Страници

вторник, 23 декември 2014 г.

По-добрият психиатър - психотерапевт

Думи на Тодор Първанов, психиатър - психотерапевт и мой добър приятел. Човек, когото уважавам и от когото се уча от десетилетие. Един от броящите се на пръстите на едната ръка психотерапевти в България, които помагат високо ефективно при лечението на тревожни разстройства! Благодаря ти, Тодоре!

"Постигнах увереност преди десетина години. Бях много щастлив и терапията ми вървеше. Не мислех, че може да подобря нещо в работата си. Дори мислех като предизвикателство да я сменя с нещо ново. Тогава с мен се случи нещо бих казал закономерно - приех, че Бог съществува. И тогава увереността ми се увеличи с пъти. Днес знам, че всеки един клиент е пратен при мен от Бог, за да получи помощ. Разбрах,че Бог е създал най-добрите условия аз да се подготвя в тази професия и сега ми изпраща хора за да им помагам. Един вид, той е инвестирал в подготовката ми и сега си получава своето. Разбрах и, че не мога да помогна на всеки, но това вече не ме разочарова. Психотерапията е съзнателен избор за промяна, но човек е свободен да направи или не този избор. И Бог не се намесва, ако човекът се откаже от опцията да му се помогне."

събота, 13 декември 2014 г.

Емпатията в работата на психотерапевта

Емпатията в работата на психотерапевта

 Знания, дипломи, личен опит и успешно справяне с лекуваните проблематики, десетки години учене, доживотно учене, още знания, много знания, много опит, още житейски опит, анализ, методи, техники, структура, практика през интегрираните през призмата на личната зрялост и цялостност десетки психотерапевтични школи, холистичност, дълбочина, висота, хумор, парадокс, фокусиране, висока мотивация, емпатия и още много сърцата емпатия, обич към човека и вяра в потенциала му, предизвикване, промяна на мислене, възприятие, перспектива, поведение, синхрон, водене, психотеатър, работа навън, работа навътре... Всичко това и още хиляди пъти по толкова е нужно, за да лекуваш душите на хората. Но, нищо не е достатъчно, ако не обичаш човека пред теб и не го прегърнеш със силата и виделината си - от сърце в сърце, от душа в душа, от дух в дух! Никога не можеш да бъдеш завършен терапевт. Винаги учиш, винаги се усъвършенстваш. Спреш ли, кажеш ли си "аз съм велик", свършен си - суета на суетите. Защото си малък човек и ако в пациентите ти се случва промяна, не си ти главният фактор. Само съдействаш. Не ти си необходимото и достатъчно условие за промяна, а онова любомъдро присъствие, което преминава през смиреното и преданоотдадено служене на Бога в човека пред теб!

Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вчустваме в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е "живата вода", с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи - аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален...

Няколко думи за разговорната хипноза

 Защо именно разговорната хипноза, когато темата е за емпатията? Защото в ядрото и стои именно емпатията! При разговорната хипноза, без дори да се обявява, докато е ползвана, се осъществява дълбок синхрон с човека, печелене на доверието му, повеждането му в терапевтична посока, предизвикване, провокиране на маладаптивните му модели чрез парадокс, особена лингвистика и градене на нови... Разговорната хипноза е като шперц, който може да се ползва при каквато и да е терапевтична модалност: анализа, когнитивно поведенческа, фокус в решения, психотелесна работа, психотеатър и ролеви игри, мотивиране и т.н. и т.н. При разговорната хипноза, усещането е, че си обгрижен емпатично, разбран, следван плътно емоционално и ментално, започваш да чувстваш терапевта като част от себе си, като доверен партньор, който заедно с теб работи равнопоставено (през различни терапевтични методи) за промяната ти и на когото можеш да се довериш напълно.
Хипнозата може да бъде самостоятелен психотерапевтичен метод, когато е използвана като ядро, около което са интегрирани други терапевтични модалности. При това положение, обучението е няколко хиляди часа, а прозвището на преминалия през такава школа, е психотерапевт - хипнотерапевт. В България засега такова обучение официално няма. Това предпоставя официалното и ползване като прийом в психотерапията, един от многото. Разликата е в акцента. Дали е ядро в работата на психотерапевта, или е периферен, спомагателен метод. Така стоят нещата формално. На практика обаче, не от наличните и преминати обучения, а от личността на терапевта зависи как ползва хипнозата и къде я ситуира в подхода си. При мен разговорната хипноза е централна, имплицитна "червена нишка", ядро на какъвто и метод да ползвам експлицитно.

