Механичната, дисоциираща нагласа

Забележка: обменът на следните редове представлява извадка от разговор, воден в рубриката психотерапевтични насоки онлайн, в портала към съзнателен живот. Ето връзка към самата тема (клик).

...

Н: Има ли наистина преодолели паническото разстройство? Преглеждайки литературата с рисърч, както и личните споделяния на хора, виждам че никак не е лесно да се преодолее п,р. Дори да се отърве човек от него, пак се връща. Явно пълно махане няма, а просто временни ремисии.

Орлин: Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директният обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. 

В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. 

А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си...

Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. 

В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв. 

Н: Здравейте и благодаря за изчерпателния отговор. 

Не мисля, че гледам на ПР като на болест, нямам таква нагласа към паническото разстройство. По-скоро е нещо, което персистира и изглежда се превръща в перманентност. 

Аз наистина не срещнах нито един случай (а имам проучени много, страшно много), където ПР да е преодоляно перманентно. Винаги има "но" - било то "от време на време получавам паник атаки" или "взимам малка доза хапчета" - но винаги присъства или изчезва и се завръща отновно. 

Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:

1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха 
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние.

Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 
Спомням си, че прочетох един коментар на мъж, който беше болен от множествена склероза, а същевременно имаше паническо разстройство. Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза. 

Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 
Въпросът ми е - И какво от това? Какво като знаят, след като това "преживяване" все още е ужасно за тях, все още в тези 5-10 минути те се чувстват сякаш умират, въпреки че знаят, че са преодоляли всички паник атаки преди и няма да умрат и този път. В тези 5-10 минути си нерационален, няма място за рационалност, защото адреналина замъглява всички сетива и рационалност.

Аз не искам да живея така до края на живота си, и какво от това? Пробвах всичко - прочетох тонове хубава литература по темата, предизвиках се, стигнах от това да не мога да се отдалеча от вкъщи на повече от 5 метра до това да пътувам в 4 дни до далечна държава със смяна на полети и общо 6 полета. Да пътувам 1000 км + в кола. И какво от това? 
Мога ли да кажа, че нямам ПР вече - НЕ. Мога ли да кажа, че тръгвайки за някъде тръгвам със спокойно сърце и безгрижие - НЕ. 

Мога ли да кажа , че на почивките, на които бях имах 100% спокойствие - НЕ.

Ето - предизвиках се, сблъсках се със страховете си очи в очи (и продължавам да го правя), пробвах и да не се противопоставям на паник атаката, а като я усетя да я посрещам и да я оставям да бъде - не проработи.  

Тръгвам ли винаги където и да е със страх "да не стане нещо" - да. Мога ли да се отпусна и да се напия като бял човек - не. "Защото утре като се събудя алкохолът ще ми обостри всички сетива и ще има паник атака след паник атака". За мен това е некачествен живот и в този ми вариант за мен си губи смисъла (не е за учудване, че пр върви ръка за ръка с депресията, напоследък започнах да го осъзнавам).

Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно. 

Орлин:

В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:

Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 

Абсолютно никакво значение дали ще си го наречеш състояние или болест. Отношението ти към преживяваното е механично, както към физическа болест.

  В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:

Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:
1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние

1) Ако информирането ти е единствено за физиологичните реакции, в началото на началото си. Добро начало, но нищо повече от начало. Липсва свързване между преживяваната симптоматика телесна, ментална, емоционална и характера ти, към който именно преживяването милото то, упорито (персистиращо) и постоянно (перманентно) се опитва с блага настойчивост и търпение да те заведе. Маладаптивни характерови вярвания, присъстващи там в несъзнаваното, които очакват да бъдат виждани, осъзнавани, успокоявани и лекувани с много смирена обич, разбиране, търпение и грижа. Нищо такова не виждам - една механика...

Дори познаването на когнитивните изкривявания, логическите грешки, на когнитивни и нлп методи и т.н., през такава нагласа може да бъде ползвано изтласкващо собствени дълбоки съдържания, към които всъщност тревожността и симптомите ѝ водят и ще продължат да водят, докато не свършат работата си.

2) Тоест, трябва да е както едно его съзнание иска. Съзнание,  откъснато от дълбочината на по-цялостната психика, защото видите ли, му е неприятно. Но тя е собствена огромна част от себе си и ще продължи да реве и крещи през симптомите, защото има нужда от лекуващо внимание, не от дисоцииращо отричане през "не искам това, защото не ме кефи, не ми отърва..."... Няма учене, няма осъзнаване... 

