Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване

Невротичост при заекващите

Кратко резюме (конкретни извадки) от дипломната ми работа на тема: "Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване."
Не успях да намеря начин да публикувам и диаграмите, затова ще извлека само най-ключовите моменти от текстовата част като ви спестя голяма част от статистиката и формалното оформление...Оригиналната дипломна работа е в размер на 78 страници. Всички пропуснати диаграми, статистически изследвания, таблици, обстойни теории и разсъждения са в оригинала!


Надявам се, че материалите ще бъдат полезни за процеса на самопознанието ви!


Поздрави: Орлин Баев


Бъдете здрави!

Една моя дефиниция на заекването:



Заекването представлява проявената симптоматика на невротичния психичен защитен механизъм на Социалната Фобия на заекващия (Орлин Баев).



Руският медик и психотерапевт Д-р. Илья Юрьевич Рассказов /19/ е привърженик на една изключително състоятелна хипотеза относно етиологията на заекването, приемана от най-напредналите специалисти в тази област по света. Д-р Рассказов твърди, че заекването се случва само в случаите на социална комуникация, но не и когато човек е сам: ''Защо става така? Защо преобладаващото мнозинство от заекващи не изпитват трудности приупражняването на речта си насаме или при разговор с животни, с малки деца и т.н? Това е неоспорим факт, но въпреки това, в голяма част от литературата, посветена на заекването, той дори не се споменава.



Всеки психичен защитен механизъм притежава своя собствена невротична (несъзнавана) защита, насочена срещу преодоляването на проблема. Повечето от заекващите, както и изследователите на заекването виждат само неговата повърхностна видима част - симптоматиката на заекването, а несъзнавано пренебрегеват огромната несъзнавана психическа маса, която го поражда. Много заекващи, когато са питани как се чувстват емоционално и психически, отговарят че се чувстват прекрасно и че единственият им проблем е самото заекване. В същото време у тях се наблюдава видимо повишена тревожност, невротичност и психастенни симптоми, които са базисните предпоставки за конкретната проява на социална и в частност логофобия. При заекващите състоянието на стрес при общуване отдавна е станало норма и те са забравили, че е възможна социална комуникация лишена от провокираните от невротичността им стрес и тревожност.



Локус на Контрола



Локусът на контрола е психологическа концепция, която определя разликите между двата основни подхода при атрибурирането на събитията при хората: външен и вътрешен. При хората с вътрешна локализация на контрола (интернали), събитията се окачествяват като подвластни на техния собствен контрол. При хората с външна локализация на контрола (екстернали), събитията се окачествяват като зависими и следствие единствено от външни обстоятелства. Например, студентите с ясно изразен вътрешен локус на контрола приемат, че постиженията им зависят единствено от собствените им способности и усилия, докато студентите със силен външен локус на контрола смятат, че напредъка и постиженията им зависят от сляпата случайност и външните обстоятелства и като следствие от това е много по-малко вероятно да се трудят здраво за развитието си. От тук следва очевидната разлика между двата типа по отношение на мотивацията за постижения, като индивидите с вътрешна локализация на контрола имат по-силна нужда от постижения. Като следствие на външната локализация на контрола, екстерналите са склонни да смятат, че имат по-малък контрол върху съдбата си, по-податливи са на стрес и депресия.



Характеристики на двата вида локализация на контрола



Ротър (1966 /23/) вярва, че интерналите проявяват две есенциални характеристики:


-Висока мотивация за постижения

-Ниска степен на външна зависимост от обстоятелствата



Екстерналите от своя страна притежават следните характеристики:

- ниска мотивация за постижения, липса на амбиция

- висока степен на зависимост от външните
обстоятелства



Локусът на контрола и Атрибутивният стил



Атрибутивният стил (Обяснителният стил) е концепция, въведена от Лин Ивон Абрамсън, Мартин Селигмън и Джон Тийздейл (Abramson, Seligman, Teasdale, 1978 /32/). През 1995г. Бушанън и Селигмън (Buchanan and Seligman, 1997 /33/) издават книга, в която подробно преразглеждат тази тема. Атрибутивният стил включва в концепцията си локуса на контрола и добавя още два конструкта:

- Глобалност срещу локалност

- Стабилност срещу нестабилност



Приети са два атрибутивни стила : позитивен и негативен, като позитивният е свързан с оптимизма, а негативният с песимизма.



Позитивен атрибутивен стил :



Позитивният атрибутивен стил е свързан с оптимизма. Оптимистите обясняват събитията в живота си позитивно. Оптимистите обясняват позитивните събития в живота си като случили се благодарение на тях самите (вътрешна локализация на контрола). Те също така виждат позитивните събития в живота си като доказателство, че и за в бъдеще ще им се случват позитивни събития (стабилност), но и в други сфери от живота им (глобалност).