Някой ще каже: "Това е техника, манипулация!". Техника е донякъде, плитичко и драскащо по повърхността на междучовешкото и терапевтично взаимоотношение. Защото, преди да бъде специалист, терапевтът е нужно да е човек, в качествения, дълбок смисъл на това слово. Когато техниката се ползва от такава личност, тя се превръща в част от разпръскването на виделината на доброто в този свят. Тук обикновено давам пример, ползван от самураите преди и от самураите по дух сега: "Мечът може да реже глави, мечът може да вае рози!". От качеството на терапевта зависи как ползва знанията и уменията си. Няма тайна, но има сърдечна обич. В разговорната хипноза се ползват лингвистични модели и поведение, заобикалящи, предизвикващи и помитащи обичайната логика и невротични психодинамики, водещи до съпротиви. Ползват се и похвати като синхрон в менталността, разбирането, в езика на тялото, в репрезентационните системи, дишането... Дотук - техника. Но, всичко това работи истински силно и дълбоко, когато се случва синхрон в сърдечността, когато терапевтът обича пациента си искрено и безусловно вярва в потенциала му. А това не са техники, а качества на личността, градени през дълги години стремеж към себеразбиране, на фона на нелек и изпълнен с много и трудни опитности живот. Ако има тайна, то тя е тайната на Любовта!
Спирам се на тези теми, тъй като в българското психотерапевтично пространство тепърва предстои изясняването им ...

Емпатията е способността директно да съпреживяваш – чувствата, енергията, телесните усещания, емоциите, менталната обща посока, настроенията. При това динамично, в ритъма на променящия се психичен поток на съществата. Да, на чувстващите същества като цяло, а не само на човека. Защото, ако можем да обясним научно емпатията при случването и в комуникацията между хора, между хора и животни и между животни и животни, през работата на огледалните неврони, то по отношение на комуникацията с по-широки битийности, свеждането и до работата на огледалните неврони е свръхопростяване, подобно на обяснението на неврозите с дефицит на серотонина, докато нещата са далеч по-сложни и обхватни… Емпатията не се ограничава дори до животинските видове, но се разпростира до общуването с растенията, до вчувстване в енергийните потоци на природата, дори на небесните тела и на самия целокупен Живот. Погледната и преживявана така, емпатията е най-естествената способност за провеждане ритъма на Любовта. Защото Любовта е основа на всяко житие-битие!

Според опита ми в психотерапията, емпатията  е ключов фактор на промяната! Директното конфронтиране е метод, в който и аз се изкушавам понякога - но работи по-рядко и най-често има негативен резултат. Това не са само мои наблюдения. Директното конфронтиране рядко води до качествен резултат - то е като да внушаваш на пушача вредата от цигарите. Всеки пушач знае за вредите, на всяка кутия пише "пушенето убива" - но не намаляват пушачите по този начин! Да работиш с емпатия означава да направиш дълбок рапорт, резонанс с човека и плавайки със съпротивите му, неусетно и за него самия, да го поведеш към промяна. Това е майсторство, психическо айкидо. Да танцуваш с него, вместо да се бориш с него. И танцувайки, нежно да насочваш - така става промяната. Поне при мен, в моята практика! Роджърс е работил в такъв стил. Без да съм учил "клиент центриран подход" на Роджърс, установявам че интуитивно работя така - и съм доволен от резултатите си. 

Някои говорят за мъжкото мислене, фокусирано в решения и за женското, нуждаещо се от изслушване и емпатия. Аз не ги противопоставям. Директивен фокус в решения, но представян фино и майсторски през недирективното емпатично, нежно сливане с човека във всеки момент от терапията! Именно като танц - нежно и фино водене. 