3) Аз тази сутрин опитах тортичка, а после пробвах да свиря на пиано... Първо, не е до опитване, а до систематични, достатъчно интензивни усилия, правени обаче не механично, а през менталната настройка на смирено учене и познание на това какво именно има да се усвоява характерово. Не може да бъде преодоляно. Самата нагласа за преодоляване вече изтласква големи части от собственото несъзнавано. Не да бъде преодолявано, не. Разбирано, приемано с доверие в смисъла на преживяваното - така се процедира. Така психичното разцепване между съзнание и несъзнавани характерови наличности, се преобразува до оцялостяване.

Пътеката минава през много загуба на невротичния контрол (което ражда едно по-мащабно, сърцато самообладание), активно себепредизвикване и в терапевтичен процес, но и социално-поведенчески - с подходящата нагласа, вътрешно ресвързване и доверие в зададения от самото преживяване процес. Без това разширено осъзнаване, разбиране и настройка, поведенческото в социална реална среда и в кабинета на терапевта предизвикване върши работа само донякъде, само частично.

  В 31.01.2020 г. at 12:54, nikivvvvv каза:

Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза.
Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 

Да, достатъчно интелигентни, за да драскат по повърхността на физиологията, единствено външен израз на една невиждана психична реалност (освен най-външните ѝ слоеве...). Невиждана, оттам отричана зад сляпо петно, при една мрънкаческа "аз съм жертва" нагласа, която често дори не е осъзнавана, че присъства. 

  В 31.01.2020 г. at 20:15, nikivvvvv каза:

Аз никъде не казах, че не ме е страх, че ще умра. Напротив, при всяка паник атака (въпреки, че съзнателно знам, че е паник атака), започвам да мисля ирационално и имам чувството, че умирам. Това пък създава отбягващо поведение - да не отида тук или там, за да не получа паник атака, което в следстие води до страх от паник атаките.  При всяка паник атака си мисля "какво, ако този път е друго и наистина умирам" и мозъкът ми започва да вярва в това, колкото и рационално да знам, че не е така. 

Страхът от смъртта е само прикрит страх от живота. Това не означава липса на активен живот, цели, амбиции, външна смелост и успехи - често ги има предостатъчно. Означава, че дълбоко в несъзнаваното стоят страхове от загуба на контрола, безсилие, безлюбна безпомощност, дълбоко невиждана собствена несигурност, до които е добре да се ходи редовно психически, а през това дълбоко вътрешно прегръщане всеки ползван метод придобива съвсем различна, висока ефективност. Методите, които ползваш, терапевтичните похвати, които споменаваш, са чудесни. Моите поздравления! Но, те са само инструмент. За да бъде ползван качествено, е нужно по-цялостно разбиране, по-дълбоко себепознание, една различна нагласа надхвърляща квадратното мислене - такава на смиреното, включващо собствени дълбини и висоти учене. Тогава методите работят. 

Искам да подчертая, че пиша горното през искрено уважение и сърдечно пожелание за намиране на смисъла в ставащото! 

Н: Благодаря много за цялостния отговор, оценявам и се отнасям с разбиране към него. 
На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча. 

Относно медикаментите - не става дума за "срам". А за лични възгледи към това. 
Не искам да пия медикаменти, защото:

Боря се с това нещо 3 години. В най-тревожния ми период (през първата година) не посегнах към тях, а тогава всеки ден вярвах, че е последният ми - сега не мисля , че имам нужда от тях. 
Защо? Защото, на първо място не мисля и не вярвам, че ще променят начина ми на мислене. В ежедневието си аз мога да функционирам и правя всичко, което искам да направя - излизам, ходя на концерти, ходя на театър, пътувам, летя .. проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.

При мен проблемът е, че ми се иска въобще да не ми минават такива мисли през главата и да нямам такива страхове - а имам чувството, че веднъж породили се и появили се, винаги ще присъстват в подсъзнанието ми. 

Иска ми се да можех да ходя и пътувам по всички тези места без да има "какво ако".
Просто аз вярвам, че медикаментозната терапия се налага в много високи фази на тревожност, граничещи с истерия, когато човекът има нужда от "успокоително" (буквално), за да може да разбере какво става и да се успокои и да чуе терапевта. 

При мен това състояние отдавна мина, сега имам спокоиствие в 97-99% от ежедневието ми. 
Мен ме мъчи, че тази мисъл "какво ако" и страхът да не се случи нещо ги има перманентно в мен, където и да отида, каквото и да направя. 

Че вече никога не мога да тръгна някъде както преди - без да мисля какво и защо може да се случи и да тръгна с вълнение (в положителен аспект), а не със свито сърце. 

Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост. 

И въпреки , че всички терапевти твърдят, че има хора, които са преодоляли това състояние 100%, и че не пишат по форуми, защото "си живеят живота", някак този аргумент "издиша", след цялото много сериозно проучване правено от мен в последните 2 години - онлайн и на живо - тук и по целия свят. 

