За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

петък, 24 май 2013 г.

Естествена психотерапия: интегративни психотерапевтични паралели, еволютивни фази и характерови структури

Естествена психотерапия: интегративни психотерапевтични паралели, еволютивни фази и характерови структури

Орлин Баев

Забележка (disclaimer): В следващите редове целя през призмата на собствения си житейски опит и психотерапевтична визия, сравнителен поглед  между неорайхианската аналитична с когнитивно поведенческата, невро лингвистично програмиране терапии, с мотивационното интервюиране, хипнотерапията, базираната на медитация и др. психотерапии.  В статията си предлагам сравнение между схема фокусираната когнитивна терапия и неорайхианската терапия, ползвайки петте домейна и осемнадесет когнитивни схеми на Джефри Йънг (в мой превод) и съпоставяйки ги със собствено творческо описание на петте характера, коментирани от Валдо Бернаскони, Вилхелм Райх и Александър Лоуен. Предлагам иновативно описание и наименования на петте характера в хармонично преработен, здрав вид. В статията правя смислови аналогии между петте движения, предложени от Бернаскони и методологията на други терапевтични модалности, които без да се спират описателно структурирано на подобна таксономия, практически също преминават през тези „движения“. Разглеждам движенията в светлината на интра и интер психичната комуникация и си позволявам да ги назова и опиша по адекватен от позицията на интегралната човешка природа начин. Накратко интегрирам петте неорайхиански принципа до три, обособени през холистичен, отгоре-надолу (top down) поглед и смисъл. В текста ползвам имплицитно разсъжденията на колегите Ериксън и Юнг, докато описвам еволютивните фази от 7-12 год., 13-21 год. и 22 год. до края на жизнения цикъл стадии на психосексуалното, но и психодуховно развитие на човека - ползвайки познанието на колегите, през нивата на трансформативния и инспиративен творчески процес, достигам до собствени заключения . Разширявам интерпретацията на еволютивните периоди над 21 год. възраст, ползвайки разсъжденията на холистичните психолози Петър Дънов и Сергей Лазарев. Статията е подходящо четиво както за специалисти в областта на човешката когниция и лечението ѝ, така и за по-любознателни пациенти и въобще хора, търсещи себепознание.   

.................................................................................................................

Ето, в кабинета на психотерапевта пристъпва човек с тревожна симптоматика. Той самият най-често си няма голяма представа за детайлните разлики или прилики, семантични взаимовръзки и аналогии между различните терапевтични школи. Човекът се явява в позицията на клиент, който търси помощ. Помощ, която очаква от определен човек, психотерапевт, на когото предварително се е доверил и избрал. Пациентът вероятно е чувал за психоанализа, хипноза, когнитивна терапия, но най-често информацията му относно тези практически системи, целящи случване на психична промяна, е откъслечна и популярно изкривена. Той не е и длъжен да знае повече. Това е работа на психотерапевта. Именно при него идва клиентът. Личността на психотерапевта е тази, която прави която и да е терапевтична модалност или сплав от терапии работещи. Пациентът не се интересува от малките идейни коловози на психотерапевтичните автори и с право не желае да бъде "вкарван“ в категории, рамки, изкуствена понятийност. Той търси облекчаване на ментално, емоционално и телесно-невротично страдание. Качественият терапевт познава способи, чрез които да филтрира измежду потърсилите помощта му тези, които действително притежават високата мотивация, интелект и готовност за целенасочена, упорита и постъпателна работа върху ума, чувствата и постъпките си. Психотерапията се случва през когницията, афектите и поведението. Ето защо, главните предпоставки от страна на пациента за стабилна и дълбока промяна, са високите му интелект, емоционална интелигентност и мотивация, позволяващи протичането на дълбинен анализ, разширение на осъзнаването от позицията на метакогнитивното наблюдение на собствената когниция и фокусираните волеви усилия в промяна на поведението. Подобен високо мотивиран и интелигентен пациент знае, че има дефицити, които е нужно да осъзнае и промени. Знае, че има вътрешни конфликти и напрежения, които ясно усеща и преживява, но не успява сам да идентифицира и промени напълно и цялостно. Затова търси квалифицирана помощ. Пациентът е специалист в своята професионална област така, както терапевтът е майстор в психотерапевтичната си практика. Освен това обаче, пациентът е истинският специалист и майстор в собствения си психичен живот и промяната му. Терапевтът се явява единствено добър бизнес партньор, равнопоставен и емпатично настроен помощник в хода на когнитивно-афективната и поведенческо-социална промяна, нищо повече. Клиентът идва в кабинета на терапевта с конкретна цел-заявка. Идва и заявява себе си през лингвистиката и семантиката на собствените си разбирания, опит, мироглед. Него слабо го докосва наистина странния, изкуствен, изсмукан от теоретични „пръсти“  и непригодно отдалечен от ежедневието език на  психоанализата. Клиентът си няма идея от орално-психопатни характери, от шизоидно-ригидна психика, от садо-мазо психодинамика. Макар и постоянно случващ ги в живота си в различна степен, клиентът въобще не се вълнува от интересните, но и странно заявени през характера на автора си хипотези за „движенията“ подчинение, агресия, съблазняване на Валдо Бернаскони, нито от теорията на обектните отношения на Мелани Клайн, убедително твърдяща, че несъзнаваното желание на бебето се състои в поглъщането на майката... Пациентът наистина не се интересува от анти-научните теории на Фройд за аналната фаза в психосексуалното развитие или от катексисната наситеност на трансфера на либидинозни импулси при позитивния пренос на значими обекти в личността на терапевта... Човекът, търсещ психотерапевтична помощ, желае с минимални усилия, в синхрон със собствената си понятийна система, да осъществи психотерапевтична резултатност, или простичко казано, да се почувства добре. Защо разсъждавам от позицията на пациента? Защото, ако между терапевта и него липсва синхрон в разбиранията, в когнитивните му схеми, характерови движения и понятиен капацитет, терапевтичната връзка се разрушава. Това често се прави от неопитните колеги, пробващи да „вкарват“ пациента в определена терминология, теория, аналитична система от вярвания и допускания. В определена степен, при вече съществуващо дълбоко взаимно доверие и синхрон, е възможно обучението в и ползването на специализирана терминология – но не това е целта на терапията. Основният фокус  е решението на проблематика и случването на качествен, щастлив и творчески живот, разширение на съзнанието, способно да погледне на житейските трудности от по-цялостна гледна точка, носеща дълбинен и любящ смисъл!

Преимуществото на краткосрочните терапии (ако въобще можем да направим такова условно разграничение), в контекста на горните разсъждения, е че съобщава психичните факти на езика на клиента, а основната посока е намирането на конкретни резултатни решения, променящи напрегнато-невротичната ситуация в хармонична. Плюсовете на краткосрочните терапии са много. Работи се с ясно определени времеви параметри, ползваните методи са наистина действени, а резултатността е осезаема, в рамките на няколко сесии. Работата основно през симптома е един истински естествен и интуитивен подход. Защо? Защото природата е мъдра и зад преживяването на определена психо-физиологична симптоматика опитният терапевт по правило съзира и подлежащата травма и характерова структура. Травма, която неслучайно симптомообразува конкретна проблематика, водеща до невротична нозологична единица (психичен синдром или разстройство).  Краткосрочните терапии са силно структурирани и времево ограничени.

Плюсовете на аналитичните терапии се състоят в неустановената времева продължителност, която разрешава постепенно осъществяващи се промени, в продължение на месеци, а често и години. Такъв подход е изключително подходящ при работа с личностови разстройства, при които целта е цялостно характерово реструктуриране. Аналитичните терапии си позволяват да отговарят на въпроса ЗАЩО се случва невротичната психодинамика, насочени са дълбинно, към коренната причинност на проблема.

С малки изключения, повечето психотерапевтични направления, били те аналитични или краткосрочни, изследват автобиографичния контекст, сформиращ характеровата структура, която всъщност пречупва реалността изкривено и предизвиква заявената проблематика. Психоаналитичните, фокусирани в процеса школи го правят по-задълбочено и продължително, докато съсредоточените в цел и резултатност такива по-структурирано и кратко.  В това отношение се шири заблуда, на която желая да се спра. Когато казваме, че работим с миналото, понякога си представяме, че стигаме до точните факти и случвания, сякаш то е склад, който трябва само да бъде достигнат. Някакси погрешно интуитивно си представяме, че спомените ни са там, назад и е нужно просто да се върнем  до тях. Всъщност няма никакво минало. Спомените ни са ТУК И СЕГА, в паметовите следи на дългосрочната ни епизодична, семантична, процедурна, емоционална и т.н. памет. Когнитивната наука, тази истински научна съвременна психология, отдавна стигна чисто експериментално до факта, че не съществува извличане, а конструиране на паметови следи. Оказва се, че паметта ни е изключително неточна фактологично, а припомнянето се случва като процес на филтриращо конструиране на спомени. Филтриране през базисните ни вярвания, правила и допускания на когнитивните ни схеми. Филтриране през моментния средови и праймиращо подаван контекст, през семантично-емоционалните очаквания на припомнящия си и тези на социалната му среда, които той интернализира. Това означава, че ние не си спомняме реалните събития, а създаваме представи за тях в момента на спомнянето си. Представи, които се влияят от многобройните току що споменати фактори. В такъв дух на разсъждения, никоя терапевтична школа не работи с миналото, а с представите на пациента за него СЕГА. Разбира се, опитният терапевт вниква далеч отвъд вербалността на клиента си и "слуша“ внимателно невербалния език, вижда телесната конструкция и мускулни „брони“, които показват много. Моят опит в психотерапията говори, че прекомерното фиксиране в припомняне на миналото не води до реални терапевтични резултати, но единствено до фабрикуване на псевдо-спомени. Миналото на индивида присъства в характеровата му структура ТУК И СЕГА! Съответно, чрез серия от целенасочени въпроси, паметовите движения на характера бързо започват да прозират, което осигурява познавателен контекст при вземането на решения от страна на терапевта за нужните посоки, методи, отработване на съответните дефицити в движенията (по Бернаскони) и т.н. в процеса на терапия. Ако когнитивната наука и психотерапия наричат паметовите импринти в дългосрочната памет характерови схеми, то някои аналитични школи ги назовават интроекти, образи на значими обекти и преживявания. Други школи ги наричат „карта“ на света, базисни програми, комплекси и т.н. С това искам да насоча вниманието на читателя към факта, че общите аналогии между различните школи са далеч повече от неминуемите  специфичните разлики!

