Страници

четвъртък, 29 март 2012 г.

Смешни приказки за егото


Смешни приказки за егото (добронамерена позитивна самоирония)

Забележка: позитивната самоирония представлява психотерапевтичен метод, който цели и постига отстранена дисоциация от преживяваната проблематика. В същността на метода стои парадоксалното намерение и рефрейминг през призмата на благ хумор. В по-долните примери някои от имената са променени.

Орлин

Орлинчо заеква зиморничаво в зеещата социостазна автохипноза! Человеците имат огромни зъби и в съзнанието му го разкъсват милиарди пъти на малки парченца, докато болката от битката с жалкостта му пронизва грешното му невинно битие. Страданията грешного Орлина прокънтяват в обсебената му вкопченост, представяна за святост… Орлинчо буксува за трилионен път в хлъзгавите урви на слабостите си и пада окалян – отново… Свикнал е, прощава си по презумпция. Учи се да лети. Може го, знае, че го може, но му растат крилцата – бавничко…
…………………………

Ваня

Да ... това съм аз. Имам всичко, което е необходимо за едно прекрасно съществуване - доста интелигентност, доста желание, доста ограничения, доста сигурност, доста задълбочено познаване на две-три важни причинно-следствени връзки около които съм оставила да кръжи животът ми... И най-важното - имам четири бързи крачета - моето упование. Аз не съм неориентирана мишка в трици... аз съм мишката, на която се възхищавате в онова колело без начало и без край. Невероятна съм, нали? Неуморна, бърза, целеустремена... тичам. Аз знам всичко - всичко за моята безкрайна клетка. За разлика от онази учудената приятелка в триците, на която се налага да прави избор на къде да тръгне, колко да хапне, дали има опастност за пухкавото и кожухче, аз съм вечно супер добре подготвена с отговори и реакции. При мен няма място за чудене - тичам, спя, ям. Правя тези неща с апломб, с отговорност, старая се никога да не разочаровам наблюдателя... В редките изблици на палавост тичам на три крака или назад... Забавно е за всички и безопасно...аз съм вътре, другите вън... просто малко шоу и имитация на лека загуба на разсъдък... И разбира се не прекалявам, не разстройвам и не притеснявам никого. В карйна сметка, в края на всеки мой миши ден, аз съм доволна от направените три милиона седем хиляди и шест успешни обиколки на моя безначален и безкраен свят.

Мишките без клетки създават голяма паника и несигурност - щурат се наоколо без цел, плашат народа, рискуват си кожата и за какво.... за една идея повече... трици или нова непозната дупка в земята. Преди да намеря СМИСЪЛЪТ и аз бях една такава неориентирана шушумига. Бях слаба и страхлива, е... имах приятели, с които съм била по полета, мази, хамбари... така де - купони на гризачи. Повечето обаче си намериха по една прекрасна бяла орбита, като мен. Има две три все още неориентирани... Идват от време - навреме тук, стоят отвън и разказват странни неща за слънцето, земята, котките... Очите им са различни от моите...по-големи и по-отворени... Съжалявам ги, разбира се, и ме е срам от тях... Заради една идея повече, така да рискуват...и да ме излагат пред възхитените мои зрители... с техните недодялани обноски и претенции за безкрайна свобода. Ако нещо е без край - това е моят кръгъл свят. Олеква ми, когато си отидат...

По някога сънувам... Бягам си аз и съм перфектна... обиколка след обиколка...напредвам в моя свят. И колко странно... клетката изчезва и аз продължавам да тичам по равното, напред. Не броя обиколки, а облаци, прескачам локви, цапам си козинката, падам, ставам, спирам, за да видя зеленото...топло е, тихо е, очите ми обхващат непознатото, мисълта ми бяга зад хоризонта... Изневиделица върху мен пада сянка и светът приключва в лапите на орел... Сепвам се и.... слава богу... Тук съм, в безкрая на моя сигурен свят. Зеленото е просто мираж, а аз съм си една интелигентна, разумна мишка, на която предстоят нови, изключително важни три милиона седем хиляди и шест смислени обиколки в клетката.
………………………………

Бонита

Гащи
(или „джаста-праста”)

Пътувах много, работата ми беше такава, внедряввахме големи системи и командировките рядко бяха под седмица.
Бяхме съвсем младо семейство и тези командировки не бяха най-желаното нещо, но...налагаше се.
И така един ден се прибирам в семейното ни, наето под наем гнездо и вярна на манията си за чистота и подреденост след като се преобличам се захващам да подреждам и разчиствам. Съвсем логично и естествено за мен се насочвам към леглото с цел изтупване на завивики и подмяна на спално бельо. Хващам възлавницата и се вцепенявам – точно под нея ...розови бикини...малък размер...а аз такива нямам...хващам ги с два пръста и започвам да пищя... Дотърчава съпругът ми и гледа картинка – жена му пищи, държи в ръка някакви розови гащи и пищи, а той и идея няма защо пищя.
Опитва се да ме попита, но аз продължавам като пристанищна сирена да вия...
Не помяня точно как спрях да викам и кога попитах :

- Какво е това?, а той абсолютно спокойно отговори
- Идея намам защо държиш някакви бикини и пищиш.