Орлин: 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:

На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча.

Моите поздравления за готовността да продължаваш, за мотивацията. По-трудното обаче е да продължаваш в същия дух на механичност, със същото отношение като към "състояние, което искам да се махне". Самото отношение гарантира хронифицирането. Защо? Защото отсъства дълбоко, цялостно "свързване на точки". Дори и най-прекрасните методи да се ползват, дори и с интензивно предизвикване да се подхожда, когато липсва свързването симптом-маладаптивни характерови вярвания и динамики, към които именно симптомите упорито водят - тогава и най-силните методи сработват частично, донякъде. А твърдението "Няма реална оправия", се превръща в нагаждане на понятийна хипотеза към собствена динамика, както и пренасянето ѝ в живота през механизма на самоизпълняващата се прогноза.

Какво казах току що? Ами, когато в себе си не стигаш до дълбочината в характера си, свързана имплицитно с тревожността и симптомите ѝ, последните продължават да се продуцират, донякъде смекчени от добрата, но плитко ползвана методология. Така хипотезата "Няма оправия" се нагажда към собствената динамика. Оттам същото нестигане "до базата", поддържащо невротичната емоционална и телесна динамика на дисоцииращо изтласкване и телесна симптоматика, се превръща в самозадоволяваща се, самоизпълняваща се прогноза: "Няма оправия..."

Живеейки през това нагаждане и самоизпълняване на хипотезата, се превръщаш в "тексаски снайпер" - тоест, избирателно филтрираш мнения и случаи, пасващи на очакванията ти: "Аз проучих и се оказва, че...няма оправия..."... 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:

Боря се с това нещо 3 години.

Именно, бориш се с, вместо да се учиш от! Така се реализира въпросното изтласкване на собствена характерова дълбочина, до която не ти се иска да отидеш, видиш, признаеш, обгрижиш. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:

проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо",

Когато, познавайки характеровата си коалиция знаеш към какво те води ставащото, тогава дълбокото общуване с този страх от безсилна загуба на контрола, слабост, провал, изчезване и пр., започва да върши работата си, да те преобразува до един още по-цялостен, сърцат, автентичен индивид. 

Когато когнитивно знаеш какво и накъде, е нужна добра отношенческа промяна в нагласата - оттам при вече поведенческо-социалната, психотелесна и трансова работа с терапевта ти и самостоятелно, се получава ресвързване, оцялостяващо премахване на дисоциацията, в която сега си и която всъщност поддържа състоянието ти. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:

Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост.

Какво става? Нали не го виждаше механично, като болестна диагноза? 

Настройката на "Приемам, че ще е цял живот!", е част от парадоксален подход, който подпомага гореописаното ресвързване между съзнание и подсъзнание преживелищно. Когато го има това смирено, благодарно приемане (забележи, не с жертвено, мрънкащо съпротивляване, държащо на повърхността), при една глобално различна настройка на учене с доверие в зададена от самото преживяване посока, тогава парадоксално, симптомите си отиват в степента, в която уроците са усвоени. Ако се връщат понякога, са много по-слаби, вече не са борени, а са виждани наистина като добри приятели, напомнящи за известно смирение и характерово доотработване. 

  В 6.02.2020 г. at 14:04, nikivvvvv каза:

...мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.

О'к. Но, когато визията ти за ставащото е механична, поради което не си донаучаваш уроците, остават няколко варианта: 1.) променяш курса на възприятие и решаваш дадения ти житейски казус в дълбочина (за което намеквам по-горе многократно), 2.) продължаваш да си се бориш, досоциираш парчета от самия себе си и живееш по същия начин, като самоизпъняваш прогнозата си за "Няма оправия", нагаждайки хипотезата си за ставащото чрез виждането ѝ в глобалния социум., 3.) При поддържане на (2), пиеш малка доза медикамент, който заглушава в тактически план нежеланото собствено несъзнавано, но в стратегически трупа и психични, от ненаучавани уроци лихви, но и биологични такива (знаеш: черен дроб, бъбреци, полова система...)... 

Забележи, дори не казвам кой избор е по-добър или по-лош. Животът е шарен, хора и разбирания всякакви. С течение на времето практика, аз самият се научих да бъда много по-толерантен към различността. Влючително и към медикаментозния прием, когато всъщност биологично няма нужда от такъв, но е предприеман поради психичния факт на неспособност или нежелание за сприятеляващо оцялостяване, за единение със самия себе си. Тук не визирам ендогенните състояния - при тях нещата стоят различно, а медикаментозният прием е наложителен. 

:)

Успехи!