Мотивация при избора на професия психотерапевт

Мотивация при избора на професия психотерапевт

“Хората са привлечени към тази професия заради естествена любознателност, желание за откриване, желание да разберат сложността на човешкото поведение, но се предполага, че основната мотивация е желанието да се помага на хората и да се подпомага израстването на другите. Освен хвалебствените мотиви, които привличат кандидатите за клиницисти, има и някои фактори, които са по-сложни и проблематични. Например някои са привлечени към този вид работа заради копнеж за интимност и власт. Други имат воайорски импулси, които се задоволяват чрез научаването за частното поведение и фантазиите на другите. Някой са нарцистично привлечени към позиция на контрол, в която са възприемани като всемогъщи и влиятелни. Други се надяват за разрешаване на личните си проблеми чрез съпреживяване. На тази идея отговаря концепцията за „ранения лечител“, с други думи има хора с психични „рани“, които са привлечени към помагащите професии с надеждата, че ще бъдат изцелени в процеса на обслужване на другите.В една линия на изследвания на факторите, влияещи върху избирането на кариера в психотерапията, изследователите са проучвали ролята на преживяванията в семейството и детската травма. Макар че някои поставят под съмнение преобладаването на сериозни семейни проблеми в живота на психотерапевтите, мнозинството от проучванията рисуват доста драматична картина. Много терапевти произхождат от семейства, характеризирани със сериозна дисфункция, и търсят професия, в която се надяват да получат вниманието, грижите и близостта, липсвали им в детството. В едно интересно изследване Фъсъл и Бони сравняват детските преживявания на психотерапевти и физици и установяват, че терапевтите по-често са преживявали смърт или отсъствие на родител заради продължителна болест, развод или раздяла. Психотерапевтите разглеждат семействата си като по-малко здрави и споделят по-голяма вероятност от физиците да са играли ролята на грижещи се за другите в семейството си през младежките си години. В други изследвания терапевтите споделят, че са имали семейство с проблеми, в което като деца са изпълнявали ролята на обгрижващи или посредници.Семейната дисфункция не само оказва влияние върху избора на кариера като психотерапевт, но за мнозина този фактор изглежда свързан със специфичния терапевтичен модел, в който клиницистите се обвързват, с последващото им практикуване на психотерапията. Розин и Кнудсон оценяват взаимоотношението между житейските преживявания и избора на психодинамична или поведенческа ориентация и установяват положителна корелация между семейната история на психичен дистрес и приемането на психодинамичната ориентация. Хенри и неговите колеги изследват ефекта на становището на терапевтите за себе си и усвояването на кратка психодинамична терапия; след обучението терапевтите, разглеждащи се като контролиращи или враждебни, се придържат по-строго към протокола, но се ангажират и в повече взаимодействия, които се характеризират като враждебни или критични към клиентите.За много психотерапевти ранните житейски преживявания и семейни роли формират матрицата за тяхната работа като психотерапевти. Може да се предположи, че хората с проблемни житейски преживявания избират кариера, която хармонира на психологическите им потребности, и дори избират терапевтични подходи, които могат да изпълняват някаква лечебна роля за личните им рани. „Пълен наръчник по психотерапия“ - под редакцията на Брус Бонгар. Лари Е. Бютлър

В горния откъс от книга са посочени някои възможни мотивации за избора на тази професия. Не съм чел цялата книга, но този пасаж филтрира въпросната мотивация умишлено негативно. Аз мога да кажа следното. Ако терапевтът няма нужните качества, няма как да се задържи дълго в това поприще. Качества, през които истински и резултатно да помага на пациентите си. Вероятно затова и авторът е посочил в разсъжденията си относно болните мотивации при избора на психотерапевтична професия кандидатите за клиницисти, не и дългогодишно практикуващите психотерапевти. Защото делата говорят най-добре. Ако успява да помага на 70-80% от потърсилите помощ качествено, в разумни срокове и хората са доволни, терапевтът се вмества в критериите на един фокусиран в решения и резултати свят, в какъвто живеем. Защото и тази професия е поставена в социално - икономически контекст и е свързана с принципите на пазарната икономика. Може би е за добро - така самите пациенти са най-доброто жури за качествата, уменията и годностите на един терапевт!

Ако психотерапията бива практикувана като основна професионална реализация и мотивите са изброените в статията, това би било "основа градена на пясък" - няма как да бъде практикувана продължително, защото нито един от такива "мотиви" не би бил задоволяван. Какви са споменатите в статията мотиви (а и не само - във всеки базисен психодинамичен курс такива мотиви се споменават): власт, контрол и манипулация; нужда от емоционално съпреживяване; раненият лечител. Психоаналитичната мисъл хипотезира и друг предполагаем несъзнаван мотив: нуждата от садистично анализиране. Ако приемаш по 6-10 човека на ден, разбираш, осъзнаваш с всяка клетка от тялото си, че подобни зловещи мотивации живеят само в главите на "открилите" ги аналитици - предимно преподаватели и писатели с добър социален статус, богата мелодраматична фантазия и ... почти липсваща реална практика на психотерапия :).

