Евангелие от Матей 8 - Пътят

 “13. Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях;

14. защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.”

През полагаемата си казармена отпуска отидох до лозето на бялото братство в Айтос. Онзи духовен стремеж, който води живота ми и днес, резонираше с хората наоколо. Чисти хора. Братството в България от около година дишаше свободно, извън оковите на репресиращия комунизъм. Всичко все още бе спонтанно, сърдечно, искрено. В братството можеха да се срещнат и йоги, и ориентирани към будизма и търсещи разширяване на кръгозора и практиката си православни. Самите братя и сестри все още не бяха индоктринирани в духовната гордост, която така съсипва братските среди понастоящем. Или както пожела една мъдра сестра в наши дни по отношение на раздраната от вътрешни противоречия организация „бяло братство“ – нека да е братство. И да е бяло…

В Айтос чух, че братята тъкмо са приключили със събора си в Рила планина. Исках да преживея силата на това място. Сложих в раничката си комат хляб, книга от Учителя и се озовах в Рила. Имаше що годе нормална маркировка – тук там обаче. Та, често се губех. Когато се загубех и не знаех накъде, понякога тръгвах надолу по билото. Когато осъзнаех, че съм на грешен път, виждах че се налага пак да поема нагоре, често без пътека и път, напряко през чукарите. Ех, колко лесно бе надолу, а колко трудно нагоре. Пътят нагоре понякога се сблъскваше със стръмни скали и ми се налагаше да пълзя по тях. Понякога едно движение, захват и равновесна точка бяха на ръба между продължаващия живот и политането в пропастта и смъртта. Тогава естествено се включваше на ход молитвата – жива, от всяка клетка, от дълбочината на сърцето. Не толкова молитва за оцеляване, а за свързване с Бога – пък, каквато е волята му, такава. Когато с много усилия стигах до билото, неизменно пътеката отново се разкриваше пред мен. А там горе, бе Животът – виждах отвисоко, на стотици километри, знаех накъде, а пътеката сама разкриваше великолепието си.

Надолу бе лесно в началото, а впоследствие ставаше все по-трудно, объркано, загубено и блатисто. А нагоре – в началото бе трудно, а пътеката вътрешно интуитивна бе тясна. Колкото по-нагоре стигах обаче, вътрешната интуиция все по-спокойно се свързваше с устойчивата пътека. Тя никога не бе широка – нямаше много желаещи да вървят по билото, а вратите за там се намираха в порива към красотата, любовта, единението с Бога.

Портите за надолу бяха огромни и видими отдалеч, пътят широк, примамващ с леснотата си и вървян от цели пълчища и стадни тълпи, водени от тъмните си господари за юларите на невежеството. Вратичката за нагоре бе скромна, често невидима или напълно пренебрегвана от очите на стадното мислене. Порталът за надолу бе цяла арка, отрупана със земните перли и диаманти на изкушенията на страстите. Желаещите да преминат през този портал бяха цели стълпотворения от милиарди. Юрваха се стремглаво към червените фенери на обещаваните блаженства от власт, земен разкош, изстискано от телцето удоволствие и човешка слава. Е, да, един пробуден от изток отдавна бе казал, че повече желания водят до повече страдания. Шест века по-късно юдейският му събрат твърдеше същото. Тълпите обаче мучаха своето си като дрогирани и скачаха върху ножовете на заблудите в кланицата на живота, като обсебени от транса на илюзиите си.

А нагорният път… В началото страдален, труден, но и пречистващ и подготвящ за светлината горе, не след дълго се превръщаше в спокойно и стабилно вървене по билото на сливането със Себе си, там където от позицията на любовта и скръбта и радостта се единяваха в единството на противоположностите. А, когато стигнех билото, сядах взрян в безкрая на непостижимото, там където невъзможното за малкия ум се превръщаше в реална същност и живян факт за мъдростта. Китайците казват: „Не спирай правещия невъзможното за тълпата!“

На ръба на третото хилядолетие Джоузеф Овертон описва технологията на подивяването, обезчовечаването и деградацията (клик), наблюдавани в съвременния технологизиран дивак, хлъзгащ се решително по широкия път надолу. Ето резюмето ми за нея вкратце:

