Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

 Лабиринт на сетивата или тишинавтика за тишинавти

Току що бях тишинавт. Тоест човек, който изследва себе си в тишината. Така наричат клиентите си организаторите на този чудесен психотеатър с много реквизит, наети огромни зали и 15-на души, фасилитиращи процеса. На всеки няколко минути влиза нов човек. Таксата е неголяма, а времето за преминаване през ... тишината, е около час, час и малко. Жена рецепционистка взема багажа и телефоните ти, а на въпроса има ли някакви правила за спазване, отговаря: "Само собствените ви лимити!". Охо, да видиш ти... После те посреща жена, която говори със заучени театрални движения, хипнотично застиване и глас за тишината между думите и мислите, пространството на съзнанието и себеизследването ти - еднотипно при всеки следващ посетител (малко повечко импровизация и синхрон с конкретния човек биха били чудесно допълнение към вече добрата постановка). После сядаш на малко столче, в тъмнина, а пред теб се прожектира екран с 20 телевизора, с безкрайно хаотично бъбрене. Малко по малко телевизорите загасват, преминават няколко надписа за това, че сега си тишинавт в тишината на тишинавтиката и тогава започва същинският психотеатър. Старица (като роля) с вехти дрехи и магично махало те повежда по стълбички, периодично ти дава и взема махалото, сякаш ти казва: "Аз ти показвам, но ти владееш съдбата си!". Постоянно се засичаш с другите участници, влезли няколко минути преди и след теб, но в тишина. Ще репродуцирам някои спомени за преживяното, доколкото разчитам на точността на паметта си. Влизаш в зала, цялата накачена с дървени дрънкалки, от тези, които слагаме по терасите. Тъй като ми казаха, че няма правила, отначало почнах да ходя насам натам и да си дрънкам по дрънкалките. После осъзнах, че в полумрака, девойката с черни криле, усилено се опитва да привлече вниманието ми и да ме накара да я следвам – е, направих го. Очаквах, че може да е много по-разчупено, но се оказа, че постоянно е нужно да следваш някой, за да се придвижваш, като водещите очевадно си имат сценарий и си карат по него, без твърде да го нагаждат към конкретния човек. С това искам да кажа, че беше супер, но че може да бъде много по-супер и творческо. Не само фасилитаторите да водят шоуто, но да имат смелостта и умението да резонират с всеки от участниците равнопоставено. Повечето хора обичат да бъдат водени, но такива като мен, които разчупват всички правила и виждат, че всяко нещо може да бъде видяно и направено или не по хиляди начини, искат повече свобода, творчески варианти и далеч по-високо ниво на интерактивност – именно защото в тишината си проникваш в пространство на безброй варианти… Та, девойката в залата помаха с криле, което задвижваше дрънкалките, след което ме прати в друга зала. В залата имаше тръби, стърчащи от пода и с друга дама си пяхме през тях. Аз отново се опитах да разчупя шаблона, като променях тоналността, ритъма, но жената си я караше на познатата и гласова извивка – тогава си помислих, че малко НЛП умения за синхрон и водене няма да са им излишни. Не съм много сигурен в последователността, но май после в следващата зала ме подканиха да легна на едно легло. На стъкления покрив на сградата видях...човек, сякаш паднал току що отгоре. Ахнах. След секунда осъзнах, че именно това е търсеният ефект, а силуетът на стъклото - покрив, е просто макет. Но, ахването си струваше. След това един джентълмен ме заведе до стар кинематограф, който „задейства чрез светлината от лампичките на ръкава на друг господин. Съответно лампичките загаснаха, а кинематографът заработи “. Тоест, такова бе театрото. После сложиха кутията, изобразяваща тази стара машина, върху главата ми и след малко водене от ръцете на мъжа зад мен и вървене, наистина започна прожекция на сцена как същият господин се намира в гората, вика те с ръка и те води по пътечка. През цялото време стоиш с кутията на главата и докато гледаш филмчето, направено сякаш е много стар лентов филм, човекът зад теб те води. Прекрасен опит за тестване на доверието ти в другия, между другото. Оказа се, че докато съм бил с кутията, сме се качили в асансьора, до над десетия етаж, в друга поредица от зали. Сцената в кутията се промени, сякаш си застанал на ръба, на високо, а сградата, в която бяхме (вертиго тауър) – пред теб. Вероятно се очакваше да спра, но аз тръгнах въпреки гледката на пропаст пред мен и човекът отзад ме пренасочваше и спираше отново. Накара ме да седна и като махна кутията, се оказах пред аквариум с три големи светли риби – опитът ми с гледане на риби от детските години ги оприличи на скаларии, но вероятно бяха други... Погледах ги малко и им се порадвах в тишината. През ума ми премина мисълта: „Тези същества са единствените тук, които се държат