Ето някои аналогични семиотики (обозначения) и методология в психотерапевтичните школи, с които съм достатъчно добре запознат. Умишлено не разделям терапевтичните модалности на краткосрочни и дългосрочни, тъй като смятам, че такова деление има единствено в умовете на някои теоретици. Терапията продължава толкова, колкото е необходимо. На практика няма школи, но личности на терапевти, които ползват дадени школи и методи, но винаги пречупени през собствената личностова зрялост , способност за интегриране и хармония. Накратко, няма терапии, има терапевти, които правят дадени подходи или интегрирана съвкупност от такива работещи. Но, все пак, ето някои смислови аналогии между няколко терапевтични системи:




J
Неорайхианска
Психотелесна анализа и психотерапия
Аналитична психотерапия (Юнгианска)
Схема фокусирана
Когнитивна
Терапия (Джефри Йънг)
Когнитивно
Поведенческа
Терапия (Бек, Елис)
Позитивна психотерапия
(Песешкиян)
НЛП - терапия
Хипноза и Хипнотерапия
Трансперсонална психотерапия
Несъзнавани базисни паметови импринти
Интроекти
Архетипи в личното и колективно несъзнавано
Когнитивни схеми в дългосрочната памет
Когнитивни базисни вярвания, правила и допускания, пораждащи автоматични мисли
Базисни концепции
Модели, метапрограми
Програми
Его-струпвания (скандхи – будизъм), страсти и и бесове (християнство)
Психични структури
Характер, его, аз идеално
Его, персона, сянка, анимус и анима, архетипи в личното и колективно несъзнавано
Когнитивен апарат, базиран във въплътената (embodiment) когниция, процесиране на информацията чрез химико-електрически сигнали, паметови движения
Първични и вторични способности
Карта на света
Съзнание и подсъзнание
Съзнание, подсъзнание, свръхсъзнание; нива на съзнанието
Невротично изкривяване на реалността
Аналитични защитни механизми
Липса на оцялостено възприятие през баланса между интраверсия, екстраверсия, сетивност, интуиция, емоция и мислене. Изкривени архетипни пълнежи и движения
Когнитивни изкривявания, логически отклонения, сривове и заблуди
Аналитични защитни механизми
Изкривяване, изтриване, номинализация, четене на мисли...
Аналитични защитни механизми, когнитивни изкривявания; Липса на връзка с висшите принципи;
Работа с въображение
Медитация
Активно въображение
Когнитивна хипнотерапия; базирана на медитация когнитивна терапия; поведенчески, целящи обуславяне и разобуславяне визуализации
Медитация
Милтън модел; поведенчески, обуславящи и разобуславящи визуализации
Ериксонова хипноза, когнитивна хипнотерапия, регресия, прогресия и т.н.; Поведенчески визуализации в състояние на транс, в алфа и тета мозъчна честота
Пратиахара, Дхарана, Дхияна, Самадхи
Работа през тялото
Опити, дишане, масаж, танц,биоенергетика
Психотеатър
Ролеви игри, поведенчески експерименти, дишане
Ролеви игри
Дишане, биоенергия, психотеатър, релаксация, транс
Психотеатър, биоенергетика, дишане, йога асани, работа с кундалини, свещена сексуалност,транс
Преобразуване на маладаптивни когниции
Анализ, работа по „петте движения“
Анализ, анализ на сънища, оцялостяващо осъзнаване...
Анализ на когнитивните схеми, когнитивно реструктуриране...
Когнитивно реструктуриране – вътрешен диалог и падаща стрела, Mindfulness, логика, Сократов диалог, десензитизация и излагане на стимули с превенция на отговор...
Позитивно преформулиране, ситуативно окуражаване, инвентаризация...
Мета модел, целеполагане, Милтън модел, репрезентативни системи, котви (кондициониране)...
Ериксонова хипноза, транс, кондициониране и декондициониране, ползване на логика в разговорите преди и след транса...
Анализ, базиран на духовна визия за човека; когнитивно реструктуриране във вид на молитва, фокусирана в преобразуването на дезадаптивни когниции; Съзерцание (дзен, дхияна)... 

В горната таблица са изложени само някои преки аналогии между отделните терапевтични модалности, нахвърлени спонтанно и без претенции за изчерпателност.

Споменах известни разлики, както и аналогични подобия между терапевтичните модалности. Ще ми се да спомена факта, че не познавам истински успешен терапевт, който да ползва една единствена теоретична и практическа парадигма в психотерапията. Всеки следващ пациент представлява отделна трансперсонална, ментална, емоционална, поведенческа, социална и биологична вселена.  Нещо повече – във всяка една терапевтична сесия, потърсилият помощ човек проявява различна част от психичния си живот, по различни начини. Този факт изисква неимоверна гъвкавост от страна на психотерапевта, обширни познания, но преди всичко, дълбоко изстрадан и смислено преобразуван в мъдрост преживелищен житейски опит, високо ниво на лична психична енергия, стабилен вътрешен център и устойчива психична харизма.

Схема фокусирана когнитивна терапия и терапия на петте движения (неорайхианска психотелесна терапия) - аналогии

Принципно всеки опит за таксономично вместване на човешкото психе в дадени схеми/ характери, е условен и частичен. Разнообразието от човешки характери може да бъде разделено не на пет, а на пет хилияди петстотин петдесет и пет, които също ще бъдат недостатъчни да опишат индивидуалната психична вселена на индивида. Има много опити за подобни характерови описания, през различни психологични или популярни системи... 

Ще погледна успоредно системата за психотерапия на Валдо Бернаскони (терапия на петте движения) и когнитивно поведенческата терапия. 
Бернаскони предлага интересна последователност в комуникацията на индивида както със самия себе си, при пречупването на реалността през характера си, така и със социалната реалност – пет движения. Нарича ги през призмата на нарцистично-фаличния си характер, както следва: планиране, подчинение, агресия, съблазняване, връзка с реалността. Всяко движение е смислово свързано с даден невротичен характер, който пък се сформира в резултат от невротична фиксация (прекъсване, по терминологията на Бернаскони) в онтогенезата на човека. Планирането се свързва с шизоидния (интравертно фантазен) характер, подчинението с оралния (зависим, хистеричен), агресията със садо мазохистичния, съблазняването с психопатния (нарцистично – фаличен), връзката с реалността с ригидния (скован, ананкастен). 

Сформирането на даден характеров импринт се случва в следствие дезадаптивната реакция на детето на даден възпитателен родителски стил, през определен онтогенетичен период от развитието му като социален индивид (дадена фаза). Фазите са:

1. Нарцистична фаза - от 0 до 6 месеца
2. Сензорна фаза (фаза на сетивността) - от 4 месеца до 1 година
3. Фаза на Аза - от 1 до 3 години
4. Фаза на съперничеството - 3-5 - ата година
5. Сексуална фаза - след 5-7 - ата година.

Ще се спра накратко на схема фокусираната когнитивна терапия и преките и паралели с терапията на петте движения. В схема терапията, Джефри Йънг, нейният автор, говори за пет маладаптивни домейна и присъстващите в тях схеми. Петте домейна могат директно да се съотнесат към петте характера, постулирани от Бернаскони. В следващите редове предлагам някои взаимовръзки, произтичащи не от прочетени материали от някой автор, а плод на собствената ми способност за трансфер на дълбинна понятийност, отвъд лингвистичната семантика (mapping) при различни и отдалечени понятийни процеси и факти (тоест способност за правене на аналогии).  

Паралел между домейн разединеност и отхвърленост и шизоидния характер

Домейн 1: Разединеност и отхвърленост

Очакване, че нуждите ни за сигурност, защитеност, стабилност, грижи, емпатия, емоционално съпреживяване, приемане и уважение няма да бъдат удовлетворени по естествен начин.

Индивидът произхожда от семейство с преобладаваща атмосфера на дистанцираност, студенина, отхвърляне, емоционална въздържаност, самота, непредсказуемост, експлозивност, злоупотреба. 

Схема 1: Отхвърляне / Нестабилност

Чувство за нестабилност в отношенията и липса на доверие към хората, с които сме свързани и взаимодействаме. Включва усещането, че „значимите други” няма да могат да продължат да ни предоставят емоционална подкрепа, близост, сила или практическа защита, защото са емоционално нестабилни и непредсказуеми (гневни избухвания), не може да им се има доверие, променливи са; защото скоро ще си отидат или ще ни отхвърлят заради някой по-добър от нас.

Схема 2: Недоверие / Злоупотреба

Очакването, че другите ще ни наранят, ще злоупотребят с нас, ще ни унижат, измамят, излъжат, ще ни манипулират и ще се възползват от нас. Чувството, че другите ни вредят предумишлено или че сме жертва на незаслужено тотално пренебрежение. Убеждението, че винаги сме мамени и че късметът никога не е на наша страна.

Схема 3: Емоционално лишение

Очакването, че желанията ни за нормална степен на емоционална подкрепа няма да бъдат посрещнати адекватно от другите. Трите основни форми на емоционално лишение са:

А) Лишаване от обгрижване: липса на внимание, емоционална връзка, топлина и приятелство.
Б) Лишаване от емпатия: липса на разбиране, изслушване, откритост или взаимно споделяне на чувствата от другите.
В) Лишаване от подкрепа: липса на получаване на сила, насоки или ръководство от другите.

Схема 4: Дефектност / Срам

Чувството, че сме дефектни, лоши, некачествени, нежелани, низши или увредени по отношение на важните неща; чувството, че при контактите си със „значимите други” ще бъдем отблъскващи. Може да включва свръхсензитивност към критика, отхвърляне и обвиняване; неловкост, постоянно сравняване и несигурност в присъствието на другите; усещане за срам за нещата, възприемани от нас като недостатъци. Тези недостатъци могат да бъдат лични (вътрешни): себичност, гневни изблици, неприемливи сексуални страсти, а могат да бъдат и публични (видими): нежелан външен вид, социална неловкост и т.н.

