Блокови размисли или "по стълбите на живота"

Блокови размисли или "по стълбите на живота"

Оня ден станах на 57 год. цял живот досега работих, носих, принасях, служих на родина и фирми всякакви. Търсих духовното и гледах да се задоволявам с малкото, което аз и семейството ми имахме на този свят. Беше ми трудно, когато дъщерята растеше и тази духовност не стигаше да и купуваме хубавите дрешки и всякакви нещица, каквито имаха приятелките и. Затова тя все повече се комплексираше - а ние и казвахме, че я обичаме... Сега тя е на 30, пълна материалистка, катери бясно фирмената си кариера, бягайки от страха от немотията в нея и както тя казва, "повдига ми се от вашата илюзорна тъпа духовност - вие сте луди бе!". Затова ли я обичахме толкова, затова ли и четяхме беседите на Бахайската вяра всяка вечер преди сън? Оооох. Боже, защо? Защо така ме наказваш?

Ето, на 57 години съм. Днес отиваме с жената на гости на един приятел - той живее на 16-тия етаж в една панелка в "Младост"1. Спряхме долу на тротоара ладичката от 92-ра и хайде в блока. Ама спрели нещо асансьорите. Та сега се катерим нагоре, Еверест ряпа да яде. Тежко! Сърцето тупка с 300, а кръвното върти главата. И пак онези горещо-студени вълни, като си помисля само как ей сегинка може да ми се пръсне сърчицето в един красив инфаркт. Вече не знам на кого да вярвам и как да вярвам и дали да вярвам въобще... Цял живот се молих, медитирах, чистих се, постех, гледах изгрева и пеех в църковния хор. Стигаше ми малко - на съпругата също. Нали е казано "не само с единия хляб ще живеете, но със Словото Божие...". Сега обаче гледам Мишо, аверчето от по-младите ми години, дето хабер си нямаше от философии, ама си беше така един природно интелигентен човек, вярваше си в "едната сила', ама и бизнеса си правеше. Сега го гледам с онези няколко блока, които построи и с фабриката за минерална вода. Като го видя, все ме черпи по един обяд и разправя как току що са се върнали от о-в Бали или Аруба, или по Филипините някъде. Онзи ден ме изненада - били с жената за един месец на почивка в манастир в ... Бутан. Вика: "Запалихме се много, бате - това онези там направо дупка в сърцето ти пробиват - проход към нещо дето винаги съм го искал, ама не съм знаел как да го пипна...!" Я си викам на акъла: абе, аз тази дупка я имам отвреме, ма нямаше да е зле и твоя бизнес да беше прибавил Господ към нея...! Ма той Господ дава, ама в кошара не вкарва, я съм си виноват - нали преди години като ме ръчкаше жената: "Давай бе, хайде направи нещо, нали "на Бога Божието, на кесяря кесаревото" - аз и се сопках: "Абе имаме спявка в църковния хор и молитва после - Той Господ знае и дава комуто и каквото е нужно!. Да, ама май трябваше да му помогна малко, да си пусна билета за лотарията, да тръгна с онова бизнес предложение, дето Мишо ме викаше за съдружник преди доста време... Тя и жена му една наконтена, една наточена. Нищо, че подкара петдесетака, като я видиш и не можеш да не си обърнеш главата след нея. Ама все по салони за красота и тае боксове ходи, а дрешките и долче габана ли бяха хавана ли бяха, не знам, не ги разбираме ние тези. А моята, дето сега седи до мене тук на стълбището и пъшка като потна стара чанта, гимнастиката и е прахосмукачката в неделя, а секса го забравихме нейде по пътя... Е, па нали сме духовни, кво сега, имаме си оправдание. То я и виагра остава да си купуваме, че нещо не става оня малкия много вече, не знаем на него ли да се молим или на Господ... Ма туй бял кахър, Господ нали повдига духа ни. Е, поне се научихме да бъдем оптимисти, майна! Ето, даже да ни се пръснат сърцата тук на тези стълби, знаем, че ще ни посрещнат светлите същества и ще ни попеят малко небесно психеделично транс техно музика. Внучето оня ден ми даде да послушам тей тая музика и само дето не ми се опържи мозъка... "Хайде, още десетина етажа останаха", викам на жената и тръгваме да пълзим бодро нагоре, потейки бельото и чорапите и вдъхвайки половината Вселена при всяко стъпало. А сърцето бие ли бие, като райска птичка колибри пърха весело с 330 на минута милото smile.gif . Напоследък все моля Господа, като ми дава всичките си тези земни и небесни благословии, да атачне към тях и малко здраве. Че нещо все при джи пи-то кисна тези дни. Оказа се, че това здраве май е до ген повече, бате. Я гледай роднините, все някъде около седемдесет си ходят при деди Божи, па преди туй все боледуват още от петдесетте... Аз си думах преди: "Ето сега, с пост и молитва, с чисти мисли и сърдечна радост, ке го препрограмираме този ген, нема да му се дадем!". Можело, казват! Ма, сигурно ми е била слаба молитвата, сигурно съм грешен още и нечист, щом едно собствено ДНК не успявам да препрограмирам. Че, ей мей на, на 57, а мязам на 107, бате. Туй генът шега нема с него, да знаеш! А ей го дядо Иван и баба Татяна, съседите. Пийват, хапват, че и онази работа още правят. Викат: "То, диетите са за болните, бе мойто момче, яла да пием по една кайсиева!". Е, аз не пием, нали променям гена си с молитва, автопсихотерапевтирам се, както му се казва сейчас у татковината. Оффф, на какви размисли ме наведоха тези 16 етажа, аман... Благодаря ти, Боже, за това, че ме опази жив в този блоково-планински маратон! Жената вече звъни на вратата на старите дружки...

Забележка: горното е спонтанно писана фикция, въз основа на опита от работата ми с хора навлизащи в третата възраст - подминавайте и по възможност не четете!;)