Негативен атрибутивен стил:



Негативният атрибутивен стил е свързан с песимизма. Песимистите имат негативен обяснителен (атрибутивен) стил. Песимистите вярват, че негативните събития са причинени от самите тях (вътрешна локализация на контрола), вярват, че една допусната грешка води до още грешки (стабилност) и провали и в други области (глобалност). Те виждат позитивните събития в живота им като случайности извън техния контрол (външен локус на контрола), които вероятно няма да им се случат повторно (нестабилност).





Кой тип локализация на контрола е по-желателен?



Най-общо казано, в психологическите кръгове е прието да се смята, че вътрешната локализация на контрола е по-желателна. Вътрешният локус на контрола може да бъде дефиниран като вътрешна дисциплина, самоконтрол, самоувереност и амбициозност. Изследванията достигат до следните факти:



- Мъжете като цяло са по-често интернали отколкото жените

- С напредване на възрастта тенденцията към засилване на вътрешния локус на контрола се засилва

- Индивидите заемащи по-високи постове в организационните структури имат по-силен вътрешен локус на контрола (Mamlin, Harris and Case, 2001 /28/)



Психологическите проучвания са открили, че индивидите с по-вътрешен локус на контрола статистически са по-благополучни, тоест постигат повече, заемат по-високи постове, получават повече материални и социални облаги, както и че са по-психически интегрирани и здрави.



Неврози и Невротизъм.




Невротизъм



В психологията невротизмът се разглежда като фундаментална личностова характеристика. Може да се нарече: “Устойчива тенденция за преживяване на негативни емоционални състояния”. Индивиди, които са склонни към невротичност, по-лесно и по-често изпитват чувства като тревожност, гняв, вина, страх, срам, депресия ( Matthews and Deary, 1988 /27/). Те по-трудно се справят с ежедневния стрес и по-често възприемат обичайни ситуации като заплашителни, а незначителните безпокойства като непреодолимо смазващи. Невротикът е прекомерно чувствителен, срамежлив, постоянно напрегнат и има трудности с контрола над импулсите си и отлагане на задоволяването на нагона към удоволствие, което е основна способност на цивилизования човек (Фройд /10/).



Според Х. Айзенк /14/ невротичността е състояние, което се характеризира с повишена емоционална възбудимост, предизвиква се от определени обекти или ситуации и почти винаги се отличава с дезадаптивност. Относно произхода на невротичността, Айзенк се присъединява към хипотезата, която отчита ролята на индивидуалната предразположеност. Сам по себе си стресът не е достатъчен за отключване на невротични процеси. Именно предразположението Айзенк обозначава с понятието невротичност (N). Айзенк разглежда невротичността като континуален признак, който се разпростира от “твърде незначителен” (но никога нула), до “твърде висок”. За лица с ниска степен на невротичност, за да се отключи невроза е необходим голям стрес, а за лица с висока степен на невротичност дори и най-незначителният стрес задейства в тях невроза. Следователно психогенното натоварване при външен стрес зависи от конституционалните фактори, определящи емоционалната стабилност или лабилност на индивида – неговата по-голяма или по-малка податливост към нервно разстройство.



Тоест, според Айзенк /14/:



НЕВРОТИЗМЪТ Е БАЗИСНА ПРЕДИСПОЗИЦИЯ ЗА РАЗВИВАНЕТО НА КОНКРЕТНИ НЕВРОТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА!




Невротизмът е показател за слаба емоционална и социална интелигентност, тоест за незряла способност за осъзнаване, култивиране и сублимация на афективните психически компоненти и неумението за адекватен социален обмен (Goleman, 1997 /25/).


Според Невид и Ратус (Nevid and Rathus, p.62 /26/), невротизмът е състояние на емоционална лабилност! За пръв път терминът невроза е използван от шотландския медик Уилям Кулен през 1769г. като дефиниция на “Дисбаланс на емоционалните движения, причинен от общо разстройство на нервната система.”



Терминът невроза (още психоневроза или нервно разстройство) в съвременната психология се отнася към всяко психично разстройство, което въпреки че причинява дискомфорт, не променя когнитивните и рационални способности на индивида, както и не обхваща стабилното съществуване на аза и неговата функция на самосъзнание. Следващата степен на психична дисфункция е тази на психозата, при която азът с неговата способност за рационалност и самосъзнание бива силно повлиян, дори до положение на пълното отсъствие на тази психична инстанция и производните и функции ( в зависимост от степента на развитие на психозата).

Самата дума “Невроза” е съставна от двете гръцки думи: неврон и озис = болестен.



В психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд /10/, неврозата е - Неефективна несъзнавана стратегия на психичния механизъм за справяне с травмиращи изтласкани афективни преживявания от миналото, конкретно проявяващи се в хода на развитие на специфичната невроза чрез симптомите и. Според Фройд причина за повишаване равнището на невротизъм се явява потискането на нагонните влечения: секс и агресия (либидо – мортидо, ерос – танатос). Нагонните импулси се разпростират не само до физиологичните им прояви във вида на сексуален акт или агресивни действия, но биват преживявани и на афективно (емоционално) и когнитивно (мисловно) психическо равнище. Репресирането им от "аза" под влияние на моралните и социални норми води до нагнетяването им в несъзнаваното, в “ТО”, откъдето много по-силно и директно техните катексиси (комплекси) се проявяват в повишаване на общата невротичност и симптомите на конкретната невроза.




Алфред Адлер /24/ е виждал причините за невротизма не само в потискането на биологичните влечения, но и на социалните потребности. Една от основните изначално заложени в човека потребности според Адлер е желанието за доминиране (за власт, превъзходство). Задоволяването на тази потребност обаче винаги се натъква на обективни препятствия. Още в ранното детство е възможно при неподходящ семеен модел на възпитание детето да се чувства като слабо, незначително и зависимо от света на възрастните. Според Адлер това усещане е субективно и може да се появи и при привидно външно благополучие. Много често това субективно себевъзприемане преминава в живота на възрастния индивид като устойчива личностова диспозиция. Възниква т.н. от Адлер “комплекс за непълноценност” – дълбока субективна убеденост в собствената слабост, незначителност, неспособност и непълноценност във всяка значима за личността социална, професионална и междуличностна сфера на изява. За амбициозния индивид със силна мотивация за постижение и нужда от доминиране постоянното преживяване на комплекса за малоценност е изключително болезнено. Възниква силна фрустрация при сблъсъка с всяка обективна или субективна, но приета за такава несполука. Човек става прекалено обидчив и като защитна реакция – агресивен. Лесно се наранява и от най-дребните трудности. Самооценката и настроението на такъв индивид е неадекватна, като варира от силно положителна (маниакална) до силно отрицателна (депресивна). Прекалено силната невротична мотивация за успех и доминиране при наличието на актуална невъзможност за осъществяването и води личността до противоположен на търсения от него резултат – социална дезадаптация и вътрешен депресивен срив. Ако човек не осъзнае и сублимира психичните си наличности във връзка с релацията им със социалните процеси, не му остават никакви шансове да достигне желаните от него цели и да изпитва радост от осъществяването им.



Заекването като невроза.


Дали заекването е невроза, тоест психично разстройство, е щекотлив въпрос с нееднозначен отговор! Със сигурност може да се твърди, въз основата на многобройни изследвания, че заекващите като цяло страдат от логофобия (страх от говорене), което на свой ред предпоставя присъствието на социална фобия. Според руската и източноевропейски школи, заекването се обозначава като “Логоневроза” (речева невроза), която освен специфичната речева симпоматика на заекващия, включва и споменатите по-горе логофобия и социална фобия, обща генерализирана тревожност и засилено ниво на базисния невротизъм.



Според скромното мнение на автора на тази бакалавърска теза, изявеното предпочитание към авторите, подходите и класификацията на американските и западноевропейски учени до голяма степен се дължи на икономическото им влияние върху световната икономика и авторитарната силова позиция, която упражняват пряко или индиректно във всички социални сфери. Тази авторитарност съзнателно или несъзнавано определя до голяма степен изкуствено завишената представа за значимостта на постиженията на западната наука, докато тези на по-скромните икономически държави биват буквално оставяни в сянка и подценявани... Позволявам си да спомена този въпрос в тезата си, защото той пряко засяга отношението ми към разглеждания от мен въпрос, а именно: дали заекването е невроза?



Както вече споменах, според източно европейската и руска школи – Заекването е Невроза!



В средите на специалистите, третиращи проблема заекване, продължава дебатът дали самото заекване е причинител на логофобията, социалната фобия, наднормната невротичност и тревожност у заекващите или това са базисни диспозиции в тях, които причиняват, препораждат и спомагат за поддържането на заекването. Каквато и да е истината обаче, факт е, че в преобладаващия брой заекващи от цял свят споменатите невротични състояния са ясно изразени и присъстващи, което аргументира тезата ми за отнасяне на заекването към графата на неврозите (невротичните разстройства).



Експериментална Част




1. Цел на изследването



Целта на изследването се явява установяването на локализацията на контрола при лица със заекване и равнището им на невротичност.



