Размисли върху книгата на Петър Тонев „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”

Размисли върху книгата на Петър Тонев

„Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”

Първа Глава: Същност на Заекването

Заекването е говорно разстройство, което засяга над 60 000 000 души от цялата планета. В България носителите на синдрома са около 80 000. Според английското списание “Speaking out”, на всеки 7,5 секунди в света се ражда човек който ще заеква.

Книгата е резултат от над тридесет години речево измъчване на автора, петнадесет години работа като речеви терапевт, лично обучение в западна Европа и САЩ, прочит на десетки хиляди страници от книги, статии, доклади, участие в международни научни конференции и семинари във връзка със заекването, както и на разговори с университетски преподаватели и заекващи от цял свят.

Заекването в нашата малка страна е неразорана нива, за него е трудно да се намери каквато и да е информация, а още по-малко достоверна и засягаща неврозата в целостта й. Подобно на автора на книгата Петър Тонев, най-видните и успешни терапевти на заекването от цял свят са бивши заекващи: W. Johnson, M. Fraser, J. Sheehan, Charles Van Riper, H. Gregory, B. Guitar, W. Manning, D. Breitenfeldt, F. Murray, E. Boberg, A. Starke и др.

Ако човек не е страдал от заекване поне 20-30 години от живота си или пък не е живял със заекващ поне също толкова години, е трудно или дори невъзможно да разбере и вникне в дълбоките пластове на проблема. „Ние изпратихме хора на Луната, но все още не можем да решим проблема заекване!”, казва приятел на автора. За „Космоса” заекване все още няма радикални и бързи решения. За преодоляването му е нужна системна работа и дълбока мотивация в продължение на дълги месеци, години, а за някои дори цял живот!

Заекването е многомерен проблем, който чрез промените в артикулацията, гласа, езиковата репресия директно въздейства върху изявата на заекващия в обществото, междуличностните отношения и оттам и на психо-емоционалното му състояние! Преживяванията от постоянното присъствие на заекването са далеч по-големи, отколкото видимата речева дисфункция. То се отразява върху целия съзнателен живот и води до страх от говорни ситуации, присмиване и социално отхвърляне. Съзнателно или несъзнателно се формира поведение на мълчание. Затормозяването от заекването особено силно тегне над високоинтелигентните и притежаващи дар слово заекващи! Много умни и способни заекващи се лишават от желаната професионална реализация потискани от проблема си и отказват да приемат професия или кариера свързана с по-висок престиж и финансово възнаграждение просто защото ще им се налага да говорят повече.

Дългогодишните наслоявания на заекването водят до чувството на срам, вина, глождещи съмнения, фрустрация, безпокойство, тревожност, ниска самооценка и депресивност.

Заекващите често са принудени да търпят познати и непознати, които се опитват да довършват изреченията им и да им дават безсмислени съвети от рода на: „Успокой се!”, „Говори по-бавно!”, „Поеми си въздух дълбоко!”, „Не се притеснявай!” и прочее, сякаш е толкова лесна и проста работа да говориш без заекване и ти сам до този момент не си го проумял. Същите плиткоумни и лишени от проницателност съвети и подходи използват много логопеди и цели школи за „лечение” на заекването… Заекването поставя на сериозни изпитания нуждите на заекващия от междуличностно общуване, от човешката нужда да споделиш, да се изявиш всред компанията си, да разкажеш виц или случка, да поговориш спокойно, да обмениш мисли и сърдечни чувства.

Дефиниции за Заекването:

В отговор на вечния и неполучил истински отговор въпрос какво е заекването, освен краткото азбучно определение: „Заекването е разстройство на ритъма на речта.”, са дадени много други формулировки. Ето някои от тях:

Чарлз Ван Райпър: „Заекването е отношението на хората които заекват към речевата ситуация!”

Уендъл Джонсън: „Заекването е това което заекващият прави когато:
1) очаква да се появят моментите на заекване,
2) страхува се от тях,
3) вълнението му се повишава при предстоящ разговор и
4) се опитва по някакъв начин да избегне речевата ситуация.”

Робърт Уест: „Заекването е разстройство или аномалия при речевите комуникации, при които артикулацията се нарушава спазматично и най-силни спазми настъпват когато говорещият си самовнушава че събеседниците му го разглеждат като заекващ и го приемат за такъв!”

Джоузеф Шийхан: „Заекването е разстройство на социалната представа за себе си!”

Брутън и Шумейкър: „Заекването е форма на разстройство на речевата плавност, породена от обусловени отрицателни емоции!”

Експертите от световната здравна организация(1977г.) са приели, че: „Заекването е разстройство на ритъма на речта, където индивидът знае много добре какво иска да каже, но в същото време е неспособен да го направи по естествен начин поради неволеви повторения, удължавания и блокирания на определени звукове.”

Като едно от най-пространните и всеобхватни дефиниции за заекването, неизменно цитирано във всеки фундаментален труд от последните десетилетия, е това на M. Wingate(1964):
Заекването е:
1) Нарушение в плавността на вербалното изразяване, което се характеризира с неволеви (слухово доловими или не) повторения или удължения при изказа на речеви елементи: звукове, срички и думи. Нарушенията обикновено се появяват често, имат специфичен характер и невинаги са контролируеми.
2) Понякога нарушенията са придружени от допълнителни движения, които обхващат целия говорен механизъм, а също така и различни части от тялото при подготовката или по време на речевата продукция. Тези прояви са свързани с усилие.
3) Също има доста чести индикации и изводи за емоционални състояния, като се тръгне от основните: вълнение или напрежение и се стигне до повечето специфични преживявания от негативно естество като страх, смущение, фрустрация и т.н. Непосредственият източник за заекването са некоординации, проявени в периферния речеви механизъм. Основната причина за тези некоординации вероятно е комплексна или много дълбока и досега не е изяснена.”

