Катя - разказ по действителен случай

 КАТЯ

-          Някой затварял ли е някога тази врата? – попитах Дявола, на когото гостувах след като изгледах презентация с най-големите му жертви.

Слайдът на Катя представляваше отворена врата към... ада.

-          Вратата стои постоянно така.

-          Защо?

-          За да виждам това момиче.

-          Защо ти е притрябвало?

-          Харесва ми. Гордея се с този експеримент.

-          Тогава защо не изкъртиш вратата – тя е нужна само ако ще я затваряш?

Дяволът не можа да отговори на последния ми въпрос. Той се завъртя на един нокът и ми обърна гръб. Можеше да прави каквото си поиска, винаги е можел, освен... в случаите, когато му затварят вратата.

Реших да изчакам времето за почивка на този многовековен мъчител, да ме остави сама да изгледам клипа в слайда на спокойствие. Всяко филмче на жертва обхождаше основни моменти от живота й – нещо като картотека на извършените ужасии. Зачудих се как действа този тандем Бог – Дявол, от представата за който не желаем да се откажем хилядолетия наред. Пред очите ми изминаха цяла върволица хора, всеки събрал чернилката от войната между двете човешки измислици. И после ми просветна, както се случва... когато си готов да приемеш нещо в мисълта си. Вратата. Тя е тази, която ги разделя и която всеки се бори да отвори към себе си. Чия беше тази врата?

Късно през нощта, когато дяволът хъркаше с онази досадна непоправимост на старчок, живеещ вечно, аз си отговорих на този въпрос. Вратата, разбира се, принадлежеше на човека.

Историята на едно безсилие

Безсилието обикновено пониква в детството. Има един момент на около три-четири годишното дете, когато то е забравило безвъзвратно мъдростта на душата си. Дяволът казва, че почиства паметта им, за да може ефектът от лошото да се засили. Бог пък го прави, за да може човек да започне живота си на чисто. Никой от двамата, разбира се, не успява да свърши работата си докрай. Човек някакси знае колко кожи е сменил през вековете.

Катя подразни Дявола със светлината в очите си. Това бебе притежаваше изключителна мощ, а Дяволът се страхуваше да не би светлината да разсее мрака на човешкия ад.

За да смажеш едно дете, му отнемаш семейството.

-          Не – говореше замислено Дяволът на себе си. – Не е достатъчно.

Най-големите злини са облечени в светли дрехи. Дяволът не лиши Катя от семейство... снабди я, и то с какво семейство.

Трябва да кажа, че тук презентацията приемаше леко забързан вид – като в онези филми на ужасите, в които за една минута сканират миналото. Бащата на Катя с нож в ръката си, който минаваше по крехкото й момичешко тяло. Тя стои пред онова огледало, в което повече няма да искаше да се огледа и се гърчи под подканванията му да танцува. После той вади члена си, източва го като набръчкан маркуч и го натъпква в дупето й. Капе кръв навсякъде, а после два-три кадъра, в които тя трепери с посинели устни през нощта.

Блясъкът на очите, макар и омекнал, все още е там. Тогава Дяволът обръща камерата към себе си:

-          Така ли, драга, това ще продължи, докато очите ти угаснат – крещи той, обезумял от собственото си безсилие.

Включва в сценария и майката. Наръсва я с идеи за порно сцени с детето й. Тя няма да е участник – ако стореше това малкото сърчице на Катя щеше да се пръсне. Не, не искаме такава развръзка. И без това адските котли са препълнени. Искаме да оставим Катя жива и с угаснал поглед в очите. Майката само ще дава идеи и то без детето да знае за това.

Бог беше приел образа на възрастна жена с тъмни дрехи. Така посещаваше Катя в сънищата й. Само двамата на сухата разорана нива. Буреносни облаци и силен вятър. Вятърът духаше в две противоположни посоки. Опитва се да й даде своите напътствия, но не може да стигне до нея.

-          Моля те, Господи, помогни ми – мълвеше тя всеки ден своите молитви.

Има нещо особено при Бог, което не трябва да забравяме. Той не подарява фишове от тотото. Много се инати за тази тъй важна подробност. Държи всеки човек сам да си купи фиш и да го пусне. Останалото било негова работа. Винаги съм искала да му разкажа колко е трудно да си купиш фиш, ако няма тото пункт. Или пък изобщо не схващаш концепцията на тотото.

Катя с очите пълни със светлина. Те плашеха Дявола, но той не разбираше, че тя не виждаше много – както когато не виждаме нищо от светлината, нахлуваща изведнъж през щорите. Тя беше застинала в онзи момент на слепота, в който няма тото пунктове, не е имало и никога няма да има. Всъщност какво е тото пункт тя и не знаеше.

