Спомени от бъдещето

Спомени от бъдещето

(Аудио запис на медитация по темата.)

В университета в София течаха последните юнски лекции. В залата по антропология влезе небезизвестният скандален професор, за който се носеха както легенди, така и закачки. Някои го наричаха гениален, други луд… Трети се опитваха да докажат, че всеки гений е длъжен да разчупи рамките на нормата, за да позволи на творческата му муза да създаде нови комбинации от възможности, но и да надхвърли ординарното, носейки се по вълните на симфонията в душата си. Симфония, която не беше толкова и само негова, но просто отклик от някое си времепространство… Или отвъд времето и пространството…

- Искам да ви разкажа за онзи свят, който добре познавате със сърцето си. Дори и да се губите в прашните илюзии на делника си, нещо във вас винаги е знаело за виделината на щастието и хармонията – така започна да говори мъдрият старец пред нас, скромните студенти. Знаменитият учен психоантрополог спокойно се усмихна, а очите му заблестяха с неземните пламъци на един различен живот.

- Господин професоре, как можете да докажете емпирично твърденията си? Знаете, че имате противници, които смятат, че думите ви са плод на фантазии.

- Аз нямам нужда да доказвам нищо никому, – грейна професорът – а и съвременната наука наистина не притежава методите, с които да проследи изследванията ми. Антропологията, психологията, физиката и невронауките в 21-ви век все още са твърде далеч от същността и реалния капацитет на човешкото съзнание… - ученият застина за миг като в медитация и започна да разказва - там, в бъдещето, далеч напред по спиралата на еволюцията човек живее в хармония с природата на земята – майка и с бащата – небе, с космоса на всичките му нива на проява на Живота. Човечеството през вековете и хилядолетията се научи да резонира с красотата на живота. Хората от бъдещето познават и живеят безсмъртието си. Телата там са така фини, че от позицията на съвременната визия, трудно биха могли да се нарекат материални. В света, от който идвам, няма нужда от външно наложени закони, полиция, армия. Человеците там във всяко мигновение провеждат законите на Вселената, както сега ти, мой слушателю, дишаш. Основната храна е Любовта. Виделината на Мъдростта осветява пътя, а свободната воля на индивидуалното съзнание е така слята с волята на Бога, на битието, че човек се явява сътворец, помощник в рисуването багрите на битието. Там, в седмата човешка раса, цялата планета е различна – по-етерична е. Природата съществува на принципа на кооперацията, на взаимната помощ, вместо на взаимното разкъсване и доминиране, както понастоящем. Животните там, в света от който идвам, имат интелекта на съвременните хора. Даването там е доброволно, жертвата е радостна… Човек за човека е брат. Личността на всеки от нас продължава да е уникална, но ясно осъзнаваме единството както помежду си, така и с цялата Вселена, като малки атомчета от големия организъм. За нас, Човеците от света, за който ви разказвам, „аз и мое“ служи на далеч по-акордиращото си с вибрацията на безкрая „ние и наше“… Обменната валута е любовта и приятелството, светлината и дружбата.

- Господин професоре, нещата които разказвате, звучат прекрасно. Как вие, човекът от бъдещето, се озовахте в това време, в този несъвършен свят? – запита любознателен студент.

- В това тяло съществувам, както знаете, от 86 години – усмихна се професорът - пътешествията ми през човешката история обаче съвсем не се заключават с това ми пребиваване в настоящото тяло-скафандър за съзнанието ми, което стои пред вас – мъдрият старец поглади брадата си и вълшебството на разказа му заля душите на студентите - дори сега, след 86 години в това тяло, понякога ми е трудно да обличам мислите и интуициите си в думи. В родния ми свят комуникираме директно, съзнание в съзнание, чувстваме преживяваното от другия, можем да споделяме мислите си, интуициите и намеренията си и без посредничеството на външно-знакова употреба на език, предаван през поредица от звуци… Обичам да пътувам във времето и пространството, да изследвам развитието на човешкото съзнание през милениумите. Не говоря в минало време, защото го правя и сега, дори бидейки в това грубо тяло-скафандър за духа ми, през този ми кратък живот. Там, в онова време-пространство от вашето бъдеще, за което говоря, съм учен психоантрополог, също както и тук. Методите на науката за човешката психика там, в сравнение с тези на науката тук, са като полета на квантови частици пред волска каручка. Много хилядолетия бяха нужни на човечеството, за да осъзнае ролята си на космически жител, да се свърже с йерархията на светлината и заживее като пълноправен обитател на битието. Дълго време откъснато от примитивните си страсти, страхове и разбирания, хората се избиваха едни други, избиваха братята си животни, погубваха цялата планета със съществуването си. Имаше катаклизми – оцеляваха тези с по-високо съзнание, вече носещи в себе си квинтесенцията на безкрайното съзнание. – лекторът замълча замислено, потънал в спомените си от миналото и бъдещето – най-трудно ми беше да пътувам из хилядолетията, в които човечеството насочи погледа си изцяло навън, механизира се, но забрави за вътрешния си потенциал от обич, мъдрост и слятост с Космоса. И сега сме в такова време. Всички механични изобретения – играчки на съвременната наука - служат за още по-голямо отчуждаване на човек от човека, оскотяване и сърдечен студ - потънало в мълчание, лицето на мъдрия старец се озари от усмивката на знанието – ще дойде друго време – поклати смирено глава той – професорът сякаш пълнеше залата с фино вълшебство и караше душевните струни на слушателите си да трептят във вибрацията на Любовта. След миг, нагнетен с магията на силата мълчание, той продължи, но някакси в различен дух:

