За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

сряда, 17 август 2011 г.

Другото лице на паниката - откъси от книгата на Петя Петрова


"...Напрегнатото ежедневие, в което живеем, „сбърканите” ценности и ожесточената борба „да оцелееш” в условията на непрекъсната криза в България, а и не само тук - стават все по-благотворна среда за провокиране и развитие на депресии, фобии, натрапчиви мисли, тревожност, пристъпи на паника и още други психически разстройства. Възможно е човек да страда от няколко в комбинация и никой не е застрахован. Аз също не правя изключение и преди 11 години получих първата си паник атака, като скоро след това развих паническо разстройство. В този дълъг период от Живота си преминах през много състояния. От пълна дезориентация и отчаяние, през отрицание и съпротива, докато не стигнах най-накрая до освобождаващото „приемане”. В тази малка книга не предлагам панацея, но бихте могли да приемете и приспособите част от идеите в нея, така, че да са полезни и за вас. Както няма универсална рецепта за щастие – така не би могла да съществува и готова формула или правило за „справяне” с паническото разстройство. Предлагам ви единствено своя опит, за да се уверите, че има начин да се научим да живеем с паническо разстройство - и дори то да ни научи как се живее този Живот. Игра на думи, но не само…. Надявам се, узнавайки историята ми, да почувствате нужда да намерите своя начин, своите отговори и своята вътрешна мотивация за Промяна. Зная, че всеки от вас отчаяно я търси и очаква. Човек трябва сам да поиска да открие причината за случилото се - вътре в себе си - и да успее да „излекува” това „болно” звено. За всеки един от нас отговорите и „рецептата” са различни и уникални. Предполагам, вече повечето сте убедени, че няма „вълшебно” хапче, което да премахне този ад от Живота ви. Може би има такова, което ви облекчава към момента, но въпросът е докога?! Защото пристъпите на тревожност и паника рядко са болест на физическото ни тяло. Да, те водят и до реални физически усещания, но не те са първопричината. Всъщност те са следствие. Следствие на погрешно отношение към Живота, на неприемане на самите себе си – такива, каквито сме. Приемайки само хапчета, не правим нищо повече от това да лекуваме симптомите, но не и причината за „болестта”. Използвам условно тази дума. Не приемайте паническото разстройство като болест. То е знак, който нашето тяло и подсъзнание ни дават, че пътят, който сме избрали, е грешен. Чрез паник атаките, цялото ни същество „крещи”, че е нужно да се осъзнаем и променим.

Единственият лек за теб си ТИ самият.

Научих се да живея отново, като приех паническото разстройство за част от Живота си. Нямах вълшебна гумичка, за да го изтрия и единственото, което ми оставаше, бе да променя отношението си към него. Промяната в нагласата ми донесе дългоочакваното огромно облекчение и ме освободи от ужасните пристъпи на паника. Радостта, която изпитвам е безгранична и точно това ме убеди в необходимостта да споделя историята си с вас. Използвам съкращения за паническо разстройство /пр/ и паник атака /па/, но ги изписвам умишлено с малки букви и не ги обособявам в кавички. Не използвам думи с отрицателен заряд от типа на „проблем”. Старайте се и вие да подбирате внимателно думите, които използвате в речта си! Изписвам Живот с главна буква, защото се научих да го обичам и зачитам. След появата на пр започнах да ценя всяка частица от т.нар. „нормален Живот”. Аз искам да обичам, да плача, да правя любов, да крещя от удоволствие, да прегръщам силно детето си, да слушам музика, да усещам лъчите на слънцето по лицето си и всичко онова, което ни кара да се чувстваме ЖИВИ. Когато осъзнах какъв дар е всъщност Животът – колко неповторим и шарен може да бъде той - бях готова да приема пр като част от него.

Зная, че си искате Живота обратно!

За да го получите, ще е нужно нещо повече от желание! Ще е нужна вашата непоколебима решимост и готовност да промените себе си, а оттам и Живота си.