Първи опит за самоубийство – на седемнайсет години. Хвърля се под кола, но не успява да умре. Осъзнава, че когато се самоубива, трябва да го прави така, че да не пречи на останалите. Какво й беше сторил шофьорът на колата – а щеше да помни случката през целия си живот. Беше се капсулирала в свой собствен свят в кула с железни колове. Не виждаше нищо през стените, затова можеше да гледа единствено себе си. Съвсем естествено беше, че не се вълнуваше от останалите светове, а най-вероятно и не подозираше за тяхното съществуване. Повече от десет години блудство с бащата – ето една идеална предпоставка за ослепяване към света.

Втори опит за самоубийство – на 26. Нагълтване с хапчета. Опит – неуспешен. Дяволът, а не Бог, я спаси. Не беше приключил с нея. Блясъкът в очите може и да беше угаснал, но сега... сега Катя можеше да послужи за друго.

От известно време Дяволът, който се прегланяше пред самия себе си, беше решил да възцари ад на земята. Убийци, наркомани, луди щъкаха навсякъде. Притесняваше се да разгърне цялата си мощ, защото смяташе, че щеше да му доскучае. Не е интересно за един цар да владее всичко в царството си и извън него. Скуката най-бързо отвеждаше към гибел. Но виж, можеше да си направи експеримент. Ако превърнеше живота на поне един човек в ад, би могъл по-добре да отгатне какво следваше. Катя беше идеална за тази работа – едно цвете, което вече има нужда да бъде прояждано. И ако няма кой да го стори, то се самоизяжда.

Още. Още. Да види той колко може да понесе едно човешко сърце без да се пръсне.

-          Знаеш ли, от един момент нататък, човек претръпва към болката. Не усеща нищо – изкънтяха думите й.

-          И затова си причинява болка сам – за да усети все нещо – продължих аз и за мое най-голямо удивление дефакто се включих в презентацията. Катя ме забелязваше, реагираше на това, което й казвах. Знаех, че изоствените деца нанасяха рани по тялото си – това от работата ми извън гостуването в Ада. Чудех се как да я определя – като изоставено дете или като още по-страшното: полуизоставено.

-          Ти пък какво знаеш? – сопна ми се Катя с цялата си ненавист към хората и към факта, че и тя самата беше човек.

-          Нищо – сгуших се аз. – Само гледам филма за теб.

-          Тогава млъкни и слушай! – изкомандва тя. След това сякаш отново загуби представа за мен – забрави ме и отново потъна в собствения си сценарий.

Да излизаш от време на време от собствения си свят е лукс, на който малцина се радват. Това не може да се случи стопроцентово и обикновено струва скъпо на кандидата за лукс. Може да умре от шок, когато поживее в световете на останалите. Може да забрави себе си и да заживее в чужд живот. Може да се случат много неща – и все неприятни. Поех този риск – и аз като Дявола любопитствам. Казах си, какво пък, дори Катя – човек, който не би трябвало да се е приситил от света – дори тя излезе от презентацията си, за да ме заговори. Ще направя същото и аз – ще вляза в живота й да я поразпитам малко. По-късно обаче осъзнах. Хич не ме и беше видяла. Тя говореше с нещо, което населяваше нейното вътре. Аз бях тази, която намери прилика между тази вътрешна нейна реалност и моето съвсем ясно изразено его.

Катя влиза в Софийска вода. Трябва да пререгистрира името си като наемател на апартамента, в който живеят.

Чисти плочки, чисти стени, чисти тавани. Тихо бучене на компютри, маникюри и премерен грим. Руси момичета тракат отрудено по клавиатурите и с онази стойка на администратори, които притежават малката власт на вредители.

Те сигурно са расли в малките си розови стаи, припкали са с белите си роклички да гушнат добрите си татковци, учили са в полуразрушени училища с доволството на хора, които могат да си позволят някоя и друга бира повече и две-три марихуани по време на умерено разгуленото си тийнейджърство. Мразеше ги. Мразеше ги с цялото си сърце за късмета им да бъдат повърхностни. Да се плъзгат по повърхността на живота, без другите да пречат на игричките им. Никой не е натискал главата им под водата, никой не е прониквал с члена си в задника им сред медузите, никога не им се е налагало да се борят за глътка въздух.

-          Ето документите.

-          Липсва Ви копие от нотариалния акт – продума величествено изрусената жена срещу нея.