- Най-трудно ми беше във вековете, в които хората създадоха изобилие от техника, но имаха оскъдица от любов, осигуряваха се много, но притежаваха малко сигурност. Застраховаха се задължително, но самоувереността им бе слаба, трупаха много информация, но чувстваха малко смисъл… Да-а-а, трудно ми е, все още ми е трудно да изучавам онези времена, в които людете имаха брилянтна логика, но низвергнати в калта интуиция и приказност, повече удоволствия, но по-малко щастие, повече оргазми, но по-малко радост в ежедневието си, повече знание, но по-малко вяра в себе си, все повече доминиращ терор над природата, но все повече откъснатост от сърцето и, все повече средства за комуникация, за да се лъжат все по-успешно един друг човеците. В такива времена на всеки няколко години хората удвояваха числеността си, но всеки ден унищожаваха безвъзвратно животински вид, за създаването на който природата бе употребила милиарди години. В тези грозни етапи на егоизъм и бездуховен груб материализъм ми беше най-тежко – каза професорът и очите му се насълзиха - бидейки психоантрополог, преживях всички тези преходни етапи в човешкото развитие по време на пътешествията ми. Душата ми страдаше всеки път при допира с примитивната жестокост, насилието и крайната откъснатост на едно сърце от друо, на човека от собствената му сърдечна мъдрост.

- Какво още ви правеше впечатление по време на пътешествията ви в подобни епохи, господин професоре – неуверено запита голобрад млад студент. Очите на лектора още повече се навлажниха, а думите му заредиха бисери на мъдрост:

- В такива времена ние хората имахме стотици школи по психотерапия, за да лекуваме хилядите си експлоадиращи от бездната на безсмислието в душите ни невротичности, имахме все повече семейни терапевти и все по-малко семейства, проникнахме в гените, за да продаваме безсмъртие и творим чудовшща, правихме повече секс, но се обичахме по-малко, развивахме все повече медицината, но имахме все по-малко здраве. Имахме все повече бизнес медицина и все по-малко хуманна медицина. Изучавахме все повече физиологията си, но не знаехме кои сме, защо сме тук и каква е целта на живота ни. Науката за когницията ни бе проследимо обективна, но непроследимо плоска и кастриращо духа ни субективна. Вкопчили се бяхме в живота на тялото си, но си нямахме идея за мъдростта на смъртта си и живота след този на малката черупка-тяло. Развивахме изкуствения интелект и все повече редуцирахме знанието за Себе си до въглеродни процесори на информация. Измисляхме все повече технология, с която все по-малко да ценим свободната си воля и все повече да се манипулираме. Въздигнахме в култ богатството на парите, за да бъдем все по-бедни в душите си. Тренирахме усилено мускулите си, но оглупявахме все повече в сърдечната си интелигентност. Развивахме рационалността си, но бяхме все по-слабо емоционално и социално интелигентни като вид. Създавахме все по-усъвършенствани роботи, но все повече губехме човечността си. Намерихме законите на логиката, но загубихме законите на човещината. Имахме все повече цифрова памет, но все повече губехме доверието в собствения си ум. Развивахме все повече компютрите си, но все по-малко разчитахме на мозъците си. В такива дни външните илюзии заместваха вътрешните стойности. Времена, в които се вкопчвахме в маските на имиджа си, но нехаехме за целостта на душите си, твърде много се вълнувахме от мнението на другите, но твърде малко от гласа на сърцето си, имахме много машини, но малко сърдечност. Епохи на технически прогрес, но на духовен регрес, на все повече гледане навън, но все по-малко съзнание за безпределността отвътре. В такива дни обичахме да се налагаме, но мразехме да се доверяваме. Контролирахме средата и другия все повече, но бяхме все по-обсебени от нагоните си. Имахме много закони, но малко съзнание, много полиция, но малко човечност, много армии, но малко добросъседство, глобална компютърна мрежа, но загубихме връзката с природата. Времена на феминизъм, но на все по-малко женственост, на секса за здрасти, но все по-малко мъжество, на все по-бързо задоволяване на нагоните си, но все повече пресъхналост за любовта, на много реторика, но малко истинност, на много еко организации и все по-малко природа, на повече знание за междуполовите разлики, но все по-малко разбирателство между мъжа и жената. Времена, в които единици манипулатори заграбваха общите ресурси и богатееха, но 2/3 от човечеството ставаше все по-бедно. Учехме все повече икономика и финанси, но ресурсите се центрираха в малцина. Тогава живеехме и работехме заедно телесно, но емоционално откъснати един от друг все повече. Земята ни беше станала тясна, но егоизмът ни се разширяваше все повече. За радост, природата не търпи регрес – спокойно заяви говорителят – има естествени цикли. Когато човечеството преминава през черния цикъл, т.н. Кали Юга, изпитанията за истински човешкото в него са големи. Нищо не е вечно обаче – това ме научиха изследователските ми пътешествия из времевите цикли. Понастоящем диференциацията между светлината и тъмнината ще става все по-голяма… Хората вече навлязоха в периоди на въздигане на съзнанието си. Чуйте думите ми, уважаеми студенти – светлината в този изстрадал свят ще расте все повече от век на век! Дори знаейки това, винаги ми беше трудно да наблюдавам примитивизма на неразвитото човечество. Затова и реших да изживея един цял живот в обикновено тяло, като част от работата ми, за да разбера силата на натиска, който противоречията на този несъвършен свят оказват върху душата на съзнателния човек…

- Бихте ли разказал малко повече за човечеството от седмата раса, за което говорихте? – чу се женски глас от задните редове на залата.

- Нeколкократно споменах великата йерархия на светлината. Там, в този прекрасен свят на обич и сила, връзката с духовния свят е непреривна. Човек е в постоянно общение с финия енергиен свят. Този фин духовен свят винаги е бил населен със същества, отдавна завършили човешката си еволюция в други космически цикли и сега преминали на друго ниво на вибрация. Говорейки с терминологията на сегашното човечество, става дума за ангелите, архангелите, силите, престолите, властите, херувимите и серафимите… На цялото човечество един ден му предстои преминаване на друго ниво на съществуване, обличане на ангелски дрехи… Винаги обаче през епохите за отделни индивиди с по-високо ниво на осъзнатост общението с тези фини мъдри човечества е било възможно. Мнозина през вековете, милениумите и еоните са успявали да прекъснат веригата раждане, малък земен живот, смилане на преживяванията от последния живот в отвъдното, в т.н. състояние бардо и отново раждане – веригата на самсара. Успявали са да се издигнат до по-високите степени на съществуване, да преминат всред редовете на девите… Там, в седмата раса, това преминаване е толкова естествено, колкото за един човек от 21-ви век е храненето. Между нас, жителите на бъдещето и йерархията на светлината протича непрекъснат взаимообмен… Но, за да се случи този бъдещ свят, са нужни вашите добри усилия сега. Защото жителите на онзи свят, за който говоря, сме всички ние, преминали през доста житейски уроци и развитие… Е, стига толкова приказки, време ми е … - заяви професорът неочаквано. Залата се изпълни с мека светлина, а всички застинаха, хипнотизирани от магията на случващото се. Стоящият пред катедрата човек засвети, а усмивката му се сля с виделината, която заля стаята. За няколко мига стана прозрачен, докато се превърна в кълбо от енергия, все по-светла и бляскава енергия… След миг пред дъската нямаше никого, а погледите на студентите се спряха на думите на професора, които той беше записал преди малко на бялата дъска: „Ти си творец на съдбата си! Бъдещето зависи от теб – сега!“ …

Автор: Орлин Баев, психолог - психотерапевт