Отворете себе си за Промяна и не се колебайте да експериментирате, докато не откриете това, което ви кара да се чувствате добре.

Позволете на Промяната да влезе в Живота ви. Позволете си да бъдете щастливи. Повтаряйте си, че това е възможно и че никога не е късно. Без значение възрастта, пола, социалния статус или състоянието ви. Започнете своята Промяна стъпка по стъпка, ден след ден.

„Пътят от хиляди мили започва с първата крачка.”

Лао Дзъ

„…Моята първа среща с па бе януари месец 2000-та година. Тогава бях на 22 години. Но истината е, че всъщност началото е далече по-назад във времето. Избрала съм да се родя в семейство на двама души, които трудно стоят в една стая, без да се скарат. Да кажем с прости думи – те не се разбират. Скоро намерих дневник, който майка ми е водила, докато съм била бебе. Голямо впечатление ми направи, че въпреки, че съм нямала годинка – всеки път, когато родителите ми са се карали - съм плачела неутешимо. Аз просто съм реагирала…”

Когато сме малки деца очакваме, че големите ще се погрижат за нас, ще ни покажат пътя. Когато това не стане – ние поемаме в някаква своя посока… Налучкваме. Изборът ни става осъзнат доста по-напред във времето и много от нас мислят, че е твърде късно да променят себе си и Живота си. Несъзнателно възприемаме модела на поведение на своите родители и нашите авторитети. Приемаме техните убеждения и вярвания. Техните истини стават наши и върху тази основа ние изграждаме своето „АЗ”. Нямам за цел да ви разказвам сълзлива история или да изпадам в битови подробности. Нахвърлих ви щрихи. Всеки има своята драма. Не е задължително тя да е същата. Възможно е да развиете пр, въпреки че не сте преживели насилие, тежка загуба или огромна промяна в Живота. Възможно е първата па да се появи след изтощително физическо боледуване или след приемане на силни медикаменти, голямо количество алкохол, или дрога. Най-често причините за отключване на това състояние са няколко и са комплексни. Много е вероятно да сте се заели с твърде много задачи в Живота си. Повече отколкото можете да поемете, но вие продължавате да го правите, „изстисквайки” се безмилостно до край. Възможно е някой от миналото или пък в настоящето ви да върши неща, които ви контролират, нараняват…. Прекалено дълго… Дълго време, в което не сте обърнали внимание на чувствата и знаците, които вашето тяло ви е дало, че това, което се случва в Живота ви… всъщност не ви харесва. Не е това, в което вярвате. Не е това, което сте си представяли.

Възможни са твърде много и различни причини, за да развиете паническо разстройство и само едно единствено грешно отношение. Не към нещо или някой друг, а към самите себе си.

Да получите паник атака, след такова изтощаване на вашия организъм, физическо и емоционално, е закономерност, а не случайност. Няма пристъп, който да се е появил от нищото. Винаги има история. Не е нещо, което ни връхлита случайно. Често пр има дълбоки корени, които са оплели здраво душите ни. Понякога незабелязано, дори от самите нас. Може би всеки от вас вътрешно се досеща каква е неговата причина. Ако все още не сте я открили, потърсете пак! Бъдете безкрайно честни със себе си. Поне това си дължите.

„…Когато навърших пълнолетие, бях приета да следвам висшето си образование в друг град. Това бяха страхотни години. Чувствах се за първи път свободна, силна, уверена - дори самонадеяна… След дългите години, прекарани в страх и постоянно напрежение у дома, можех да продължа Живота си на чисто. Бях твърдо решена никога повече да не позволя да бъда нагрубявана, унижавана... контролирана. Нищо и никой не можеше да ми попречи да бъда такава, каквато поискам. Всичко беше в моите ръце и вече аз определях правилата и ритъма на Живота си. Наистина вярвах, че е така. До сутринта на онзи ужасно студен януарски ден. Тогава се случи за първи път. Бях във влак, с който аз и мой приятел отивахме да посетим наша близка…