Схема 5: Социална изолация / Отчуждаване

Чувството, че сме изолирани от целия свят, различни от другите хора и че не сме част от никоя група или общност. Усещане за афизичност, липса на връзка с телесната сетивност. Тревожност при физически контакт. Бягство във фантазията.



Домейн „Разединеност и отхвърленост“ има пряко съответствие със структурата на шизоидния характер. Разбира се, аналитичните хипотези както относно времевата определеност на периода на залагане на определен характер, така и на родителското поведение, довело до него, засега си остават ненаучни предположения, лишени от доказателствата на чисто научна методология. В такъв дух на разсъждения, както терапията на петте движения (неорайхианска терапия), така и схема фокусираната терапия, се явяват само практически помощни средства за случването на терапевтичен процес, без актуална емпирична обосновка, базирана на твърдо научен метод. Схема терапията ползва понятието „схема“, постулирано в когнитивната наука, но в контекста на тотално ненаучни аналитични хипотези. По подобен начин, Бернаскони заявява научност в хипотезите си, но една по-задълбочена проверка на емпиричната валидност в начина за постулиране на периодите за сформиране на характеровите структури, начина за изграждането им, връзката между даден цвят и характер и т.н., биха претърпели фиаско. В това си лирично отклонение от главната насока на разсъждение в тази статия, заявявам две неща:

1)      Научната методология на когнитивната наука (както и на експерименталната психология), въпреки, че е доказателствено обоснована, разчита единствено на опосредствено, доста примитивно и твърде „сляпо“ изследване на психичния свят чрез поведенчески, измерими количествено резултати. Макар и твърдо проследим и повторяемо доказуем, такъв метод не прониква ни на йота във феноменологичния свят на интрапсихичния субект на изследване – мисълта. Засега научният метод просто не успява да следва реалното богатство, пластично многообразие и мултифакторна неопределеност на човешката психична вселена. Все едно слепец изследва светлината, единствено по топлината, която тя произвежда. Така и когнитивната наука „измерва‘ психичната феноменологична бездна единствено през поведението.

2)      Приложната психотерапия, независимо дали базира практическите си методи върху строго научна парадигма, както когнитивната психотерапия върху когнитивната наука и експериментална психология, или върху аналитични, трансперсонални, хуманистични хипотези, е фокусирана върху психичното здраве на пациента. В такъв контекст на разсъждения, единственият определящ качеството на дадена терапевтична модалност фактор, е успешността му в промяната на маладаптивните когниции в хармонични и носещи смисъл и радост такива.

Защо шизоидният характер, макар и заявен през различна терапевтична система, така „плътно“ може да бъде аналогизиран с домейна „разединеност и отхвърляне“? Нека видим накратко описанието на шизоидията, според психотелесната неорайхианска школа.

 Шизоиден характер (интравертно – фантазен)

- Онтогенетичен период на сформиране: пренатален и след раждането, до четвърти, шести месец – нарцистична фаза.
-       Базисна травма – отхвърляне
-       Главни защитни механизми – отричане, в някои случаи стигащо до разцепване, фантазия, интраверсия, психично и поведенческо бягство, игнориране.
-       Цвят – черен (по Бернаскони)
-       Движение – планиране
-       Психична насоченост - интраверсия

Отличава се с крайна интравертираност, живот в свят на фантазии и идеали, с минимално взаимодействие с околния свят и хора. Сексуалността се проявява предимно автоеротично, като мастурбация. Като цяло, либидото е слабо. Биоенергията е оттеглена от света, контрахиана. Тялото често е слабо, фино. Човекът присъства в социума маргинално или индиректно, чрез творчеството/ науката си. Емоциите са изключително насочени навътре, а при общуване с околните шизоидният характер проявява защитно безразличие. Богат вътрешен живот и беден външен. Интелектът може да бъде нормален.или дори висок. Наблюдава се разкъсаност между различните когнитивни "етажи", между мислите, чувствата и поведението. Сублимацията на шизоидността се осъществява в научна дейност, писане, индивидуални професии, работа през компютър, стратегическо планиране, духовност и др.

Шизоидният характер се защитава от страха си от отхвърляне в самоотхвърляне, бягство от света и хората във фантазията си, в мечтите и мислите си. Шизоидният характер преживява субективните вярвания за изолация и непринадлежност към никоя група или общност, поради несъзнаваните му убеждения, че е дефектен, некачествен, нежелан и по-низш от другите. Тъй като силно вярва, че е отблъскващ за другите, той сам си причинява социална изолация. Шизоидният характер е остро сензитивен към критика, отхвърляне, обвиняване. Постоянно преживяване на срам/страх от негативна обратна връзка при общуване. Избягващият характер твърдо вярва, че другите задължително ще го наранят с критиката си и лишат от вниманието, топлината и приятелството си. Тъй като вярва това, той несъзнавано се държи така, че това да стане реалност. Истината е, че това е неговата субективна реалност, нямаща много общо с реалната такава. Когато такъв човек има капацитета за метакогнитивно осъзнаване на собствената си психика и взаимодействието и с обективната реалност, човекът е просто социално тревожен (социофобия), което с негово желание се повлиява чудесно от психотерапия. Когато обаче човекът няма такъв метакогнитивен капацитет, такъв характер е предпоставка за избягващо личностово разстройство. Ако споменатите страхове са преживявани в по-интензивна степен, шизоидията преминава в характер от параноидния спектър. Човекът с шизоидно - параноиден характер пречупва общуването си с хората през субективните си вярвания за нараняване, злоупотреба, унижение и предумишлена вреда. Струва му се, че другите всеки момент могат да го наранят или задължително зад маската им от нормално добронамерено общуване кроят интриги и планове за мамене и манипулация. Базисна трамва – отхвърляне. Такъв характер е база за параноидно личностово разстройство, а при по-силна загуба на връзката с реалността, на шизофрения.

Както ясно могат да бъдат проследени, паралелите между теорията на Джефри Йънг и Валдо Бернаскони по отношение на домейн „разединеност и отхвърляне“ и шизоидния характер, са много.

Преработка на шизоидния характер до адаптивните му потенциали: Съзерцател/ Стратег

Когато един базисно шизоиден характер поработи върху себе си в процеса на психотерапия или при най-добрия от най-добрите психотерапевти, негово величество живота, с известно насочено навън усилие успява да насочи либидото си (психичната си енергия, биоенергията си) навън, към обективния свят достатъчно, за да се научи да се доверява здраво на себе си при присъствието си в този свят, а оттам и на другия, да се заявява спокойно, дори и да печели хората. Научава се и да препроверява реалността и препланира. При една негативна промяна, шизоидният характер често придобива елементи от ригидния. При качествено оцялостяване обаче, придобива хармоничен, относително организмичен характер, способен да ползва позитивите и от петте движения. Като основно ядро на структурата на съзерцателя обаче си остава естествената склонност към интравертирано потапяне във вътрешната субективност, сега обаче по градивен, творчески начин. Съзерцателят е чудесен писател, учен, сценарист, медитатор, стратег виждащ цялата картина... Човек, който спокойно и качествено, при здрава връзка със социалния и научен консенсус за реалност, умее да пътешества в бездната на вътрешния си потенциал от възможности, да твори активно и вижда ясно себе си, света и другите от позицията на онзи тих и спокоен зрител, който съдържа в себе си всички безбройни комбинации от идеи, принципи и естествени природни закономерности, трудно достъпни за екстравертните характери.  

Паралел между домейн нарушена автономност и оралния характер

Домейн 2: Нарушена автономност (самостоятелност) и справяне

Очаквания за нас и средата, които пречат на способността ни за самостоятелност, оцеляване, независимо функциониране и успешно справяне. Типичният семеен произход е вкопчване и свръхпротективност, подронващи детската самоувереност, липса на насърчаване на справянето на детето извън семейната среда.


Схема 6: Зависимост / Некомпетентност


Вярването, че сме неспособни да се справим компетентно с всекидневните си задължения, без значима помощ от другите. Вярване, че не можем да се грижим за себе си, да разрешаваме ежедневните си проблеми, да вземаме правилно самостоятелни решения, преценка на ситуацията, да си поставяме и се справяме с нови задачи... Често се преживява като безпомощност.

Схема 7: Уязвимост на нараняване и болест

Преувеличен страх от надвиснала катастрофа, която всеки момент ще се стовари върху ни и няма да можем да я предотвратим. Страховете се фокусират в една или няколко от следните области:

А) Медицински катастрофи – инфаркт, инсулт, СПИН и т.н.
Б) Емоционални катастрофи, например страх от полудяване...
В) Външни катастрофи – падане на асансьора, нападение и насилие от злодеи, самолетна катастрофа, земетресение и т.н.

Схема 8: Вкопчване / Неразвит Аз

Прекалена емоционална въвлеченост и близост с един или повече от „значимите други”, най-често родителите, за сметка на нормалната себеактуализация и социално включване. Често включва вярването, че не можем да оцелеем или да бъдем щастливи без подкрепата на хората за които сме се вкопчили и с които сме тясно вплетени емоционално. Може да включва усещането за взаимно проникване и емоционално смесване със „значимите други” и незадоволително развита индивидуалност. Често се преживява като чувство за празнота, безперспективност, злощастие, а при по-тежки случаи като липса на смисъл в живота.

Схема 9: Провал

Вярването, че се проваляме, че каквото и да правим, неизбежно ще се провалим. Убеденост за тотална неадекватност по отношение на случващото се и хората в области като служебната кариера, училището, спорта, любовните отношения и т.н. Често включва убеденост за глупост, неспособност, бездарност, невежество, неудача, низшепоставеност и пр. в сравнение с другите. Компенсаторно, преживяващият страха от провал, може да развие поведение на „пръв всред равни“, което обаче лесно бива сривано до подлежащия го страх от изоставяне при първия бегъл признак за несъгласие и противопоставяне от средата.


