Себеактуализация

 Себеактуализация

Забележка (disclaimer): В статията разглеждам себеактуализацията, първоначално постулирана от хуманистичния психолог Ейбрахам Маслоу. Равнозначно ползвам термините себеактуализирал се и здрав човек (както го прави и Маслоу). Сравнявам себеактуализацията със смислово идентични постулати от други психологични, научни и психо – духовни системи. Описвам качествата на себеактуализиралия се индивид, като си позволявам собствено мнение в наименованието, описанията и класификацията им. Сравнявам себеактуализацията със себереализацията. В този скромен текст не предявявам каквито и да е претенции за изчерпателност или строга валидност на изложената информация. По-скоро споделям собствена, творческа гледна точка по темата.

Смислово - понятиен и парадигмален контекст на себеактуализацията 

Когнитивната и поведенческата наука и психология и себеактуализацията

В поведенческата и когнитивна наука, човекът е приеман за своего рода биомеханизъм, в който чрез подходящи стимули, могат да бъдат предизвикани съответни реакции. В такава визия има частичен резон и тя е ползвана широко в програмирането на поведението както на лично,така и на социално ниво. Когнитивната наука надхвърля поведенческата и изследва  перцепцията на подаваните от света и другите същества и хора стимули и пречупването им през вътрешните когнитивни схеми, патерни, вярвания,  обвързаните с тях чувства и емоции. Изследва и способността на индивида за метакогнитивно осъзнаване (самосъзнание) и ръководство на собствените когниции: мисли, емоции, телесни усещания, поведение. Опитва се да изследва дори и интуицията, като автоматичен процес на сублиминално паралелно, масирано и успоредно, многоканално процесиране на информацията в невралните вериги. Но, дори и когнитивната наука и невронаука, тези изцяло емпирични съвременни подходи в изследванията на естествените и изкуствени познавателни системи, не стигат до т.н. в хуманистичната психология себеактуализираща тенденция в човека.  

Тя представлява естествено заложената в организмичната ни природа ендогенна мотивация, тяга към себеразвитие, към себепознание и разкриване на потенциалите на целостта ни. 

В различна количествена степен, но идентична по качеството на импулсите си, тази тласкаща към развитие сила присъства във всеки обект от феноменалния свят. Ако при повечето от животните тя се проявява основно като стремеж към най-ефективно предаване на гените и все по-интелигентно ползване на вътрешните организмични и външни природни ресурси с цел оцеляване, то при човека целите на тази тенденция далеч надхвърлят току що описаните. Достигат до любовта, жертвата като съзнателен, а не инстинктивен избор, алтруизма, преживяването на духовно единство, мъдрост, познание надхвърлящо бинарния интелект. Ако така поставя нещата обаче, бих бил несправедлив към събратята ни животински видове. Висшите бозайници също преживяват сърдечни чувства и познание за свързаност, дори по много по-естествен, директен и незамърсен от интелектуализации начин. Качеството е същото, но спектърът на достигане до евентуални потенциали е по-ограничен.  Ако представим еволюцията като спираловидна вълна, то животните случват пребиваването си в нея една извивка по-ниско от тази на човека и една над растенията. Тук е мястото да спомена схващането на еволюционната парадигма за това, че все по-развиващите се когнитивни способности във видовете представляват единствено страничен продукт на стремежа им към оцеляване. Не че такава визия е погрешна – не е. Ограничена е. Както и цялата когнитивна наука, редукционира далеч по-цялостни и мащабни процеси и явления до двумерната плоскост на частичното си разбиране. 

Аз бих казал, че нарастването на познавателния и себепознавателен капацитет и достигането до все по-мащабни и качествено различни информационни процеси в когницията на съществата, се дължи именно на себеактуализиращата тенденция. 