Ако почнем да цитираме мнението на авторитети за емпатията, ще се получи интересен поглед-преглед на различните школи и мнението им по този въпрос. Наистина има разминаване и то точно за емпатията. Роджърс, създателите на "мотивационно интервю", представителят на „Селф психологията“ и психоанализата Кохут, "будистката психотерапия" и много други поддържат мнение за емпатично отношение в психотерапията. Други не толкова. Може би обаче не става въпрос толкова за школи, колкото за личности и за личен подход. Аз например подхождам емпатично без да съм бил учен на това, дори напротив. Правя го, защото личностовата ми структура ме кара да го правя. В НЛП курсовете имах противоречия именно за емпатията, тъй като създателите на метода и повечето от обучителите, не поддържат становище за необходимостта и. Аз обаче не мисля така! И знам защо! 

Ето какво казва Ричард Бандлър, един от създателите на НЛП, за емпатията:  

Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.“

Не съм съгласен с Ричард. Аз примерно се сливам много плътно емпатично с пациентите. При това не с един двама, но с  поне 8 на ден (от известно време се старая да не превишавам тази бройка). Не бих казал, че особено се товаря. Защото, както писах по-горе, въпреки това емпатийно резониране, имам здраво психично ядро, център на метакогниция, който е стабилен и спокоен в цялата болка и ад, който се лее върху ми. Както и самата ми психика, благодарение на структурата и психодинамиката и, има автоматичната способност за почти мигновено "чистене" - просто цял живот съм имал дразнител, "малък тиранин" (може би се сещате откъде е този израз), който е направил психиката ми такава. Трето, приемам цялото заравяне в човешката болка, като житейска мисия, като трудност, която съм призван да преодолявам с Любовта на Бога - то е като практикуването на боен спорт. Постоянно да си в досег с агресивни и тежки импулси, да ги съпреживяваш директно, но да ти харесва. Е, на мен ми харесва - наистина! Защото именно това съпреживяване е ключът към промяната. НЛП е прекрасна школа, но не е съвършена и прекалено механичната нагласа в работата е една от главните и слабости - според мен.

Клиентът не е длъжен да стои пред терапевта и да му разказва за проблемите си. Реалния риск в терапията, засягаща съдържанието, се заключава в това, че вие можете да станете най-близка дружка на клиента си. Цялата работа се заключава в това, че вие стоите редом с тях, и че започват да ви плащат с пари за това, да слушате дълги разкази за всякакви житейски неприятности – та нали никой друг не иска да прави това за тях.“ Ричард Бандлър

Няма такова нещо. Да си емпатичен при отразяващото слушане, означава да връщаш собствените думи на човека, но преформулирани. Това е майсторство и е много по-директивен, но по мек начин директивен подход от прякото конфронтиране. Защото човекът не се и усеща, че си преформулирал собствените му думи и го водиш накъдето си решил, карайки го да види всичко през нова рамка. Освен това отразяващото слушане е само малка част от терапията. Истината, поне за мен и през призмата на собствения ми опит е, че каквото и да правиш, дори и да конфронтираш, методът ти работи, ако е поднесен в контекста на емпатията. С емпатия можеш да създаваш несъответствие, да се фокусираш в цел, да хипнотизираш, да си директивен и конфронтиращ дори. Когато поднасяш работата си в контекста на любящата емпатия, си като родител, който обича безусловно личността на детето си, но с любов и пълно приемане леко насочва промените в мисленето и поведението му. Моето мнение е, че преди да си терапевт, си Човек!

