Да се изповядвам ли?

Въпрос: Орли, искам да те питам какво ти е мнението за Светото Причастие и Изповедта пред свещеник? Ти правил ли това? Днес ходих на църква рано сутринта преди работа да запаля свещ и да ми прочетат Кипрянова молитва. И след това свещеникът ми сподели, че това е хубаво да се прави. Може да е грях, но аз имам голяма съпротива към изповедта пред свещеник. И исках да знам твоето мнение ...

Отговор: В случая не искам да конструирам теории, да сглобявам аргументи и доказвам теза. Мога го, но тук ще отговоря през себе си. лично.

По средата на тийн годините в мен се появи силна тяга към Бога, към по-голямото, към света на любовта, мъдростта, истината. Тази мощна вътрешна тяга постепенно се избистри в ясното желание: „Искам да бъда свещеник!“. Тогава нямаше интернет, а брошури с кратка информация за учебните специалности. В изискванията на богословските училища ясно пишеше: „Не се приемат лица с говорни дефекти. Изисква се добър музикален слух и певчески умения.“ – от сорта. Да, но аз заеквах кошмарно – не можех и малкото си име да кажа... А музиката – чувах я, обичах я, но когато пеех, магаретата наоколо почваха да ми пригласят. Явно им звучах някак родно... Та, явно не душевният устрем беше важен за тази институция, а продажбените гласови умения. Прерязоха крилцата ми – не бях подходящ кандидат. Слава Богу, че така се случи. Тогава още не бях запознат с мъртвите догми на имащия общо с Бога катехизис, колкото порно каналът с любовта. Слава Богу!

Свето причастие и изповед? Думата причастие е чудесна – изразява процес на пречистване и ставане на част от величието на Бога. Единение с благодатта на величайшото божествено присъствие. А изповедта – в същността си именно тя, а не посредствената символика на нафората, е същинското причастие. Би трябвало да води към преработка на възпиращите лъчите на Бога душевни съдържания. На страховете, унинието (депресивността), завистта, перфекционистичната гордост, тщеславното своеволие, страстните зависимости... Към смирена трансформация на малко човешкото, така че доверило се на мисията си единствено на проводник на божествената природа, да ѝ служи като съсъд. Причастието е метафоричен израз на т.н. евхаристия – едно с плътта и кръвта, а всъщност с „тялото“ на Бога. Това е реалната евхаристия („яжте плътта ми и пийте кръвта ми...“) – единението с вътрешната божественост при следването на психодуховна пътека, част от която се явява и психотерапията, развързваща психични „възли“.

Прекрасни символи има в църквата, велики тайни. Всяка рисунка в храма означава много. Змеят на адските страсти, порок, малката човешка природа над него, разпвана в диалектичното надмогване на двойнствените противоречия в синтеза на духа, на христовата природа. Ангелската йерархия на съзнателността при възлизането и слизането по лествицата на Якоб. Самите църкви са подобни на космически совалки, а помещенето на скришния олтар, е като командна зала... Само загатвам. Символиката е огромна и богато наситена, запазена през вековете, въпреки властовите манипулативни и изкривено догматични илюзии, в които се е заровила църквата, въпреки финансово-имуществените ѝ попълзновения, въпреки честата загуба на съдържание именно поради споменатото, но наблягане на формално ритуалното. Въпреки бъркането на примирения мазохизъм на вината с красотата на смирението... Въпреки...

Една качествена изповед по нищо не се различава от една добра психотерапия. Защото цялостната, интегрална психотерапия, е душелечение, ресвързващо малкия човешки процес с божествения. Писал съм много за това. Добрата психотерапия стъпва на научната база на когнитивната наука, ползва се от достигнатото в психоанализата, хуманистичните и фокусирани в решения направления, но надхвърля всички тях в едно здраво духовно възприятие на лекуваното като част от учебен процес, неслучайно преживяван, така че да заведе обратно към ... Себе си, към вечната душевност, неотделима част от Бога. Това е причастие и то има общо с ритаулите, колкото баба Марийка с квантова физика.