Орален характер (зависим, хистеричен)

-       Онтогенетичен период на залагане – според Бернаскони, от 4-6 месеца, до първата година. Според други изследователи, чието мнение в случая споделям, от раждането, до първата година на инфанта – орална (сензорна) фаза.
-       Базисна травма – изоставяне
-       Главни защитни механизми – интелектуализация, рационализация…
-       Цвят – син
-       Движение – приемане (доверие, здраво подчинение)
-       Психична насоченост – баланс между интраверсия и екстраверсия

При зависимия (орален) характер човек има липса на емоционална самостойност, зрялост и диференцираност, зависи емоционално от „значимия’ за него друг, за когото се вкопчва, представяйки това си поведение за обич… Не понася самотата. Има дълбоко заложени вярвания за провал ако не бъде подкрепян от важен за него човек, както и вярвания (комплекси, програми) за болести, катастрофи и злополуки… Една честа маска над такъв характер, стремяща се да компенсира горните страхове, е ригидната персона – ред, перфекционизъм, песимизъм, външна твърдост… Друга защитна маска на такъв характер понякога се явява манипулативното съблазняване, понякога прерастващо в хистрионност. Зависимият характер е честа база и предпоставка за развитие на п.а. и агорафобия. Разбира се, самата паника и порочната въртележка на катастрофично ментално-емоционално отношение към нея и отбягването на причиняващи я ситуации също могат придобито да развият орално поведение. Оралният характер преживява болезнено колебание и нерешителност, когато му се налага да взема самостоятелни решения. Нерешителност, която субективно той преживява като безпомощност. Оралният характер е силно вкопчен в един или няколко важни за него хора, прекомерно тясно преплетен е с тях емоционално - но не с любящата зряла емпатия на самостоен индивид, а с онази инфантилна паразитираща прилепналост, изискваща и поставяща условия, без да има кой знае какво да даде в замяна... Тази прилепналост към важния за нея друг кара оралната личност често да преживява чувства на празнота, безперспективност, липса на смисъл. Зависимият характер е 'прекрасна" база за развитие на паническо разстройство, агорафобия. Понякога те се явяват само върха на айсберга на гранично или хистрионно личностово разстройство. Типичният защитен механизъм на оралната характерова структура е интелектуализацията.


Има ли нужда от сравнителен анализ на очевидните идентичности между домейн нарушена автономност и оралния характер?! Не мисля! Различие между мненията на Бернаскони и Йънг имаме относно етиологията на липсата на автономност. Бернаскони твърди, че се сформира през сензорната фаза, межди 4-ия и 12-ия месец от развитието на детето, в следствие на недостатъчно и ненавременно задоволяване потребностите на детето от гушкане, топлота, близост, хранене, сензорност и обич. Йънг не уточнява онтогенетичен период на залагане, но твърди, че несамостойността се сформира поради свръхзадоволяване на въпросните нужди при свръхобгрижващ и свръхпротективен родителски стил на възпитание. Противоречието всъщност е привидно, тъй като при свръхпротекцията детето отново се чувства изоставено и само при липса на задоволяване на автентичните му нужди, породена от свръхобгрижване въз основа на критерии, идващи от родителите му, но далеч от собствената му цялост. Базисната травма на оралния характер е изоставянето и самотата.


Преработка на оралния характер до адаптивните му потенциали: Емпат (лечител)


Когато бъде преработен, оралният характер запазва фината си дълбока свързаност с „ти“ обекта, но вече при изградена стабилна психична автономност и самостойност. Тогава той се научава сърдечно да дава, като самото даване кара радостта му да напира извътре, от източника на психичната му безграничност. Емпатът прелива от онази спокойна връзка с любовта, която иска да тече навън и бъде споделяна. Затова той обожава общуването, при което осъществява дълбоко сливане с психичната енергия и чувствата на човека срещу себе си. Емпатът директно чувства и съпреживява „ти“ и „ние“ обектите, способен е за секунди да реализира дълбок сърдечно - енергиен синхрон. Това непосредствено печели и привлича хората към него и съответно го прави харизматичен лидер. С известно усилие той успява асертивно да се заявява, а високият му интелект му осъществява чудесна връзка с реалността и гъвкаво препланиране, водено и от сърдечната му спонтанност. Емпатът принципно притежава ясно изразен баланс между екстраверсия и интраверсия и умее еднакво добре както да се потопи дълбоко в душевността, така и да насочи либидото си към външния свят. Емпатът е най-често срещаният характер в нелеката професия на психотерапевта.


Паралел между домейн нарушени граници и нарцистично – фаличния (психопатен) характер

Домейн 3: Нарушени Граници

Размити вътрешни граници в отговорността към другите, в дългосрочното планиране и следване на цели. Води до трудности при уважаването правата на другите, кооперацията, изпълняването на обещания, поставянето и изпълнението на реалистични лични цели.
   Типичният семеен произход се характеризира с все-позволяване, свръхразглезеност, липса на директивност и чувство за превъзходство. Липса на залагане в детето на подходящи норми, умение за конфронтация и справяне с трудностите, дисциплина, поставяне и изпълнение на целите в условия на взаимна кооперация с другите. В някои случаи детето не е било научено да посреща нормалните равнища на дискомфорт и неопределеност и не е са му били давани адекватни насоки, директиви и обратна връзка.

Схема 10: Превъзходство / Величие

Вярването за превъзходство над другите, за упълномощеност за специални права и привилегии. Убеждението, че правилата за нормална реципрочна социална интеракция не важат за носителя на тази схема. Често включва настоятелното убеждение, че трябва да сме способни да правим или имаме всичко което искаме, без значение доколко е реалистично, дали е в хармония с другите и какво им струва това. Преувеличен фокус върху превъзходството, властта и силата, свръхконкурентност, доминиране, налагане на собствената гледна точка, контролиране поведението на другите според собствените желания без емпатия или грижа за техните собствени нужди или чувства.

Схема 11: Незадоволителен самоконтрол / Самодисциплина

 Трудност или отказ за упражняване на задоволителен самоконтрол, нисък толеранс към неопределеността и тревожност при постигане на личните цели. Трудности при възпиране на ексесивни емоционални изблици. В по-леките си форми, пациентът избягва ситуации на дискомфорт: избягване на болка, трудности, конфликти, напрежение, конфронтация – за сметка на личностовия интегритет и постижения.

Нарцистично фаличен (психопатен характер)

- Онтогенетичен период на залагане – 3-6 год., фаза на съперничеството
-       Базисна травма – предателство
-       Главни защитни механизми – властова невроза, свръхконтрол; давам, за да получа; доминиране
-       Цвят – жълт
-       Движение – привличане/ харизма (съблазняване по Бернаскони)
-       Психична насоченост - екстраверсия

На нарцистично-фаличния характер му се струва, че е специален, над другите и различен, че за него правилата и нормите не важат. Вярва, че има специални привилегии, а законът е за тълпата. Дълбоки вярвания, че другите са му длъжни по презумпция, а реципрочност в даването от негова страна не е необходима. Свръхубеден е, че другите трябва да му осигурят това, което иска да има, без значение техните собствени нужди и чувства. Фокусиран е във властта и силата. Често можем да видим този болен характер в ролята на политик, с една подходяща маска на усмихната словоблудна реторика над социопатния характер. При по-добро ниво на интелект, такъв характер развива силна манипулативност! Дава, за да получи. Подчинява се инструментално, така че да направи „ти“ обектите зависими от себе си и манипулира. Ексесивен фокус върху контрола над другите. Въпросното манипулативно, инструментално подчинение е свързано с нелеко напрежение.


В етиопатогенезата на нарцисизма отново съзираме две взаимодопълващи се хипотези, но и аспекти на преживяване на нарцистичния характер. Джефри Йънг твърди, че на детето му е било всепозволявано, докато Валдо Бернаскони, че по-скоро е било манипулирано от родител, най-често от противоположния пол. В първия случай (на Йънг), нарцисизмът би бил по-лесно сриван от социални и междуличностови обстоятелства, противоречащи на егоцентричните му вярвания, както се случва при нарцистичното личностово разстройство (нарцистична характеропатия). В описваната от Бернаскони етиология на психопатния характер, базисният подлежащ го нарцисизъм е изградил ефективна, макар и невротична (властова невроза) стратегия за справяне и контрол над „ти“ реалността така, че нарцистичното характерово ядро да бъде защитено – манипулацията. И при двете етиологични причини, при хората преживяващи нарцистични елементи в характера си в силно изразен вид, могат да бъдат анализирани и наблюдавани прикрити умело или явно проявени социопатни тенденции. Базисната травма на психопатния характер е предателството, без да забелязва, че той самият постоянно предава другите с манипулативния си двоен стандарт.

Преработка на нарцистично – фаличния характер до адаптивните му потенциали: Водач

Когато бъде преработен, психопатният (нарцистично – фаличен) характер, преобразува манипулативния си контрол над другите в сърдечно и харизматично лидерство. Стопил страха си от предателство, сега водачът може да си разреши да губи контрола понякога и приема слабостта си. Осъзнал, че в това доверие в себе си, включително и в страха си, стои истинската сила и смелост, той с охота се раздава на другите. С това ги печели, привлича към себе си и с лекота повежда. Но, първо, раздаването му вече не е просто инструментална компенсация на страх от слабост и загуба на контрола, но истински сърдечно и с уважение даване от пълнотата си от смелост, автентична лидерска сила и спокойна харизма. Бидейки по правило екстраверт, водачът насочва усилията си към ръководство и мениджърски функции или пък е качествен неформален лидер. С известно усилие водачът успява да смири естествената си самоувереност и така да поддържа здрава връзка с реалността и препланира постигането на целите си.