Тук умишлено изключвам някои припокриващи се дефиниции цитирани от автора и други такива засягащи единствено видимата речева част на проблема, за да постигна яснота и сбитост на резюмето си и за да следвам основния дух на книгата.

Накратко: основните дефиниции на заекването се спират на една или няколко от посочените по-долу страни на проблема:
- открити прояви
- вторични симптоми
- чувства и отношение
- реакции на избягване и криене
- контрол на речевото поведение
- ритъм и темпо
- етиология
- начални проявления, свързани с възрастта
- слушателско възприемане и реакция и пр.

Етиология (причини за възникване) на Заекването

На въпроса как и защо възниква заекването са дадени много отговори, които обаче представляват единствено недоказани хипотези. При едни деца то възниква плавно и незабележимо и постепенно се увеличава с годините, при други възниква след известен емоционален стрес и настъпва взривно. В последния случай родителите и преподавателите търсят обяснение с повода, отключил проблема, но не се питат защо от всички засегнати от емоционален стрес деца единствено при някои от тях се развива заекване. В световната история и дори понастоящем милиони деца от цял свят преживяват кошмарни събития и далеч по-стресиращи ужаси, но малцина само от тях развиват говорна дисфлуентност. Никой засега няма категоричен отговор на въпросите относно етиологията на заекването и предположенията засега витаят около редицата фактори които предразполагат, засилват и затвърждават заекването. Основно заекването се появява във възрастта между 2 и 6 години и ако не бъде терапевтирано и преодоляно веднага след появата си има силна опасност да бъде хронифицирано.

По-долу съвсем накратко ще се спра на основните хипотези, предлагани от изследователите на заекването в световен мащаб:

Физиологични фактори:
1) Генетична предразположеност: Приема се че голяма роля в появата на заекването играят генетичните предразположености, а зад тях стоят поведенческите, ментални и емоционални модели, закодирани на хромозомно ниво в геномната памет на предците от рода на заекващия и съответно предадени на самия него. Евентуални стресови преживявания, свързани с речевата функция, предизвикали тежка психотравма и създали предразположеност именно към речева патология в рода биха могли да бъдат предпоставка за появата на заекване в определено звено от родословното дърво – в дете, при което и най-малкият повод – стресоген, отключва речево разстройство. Във всеки случай, както авторът подчертава, не става дума за моногенно предаване, тоест за 100% вероятност за възникване на заекване, а за полигенно, тоест за наличието на известна предразположеност към това разстройство.
Пишещият това резюме е склонен да подчертае важността на хипотезата за генетичната предразположеност, тоест за хередитарната природа на заекването.
2) Сензомоторни и речеви умения: Има изследвания, които са установили, че при децата със заекване скоростта на реакция на визуални и аудиторни дразнители е по-забавена от тази на деца без заекване.
3) Мозъчно функциониране: според някои изследователи причината за заекването е преразпределяне на речевата мозъчна функция от лявата мозъчна хемисфера едновременно и в дясната, което води до дисбаланс и смущения при предаване на нервните сигнали до речевите органи, един вид битка между двете полукълба.

Речеви и езикови фактори:

Възрастта на появата на заекването обикновено съвпада с тази на оформяне на речевата функция в човека, на развитието на речевия апарат, трупането на запас от лексикон и усвояването на езиковите конструкции. Това е уязвима възраст и речевата функция е лесно уязвима. Спомагателни фактори за нарушаване на плавността на речта при детето могат да бъдат:
- Бързата скорост на говорене на родителите
- Честата употреба на многосрични думи, сложни синтактични конструкции, билингуални семейства
- Чести прекъсвания на речта на детето и високи изисквания към вербалната му изява
- Показване на отегченост да се слуша речта на детето
- Нервност и припряност при говорене с детето
- Възбуденост на детето
- Желание на детето да каже много неща за кратко време

Психо – емоционални и социални фактори:

Дали заекването може да се развие от травма или уплаха в семейството? Научни доказателства за това няма, но има много описани случаи на уплаха от животно, автомобил, семеен скандал и други, които са отключили заекването. Тези събития са по-скоро спусъкът, който задейства скритата причина на заекването, но не и първоизточник на проблема. Много родители твърдят също така, че детето им има максималистично поведение, перфекционизъм и че е силно тревожно и чувствително. (Бел. Ред. – в подкрепа на последното искам да спомена че в началото на 2006 година Българският медик и Доктор на Науките по Психология и Логопедия Маргарита Станкова защити Научен Труд във връзка с тревожният темперамент на децата със заекване, в който статистически потвърди горната теза за наличието на засилена тревожност, дори и при най-ранната възрастова група от заекващи деца, които все още не осъзнават проблема си).

Психомоторен капацитет:

Това е оригинална теория предлагана от Господин Петър Тонев.

Плавността на речта се влошава и повече моменти на заекване настъпват при:
- психическо изтощение
- продължително говорене
- продължително психическо и физическо натоварване
- при силна уплаха, стресови преживявания и други отрицателни емоции
- при инсомния и недоспиване
- при претоварване на стомаха с храни и течности
- при боледуване

Според мен горната теория е силно състоятелна и следва да се развие в по-цялостна и структурирана схема за връзката между психофизичното състояние на заекващия и заекването ! Както казва авторът, ако при хората без говорна дисфлуентност при намаляване на нивото на психична либидна енергия не се наблюдава влошаване на речта, при заекващите връзката е директна поради нарушеният механизъм на речево производство и нуждата от повишен психично – енергетичен пълнеж, който да коригира и компенсира действието на тази функция!