Тук от собствената ми когниция, към компютърния екран изплува връзката между себеактуализиращия драйв и вечното противопоставяне между креационизъм и еволюция. Дали божествената творческа сила създава явленията или се случва еволюция на принципа на естественото възникване на по-комплексни системи от по-прости единици (emergence)? В когнитивната наука дори съществуват два подхода, които емпирично изразяват принципите на разискваните две перспективи: символен и конекционистки. При първия, познанието се случва на базата на предварително, дедуктивно зададени правила, отгоре надолу (top down). При втория, индуктивно, отдолу нагоре (bottom up) и на случаен принцип се свързват познавателни елементи (например изкуствени или естествени неврони в невронна мрежа), формирайки по-цялостна система. Искам да подчертая, че изключително уважавам когнитивната наука, като изцяло експериментален подход към познанието. Изводите, до които тя стига, са наистина ценни. А стават безценни, когато през закона на аналогията, се погледнат през призмата на една висока и цялостна визия. Тогава в съзнанието на мъдрия, през принципа на „каквото горе, такова и долу“, се сформира все по-богата перспектива за законите на познанието, но и за законите на битието като цяло. При това рядко самите учени имат такава по-висока перспектива. Но са прекрасни и честни труженици, с работата си предоставящи много познавателни„тухлички“, в които интелигентният наблюдател вижда малки части от далеч по-обемното цяло на „сградата“ на познанието. Та, противопоставянето креационизъм – еволюция, за мен е вид когнитивно изкривяване,  фалшива дилема , в която два алтернативни избора са представяни за единствено възможните, докато всъщност има и други. Всъщност така, както индуктивното мислене допълва дедуктивното, а процесирането на информацията на практика се случва едновременно на принципа отгоре надолу и отдолу нагоре, така и творческият потенциал (креационизъм) присъства в еволюционните процеси. Противопоставяне няма, освен в редукционистичната думерност на примитивния ум. В този дух на разсъждения, себеактуализиращата тенденция за творческо разгръщане на потенциала, за осъзнаване на вродения ни капацитет от мъдрост, обич и смисъл, присъства в привидно на случаен принцип случващата се битийност в живота ни. А мъдрите казват, че тази „случайност“ е само привидна, докато всъщност всеки факт, колкото и ужасен или гротескоподобен да е, погледнат през по-високата визия на Твореца извътре ни, е точно на мястото си.  А не е ли именно този творчески потенциал това, което истински дефинира Човека като такъв?!

Психоанализата и себеактуализацията

Ако хуманистичната и трансперсонална визия за човека изцяло приемат, но просто надхвърлят експериментално научните познания, то от психоанализата черпят единствено някои полезни елементи (защитни механизми, психодинамика, някои теоретични постановки…), но като цяло поддържат диаметрално противоположно мнение за същността на човека. Психоанализата приема, че човешката природа в основата си е деструктивно – сексуална, като единствено придържането към принципа на реалността удържат и сублимират човешката разрушителност и похот, при това частично. Хуманистичната и трансперсонална парадигми на свой ред твърдят, че човешката природа е изначално позитивно – конструктивна, творческа, любяща и мъдра. Това, което аз бих казал е, че и двете позиции са верни, но сами по себе си са частични. Да, нагонната природа на тялото на бозайник, през което се проявява същинската Човечност, е деструктивно – либидна и социалната реалност едва – едва удържа и насочва тази егоистична, търсеща територия и власт агресивност. Това е така. Но, от друга страна, Човекът, който единствено ползва тялото на примат, е част от потока на безгранично творчество, любов и светло познание,  свързаност в единството на целокупния организъм на Живота. Двете визии са част от една по-цялостна, холистична визия, която не ги противопоставя, но ги обхваща. Така виждайки нещата, освен социалната реалност, съществува и друг, вече имплицитен, ендогенен принцип , този на актуализиращата, любомъдра тласкаща мотивация – самата същност на човешкото в човека, който служи като пътеводен фар за лодката на човешкия процес в хода на житейските вълнения.