Паралели между домейн ориентация към другите и садо-мазохистичния характер

Домейн 4: Ориентация към другите 

Прекомерна фиксация върху желанията, чувствата и нуждите на другите, за сметка на собствените нужди – с очакване за получаване по този начин на любов, одобрение, връзка с другите и избягване на негативни действия от тяхна страна. Обикновено включва само-потискане и липса на съзнателност за собствените чувства, потребности и импулси.
   Типичният семеен произход се основава на кондиционното възнаграждаване: децата трябва да потиснат важни аспекти от личността си, за да получат обич, внимание и одобрение. В подобни семейства родителските емоционални нужди и стремежи, социален статус и успех, са по-ценни от уникалните нужди и чувства на всяко дете.

Схема 12: Подчиненост

Човек се чувства принуден да се подчини на контрола на другите, обикновено за да избегне гняв, отмъщение и изоставяне. Двете основни форми на подчинение са:

А) Подчинение на нуждите: потискане на собствените избори, предпочитания и желания.
Б) Подчинение на емоциите: потискане на емоционалното изразяване, особено на гнева.

Обикновено включва усещането, че собствените желания, мнение и чувства не са от значение или не представляват интерес за другите. Обикновено се изразява в прекомерна отстъпчивост, комбинирана с емоционална свръхчувствителност. Основно води до натрупване на гняв, изразен в дезадаптивни или невротични симптоми: пасивно – агресивно поведение, неконтролирани избухвания, психосоматични симптоми, емоционално напрежение, преструвки, злоупотреба с наркотични вещества.

Схема 13: Саможертва

Ексесивно фокусиране върху доброволното задоволяване нуждите на другите в ежедневни ситуации за сметка на собственото задоволство. Мотивите обикновено са: непричиняване на дискомфорт у другите, избягване на вината от субективното чувство за егоизъм, поддържане на връзката с другите на всяка цена, остра сензитивност към чуждата болка. Понякога води до чувството, че собствените нужди не са адекватно посрещани и разбирани и негодувание към хората, за които са правени жертви (което се застъпва с концепцията за взаимозависимостта).

Схема 14: Търсене на одобрение и признание (Какво ще кажат хората!)

Прекомерно търсене на одобрението и признание на хората. Желание за вместване в стандартите за сметка на развитието на сигурна и истинска връзка със Себе си. Самочувствието зависи от реакциите на другите вместо от собствените преценки. Понякога включва стремеж към социални постижения, кариера, статус и пари, но не като средство за власт и контрол, а за осигуряване на внимание, възхищение и одобрение. Често се изразява в приемането на основни решения в живота, които са чужди на истинското Аз на индивида. Свръхсензитивност към отхвърляне.



Садо-мазохистичен характер

-       Онтогенетичен период на залагане – 1 – 3, 4 год., фаза на аза (анална фаза (по Фройд).
-       Базисна травма – унижение, излагане, „Аз съм добър само ако значимият друг ме одобри!“
-       Главни защитни механизми – действие покрай, потискане, изместване, пасивна агресия до актуален садизъм…
-       Цвят – червен
-       Движение – себезаявяване (асертивност, здрава агресия)
-       Психична насоченост – баланс между интраверсия и екстраверсия

При него човек потиска или въобще губи връзка със собствените си автентични желания и нужди в стремежа си да задоволи другия. Така обаче се превръща в изтривалка за комплексите на другите, тъй като такъв човек проектира мазохизма си в другия, с който той несъзнавано се идентифицира и автоматично започва да се държи по-грубо, неглижиращо и нараняващо с него. В опитите си да угоди на всички други мазохистичният характер отхвърля себе си, тъпче собственото си щастие и трупа пасивна агресия, напрежение, което повишава тревожността директно. Мазохистичният характер външно е усмихнат и в услуга на другите, освен към най-близките си, към които се държи по същия жестоко груб начин, както към себе си, тъй като несъзнавано ги идентифицира като част от себе си. Мазохистичният характер е базата за тревожната депресия, която е „опашката“ на дълго време носената и нерешена тревожност. На човекът с мазохистично поведение основателно му се струва, че собствените му емоционални нужди не са адекватно посрещани, което го изпълва с негодувание към хората, за които прави жертви. Самото му поведение и невербални послания обаче дават несъзнавани команди на другите за неглижиране, маловажност и пренебрегване. За емоционалния мазохист мнението на другите хора е далеч по-важно от неговото собствено. В стремежа си към нагаждане към това хорско мнение той губи себе си и често приема решения, които са чужди за собственото му АЗ и го водят в посоката на някой друг... Емоционалният мазохист е силно убеден, че собствените му желания, потребности и чувства не са от значение за другите, което поведенчески той отреагира като прекомерна отстъпчивост. Това поведение натрупва пасивна агресия, напрежение, които периодично се освобождават в неконтролирани избухвания, психосоматики или злоупотреба с вещества. Базисната травма на мазохистичния характер е излагането/ унижението.


Преработка на садо – мазохистичния характер до адаптивните му потенциали: Здрав егоист, до алтруист


Когато садомазохистът преработи характера си, той приема страха си от излагане, унижение и отхвърляне. Тогава спира да трупа автоагресия и пасивна, към другите агресия, която периодично се разрежда в садистични изблици. Вместо това здравият егоист се научава да се заявява на мига и на място, поставяйки здрави граници. Научава се да казва „не“, да чува откази, без това да го срива, прикрепяйки високата си самооценка към самостойната си асертивност. Асертивност, представляваща здрава, първична агресия, спокойно и без капка вина заявяване на себе си в социалното пространство. Здраво егоистичният човек, който има минало на емоционален мазохист, решително присъства в света, като знае, че е ценен, важен, че собственото му мнение и цели са значими и достойни. Здраво егоистичният (асертивен) индивид, с известно усилие се научава и да печели другите. Сега обаче синхронът му с другите идва не от себепотъпкване, а от здраво себедоверие, разрешаващо му спокойно да се довери и на другия, за да съумее радостно да изкаже позицията си и привлече хората с автентичността на самооценката си.

Една по-висока степен на преработка на мазохистичния характер, е трансформацията на мазохистичната невротична и болезнена жертвеност, до хуманистичен алтруизъм. В алтруизма жертвеността присъства, но вече през осъзнаването, че при добруването на другия най-качествено са задоволявани собствените истински човешки, сърдечни потребности. Така алтруизмът се явява най-висшата и адекватна форма на здравия, добър егоизъм.


Паралели между домейн свръхбдителност и потискане и ригидния характер

Домейн 5: Свръхбдителност и потискане

Потискане на спонтанната изява на чувствата, импулсите и изборите. Ригидни интернализирани правила и очаквания за етично поведение и представяне – за сметка на щастието, самоизявата, близките отношения, здравето и спокойствието. Типичният семеен произход е тежък, потискащ, свръх – изискващ и понякога изпълнен с насилие: перфекционизъм, дълг, следване на ригидни правила, потискане на емоциите, избягване на грешките за сметка на удоволствието, радостта и спонтанността. Обикновено присъства силна тенденция към песимизъм и безпокойство, че всичко ще се разпадне, ако човек не е постоянно бдителен.

Схема 15: Негативизъм / Песимизъм

Проникващ всяко действие, чувство и мисъл, постоянен фокус върху негативните аспекти на живота: болка, загуба, смърт, разочарование, конфликт, вина, недоволство, проблеми, потенциални грешки, предателства, страх, срам... Минимизиране или отричане на позитивните аспекти на живота. Обикновено включва преувеличено очакване спрямо широка сфера от дейности: работа, финанси, междуличностни отношения и т.н., че нещата ще се провалят, че този аспект, който понастоящем се развива чудесно, задължително ще се обърка и срине. Включва чрезмерен страх от извършване на грешки, които биха довели до: финансов колапс, загуба, унижение, попадане в лоша ситуация. Тъй като потенциалният негативен изход е преувеличен, такива пациенти се характеризират с хронична тревожност, свръх – бдителност, оплаквания и нерешителност.

Схема 16: Емоционално потискане

Прекомерно потискане на спонтанните действия, чувства и интеракции – обикновено за да бъде избягнато отхвърляне от страна на другите, преживяването на срам или загубата на контрол над импулсите си. Най-често срещаните ареали на потискане са: а) потискане на гнева и агресията б) потискане на позитивните чувства като радост, сексуалност, привличане, спонтанност и игривост в) трудности при споделянето на чувствата и нуждите си в) отхвърляне на емоциите и прекомерна фиксация в рационалността.

Схема 17: Безмилостни стандарти / Свръхкритичност

Несъзнаваното правило, че човек трябва да се стреми да живее според изключително високи интернализирани стандарти, поведение и представяне пред другите, обикновено за да избегне критиката им. Типичното проявление на това правило е чувството за постоянно вътрешно напрежение, невротична забързаност към постижения и свръхкритичност към себе си и другите. Предполага значими дисфункции в: преживяването на удоволствие, умението за релаксация и спонтанност, здравето, самочувствието, чувството за задоволство при постижения, установяването на хармонични връзки.
   Безмилостно високите стандарти обикновено се проявяват като: а) перфекционизъм, преувеличена концентрация върху детайлите, подценяване на качеството на действията си спрямо установените норми б) ригидни правила и „трябва” в много сфери на живота, включително нереалистично висок морал, етични, културни или религиозни предписания в) загриженост за повишаване на времевата ефективност, така че да бъде постигнато повече.

Схема 18: Наказване

Вярването, че хората трябва да бъдат жестоко наказвани когато сгрешат. Включва тенденция за гняв, нетолерантност, жестокост и нетърпеливост към онези (включително себе си) които не успяват да се вместят в очакванията и стандартите. Обикновено включва трудно прощаване на собствените и на другите грешки поради нежелание да се вземат предвид обективните оправдаващи обстоятелства и неспособност за емпатия.