Авторът се спира на още няколко интересни етиологични хипотези, на които аз няма да се спра в това резюме по разбираеми причини.

Глава Втора: Диагностика

В следващите 90 страници от книгата си Г-н. Петър Тонев се спира обстойно на диагностиката на заекването при деца, подрастващи и възрастни. Тази тема е интересна преди всичко за специалисти в областта на речевата патология и тъй като естеството на това резюме е насочено към самите носители на разстройството на заекването, ще се спра само на тези моменти от главата за диагностиката, които представляват интерес за тях.

Както един лекар трябва да постави правилната диагноза и предприеме най-резултатната терапия, така и логопедът трябва да е наясно с целия многообразен спектър от симптомите на синдрома и тяхното развитие.

Типичното заекване е синдром на развитието, преминаващо през всички възрасти(ако не бъде преодоляно през най-ранните години). В хода на годините симптомите се увеличават пропорционално количествено и качествено. Дори в това отношение има един феномен. С годините симптомите придобиват свойството да се самооперират, да се самовъзпроизвеждат и образуват нови симптоми(W. Starkweather, 1999).

Примерната картина в това отношение изглежда така: в най-ранните детски години се появяват първите видими симптоми на удължаване и повторения, а след това и на блокирания. Като следствие от постоянните затруднения заекването започва да се придружава от така наречените вторични симптоми:
– спазми и тремори в целия говорен механизъм, в областта на лицевите мускули и шията, движения на главата, ръцете, краката, спазми на цялото тяло, дихателни и артикулационни спазми и нарушения, повишаване силата и височината на гласа, блокиране на ларинкса, премигване с очи, гримаси по лицето, спазми по шията, криене на погледа от събеседника, резки движения на главата във всички възможни посоки, повдигане на рамената, движения на тялото и крайниците в различни посоки.

Езиковите симптоми са следните:

– Вмъкване на звукове, срички или фрази. Отначало това се прави неосъзнато, а по-късно съзнателно за да се спомогне възпроизвеждането на говор. Например: ъ, ами, ъм, значи, обаче, някак си, така да се каже, така.
– Смяна със синоними: всички заекващи знаем как са прави това. Като спасителна котва в унижението на заекването заекващият търси отчаяно думата заместител с която да се спаси от кошмара на запъванията. Но така единствено задълбочава проблема си и често прави речта си нелепо смешна.
– Употреба на кратки стандартни фрази
– Заобикаляне на трудни думи като се заместват с множество други описателни думи.
– Постепенно се формира поведение на избягване на неприятните унизителни речеви ситуации. Когато проблемът започне все по-пълно и силно да се осъзнава от детето, се появяват и най-дълбоките симптоми на заекването, а именно страх, срам, вина, тревожност, гняв и много други характерни емоционални реакции. Това са така наречените скрити симптоми.

Скрити симптоми – Негативни чувства и отношение:

Често единствено хората с дисфлуентна реч, техните най-близки и логопедите (поне някои от тях) знаят, че съществуват скрити дълбоки симптоми зад външната фасада на заекването. Логопедът трябва с опитно око и чувствително сърце да долови и изследва тези симптоми в кабинетна, домашна и естествена среда. В инструментаиумът на цялостната оценка трябва да бъде включен и езикът на тялото, всички онези повече или по-малко забележими жестове, движения, мимики, колебания, поглед и т.н., които индикират съществуването на задкулисните тежки терзания на заекващия: тревожност, вътрешно безпокойство, страх, срам, вина, гняв, враждебност, отчаяние, безпомощност, невъзможност за контрол, депресия. Това е най-трудната и деликатна част от диагностиката и често тя продължава и се задълбочава до самия край на терапията.

Ето някои от типичните симптоми на скритата част от заекването:

- Безпокойство и тревожност: подобни прояви са резултат от очакването за настъпване на момента на заекване и желанието той да бъде избягнат (J. Sheehan, 1970). Интересното тук е че при хора с по-лека форма на заекване тревогата е по-силна. Чрез смяна на думи или силно редуциране и недовършване на изказа си те правят всичко възможно да скрият проблема си и да оставят у всички слушатели впечатление за флуентност. Те силно се страхуват да не бъдат разпознати като заекващи. С това обаче те задействат порочната верига на задълбочаване на проблема си. Колкото повече се крие заекването, толкова повече се увеличава степента на безпокойството. Колкото повече се увеличава безпокойството и страха от проблема, толкова силата на говорните блокове се увеличава и оттам нуждата от все по-голяма енергия и средства за избягването и прикриването му расте. При хора с по-тежка степен на заекване тревожността е по-малка ,защото те не могат да скрият речевата си специфика.

- Страх: В руската и българската литература страхът, безпокойството и тревожността, които могат да прераснат в явен или прикрит ужас, силен срам и често във вина и протест, изразен в агресия, се обобщават в понятието Логофобия. Всъщност именно логофобията е ядрото и сърцевината на проблема и ключът за провеждане на успешна терапия или автотерапия.