Властта и контрола като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична кариера

Когато се потопиш с цялото си същество в процеса на психотерапия, разбираш, че този, който има власт и контрол, е пациентът ти - той е господарят на своята съдба, а ти си само асистент на евентуалната му мотивация за разширяване на осъзнаването и добруването му при фокусираната работа по решаване на конкретни невротични проблеми (паника, депресия, окр, фобии, социална тревожност, хипохондрия и т.н.). Каква ти власт? Пациентът всъщност се явява работодател, на който терапевтът служи!

Емоционалното съпреживяване и воайорството като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична професия

За емоционалното съпреживяване и воайорството – психотерапията няма нищо общо с приятен разговор и махленски клюки. Първо, изискват се наистина много умения, разбиране и постоянно следване на посока и цел - това само по себе си е здрава работа.  Второ и по-важно, ако терапевтът няма личностовата зрялост и опит в гмуркането и асимилирането на собствения си „ад“, няма как да помага истински и на потърсилите услугите му. Съпреживяване и вглеждане, да - но на какво и в какво – в личния ад на човека. В болката, тъгата, депресията, паниката, ужаса, тревожната нерешителна колебливост, вината, болната садистична агресия, бездната на отчаянието – въобще, в човешкия мрак, в психичното му „подземие“ и тъмните сенки на вътрешния хадес - поемането им с часове и часове всеки ден от позицията на относителна стабилност и помощ при преобразуването им.

„Раненият лечител“ като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична кариера

За „ранения лечител“ – ако такъв терапевт има пациент споделящ собствената му нерешена невротична проблематика, ситуацията би заприличала на маршируване по мост. Скоро терапевтичният „мост“ на връзката между пациент и терапевт би се разрушил от съвместния експлоадирал резонанс на невротизъм , при което заявеният от пациента проблем би пропаднал в „реката“ на невротичните механизми, завъртян от „въртопите“ на негативните психодинамики с още по-голяма сила. Съответно заявената проблематика не само, че не би била разрешена, но и подхранена. Как тогава подобен терапевт би функционирал успешно в пазарна среда? Какво мнение биха имали пациентите му за него и биха ли го препоръчали на други евентуални такива? Другояче стои въпросът, когато клиницистът е преживял на собствен гръб проблематиките, които лекува – преживял, но и надмогнал, научил урока, който те му носят и въздигнал се над тях до позицията на относителни стабилност, спокойствие и смелост. Тогава би могъл да води и други по пътечката, по която вече е преминал той самият.

Садистичното удоволствено анализиране като псевдо-мотивация

Относно садистичното анализиране - ако се работи само и единствено аналитично - да, садистично е! Така човекът не само, че не решава проблема си, но дори го задълбочава още повече. Самият процес на анализиране представлява раздробяване и насичане на анализирания, в случая психичен материал, до по малки съставни части и процеси. Подобна вивисекция наистина може да бъде болезнена.Съвременните школи в психотерапията са далеч от такъв подход. Опитният терапевт вижда характера и маските над него за броени минути, най-много сесии. След това посоката е напред - фокус към промяна в менталните, емоционални и поведенчески патерни. Това е наистина майсторска работа и изисква сериозно ниво на лична сила, стабилност и умения от терапевта! А общуването е равнопоставено, подобно на това в бизнес партньорските отношения! Има проблем - има начини за решаването му! Проблемът се преформулира до задачи за решаване, стъпките и начините за постигането им!

В края на краищата, ако тази професия бива практикувана по някакви болни мотиви - били те изброените несъзнавани или предсъзнавани или пари и т.н., практикуващият бързо би се пренасочил. Защото, нито такива "мотиви" биват истински задоволявани, нито парите, поне в България са много, нито практикуващият би имал реална терапевтична ефективност. А работата никак не е лека!