Когнитивно - Социално -Поведенческа технология на обезчовечаването

Умишлено говорене за дехуманизиращото действие -> Позоваване на бездушната, безнравствена наука и обличане в рационални термини, рационализация -> търговската техника крак в процепа на вратата - отначало оскотяващото действие е въведено в известен синхрон със старата морална норма, като радикално, но вече стимулирано присъстващо действие --> Активно, всъщност рекламиращо говорене по медиите --> Разделяй и владей - подклаждане на два противоположни лагера от ...фили и ...фоби спрямо даденото диаболизиращо оскотяване --> Подмяна на първоначалното, действително наименование с постоянно променящи се евфемизми, триещи първоначалния негативен смисъл --> От инкриминирано действие, спускане до приемливо описан научно синдром --> Прерамкиращо говорене и отношение, поставящо безчовечното поведение в приемлива рамка --> Продължаваща медийна сугестия, филми, предавания, песни по темата, разделяй и владей филия и фобия противоречие и отношенчески лагери и даване на решението --> Вече не е нито криминално, нито болестно, а е популярно и някакси желано поведение --> Превръщане на безлюбното, дивашко мислене, чувстване и поведение в НОРМА...

А пътят нагоре? Нагорният път, преминаващ през тесните врати на изпитанията и зрелостта на духа? Пътят нагоре е път към Любовта. Жертвите са наложителни – но, жертви на илюзиите на старите привички, закотвили духа на заучената безпомощност към малкото колче на обсебеното мислене и живот. Мнозина водачи отдавна трасираха светлия път през тясната врата на свободата. Буда, Махавира, Лао Дзъ, Патанджали, Йешуа… Много гласове викаха в пустинята на човешката похот, алчност, гордост и страхливо властолюбие. Малцина чуваха, а още по-малко прилагаха. А викащите често убиваха, предаваха, погубваха в страха си от нарушаване на болното статукво на мамона. По правило думите на вестоносците превръщаха в мъртва догма, натикваха ги във вехти бумаги, опушени мрачни сгради и система, служеща на същото користолюбие и властова психопатия.

Пътят обаче винаги бе ей тук, не там, а точно тук, под носа на всеки, дръзнал да го последва и бъде Себе си. Път на любов, мъдрост, свобода. Любов, носеща живо познание за единството с битието и водеща към свободата да бъдеш сътворец на Твореца. Път на жива сърдечност. Религиозен, но религия нямаща нищо общо с държавни институции, мрачни сгради, свещички, икони, институционализирани служители, слепи догми, фанатични бомбени актове, извършвани от глупци, водени от властови психопати. Етимологията на думата религия идва от латинското религаре, ресвързване. Ресвързване със Себе си, с Вселената, с тъканта на Битието каквото е, отвъд къртичата визия на двумерния материализъм, воден от най-примитивни мотивации. 

Една качествена религия напълно приема емпиричния научен подход. А науката, с цялата ѝ повторяема проверимост на научния експеримент и количествена измеримост, без религията е половинчата. Без религията науката губи половината от познанието и остава единствено във външното. Не можеш да измериш и претеглиш любовта, мъдростта, истината. Не можеш количествено да стигнеш до качеството, без да го редуцираш до количествени корелати, които обаче си остават корелати и нищо повече. 

Когато екстравертния научен подход приеме интровертирания религиозен метод по интроспективно вглеждане в себе си, пъзелът се подрежда. Количеството среща качеството, мъжът жената, денят нощта, ян се прелива в ин.

Науката е прекрасен път и само на запад е разделяна от религията. Науката е бавно, постепенно разширение на съзнанието. Едно изцяло екстравертно, поведенчески и количествено насочено развитие, което е прекрасно, но само по себе си изпускащо качеството, етиката и естетиката, идващи от достижима по пътя на религията интроспективна, интровертна методология. Когато научното познание е правено без ориентирите на ресвързването (религаре, религия) със същността, науката действа изцяло от позицията на его илюзии. А религията е съзнателно обръщане към вътрешното, което няма общо със сляпото следване на авторитет, институции и догми, освен в нечие свързване на думата с това. Религията без наука се превръща във фантазъм или още по-зле, във фанатизъм. Науката без приемане на вътрешното себевглеждане, през което протича любовта и естествената нравственост, се превръща в слуга на нагонно движения плешив примат, чийто интелект единствено обслужва властовата му психопатия. Науката има нужда от религия толкова, колкото и религията от наука.

