменят с известен вторичен нарцисизъм, прехвърлящ нагонните импулси на вътрешно психично ниво. Егото сякаш се предлага на То, твърди Фройд. Аз бих добавил, че Егото също така един вид се влюбва в То, както и че процесът на сублимация е много възможно да бъде направляван от Суперегото, от азовия идеал. Ако тук си позволим да съчетаем тази хипотеза с контрасексуалните психични конструкти на Карл Юнг: Анимус и Анима и тяхната централна роля в сексуалната сублимация, картината на процеса ще бъде обогатена почти до завършеност, поне теоретично. Практическото усвояване на изкуството на сублимацията, този истински ефективен защитен механизъм, е нелека задача, която обаче определя качеството на психичния и социален живот на Homo Sapiens.
Въвеждането на Суперегото обяснява с потресаваща откровеност механизма на съществуването на това, което наричаме религия. Един съвършен Небесен Баща или Божия Майка, изискващи от нас идеални ценности и морални стандарти, коит ое почти невъзможно да бъдат задоволени, което на свой ред създава автоагресията на вината. Небесни родители, които представляват проекция на заложените в Суперегото когнитивни модели, съвест и цензура. Религиозният модел, какт ознаем, представлява прекрасен механизъм за манипулация, тъй като работи директно върху вътрешно психическата структура на Суперегото, а външните суеверни предписания, задоволяващи нечии интереси за контрол, кореспондират директно с вътрешните ограничаващи функции на азовия идеал.
Според Зигмунд Фройд религията такава, каквато я познаваме в масовия и вид, може да се разглежда като натрапчива невроза (обсесивно – компулсивно разстройство) и притежава същия механизъм на действие като това невротично разстройство.

Орлин Баев, психолог

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.