Месоядният вегетарианец

Забележка: долният текст е от тази тема на форум http://beinsadouno.com

......................................

Повече от 20 години от живота си съм бил стриктен вегетарианец - по етични съображения. От 2+ години съм месоядец. Чувствам се чудесно и въобще не ми омръзва. От два месеца съм на нисковъглехидратна диета - супер ми е, свалих 7 кг., а се надявам и още няколко, докато тялото ми просто пее от кеф и не само, че нищо не ми липсва, а се чувствам прекрасно. Оказва се, че поне на емоционалното ми тяло месото и енергията, която носи, му харесва много. Виж, с нравствеността имам сериозно противоречие и знам, че отново ще спра месото. Но, слушам си се отвътре, отвъд теориите и бля бля.

Питат ме вегетарианци: „Като си бил толкова време вег, не ти ли е гадно, нямаш ли противно усещане?“

Кое усещане - че ми е супер вкусно като ям вратна пържола ли? :) Или че изяждайки парче месо или яйца със сирене, се чувствам супер удовлетворен, тялото ми се радва и мога със съвсем малко количество, докато с веджи храните ядях с килограми и качвах до 300кг. (е, почти... :) ) и никакво усещане за удовлетвореност нямах? Понякога се шегувам, че поне при мен, да бъда вегетарианец означава да съм угоено прасе, освен ако не си наема специална готвачка да ми бърка ядки, кълнове и т.н. специално внимание, което аз няма как и не искам да отделям на манджите. Като не ям месо, ям ляп и кашкавалки, ориз, картофи, спагети, варива и т.н. А това са въглехидратни "ядрени" бомби, които обаче не ме насищат никак, ама никак и ям много,  започва да ме дърпа сладкото, ставам угоено прасе и се завърта метаболитен инсулинов цикъл на освиняване... 

А с парче месо, салата, малко кисело мляко и т.н., ям веднъж на ден, а цял ден на работа буквално забравям за това и се чувствам супер заситен. Пак съм малко отгоре с килата, може още пет-шест надолу, но то е защото ям по най-неподходящото време - преди лягане. Но това си е моят режим, така си ми харесва и за мен е о'к. Та, с едно парче месо от 100-200 грама веднага нуждата ми от тъпчене изчезва, желанието за сладко се изпарява, а тялото си пее балади на металика, при което просто забравям за яденето, до следващата вечер... 

Имам нравствено противоречие, въпреки че със сегашния ми режим съм супер на ниво усещания. Обичам животните, а ги ям. Съзнавам и това ми е конфликт. От друга страна тялото ми буквално се кефи на месото и се отвращава от варивата, хляба и пр. - бях на един ритрийт. Там ядях супер малко - по една купичка на ден, но все зърнени - овес, ориз, булгур... - за 12 дни качих три кила, при положение, че ядях шепа на ден, при това разделно, без сирене и т.н.... С годините метаболизмът се забавя и ако на 20 ядях 10 пъти на ден с кила всеки път и бях 20 кг. надолу, сега е различно... Едновременно мога да ям много по-малко, но и трябва да внимавам повече. 

Та, нравствеността казва едно, тялото друго. Ако някой каже, че хлябът и варените зърнени са мъртви и затова не носят усещането за задоволеност, освен изядени в промишлени количества, ще е прав. Хубаво, нямам нищо против суровите ядки, семена, кълнове и от сорта, когато са добавка към салатка. Ама това да папам само – не съм там.

Повече от 20 г. бях вегетарианец по вътрешно убеждение. Никой не ме е карал да го спирам. Напротив, спрях го в най-неподходящия момент - в казармата. А след нея родителите ми бяха твърдо против - тогава никой не беше и чувал за вегетарианство. Но се отстоявах - поради ненасилието, поради любовта ми към животните. Сега от 2 г. късам плът хищнически - хищникът в мен се кефи яко. Ангелът, който също присъства, при това осезаемо, се хваща за главата. Тялото се радва, а на кантарчето му олеква. 

