Интервю за тревожността и живота в сайта на един успешен бг предприемач - Марин

(Линк към интервюто в сайта на предприемача Марин)

Говорим с Орлин Баев за тревожността и страховете. Трудно ми е да представя Орлин като психотерапевт, хипнотерапевт, духовен човек, защото е ограничаващо. Орлин е човек, имащ смелостта да се спусне в дълбокото на човешката душа, да намери човещината, любовта, смирението. От години Орлин помага на клиентите си да разградят невротичните страхове и да вдишват отново с пълни дробове от магията на живота.

Орлине, съдействал си на много клиенти да изпратят по живо, по здраво развилнялата се тревожност. В блога си и в книгата си „Психология на смелостта“ пишеш много по темата. Можеш ли да ни предложиш два навика, които да приложим в ежедневието си, за да разхлабим колана от тревожност.

Мога и повече! :)

1. Четене на добри книги – защо четене? Защото съвременният човек, увлечен в зяпането на визуални стимули, развива ментален дефицит на вниманието, неспособност за фокусирано и задълбочено усилие, липса на търпеливо следване на дългосрочна цел. А следването на цели, идващи от целостта, от душите ни, е една от гаранциите за преобразуването на нормалния стрес в силен, щастлив и смислен живот! Четенето, освен познания, създава предпоставки за разтварянето на вътрешна мъдрост, философски мироглед, но и психологична култура, които пряко спомагат за преобразуване на тревожността.
2. Четири или повече пъти седмично спорт: защото изгаря ендокринния корелат на стреса, адреналина, но и представлява психотелесна практика, при която тялото, а оттам и психиката се поставят в условията на здрав стрес. Така цялата система свиква със здравото усилие, а психичната реакция на стреса от потискането му или бягането от него, се преобразува до приемането му с охота и воински дух на себепредизвикване. Така стресът се превръща в жизненост, сила, висока мотивация и вдъхновение. Разбира се, всичко с мярка! Особено корелиращи със съвременното бизнес ежедневие са бойните спортове. Те, освен физическо усилие, са и психотелесна и психодуховна тренировка – директно предпоставят развиването на смелост, мъжественост, решителност и готовност за адекватно и със себедоверие действие в напрегната среда. Спортът, когато е практикуван съзнателно, се превръща в динамична медитация, а изковаваните в него качества неусетно се прехвърлят като отношенчески нагласи във всяка житейска сфера. Разбира се, не само бойните, а всеки спорт е добър, когато е правен с желание и радост.
3. Медитация: при редовната ѝ практика, комбинирана с дихателни и психоенергийни упражнения, самосъзнанието се прехвърля във вътрешния зрител. Човек се разидентифицира от маймуната на ума, а последната постепенно се научава да притихва смирено пред безкрая от потенциал, обич, жива мъдрост, светла сила отвътре. При медитацията се случва естествено преобразуване на страховете – когато умът притихне, огромна сила и светлина заливат подсъзнателните наличности и стапят тревожността. В началото, когато човек я пробва, правилото е, че умът започва да крещи: „Не, това са глупости! Това не е моето нещо. Обади се по телефона! Виж оня документ!…“ Умът се страхува от медитацията. За него тя е нищо. За духа обаче е всичко. Принципът е следният: колкото повече потенциал се събужда, толкова и тревожност се разкрива в нас. Колкото пораснем нагоре в потенциала си, толкова по-надолу слизаме в подсъзнанието си. Затова освен блаженство и творчески потенциал, медитацията е и сериозна работа по себе си. Поне истинската – тази отвъд наивния позитивизъм на западния човек.
4. Запознаване с основните принципи на световните духовни учения. Ще видиш, че при по-добро вглеждане, паралелите са толкова много и качествено идентични, че водят до един общ източник от жива обич, светла мъдрост и свободата да бъдеш Себе си! В духовните учения са вложени глобални насоки, които пряко резонират с богатството на вътрешния ти потенциал от сила и смисъл и водят към него. Не говоря за външни църкви, догми, следване на дадена деноминация, а за следването на духа си!
5. Понякога, когато някои проблеми и трудности ни измъчват и не успяваме да ги преодолеем сами, е добре да проявим интелекта си и потърсим помощ от специалист – психотерапевт за няколко помощни сесии. Защото психотерапия търсят високо интелигентните и мотивирани хора, които ценят живота и времето си на тази земя, знаят че то е ограничено и затова когато има даден проблем, търсят решението му, намират го и продължават помъдрели пътя в силата си!
6. Слънцето, водата, природата и общуването с нея, разбира се. Когато човек живее от сърце и душа, природата се превръща в жива книга – книгата на живата природа. Паралелното мислене на интуицията, но и сърдечният разум виждат в природните закономерности, в живота на флората и фауната дълбоки послания, законите на битието, които водят стъпките в личното ежедневие. А отвъд всичко, красотата, посланик на любовта, изпълва и най-малката ежедневна рутинност с вълшебството да познаваш и живееш единството си с целокупния живот.
7. Адекватно планиране и връзка с реалността: често си мислим, че следваме собствени цели, докато всъщност само изпълняваме сугестирани в нас от възпитателите и обществото програми. Когато опознаем себе си, премахнем „облаците“ на страха, тъгата, вината и срама, тогава познаваме призванието си. Когато го следваме, планираме краткосрочните и дългосрочните си цели не от празно фантазиране, нито само от суха логика, а от интуитивно вдъхновение – следваме тихия „глас“ на душата, на Себе си. Тогава и логиката и визуалната представност се явяват добри, услужливи помощници в пътя на конкретизиране на призванието ни. Тоест, умът се явява добър слуга, но нищо повече. В Бхагавад Гита (индийския аналог на библията) се казва: „Следвай собствената си Дхарма (съдба), колкото и примамлива да е чуждата!“ . А връзката с реалността – когато познаваме истинските си цели, от ментални, е добре да ги приземим до количествено измерими, пипними, постижими, навременни, поставени в реален контекст, съобразени с реалните ни ресурси, помощници и условия. Тогава мечтите се превръщат в реални цели, които с радост и вдъхновение следваме, радвайки се не само на постиженията, а на всяка стъпка по пътя на този чуден живот!