2. Задачи на изследването



- Да се проведе експеримент, който да установи локализацията на контрола при заекващи и равнището им на невротичност

- Да се проведе експеримент с произволна извадка от флуентно говорещи хора, на които да се установи локализацията на контрола и равнището на невротичност

- Да се сравнят резултатите от двата експеримента и да се установи има ли съществена и значима тенденция за невротичност и локализиране на контрола при заекващите

3. Хипотези на изследването



1) Индивидите със заекване ще имат статистически значима по - външна локализация на контрола в сравнение с флуентно говорящите



2) Индивидите със заекване ще имат статистически значимо по-високо равнище на невротичност в сравнение с флуентно говорящите



ОБРАБОТКА НА РЕЗУЛТАТИТЕ



Средната стойност на локуса на контрола на експерименталната група (заекващи) е 10, а средната стойност на локуса на контрола на контролната група (флуентно говорящи) е 7. Тези данни ясно показват разликите в локализацията на контрола между заекващи и флуентно говорящи, поне в рамките на изследваните от нас две групи. Средната стойност седем говори, че изследваните лица (флуентно говорящи) са склонни да смятат, че резултатите в живота им са плод на техните собствени усилия и контрол. Средната стойност десет на експерименталната група показва, че изследваните лица (заекващи) са склонни да припишат успехите или неуспехите в живота си на случайността или външните фактори и смятат, че собствените им усилия и воля не са от решаващо значение за благосъстоянието и житейския им успех. Такива хора са склонни да се “носят по течението” на жизнения поток, като позволяват на външните обстоятелства да създават тяхната мотивация, разбирания и цели.



Както се вижда в хистограма (III), 70% от контролната група е с вътрешен локус на контрола и 30% с външен. В експерименталната група 85% е с външен локус на контрола, а 15% с вътрешен. Разликата е очевидна. Всъщност резултатите учудват дори изпълняващия тази емпирична разработка. В статистическите получените данни и в лаконичното определение “външен локус” кристално ясно се вижда личността, характерът и социалната реализация на заекващата личност. В кратките математически изразени данни в разглежданите тук хистограми е скрит нелекият и често абсурдно противоречив живот на един заекващ. Тъй като аз самият съм носител на нефлуентна реч и познавам от личен болезнен опит въздействието на речевата дисфлуентност върху комплексния живот на личността ми, разглежданите тук диаграми за мен са не само незначителни схеми или поредица от числа, но статистически изказ на наложеният от речевата дисфункция реален психически и социален товар. Товар, който един заекващ, въпреки усилията си често е обречен да носи през целия си живот! Както показват таблиците – заекващите са преобладаващо индивиди с външен локус на контрола – психологически конструкт, оформен в тях от езиковата невъзмобност за пълноценна социална интеракция. При една много голяма част от заекващите обаче, външният локус на контрола е само привидна, наложена от грубата и жестока ръка на проблема им маска. Ще изясня становището си в изводите и заключението по-долу.



В таблица (IV) се вижда, че нивото на значимост Sig. (2-tailed) e 0.001 < 0.05, което означава, че по променливата локус на контрола има статистически значима разлика между лицата със заекване и тези с флуентен говор.

Проверката е направена с теста на Levene. Лицата, които заекват, са със значително по-външна локализация на контрола (М=10) в сравнение с незаекващите (М=7). С други думи, изследването потвърждава издигнатата хипотеза.
Заекването, подобно тежки метални окови възпира хода на свободната реч на дисфлуентния говорител. Възможно е мотивацията за постижения, амбициозността, нуждата от постижения и независимостта от невербални външни обстоятелства при даден заекващ да са високи, но наличието на липса на възможност за адекватно вербално социално функциониране да блокира въпросните конструкти, като създава привидно външна локализация на контрола. Наличието на такава невъзможност за реализация на вътрешната мотивация за постижения нужда от успех са част от предпоставките за наличието на повишена невротичност при индивидите със заекване.



Невротичност при Заекващите



По отношение на психологическия конструкт “неврастения” статистически значима разлика между двете групи отново не се наблюдава. Въпреки това, в хистограмата забелязваме известно завишение на средната стойност на неврастенията. Според изпълнителя на експеримента, като носител на речевата специфика на заекването и непредубеден наблюдател на хора със заекване, това завишение представлява страничен резултат от склонността към депресия на заекващите. Тази склонност редуцира работоспособността, жизнения тонус и резултира в симптоми, подобни на тези на неврастенията – занижена работоспособност и концентрация, раздразнителност и избухливост. Такива симптоми се наблюдават при заекващите по-често отколкото при флуентно говорящите, отчасти поради базисната по-висока невротичност у тях и отчасти поради когнитивния и афективен дисонанс в следствие от липсата на възможност за адекватно справяне с ежедневните вербални социални изисквания на цивилизования член на обществото. И ако по отношение на неврастенията се наблюдава незначително и без статистическа значимост завишение на стойностите на конструкта, то при психастенията разликата е значима.