Тогава реалната, истински дълбинна и дългосрочна мотивация за практикуването и остава призванието - истински сърдечната нужда да даваш! Да даваш от преливането си, да станеш част от потока на хармонията и провеждането и в този страдален свят, чертог на сенки и илюзии… За целта е нужно да имаш какво да даваш обаче! И тук отново се връщам към терапевтичната диада терапевт – пациент. Потърсилият помощ заплаща с парите си за очакваната помощ и съответно изисква получаването на реално облекчение на невротичната си проблематика. В процеса на въвличането си в мотивирани стъпки по осъзнаване и промяна, между пациента и терапевта се осъществява постоянен когнитивен, емоционален и психоенергиен обмен. Пациентът директно чувства качеството на този обмен. Ако терапевтът няма личната сила и стабилност да грабне и спечели пациента си, да послужи като устойчив стълб на промяната му, психиката на получаващия подкрепата дисквалифицира личността на помагащия и съответно терапията се прекратява. Разбира се, тук се намесват и характеровите структури на двамата, нивото им на съвместимост, позитивният и негативен трансфер и т.н.

Парите като псевдо-мотивация

Относно парите като евентуална мотивация в психотерапията. Обучението по психотерапия в рамките на една сериозна школа продължава реално около 5-7 години. При това един ефективен терапевт, търсещ постоянно познания и умения, преминава тренинги в повече от една школи, което сумира обученията му в психотерапия средно около десет години. Говорим за обучение надстрояващо академичното университетско образование. Тези обучения спрямо местните стандарти не са никак евтини. В някои елитарни школи понастоящем годишната такса за обучение е над 3000 лева. Задължителната лична терапия или супервизии, ако са 40-50 проведени годишно, възлизат на сума между две и три хиляди лева. Това са 5000-6000 лева годишен разход (към настоящия момент - 2012-та год.). От Българската асоциация по психотерапия (БАП) организират случването на психотерапевтичния тренинг така, както е на запад - много години обучение, което може да бъде преминато само при определени лица, почти "богопомазани"  ( J ), седящи на върха на финансовите пирамиди на школите. Някои от тези обучаващи са и истински резултатни терапевти и много харизматични личности и просто са си извоювали статуса предимно да обучават.  Преподаването също може да бъде майсторски процес, но в него отсъстват нивата на неопределеност при всяка терапевтична сесия и нуждата от много гъвкаво и интуитивно творческо синхронизиране с всеки пациент, във всеки момент, във всяка среща, като нито една сесия не прилича на друга такава! Затова и преподаването е сравнително по-лесно от това да си на предната фронтова линия и работиш с реалната болка на пациентите. По мои наблюдения, от позицията на шеста година опит в психотерапията, някои от обучителите по психотерапия и университетски преподаватели, преподаващи такава, ако реално биха разчитали професионално и икономически само на работата си като психотерапевти, а не като преподаватели на психолози, желаещи да бъдат терапевти (които с наведена глава търпят и мълчат, чакайки диплома), не биха оцелели в това поприще и няколко месеца - но по ред причини са на върха на дадена финансова "пирамида" на някоя/и школа/и. Тук от уважение се въздържам и просто се усмихвам ( J ), спестявайки на читателя по-нататъшните си анализи и разсъждения по въпроса. Но, пак искам да подчертая, има и прекрасни обучители – наистина сърцати и харизматични хора с изключителни познания и умения! Иска ми се да спомена някои: Мадлен Алгафари, Алексей Бъчев, Калин Цанов, Милена Манова, Александра Заркова … В цивилизованите държави регламентираното обучение по психотерапия е продължително и скъпо – за това има реални основания. Тества се както мотивацията, така и характеровата годност и способност за интрапсихично учене и израстване на терапевта. За съжаление, под претекста получаване на терапевтични годности, в обучението по психотерапия често са вплетени не особено благонравни и алтруистични мотивации и в крайна сметка… изцяло бизнес мотиви. Бизнес, който като всеки друг такъв, е движен от съвременните икономически закони, стоящи  на светлинни години от хуманността. Ако терапевтът е далеч от върховете на финансовите обучителни пирамиди в психотерапията, разчита на доходите от пациентите си – а работата с пациенти е „предната фронтова линия“ в психологията и психотерапията – много възнаграждаваща емоционално, ако е призвание, но в същото време и изключително натоварваща и изискваща. Общо взето, когато се сумират приходите и разходите по постоянни нови вложения в обучения, супервизии, наеми и т.н., оставащите свободни финанси не са никак много.

Тогава, ако нито парите, нито някоя от споменатите в горния текст „мотивации“ са реалните тласкащи сили при избора на професионална кариера в душелечението, кои са актуалните, издържащи проверката на времето дълбинни мотиви?

Сърдечната нужда да даваш – състрадание и обич към всички чувстващи същества

Скоро ще бъде приет закон, който ще регламентира статуса на професията. Но - и със закон и без както е сега, отново пациентите са тези, които определят кой е реално ефективен терапевт и кой не! Те са реалните пишещи оценките и даващи дипломите! За даването и получаването - колкото повече даваш, повече и получаваш. Тук не говоря за пари, а за обич - повече я даваш на пациентите си, повече я получаваш - не от тях, а от дълбочината на цялостната си личност. Говоря за емпатична обич и съчувствие като състояние на съзнанието, самостойна и сърдечна! Емпатично съчувствие, в духа примерно на будистката съзерцателна традиция (mindful compassion, karuna).