- Срам: Срамът е производен на страха и по същество представлява страх от мнението и реакциите на околните. Тези емоционални или поведенчески реакции обикновено са негативни – съжаление или присмех, подценяване силата на проблема, дразнене, дискомфорт, нервност, отхвърляне на мнението и личността на заекващия като цяло, лицеви мимики на отвращение и неприязън, отбягване на заекващия. Бих допълнил горните твърдения на Господин Тонев с добавката на това, че по-голямата част от тези реакции протичат единствено в съзнанието на заекващия, а не представляват обективна реалност. Хората ни възприемат по начина по който ние самите възприемаме себе си. Ако ние самите не приемаме заекването си и сме изпълнени с неприязън към него, ако се борим с него, вместо да го направим наш приятел и учител, ако бягаме и се страхуваме от него, тогава хората ни възприемат точно по същия начин по който ние самите възприемаме проблема си. Заекването е немалка част от цялостната ни личност и отношението ни към него е израз на собствената ни самооценка и имиджът, който проектираме за себе си в съзнанието на хората е пряко отражение на тази самооценка. Когато се научим да се приемаме такива каквито сме и смело прегърнем проблема си, той ще стане само една малка наша особеност, незначителна част от цялостната ни силна и позитивна личност. Трябва да можем гордо да кажем – ето, това съм аз, да се обикнем в пълнотата си. Реакцията на хората към заекването ни в такъв случай ще бъде единствено като към мила малка подробност, която само още повече ще ги кара да ни обичат и приемат. Получаваме това, което даваме! А ние „даваме” не само физически, но и мисловно – емоционално, с отношението си към себе си и света и реакциите ни при житейските ситуации.

- Вина: Вината може да бъде породена от няколко причини. Една от тях е убеждението на заекващия че не е направил нужното за да говори „нормално”. Един вид: „Ето, всяко 5 годишно дете говори свободно и без прекъсване за каквото желае, но аз не мога! Следователно съм глупав и слаб!” Вината може да се дължи на чувството, че заекващият „разваля” атмосферата и проваля ситуацията чрез речта си. Това чувство отново е чисто субективно и се дължи на неприемането на заекването и борбата с него. А то всъщност съществува именно за да ни научи на спокойно приемане на себе си и другите такива каквито са, да премахне фалшивата ни гордост и перфекционизъм и ни накара да обикнем себе си и света безрезервно! Вината може да бъде втълпявана от съзнанието за невъзможността за изпълнението на съветите на родители и учители: „Говори бавно!”, „Поеми си дълбоко въздух!”, „Не се притеснявай!”… По-късно тези съвети продължават да се дават в същият невеж и сляп дух от някои речеви „специалисти”, следващи определени „школи”.

Според Джоузеф Шийхан: „ Срамът е резултат от публичния провал на изискванията на фалшиво налаганата роля, която много заекващи са приели – да не заекват! А индивидуалният еквивалент на срама се нарича вина. Когато заекващият се стреми да се отрече от поведението си на заекващ и да се представи като плавно говорещ, той започва да изживява опасения, свързани със страх от провал пред изискванията на фалшиво наложената от самия него роля.

При опита си да скрие своята настояща идентичност на човек със заекване, индивидът прибягва до фалшива роля или до поведение със стратегии, които понякога са успешни и следователно периодично се подсилват. Независимо дали са успешни или не обаче, стратегиите за прикриване на проблема, неприемането и отбягването му водят до чувство на вина. Неуспешното реализиране на Аза пред другите винаги води до вина, включително и при заекващите. Могат да бъдат разграничени най-малко три източника на чувство за вина:
1) Първоначална вина: „Какво съм направил или не правя както трябва за да не мога да говоря нормално като другите хора?”
2) Вината за лъжливата фалшива роля (използване на стратегии за отбягване и криене на заекването), играна от заекващия с цел да прикрие заекването си пред слушателите.
3) Вината – продукт на съзнанието на заекващия че речта му е смущаваща за околните. „

Според Джоузеф Шийхан заекващият може да намали ареала на вината, като работи върху ареала на срама, като открито признава и изразява Аза си в ролята на заекващ. Според пишещия това резюме, и срамът и вината са пряко производни на страха и са негови разклонения! Срамът представлява страх от мнението и оценката на хората, а вината – страх от провал, от неуспех. Вината често е примесена с отхвърляне, неприемане на станалото, фина или явна агресия към себе си и вътрешна борба между различните компоненти на личността. Борбата и агресията са другото лице на страха, другият полюс на емоционалната слабост.

Фрустрация: Фрустрация в български превод значи приблизително безпокойство, неудовлетворение, разочарование, незадоволство, съжаление…

Ето няколко примера за фрустрация във връзка със заекването, дадени от г-н Петър Тонев:

* Едно дете, което силно желае да сподели нещо с родителите си или с приятелите си, но не успява, защото заеква мъчително, прекъсвано е или то самото се отказва.
* Ученик, който прекрасно знае урока си, но не може да предаде знанията си напълно и получава по-ниска от заслужаваната оценка.
* Говорител пред аудитория, който изразява важна информация, но не успява да я предаде в тънкостите и важните и детайли поради спецификата на заекването си.
* Младеж или възрастен човек, който две или три минути се измъчва да изкаже мисълта си в едно изречение, и когато най-накрая завърши, да получи отговора: „Моля? Не разбрах. Бихте ли повторили?„ (О, Боже мой, ужас, пак ли трябва да минавам през същия ад?)
* Човек със заекване се обажда по телефона, но не може незабавно да започне разговора поради блок и от отсрещната страна му затварят телефона.
Могат да се дадат много подобни примери.

Заекването обаче води до фрустрация и по други причини. Една от тях е ограниченията и липсата на регулярен емоционален контакт със социалното обкръжение и определени хора. Тази липса е особено силна и болезнена в юношеска и младежка възраст.