Ще ми се да цитирам размислите на прочутия хуманистичен психолог Карл Роджърс по темата:

„Не бих искал да бъда разбиран неправилно. …Много добре знам, че защитите и страховете принуждават човека да бъде невероятно жесток, незрял, деградиращ, асоциален, способен да причинява болка и щети. Една от най-благодарните и вдъхновяващи страни в моята практика е работата с такива хора, откриването в тях на силни позитивни тенденции, които и при тях, както и при всички нас, съществуват на най-дълбоко равнище“ (Rogers C. 1961, c. 27. On Becoming a Person, A Therapist's View of Psychotherapy, Houghton Mifflin Company, Boston )

Никога не съм твърдял, че човекът е добър. Казвам само, че това което е най-дълбоко в него е позитивно и заслужава доверие. (Rogers C., 1967 b. Carl Rogers speaks out on groups and the lack of a human science - A Conversation with the Father of  the Rogerian Therapy by Mary Hall, In: Psychology Today, December, 1, 19 - 21; 62 - 66)

Не вярвам, че човешката природа е лоша, както не вярвам, че животните са лоши. Не вярвам, че хората са генетично зли. Нещо трябва да се случи след раждането, което ги пречупва. (Baldwin M., 1987, c. 50. Interview with Carl Rogers on the use of the self in the therapy. In Baldwin M & V. Satir (ed.) The use of Self, NY: Haworth, 45-52)”

Трансперсоналната, интегрална и холистична психология и себеактуализацията

Думите на Роджърс силно резонират с извечната мъдрост на психодуховните системи за себепознание. В будизма, тази приложна психология на себепознанието, чрез пантеон от буди и деви, се описват архетипните качества на буда природата, изначално присъща на всяко чувстващо същество.  Аналогично, в езотеричното християнство търсачът на любяща мъдрост, се стреми към разкриване качествата на вродената си христова природа, към вътрешния си Христос, духа си. В даоизма това, което се нарича Дао, а в будизма, индуизма, джайнизма, сикхизма, бялото братство - Дхарма, изобразява както вечноприсъщите вътрешни принципи на любовта, мъдростта и истината (сат, чит, ананда…), така и техните вродени закони на доброто и пътят за достигане до тях.

Карл Юнг нарича процеса на себеактуализация индивидуация. Разликата е в акцента. Докато в хуманистичната психология и психотерапия акцентът е върху социалното включване и житейска реализация, индивидуацията на Юнг е един доста интравертно и интуитивно несистематично описван процес, колкото и усилия да полага авторът да включи и другите постулирани от самия него функции и през социално екстравертната плоскост. Но, това се дължи на характеровите особености на мислителя.

Пряко от хуманистичната парадигма възниква трансперсоналната, която на свой ред черпи мъдрост директно от езотериката. Могат да се направят безброй аналогии, но конкретно спрямо разискваната тема за себеактуализиращия драйв, идващ от психично пространство на вродена мъдрост, аналогиите с вътрешните духовни тела/ принципи в човека са преки… В някои от йога системите дори постигането на едно по-високо ниво на съзнание, се нарича почти идентично – себереализация. Разликата отново е в приземено – приложния характер на себеактуализацията в ежедневния социален бит.

Не мога да не спомена и съвременника ни Кен Уилбър, който интегрира познанието на езотеричните духовни системи с това на съвременната психология в стройна структура от стъпала на съзнанието. Но, тук само загатвам, като приканям читателя да проведе собствено, по-пространно изследване по темата.

Като цяло, оказва се, че освен наличностите на телесната ни природа, съществува една цяла духовна природа, която се стреми да се изяви в кратките ни животи, да се разкрие и преобразува възприятието ни според законите на Виделината, на божественото ни начало. Този именно стремеж на същността ни да обуздае и трансформира нагонно – животинската ни природа, а оттам и социалния ни бит и да ги възвиси до себе си, може да бъде наречен себеактуализираща или още по-силно, себереализираща тенденция.