Има качествени свещеници. Има искрени такива, които въпреки цялата изкривена идеология, следват себереализиращия си устрем и преданоотдадено се стремят към Бога. Въпреки! Умишлено ползвам тази думичка многократно. Защото църквата е просто институция и има общо с Бога, колкото кръчмарското опиване с екстазното единение с Всевишния.

Би трябвало да е различно. Не само идеологично, като приемане на причинно-следствения закон и превъплътяването, даващо шанс за учене. Не само. Различно като приемане на различието, вместо влизане в нарцистична гордост и отричането му. Аз лично не мога да уважавам институция, която отрича другите, но гордо въздига себе си като единствено вярната. Местната „православна‘ секта дори с наименованието си вече отхвърля и казва „Ние славим право, а другите не!“... Та според нея дори католиците отиват право в казана на някакъв изфантазиран ад. А протестантите, мюсюлманите, будистите, даосите, зороастрийците, учените, хората на изкуството – не искаш и да чуеш какво се говори за тях, когато паднат задръжките и псевдологичната догматика се превърне в емоционално говорене... Чувал съм. Повече не желая! 

Отвъд психичните процеси на гордостта, обявявани като единствената правилност на „Ние сме правоверните, православещите!“, изкуството е обявявано за заблуждаващо прелъстяване, науката за пряко отклонение... Относно различните теологии (или будологии и т.н.) – там отношението е смешно трагично. Трагикомедия. Липсва правенето на каквито и да е дълбинни аналогии при външно различаващите се, но в основата си идентични системи. В България не се учи сравнително богословие, не. Учи се местно сектознание. Защото правокривието се самоопределя като секта не със собствената си визия за себе си, а с делата си на инфантилно, ментално предизвикано (ползвам заместващи по-тежки думи термини) отричане.

Не би трябвало да е така. Църквата действително би трябвало да е един вид земно тяло на Бога. А практически, опора на изнурените и загубени в плътски страсти и заблуди души. Като цяло, не е! Поради процеси, които намеквам бегло по-горе, е изгубила тези си функции. Въпреки това, въпреки невежата догматика, въпреки ригидната липса на стигане до хората, въпреки всичко, отделни църковни чиновници следват тягата си към Бога и действително могат да бъдат полезни. Не са много. А дори и те, бидейки верни на закрилящата ги институция, споделят изкривяванията ѝ.

Какво е свещеник? То е проводник на светлината, свещник, светилник горящ с пламъка на Бога. Според мен, поради настоящия дисонанс на църквата не с друго, а с това, което би трябвало да изразява, с Бога, един дълбоко искрен свещеник би имал смелостта да я напусне и открито да заяви надхвърлящите я собствени позиции. Така е направил Петър Дънов.

Дали съм ходил на изповед при църковен служител, който да ми помрънка нещо? Не съм. Ходя редовно на изповед при Бога, в сърцето си. Пак ще кажа – има чудесни свещеници и монаси. Въпреки кривата теология, в практиката си смирени и истински богоотдадени. Често чета книги от Света Гора – пресявайки изопачения, промъкващ се катехизис. Въпреки него, се долавя преданоотдадеността, чистият смирен живот по Бога и ради Бога, а молитвеното безмълвие (исихия) пряко резонира със свещения огън в душата ми. Пресявайки, въпреки...!

Няма лошо да ходим по църкви. Сградите са прекрасни, наситени с духа на прекланяне пред безкрая. Няма лошо и свещичка да запалим. Правя го понякога. Още по-добре е обаче да осъзнаем, че тялото, чувствата и ума ни са храм и по-рядко да загасяме огъня на преклонението пред Бога, в пътя си към него. А когато все пак малката ни човешка и животинска природа го загаси, бързичко да го палим отново, докато огънят обхване и свещенодействено освети целия човешки процес в път към Бога.

Благодаря ти за добрия въпрос!