-          Идвах вчера, попитах за документите и нося онова, което ми казахте – отвърна хладно Катя. Гласът й се снишаваше, когато беше ядосана. Идеше й да оскубе тази кокошка зад бюрото, да я нагъзи и да я наръка с нож между краката – да види тя дали след това ще упражнява мижавата си власт над клиентите. Учудена от собствената си агресия срещу служителката, Катя стана и побърза да си тръгне.

-          Изчакайте, забравихте останалите документи – викна изрусената подире й.

Но Катя вече тичаше по мокрия тротоар и се опитваше да се съсредоточи върху тракането на токчетата си. Беше реално. Нямаше начин да не бъде. Във фантазиите й никой не потропваше с токчета.

В интерес на истината презентацията представяше моментите от живота на Катя разбъркано, но логиката на действието беше неумолима и на мен ми се стори някак ужасяващо естествена.

Катя пресича с втренчен поглед пред себе си. Можеше да усети ритъма на сърцето си. Туп-туп – като токчетата, които винаги я презимяваха. Тревожен клаксон пробиваше тъпанчетата й. Обърна се в посока на шума.

Шофьорът закова на сантиметри от колената й.

-          Как не Ви е срам! Не внимавате изобщо...

-          Аз... аз само искам да умра.

-          Тогава умирайте сама! – плюнчеше се той през мазните кичури на косата си.

Умираше сама, ако вече не беше умряла. Защо никой не се интересуваше от вътрешния й свят, защо всички се вълнуваха само от своите... А тя не правеше ли същото, съвсем същото. Така копнееше за две топли ръце, които да я помилват и стоплят – като онези големи пухени ръце играчки, с които залъгваха бебетата, че мама и тати са на място.

Потропване на чинии. Ненавиждаше домакинската работа – миене, готвене и пак същото. Прислуга в царския дворец на изверга. Прислуга на обществото, прислуга на мъжа си... Нямаше сили дори да довърши мислите си. Грабна чантата си и излезе навън. Нека някой друг сега бъдеше прислугата. Салата в близката кръчмица, чаша кола. Живот.

Трябваше да си плащат за извратените си фантазии. И как иначе. Какво толкова не й харесват на проституцията? Изпитваш удоволствие, взимаш пари за това и тъпчеш муцуните на глупаците. Какъвто и да бе мъжът в обществото – той бе все разгонено, лигаво животно в леглото. Но в задавящото усещане някъде в гърлото или може би в торбичката на носоглътката, която задържаше погълнатата сперма – точно там изплува желанието да се откаже.

Монахиня или проститутка – все едно. Не намираше разлика в свят, в който нямаше майки и бащи, нямаше богове и дяволи. Бездушен леден дворец на самотата. Свят, който не даваше отговори, не радваше, не правеше отстъпки. Катя се носеше като камък в тъмния космос към черната дупка на своя край.

Истината беше, че никой не знаеше какво точно се случваше около черните дупки. Стивън Хокинг твърдеше, че около тях се завъртал най-бесния вихър от събития. Но после всичко изчезвало, не защото наистина се случвало, а само за пред очите ни.

Трябваше да има край, трябваше да започне отначало. Не можеше да продължава да се върти на въртележка, задвижвана от силните ръце на баща си.

Въпросът е обаче, че тук на Земята нещата се движеха досущ като вселенските. Ако си се движел в слънчева система от извратеняци около слънцето на гадостта, ти не можеш да излезеш от нея просто ей така. Трябва ти допълнителна мощ, за да се откъснеш от това по-голямо себе си. Да дойде отвън или да откраднеш енергия от друго космическо тяло. Излизането от себе си, както споменах и по-горе, е лукс, който не всеки може да си позволи. Затова често дори да ти се отварят космически пътеки към други системи или стероидите на щастието да навлизат в твоята, ти по-скоро се пазиш от тях като от бомби, които могат да взривят тъй ужасния, но пък тъй познат свят на мъченичеството. Един от изходите, за който се сещаше, беше да разруши досегашния си свят до основи. Но тя, като съставна единица от този свят – също трябваше да се саморазруши. Инак не можеше да започне отначало. Кой строи замък върху разрушена колиба?

Всичко това, разбира се, вместо, да помагаше на Катя, я поставяше във все по-затегнатите вериги на безизходността през годините. Където и да стъпеше или нещо й пречеше, или тя самата си пречеше да се почувства щастлива. Нямаше човек, който да можеше да я измъкне от матрицата, в която живееше. Нямаше и обстоятелство, което да го стори по невидимите пътища на късмета.