Ригиден (скован) характер

-        Онтогенетичен период на залагане – след шестата година, сексуална фаза.
-       Базисна травма – несправедливост
-       Основни защитни механизми – амбивалентен свръхконтрол, „трябва“, изтласкване, стремеж към структура и вписване в система, перфекционизъм…
-       Цвят – зелен
-       Движение – препланиране, връзка с реалността
-       Психична насоченост – екстраверсия


Тук в самото ядро на егото (а не само като външна защитна маска) се крие безмилостен перфекционизъм, свръхконтрол, критика и мощен негативизъм…Носителят на такъв характер се стреми да живее според изключително високи интернализирани стандарти, най-често за да избегне критиката и отхвърлянето от хората, но и като подчинение на интернализираните авторитети в суперегото си. Ригидният характер е невротично забързан, постоянно напрегнат и свръхфокусиран в цел, като по този начин практически губи мига, губи щастието от самия процес по постигане на целите. След постигането на всяка следваща цел и миг отдих, тя автоматично бива дисквалифицирана като недостатъчна и индивидът се впуска към нови и нови цели, несъзнавано обсебен от страховете си. Ексесивен фокус върху детайлите - "от дърветата не вижда гората". Едно огромно ТРЯБВА нещата да бъдат такива, каквито ригидният характер си мисли, че ТРЯБВА да бъдат. Перфекционизмът понякога се проявява като идеализъм и свръхвисок морал. Ригидност в превод означава твърдост, липса на гъвкавост, скованост. Ригидният характер критикува с агресивно дразнене всеки и всичко, което не отговаря на твърде високата му "летва", включително и себе си. Ригидният характер е изключително фокусиран във вторичните способности (по Песешкиян): ред, точност, дисциплина, структура, последователност, категоризация, чистота и т.н. Такъв човек доброволно потиска и кастрира щастието на сърцето и нагоните си, стреми се по всякакъв начин да изключи и неутрализира ужасяващото го процесиране на дясната хемисфера, което той никак не разбира (в социален план пример за такава двумерна ригидност е когнитивната наука). Човек-глава (при това единствено лява хемисфера ), лишен от връзка с тялото, сърцето, интуицията, спонтанността и ...самия Живот. Блокираната връзка със сърдечната и духовна интелигентност, комбинирано с компенсаторното емоционално потискане и гняв предпоставя липсата на толерантност и търпеливост, приемане на различието и други гледни точки, трудно прощаване и злопаметност, в някои случаи прерастващи в афективна или актуално поведенческа жестокост. Ригидният характер черногледо приема по презумпция, че ако само за миг отпусне контрола и свръхбдителността си, автоматично всичко ще се провали, а негативният изход би бил сигурен. Такава психика практически си забранява щастие - когато за миг се изкуши да го преживее, психодинамиката на характера му задейства страха, че щастието го оставя разтворен и релаксирано приемащ живота и другите. А това ужасява такива хора, струва им се, че губят контрола, провалят се и цялата бездна от ужас се изсипва върху им... Базисната травма на ригидния характер е несправедливостта.

Преработка на ригидния характер до адаптивните му потенциали: Воин

Някои преподаватели по психоанализа твърдят, че ригидният характер, понеже условно е свързан с петото движение - връзка с реалността/ препланиране, онтологично произтичащо от по-късен етап от детското развитие, е един вид по-„напреднал“ невротичен характер... Аз не мисля така. Ригидността блокира всички останали движения (говоря за петте „движения“ на Валдо Бернаскони, както и за любовта, мъдростта и свободата в естествената психотерапия). От взиране в „дърветата“ на детайлите, скованият характер не вижда „гората“ на цялата картина, съответно не успява адекватно да планира. Тъй като постоянно се съмнява както във външната реалност, така и във вътрешната си преценка и се колебае, ригидният типаж се отнася недоверчиво и към хората и съответно не може смирено да им се довери. Социалната реалност или поведението на хората често не отговаря на компенсаторно вдигнатата му „летва“ от свръхочаквания, което го кара да преживява садистично дразнене. Бидейки прекомерно фиксиран в изкуствени морални норми и табута, ригидният трудно успява да приеме различността, съответно да резонира с нея в хората и ги спечели. На практика, скованият характер има да усвоява всички останали движения при преработката на психичността си.

Практиката ми в психотерапията показва, че на дело ключовият фокус, носещ цялостна промяна на ригидния характер, е в движенията смирено доверие и привличане (второ и четвърто движение, подчинение и съблазняване, както не особено адекватно ги нарича Бернаскони). Когато ригидният характер смирено и с доверие се научи да приема различието, собствените си и на другите „грешки“ и слабости, той съумява и да резонира с тях и качествено да ги води към стратегически вижданата от него и подходяща в дългосрочен план посока. Тогава и себезаявяването му се превръща в спокойно и асертивно, а освободените блокировки на страховете му от провал издигат визията му до поглед над цялата картина. Тогава той се научава и качествено да планира и препланира гъвкаво. Старият му характеров импринт продължава да го тласка към подробно изследване на всички възможности, но вече въз основа на едно „слизане“ от главата в сърцето и преживелищността. Тогава такъв гъвкав стратег наистина качествено може да планира, с добър риск мениджмънт да приема непознатото и смело да допуска нормалните грешки!

Когато страхът от несправедливост и провал се трансформират, ригидните правила и норми се превръщат в гъвкаво – адаптивни. Тогава типичните ярко изразени контрол, структура, ред, дисциплина и нормираност на този характер, го превръщат в качествен житейски воин. В човек, който умее да приема провала и затова е готов и за успеха. Допуска загубата и затова прегръща и печалбата. Готов е да сгреши и по тази причина е готов и да израсне. Смее се на смъртта и затова възлюбва на сто процента и живота.



Всеки човек е океан от напълно уникални комбинации от безкрая от душевни багри! Това е факт. Бях гледал предаване с водещи физици, които твърдяха, че физиката, в сравнение с психологията, е детска наука! Защото е далеч по-изчислима, детерминирана и логическа от неизчислимите и работещи не единствено на логичен принцип закони в човешкото психе! Горното описание на характерови структури определено е частично и случващо се само през призмата на дадени течения в опитите на човека за познаване на самия себе си – в случая през психоанализата. Адаптивните, преработени характери, са дело на автора на тази непринудена статия. Всеки човек е отделна Вселена - дори личният му невротизъм или адаптивно – позитивен характер! Описаните характери дават параметри-категории, нищо повече. Изключително рядко уникалната индивидуална психика се вписва само в един от тях. Далеч по-често обхваща параметри/ когниции от няколко типажа, а всеки човек представлява „коалиция“ от характери. Забележете, че говоря само за характера на човека, не за самия Човек! Той е нещо далеч повече от характера си, бил той невротичен или хармонично адаптивен! Характерът ни все пак е част от малките ни его параметри, психодинамиките на личностите ни, които в цялата си многообразност от движения, все пак следват определени общи тенденции! Тях именно психологията на личността, а още по-директно психотерапията не може да не забележи! Но няма никакво вкарване в калъпи-етикети, а просто ориентири, при това гъвкави и индивидуални! Пак казвам, жалоните ориентири не са коловози-релси! А човек е нещо повече от съвкупността от интроекти и индивидуалната си реакция на тях!

Въз основа на петте характера, Бернаскони постулира петте движения, преливащи се едно в друго „звена във веригата“ на общуването ни със света и самите себе си: планиране, подчинение, агресия, съблазняване и недоверие (връзка с реалността). Наименованията на трите активни движения – подчинение, агресия и съблазняване често будят справедливо недоумение в неофита – незапознат с неорайхианството. По-горе хипотезирах пряка връзка между характера на създателя на метода и имената на петте движения. Изкушавам се да го анализирам, но не това е целта на тази статия, а сравнението между някои школи в психотерапията. Макар и да я приемам за оригинална, споделената от Бернаскони идейна насока на мисълта, въпросните „движения“ (съответно и характери), тоест етапи в случването на комуникативното отношение на човек към света, знам че могат не само да бъдат по-адекватно именовани, но и увеличени примерно до десет, че и повече или пък редуцирани едва до три. Споменатите пет характери, ако трябва да бъдем точни, могат да бъдат диференцирани на далеч повече, обхващащи по-фини различия и нюанси в индивидуалната характерова динамика, както и не само невротичните нагативи, но и адаптивните позитиви при преработката им. Тоест, „неорайхианството“ от тоталитарна авторска школа, би могло да се превърне в подходяща основа за по-нататъшно развитие и обогатяване от умовете, имащи капацитета да придвижат хипотезите му до по-качествени, но и научно обосновани концепции. Засега само споменавам въпросната крещяща нужда мимоходом и продължавам, следвайки целта на статията.

Предпочитам да наричам движенията (1) Планиране, (2) Смирено доверие, (3) Мотивирана асертивност, (4) Привличане (синхрон и водене/ магнетична харизма), (5) Препланиране (според конкретния динамичен контекст).

Когато човек планира качествено (1), за да реализира планираното, му се налага да се довери на собственото си несъзнавано, което води до разтваряне на страховете му. Тогава, от позицията на смиреното доверие към самия себе си, може да се довери и на другия (2). Само когато си вярваш, можеш да проектираш автоматично доверието си в хората, с които общуваш и здраво и мотивирано да се себезаявиш (3). Когато си се научил спокойно да се заявяваш, можеш да придобиеш майсторство в комуникацията, да се научиш да даваш от сърце, да правиш емпатичен синхрон с обекта на комуникация. Така, през спечеленото му доверие, бидейки лидер на себе си, можеш да бъдеш лидер и на другите и ги водиш. (4). Когато така спокойно и самоуверено, с преливаща харизма присъстваш в този свят, постоянно се налага през една стабилна връзка с променящата се реалност, да препланираш (5).

Така преформулирани, петте движения са свързани с адаптивно преработените до позитивните им потенциали характери: (1) Съзерцател/ Стратег, (2) Емпат/ Лечител, (3) Здрав егоист/ Алтруист, (4) Водач, (5) Воин.

Естествената психотерапия синтезира петте комуникативни принципа до три: мъдрост, любов, свобода. Мъдростта включва адекватното планиране и връзка с реалността. Любовта - смиреното доверие и себезаявяването. Свободата - харизматичното привличане. Достигането до трите ключови принципа е едновременно по два реципрочни вектора с различна посока. Единият, отдолу нагоре, интегрира аналитичното познание за еволютивните фази през първите седем възпитателни години и постулираните от Валдо Бернаскони пет комуникативни движения, до трите споменати централни принципи. Вторият вектор е холистичната посока отгоре-надолу, придаваща качествено различен, цялостен и изконен смисъл, извиращ от законите на живата природа, Дхарма. 