В твоя статия даваш голямо количество полезна информация за паническите атаки. Какво се прави след първата паническа атака? Чувал съм, че ако не бъде приета спокойно, на всеки втори физически дискомфорт му се лепи етикетчето “panic attack” и хората ефективно си самовнушават панически атаки под път и над път.

Когато те разтресе първата паник атака, най-важното е да се информираш от подходящ източник какво си преживял, че нищо кой знае какво не се случва, а че просто някои потиснати дотогава подсъзнателни наличности са експлоадирали, за да ти помогнат да преобразуваш стари нагласи, вярвания и модели до адекватни със силата и мъдростта на духа ти. Да, животът е мъдър, случването на паника не е случайно, а фасилитиращо развитието ти до по-цялостен, спокоен, силен, смел и щастлив човек. Тревожните разстройства въобще, не са нито болест, нито наказание, а изключително силна и неслучайно дадена ти възможност за себеопознаване и развитие, за учене и „наливане на ново вино в нови мехове!“ Ако избереш кривите лабиринти на вярването, че си злощастна жертва, на мрънкането до безкрай, на убедеността че си болен, на „маршируването по моста на оплакването“ в разни форуми и нет групи на оплаквачи, до падането в капана на хронифицираното състояние, поддържано и от химическата дрога,  овеществена част от менталното потискане, изтласкване и бягане от сянката си, продавана щедро от легализирани наркопласьори – това е слаб избор. Изборът вместо да се учиш, да „бягаш от час“… Може, но ще се наложи да повтаряш часа и класа още и пак и пак… Да, в последното десетилетие паническите атаки са някакси модерни – за тях се тръби по всяка медия и недай си боже да ти претупка сърцето от турския сериал и джипито вече те е диагностицирал (или ти сам си го направил) с паническо разстройство. Често социалните тревожни атаки, хипохондричните и хистерични пристъпи, дори и естествените житейски вълнения са погрешно диагностицирани като панически атаки…

Какво да правим като получим паника ли? Нужно е да излезем от порочната въртележка от негативно мислене по отношение на телесната симптоматика и самата паника, да променим отношението си от страх от страха към спокойното му приемане, с осъзнаване на уроците, на които щедро ни учи, да се научим от отбягващо, да превърнем поведението си в предизвикващо страха смело и с радостна готовност. Така се сприятеляваме с него, отношението ни към взрива от адреналин вече е на пълно с доверие отпускане във вълната му. Така и телесните реакции и симптоматики се стапят, адреналинът вече събужда не производството на ужаса на кортизола, а на вдъхновението на допамина, окситоцина, ендогенните вещества на щастието.  На по-високо ниво, когато това отношение е усвоено чрез методите на психотерапията, се практикува спокойно, майндфул/ медитативно отношение на пълно с доверие и релаксация присъствие в страха, което го неутрализира за секунди и променя химията по споменатия начин. Няма безстрашен човек, а смелостта не е липса на страх, а прегръщането му от позицията на смиреното себедоверие!