И все пак когато се опита да източи кръвта си докрай, тя изстиска почти всичката. В това „почти” се изразяваше единствената надежда на Катя за живот. Беше възможно – подобно на пощата в Стара Загора, където й се наложи да влезе веднъж на път за София. Първият етаж бяха запазените развалини на древно селище, а на втория – нов живот с алуминиеви профили, дебели пощенски служителки, от които лъхаше миризма на боб с чесън и блестящи асансьори.

Не можеше и не биваше да забравя какво й се беше случило. Трябваше да се научи да го вижда по различен начин. Да строи около него и над него. Да живее върху костите си. Как обаче... как се правеше това.

Тук презентацията отново забързваше. Започна безразборно нахвърляне на кадри – Катя при хомеопат, Катя при психолог, Катя при народен лечител, Катя с шекспирови сонети в ръка... – малките й макети преди строителната работа.

Да правиш макет или план график на работата е едно, а да седнеш да я свършиш съвсем друго. Общо взето се приема, че по това се различават обикновените хора от великите. Едните планират и мечтаят, без да се престрашават да направят първата стъпка. Вторите отново планират и мечтаят, включват на пета скорост и излитат от собствената си орбита към непознати слънчеви системи. Ако сте скачали в басейн, бихте могли добре да разберете ситуацията, в която се намираше Катя. Тя не само беше облякла банския си, не само беше платила входа си за басейна, не само беше застанала на ръба на басейна, не само беше заела поза за скачане... Тя всъщност беше скочила, но се намираше във въздуха за кратко – все още суха и все още не усетила благодатта на водата.

Дяволът хъркаше вече съвсем неприлично. Имах чувството, че всеки момент ще разцепи прожектора на две. Но прожектора продължаваше да отразява живота на Катя. Как става сутрин, как нарязва грижливо петите си, след това мие зъбите си, облича костюма си, сресва косата си, излиза...

Натиснах един от клавишите. Изписах няколко букви разбъркано. После от менюто натиснах Save. Запазиха се. Дали Катя сега ги сънуваше, изговаряше или четеше... Дали изобщо ги забелязваше. В момента се опитваше да заключи вратата на апартамента си. Ключалката заяждаше и вратата не можеше да се затвори.

-          Ъ, т...т...у – произнесе тя моите букви.

Погледнах часовника си. Може би имах около час. Веднага се хванах на работа.

Реших да използвам една проста и глупава програма за рисуване, както и бързописа си, който владеех от собствения си професионален опит в света на останалите.

После трябваше някак да задвижа картините. Не беше нужно, защото Катя вече сама го вършеше. Нейната приказка от този момент нататък продължаваше така:

Катя беше стигнала почти в началото на станция Сердика. Беше към три следобед – метрото минаваше през десет минути, а чакащите бяха малцина. Чуваше се гръмовният трясък от влака, който минаваше на горния етаж. Катя погледна към тавана – определено не са пестили място, когато са го строили. Таванът представляваше огромен свод с нещо, което напомняше царственото величие на замъците. Имаше пространство повече, отколкото беше нужно – дали това беше архитектурна необходимост или прищявка на дизайнера – тя не знаеше.

Изведнъж от тавана, като паяк, плетящ паяжината си нагоре се провеси жена с множество крака. Превъзмогнала първоначалното си учудване, Катя се залови да ги брои. Това я успокои за миг и тя се огледа наоколо. Нямаше никой. Може би без да забележи, край нея бе минал един от влаковете и беше отнесъл всички пътници. Катя пое дъх дълбоко и издиша. Можеше да види дъха си. Това й се стори странно, тъй като на метростанцията не беше студено, но белия невлажен дъх продължаваше да излиза от устата й. Нещо не беше наред. Съвсем не беше.

-          Раних се със собственото си копие – продума жената паяк, а Катя изведнъж изплува от вцепенението си. Почувства смазваща болка върху раменете си, сякаш беше стояла в една поза с дни.

-          Коя си ти? – рече с треперещ глас Катя.

-          Аз съм Самара – жената паяк – отвърна невъзмутимо съществото, което висеше за един от множеството си крака.

-          Но къде съм... вероятно сънувам – продължи Катя.

-          Не – отвърна Самара.

-          Но... но... как е възможно тогава?

Самара не отговори на въпроса на Катя, сякаш той не заслужаваше внимание. Вместо това тя продължи:

-          Ще ти разкажа моята история... и ти сама ще си отговориш поне на един от въпросите, които изпълват главата ти в момента – краката й бяха космясали и рошави. Катя не можа да се сдържи да не плъзне поглед към основата на бедрата. Те завършваха в нещо като дупка – толкова черна и космата под неоновото осветление, че по кожата й пролазиха тръпки.