непринудено…“ Осъзнах, че прекалената рамкираност на преживяваното, твърде непластичното и определено, без варианти, идващи и от мен самия, ми е тесничко, както би ми било тесничко на мястото на рибите, в рамкирания аквариум. Но, изразявам само градивна критика и въпреки това беше хубаво – просто може повече - много, много повече. Някъде тук или по-късно, седнах в малка стаичка, като изповедалня. Отвори се малко прозорче и от другата страна в мен се взря момиче. Вероятно режисьорът неслучайно е определил именно тя да гледа през това прозорче – очите и бяха интересно изпъкнали, някакси проникващи. Обичам да гледам в очите на хората – виждам душите им в тях. Взрях се в нейните очи, почувствах енергията и, нея. Потърсих ръката и, подържах я. Чак ми беше жалко, че трябваше да затваря прозорчето. След това май следваше зала с три тибетски купи – човекът, който се занимаваше с воденето там, ме насочваше да звънкам по тях, да въртя тояжката наоколо им, за да издадат резонантен красив звук – красиво е, мистично е. Умът наистина спира и освен, че наблюдава над думите и мислите, се зарейва в ядрото на спокойствието. В мен положението е следното: дълбината (или висотата) на това ядрено спокойствие си е там и имам достъп до нея често, още повече когато съзнателно се потопя в нея, в Себе си… Но, дори в тази мистична и пълна със спокойна и мъдра обич тишина, живее един буден наблюдател – отвъд разсъжденията, просто зрител, Аз. От това пространство на тихо и умиротворено наблюдение, се раждат интуиции, които на свой ред преминават в мисли, които евентуално стигат до обичайния вътрешен диалог, логика и телесно, нагонно диктувани усещания и преживявания. Та така… След тибетските пеещи купи, през абсолютно тъмен тунел стигнах до пространство (в пълна тъмнина), където ме накараха да легна и две дами ме държаха за ръцете подкрепящо и ми попяха, като от отвъдното. Асоциирах ги с ангелите на смъртта. А може да бяха и на живота - има ли разлика? Ех, че хубаво… Стана ми супер спокойно – винаги съм обичал смъртта. Не само, защото знам, че няма такава, нито пък защото в този сетивен живот човек реално е по-мъртъв от онова, което в невежеството си наричаме смърт… Смъртта е страшна само за глупеца. А сърцето познава този голям Живот отвъд телесния скафандър и му се радва. По някое време ме завиха с плащ, наистина като мъртвец и ме оставиха да поседя така, в тишината – медитация. А не е ли медитацията смърт за малкия ум и раждане за безкрая ти?! А не е ли раждането и животът в тяло смъртно ограничение за безкрая на духа? Когато имаш опит в медитацията, старото понятие и страх от смъртта изчезват. А смърт ли беше това, или състоянието на зародиша в утробата? А има ли значение какво е мислил режисьорът или собственото преживяване, а в последствие и тълкуване е важното?!  Реторични въпроси за знаещите отговорите! Минах през стеснение – родилен канал, вагина, символично раждане… В следващата зала, цялата в стъкла, почващи от пода, на два пъти ме слагаха да сядам и да съзерцавам отвисоко, после да се залепя, заедно с поредния фасилитатор за стъклото, което в някой определено би събудило страха му от високо и провал… Много полезно и забавно. В същата зала, се гледахме с девойка през кутия, в която имаше кристал, въртяхме си главите и сменяхме перспективите. После сменихме местата си и повторих нейното лягане върху кристала… С друга девойка пренареждахме тридесетина кристала, сякаш пренареждахме себе си и живота си, със съзнанието, че си творец и градиш съдбата си, държейки в ръцете си кристалите на опита си. Разбира се, това са само мои чудесни проекции. Накрая с едно феноменално красиво момиче поседяхме върху възглавници и позяпахме през прозореца, изядохме една мандарина и чувствахме тишината. Беше красива, много красива, с огромни гърди – сякаш, слял се с душата си, гледах отвисоко над битието и житието на личността си. В последното преживяване прелистих атлас на латински, който ми напомни, че е време да се връщам … в реалността.

Красиво изживяване – доволен съм и пак бих отишъл. Още повече, че на изхода се срещнах с част от фасилитаторите, които ми обясниха, че идеите са изцяло техни и че всеки път са различни! Браво, супер сте! 

Благодаря ви най-сърдечно!

Забележка: Поради постоянната нужда от загуба на контрола, от пълно доверие в "ти обекта" и събужданите дълбинно архетипни асоциации, преживяването би могло да крие известен риск при хора с параноидна, психотично депресивна и гранична симптоматика. Това не го прави по-малко ценно, а просто насочено към всички останали. Прекрасна, силна и дълбинна опитност е за Хомо Невротикус Нормалис, за съвременния нормално невротизиран човек. Препоръчвам го от все сърце на всички приятели, клиенти и добри хора, ценящи и търсещи ... Себе си. 

Орлин, тишинавт