- Гняв: Гневът като симптом на заекването обикновено има няколко извора: Невъзможност за реализиране на очакванията и надеждите, загуба на контрол над речта, а като следствие от това и загуба над контрола над много желани дейности и потискане на избора при възможностите в живота. Гневът може да се изрази както към другите, така и към себе си и да се трупа в заекващия докато доведе до депресия.

- Депресия: Депресията е предсказуемо следствие от горните причини. Изразява се в нещастие, печал, потиснатост и отчаяние.

Това са основните симптоми при диагностициране на заекването, свързани с негативните чувства. Списъкът може да бъде много дълъг и при всеки отделен случай може да се изготви индивидуална карта. R. Hayhow и C. Levy (1993) са направили интересни изследвания във връзка със симптомите, лежащи в скритата част на „айсберга на Шийхан”, като към гореизброените симптоми са включили още:

- постоянно вътрешно напрежение
- смущение
- ниско самочувствие и самооценка
- неадекватност
- безпомощност
- липса на нормално самоприемане
- речево безсилие
- отчаяние
- нещастен човек
- различен от другите хора
- невъзприеман от другите
- посредствен във вербалния изказ
- с речеви способности на дете
- недостатъчно зрял
- непредприемащ риск
- глупак, и пр. и пр.

Симптоматиката на чувствата и отношението на заекващия към своя проблем са едно от най-трудните полета за изследване. Това е свързано с много висок професионализъм, творчество, интуиция и разбира се, достатъчен период от време.

При оценката на заекването трябва да бъдат наблюдавани: усилията и измъчванията при говорене, промяната и стесняването на комуникативните възможности и желания.

След извършването на диагностиката на човека с речеви проблем, нормално е да бъдат взети решения относно вида терапия и евентуалната прогноза от нея. При заекването обаче, каквито и параметри да се вземат, каквито и тестове да се правят, каквито и хипотези да се правят, все още не могат да се направят категорични прогнози относно протичането и изхода на терапията на заекването и специално за гарантиране на довеждане на всеки отделен случай до успешен край. При всеки индивидуален случай трябва да се прави отделна прогноза, и тя зависи до голяма степен от осъзнаването, разбирането, решителността и мотивацията на самия заекващ.

За да провери силата на проблема и наблюдава външните и скрити симптоми и постави правилна диагноза, логопедът може да наблюдава заекващия в хода на терапията при:

• Разговор по телефона с приятели или членове на семейството
• Разговор по телефона с непознат
• Използване на телефона за поръчки или закупуване на билет
• Разговор с непознат в социална среда
• Представяне при ново запознанство
• Правене на поръчка в ресторант
• Разговор с близък приятел
• Разговор с родител
• Разговор с продавач
• Питане за информация
• Интервю за работа
• Разговори с преподаватели
• Уговаряне на среща
• Създаване на ново запознанство
• Говорене пред група
• Задаване на въпроси или правене на коментари в клас
• Представяне на предварително подготвена лекция, реч, урок
• Разговор с противоположния пол
• Четене на глас пред група
• Разговор по време на вечеря със семейство, приятели или непознати

Авторът подробно разглежда диагностиката в зависимост от възрастта. Един важен момент в прогнозата за терапията на заекването е, че при жени терапията е по-трудна и продължителна. Известно е също така, че вероятността за това жените със заекване да предадат генетичната предразположеност към проблема на децата си е по-голяма отколкото при носителите от мъжки пол.

Глава Трета: Терапии на Заекването

Понастоящем съществуват два основни подхода към терапия на заекването, както и един допълнителен, който обединява двата. Основните подходи са:

- Терапия за модификация на заекването (Stuttering modification therapy)
- Терапия за моделиране на плавна реч (Fluency shaping therapy)
- Интегрална терапия на заекването на Т. Питърс и Б. Гитар

Tерапия за Модификация на Заекванетo (Stuttering Modification Therapy)

Като основоположник на подхода се счита видният американски университетски преподавател, учен и изследовател, Чарлз Ван Райпър. Самият Чарлз Ван Райпър е страдал от тежка форма на заекване както той сам споменава е имал периоди на отчайващи трудности и депресия. След дълго и безуспешно търсене на решение на проблема при терапевти ползващи ортодоксалната терапия за моделиране на плавна реч и след продължителен самоанализ и наблюдения, Райпър стига до разбирането, че в основата на проблема лежи ненормалното емоционално измъчване и неприемане, както и отбягването на моментите на заекване.

Каквато и да е причината за заекването в ранна възраст, никой изследовател не поставя под съмнение, че то драстично се увеличава когато юношата започне да отбягва „страшните” звукове и думи, определени хора и комуникативни ситуации.

В основата на терапиите за модификация на заекването е заложен подходът към редуциране на отбягването от речевите ситуации и преодоляването на свързания с тях страх, срам, вина и негативизъм. Това се постига с помощта на специален тренинг за преобразуване на негативните емоции в положителни. По същество терапията е чисто психологическа и изисква ръководството на специалист със съответната подготовка. Успоредно с основната психологична работа се работи върху модифицирането на откритите прояви на заекването. Целта е моментите на заекване да се проявяват в плавни и успокоени форми, лишени от силен емоционален стрес. В процеса на отработване на негативните емоции право пропорционално намалява и самото заекване, защото причината за съществуването му се топи и изчезва. Както се изразява Джоузеф Шийхан – скритият под водата айсберг(основната невидима част от заекването) излиза на повърхността и се разтопява от слънцето(съзнанието).