-          Но... ти не можеш да бъдеш истинска! – възкликна Катя, която беше свикнала да се уповава само на себе си.

Самара се разсмя с топъл глас, но от устата й се показаха жълти зъби, от които се разнасяше дъх на развалено.

-          Пикаех в една долина. От дългогодишното ми изхождане там се образува черно езеро. Един ден седнах край нея и дванадесет дни и нощи се взирах във водите му, за да открия това, за което плащах с телесна агония. Накрая потопих ръка в студените вонящи води и извадих руните на могъществото си. Гравирах ги по краката си, а те след това се покриха с косми – тук Самара посочи бедрата си и се заигра с един от кичурите, които се виеха по тях. – Всяка част от света сега ми се подчиняваше. Контролирах всички. Но поднесох себе си в жертва на себе си.

Катя я изчака да завърши и рече:

-          Саможертвата е сделка. Правиш я, за да получиш нещо. Това всъщност не е никаква жертва – сряза я Катя, която отдавна не вярваше в черно-бялата оцветеност на света.

Жената паяк раздвижи безпомощно седемте си свободни крака.

-          Трябва да призная, че не е така. Каквото и да се случи, аз все следвам пътя си. Минала съм през много трудности, за да стигна дотук.

-          Глупости – вече не на шега се ядоса Катя, която сякаш забрави за белия дъх, който излизаше от устата й, за абсурдността на паяка и за влаковете, които все не идваха. – Много ти разбира главата от трудности.

-          Ако не бях решила да бръкна във водите си, нямаше да извадя нищо.

-          Пак можеше да не извадиш нищо! – тросна й се Катя.

-          Бръкнах, извадих руните, това съвсем не ми хареса, отгледах и наредих космите си около тях, за да ги скрия.

-          Защо ти е да ги криеш?

При този въпрос Самара бързо издърпа паяжината си нагоре и се сля с отраженията на плочките.

-          Ти си страхливка! – изкрещя Катя, която едновременно се ядосваше на слабостта на жената паяк, но и усещаше радост от това, че вреше и кипеше в емоции, които й се сториха съвсем здравословни.

Тя чуваше съвсем леко и съвсем издалече тупането. Туп-туп – то се приближаваше все повече. Вече беше толкова близо, че Катя не можеше да избяга. Погледна надолу към корема си – нямаше никой. Туп-туп. По дяволите. Това беше собственото й сърце. Не можеше да избяга от себе си, не можеше да избяга от миналото си. Катя сякаш веднага се присети защо слезе на минус втория етаж. Скочи върху релсите на метрото и се впусна в тъмния тунел. Усещаше каменните греди между линиите, препъваше се, ставаше и отново продължаваше в непрогледната тъмница.

Тунелът сякаш се свиваше и разтегляше. Правеше го толкова осезаемо, че Катя можеше да почувства стените, допрени до косъмчетата по ръцете й.

-          Защо все мен избират тия нещастни самоубийци! – оплака се тунелът с глас на дебел добродушко. – Знаете, че имам изход, за това го правите. Що не влезете в тунел без изход. Глупаци!

-          Съжалявам. Извинявайте много – продума тихо Катя, която трепереше от факта, че е неканена.

-          Абе не ща да ми се извинявате! За мен вие сте джуджета. Мислите се за невидими в тъмното, нали?! Ще ви кажа аз на вас кой е невидим. Джуджетата всички ги забелязват, защото са различни. А аз пък ги усещам най-добре – нали дразнят търбуха ми.

-          Извинявайте – почти се разплака Катя. Не беше плакала от доста отдавна. – Не исках да ви преча.

-          Ама пречиш! На храносмилането най-вече.

Катя плачеше с глас. Дори скапания тунел искаше да я изгони. Дори сама искаше да се отърве от себе си. Самосъжалението се изсипа от тъмнината и полепна по кожата й.

-          Добре де, хайде, престани – рече с досада тунелът. – Не пречиш чак толкова. Всъщност без такива като теб щях да умра от скука. Ти от какво си дошла да умираш?

-          От мъка.

-          Хайде сега, от мъка. Умира се най-вече от скука. Ето сега ще видиш, че съм прав.

Катя вече бършеше сълзите си. Сега свиванията на тунела й се сториха почти като прегръдка. Прегръдка, от която не желаеше да излезе.

-          Искам да остана тук завинаги. Моля те! Не ме гони!