Маслоу, тази централна фигура в полето на хуманистичната психология и психотерапия, заявява някои основни качества на себеактуализиралия се, или както той обича да се изразява, здрав човек. Ще ги изброя и коментирам, но и ще си позволя собствени вметки, добавки, разсъждения и обобщения.

Качества на себеактуализиралия се/ здрав индивид

Битийна мотивация и живот

Здравият/ себеактуализирал се индивид притежава т.н. битийно тласкана мотивация. Антиподът и е дефицитарната мотивация. При последната, индивидът е воден от липси и нужди, които с усилията си се стреми да запълни. При битийната мотивация обаче, усилията на човека са тласкани не от липси, а от наличието на преливащо творчество, любящо вдъхновение, призвание, стремеж към изразяване на красотата и доброто. Въз основа на тези си размисли, Маслоу говори за Д – живот и Б – живот, дефицитарен и битиен живот. Тоест, за живот, тласкан от начин на мислене и състояние на съзнанието, основани на липси и запълването им или на потенциал и реализирането му. Да имаш или да бъдеш?!

Стабилна връзка с консенсуса за реалност

Себеактуализиралият се човек съзнава твърде добре относителността и субективността на понятието реалност. Съзнавайки, че той самият е творец на собствената си реалност, здравият индивид е както здраво стъпил на нозете на логиката и здравия разум, които го правят много адекватен в социалната реалност, така и притежава пряко общение с реалността на творческия потенциал извътре си. За него с пълна сила важи българската поговорка: „Главата в Небето, краката на земята!“.  Здравата и прецизна логика правят себеактуализиралия се човек  психично стабилен и устойчив. Защото, както казваме в психотерапията, „Чувстваш това, което мислиш!“ и когато когницията притежава стабилна логика, свободна от невротични когнитивни изкривявания и защитни механизми, чувствата следват въпросната стабилна сигурност. Същевременно, идентификацията с вътрешния безкрай от потенциални възможности прави такъв човек много артистичен, творчески, способен да измества границите на консенсуса за нормалност, да разширява представите за допустимо, да владее хаоса, вместо да робува на суетата на скования ред.

Спонтанност

Каква е разликата между спонтанността и импулсивността? При спонтанността, човек действа според критериите на творческата си вътрешна природа, според законите на любящата мъдрост, които той добре осъзнава. Импулсивността е действие, тласкано от животинската, нагонна природа. Импулсивността не е непременно лоша или ниска, но често може да бъде разрушителна и неконструктивна, несвързана с реалността на потенциала или тази на социалната реалност. Спонтанността представлява свързаност с творческата вътрешна реалност и действие, тласкано от нея. Себеактуализиралия се човек идентифицира себе си с творческия си капацитет и ако ограничава понякога спонтанността си, то е единствено поради добрата му социална включеност и уважението към схващанията и лимитите на другите. Когато обаче социалните норми и клишета за правилност противоречат на вътрешните етични норми на здравия, свързан с реалността на потенциала, с вътрешната си божествена етика индивид, той с лекота ги прекрачва. Здравият индивид слуша и чува онзи сърдечен разум, спонтанността на който е свързана с една по-обемна и светла, недуална реалност.

Призвание

Себеактуализиралите се хора познават целта на пребиваването си на тази земя. Те добре осъзнават мисията и призванието си и с цялата си душа, ум, сърце и воля ги следват. Не пре-усложняват нещата, проблемно фокусирани са и търсят ефективни решения. Но и се радват на всяка стъпка от пътя си. Тоест, докато са фокусирани в целите си, се наслаждават и благодарят на всеки миг в процеса на постигането им. Докато не губят от поглед главната си насока, умът им присъства във всяко едно сега от потока на следването и.

Възраст

Ако някой живее себеактуализирано още от ранна възраст, то той е един от малцината гении на планетата ни. Обикновено обаче себеактуализацията започва да се случва на възраст над 35 - 40 г., след много преживени тежки опитности, провали и въздигания, проби и грешки, отчаяние и възкачване, любов и предателство, пречки и преодоляването им. Когато обаче след целия преживян и смлян качествено житейски опит, човек започне да долавя преминаващия през него творчески поток, да преживява себеактуализиращата тенденция през чувствата и клетките си, в него разцъфтяват таланти, разкрива се безграничен потенциал, който носи смисъл (логос) и щастие, когато бъде следван.