Това май ми дойде в повечко и едва не ме вкара пак в онези високи честоти отпреди малко, но явно се бях поуморила и с треперещ глас казах:

-ами защото...защото...бяха под възглавницата ..и...и...не са мои...

После млъкнах, нямаше какво да се говори, той твърдеше, че няма идея откъде по дяволите са се взели – ядоса се и отиде да пуши в кухнята.

Понеже беше вечерта, а имахме уговорка с родителите ми да се обадя като се прибера, звъннах в къщи. Разбира се майка ми усети по гласа, че нещо не е наред и аз – страм не срам си признах....
И – ето я развръзката:

- Каква беще възглавницата?, попита мама
- Ами...онази ...от студентската ми квартира...малката...ти ми я беше дала
- Оле...я спри да се кахъриш! Тогава ти замина толкова бързо, нямах възглавница да ти дам и набутах твои стари дерхи в една калъфка, нямах време и да ги режа, ей така – хванах ги и ги набутах и я заших.... Ама ти с твоето тупане и бъхтане явно си разшила възглавницата ...Ето откъда са паднали гащите ...твои са си, ама не ги помниш.

Камък ми падна от сърцето. Отидох в кухнята и казах на мъжа ми откъде по дяволите са изпаднали розовите бикинки .
Така сме се смяли, че дъх не ни остана. А той само повтаряше:

-И тя не можела да пищи – ха-ха-ха
…………………………………………………………………

Ванеса

Ванеса бърза за срещата с Орлин, реставраторът на нейния проскърцващ психичен храм.
На улицата тя поставя „защитните си черни очила” над натежалите си психични товари и комплекси и активизира бутоните за сигурност в своята душа.

Рестартирането на сигналите за тревожност и безпокойство временно изглежда „мисия невъзможна”. Увереността, която обикновените и черни очила и дават, умело наподобява инфантилното поведение на любимия герой от култовия комедиен сериал - „Mr.Been”.

Временно, никой освен нея,не може да разшифрова страховете и угризенията на собственото и Аз.
А то неспирно нашепва: „ Грешиш, отново и отново грешиш. Изпускаш и последния „train” към „обетованата земя” на перфекционизма.

"И сега накъде?" - нашепва Ванесиното Суперего.
Стрелките на часовника се спират на 12 – и „Пепеляшка” , тоест „ sais moi” , се телепортира от двореца у дома...

.........................................

:) :) :)

неделя, 25 март 2012 г.

Презумпции и философия на психологическата наука


Презумпции и философия на психологическата наука

Изследователите обикновено правят ред философски презумпции, занимавайки се със своята дисциплина и всяка дисциплина има свой собствен набор от философии и предположения, включително психологията. Осъзнаването на тези философски презумпции e важно, защото спомага разбирането за това как изследователят психолог подхожда към своята работа.

Емпиричност

Много, ако не и повечето изследователи психолози спадат към школата на мислене, наречена емпиричност. Тази презумпция или философия гласи, че заключенията ни трябва да се осоновават на систематично и обективно наблюдение. Ние не приемаме за доказателство такива неща като анекдоти, слухове или други „данни”, които не могат да бъдат публично наблюдавани и проверени. Освен това наблюденията ни трябва да са събрани, като се използва систематична процедура или процедури, които могат а бъдат повторени и от други. Отбележете, това не означава, че това, което проучваме, трябва да бъде наблюдаемо директно. Например ние не можем директно да наблюдаваме какво количество тревожност изпитва даден човек, но можем наблюдаваме как се държи този човек. (това,което Ray нарича маркер за променливи), включително как човекът отговаря на серия въпроси, свъзани с това колко тревожен се чувства той или тя.

Измеримост

Според презумпциите на емпиризма, повечето психолози смятат, че за да проучим нещо, то трябва да може да се измери. Това означава, че проучваното от нас трябва да можем да изразим количествено. Макар че има доста спорове по това кой е най-добрият начин да се измерят човешките „неща” (като "любов" "объркване","гняв" или "вина"), повечето приемат, че почти всичко може да бъде имерено по някакъв начин. Така има малко ограничения за това, кое категорично е в рамките на феномените, подходящи за изследване от психологическата наука.

Контрахираност

Контрахираност означава горе-долу "по-простото е по-добро." Ако се дадат две обяснения на един и същ феномен, това което го обяснява по-просто (като разбира се е достатъчно точно), е за предпочитане. Ние няма да изискваме повече обяснения за изследвания феномен, ако даваните са достатъчно комплексни, за да го опишат адекватно и да го предвидят.

