За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

събота, 24 март 2012 г.

Хари


Хари

- Мразя те, мразя те, мразя те! Ти си виновен за всичко! – кънтеше в главата на Хари. Това бяха последните му думи към вече покойния му баща. Така и не успя да му прости. Винеше го за неуспехите си, за провалите в кариерата и общуването си!
На погребението дойдоха неколцина човека, по задължение. Майка му както винаги пасивно мълчеше и едва едва хлипаше. Цял живот се беше вкопчила в съпруга си, като малко дете в татко си. Той поемаше отговорностите, той вземаше решенията. Тя зависеше от него финансово, но и емоционално. Търпеше стоически честите му избухвания, изпълняваше огромните му изисквания. Беше доволна – въпреки или може би именно поради нелекия характер на мъжа си.

- Защо не му простих, защо – защо бях толкова слаб, че не можах да отида да го видя дори за минута? – терзаеше се Хари... Вината щеше бавно да го разяжда... Макар и вече липсващ физически, образът на баща му винаги щеше да е в него, а той да му се доказва – и пак и пак да му се доказва. Целият живот на Хари се завърташе около този полусъзнаван бунт срещу баща му – и преди и сега. Вината и страха, извиращи от бащиния импринт в ума му неумолимо го тикаха към още постижения и житейски битки.

- Хари, какво ще правя сега? – попита мама.
- Ох, мамо… - прегърна я той и се разплака. Сълзите им се сляха в обща река от мъка. Дълбоко в себе си Хари носеше същата детска чувствителност и раняване от най-малките житейски предизвикателства.

В началото на двадесети век времената и нравите бурно се меняха. Пуританска Европа стапяше ледовете на вековните си комплекси и предразсъдъци.

На гробищата бе тихо. Храстите наоколо растяха буйно, силно подхранвани от разлаганата протоплазма. Птиченцата пееха, нехаейки за вярванията на европееца за смъртта като скръбно преживяване. В Хари всичко застина, втренчил погледа си в надгробния паметник на татко. Съзнанието му сякаш изключи, оттегли се от цялата трупана характерова структура и влезе в особено състояние на нулева скорост. В освободеното пространство пробляснаха идеите на прочетените случайно размисли от модерната тогава психоанализа, завъртяха се и като на сън се преляха в думите от едно теософско списание…

Хари продължи да развива бизнеса си, но леко забави темпото. Приятел го насочи към юнгиански аналитик. Той пък му препоръча йога и дадени книги. Онези мигове на превключване на нулева скорост зачестиха. Хари научи, че се наричат съзерцание… В следващата година се научи ясно да осъзнава мазохистично – ригидния си характер. В тези думички психоаналитикът му влагаше динамиката на онази ментална въртележка, в която несъзнавано се бе въртял цял живот. Научи, че майчиният и бащиният образи, живеещи в него, тяхното преливане и отношения на различни нива в психиката му определят характера му сега. Осъзна себепотъпкването на автентичността си и бясната си битка със страховете си чрез себедоказването си. Както баща му беше тъпкал цял живот майка му, така и той мачкаше собственото си щастие и сърдечност, фокусирайки се единствено в кариерата си.

- Позволяваш ли щастието да живее в живота ти, Хари? – попита го аналитикът му.
- Все повече! – усмихна се меко и сърдечно Хари.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.