-          Няма начин, мила. Тук, в тъмното, може да умреш от скука и това е всичко, което ще ти се случи. Не искаш ли да се измъкнеш?

-          Не – рече Катя и се събу. При следващите си крачки рукна кръв по стъпалата й, но ако тунелът можеше да види изражението на лицето й, би забелязал, че тя всъщност се наслаждаваше на болката от стъпването.

-          Сигурна ли си?!

-          Да – рече с такова настървение тя, че тунелът се изплаши.

-          Нека ти покажа – и без да я изчака той се разтвори и я изтика с тъмните си ветрове към осветена стая. Преди да успее да се обърне, тунелът беше затворил стените си.

-          Намирате се в стаята за рецитали – чу тя тържествен глас.

Пред нея стоеше рицар, облечен в бухнали златисти три четвърти панталони.

-          Тук се изпълняват рецитали денонощно – по-скоро провъзнесе той от пиедестала, на който стоеше прав.

-          Егати безсмислието – не се стърпя Катя.

-          Моля да пазите добрите си обноски – рече той с целия разкош на високомерието си. – Започваме.

Гръмна духова музика, а десеттина девойки, облечени в най-нежни материи се разтанцуваха в средата на стаята. По някое време се отдръпнаха заднишком, развели воалите си напред, за да направят място на рецитиращия принц.

Желаем цвят от свежите цветя,

за да живее вечно красотата.

И нека вехне розата, но тя

оставя свой наследник на земята.

А ти, пленен от свойта красота,

отдавайки й всеки жизнен сок,

богатството превръщаш в нищета,

свой собствен враг, безмилостно жесток?

Ти, с който тоя свят е украсен,

в нетрайното на пролетта съперник,

погребал в пъпка бъдещия ден,

еднакво си прахосник и скъперник.

От жажда за живот на смърт предаваш

това, което само предвещаваш.

Принцът се прокашля. Гласът му се промени и придоби неочаквана жестокост.

ТАТКО

Не струваш, не струваш
с тази черна обувка,
в която като стъпало аз живях
тридесет години, жалка и бяла
и едвам дишах и не можех да кихна дори.

Татко, трябваше да те убия.
Но ти умря преди да успея -
мраморно тежък, чувал пълен с Бог
бяла статуя мъртвешка със сив пръст на крака
голяма колкото тюлен от Фриско.

прехапа красивото ми червено сърце на две

Забит е здраво кол в дебелото ти черно сърце

Те винаги са знаели, че бе ти.
Татко, татко, копеле, навеки ти умри!

Силвия Плат

Очите на Катя потъмняха. Тя сведе глава и се загледа в обувките си. Принцът продължаваше своя неуморен рецитал, без оглед на реакциите й.

Луната няма защо да бъде тъжна,
Поглеждайки изпод своята качулка от кост.
Тя познава всичко това
Чернотата й се пропуква и пълзи.

На Катя започна да й се струва, че стихотворенията следваха определена логика. Биеха я с камшиците на словото си. Стори й се, че принцът я познаваше отдавна и след като владееше тънкостите на мъчението, беше решил да я налага денонощно. Потърси изход от стаята, но не видя да имаше врати.

Това са моите ръце
Коленете ми.
Може да съм кожа и кости,
но пък съм съвсем, съвсем същата жена.

Не само че не се отегчаваше, а всъщност се ужасяваше. Изведнъж всяка дума от устата на принца започна да излиза като балон подобен на тези от комиксите. Балоните се смесваха и разбъркваха, докато не се получи пълна каша.

Сива стена е сега, изподрана и кървава.
Няма ли път да избягам далеч от разсъдъка?
Стъпки зад мене завъртат се в кладенец.
Няма дървета и птици в света,
Има само горчиво.

Лека полека думите в балоните започнаха да се пренареждат. Тонът на принца се смени от тържествено-превъзходствен се превърна в прозявка.

СЯНКАТА

е нещо което ме помни

и съществува от мен.

Запис на лента.

Храни се, наедрява

или пък изтънява,

държи ми се за ръкава -

няма я само нощем,

когато самият съм сянка

на себе си от по-рано.

държат ме назад лицата ми,

държат ме назад думи,

държат ме назад проблясъци,

държат ме назад глупости,

междувременно аз съм това

което се губи при записа.

Владимир Трендафилов

Катя беше любопитна да продължи нататък, затова сама реши да го разбуди с един стих на Висоцки:

Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.

Това наистина имаше ефект, защото принцът нае с нова сила и сякаш този път прозвуча романтично-отнесено.