В последните години на веджи папкане, в мен се появи т.н. формиране на реакция. Започнах да виня месоядците - да ги виждам като изроди-убийци с ниско съзнание, долни твари... Всъщност на мен самия ми се е ядяло месо, но потиснатото и изтласкано несъзнавано желание се процеждаше като реакция към тези, които го правят. Интересното е, че след като започнах да раздирам плътта на съществата, ... се смирих, станах по-толерантен. Може би съм недорасляк-низша душичка, low life creature, но просто споделям динамиката си. Ангелът в мен иска режим офф месо. Тялото обаче изключително силно се кефи на месото, нормализира си метаболизъмчето и килограмките, изчезва му нуждата от голямо количество папо, стабилизира си хормоните, тананика си любовни мелодийки... Тоест, на клетките, на физиологията ми и е добре на месо. На Човека не. 

Както казах, над 20 год. бях на вегетарианско хранене - по вътрешен повик. Последните няколко обаче си давам сметка, че в мен се е появила нуждата от месо - в началото съм я потискал автоматично, после се прояви като агресивна реакция към месопапкащите, която осъзнах и започнах да го ям.

Какво се промени в мен и живота ми, се питам - частични отговори мога да си дам. Дали съм жалък безлюбник, алчен и безскрупулен, нехаещ за живота човек? Нищо такова - рева при вида на насилието, супер горещо сърце имам, фина душичка, обичам силно, дълбоко, отдадено и истински, мога да жертвам, доста съм решителен, имам достъп до вътрешните си ориентири и дори светът да крещи в точно обратната посока, си ги следвам с пълна увереност. 

Тогава уот дъ ф.. става с жалкото ми грешно битиенце? Интроверт съм. Правя се на екстраверт, но принципно съм си интроверт. От 17 годишен мечтая за монашески живот, но думите на Петър Дънов, че вече светът е манастирът, са ме спирали и монах в този си живот няма да бъда. В доста предишни съм бил... Интроверт съм, старая се да намирам баланса между навътре и навън. Но, вероятно съм го позагубил, въпреки липсата си на шумна реклама. По-скоро никаква реклама - не съм дал досега и лев за такава, но просто си творя. Въпреки това, може би малко се престарах с публичността си. А тя изисква много агресивна енергия, замазана от красиви усмивки и думички.

Протича процес в мен и на мен самия ми е интересно да го наблюдавам. Не искам съвет, а по-скоро мисля на глас (на писане) - имам си вътрешните насоки и жалони. Тече процес някакъв в мен - намиране на баланса комай. Сега ям месо, но знам, че ще го спра. Нравствеността, низхождаща от любовта, го иска. Тялото физическо и емоционално точат зъбки за кръвчица и много им харесва месото, включително до клетъчно ниво - чувствам, усещам го. Защо това противоречие в грешния ми животец?

Обичам силно, имам достъп до вътрешна, естествена нравственост, много животи съм бил монах, свещеник... Тогава какво, по дяволите? Защо клетките ми са така щастливи от месото, нормализират се, направо танцуват брейк, танц със саби и хип хоп с кеф? 

Балансът! Златната среда, хармонията, центрирането по отношение на житейското ми присъствие. Дълго време се нагаждах към разни школички, буквално потисках целостта си, за да се впиша в малките им разбирания и критерии. Интровертно преглъщах кривотийките и посредственостите им - за да получа дипломното им одобрение и успея професионално. Особено в една от тези школи с най-много часове в нея - външно лъскава, но отвътре гнила в алчността, неуспешността на актуалната си работа с реални разстройства и неразбиранията си. Натрупах автоагресия. Постепенно ми се появи нуждата от месо. Клетките ми започнаха да си го искат, за да изкрещят бунтарски, за да се прояви енергията на здравото себезаявяване и собствено присъствие в света - не нагодено, но автентично. Пиша и осъзнавам в момента на писането. Временно е това с месото. Помага ми да изкарам натъпканото разочарование от теснотията на психологията и психотерапията, да преобразувам автоагресията в здрава, насочена навън агресия. Процес на преобразуване на автоагресия в автентична асертивност. Този процес си върви в мен. Когато достигне преломна точка, нуждата от месо сама ще отпадне - знам го и слушам интуицията си. Имам я и си я слушкам.

Ако Господ е рекъл да задържи грешното ми житие битие, пак ще бъда веджи. Ако не, готов съм във всеки момент да си одим. Да бъде волята Му!  

Орлин, нищожен грешник