Едно от важните преимущества на НЛП е, че то практически снема вероятността от създаване на отношения на зависимост. Доколкото професионалистите работят много бързо, а клиентите, осъществили необходимите изменения с тяхна помощ, им приписват минимална отговорност за това – много по-малка, отколкото, когато се работи с терапия, ориентирана към съдържанието.“ Ричард Бандлър

Преди време щях да кажа, че НЛП е ефективно преди всичко в бизнес консултирането, рекламата и продажбените умения, а клиничните му приложения приключват с  монофобиите и че ако се махне огромния ПР и реклама около него, ще остане много малко. Сега, няколко години след завършването ми на майсторско ниво в НЛП и ежедневното му ползване от осем години, не мисля така. Знам, че принципите и техниките в НЛП са практически идентични, с малки разминавания в терминологията, с тези примерно на когнитивно-поведенческата терапия и че с него може да се работи с широк спектър от психопатологии - така е. Факт е обаче, че действително не работи със съдържанието, с дълбинните психодинамики. Според собствения ми опит това е голяма грешка - отговорът на смисловия  въпрос "защо", работата с миналото, с осъзнаването на родителския стил и заложените през възпитанието в дългосрочната памет интроекти, също си имат мястото в цялостната(холистична) психотерапия - и още как! При по-интелигентните клиенти самото осъзнаване на източника на конфликтите им, вече е 90% от промяната им. Както и да е, това е дълга тема!

В горното си разсъждение Ричард прави връзка между ориентираността към съдържанието в психотерапията и зависимостта на пациента от терапията и терапевта. Прави го ей така, просто защото си иска човека... Не виждам логика в пожелателното му мислене и скачането му към заключения! Зависимостта у пациента би могла да се създаде от приемането на терапевта на ролята на велик експерт, който дава готови отговори и съвети, взема страна и дава готови решения - това прави пациента пасивен и наготово чакащ, зависим от терапията и терапевта човек. Това обаче не е точно терапевт и точно психотерапия. И такова поведение няма общо с емпатията! Именно емпатийното поощряване на оптимистичното самостоятелно търсене на решения в пациента го прави все по-самостоен, независим и с по-висока самооценка! 

И така, ако вие сте от people-helpers, в настоящето или пък в бъдеще време станете такива, психотерапевт или човек, стремящ се да реши нечии проблеми, не си струва да мислите, че всеобхватната любов към човечеството е основание и единствено задължително условие за вашата дейност. Хората предпочитат да ги обичат по единично. За всички няма да стигне, не сте бог. Но няма нищо трудно в това, да се считате за маг или да се стремите към това. Помните ли дон Хуан; всички ние, обикновените хора, сме черни магьосници един за друг. Магът, като такъв, изразходва разумно силите си.“ Ричард Бандлър, коментиращ откъс от книгите на Карлос Кастанеда.

Аз бих казал, че в книгите на Карлитос, освен многото бисери, има и доста примеси на това, което някои биха нарекли …черна магия... Именно фонът на безусловното даване на приемане и обич в процеса на психотерапия променя екзистенциалния мрак и гадост на този свят. Остава и в психотерапията да го пренесем... Не, благодаря - на друго мнение съм! 

Ричард обаче има и точни попадения по разискваната тема:

Възможно е да звучи шокиращо, но да се обича и страда заедно с клиента изобщо не е необходимо. Да се помогне обаче, е необходимо, и ето тук вие сте длъжни да направите всичко, което е по силите ви. Ако стоящият пред вас просто се нуждае за подобрението си от вашата любов, съчувствие и поддръжка – какво пък, дайте му да ги усети, избягвайки да получите неговата зависимост. Но нека някъде в душевния център да остане място на невъзмутимост и дистанцираност – едно такова скрито от нескромните погледи езерце, чиято повърхност винаги е спокойна. Явното безразличие е един от неписаните, но тежки грехове, и клиентите не го прощават.

Точно това мисля и аз и ако това е мнението и на Бандлър, съм изцяло съгласен! Емпатия, но зад нея винаги стои едно стабилно едро, като диамант, незасегнат от нищо! Така го чувствам и аз. 

Емпатията е изключително нужна като "червена нишка" през цялата терапия, но процесът на терапия съвсем не приключва само с нея. Ще цитирам главните стъпки на "мотивационното интервю". Това е метод, който е доказано ефективен и се ползва в каквато и да е психотерапевтична модалност като лайт мотив. Защото не е само набор от техники, но преди всичко нагласа!