Науката, лишена от качествените естетични и етично нравствени ориентири, идващи от интроспекцията, от молитвата и медитацията, се превръща и понастоящем е слуга на широкия надолен път и врати, водещи към разврат, оскотяване, към живот, движен от чисто животински мотивации. Интелектът от слуга на любящата интуиция и нравственост, се превръща в механичен господар не само на животинското, но на диаболичното. Защото от какво е тласкан съвременният интелигентен, но лишен от любовта, мъдростта, от Бога човек? От териториалните животински инстинкти, от животинските властови подбуди, от животинския стремеж към осигуряване и налагане, агресивно оцеляване и продължаване на рода. Интелектът, поставен на върха на уж човешкото, единствено раздухва тези изцяло животински подбуди до диаболични размери, до пълно откъсване на брат от брата в краен индивидуализъм, насилие и примитивни, безлюбни интереси.

Не казвам нищо ново – всеки може да се огледа в загиващото общество на съвременния технологизиран дивак наоколо си. Когато любовта липсва, няма я и светлината на мъдрата нравственост, няма я живата етика на законите на битието, Дхарма. Липсва преклонението пред красотата, пред естетиката. Липса, която завежда човешкото внимание единствено надолу към грубата страст. А човекът се превръща в жив дявол. Човешките закони, откъснати от божествените, стават врата в полето, водеща вече е не силата на любовта, а любовта към силата. Всяко средство, колкото и кошмарно насилническо и разрушаващо индивида, социума и природата, оправдава постигането на примитивните властово териториални и подсигуряващи съзнанието, свързано единствено с тялото цели. Психопатията, с нейните социопатни, параноидни и нарцистични варианти, се превръща в негласно препоръчвана, безчовечна норма за успех и дивашко, езическо лидерство.

В такъв свят в социалната политическа върхушка закономерно се наместват изключително психопати, престъпни, ниски съзнания. А, рибата се вмирисва от главата и водещите психопати дават тон на всеки под тях не само с икономическата си и медийна власт и личния си пример, но и чисто енергийно. Планетата се превръща в жив ад. Защото какво е адът? Адът е безлюбие. Адът е безбожна нехуманност. Адът е липса на красота, отсъствие на светлината на нравствеността, на здравото смирение и саможертвата на егото в името на любовта, на Аза. Адът е възгордяла се откъснатост от Дхарма, от законите на Битието. Адът е съзнание и подсъзнание, оперирани от свръхсъзнателния потенциал, от единството си с Бога, с Вселената. Блато, прерязало се от реката на безкрая. Тиня, тщеславна смрад е адът. 

Отначало пътят надолу е лек. На човек и на обществото им се струва, че са се освободили, че са се разкрепостили. А всъщност невежо са се оковали и веригите с времето неизбежно започват да се пристягат във вид на болест, злополучие, неблагоденствие и злочестини. Евентуално в някои проблясва съзнанието, че самото гордо откъсване от любовта, от Бога, вече е гаранция за нещастие и че колкото и да се свръхсексира човек, колкото и да се заобиколи със стени, имоти, финансова власт, няма ли я любовта, щастието е кауза пердута за персона нон грата.

Тъмно е, мрачно е масовото съзнание на планетата понастоящем. Тече масово подивяване, оскотяване на човека – въпреки или дори с помощта на развиващата се технология. В същото време в една по-малка част от човечеството настъпват дълбоки, качествени промени в мирогледа, тече процес по акордиране с любовта. Най-тъмно е преди разсъмване! Утрото обаче идва. Честотата на планетата се покачва интензивно, енергийното трептене се ускорява бързо и неизбежно. Само синхронирането с любовта ще оцелее, а вехтото, психопатно откъснато от любовта съзнание ще изчезне както динозаврите. Твърдя го!  

Орлин Баев