Терапията за модификация на заекването при младежите и възрастните с напреднала хронифицирана форма на заекване отделя внимание изключително на редуциране и модификация на негативните чувства и отношението към заекването. Развива се смело позитивно съзнание което приема заекването като приятел. Съзнателно се конфронтират старите негативни нагласи като умишлено се търсят речеви ситуации. През цялото време на курса на терапията се развива позитивно отношение към всяка вербална комуникация. Цели се цялостна личностна промяна и преодоляване на онези ситуации, които преди са били „невъзможни”.

В терапията на Райпър между пациента и терапевта трябва да бъде осъществен т.н. в психологията „пренос”, тоест между двамата трябва да съществува пълно доверие и искреност, без никакви прикритости и съмнения. Още от първата среща трябва ясно да се каже какво трябва да се отучва и върху какво да се работи. Пациентът със своите болки и терзания не остава пасивен участник в терапията, но още от първия ден активно се включва, за да анализира собствената си психика, да идентифицира явните и скрити проявления на заекването си, да проникне дълбоко в собствената си психика и стигне до корените на проблема си. Пациентът бива воден от терапевта, но сам трябва да осъзнае същността и дълбоките причини, които пораждат видимия ефект на заекване. Първоначалните сесии могат да включват четене на глас, монолог и диалог, свободни разговори, преразкази. При това вниманието на пациента се насочва към моментите на заекване и му се помага да осъзнае същността на блоковете. Важно е постепенно в хода на сесиите пациентът да бъде воден така, че сам да стигне до скритите корени на заекването си. Не може да се кара някой да променя нещо, след като той просто не знае какво точно прави и защо го прави. При разкриването на същинската природа на всички симптоми, тяхното отбелязване и анализиране, клиентът непринудено разбира, че терапевтът не иска да отхвърля и наказва моментите на заекване(както това се прави при терапията за плавна реч), но напротив – приема ги позитивно, за да ги насочи в правилна посока към трансформирането им! Пациентът бива учен да осъзнава психичните си процеси преди моментите на заекване, по време на заекване(дори се разиграва пантомима /техника на замръзването/ на заекване и се изследва емоционалното състояние) и след моментите на заекване.

Заекващият човек трябва да осъзнае точно какво прави когато заеква. Когато дълбоко скритите в подсъзнанието чувства бъдат извадени наяве, тогава те трябва да бъдат отработени в положителни и терапията да продължи в „полеви” условия – в реални ситуации.

Най-трудна се явява втората част от терапията, а именно преодоляването на отбягването на рискови думи и ситуации. Само когато в края на терапията пациентите се научат да говорят с плавно заекване и започнат да се конфронтират с избягваните до тогава говорни ситуации и собствените си стратегии за отбягване (замяна на думи, мълчание…), само тогава започват да чувстват че по-голямата част от моментите на заекване намаляват. Това е фаза на сваляне на товара, при която речта и психиката все повече се освобождават от бремето на натрупаните негативни планини от емоции. След преминаването през първата фаза на разкриване и анализиране на скритите и явни пораждащи причини и симптоми, хората със заекване трябва да преодолеят една основна бариера. Бариерата на фалшивите страни на собственото си поведение в общуването. С тази основна стъпка се редуцират негативните чувства свързани с речевото нарушение. Но за да се задълбочи това редуциране, от пациента се изискват активни действия на конфронтация с реални речеви ситуации. Изисква се колкото се може по-активно и често да се участва в комуникация и честно отношение към себе си и другите, без никакво криене на проблема си. Звучи парадоксално, но самото заекване се явява като основно средство срещу … заекването! Процесът на конфронтиране с реални речеви ситуации и трансформирането на страха по време на говор и на вината и фрустрацията след това трябва да бъде осъществявано плавно с неусетно повишаване на трудността според усета на терапевта за продвижението на пациента в сублимирането на негативните чувства спрямо заекването в позитивни. Тръгвайки от старите автоматизирани модели на емоционални и поведенчески реакции, едва ли някой си прави илюзията че една силна свободна от негативности психика и плавен говор могат да бъдат постигнати за няколко сесии.

Последната фаза на терапията – фазата на стабилизиране – протича в реална среда и цели заекващият в началото с помощта на терапевта, а после и сам, да се сблъска с всички възможни речеви ситуации. Тази фаза на практика продължава до края на живота, защото един заеквал дълги години човек винаги ще има рецидиви от време на време и трябва да ги отработва отново. В началото на терапията се акцентира на корекцията на емоционалното отношение след речта, след блока, а с напредъка на процеса се навлиза в модификацията на емоционалното отношение и реч по време на самия блок. При напреднала терапия емоционалната и съответно речева промяна (тъй като речта автоматично следва емоциите) се прави още преди настъпване на блока, тоест когато човек почувства че ще заекне, той за чат от секундата съзнателно настройва позитивно психиката си и модифицира леко речта си и плавно преодолява блока.

Чарлз Ван Райпър препоръчва на хората притежаващи логоневроза да не се стремят непременно на показно изпълнение на плавна реч на всяка цена. Дори напротив, той препоръчва от време на време умишлено да се използва фалшиво заекване, за да се притръпва към собствените и тези на хората реакции.

Терапия за Постигане на Плавно Заекване на Джоузеф Шийхън

Дж. Шийхън е повече от популярен с научните си изследвания и практични подходи свързани със симптоматиката и проявленията на скритата част на заекването: страха, срама, вината, криенето и отбягването на думи, ситуации и комуникация, фрустрацията, негативизмът към собствената личност и др. Тръгвайки от специфичните задкулисни „пълнежи” на заекването, известният изследовател предлага оригинални и действени терапевтични решения и практики.