Между контролната и експерименталната група се наблюдава статистически значима разлика по отношение на психологическия конструкт “психастения”. Както съм обяснил по-горе, психастенията е синтетично понятие, характерно по-скоро за източно европейската и руска психология, което се характеризира с нерешителност, неувереност и емоционална лабилност. В следствие на логофобията и социалната фобия, която заекващите развиват поради речевите си особености, неспособността за адекватна, прецизна и навременна, с подходяща интонация, тембър, темпо и ритмика реч, поначало засегната от заекването, се амплифицира допълнително. Заекващият ежедневно се сблъсква със ситуации, при които му се налага или да преодолее психическите си реакции към несъвършената си реч или да отстъпи в мълчание и пасивност. Огромната маса заекващи предпочита второто, като в хода на годините бягството от реалната социална роля на заекващ резултира именно в психастения.



Ярко открояваща се статистически значима разлика се наблюдава при депресията. За конкретните две извадки фактите говорят сами по себе си. Що се отнася до заекващите като цяло – от позицията на заекващ и член на националното сдружение за инициативи по заекването (СИЗ), тоест човек с преки наблюдения по въпроса, наемам се да твърдя, че депресията е добре познат спътник в жизнения път на преобладаващото болшинство от хората с подобна речева патология. Колкото и оптимистичен да е конкретният индивид, носител на речевата патология на заекването, при ежедневните сблъсъци с неумолимостта на проблема си, с неговата ригидност и невъзможност за повлияването му, в един момент от жизнения цикъл, депресията заявява присъствието си в живота му.
Конкретно при двете изследвани извадки, обект на това емпирично проучване, средната стойност на депресията при контролната група е 3.2, а при експерименталната група – 5.3. Нивото на значимост (sig 2 - tailed) е 0.003<0.005, тоест присъства добре откроена статистически значима разлика.




Краен Анализ на Невротичността:
Както се вижда на таблицата по-горе, при общото сумиране от сбора на резултатите по осемте скали, нивото на значимост Sig (2 tailed) е 0.003<0.005, тоест получаваме статистически значима разлика. Това потвърждава издигнатата хипотеза за статистически значимо по-високото ниво на невротичност при заекващите, в сравнение с флуентно говорящите.




Според някои актуални изследвания (Маргарита Станкова, 2006; Мария Манева, 2007), нивото на тревожност и невротичност при индивиди със заекване, които все още не осъзнават наличния проблем (деца), е значително завишено – тоест наличната тревожност е важна предпоставка за възникване, поддържане и препораждане на заекването. От друга страна самото заекване, със свързаните с него вербални трудности в контекста на незаменимата важност на речта в социума, е мощна предпоставка за пораждане и поддържане на високо ниво на тревожност и обща невротичност, проявена в специфични невротични състояния. Както видяхме по-горе, според резултатите от проведеното емпирично проучване с теста на А. Кокошкарова “скрининг на неврозите”, по отношение на изследваната извадка от 20 заекващи, такива състояния са депресията и психастенията.



ИЗВОДИ




Настоящата бакалавърска теза потвърждава издигнатите хипотези, тоест заекващите индивиди имат превалентно външна локализация на контрола и повишено ниво на невротичост като цяло.



1. Локус на контрола:
Според настоящото изследване заекващите имат преобладаващо външна локализация на контрола. Дали това е резултат обусловен единствено от речевите особености на заекващите, служещи като посредник между вътрешнопсихичния им живот и социалната среда или е следствие от по-дълбоки, чисто психологични причини – тревожност и базисна невротичност – това е спорен и неизяснен засега въпрос. Каквито и да са предпоставките за такъв резултат – повече или по-малко привидни или пък дълбоко психично базирани, фактите от изследването говорят сами по себе си. По отношение на психологичния конструкт “Локус на Контрола” заекващите споделят превалентно външна локализация на контрола. Външната локализация на контрола при заекващите е една полезна статистическа категоризация по отношение на хората носители на дисфлуентна реч. Тази класификация обаче, пренесена в актуалния живот и ежедневие на заекващия човек, представлява реален психичен конструкт, устойчива диспозиция, която превръща живота на заекващия в пасивно преминаване през жизнения цикъл. Ако външната локализация на контрола е действителна и естествена характеристика на вътрешнопсихичния живот на заекващите, която не е свързана с речевите им особености и не представлява тяхно следствие, животът на един заекващ, въпреки говорния му проблем би бил безоблачно спокоен. Моите наблюдения както върху собствените ми психични движения като носител на логоневроза, така и върху живота на много други заекващи, говори обаче, че показателят “Външен Локус на Контрола”, получен при това изследване представлява единствено резултат на речевите особености на заекващите, а не тяхна устойчива интрапсихична диспозиция. Разбира се, за да се установи това със сигурност, изследванията трябва да продължат с нови проучвания на психохарактеристики на заекващите такива като мотивацията за постижения, която е сърцевината на конструкта локус на контрола и индикира действителния вътрешнопсихичен живот на индивида. Такова конкретизиране на изследванията, които предстои да бъдат направени за в бъдеще, ще изясни проблематиката на по-задълбочено ниво. В заключението ще хвърля допълнителна светлина по въпроса.