1. Изразявай емпатия.
2. Развивай несъответствие - развиване на вътрешна мотивация за промяна.
3. Върви със съпротивата - съпротивата е сигнал, че терапевтът не води терапията правилно.
4. Подкрепяй себе-ефикасността.

Емпатия - отворено приемане. То обаче не означава съгласие или одобрение. Нагласата на приемане не забранява на терапевта да има различни становища от клиента и да изразява тези разминавания. Нагласата от критично значение за ефективността е изпълненото с безусловно приемане личността на клиента водене на сесиите, което установява дълбока връзка на доверие и разбиране между двамата. Парадоксалното е, че този тип приемане на хората такива, каквито са, ги освобождава да се променят, докато директното противопоставяне обикновено спъва процеса на промяна предизвиквайки съпротива и защити. Емпатията не означава пасивно следване на клиента. Приема се личността му, но се коригират представите и поведенията, при това умело и плавно. Рязкото конфронтиране е подходящо за малцина. Мога да дам примери за успешен изход след директно кофронтиране, както и всеки терапевт. Но те са далеч по-малко от успешните случаи постигнати чрез умелото емпатично вплитане (изравняване, рапорт) в човека и неусетното му повеждане. Това са наблюденията на мнозинството от добрите терапевти.

Развиването на несъответствие - води до ясното осъзнаване недостатъците от сегашното положение и предимствата от промяната.

Вървене със съпротивата - тук отново майсторското прилагане на емпатия е в пълна сила. Вместо борба с човека, се "танцува" с него. Както в един танц, воденето към целта-промяна,е неусетно и плавно. Понякога е по-рязко, но пак е наситен с емпатия процес. Терапията не е битка или надумуване или надхитряване. Имаме равнопоставено сътрудничество, приемане и силен елемент на уважение към човека. Съпротивата леко се обръща и преформулира, така че да създаде нова инерция към промяна. Това обаче е майсторство - аз самия се изкушавам понякога  и тръгвам директно към оборване мисловните процеси и поведенията на човека. Понякога има ефект, но по-рядко - прекалено е дървен такъв подход, макар че описан като единични успешни случаи, може да звучи страхотно... 

Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения - свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки - търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност! 

Накратко, за мен психотерапия без емпатия, е като баница без брашно. Не мисля, че тя е достатъчна, но по скромното ми мнение, базирано на осем години опит в психотерапията (декември, 2014г.), е централното условие, около което се надграждат други, „живата закваска“ на терапевтичното взаимоотношение и процес!

Орлин Баев




понеделник, 1 декември 2014 г.

Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

 Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

Току що бях тишинавт. Тоест човек, който изследва себе си в тишината. Така наричат клиентите си организаторите на този чудесен психотеатър с много реквизит, наети огромни зали и 15-на души, фасилитиращи процеса. На всеки няколко минути влиза нов човек. Таксата е неголяма, а времето за преминаване през ... тишината, е около час, час и малко. Жена рецепционистка взема багажа и телефоните ти, а на въпроса има ли някакви правила за спазване, отговаря: "Само собствените ви лимити!". Охо, да видиш ти... После те посреща жена, която говори със заучени театрални движения, хипнотично застиване и глас за тишината между думите и мислите, пространството на съзнанието и себеизследването ти - еднотипно при всеки следващ посетител (малко повечко импровизация и синхрон с конкретния човек биха били чудесно допълнение към вече добрата постановка). После сядаш на малко столче, в тъмнина, а пред теб се прожектира екран с 20 телевизора, с безкрайно хаотично бъбрене. Малко по малко телевизорите загасват, преминават няколко надписа за това, че сега си тишинавт в тишината на тишинавтиката и тогава започва същинският психотеатър. Старица (като роля) с вехти дрехи и магично махало те повежда по стълбички, периодично ти дава и взема махалото, сякаш ти казва: "Аз ти показвам, но ти владееш съдбата си!". Постоянно се засичаш с другите участници, влезли няколко минути преди и след теб, но в тишина. Ще репродуцирам някои спомени за преживяното, доколкото разчитам на точността на паметта си. Влизаш в зала, цялата накачена с дървени дрънкалки, от тези, които слагаме по терасите. Тъй като ми казаха, че няма правила, отначало почнах да ходя насам натам и да си дрънкам по дрънкалките. После осъзнах, че в полумрака, девойката с черни криле, усилено се опитва да привлече вниманието ми и да ме накара да я следвам – е, направих го. Очаквах, че може да е много по-разчупено, но се оказа, че постоянно е нужно да следваш някой, за да се придвижваш, като водещите очевадно си имат сценарий и си карат по него, без твърде да го нагаждат към конкретния човек. С това искам да кажа, че беше супер, но че може да бъде много по-супер и творческо. Не само фасилитаторите да водят шоуто, но да имат смелостта и умението да резонират с всеки от участниците равнопоставено. Повечето хора обичат да бъдат водени, но такива като мен, които разчупват всички правила и виждат, че всяко нещо може да бъде видяно и направено или не по хиляди начини, искат повече свобода, творчески варианти и далеч по-високо ниво на интерактивност – именно защото в тишината си проникваш в пространство на безброй варианти… Та, девойката в залата помаха с криле, което задвижваше дрънкалките, след което ме прати в друга зала. В залата имаше тръби, стърчащи от пода и с друга дама си пяхме през тях. Аз отново се опитах да разчупя шаблона, като променях тоналността, ритъма, но жената си я караше на познатата и гласова извивка – тогава си помислих, че малко НЛП умения за синхрон и водене няма да са им излишни. Не съм много сигурен в последователността, но май после в следващата зала ме подканиха да легна на едно легло. На стъкления покрив на сградата видях...човек, сякаш паднал току що отгоре. Ахнах. След секунда осъзнах, че именно това е търсеният ефект, а силуетът на стъклото - покрив, е просто макет. Но, ахването си струваше. След това един джентълмен ме заведе до стар кинематограф, който „задейства чрез светлината от лампичките на ръкава на друг господин. Съответно лампичките загаснаха, а кинематографът заработи “. Тоест, такова бе театрото. После сложиха кутията, изобразяваща тази стара машина, върху главата ми и след малко водене от ръцете на мъжа зад мен и вървене, наистина започна прожекция на сцена как същият господин се намира в гората, вика те с ръка и те води по пътечка. През цялото време стоиш с кутията на главата и докато гледаш филмчето, направено сякаш е много стар лентов филм, човекът зад теб те води. Прекрасен опит за тестване на доверието ти в другия, между другото. Оказа се, че докато съм бил с кутията, сме се качили в асансьора, до над десетия етаж, в друга поредица от зали. Сцената в кутията се промени, сякаш си застанал на ръба, на високо, а сградата, в която бяхме (вертиго тауър) – пред теб. Вероятно се очакваше да спра, но аз тръгнах въпреки гледката на пропаст пред мен и човекът отзад ме пренасочваше и спираше отново. Накара ме да седна и като махна кутията, се оказах пред аквариум с три големи светли риби – опитът ми с гледане на риби от детските години ги оприличи на скаларии, но вероятно бяха други... Погледах ги малко и им се порадвах в тишината. През ума ми премина мисълта: „Тези същества са единствените тук, които се държат