Основните насоки и цели на терапията на Шийхън, насочени към младежи и възрастни заекващи са:
- Да помогне на индивида със заекване да приеме по нормален начин ролята си на заекващ.
- Внимателно да анализира и осъзнае говорните си прояви по време на плавна и неплавна реч на поведенческо, емоционално и когнитивно ниво.
- Да осъзнае своята отговорност за тези прояви и енергията, която трябва да вложи, за да настъпи позитивна промяна в цялостното комуникативно поведение.
- Да постигне подобрение в комуникацията си чрез поведение на неотбягване на трудни речеви ситуации и същевременно да повиши самочувствието си на личност като цяло, дори речта да е съпътствана от известно заекване.
- Да продължи да преобразува скритите емоции, да конфронтира и се стреми към говорни ситуации и така да стигне до все по-пълно подобряване на речта си, като бъде толерантен към моментите на неплавна реч.
Конфронтирането и отработването на говорния страх, срам и вина е ключът на терапията на Шийхън. Човекът притежаващ заекване престава да се крие зад фалшивата маска, че проблемът не съществува. Терапията на Шийхън е типична психотерапия в началото с психоаналитична насоченост, а след това и с поведенческа. Тоест, пациентът бива ръководен в процеса на осъзнаване на дълбоките причини на неврозата си, в разбиране на това че всъщност моментите на блок представляват емоционални конфликти и страх, изразяващи се на повърхността като речеви блокове. След това бива учен на промяна на характера си от слабост към сила и решителност, от страх към смелост, от плашливост и отбягване към спокойствие и амбиция. Заекването се преодолява в процеса на превръщането на негативните емоции които го пораждат в положителните им еквиваленти. Честотата и силата на заекването постепенно намалява право пропорционално с намаляването на избягването му и на измъчването което го поражда. Не се практикуват речеви техники, тъй като се работи със сърцевината и породителя на проблема. Разчита се на промяната на фалшиво възприетата роля на плавно говорещ и приемането на ролята на заекващ. Приемането на себе си води до прекъсване на порочния кръг пораждащ симптомите и освобождаване от заекването. Ефектът от терапията ще бъде нулев или минимален, ако тя се провежда единствено в кабинетни /клинични/ условия. Човек трябва открито очи в очи да се обърне към проблема си, да говори за него, да се откаже от отбягването на думи, хора и речеви ситуации. Убежденията на автора са че при такава глъбинна мощна терапия дори хора с тежко заекване което ги е измъчвало даже 50 години от живота им могат да постигнат спонтанна свободна психика и реч. При повечето случаи обаче реалистичната цел е постигането на приемливо заекване с все по-чести периоди на плавна реч. Терапията на Джоузеф Шийхън включва пет фази:

- Самовъзприемане като заекващ
- Самонаблюдение на говорното поведение, на блоковете, на физическите и скрити емоционални прояви
- Поемане на инициатива за предприемане на речеви опитности
- Развитие на чувство на сигурност, вътрешна увереност, радост и силен, позитивен характер
- Модифициране на формите на заекване

Тези пет етапа съдържат седемнадесет процедури:

1) Установяване на контакт очи в очи
2) Открито дискутиране и анализиране на заекването
3) Изследване на собствените проявления на заекване
4) Поемане на отговорност и инициатива при наличие на желание за вербална комуникация
5) Наблюдение на речевото и цялостното комуникативно поведение
6) Вземане на инициативата за внимателно изследване на речевия страх
7) Показване на скритите страни на заекването
8) Фокусиране върху постиженията на успешна вербална комуникация, дори съпроводени със заекване
9) Тренинг на открито заекване
10) Съпротива срещу натиска на времето
11) Използване на нормални отработени фрази на подходящи места, но не като стартери паразити пред трудни думи
12) Редуциране моментите на измъчване
13) Умишлено заекване първо на лесни, а след това на трудни и неприятни за заекващия думи
14) Отказ от триковете за скриване на заекването и активен стремеж към речева практика
15) Толерантност към моментите на заекване
16) Говорене спокойно със самоприемане и без избягващи трикове
17) Приемане на новата роля на човек който през повечето време говори с плавна реч, но е толерантен към моментите на заекване

Мотивация:

Мотивацията е фактор от решаваща важност при терапията на заекването. Колкото и добър да е терапевтът, дълбочината на проблема заекване и комплицираността му, фактът че прониква до основите на цялостната личност и изисква дълбока промяна и работа с дълбоките емоционални наслоявания налага активното и силно мотивирано участие на самия заекващ! Цялостната терапия на заекването изисква промяна не само на речта, но преди всичко на целия човек. За разлика от хирурга, невролога или зъболекаря, психотерапевтът не може изцяло да гарантира успеха на терапията без активното и адекватно участие на заекващия или на родителя на заекващото дете. Докато гореизброените лекари работят механично и само с тялото на пациентите си, психотерапевтът работи на много по-дълбоко и всеобхватно ниво – с цялостната личност на клиента си. Терапията, подобно на класическата психоанализа, се основава на тясно сътрудничество и пълно доверие между терапевта и пациента.

Както твърди и Чарлз Ван Райпър, преодоляването на заекването не е магически акт, а труден и продължителен процес с много системна работа, воля и жертви. Процесът на лечение включва цялостна личностна промяна на характера и психонастройката на човека и може да отнеме месеци или години.