2. Невротичност при заекващите:
изследването показва статистически значимо завишено ниво на невротичност у заекващите като цяло, както и конкретно по скалите “депресия” и “психастения”. Тези резултати практически доказват становището на източноевропейската и руска школи в психологията, които отнасят заекването към невротичните състояния (неврози). За разлика от западните школи по речева терапия, които имат склонност да реферират към заекването като към самостоятелно речево разстройство, източноевропейските школи в психологията ясно определят заекването като логоневроза – речева невроза, невротично речево разстройство, като така го причисляват към общото семейство на невротичните разстройства.



3. Бъдещо развитие на изследванията. Заекването е недостатъчно проучен проблем и както теорията относно етиологията, така и терапията му за в бъдеще подлежат на сериозно развитие. Въпреки съществуващите звания доктор, доцент и професор по речева терапия (логопедия), мога смело и основателно да заявя, че прогресът към практическо разкриване основите на етиологията, както и терапевтичните подходи третиращи заекването, са едва в кърмаческа възраст.





Забележка: Проучването не претендира за категоричност и окончателност на изводите си по причина на ограничения брой на изследваните извадки – двадесет индивида във всяка група.



Заключение



1) Локус на контрола – заключение



Заекването е сложен проблем, който ежедневно причинява сериозни трудности в живота на заекващите. Във време, когато свободата на словото е неотменно право на всяка личност, един заекващ непрестанно се сблъсква с неумолимата стена на речевите си блокове.



Още от детството си, в процеса на формиране на характеровите си особености, заекващият постепенно започва да осъзнава това, че е различен. Детето желае да разкаже случка или филм на другарчетата си, да бъбри спокойно за какво ли не като тях. Но – не може.



Постепенно в детето се формира логофобия – страх от речевите му неуспехи, от реакцията на околните, от напрежението на чрезмерните усилия нужни за словообразуване и липсата му на контрол над речта. Появява се срам, който представлява страхова разновидност – страх от мнението и реакцията на обществото.



С годините на речеви неуспех и въпрепятстване изявата на либидните пълнежи във вербална форма, в заекващия младеж се появява чувство за вина. Вина, че не може да контролира нещо толкова елементарно, нещо, което дори едно три годишно дете изпълнява без никакви усилия. Вина от несъвършенството си. Нерядко заекващите са носители на завишен перфекционизъм, който излишно подсилва страха им от вербален неуспех и вината след фактически неизбежния такъв. Вината е вид автоагресия, която безмилостно разяжда емоционалния интегритет и благосъстояние на заекващите.




Негативните емоции, породени от реакциите спрямо речевата специфика на неплавната реч постепенно се хронифицират в една постоянно съпътстваща афективния живот на заекващия тревожност. Голям брой изследвания показват поначало значително завишеното ниво на невротичност и тревожност при заекващите, дори и в най-ранна възраст, когато все още не осъзнават проблема си. С годините на вербални провали и все по-пълното осъзнаване на изключителната важност на речевата комуникация във всяка една област от междучовешките отношения, въпросните емоции на страх и вина, които ежедневно биват изтласквани в несъзнаваното на заекващия, се проявяват най-често в симптомите на генерализирана тревожност, социална и логофобия.



Дали вродено завишените показатели на тревожността у заекващите обуславят тази симптоматика или самото заекване с придружаващите го реални социални, междуличностни и професионални трудности и неуспехи я предпоставя, не се знае. Най-правдивото според мен заключение е, че и двете – заекването само по себе си и склонността към тревожност – заедно предпоставят логофобията и социалното отдръпване на заекващия.



Вътрешният локус на контрола е съвременен израз на винаги познати на човечеството качества като афективна самоувереност, когнитивна и поведенческа независимост, наличие на добре изразен силен либиден пълнеж – психична сила и ясно самосъзнание, здравословна амбиция и мотивация за постижения.

Както споменах, заекващият индивид в резултат на речевите си особености и сблъсъка им със собствените му и социалните очаквания и реакции, като правило развива афективна лабилност, неувереност, тревожност и като следствие на това – депресивност и отбягване на социалните интеракции. А именно в тези интеракции се дефинира и изразява качествено локализацията на контрола. Емоционалната тревожност на един заекващ е обратно пропорционална на характерната амбициозност, решителност и мотивация за успех и постижения на индивид с вътрешен локус на контрола.