Автономно самоопределяне

Себеактуализиралите се индивиди разчитат силно на собственото си мнение и преценка. Дори целият свят да твърди противоположното, ако такъв човек чрез сърдечния си разум (потенциала си) и здравата си логика стигне до различно становище, той би държал на него. Но, това не е някакво хлапашко перчене, а резултат на дълбока вътрешна мъдрост, съчетана с прецизна логика и остър интелект. В такъв дух на разсъждения, здравият човек е силно самоуверен. Но, отново, самоувереността му не е резултат от някакви инфлационни его напъни, а естествено следствие от автентичността на потенциала му, протичащ през дълбокото му смирение. Именно защото умее да смири егото си, през актуализираната личност протича потокът на Живота, мъдростта на Битието. Затова, когато самоуверено се заявява, той не предявява его претенции, а позволява на Бога да се изявява през него. Себеактуализиралият се човек знае, че случайности няма, че всяко събитие и човек, случващи се в живота му във всеки момент са най-нужните за него точно тогава за научаването на уроците му в земното училище. Знае, че сам гради съдбата си с менталната си, емоционална и поведенческа реакция на събитията и че светът нито повече, нито по-малко отразява вътрешния му свят. Здравият човек знае, че не винаги може да види цялата картина, но че винаги има такава и че тя винаги, без изключение е за добро. Затова приема нещата, хората и света каквито са, знаейки, че нищо не е вечно и постоянно в този свят на преходност. Стремейки се да промени света в по-добър, той първо и преди всичко променя себе си.

Самота, но не и самотност

Себеактуализираният индивид искрено обича хората и чувстващите същества въобще. Но, постоянният шум и суета на тълпите му идва в повече. Той цени самотата си. В нея той не се чувства самотен, а спокоен и центриран. Тя за него е време за творчество, сливане с природата, възстановяване на баланса, интензивна свързаност с потенциала си. Здравият човек определено не е самотник. Просто цени уюта на тишината и креативните заряди, които протичат през нея.

Радване и благодарност за малките неща

Здравият човек мисли високо и има големи цели, но се радва и благодари и за най-малките неща. За всяка хапка храна, глътка въздух, ден и миг от живота си. Благодари за успехите, но прегръща и неуспехите, знаейки че са просто подходяща обратна връзка и учене. Тъй като има връзка със самия извор на любовта, щастието и добруването, актуализиралия/ себереализиралия се човек вече е постигнал това, към което съзнателно или несъзнавано се стреми всеки човек: смисъла (Логос)! Въпреки това, вече от позицията на преливане от енергия, вместо на липса, в актуализиралия се човек напира сърдечната потребност да дава от преизобилието си, да разпръсква светлината на мъдростта и радостта на братолюбието в тъмнината наоколо му. Така че, такъв човек е действен – работи активно в сферата, в която се изявява и твори. Но, докато постига целите си, докато разпръсква пламъка си, се наслаждава и на най-малките благини или пък на трудностите, малки или големи. Защото не ги възприема като проблеми, а като нужни стъпала, възможности за обогатяване с познания и мъдрост в процеса на израстване и учене.

Оригиналност

Здравият човек се учи и ползва опита на братята си, но и с готовност сам стига до собствените си житейски открития. Понякога преоткрива „топлата вода и колелото“, но и от това черпи полза, тъй като наученото чрез собствен опит е многократно по-интензивно проникващо в дълбочината на преживелищността, на всяка клетка и паметов неврон. Тъй като не се бои да експериментира и вярва на преценката си, актуализиралият се творец нерядко стига и до новаторски, оригинални, трансформативни и инспиративни (виж нива на творческия процес) открития. 

