Срещата

В ролите:

- Саша - Саша
- Ник - Орлин                


  Саша стоеше пред вратата. Подпираше се на парапета на стълбището и се опитваше да се успокои. Предстоящата среща я плашеше. Беше я искала, сама беше уговорила часа си при терапевта. Сега младата жена се чувстваше зле. Страхът я беше сковал и дори ѝ беше трудно да диша. Не ѝ се случваше за първи път, макар невидимо трепереше цялата. Именно това беше причината да потърси съвет от човека, срещата с когото очакваше. Беше ѝ втръснало да трепери като лист, а за малко страхът и притеснението да я провалят и на един изпит в университета. Не знаеше как да се справи, а не искаше да се откаже от амбициите си, да се занимава с публично говорене и дебати. Всяка изява, обаче я докарваше до треперене, паника и забравени мисли. Саша се справяше, но винаги чуваше, че ако не се притеснява е щяла да направи прелестна реч.

                Това беше една от причините да потърси съвет от специалист. Притеснението от срещата я владееше от миналата нощ. Почти не беше спала, вместо това беше създавала сценарии за протичането на разговора. Предишните ѝ срещи с психолози и любителските знания по психология дадоха достатъчно поле на ума ѝ, да рисува картини на всяка дума и жест. Напълно безпочвени, без намек за реализъм.

                Съсредоточена в опити да се успокои, за да остави определено първо впечатление, тя се стресна, осъзнавайки, че вратата се отвори. Бързо залепи деловата си усмивка и заговори с официален тон, който бе усъвършенствала в университета. Срещу себе си видя един усмихнат човек. Неговата усмивка беше искрена, за разлика от нейната.

                Влезе и седна. Продължаваше да се чувства зле, беше скована и дишаше трудно, но положи усилия и седна по начин, за който в книгите пишеше, че означава спокойствие и самоувереност.  Беше чела книги за езика на тялото и се опитваше да приложи прочетеното. В началото си мислеше, че владее положението, опитвайки се да игнорира напрежението  в душата си. Виждаше, но повече усещаше колко контрастно е поведението на Ник на нейното. Докато тя полагаше неистови усилия да не покаже истинските си емоции, срещу Ник беше спокоен, истински уверен и много усмихнат. Това правеше актьорския етюд на Саша още по-труден. Разговорът  вървеше по свой, собствен сценарий, съвършено различен от всички, които тя бе написала през миналата нощ в ума си. Емоциите вземаха връх в нея и това я уплаши. Без да усети започна да се оглежда из стаята. Не виждаше нищо. Търсеше само малко спокойствие и минута, в която да се скрие някъде, за да свали маската си.

                Тогава чу думите на Ник:

-          Седни, както ти е удобно. До кога ще играеш театър?

Край! Цялата сладка илюзия, че контролира нещата се срути за миг. Саша осъзна, че едва се крепи на ръба на дивана. Беше седяла „като статуя“ достатъчно време, за да започнат мускулите в тялото ѝ да изпращат сигнали за болка. Напрежението беше взело своето. След като илюзията за контрол и самоувереност беше история, младата жена се отпусна. Нямаше какво да губи. Лека, полека спокойствието на Ник започна да я залива. Разговорът тръгна много по-спокойно и същевременно много по- емоционално. Саша разказа неща,които не мислеше да каже.  Всичкото напрежение се стопи благодарение на спокойното присъствие на Ник, което я заля като вълна от спокойно доверие.

Когато напрежението се стопи изцяло, младата жена беше залята от други емоции, не по-малко силни от него. Силни и противоречиви, те едва не я оставиха без дъх отново. Объркана и уплашена от силата на спомените си, тя отново се скри зад маска, опитвайки се да скрие истинските отговори.Трудна и абсолютно безсмислена задача.  Абсолютно излишно и напрягащо криене, в името на илюзията за сила.

В същото време емоциите съвсем ескалираха, след една неочаквана реакция и постъпка на терапевта, която стресна Саша. Рязкото връщане към болезнен спомен от детството я накара несъзнателно да се свие и отдалечи от него –от спомена и от човека, който неволно го беше върнал в съзнанието ѝ. Разбра, че го е направила, едва когато усети ръцете  на Ник на раменете си.  Страхуваше се да го погледне, защото сълзите, които Саша криеше до сега, бяха на път да потекат, а тя не искаше да рухне.

Безпътицата, в която тя се луташе от години беше на път да се разплете. Младата жена не знаеше как точно ще стане това, но го усещаше. Въпреки цялата палитра от емоции, тя знаеше, че тази среща, в онзи горещ августовски следобед ще промени живота ѝ. Знаеше го не умът, а нейното сърце.

Саша