Що се отнася до когнитивната и поведенческа независимост, изразени в процеса на обществените ваимодействия, нека онагледим ситуацията в която се намира заекващият с един пример: Заекващ е поставен в ситуация на вербален спор, чрез който трябва да изрази становището си по дадена тема. Но – той не успява да изкаже мислите си – няма вътрешният контрол над вербалния им изказ. Като следствие от липсата на контрол над речеобразуването и поради огромната роля на речта в социалните процеси, възможността му за контрол над външните обстоятелства и поведенческа независимост автоматично бива стеснена до минимум.



Като притежаващ речевата специфика на заекването и от опита си с общуване с други заекващи, мога да кажа, че често изглеждащата външна локализация на контрола при някои заекващи е единствено привидност. Често зад изглеждащото пасивно поведение на заекващия, продиктувано от реално породената от заекването му външна локализация на вербалността и поведението му (трудно поддаващи се на съзнателния му контрол), се крие силна емоционална мотивация за постижения, амбиция, когнитивна независимост и асертивност. Именно в сублимирането на превърналите се в емоционален модел афективни компоненти на вина и речеви страх и превръщането им в асертивна нагласа на съзнанието, се крие ключът към успеха на заекващия.



Дълги години заекването му го е ранявало и подчинявало, но подобно на зрънце пясък в съзнанието му, то се е превърнало в бисер. През годините на трудности, зрънцето пясък, наречено заекване, е тласкало носителя си към търсене, изследване и го е карало да отделя психичните сокове на свободната си воля, с които той е обвил зрънцето пясък и го е трансформирал в перла. Перла, която е превърнал в импулс за постижения и мотивация за успех!



Ще разгледам някои от въпросите на адаптирания за български условия тест за локализация на контрола, за да илюстрирам тезата си за привидността на получените резултати в тази емпирична разработка:



6) (А) В края на краищата човек получава уважението, което заслужава.

(Б) За съжаление човек често остава непризнат, независимо какви усилия полага.



Коментар: По-голямата част от заекващите обикновено предпочитат отговор (Б). При един заекващ често усилията, положени за постигане на дадено постижение, са далеч по-големи, а пътищата за постигането му несравнимо по-обиколни, а резултатите от усилията на заекващия са много по-несигурни. Това е така, защото нефлуентният индивид с всички възможни средства избягва директната комуникация, а разчита на опосредствено общуване от рода на мейл, невербални тестове и писмени изпити и пр. Но качествата на личността се оценяват при пряко общуване – особено професионалните. Заекващият може да бъде изпълнен с амбиция, да е силно мотивиран към постижение, да притежава ясна когниция и собствено становище, но да не може да изрази това становище, да не може да реализира тази ясна когниция и амбиция – единствено поради речевата неплавност, която проваля осъществяването на целите му. Изводът тук е, че външно погледнато, такъв заекващ притежава външна локализация на контрола, но това заключение всъщност се основава на външни факти, без да се отчитат реалните психични съставки на индивида.
,br>

7) (А) Без да знам защо, понякога върша неща, които не бих искал да върша в действителност
(Б) Винаги контролирам действията си



Коментар: Отговорът, даден от нефлуентен човек, ако той е честен със себе си, винаги е (А). По отношение на речта си, един заекващ никога не може да е сигурен, че ще бъде в контрол и ще може да моделира словото си така, както би искал. Такъв отговор прибавя още една точка в полето на външния локус. Дали обаче тестът в този случай показва реални резултати и при хора с увреждания, в частност при заекващи? Не мисля. Локализацията на контрол би трябвало да измерва ендогенна устойчива психологическа характеристика, а в случая подобни въпроси отчитат единствено видими прояви, които в случая, както обясних, не е задължително да отговарят на психологическата характеристика.



10) (А) Винаги е възможно да контролираш поведението си

(Б) Когато определени неща се случват с мен, често не мога да контролирам реакциите си

11) (А) Когато си правя планове, винаги съм почти сигурен, че мога да ги осъществя

(Б) Не винаги е разумно да се планира дългосрочно, защото много неща зависят от случайността



Коментар: Във въпросите 10 и 11 отговорите (А) са показател за вътрешна локализация на контрола. Според емпиричната ми разработка обаче, отговорът на заекващите по-често е (Б), който отговор показва липсата на контрол при определени ситуации, както и несигурност при планиране поради зависимост от неконтролируеми фактори (случайност). Тази липса на контрол в случай на флуентен индивид без увреждания действително е проява на външна локализация на контрола. При заекващата личност обаче това не е показател. Не е, защото дори при изгаряща амбиция и мощна мотивация за постижение, които са действителните показатели за вътрешна локализация – заекващият не може да е сигурен в контрола над речта си – тя за него винаги е неконтролируем фактор – случайност. Тук възниква въпросът – доколко подобен тест е валиден при носители на речева дисфлуентност, както и при хора с увреждания въобще (в по-цивилизованите държави от тази, в която се намираме, заекването се смята за disability и заекващите се ползват от всички положителни опции на този статус)? В случая към крайната субективност и несигурност на психологическите въпросници по принцип, се добавят допълнителни фактори, които при по-внимателен поглед над получените резултати относно измервания конструкт при конкретните психологически характеристики на дадената експериментална група и техните взаимодействия със социалната среда, правят резултатите от теста крайно недостоверни (въпреки статистическата си достоверност)!