непринудено…“ Осъзнах, че прекалената рамкираност на преживяваното, твърде непластичното и определено, без варианти, идващи и от мен самия, ми е тесничко, както би ми било тесничко на мястото на рибите, в рамкирания аквариум. Но, изразявам само градивна критика и въпреки това беше хубаво – просто може повече - много, много повече. Някъде тук или по-късно, седнах в малка стаичка, като изповедалня. Отвори се малко прозорче и от другата страна в мен се взря момиче. Вероятно режисьорът неслучайно е определил именно тя да гледа през това прозорче – очите и бяха интересно изпъкнали, някакси проникващи. Обичам да гледам в очите на хората – виждам душите им в тях. Взрях се в нейните очи, почувствах енергията и, нея. Потърсих ръката и, подържах я. Чак ми беше жалко, че трябваше да затваря прозорчето. След това май следваше зала с три тибетски купи – човекът, който се занимаваше с воденето там, ме насочваше да звънкам по тях, да въртя тояжката наоколо им, за да издадат резонантен красив звук – красиво е, мистично е. Умът наистина спира и освен, че наблюдава над думите и мислите, се зарейва в ядрото на спокойствието. В мен положението е следното: дълбината (или висотата) на това ядрено спокойствие си е там и имам достъп до нея често, още повече когато съзнателно се потопя в нея, в Себе си… Но, дори в тази мистична и пълна със спокойна и мъдра обич тишина, живее един буден наблюдател – отвъд разсъжденията, просто зрител, Аз. От това пространство на тихо и умиротворено наблюдение, се раждат интуиции, които на свой ред преминават в мисли, които евентуално стигат до обичайния вътрешен диалог, логика и телесно, нагонно диктувани усещания и преживявания. Та така… След тибетските пеещи купи, през абсолютно тъмен тунел стигнах до пространство (в пълна тъмнина), където ме накараха да легна и две дами ме държаха за ръцете подкрепящо и ми попяха, като от отвъдното. Асоциирах ги с ангелите на смъртта. А може да бяха и на живота - има ли разлика? Ех, че хубаво… Стана ми супер спокойно – винаги съм обичал смъртта. Не само, защото знам, че няма такава, нито пък защото в този сетивен живот човек реално е по-мъртъв от онова, което в невежеството си наричаме смърт… Смъртта е страшна само за глупеца. А сърцето познава този голям Живот отвъд телесния скафандър и му се радва. По някое време ме завиха с плащ, наистина като мъртвец и ме оставиха да поседя така, в тишината – медитация. А не е ли медитацията смърт за малкия ум и раждане за безкрая ти?! А не е ли раждането и животът в тяло смъртно ограничение за безкрая на духа? Когато имаш опит в медитацията, старото понятие и страх от смъртта изчезват. А смърт ли беше това, или състоянието на зародиша в утробата? А има ли значение какво е мислил режисьорът или собственото преживяване, а в последствие и тълкуване е важното?!  Реторични въпроси за знаещите отговорите! Минах през стеснение – родилен канал, вагина, символично раждане… В следващата зала, цялата в стъкла, почващи от пода, на два пъти ме слагаха да сядам и да съзерцавам отвисоко, после да се залепя, заедно с поредния фасилитатор за стъклото, което в някой определено би събудило страха му от високо и провал… Много полезно и забавно. В същата зала, се гледахме с девойка през кутия, в която имаше кристал, въртяхме си главите и сменяхме перспективите. После сменихме местата си и повторих нейното лягане върху кристала… С друга девойка пренареждахме тридесетина кристала, сякаш пренареждахме себе си и живота си, със съзнанието, че си творец и градиш съдбата си, държейки в ръцете си кристалите на опита си. Разбира се, това са само мои чудесни проекции. Накрая с едно феноменално красиво момиче поседяхме върху възглавници и позяпахме през прозореца, изядохме една мандарина и чувствахме тишината. Беше красива, много красива, с огромни гърди – сякаш, слял се с душата си, гледах отвисоко над битието и житието на личността си. В последното преживяване прелистих атлас на латински, който ми напомни, че е време да се връщам … в реалността.

Красиво изживяване – доволен съм и пак бих отишъл. Още повече, че на изхода се срещнах с част от фасилитаторите, които ми обясниха, че идеите са изцяло техни и че всеки път са различни! Браво, супер сте! 

Благодаря ви най-сърдечно!

Забележка: Поради постоянната нужда от загуба на контрола, от пълно доверие в "ти обекта" и събужданите дълбинно архетипни асоциации, преживяването би могло да крие известен риск при хора с параноидна, психотично депресивна и гранична симптоматика. Това не го прави по-малко ценно, а просто насочено към всички останали. Прекрасна, силна и дълбинна опитност е за Хомо Невротикус Нормалис, за съвременния нормално невротизиран човек. Препоръчвам го от все сърце на всички приятели, клиенти и добри хора, ценящи и търсещи ... Себе си. 

Орлин, тишинавт