Занимаваш се активно с йога и медитация, имаш над 7 години в Карате Киокушинкай, работил си много активно с контрол над импулса. Има ли базово упражнение, което можем да правим, за да засилим волята?

Иска ми се да имах повече да кажа по въпроса на дело. Аз самия има много да уча и усвоявам по-стабилно присъствие на волята. Удава ми се при волята, която изисква усилия при следване на цел. Там съм маратонец, образно казано. Когато обаче става дума за отнемане – например за хранителен режим, въздържание в какъвто и да било смисъл, изпитвам затруднения…

Един естествен начин за развиване на волята, е вече споменатият редовен спорт, но и ежедневното волево усилие при следване на професионалната посока. Като говоря за воля обаче, винаги имам предвид не насилие над себе си, а усилие, зад което стои любовта. Когато нещо ти харесва, волевите усилия в посока реализацията му са благословени. То е като усилията при тичането или при набирането на лоста – превръщат се в радостна медитация, в зареждаща с мотивация дейност, при която все по-нарастващия волеви „мускул“ носи все повече въодушевление.

По-трудни, поне за мен, са начините за развиване на волята при отлагане и лишаване от удоволствието –  от храна и сексуалност примерно. Един ден на вода или плодове седмично вече е изключително силна предпоставка за развиване на волята. Навикът за следване на удоволствието притиска отвътре с импулсите си, заставя. Колкото и да се реструктурират автоматизираните когниции, да се практикува автосугестия и молитва, решаващо остава любящото, волево усилие по издържане свободен от стария навик. Примерно петък – ден на вода. Изключително силна и пречистваща практика е това. А през седмицата – леко, но постоянно волево усилие по подбор на храните количествено и качествено, без прекалено интелектуализиране, просто като волево усилие. Всички знаем за ползата от плодовете, зеленчуците, белтъчините и за добрините, до които води ограничаването на въглехидратите и мазнините в диетата. Оттук насетне обаче, важно е приложението. Волята е да сложиш ограда на психичния си и поведенчески дом, да се заявиш твърдо, спокойно и решително в свободата си! Някои противопоставят волята на въображението. Това са абсурди – всъщност добрата визуализация подпомага здравата воля. Но, без воля не може. Човек се превръща в аморфно мекотело…

Споменавал си, че работиш с парадоксално намерение. В блога си даваш пример. До каква степен мислиш, че можем да надуваме ирационалните си негативни мисли като балон, докато се пукнат и има ли ситуации, в които е по-добре да не подхождаме провокативно.

Парадоксалното намерение е силен метод. Премахва борба/ бягство механизма, като смело поставя човека в допир до ирационалния му страх, което го десензитизира. Ползва се обаче след известна подготовка – първо, след здраво стъпване на „краката“ на твърдата логика и връзка с реалността, когато различаваш ирационалната, субективна природа на страховете си, виждаш заблудите, изкривяванията и невротичните псевдо защити в тях. После, подходяща междинна техника ефилмовата – в състояние на релаксация, се дисоциираш от вътрешния си страхов филм, осъзнавайки че е само един филм, нищо повече. Когато си си поиграл с този филм, пускал си го спирал си го, отдалечавал си го приближавал си го, преживявал си страховете си от позицията на зрител, от дистанция, вече разбираш с тялото си, дълбоко преживелищно, че те са в теб, но са относителни, субективни и нереални. Тогава идва ползването и на парадоксалното намерение – в състояние на транс, разговорна хипноза или психотеатър, страховете се магнифицират с помощта на много хумор, докато се превърнат с пародия, в гротеска и … изчезнат. Някои хора така и не успяват да изпълнят тази техника правилно. Защото не е само техника, а е принцип. А той е следният: когато страховете започнат да се преувеличават, е нужно да се продължи смело напред. Ако спреш, поради ирационалната си вяра в реалността им или поради магическо мислене, се въртиш в кръг… Силен метод е, когато е прилаган от смел терапевт спрямо готов за промяна пациент! Ползвам го постоянно – просто резонира с личността ми. 

Като че ли често хората се плицикаме на брега на живота и ни е страх да се пуснем по течението. Дали е его, дали е мързел, дали е страх, дали суета. Каква според теб е причината и как да „скъсаме въжето“?