Силна индивидуалност при идентификация с човечеството и емпатична обич към ближния

Както ще стане дума по-долу, себеактуализиралият се индивид синергетично съчетава противоположности, които за масите са антагонистични. Така за него е напълно естествено, при дълбокото му преживяване на цялостност и единство с братята си хора и чувстващи същества въобще, да поддържа и силна индивидуалност. Искрено да цени и уважава другите, колкото цени и уважава и себе си. Или може би, именно защото силно уважава и оценява творческия си потенциал, на който се доверява и с който се идентифицира, цени и потенциала в ближния си. Няма противоречие, но единство на противоположностите. Не разпад, но синтез. Както една телесна клетка е нужно да бъде здрава и силна, с добри клетъчни стени, за да бъде част от по-голяма организмична цялост, така и здравият индивид умее да постави здрави граници, цени и уважава индивидуалността си. Затова цени индивидуалността и на другия в общото колективно цяло.

Холистично единство на противоположностите

Ако за повечето хора е нормално в мисленето, визията и разбиранията им да присъства мислене от типа или/ или, черно/ бяло, при здравите хора се ражда различна, по-висока и всеобхватна, така да се каже, „шарена“ визия. Спомняте ли си как като дете, докато сте гледали филм с родителите си, сте питали: „Мамо, кои са добрите и кои са лошите?“  Това е вид инфантилно мислене, вид когнитивно изкривяване. А всъщност, никой не е изцяло добър или лош или е и едното и другото едновременно според контекста, според обекта на съотнасяне, тоест ако за някого нещо е добро, за друг може да е лошо, а за трети неутрално…  

Ето някои примери за дихотомно, черно бяло мислене: аз съм привърженик на западния стил на живот и не разбирам източния; дясно хемисферно ориентирана съм, обичам творчеството и ненавиждам ограничената логика; жените са добри, мъжете са задници … или мъжете са силния и качествения пол, а всички жени са кучки…; обичам котки, но ненавиждам кучета; човек трябва да се отнася сериозно към живота  -авантюрите са за тийнейджърите … или … животът е една игра, илюзия, така че няма нужда да поемам отговорност за каквото и да е, а само да се наслаждавам; Аз обичам да общувам (екстраверсия) и ненавиждам, когато някой потъне в някакви дълбоки размисли вътре в себе си (интраверсия); човек е колективно същество и трябва винаги и за всичко да се съобразява с другите (краен колективизъм)… или… човек сам се е родил и сам умира, затова трябва да прави винаги и на всяка цена каквото на него му се иска и да не се съобразява по никакъв начин с другите (краен индивидуализъм); сексът е мръсен, любовта е важна… или … любовта е само обикновена биохимична реакция, когато липсва достатъчно секс; религията, това е опиум за масите, залъгалка за глупци – науката е всичко… или… науката е жалък прощъпалник, а религията отдавна е стигнала там, където науката може би ще бъде след хиляди години.

А ето как себеактуализираният индивид би видял горните дихотомии: обичам удобствата и подредеността на западния начин на живот, живян с пълнежа от разбиране и мъдрост на изтока; еднакво добре творя интуитивно и с вдъхновение, но и в същото време добре следвам здравата и прецизна логика; има мъже и жени всякакви. Всяка личност съдържа в себе си и мъжки и женски качества и е важно те да бъдат в баланс. Мъжът и жената са като двете крила на една птица – само с едно тя не може да лети; котките са толкова женствено грациозни, а кучетата така по мъжки дисциплинирани и верни – прекрасно се допълват; има време за сватба, има време за брадва. А защо ли пък не, докато върша сериозните дела, да не им се наслаждавам и го правя по-игриво и весело – така и работата върви по-леко и денят става песен; обичам да общувам, но понякога ми се иска да се оттегля в самота, за да дам ход на творчеството, което иска да протече през мен; човек е добре да уважава и почита другите, но не и да се съобразява прекалено с ограниченията им. Обичам хората, но когато знам, че съм прав, заявявам мнението си и действам според гласа на сърцето си, дори това да противоречи на разбиранията на другите; любовта е всичко. А сексът, когато е правен с любов, се превръща в част от нея; науката, без религиозния устрем и етика, се превръща в бездушна. Религията, без здравата научна скептика, се превръща във фанатизъм. Двете са неделима част от една и съща монета.