По-лесно би било ако бяхме роботи на въглеродна основа, за каквито практически ни обявява когнитивната наука и препрограмирахме когнициите си с поялника, но засега обичта си остава главен лекуващ фактор, през който работи и самата структура на терапията и методите и. Наречи я емпатия, но ако я няма, и най-добрите методи просто не работят! Това са наблюденията ми! :)

За емпатията - според скромния ми опит, може да бъде експлицитно проявявана и съзнателно развивана. Или по-скоро, премахването на характеровите комплекси разтваря достъпа до съчувствието ни. Тоест, сърдечната цялост и свързаност вече съществуват и винаги са съществували и всичко, което се изисква от съзнателния човек като цяло и в конкретния случай, от психотерапевта, е дърпането на менталните перденца от обособени илюзии, за да заблести слънцето на Любовта. И въобще, съзнанието може да бъде разширявано - това е една от целите на психотерапията. Съвременната психология различава аналитично (unconsciousness) и когнитивно (nonconsciousness) несъзнавано. Първото може да бъде осъзнато, асимилирано - сянката, контрасексуалните комплекси, майчиния и бащин комплекси, воинът, мъдрият старец, магьосникът и т.н. - съзнанието може да обхване в баланса на стабилния си вътрешен център (Селф) дадени архетипи, поне тези от личното му несъзнавано и доколкото ни стигат силите и от колективното. Съзнателното по-цялостно проникване в колективното несъзнавано си е титанична работа за малцина... А когнитивното несъзнавано наистина не може да бъде осъзнато, поне в съвремието ни. Това са всички автоматични телесни процеси...

Свещенодействието като мотивация при избора на психотерапевтична професия

Психотерапията е медицина на душата, а психотерапевтът лекар на душевни болки. И тук позицията му в социалните процеси може да бъде ситуирана между тази на лекаря и свещеника.За разлика от соматиката, човешката когниция е процес далеч по-всеобхватен и мащабен. Психичната структура може да бъде погледната през чисто невронаучен и когнитивен поглед, като страничен ефект от невралните функции. Паметта, вниманието, афектът и възприятието могат да бъдат индиректно изследвани с помощта на когнитивни и невронаучни експерименти. Тези експерименти обаче не могат да проследят дори и една мисъл, фино чувство и мотивация, а още по-малко интуитивните прозрения на една по-широка визия–логика (Кен Уилбър) и недуална когниция. Не могат да обяснят процесите и движенията в колективното несъзнавано, синхроничността, когницията преживявана от дългогодишно практикуващите йоги и медитатори, незадължително свързана със соматичното възприятие. Психотерапевтът, в такъв дух на разсъждения, е един наистина интегрален специалист и е нужно да познава добре както биологичните когнитивни основи на работата на ума, през психоаналитичните концепции за динамичен поток и структури, до хуманистичните разбирания и чисто трансперсоналните нива на когнитивна обработка на информацията. Да познава собствената си психика в нейната интегралност до степен, в която съумява да я владее и насочва движенията и от позицията на интегритета на относително плътното и постоянно сливане с Аза си ( Self).

Психотерапевтът, ако е качествен творец, би трябвало да работи в услуга на добруването душите на пациентите си и бъде нещо повече от когнитивен механик, коригиращ дисфункции. За свещенодействането - далеч не всеки го прави. А който наистина е проводник на такава архетипна мъдрост, е още по-добър в помощта си на въпросното добруване!

Има ли нужда съвременното общество от лечителите на души? Каква е социалната мотивация относно съществуването на професията психотерапевт?

Психотерапевтите вече никак не са малко и стават все повече с всяка следваща година. Малко са обаче тези, които действително стигат до реални резултати. Съвременното общество действително е невротизирано,  а човекът се е превърнал в Хомо Невротикус Нормалис – какво ли би станало, ако терапевтите прекратят работата си?! Все едно да разсъждаваме в духа на "в съвременният свят има много болести - дали лекарите могат да помогнат на всички?". Някои могат, други не могат, някои повече, други по-малко, при дадена проблематика да, при друга не. Най-добре би било да живеем здрави психически и телесно - аз съм за :) . Докато обаче обществото ни функционира така отдалечено от любовта, човещината и въобще, отдалечено от хармонията с вътрешната и външна природа, болести ще има. И телесни и психични. 


Нека направим света по-добро място - да започнем от себе си!

Орлин Баев