Няма подходящи думи, с които да опиша усещането, когато па ме връхлетя. Сякаш тялото ми просто отказа да диша. Сякаш забрави да прави това, което прави от първия миг на създаването си. Опитвах, но въздухът, който поемах, стигаше само до върха на гърлото ми и категорично отказваше да слезе до белите ми дробове. Всичко се въртеше. Ушите ми пищяха. Крайниците ми изтръпнаха. Краката ми отказаха да се движат. Обзе ме ужасното чувство, че полудявам, защото не можех да контролирам нито ума, нито тялото си. Никога няма да забравя това сковаващо чувство на безпомощност и ужас, че хората ме гледат, и ще се изложа неимоверно. Нищо не виждах и нищо не чувах… Знаех само, че аз трябва веднага, на момента да се махна от този влак. Цялото ми същество беше трескаво. Стомахът ми се сви. Започна силно да ми се гади. Сърцето ми едва насмогваше да бие, защото въздухът просто не му достигаше…

Това беше и остава най-лошия ден в Живота ми. Бях в шок от това, което ми се случи. Нямах дори бегла представа що за чудо е това?! Знаех само, че никога повече не искам да го изпитам. Какви ли всевъзможни и невероятни болести не ми се приписаха във времето?! Какви ли не мислех аз самата, че са ме застигнали?! Години по-късно, за каквато и болест да чуех, все чувствах, че имам точно, ама точно същите симптоми… Резки промени в кръвното налягане, проблеми с вестибуларния апарат, ужасен дискомфорт в гърдите, непрекъснато учестен пулс и т.н. и т.н. Имах симптомите на толкова много болести! И всеки път, когато отидех на лекар, се оказвах… ЗДРАВА! На тоя етап, нито един доктор - дори за момент - не предположи, че това вероятно е нервен срив. В очите на всички аз изглеждах уверена, стабилна и много силна млада жена.

Животът след първата па, разбира се, продължи, но аз вече не бях същата. И никога нямаше да бъда. Поредната атака се случи отново в превозно средство и това вече силно ме наведе на мисълта, че имам някаква болест, свързана с пътуването. Опитвах какво ли не! Да пътувам със затворени очи. Да сядам в посока на движението, а не в обратната. Дори успокоителните не помагаха. Това „нещо” не ме оставяше на мира. Дебнеше ме и във всеки удобен момент ме нападаше. Признавам си – чувствах се беззащитна жертва. Цялото ми същество денонощно бе като „опъната струна”. Реагирах на всеки малък шум, на всичко дребно, което останалите дори не забелязваха. Безсилието и отчаянието ме смазваха. Та нали вече с всичко можех да се справя?! Но Животът ме постави на ринга срещу най-голямото предизвикателство! Да се боря със самата себе си.
Много скоро към пр се присъедини и неговата близка приятелка – агорафобията. За тези, които още нямат дефиниция за страха си от открити пространства и многото хора в тях – позволете ми да ви я представя. За съжаление, изживяването съвсем не е така мелодично като името й. Именно тя - заедно със страха от нова атака - ни държат като заложници в домовете ни. Ужасно е да не можеш да отидеш до кварталния магазин, да отидеш на разходка в парка, както правят „нормалните” хора! Ужасно е за всеки човек да бъде в такава степен ограничен, особено за младия. Не излизах никъде. Ако се наложеше бях винаги с придружител, с успокоителни в чантата и с много вода. Не виждах никакъв изход и все още не разбирах какво ми има. Изведнъж… Единственото място, където не получавах па, домът ми… Поредната атака се случи именно там. Вече нямах убежище. Както си говорех, внезапно започнах да се смея. Не зная как стана. Сякаш излязох извън себе си и се наблюдавах. Момичето на дивана, където бях седнала, се смееше лудо, после плачеше през смях и сълзи... После пак се смееше. Не познавах това „лудо” момиче… Дълго време – години след тази случка със смеха – аз не се смеех. Не смеех да се смея! Отново игра на думи, но не само… Изтръпвах при всяко споменаване на думата луд. Толкова се страхувах, че ще полудея… По-късно започнах да изпитвам множество страхове… От неизвестното… От смъртта… Страхувах се да затворя очи. Не бях сигурна дали ще се събудя… Докато най-накрая не се страхувах от почти нищо… Освен от страха… Той беше достатъчен! И омагьосаният кръг се затвори…”

„Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме е самият страх.”
Франклин Рузвелт

Зная, че особено, ако сте в началото, изпитвате смесица от яд и страх. Яд към себе си, Живота или към хората в него. Може би се обвинявате или вините други за това, което ви е настигнало. Външната опаковка е здрава, а отвътре душата сякаш е счупена на хиляди парченца. Уж сте добре, а не сте… Страхът от това, което се е случило и това какво ви предстои, е всепоглъщащ и отровен.

„И да се не боите от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но да се боите повече от оногоз, който може и душа, и тяло да погуби.”
Евангелие от Матей


Не се винете за това, което чувствате!

Не се срамувайте и не се опитвайте да промените тези чувства. Всичко, което изпитвате е напълно нормално и в реда на нещата - с оглед на случващото се в Живота ви. И страхът, и разочарованието, и отчаянието, и гневът. Не се винете, че не можете да се справите с па! Не си внушавайте, че сте слаби, безхарактерни и неспособни. Защото това просто не е истина. Знам това, тъй като пр се случва на един тип хора. Външно може би изглеждаме различно, но само дотам. Всички, без изключение, сме прекалено чувствителни личности, които са забравили как да се грижат за себе си. Раздават се в семейството, раздават се в работата, раздават се… навсякъде, където има за раздаване. Отговорни до край, за всичко и пред всички, но не и пред себе си.

Не позволявайте появата на пр да промени мнението ви за вас самите!


Знам, че е трудно! Всичко, което си бил, което си чувствал, се променя в един единствен миг. Дори не можеш да разбереш как става, но е факт. Амбициозни и взискателни, най-вече към себе си, изведнъж спираме да живеем. Само съществуваме. Шокът е толкова голям, че е неизбежно, в човек да не настъпи дезориентация и чувство на безизходица. Зная, че се чувствате жертви. Затворници с доживотна присъда. Социалният ви Живот страда, страхувате се да се откриете пред приятели и близки. Дори да поддържаш нормална любовна връзка се оказва огромно предизвикателство!
Чували сте, че зад всяко зло се крие добро, нали? Има причина пр да ви се случи и вярвайте, че е за ваше добро. Но междувременно, поне докато не я откриете, бих искала да приемете, без резерви, че:

Пр не е болестно състояние и вие не се нуждаете от изцеление, а от ПРОМЯНА.

Чрез па, вашето тяло просто реагира, както прави в отговор на всичко, което го заобикаля и с което влиза в контакт. Когато се порежете, вие кървите. Когато не уважавате себе си - твърде дълго време - получавате пристъпи на тревожност и паника. Нищо повече. Не полудявате, не сте болни… Вие сте психически и физически здрави хора, които твърде дълго са били такива, каквито не искат, потискайки своите чувства, емоции и желания. Не сте ги изразявали на глас от страх как и дали въобще ще бъдете приети, ако „посмеете” да сте такива, каквито желаете. До такава степен сте се оплели в „трябва” и „не може”, че признаването дори на собствените ви желания, пред самите себе си, ви сковава и не знаете как да реагирате. Чрез пр, организмът ви, всъщност е отвърнал на цялото напрежение, на което сте го подложили. Достигнал предела на своите сили, той е бил принуден да ви алармира, че „товарът”, който сте поели на гърба си е непосилно тежък и има спешна нужда от разтоварване. Както казвах преди: „Батериите ми са изхабени”. Ами… време е за презареждане!