Фалшифцируемост на теориите и обясненията

Ако една теория или предположение могат да се фалшифицират, то тогава не могат да бъдат надлежно проучени от психологическата наука. Психолозите масово отхвърлят обяснения за поведение, които могат да бъдат подправени/ нагодени към нечия хипотеза. Голяма част от фройдистката психология е в тази категория, както и някои интерпретации на човешкото поведение, основани на еволюционната биология. Повечето от обясненията на психоанализата за психопатологията са интелектуално нагаждане към субективна хипотеза без каквито и да е емпирични данни. Въпреки резултатите от отделни случаи, психоаналитичните данни могат да бъдат нагодени чрез интелектуализиращи рационализации към хипотезите на теориите си и така интерпретациите представляват фалшива, псевдо наука. Също така много поведения могат да бъдат обяснени със съчиняване на история за натиска на еволюционния подбор...

Липса на доказателство

Често може да чуете от хора без солидна практика в изследователските процеси да говорят например за изследване, което „доказва” това или онова или как е било демонстрирано доказателство за някакво обяснение на поведение. Но в действителност доказателтвото не съществува на сцената на науката. Прогресът на науката е кумулатиен. Всяко изследване ни разкива малка част от голямата история, като награжда върху предходни проучвания, които са били направени. Заедно кумулативното проучване може да осигури подркепа за отделното обяснение повече, отколкото някое друго обяснение, или може да предположи, че обяснението е точно. Обикновено има алтернативни обяснения за едно излседователско откритие. Няма изследване, което да докаже вичко и дори цял куп да са изследванията, те могат само да осигурят подкрепа за дадено обяснение или теория. Освен това същите данни могат да подпомогнат повече от едно обяснения. Понякога доказателството, покрепящо отделно обяснение става така голямо и всеобхватно, че използванвто на думата "доказателство" е оправдано (както когато корпусът от научни доказателства се обединява от едно заключение за връзката между пушенето и рака на белите дробове: пушенето е вероятно да води до рак на белите дробове). Винаги обаче е възможно обяснението или теорията да са грешни и повечето данни и проучвания да послужат в подкрепа на друго обяснение или на такова, което още не е било прдложено, защото още никой не се е сетил за него. Познанията ни постоянно се развиват и променят. Това, което е вярно днес, утре може да не е.

Превод: Орлин Баев

Източник:
http://www.une.edu.au/WebStat/unit_materials/c1_behavioural_science_research/assumptions_philosophies.html

събота, 24 март 2012 г.

Хари


Хари

- Мразя те, мразя те, мразя те! Ти си виновен за всичко! – кънтеше в главата на Хари. Това бяха последните му думи към вече покойния му баща. Така и не успя да му прости. Винеше го за неуспехите си, за провалите в кариерата и общуването си!
На погребението дойдоха неколцина човека, по задължение. Майка му както винаги пасивно мълчеше и едва едва хлипаше. Цял живот се беше вкопчила в съпруга си, като малко дете в татко си. Той поемаше отговорностите, той вземаше решенията. Тя зависеше от него финансово, но и емоционално. Търпеше стоически честите му избухвания, изпълняваше огромните му изисквания. Беше доволна – въпреки или може би именно поради нелекия характер на мъжа си.

- Защо не му простих, защо – защо бях толкова слаб, че не можах да отида да го видя дори за минута? – терзаеше се Хари... Вината щеше бавно да го разяжда... Макар и вече липсващ физически, образът на баща му винаги щеше да е в него, а той да му се доказва – и пак и пак да му се доказва. Целият живот на Хари се завърташе около този полусъзнаван бунт срещу баща му – и преди и сега. Вината и страха, извиращи от бащиния импринт в ума му неумолимо го тикаха към още постижения и житейски битки.

- Хари, какво ще правя сега? – попита мама.
- Ох, мамо… - прегърна я той и се разплака. Сълзите им се сляха в обща река от мъка. Дълбоко в себе си Хари носеше същата детска чувствителност и раняване от най-малките житейски предизвикателства.

В началото на двадесети век времената и нравите бурно се меняха. Пуританска Европа стапяше ледовете на вековните си комплекси и предразсъдъци.