Гражданин на света

Себеактуализиралият се човек, естествено, притежава известна съпричастност към дадена култура и националност, гражданин е на определена държава. Но, мисленето и световъзприятието му го определят по-скоро като гражданин на света или дори на … Вселената. Здравият човек е просто… Човек. Мисленето му не е дори интернационално, защото е наднационално. В понятието му за жители на планетата равнопоставено са включени дори не само хората, но и животните, растенията и въобще, както казват будистите – чувстващите същества.

Любящо творчество

Любовта на здравия човек не е искане, а даване, протичане отвътре навън, от вътрешния извор към обекта на любовта. Тоест, не е дефицитарна, а битийна. Както и целият им живот. Любовта на невротика е искаща. Тя е незапълнена дупка, която вечно тегли още и още енергия, внимание, грижа, разбиране, подкрепа, изисква, не спира да изисква още и още… Такова невротично взаимоотношение всъщност няма много общо с любовта, но по-скоро с търговията. Депозирам в теб еди си колко внимание, усилия, грижа, секс, време, но очаквам същото или повече. Любовта на зрелия, здрав човек е различна. Да, приятно е да бъдеш обичан, да ти се отвърне със същото. Но, ако не се случи, отвътре има цял океан от любов – ти самият си тази Любов. Тогава обичаш и даваш от любовта си, защото не можеш да не даваш – тя иска да тече, да се излива. Между впрочем, този напор на самостойната обич на зрелия индивид е друга подходяща метафора за постулираната от Маслоу „себеактуализираща тенденция“.

Тази стремяща се да се прояви енергия конкретно се проявява като едно от централните качества на себеактуализиралия се човек: творчеството. За някого това е писането, за друг рисуване, актьорско майсторство или музика, за трети научна или религиозна дейност… Според нивото на разширение на съзнанието, според достигането на висота в нивата на когнитивния потенциал, се проявява и съответния вид творчество: комбинативно, изследователско, трансформативно, инспиративно. Но, много важно е тук да се каже следното. Творческата способност на себеактуализиралия се човек не е единствено и само фокусирана върху някаква област или конкретна дейност. По- скоро тя е умението всеки житейски акт, бил той професионален, междуличностен, до най-малките дела, да бъде правен творчески. Тоест, вдъхновено, с интерес и съзидателен, емоционално - енергетичен заряд.

Жива етика

Ако за масите от хора етиката е нещо, което присъства в някакви учебници, нещо сухо и натрапено отвън, което трябва да се спазва от „немай къде“, то при здравите хора нещата стоят различно. Етиката при тях извира от разкритата вътрешна мъдрост, от т.н, сърдечен разум и допира до нива на съзнание, далеч надхвърлящи малките ни социални параметри. Има вродена етика, закони на Живота, които присъстват навсякъде, в книгата на живата природа. Когато човек умее да живее от душа и познава законите на любовта, мъдростта и свободната воля преживелищно, тогава в него присъства особена, жива етика, която няма нужда да бъде втълпявана отвън. Защото е част от изначално човешкото в Човека. Тази жива етика по-често съвпада с малките социални норми. Но понякога се разминава. Тогава здравият човек прави своите избори.