Вашата задача, оттук насетне, ще е да не допускате „батерията” да се изтощи до такава степен, че да „падне”!

Подсъзнателно вие отказвате да понасяте и секунда в повече незачитането на телата и душите си, демонстрирано от вас самите към самите себе си. Искате това да спре. За съжаление, хората сме така устроени, че трудно правим генерални промени в Живота си, още повече доброволно. Само и единствено, когато сме принудени от други хора или обстоятелства - като па например – сме способни на кардинални решения за себе си..."

Поискайте да узнаете причините, поради които сте развили пр.

И когато решите, че сте го направили, се попитайте отново. Често маските, които сме надянали на лицата си, ни пречат да бъдем откровени - дори и със себе си. До такава степен се боим да не огорчим другите. Страхуваме се да приемем и признаем на глас своята истина за нещата. Разровете дълбоко душата си и бъдете искрени със себе си до край.

Не спирайте да си задавате въпроси и да търсите техните отговори! Животът ще се погрижи - рано или късно - да ги получите.

Ако е нужно, потърсете професионална помощ. Обърнете се към свои близки, които биха могли да ви изслушат. Но… Не мислете, че някой някога ще ви разбере по начин, който вие очаквате. Дори и най-приближените. Те просто не биха могли. Аз мога, но това е само поради една единствена причина. Минала съм през същото като вас.

Спрете да се борите и измъчвате, че не сте разбрани!

Колкото и да считате, че това ви е необходимо – в действителност не е!
Не търсете съжалението на другите, не търсете одобрението, нито разбирането. Би било прекрасно да имате подкрепата на свои близки и приятели. Но и да не е така:

Бъдете уверени, че за да се справите - вие сте си достатъчни! Единственото, с което сте разполагали и винаги ще разполагате, е самите себе си!

"... След като решението да пия антидепресанти бе такъв провал, ми бе нужна нова тактика. Нямах друга алтернатива и реших, че… самото пр ще ми помогне „да се освободя” от пр. Изучавах го в Интернет, често се срещахме „лице в лице” и въпреки „задушевните” ни разговори - знаех много за него, но не и достатъчно. Очевидно се провалях в „тайното” си разузнаване и все още не успявах да „обезоръжа противника” си. Тогава прочетох някъде, че няма нищо по-силно от Любовта на този свят. Няма сила, която да може да й устои. Няма зло, което да не се изпарява и да не капитулира пред лицето на Любовта. И реших да направя точно това. Реших да уморя „проклетото” пр с Любов…”

Започнах да се уча да живея, приемайки пр като свой… приятел. Да го ценя подобаващо, както правя с всеки такъв. Не забравяйте, че и в Живота ни не всички приятели и близки са такива, каквито искаме да бъдат, но ние ги приемаме и дори обичаме.

„Приемането” на пр като факт от Живота ви – ще ви даде всъщност шанса да се „отървете” от него.

Иронично, нали?! Вероятно у вас ще възникне въпроса: „Но как се приема нещо, което ни прави нещастни?!”, „Как се приема неприемливото, от което се опитваме да избягаме във всяка една своя съзнателна секунда?!”

„Освободи се от мисълта, че нещата не би трябвало да бъдат такива! Те Са такива.”
Уейн Дайър


Под „приемане” нямам предвид, безучастно и апатично, да „преглъщате” случващото се, изпълнени с чувство на безнадеждност и безизходица. Да „приемеш” означава да успееш да промениш отношението. Да можеш да погледнеш от „нов ъгъл”, с други очи. Да си способен да разпознаеш възможностите, които дори „неясното” в Живота ти поднася. Осъзнаете ли причините за появата и усвоите ли уроците, които пр ви носи – това ще позволи да промените отношението си към него... "

Приемете пр като приятел, който не се страхува да ви каже истината в очите. Без значение, колко ви боли от нея!