Смислови аналогии между петте движения, синтезирани до три принципа, когнитивно поведенческата и нлп терапии

Всяко твърдо разграничение между терапевтичните модалности би обслужвало единствено финансово – обучителни интереси. Това е така, защото общите взаимовръзки между отделните лекуващи душата методи са далеч повече от условните разлики помежду им.


Мъдрост


Планиране и връзка с реалността


В когнитивната терапия, в невро лингвистичната и фокусираната в решения терапии, планирането се формулира като целеполагане. Фантазната мечта се свежда до конкретна, количествено измерима, постижима реално и навременна цел, поставена в обективен социален контекст. Специфицира се доколко мотивацията за постигане на дадената цел може да бъде дългосрочно поддържана или „целта“ представлява само моментно хрумване. Уточняват се времевите параметри, психичните, социални и социални ресурси, нужни в периода на реализацията на целта. Предполагат се пречките и начините за преодоляването им, съдружниците при постигането, активно пречещите и т.н. Целепостигането се планира. Общият план се разпределя на конкретни подпланове, всеки от който на още по-малки ясни стъпки, следващи целевата посока.

Движението планиране е свързано с характера на съзерцателя. Макар и не от най-добрите изпълнители, „съзерцателят“ притежава прекрасен капацитет за дългосрочно и стратегическо планиране.

В терапевтичен контекст, планирането и връзката с реалността са свързани с качествено разбиране, наблюдение на собствените психични движения от високата позиция на спокоен метакогнитивен зрител. Постигането на такава отстранена и ясна визия за самия себе си, на по-приземено ниво, се постига чрез мислене за мисленето (което е и научната формулировка за метакогниция) при анализирането на психичните динамики и наличности, а на по-високо, чрез базираните на медитация терапии. Такива са примерно когнитивната хипнотерапия, базираната на съзерцание (mindfulness) когнитивна терапия, работата с транс при невро езиковото програмиране и т.н.

Планиране, свързано с гъвкаво препланиране/ връзка с реалността при постигане на цели, зададени от човешката цялостност, в заземено (граундинг) социален контекст. 

Любов


Смирено доверие


За да се довери на другия и се заяви здраво, човек първо е нужно да се довери на самия себе си, на собствената си безгранична божественост, на същностната си изначална природа. Бернаскони я нарича организмична, ограничавайки я единствено до животинската природа на бозайника, през който Човекът изживява краткото си пребиваване в житейската „гара“...
В поведенческата терапия, най-мощната и категорична промяна на дезадаптивните когниции се случва при терапевтичното приложение на т.н. поведенчески експерименти. Частичен, но по-слаб аналог, се явяват т.н. в неорайхианската терапия опити (ролеви игри, психотеатър, биоенергийни методи…). Частичен, тъй като се изпълняват предимно в кабинета на терапевта, в защитена среда, докато поведенческите експерименти се случват по правило в реалната социална действителност, извън психотерапевтичния кабинет, което прави степента им на въздействие многократно по-наситена и резултатна. Като случване обаче, психотелесните опити, поведенческите експерименти, ролевите игри и психотеатъра лежат на една познавателна плоскост.


Експериментите се изпълняват след внимателна ментална подготовка и ясното съзнание за смисъла на вършеното. Излагането на стимули с превенция на отговор във вид на поведение на бягство, предизвиква мощно активиране на маладаптивни базисни вярвания, вече анализирани и осъзнати от пациента в процеса на психотерапия. При липсата на избягване (avoidance behavior) и отработеното предварително когнитивно реструктуриране чрез повишено самосъзнание, промяна на вътрешния диалог и отношение на смирено приемане (последното заложено при работа с визуализация, хипноза, транс), се „наводнява“ или систематично десензитизира и погасява тревожността и променят базисните убеждения за себе си, света и другите. Усещането за зависимост и прекомерна нужда от подкрепа и закрила се трансформира до относителна здрава самостойност на себеоценката, доверие в себе си и мъдростта на живота.


Докато в метода на Бернаскони (неорайхианска терапия) ползваните средства за промяна са предимно екстравертни, в терапиите, работещи с транс и съзерцание, методологията често е интравертно фокусирана в медитативните състояния, имащи способността за дълбоко препрограмиране на маладаптивни когниции за относително кратко време на лечебен процес. Разбира се, това разделение е силно условно. И двете посоки на работа имат еднакво значение за терапевтичния изход, а в оптимален вид се сливат в способността за осъзната вътрешна субективност при качествено присъствие в социалната реалност.


В базираната на съзерцание когнитивна терапия, както и при хипнотерапията (ериксонова, нлп, когнитивна...), движението смирено доверие бива отработвано чрез премахване на защитната интелектуализираща маска и „скачане“ директно в несъзнаваните наличности. Когато тялото се отпусне, сетивата се оттеглят навътре (хипотаксия, пратяхара), а мисловният поток постепенно затихва. Тогава бездната от вътрешен творчески потенциал, протичащ през тихия спокоен зрител на същностната ни природа, се „спуска“ до изплувалите несъзнавани наличности и ги неутрализира естествено. Базисните вярвания за самота, изоставеност, смърт, болест и провал, които присъстват при неотработено движение смирено доверие, биват директно предизвикани от стихването на вътрешния диалог, тъй като в този случай той се явява част от свръхконтролиращото компенсаторното бягство от собствената сянка. В настъпилата тишина его-умът преживява субективната си смърт. За него това състояние е ... нищо. За безкрая отвътре обаче, то е всичко! Страховете естествено се погасяват и в човека, редовно практикуващ медитация, се ражда дълбока самостойност в преживяването на висока себеоценка, обич, пълнота от радост и харизматична сила.


Мотивирана асертивност


Второто движение (смирено доверие), може да се разглежда като предварително условие за качествено случване на третото (асертивност). През една по-висока визия двете дори могат да се разглеждат като части от едно цяло случване. Ако смиреното доверие се проявява в по-голяма степен като относително пасивна вътрешна настройка на безусловно себеприемане, а оттам и в приемане на другия, то асертивността представлява активно себезаявяване, от позицията на естествено високата себеоценка. Когато си се доверил на вътрешната си божественост, можеш да комуникираш с автентичната природа на другите. Тогава знаеш, че тъй като си проявление на безкрая, заслужаваш здраво да заявиш себе си в този чудесен свят. Да кажеш „не“, когато е нужно, спокойно и невинно. Да приемеш отказ, без излишно персонализиране и тюхкане. Да поставиш ограда от здрава агресия, граници от висока мотивация в психично-социалния си живот. Валдо Бернаскони нарича смиреното доверие подчинение, а асертивността здрава агресия. Прав е, доколкото човекът е и животно и доколкото твърденията му се отнасят до животинската природа на човека. В разсъжденията си Бернаскони обаче не стига по-далеч от животното в човека... Когато животинското подчинение се превърне в смирение, а агресията в проява на любяща творческа асертивност, процесът, наречен човек, бива видян в целостта на божествената му природа, на която биологичният бозайник служи като „лодка“ за преминаване през езерото на обусловения живот, от брега на раждането до брега на смъртта.


Когато смиреното доверие липсва, опитите за асертивно поведение представляват жалки компенсаторни напъни на бягство от несъзнавани страхове.
В когнитивната психотерапия се практикува т.н. тренинг на социални умения. Тренинг за асертивна комуникация. Изучаваните в този тренинг умения за здраво себезаявяване изцяло се припокриват с насоките на движението мотивирана асертивност...


Свобода


Привличане


Четвъртото движение, постулирано от Бернаскони, е съблазняването. Отново, през призмата единствено на биологичната животинска природа на човека, такова наричане е адекватно, но разбира се, плоско двумерно. Видяно през по-широка и цялостна визия, това движение може да бъде наречено привличане или, както се нарича в невро езиковото програмиране, синхрон и водене. Когато бъде осъзнато през трансперсоналната и интегрална визия, привличането се явява плод на безкористна мощна харизма, на магнетичен чар, струящ от смирено доверилия се на потока на живота в себе си човек, заявяващ го активно в социалния си живот. Харизма, която човекът дава, както слънцето свети и дава от себе си.


Бернаскони разглежда това движение основно през призмата на невротичността. Когато един неразвит и малък аз се страхува от предателство и в резултат на това силно желае да контролира хората около себе си, се научава да дава това, което хората желаят, да казва това, което искат да чуят, да резонира с тях така, че да ги направи зависими от себе си и управлява и води в посоката, в която той реши.


Съблазняването може да бъде невротично манипулативно, когато е компенсация на несъзнавани страхове. Когато обаче произлиза от смирена асертивност (предходните две движения), то се превръща в естественото харизматично, сърдечно и наситено с емпатия привличане.


В невро лингвистичното програмиране и мотивационното интервюиране съществуват преки аналогии с това движение. В НЛП се нарича синхрон (рапорт, отразяване) и водене. Синхрон в невербалния език, темпоритмиката на говора, дишането, ползваната лингвистика. Синхрон, в който човекът, с когото се синхронизираме, получава несъзнавани „да-та“ в системата от огледални неврони в мозъка си, потвърждения, които позволяват прокарване на сугестивна посока от водещия майстор комуникатор. В мотивационното интервюиране отразяването стига до по-високо, идейно ниво, като разбиране и идейно отразяване. Случва се през просто, обратно, двойно и т.н. отразяване на менталността, чрез което практикуващият директно се вклинява, прониква в когницията на събеседника си и съответно, внимателно може да я води. Това са умения за печелене на доверието, за харизматично привличане, които могат да бъдат ползвани според нивото и качествата на употребяващия ги. Те са като меч – с него човек може да си намаже масло на филия, да вае рози, но и да реже глави. Зависи от човека, който го ползва. Уменията, за които говоря, резонират с човешкото в човека, когато ядрено произтичат преди всичко от емпатийния синхрон с любовта, мъдростта и божествената воля!


Мимоходом ще спомена и последното "движение" - връзка с реалността, препланиране. То има   пряк еквивалент практически във всички терапевтични школи. В естесвената психотерапия, се явява част от принципа на мъдростта. 