Океанични преживявания

С думата океанични Маслоу бележи молитвените и медитативни състояния на съзнанието. Цялото му описание на себеактуализацията, в оригиналния му вид, е определено приземено. Това наистина е чудесно, тъй като какво ни ползва зрялата и здрава психика, ако не може да бъде приложена в ежедневния бит?! Същото се отнася и до т.н. океанични преживявания. Да, в по-високата си степен те са идентични с тези на световните психодуховни системи за развитие на съзнанието. Но, както в самите системи, така и в описанието на хуманистичната психология, постигнатите духовни състояния не са самоцел, а целят вписването им в делничния бит така, че да превърнат живота на самия преживяващ ги и на заобикалящите го, в по-добър, хуманен, любящ и благосърдечен. Та, според Маслоу себеактуализиралите се люде имат достъп до океаничните състояния на съзнанието. Не може да нямат – защото от тях именно извира самият себеактуализиращ драйв! Тук е и пресечната точка на теорията на хуманистичната психология с извечните духовни системи. Себеактуализацията се превръща в Себереализация. Единствената разлика е в нивото на постигане на съзнателност. Ще ползвам стройната терминология на Кен Уилбър, тъй като до такава самите хуманистични психолози не достигат, поне що се отнася до висотите на развитие на аза. Себеактуализиралият се индивид на хуманистичната парадигма достига не по-високо от това, което Уилбър нарича „Кентавър“. Човек, който прекрасно интегрира тяло и психика, притежава широка, холистична визия – логика, с която с лекота вижда дълбинните аналогии, допълване и цялостност между различни, дори външно противоречащи си системи от познание, тоест способен е на крос парадигмална интеграция. Такъв човек притежава и доста от описаните по-горе характерови качества. Не всички, разбира се… Себеактуализиралият се индивид от хуманистичната парадигма е мъдър, достоен жител на планетата и Вселената. Той не задължително обаче се занимава с конкретна форма на психодуховно развитие или следва някакъв духовен път. А понякога го прави. Но нивата, които са достъпни на себереализиралия се човек, нему не са известни, макар че може да се досеща за тях през интуитивните си опитности.

Себереализиралият се човек освен, че споделя повечето от описаните досега характеристики на себеактуализация, е разтворил в себе си една различна визия. Проницателна визия, при която в него се разтваря различна разумност, определяна вече не толкова и не само от мозъчния предавател на информация. Условно наричам тази различна когниция, духовен разум. Едно архетипно, каузално и недуалистично възприятие на света, живота и чувстващите същества, в което неизменно присъства алтруистична любов, достъп до живите, гравирани в самото битие закони на Живота – Дхарма, служещи като сигурен компас за справедливост и съчувствие, свързаност и познание за единство с потока на Живота, благоговеен възторг пред величието на Бога и свята отдаденост в безкористното му служене.

Себеактуализиралият се човек си е просто… човек

Има си своите слабости, вкусове, предпочитания, характерови кривотийки, особености. Тъй като е надхвърлил ординарното мислене на тълпата, нерядко може да изглежда наистина странно в мисленето, поведението, делничните неща. Когато е фокусиран в някаква задача, може да бъде пословично разсеян за заобикалящото го – не поради друго, а поради силната конвергенция на съзнанието му около обекта на фокусиране. Себеактуализиралите се хора са… различни.

Речник на термините:

-          Когниция – психика, познавателна функция

-          Сублиминален – автоматичен, несъзнаван

-          Организмичен – естествено природен, телесен

-          Холистичност – цялостност

-          Недуална когниция – умът на просветлените. Виждане на света отвъд двойнственостите.

-          Дхарма – законите на Битието. Термин, ползван в бялото братство, индуизма, будизма, джайнизма, сикхизма. Аналогичен с китайското Дао и християнското Бог (в езотерично разбиране).

Ползвана литература:

-          „Психотерапията на Карл Роджърс. Емпатичното терапевтично интервю.“ Росица Георгиева. Издателство „Изток – запад“, София, 2012

-          „Теория за себеактуализацията: Ейбрахам Маслоу“, Мария Вълкова

-          „Интегрална психология“, Кен Уилбър. Издателство „Дилок“, 2004

-          „Трансперсонална психология. Свещена сексуалност“. Орлин Баев. Издателство „Данграфик“, 2009

Орлин Баев

-