На гробищата бе тихо. Храстите наоколо растяха буйно, силно подхранвани от разлаганата протоплазма. Птиченцата пееха, нехаейки за вярванията на европееца за смъртта като скръбно преживяване. В Хари всичко застина, втренчил погледа си в надгробния паметник на татко. Съзнанието му сякаш изключи, оттегли се от цялата трупана характерова структура и влезе в особено състояние на нулева скорост. В освободеното пространство пробляснаха идеите на прочетените случайно размисли от модерната тогава психоанализа, завъртяха се и като на сън се преляха в думите от едно теософско списание…

Хари продължи да развива бизнеса си, но леко забави темпото. Приятел го насочи към юнгиански аналитик. Той пък му препоръча йога и дадени книги. Онези мигове на превключване на нулева скорост зачестиха. Хари научи, че се наричат съзерцание… В следващата година се научи ясно да осъзнава мазохистично – ригидния си характер. В тези думички психоаналитикът му влагаше динамиката на онази ментална въртележка, в която несъзнавано се бе въртял цял живот. Научи, че майчиният и бащиният образи, живеещи в него, тяхното преливане и отношения на различни нива в психиката му определят характера му сега. Осъзна себепотъпкването на автентичността си и бясната си битка със страховете си чрез себедоказването си. Както баща му беше тъпкал цял живот майка му, така и той мачкаше собственото си щастие и сърдечност, фокусирайки се единствено в кариерата си.

- Позволяваш ли щастието да живее в живота ти, Хари? – попита го аналитикът му.
- Все повече! – усмихна се меко и сърдечно Хари.

неделя, 4 март 2012 г.

Какво е психотерапия


Психотерапия

Психотерапията е път към свободата ти! Тя предизвиква окованите ти съзнавани или несъзнавани разбирания за нормалност, онези рамки и коловози на страха, вината, тъгата и гнева. Това същото несъзнавано, което вярва в нуждата от поддържане на тези емоции и свързаните с тях програми - убеждения, може да бъде настроено така, че да резонира в ритъма на блаженството и свободата ти! В психотерапията осъзнаваш, че "картата" на вътрешните ти вярвания не винаги отговаря на "територията", на здравата връзка с реалността. Когато стъпиш здраво на краката на логиката и обективната реалност, в един миг осъзнаваш обаче, че "картата е територията" - тоест твоето възприятие на реалността променя отношението ти към всяко събитие в живота ти! Тогава и в "рая" и в "ада" да си, ти самият определяш степента на щастието си, пречупвайки перцепцията си през стабилната си самоувереност и автентичност! В терапията осъзнаваш, че ако злото не идва само, то доброто идва групово, учиш се на рационален реализъм, но и на емоционален светъл оптимизъм! Тогава разбираш, че невъзможното не е факт, а само убеждение в главата ти, което спокойно можеш да промениш, осъзнавайки цялата вселена от възможности и варианти, която винаги е съществувала...

В терапията разтваряш съзнанието си за преживяването на щастие! Щастие, което знаеш, че вече е в теб - Сега! Защото щастието не е дестинация, а състояние на увереност, че си на прав път, следвайки целите си - състояние, което съществува във всяко тук и сега, във всяка стъпка от пътя ти! Тогава спираш битката със сянката си, но прегръщаш подсъзнанието си със светлината на безкрая си - приемаш спокойно както дълбините, така и простора в себе си от позицията на разширеното си съзнание. И докато малкият ум се обърква в опитите си да реши проблемите и влиза в задънена улица, може да започне да се успокоява и да се довери на безграничността отвътре - тя е твоят най-добър приятел. Нещо повече, този сърдечен Разум си Ти - същинското ти свободно и щастливо Аз. В психотерапията се учиш на доверие в ... Себе си! Докато тук и сега съзнанието ти се учи на доверие, може да започне да се потапя и разширява навътре в несъзнаваното, което ражда точното за теб състояние, за да може съзнанието ти още и още да се отпусне в чувството на автентична спокойна самоувереност! Колкото повече и по-дълбоко навлиза съзнанието ти в това пътешествие към Себе си, толкова повече безкрая отвътре може да започне да те успокоява и учи на безрезервно доверие в потенциала си и те води към него! И докато съзнанието наблюдава и се учудва или се съпротивлява и ражда скептика, пътешествието във вътрешната приказност продължава, спокойно карайки съзнанието ти да се отпусне и изпълни със спокойствие.

В психотерапията научаваш, че никой не владее истината като последна инстанция и че това, което приемаме за реалност, е просто социален или научен консенсус за такава. Научаваш, че има колкото хора, толкова и модели на света, а всеки човек живее в собствената си, създавана във всеки миг от когницията му реалност. Тогава разбираш, че няма нужда от вина, защото във всеки момент правиш най-добрия възможен избор, който можеш да избереш в този миг. В същото време разбираш, че сам си творец на реалността си, имаш всички вътрешни ресурси за разрешаване на трудностите си и сътворяване на щастието си. Когато се научиш да бъдеш Себе си, да се сливаш с океана от възможности отвътре ти, тогава си в допир и с призванието си, което ако правиш, цялата Вселена стои зад теб! Защото ако не знаеш къде отиваш, попадаш в задънена улица, накъдето и да си тръгнал...