Този въпрос пряко корелира с току що написаното. Нужно е да се осмелим да прекрачим границата на илюзорните си вторични печалби, статукво и заучена безпомощност, подхранвана от стадното мислене. Когато мислиш свободно, виждаш че параметрите на тълпата са само малки коловози, опционални жалони, които следваш, имайки връзка с консенсуса за реалност, но и виждаш безкрай от възможности, сякаш невидими за дремещото съзнание. Тогава съзнаваш, че вторичните изгоди в заучената безпомощност, която е програмирана в нас от деца, е само илюзия. Започваш да съзнаваш потенциала си. От лодка, привързана за сигурното пристанище на статуквото, се превръщаш в кораб, осмелил се да прекосява океаните, да посреща бурите, но и да покорява непознати земи.

Старите модели (схеми, програми) в нас действат на принципа на статуквото на заучената безпомощност, подхранвана от илюзорни несъзнавани печалби.  Бурканът с бълхите – отначало имат капак. Когато им се махне, продължават да скачат на същото ниво, но не излизат. Заучена безпомощност. Или слончето, привързано към малко колче. Когато порасне, могъщият слон продължава да стои, сякаш колчето е стоманена греда. Не е, освен в същата заучена безпомощност в ума му. Така и ние, често стоим привързани към някое такова ментално колче. Или направо сме приковани от програми, които ако въобще осъзнаваме, приемаме за собствени, каквито никога не са били. Затова умението да осъзнаеш и се освободиш от спъващите те програми е наистина важно. Когато го направиш, се превръщаш в творец на живота си!

Говориш много за смирението. Споменавал си за силата на „молитвата“. Защо ни е нужно смирението и какво ни дава молитвата?

Човек е като езеро. Ако е бурно, не отразява луната на духа си, а единствено размътва тинята на невежеството. Само когато малкия его ум се смири, човек започва да осъзнава духа си. Само тогава е истински самоуверен и асертивен. Тази самоувереност не се развива, а се разкрива, в процеса на смирена молитва, постепенно преминаваща в тиха, сърдечна медитация. Когато изговаряме думата Бог, нямаме предвид някаква същност, а състояние на съзнателността. Самата дума се явява котва за ума, тригерираща молитвено и медитативно състояние. В молитвата егото ни се учи да се преклони, да се подчини здраво, да се довери на безкрая на потенциала. Постепенно молитвата преминава в тихата, сърдечна молитва – медитация.

Конкретно в психотерапията молитвата се ползва освен като общ способ за постигане на състояние на транс, подобно на ериксоновата лингвистика и като чудесен способ за преработка на дълбоко заложените родителски интроекти/ образи. Няма невярващ човек. Когнитивната наука на религията, през твърдо научен рисърч твърди, че на едно базисно ниво, всеки човек без изключение е религиозен, каквото и да твърди или вярва за себе си съзнателно. Велика е силата на сърдечната молитва!

Споменавал си нееднократно, че любовта лекува. Любовта към човека и приемането му с всичките му недъгавости. Ще ни кажеш ли малко повече за твоето отношение към психотерапията и работата с клиенти?

Понякога, когато приключвам работа с даден човек, го питам: „Кажи ми с какво ти помогнах!“. Очаквам да чуя за качеството на анализата, проникновеността на ползваните техники, за нивото на осъзнаване… Най-честият отговор е: „Не знам. Знам само, че чувствах твоята безусловна любов, доверих ти се и постепенно, дали правих или не и колко правих или не нещата, които ми казваше, но страхът ми се стопи!“…

Животът ти е много интересен. Колебаел си се между теология и психология, живял си две години в селището И.Д.Е.А.Л в Канада, занимавал си се редица духовни практики. Какво е усещането ти за Господ, за сакралното и каква за теб е невидимата тъкан, от която е изграден животът?

Да, исках да уча сравнителна религия в Мак Гил в Монреал. От много години и сега най-близо до сърцето ми е именно религията, сравнителната религия. Не догмите на дадена система, а религията като смисъл на самото понятие. На латински означава ре-свързване, връщане обратно … у дома. Психологията на религията ще обясни този копнеж с психичния регрес, с желанието за завръщане в сигурността на майката, проектирано като религиозно вярване в небесен отец и майка. Да, но такова разбиране е само стартово. На по-високо ниво религиозното преживяване е чисто преживелищно, носещо досег до един по-мащабен свят, от този, в който живеем през телесния си скафандър, който се явява само малка повърхностна люспа…

Благодаря за това интервю!

С уважение, Орлин :)