Застаряващ свят

Един застаряващ свят

Никога в човешката история процентното съотношение на хората в трета възраст не е било толкова високо. Медицинските технологии се усъвършенстват постоянно, а с това и средната продължителност на живота ни. Интересен факт е, че България е на девето място по брой възрастни хора на глава от населението. Бидейки девети всред хилядите други държави, очевидно Българите живеем над средното, погледнато в световен мащаб. Това е повод за радост, но и за размисъл около социално икономическото и психическото положение, в което старите хора в Б-я съществуват.

Преди години работех като моряк, служител на туристически кораб. Корабът имаше дестинации в най-интересните тропически рай – ове: Карибите, Хаваите, Мексико, Калифорния, всички пристанища по Средиземноморието... Около 70% от гостите ни бяха хора в напреднала възраст, между 60 – 90 год. Нерядко имаше хора на инвалидни колички, със специални респираторни съоръжения и социален работник помощник до тях. Тези весели пенсионери не спираха да оползотворяват туристическите си пътешествия с непрекъсната веселба, социализация и нови запознанства, игри в казината на кораба, посещение не само на туристическите исторически забележителности, но и на ... луксозните дискотеки в пристанищните градове. В първите месеци от работата си аз бях буквално изумен от оптимизма и доброто настроение, с което тези хора буквално заразяваха дори нас, 20 год. служители. Бях така поразен, защото разбира се добре познавах българските пенсионери с техните вечни мънкащи оплаквания и увисени песимистично носове. И повярвайте ми, мили читатели, разликата не се дължи само на финансовото положение, но е преди всичко в ... главите на хората. Представете си сега себе си, ако сте примерно в петдесетте или шестдесетте или защо не родителите си, които са може би в осемдесетте или деветдесетте си години. Представете си просто един сборен образ на българския човек от трета възраст. Сега го пренесете в една весела дискотека и го вижте как танцува и се весели от все сърце, заедно с младежите в двадесетте. Може би не ви е лесно, нали?  Факт е, че отношението на обществото в развитите държави към възрастните хора е по-различно от това в Б-я. Личи си преди всичко по уважението, изразено чрез нормално високите пенсии – например от няколко хиляди евро/ долара месечно, които разрешават една нормална социална свобода, мобилност и широк кръг от възможности за прекарване на заслужената почивка. Да, вярно е, че в Б-я правителството буквално се подиграва с възрастните хора. Но също така е вярно, че в стандартния български пенсионер в течение на годините изкристализират и се втвърдяват много негативни психични черти, така характерни за цялата ни нация. Например депресивен песимизъм, черногледство и безинициативност. А би могло да е съвсем различно. Зависи от самите нас – как мислим, какви психични семена залагаме в психичната си градина по време на целия си живот. Каквито вярвания, характерови реакции, начин на възприятие на реалността сме избирали да „сеем” като по-млади, такива и плодове от техните вече втвърдени психични клони ще „жънем” на старини. Защото старостта е просто крайният етап от развитието на потенциала през живота ни. А това развитие е било водено и продължава да бъде зависимо от Свободната ни Воля.


Психологически промени в старостта

Често в ранната си младост възкликваме отричащо: „Аз никога няма да стана като майка си/ баща си!”. Често обаче някъде в тридесетте започват да се появяват първите по-явни характерови черти, идващи от родителския модел, който несъзнавано сме копирали. В четиридесетте и петдесетте тези характерови черти стават още по-силни. Както се казва: „Крушата по-далеч от дървото не пада!” Разбира се, ако сме били осъзнати, ние съзнателно сме моделирали характера си, коригирали сме негативното и ненужното и сме засилили носещите радост и оптимистичен поглед черти в нас. Правило е, че психичните качества, които сме оформили съзнателно или не по време на живота си, в старостта ни се затвърждават до степен ригидност. Ако сме изградили един светъл, весел и спокоен характер, в старостта той става още по-устойчиво спокоен и прераства в една много ведра мъдрост и хармонична сигурност в житейския промисъл. Ако обаче сме носили песимисъм и недоволство, в старостта те също се затвърждават, изкристализират до много тежки постоянно съпътстващи ни вкостенели се характерови черти. Разбира се, въпросното психично „вкостеняване”, за което говоря е по-скоро общо правило, но не и задължително условие в старините. Всичко зависи от качеството на собствения ни психичен живот и степента, в която сме поели отговорност за него още от по-ранна възраст. Има старци с по-голяма характерова гъвкавост и социална адаптивност от мнозина младежи! Щастие за всеки е да общува с такъв старец/ старица – извор на дълбока жизнена мъдрост, жизнерадостност, връзка с божественото, градена цял живот. Такива старци приличат на реки. Личността на такъв човек е просто един проводник за живата мъдрост на живота, която свободно тече през тренираната му чрез психотерапия, медитация и осъзнаване психика.

Ако животът обаче е преминал насочен изцяло към „Гонене на Михаля...”, в неосъзнато следване на утъпкани коловози – вътрепсихични и социални, психичните „огледала” на застаряващия човек започват да помръкват, „задимени” от фиксацията в негативното. А това води до снижаване в когнитивния капацитет, психосоциалната гъвкавост и адаптивност, в социалната компетентност. Повишава се характеровата ригидност, като разбиранията за това как ТРЯБВА да стоят нещата стават твърди и непрактично застинали. Снижава се степента на спонтанност и радост от живота. Увеличават се недоверието и скептицизмът към новото. Расте страхът от бъдещето. Може да се стигне дори до апатия, вялост, мрачна недоволна раздразнителност. Най-честото извиение на старите хора, носители на подобна психика, лежи във всичко друго, но не и в собствения им избор. Виновно ще бъде здравето и наистина немалкото дегенеративни болести (но естествено присъстващи в старостта), държавата, политиците, а защо не и целият свят...