ПРОБВАМ С КРАК РЪБА НА ВОДАТА

Телефонът ти дава свободно,

дава свободно,

дава свободно.

Толкова уж свобода,

а нямам друг избор,

освен да оставя слушалката.

Нямам друг. Избор.

Целувам те и ти махам с ръка

от острова

на свободата си.

Такъв океан е до теб.

Тъкмо Катя се беше успокоила, тъй като стиховете вече не я тормозеха така, както в началото, когато се вцепени при следващия стих.

Играехме на картите с Бог

И той цака попа ми с двойка.

Ама, Господи, според правилата

не може така – размахах аз

ветрилото си от карти.

Тогава си измисли някакво

обяснение – отвърна той.

И раздаде наново.

Каква наглост! Катя беше възмутена и особено радостна, че можеше да изпитва възмущение. Тръгнал той да ми говори за Господ. Нима е възможно Господ да допусне едно дете да страда тъй, както аз? Няма Господ.

Но принцът продължи сякаш не забелязваше терзанията й.

КАК ЦАР ДАВИД ПОЛУЧИ ОТНОВО ЖИВОТА СИ

Давид получи живота си,

Изпълнен с мъчения.

Бог му рече, че животът му

на мъченик

трябва да бъде запазен.

Защото някой ден той

Ще напише псалмите божии.

Понеже само мъченик

може да ги запише.

На Давид обаче му писна от мъките.

Сложи камък на шията си

и се хвърли в морето.

Ако трябва да остана жив,

нека видим как ще се случи.

Един кит прегриза въжето с камъка

и Давид изплува.

Давид остана неубеден.

Във водата е прекалено лесно – каза

и се хвърли в кратера на вулкан,

та да види как ще излезе.

Падна на гърба на орел

И пак се върна при хората.

Хм – рече Давид, - виждам,

Че нещо друго трябва да се измисли.

Давиде – чу се глас от небето, -

Не ме разигравай.

-          Знаеш ли, много си мръсен. Опитваш се да ми кажеш нещо с въшливите си стихове ли? – закани му се тя.

-          Не, съвсем не. Това си е моят рецитал.

-          И на кого го рецитираш?

-          На себе си.

-          Ха! А аз помислих, че на мен.

-          Ами не. Ти се натресе в моя свят. Тръгвай си!

Катя беше смаяна, но не от внезапната грубост на принца, а от факта, че имаше и други светове освен нейния. И те имаха право да съществуват. И те имаха право да се вълнуват от дреболии като реда, по който се рецитират стиховете или тона, с който това се случваше. Не беше смешно, защото тези дреболии си бяха много важни за тях, макар тя да ги мислеше за маловажни. Ако всичко това беше така, тунелът наистина беше прав. Да гостуваш в света на другите е вълнуващо, но не и да останеш в него. Само при мисълта да живее до края на живота си с този измислен принц и да слуша безкрайните му рецитали, тя потръпваше от ужас. Време беше да си ходи.

Но нищо не се случваше. Нищо не се случи и още дълги дни, докато един ден тунелът не си прибра Катя обратно. Това се случи без фанфари или специални приготовления. Просто стените се отвориха и Катя се озова отново боса на релсите.

Тръгна по тях, изпълнена с благодарност. Скуката наистина можеше да бъде убийствена, а скучно беше всичко, което не я касаеше. Скука беше и онова, което макар и да я касаеше, се повтаряше до безкрай.

-          Как си? – промълви тя предпазливо, с широко отворени очи към тунела. Тук се чувстваше безкрайно уютно.

-          Мисля да пусна влаковете, за да те смажат.

-          Но защо? – извика без да се усети Катя.

-          Ами да умреш, нали това искаше...

-          Да, искам го – примири се тя. – Както кажеш.

-          Ами добре – отвърна й някак ядно тунелът. Все едно говореше на малко инатливо дете.

Още не беше изрекъл това и Катя чу далечния грохот на влака.

Спря се боса насред линията с лице към шума на машината. Очите й, тъй тъмни допреди малко, сега светеха, защото отразяваха фаровете. Малко преди влакът да я помете, тя си пое дъх. Известно време беше истинска тъмница, досущ като преди смъртта. А после една малка Катя точица се запъти към нея. Тя идеше някъде от дъното на тъмното, някъде дълбоко, може би дълбоко от самата нея. Точицата се увеличи и се превърна в голяма Катя стая, стая, тъй позната и тъй уютна, а всъщност стая, която никога не беше посещавала.