Той е с вас, за да ви припомни колко ценен е Животът и да ви научи как да го изживеете пълноценно, заради самите себе си. Считате, че пр ви е предоставено от Живота, без да ви пита?! Всъщност пр е наш, собствен подсъзнателен избор. Спомнете си Живота преди първата па. Наистина ли го харесвахте?! Не части от него, а като цяло. Бъдете честни! Така ли си го представяхте?! Одобрявахте ли себе си, отношението на хората към вас?! Живеехте ли в мир със себе си и с хората, които ви заобикалят? Не казвам, че като развиеш пр започва безкраен купон. Не, но, когато паднеш на дъното - или тръгваш нагоре, или оставаш на него. Пр е такова състояние, че никога не знаеш дали няма да те навести отново. Но и прекаралият инфаркт не може да е сигурен дали няма да му се случи пак! Затова – ти - както всеки друг човек на тази планета - имаш избор! Можеш да избереш да се поучиш и да продължиш напред или пък да останеш на нивото, което вече си достигнал. Но именно желанието да се учим и развиваме ни отличава от „масата”, и ни прави по-добри хора. Провокацията, която уж Животът ни поднася, в лицето на па е всъщност нашият собствен зов за Промяна. Пр ни дава реален шанс да се събудим! Да погледнем на Живота с други очи. Наш избор е дали ще го направим или не.
Вероятно се питате как аз съм разбрала, че пр вече няма водещата роля в Живота ми? Всъщност... случи се съвсем случайно. Не бях обърнала внимание дори, докато един ден, според една техника за изясняване на целите, трябваше да напиша няколко неща, които бих искала да се осъществят. Бях стигнала вече на предпоследна позиция, когато изведнъж се стреснах. Втрещих се, че не съм се сетила дори за пр и желанието си да се „освободя”. Това беше моето сигурно доказателство. Но не мислете, че съм се успокоила и блажено съм затворила тази страница от Живота си! Напротив! Има още хиляди неща, които трябва да свърша. Които да науча! Моят път едва сега започва! Да се чувствам щастлива и спокойна не е нещо, което някой може да ми подари или да ми „падне наготово”. Както за всичко останало в Живота, трябва да се трудим – дори и за това. Най-вече за това.

Успехът ще дойде при вас само, ако вие го поискате.

Предизвикайте го с мисли, чувства, думи, действия. Нека тази книга и написаното в нея поставят символично „началото” и на вашата Промяна. Малко са хората, които са готови да се променят. Повечето предпочитат да живеят кротко във вече създадената от самите тях „действителност”. Всеки се е затворил и живее в своеобразен, измислен „защитен балон” и ако той не се спука, човек просто не би пожелал да се промени. Но щом ви се е случило пр, това само по себе си говори, че всъщност вие сте борбени хора и във вас има желание за Промяна и за по-добър Живот.

„Човек ще се излекува, когато се умори да бъде болен”
Лао Дзъ


Никой не е способен да ви „излекува”, ако Вие сами не започнете да действате.

Това ще е най-трудното нещо, което сте правили досега, но си струва. Няма да е лесно, нито ще е бързо. Този, който има търпение и е постоянен, той ще успее. Това е все едно да се учиш отново да ходиш, да учиш отново да мислиш, да говориш. Това е едно ново Начало. Един нов Живот."

Източник: "Другото лице на паниката" на Петя Петрова, Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"
www.panicersclub.com, info@panicersclub.com

3 коментара:

  1. Многословието не е приятел на хубавото писане... това е моето впечатление...

    ОтговорИзтриване
  2. За книгата на Петя ли говориш?

    ОтговорИзтриване
  3. Многословие? Прекрасно и много искрено споделено. :) Вече искам да прочета цялата книга!

    ОтговорИзтриване

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.