Поради естествените промени в мозъка, нервната система и цялото тяло, при около 70% от възрастните хора над 80 год. се наблюдава упадък в когнитивните функции: памет, интелигентност и мислене, учене, способността за вземане на решения, остротата на възприятията и скоростта на интеграцията им в когнитивните процеси и др. За да бъдем в останалите 30% обаче можем да помогнем на генетичния си фактор, какъвто и да е той. Чрез лека растителна храна, лечебни гладувания, дихателни упражнения, гимнастика. С права мисъл, наситена със здрав бодър разум и светлогледство. Българският мъдрец Петър Дънов говори много за правата мисъл, като насоките му удивително се преплитат с тези на съвременната научна психотерапия. Дадени поддържани дълго време мисли се превръщат в наш характер, слизат до емоционално ниво, загнездяват се дълбоко в дългосрочната ни памет, а оттам стават директен стимул за автоматизирано поведение. Да имаш права мисъл означава тя да бъде в резонанс както с божественото, така и със здравата логика и рационалност: „Главата в небето, краката на земята!” При всяка една наша мисъл в мозъка ни протичат химикоелектрични и биохимични процеси, създават се и се разпадат невронни връзки. Така бодрата и светла мисъл – вербална, визуална и емоционално наситена, влияят директно върху „командния ни пулт” – мозъка, а оттам и върху здравето на цялото ни тяло. Не е тайна за никой сериозен учен, че 90% от всички болести се дължат на емоционални и мисловни причини, тоест на процеса на психосоматизация. Същата тази психика може и да лекува и ни поддържа здрави и щастливи до края на дните ни. Например Лев Толстой е започнал да учи древногръцки език в ранните осемдесет и след две години вече е четял древните автори в оригинал. Той разбира се е бил дълбоко духовен човек с дисциплинирано мислене и гъвкав позитивен характер.

Смъртта

Смъртта е единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни на сто процента. Който не се е родил, той не си е отишъл. Нашият живот прилича на пътешествие с влак от гара А, раждане, до гара Б, смърт. Колко продължително е това пътуване и колко удобно заивиси както от нас, така и от външни фактори: съдба, среда, социум. Единствено сигурното при това пътешествие обаче е краят му! Има една особена категория хора: мистици, йоги, търсещи души, които отделят огромната част от живота си, за да бъдат в директен досег именно със смъртта. Едва ли техният начин на живот е най-еволюционно адекватният, но определено можем да научим доста от постиженията им. Такива хора се подлагат на продължителни гладувания, на тежки медитации, при които практически спира дишането и цялата биологична дейност, тренират се в условията на екстремен студ, болка и ужас – за да посрещнат и укротят гордостта си и да събудят вечността в себе си. Такива хора твърдят, че чрез развитите си по-висши сетива могат да наблюдаварт процеса на естествена смърт и ясно да заявят, че в него не съществува никакво унищожение, край или анихилация. Напротив, според тях т.н. смърт представлява раждане за един по-фин и радостен живот. Те сравняват живота ни метафорично с този на гъсениците. Ние си мислим, че крайната истина се заключава в тесните разбирания на детската ни наука или на носените с хилядолетия предразсъдъци. Когато гъсеницата забави жизнения си цикъл и застине в какавидата си, за нея това представлява смърт. За събуждащата се и раждаща се от гъсеницата пеперуда обаче тази „смърт” представлява раждане. Раждане за един по-фин и светъл живот, в по-голяма хармония с природните закони живот. Въпросните йоги твърдят, че още приживе се научават по собствена воля да напускат телата си и преживяват живота на по-висша октава. Те казват, че страхът от смъртта е единствено рожба на грубо невежество и че ако има нещо, за което действително имаме да тъжим, то е неосъзнатото ни невежество. Засега човечеството не разполага с научен начин за проверка на валидността на техните думи. Единственото, което можем да направим е да им повярваме. Под една или друга форма, същото твърдят мъдрите хора от цялото земно кълбо и от всичките хилядолетия помнена и съхранена история. Когато мислим за смъртта, полза от отричането и няма. Отричането и единствено засилва страха ни от нея като го изтласква дълбоко в несъзнаваното ни. Няма смисъл и от гняв – безсилни сме пред неумолимото и приближаване. Гневенето против факта на настъпващата смърт единствено може да ни направи сприхави недружелюбни и отчаяни старци – а това ще бъде резултат от невежеството ни по отношение на смъртта. Често отричането и съпротивата срещу неизбежността на физическата смърт водят до отчаяна депресивност, до изолация от социални контакти и отдръпване в тъгата на очакваната загуба на живота. Изходът от това състояние отново лежи в знанието, идващо от мъдростта на опитните в общуването със смъртта. Това знание води до спокойното и приемане! Приемане не само с главата, но преди всичко, през мъдростта на сърцето. Смъртта, според древната мъдрост е просто преход – няма загуба, няма тъга,а просто придвижване напред.
Нормално е в старостта да има известно отдръпване на съзнанието навътре, известно интровертиране. Това насочване на вниманието към вътрешния живот прилича на какавидирането на гъсеницата и постепенното и превръщане в пеперуда. За да бъде в хармония с природата обаче, това отдръпване е нужно да бъде наситено с жизнен оптимизъм, с една свързаност с Живота на цялото, обхващащ далеч не само познатия ни малък живот – сън.

Автор: Орлин Баев, психолог - психотерапевт