-          Това е твоята стая – рече тунелът, който вероятно се спотайваше нейде в невидимите тъмници.

-          Ама ти още ли си тук?

-          Да. Не можеш да излезеш от мен. Имам два изхода, от двата си края, но ти си стоиш толкова упорито в мен.

Катя се разтърси от внезапен плач.

-          Не може... – хълцаше тя. – Не може аз да съм виновна за всичко.

-          Ти не си виновна за тъмното. Просто излез сама от тунела.

-          Не мога! Не мога – викаше вече Катя. – Ти си част от мен, аз не мога без тебе.

-          Не, ние никога не сме били едно. Ти не си това, което ти се е случило.

-          А какво съм тогава?

-          Ти си участник в събитието „Тъмен тунел” – рече с лека ирония Тунелът. – Защо се страхуваш да ме забравиш?

-          Защото имам нужда от тебе. Защото не мога да те забравя. Защото ти си началото и края на моят път.

-          Стига с този патетизъм – отсече Тунелът. – Вече ще живееш в твоята стая.

-          Не ме оставяй. Моля те!

Но Тунелът просто си отиде. Изниза се като мокър парцал през вратата и я остави да се вее свободно полюшвана от вятъра. Катя плака три дни и нощи. Беше й толкова удобно да плаче сега. С всяка сълза се чувстваше все по-спокойна. Започна да събира сълзите си в канчета, в тенджери и вечер си готвеше манджи с тях. Готвенето не й беше страст преди да умре, но сега тя влагаше цялото си същество в това да майстори курабии, кифли, торти, супи, мусаки. Събираше тишината в буркани, а после ги вареше и съхраняваше в долапа.

 Стаята всъщност не беше никак лоша. Имаше си прозорец към градина, библиотека и място за танци. Отвън можеше да се види рекичка, при която Катя често се заседяваше. Птиците пееха, мравки пролазваха между раните по ходилата й, а пръстта беше тъй черна. Всеки ден от нея поникваха нови и нови треви. Треви, които Катя засаждаше или треви, които се случваха и на нея, и на целия свят.

Тъй като нямаше какво да прави с толкова много ядене, тя го раздаваше на птиците. Да прави нещо за другите с това, което можеше или вече си имаше, започна да й харесва. И тя реши да направи същото и със страданието си – то си беше нейно, но можеше да послужи и на други. Катя започна да допълва коритото на реката със сълзите си, особено на лято, когато то пресъхваше. Реката, благодарна за помощта, отмиваше раните по нозете й и те почти бяха зараснали.

·         Напълни със сълзи езеро и си удави.

Прегради реката, за да не би по погрешка реката да залееше мравуняка и научи мравките да танцуват валс. Трябваше й доста време за тази подробност. Тези малки създания все работеха и не знаеха да се забавляват. Искам да отбележа, че не всеки може да научи мравка да танцува. За тази цел се иска да си видял обесен паяк, да си слушал безкрайно поезия и да те е премазал влак.

В живота на Земята не познавам такъв човек, който да е преживял толкова много, че да стане достоен за учител на мравки. Всъщнст измина цяла вечност преди Катя отново да се присети за живота си. Едва сега, когато беше умряла за него, тя можеше да живее. Споменът за тунела не беше отминал. Само дето той вече не се появяваше в нейната стая, макар вратата към него все така да зееше отворена и свободно полюшвана от вятъра.

Дяволът се събуди дълго след като запазих презентацията. По-късно разбра какви съм ги вършил, но реши да не сменя събитията. Сега Катя не беше толкова подходяща за мърсуване. Щом се беше научила да преработва страданието, край, нещата бяха загубени. Успокои го единствено фактът, че и Бог не можеше да стигне до нея. Човек, който бе преживял толкова много все щеше задава въпроси: „Как е възможно да има Бог, който да допуска това?”

Казах ли ви как се провалих и в това? То де факто в презентацията можело само да твориш събития през живота на някого, но не и през неговата смърт. Пфу, да му се не знае. Така и не разбрах какво съм направил – дали просто не съм отворил вратата към още един свят на Катя или тя все още си мисли, че има един единствен свой, а не безброй много свои, от които да си избира.

Но малко преди да си тръгна от ада, се случи нещо, което ми даде надежда. Един крак със зараснали рани по ходилото се протегна от светлината в прожектора и затръшна с всичка сила вратата на слайда. Дяволът и Господ, които постоянно се бореха от коя страна да е отворена вратата, останаха с пръст в уста. На онзи свят явно всичко беше възможно.  

Автор: Диана Петрова, писател и приказко-душе-терапевт