Дългосрочните цели обаче изглеждат близки и постижими когато пътят е добре очертан. Затова още от самото начало трябва да има ясно очертан път на развитие на терапията. Мотивацията е една особена живителна нишка, която се движи успоредно (със затихване и усилване) през целия процес на терапията. Винаги трябва да планираме нещата така, че съотношението усилие-резултат винаги да натежава в полза на резултата. Моделът на бързо стимулиране с успехи, но и на бързият рецидив и провали, който е характерен за терапията на плавната реч(другият подход към заекването, който ще споменем накратко по-долу) водят единствено до нереални надежди и разбити мечти и цели!

Хората обикновено търсят терапевт без да познават изключителната дълбочина на проблема си и очакват едва ли не излекуване в рамките на няколко сесии, а защо не и за един ден или с помощта на магическо хапче… Но истината е че за разлика от други считани за по-тежки заболявания, които с помощта на съвременните психотерапии се лекуват относително лесно с намирането на скритата травма и премахването и, при заекването нещата стоят другояче. Коренът на това отклонение, на което речевите симптоми се явяват само видимата част, лежат много много дълбоко. Жилото на синдрома заекване стига до самите основи на цялостната ни личност и изискват промяна на структурно ниво в целокупния ни характер. Този на пръв поглед незначителен проблем в същност има много по-дълбоки корени от много други тежки хронични заболявания. Затова не бива да се подценява и трябва да се знае че за лечението на заекването се изисква силна и продължителна мотивация, решителност, постоянство, смелост и мъжество.

В съвременната практика подходът за моделиране на плавно заекване започва все повече да се налага в практиката, тъй като е по-реалистичен, сигурен и надежден. Единствено при този подход се работи със самата причина на проблема, а не със следствията му. Рецидивите при този метод са много редки. Основните поддръжници на този метод са в англо говорящите страни от цял свят, както и в държавите от западна Европа. Методът все по-успешно навлиза в България и страните от бившият социалистически блок. (В България пионер в разпространението и използването на метода е господин Петър Тонев – бел. ред.)! Авторът на книгата описва методи подобни на горните едва, развити от последователи на Райпър и Шийхън!

Интеграционен Подход на Теодор Питърс и Бари Гитар

Архитектите на интегрирания подход към терапия на заекването Питърс и Гитар считат че съчетаването на двата основни подхода: на терапията за постигане на плавна реч и на терапията за плавно заекване има най-добър резултат. Ето я носещата конструкция от 14-те фази на комплексната програма на интеграционния подход:

1) Една дума, забавена реч с нормален ритъм, директно представяне на модела от страна на терапевта
2) Една дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта (Отговорът на детето трябва да бъде с друга дума)
3) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне от страна на терапевта (Детето повтаря фразата на терапевта, но я завършва с друга дума)
4) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта и родителя
5) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя
6) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя в домашни условия
7) Изречение, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
8) Изречение, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
9) От две до четири изречения, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
10) Разговор, нормална реч без модел от страна на терапевта
11) Разговор, нормална реч, без модел, коопериране на усилията на терапевта и родителя
12) Разговор, нормална реч, без модел, самостоятелна работа на родителя
13) Разговор в домашна обстановка, нормална реч без модел, самостоятелна работа на родителя
14) Период на пренос и автоматизация на речта извън дома

Представени са още два интегрирани подхода от различни автори!



Терапевтични програми насочени директно към речта – моделиране на плавна реч


Това е терапията на заекването, добре позната и в нашата страна. Терапия насочена единствено към външните прояви на проблема, към видимата част от айсберга на комплексното тяло на проблема.

Терапията включва подгряваща речева зарядка, дихателна гимнастика, речеви артикулационни упражнения, дълбоко стомашно дишане, задружна и отразена реч, шепотна реч, евентуален режим на мълчание, логоритмика. Методът е много полезен при работата с деца, които все още не са осъзнали тежестта на проблема си. Приложен към възрастни заекващи обаче може по-скоро да доведе до обратен на очаквания резултат, поради присъщото му неприемане на заекването, невникването в дълбоките нива на проблема и причиняване на порочна верига от борба и изтласкване в подсъзнанието, откъдето изтласканите чувства се проявяват отново във вид на усилена речева дисфункция…

Авторът на книгата описва няколко версии на този подход. Той обстойно се спира също така и на особеностите на терапията от един или друг вид при работа с деца, и затова книгата ще е от изключително важно значение за родителите на деца със заекване!

Ето какво казва г-н Петър Тонев, най-добрият речеви терапевт в малката ни страна в края на прекрасната си книга:

„Стани приятел със заекването си! Приеми заекването си като приятел, към който трябва да създадеш позитивно и само позитивно отношение. Разговаряй с него с откритост, уважение и любов като с най-добър приятел!” В хода на терапията заекването трябва да се превърне в наш приятел и учител. Когато изследваме дълбоката природа на заекването, ние все по-пълно научаваме нашата собствена дълбока природа, по простата причина че коренът на разстройството заекване лежи дълбоко в най-тъмната бездна на личността ни!

„Има един основен принцип в терапевтичната работа със заекването – истинско е само това, което се постига трудно!” Петър Тонев

В заключение към тези размисли към книгата: „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”, желая просто да споделя чисто по човешки огромната си благодарност към господин Тонев за несравнимия му принос към подхода към заекването в България. От сърце благодаря от името на всички български заекващи за разбирането на проблема който ежеминутно ни хвърля в смут и относно който досега в България нямаше стойностна литература с цялостна визия и истински работеща терапия!

Автор: Орлин Баев, психолог-психотерапевт