2) Невротичност при заекващите - заключение



Проучванията от цял свят показват както наличието на невротичност у заекващите като базисна характерова и темпераментова диспозиция, така и като следствие от емоционалната им реакция от присъствието на вербална дисфлуентност в социалните им интеракции. Това заключение поставя сериозни изисквания пред бъдещото развитие на терапията на заекването, като прехвърля третирането му върху базата на многоспектърен подход, който включва както чисто логопедични, така и психотерапевтични и медикаментозни методи. Получените в това емпирично изследване резултати за повишеното ниво на невротичност при заекващите поставя изисквания към третиране на цялостната личност на заекващия, преконструиране на характеровите и темпераментови черти от фундаментална невротичност в психическа устойчивост, емоционална стабилност и интеграция.



Крайният резултат от проучването на невротичността в това емпирично изследване говори потвърждава издигнатата хипотеза, че заекващите имат по-високо ниво на невротичност от флуентно говорящите индивиди. По две от скалите: “депресия” и “психастения”, имаме статистически значимо по-високи данни при заекващите. По скалите “лъжа”, “деперсонализация и дереализация”, “хистерия” и “неврастения”, заекващите показват по-високи резултати, но без да влизат в статистически значими граници. Сумирането на натрупването от двете скали със статистически значимо по-високи резултати (депресия и психастения) плюс четирите скали с по-високи данни на експерименталната група, резултира в крайните статистически значимо по-високи стойности на общия резултат от сумирането на всички скали.



Интересни резултати при изследваните две извадки имаме по скалите “вегетативни разстройства” и “хипохондрия”, където средните стойности на контролната група (флуентно говорящи) са по-високи. Това показва, че изследваната експериментална група няма ексесивно невротично фиксиране върху здравословното си състояние, както и болестни отклонения по-тежки от тези на контролната група. Това дава право на изследователя да заключи, че заекващите не са соматично болни индивиди, а нормални здрави личности.



Статистически значимо по-високите данни по скалите депресия и психастения показват ефекта от речевата дисфункция върху техния интраперсонален и социален живот. Заекването изправя носителя си пред постоянната дилема да замълчи или да се изрази с цената на разкриване на всеослушание на недъга си. Мнозина заекващи по-често предпочитат пасивността на вербалното оттегляне, който избор е източник на тяхната нерешителност и неувереност, тоест психастения. Липсата на нормално задоволяване на нуждата от социална комуникация, мотивацията за постижения и изява създава порочен кръг на интеракция между “Аз” и “То”, водещ до симптоматиката на депресията.



Каквато и да е етиологията на заекването, в преобладаващото мнозинство от заекващите се наблюдава повишена невротичност. При тези с хередитарно заекване, невротичността присъства като наследствено предаден невротичен темперамент. При всички видове заекване, каквато и класификация на проблема да използваме, реално присъстващият конфликт между желанието за вербален изказ и невъзможността за такъв в контекста на изключителната роля на речта в социалния живот, предпоставя условия за възникване на невротични състояния. Както видяхме от настоящото изследване, такива състояния са най-често депресията и психастенията (неувереност, нерешителност...).



И все пак, нима заекването прави хората, които го притежават толкова различни или нима предпоставките, които го пораждат, са толкова патологични, че да имаме основание да наречем заекващите невротици? Въпросът е важен дотолкова, доколкото имаме право да наречем преобладаващата част от съвременния социум невротичен. Според Фройд (“Неврозите”), всеки т.н. “нормален” член на обществото по презумпция е невротичен, като невротичността му е нужната цена, която заплаща, за да се вмести в социалните стандарти.



Заекването може да бъде и инструмент за психическо развитие и интеграция. Като камъче в обувката, то никога не дава мира на притежателя си. Заекващият преживява за нищожна единица време толкова сблъсъци между различните компоненти на собствената си психика и обкръжаващия го свят, колкото друг напълно необременен с подобна проблематика индивид преживява за целия си живот. Конфликтите между вътрешната му мотивация, нейната вербална изява и реалното социално себеосъществяване могат да послужат на заекващия като мощен постоянно наличен психичен импулс за самоанализ, осъзнаване и проникване в душевните му процеси!



Бъдете здрави!