Като заключение мога да кажа, че разделението на терапевтични методи е условно. Всъщност няма такива, а хора, терапевти, които според личностовата си зрялост, прилагат качествено или не система от теоретични и практически вярвания, фокусирани в терапевтична посока. Терапевтичните резултати обаче зависят не толкова и не само от прилагания метод, а предимно от качествата на психотерапевта! 

........................................................................

Аналитичната мисъл свързва първите седем години с определени характерови травми и възпитателни модели, интернализирани в т.н. аз идеално (суперего) топична структура, аналогична със семантичната автобиографична памет на когнитивната наука. Всъщност, семантичната памет продължава да взаимодейства със социалния контекст през целия живот. Това взаимодействие не само добавя нови вярвания, травми и модели или надгражда вече присъстващите, но е способно качествено да ги трансформира, в което се състои същността на психотерапевтичния процес. 

Ерик Ериксън е психотерапевт, който проследява влиянието на еволютивния процес през една психология на развитието, обхващаща целия жизнен цикъл в контекста на социалната реалност. Ериксън формулира осем еволютивни периода. Първите три са аналогични на петте аналитични до седем годишна възраст (като петте са обобщени до три). Последните три, по скромното ми мнение, спрямо съвременния нееднозначен начин на живот, са относително до слабо актуални. Особено интересни са четвъртият и петият еволютивни периоди на психосексуално развитие, представени от Ерик Ериксън - тези между 7-12 и 13-19 год. (13-21г., според мен). Няма да ги коментирам експлицитно - всеки може да прочете размислите на колегата в глобалната паяжина (мрежа). Ще спомена само, че съм имплицитно повлиян от семантиката на Ерик по отношение на гореспоменатите два развитийни периода. 

В периода между седем-дванадесет години, детето преживява същия конфликт между потребността от себезаявяване и съобразяване с другите/ системата (асертивност - изложено унижение), както в периода 1-3 год. възраст, но на по-високо онтогенетично ниво. В периода между 13-21 год. юношата преживява същия конфликт между предизвикваща пробивност, лидерско налагане чрез привличащо съблазняване и чар над другите, или маргинализирана малоценност (привличането/ харизмата на водача - малоценността на водения), както в периода 3-6 год. възраст, отново на по-високо онтогенетично стъпало. 

.................................................................................

Относно еволютивните фази от 21 год. възраст до края на жизнения цикъл, приемам за най-адекватна изложената по-долу широка и многозначна таксономия: 


Четири житейски фази

Животът на човека, лишен от смисъл и цел, прилича на лутането на изгубено малко дете в гъста нощна гора. Отвсякъде дебнат заплахи, а поради липсата на слънцето на смисъла, решенията за избор на посоки са твърде неадекватни.

Едва когато в живота на човека се появи преживяването на смисъл (Логос, гр.), едва тогава заблестява слънцето на вътрешния ориентир на духа. Популярният писател и теоретик от 20-ти век Карл Юнг говори за интеграцията на човешкия живот около т.н. от него цялостна личност (Селф) в процеса на индивидуация. Индивидуация или процес на себеактуализация/ себереализация, преминаващ през осъзнаване и интегриране архетипите на сянката и анимуса/ анимата. Сянката съдържа нежеланите и изтласкани наличности. Анимата и анимусът са контрасексуални комплекси. Тоест, мъжът притежава душа (анима) с женска полярност, а жената дух (анимус) с мъжка такава. Според Карл съществуват четири етапа в развитието на анимуса и анимата, случващи се в процеса на човешко израстване/ индивидуация. Етапи, постепенно надрастващи биологичната и социална себеидентификация и стигащи до духовната такава. Етапи, имащи имплицитен паралел със себеактуализиращите хуманистични нива и процеса на себереализация в мандалата на човешкото развитие. Но, по-подробно за нивата в проява на анимата и анимуса според Карл Юнг и последователите му, може да бъде прочетено на хиляди места... 

В тази статия приложно опростявам, поставям прагматичен, социално-преживелищен акцент и говоря за четири житейски фази, олицетворяващи различна степен на самосъзнание и зрелост, като ползвам идеите на Russ Whitney (https://www.healyourlife.com/which-of-the-4-stages-of...), които на свой ред вероятно са базирани на щрихираните от Мари Луиз фон Франц (в „Човекът и неговите символи“ ) стадии в развитието на Анима и Анимус, впоследствие обогатявани съдържателно и от други автори, но запазени като скелетна рамка. Етапите атлет, воин, държавник, духовник. Ползвайки идейните насоки на Russ Whitney с уважение, ще ми се да нарека последните две фази по-резониращо с вложения в тях смисъл: жертва и цялостност. Тоест, ето ги 4-те фази: атлет, воин, здрава жертва, цялостност.

Удивително простички и казващи толкова много са тези четири житейски фази. Защото гениалните неща често са простички, а винаги са естествени. Примерно, четейки разсъжденията на колегата Ерик Ериксън по същата тема, някакси не чувствам нито вдъхновение, нито интуитивно потвърждение за верността, приложимостта, съвременната им адекватност (за частичната им адекватност, да, но не повече). Прочитайки кратката горна формулировка, изхождаща от идеите на Юнг, интуитивният ми отговор веднага е едно огромно ДА, сакралният ми център завибрирва в потвърждаващо МХМ (преживелищно изразявам, в случая ползвайки терминологията на системата човешки дизайн), а вдъхновението, синхронично трепкащо резонантно с творческия поток на прочетеното, спуска красивите багри на вече конкретизирано познание.

Атлет

Добре е човек да поддържа механизма на физиологичния скафандър, през който се проявява в училището на живота. Когато обаче съзнанието е толкова ниско, че има отъждествяване с тялото, тоест дълбоко вярване „аз съм тялото си“, начинът на живот, цели и преживяване за смисъл, са съответни. Нормално е за един тийнейджър да е силно фокусиран в тялото си, в мускулите, спортните постижения, издръжливостта, силата и телесната привлекателност. Когато обаче съзнанието на човек в зряла възраст продължава да пребивава на това ниво, разочарованията са неизбежни: килограмите почват да надделяват въпреки леката диета, бръчките се разширяват, гърдите на жената се променят, зъбите се развалят, ставите познават времето – смъртта започва да маха от склона на непознатото за такова забило невежеството си в калта съзнание.

Когато е част от трите по-високи етапа, съзнанието на атлета е чудесно. Разбира се, великолепно е да се поддържа този калъф, тази ножница за духа – физиологичното тяло. Когато обаче себеразбирането е фиксирано изключително във физическите годности, с годините започва да нараства едно озлобяване и непреодолим протест, превърнал се в мрънкащата незрялост на стареца със съзнание, приковано в пъпчивия тийн стадий.  

Фиксацията единствено в тялото, освен от лична незрялост, е масово диктувана от глобалния, инфантилен материализъм. Едно диво човечество, невежо бъркащо механичния технически прогрес с развитие в човещината, сляпо недовиждайки актуалния регрес и оскотяване при загубатата на извечните ценности.

Воин

Ето я менталността на бизнесмена психопат, на безскрупулно гонещия изгода и печалба човек, за когото постигането на въжделяваните богатство и власт оправдават всякакви средства. Тук е и психиката на религиозния фанатик, приковал безлюбната си преданост в каузата на някой по-интелигентен от него. Тук е политикът, продаващ майка си родина за лична изгода (за справка, насочи вниманието си към българския парламент). Това е глобално рекламираното „аз и мое“ откъснато разбиране на крайния индивидуализъм. На по-фин план, на това ниво са и размахващите пръст морални ригидници, войнствено отстояващи дадени норми, но лишени от нормата на любовта. Често атлетът и воинът се припокриват . Пишейки за това, в съзнанието ми неволно изниква образът на напомпания, татуиран мутраген, седнал в колата си непременно от препоръчваната и изразяваща социален статус марка. Но и образът на костюмирания бизнесмен, за когото единственият и най-важен житейски смисъл, е развитието на финансово властовия му просперитет на социален самец. Да, действително – животинският териториален нагон, проявен през човешката логика, ражда такива човекоподобни двуноги. Защо говоря така? Защото, когато подобна психика е част от едно по-цялостно виждане и себепознание, носи чудесни качества. Когато обаче липсва съзнанието за себе си като духовно същество, свързано в единство с глобалното човешко, но и на Битието цяло, властовата цел оправдава всякакви средства. А това е една от дефинициите на психопатията.

Воинът изцяло се фокусира в постигането на целите си и понякога телесните дадености отстъпват на заден план. Коремчето е допустимо, когато всяка минута  е вложена в развитие на бизнес просперитета.

Здрава жертва

На това ниво започват да се появяват пробойни в телесната и его фиксация. Човек започва да осъзнава значението на по-глобални стойности – семейство, принадлежност към дадена общност, родина, деноминация, колектив. Его нарцисизмът в някаква степен се разширява до по-глобална идея и интернализира в себе си дадена система, колектив, семейна, общностна структура. Вътре, в рамките на това разширение, се появява способността за известна жертва на собствените приоритети, цели, гордост. Извън зоната на тази его включеност, разбирането и отношението си остава на предишните съзнателни нива. Тоест, съществува двоен стандарт. Това, което за собственото семейство, деца, сънародници, единоверци и т.н. е позволено и жертвено понасяно, по отношение на различните и приемани за външни, е дисквалифицирано.
Способността за здрава жертва е изключително важна част от проявата на човещината, на божественото начало в човешкия живот, когато е практикувана от позицията на целостта, на по-високото, четвърто ниво на съзнателност.  Тогава отсъства двойния стандарт, тъй като Себе-идентификацията обхваща всички чувстващи същества в единство, а жертвата е приемана не като примирено понасяне, а като смирена радост, като жертва на илюзии и всъщност печалба на любов, свобода, истинност.

Когато съзнанието е фиксирано на това трето ниво, човекът може да поддържа повече или по-малко тялото си, да постига его налагащите си цели, но за определен кръг люде, да се проявява като смирен, приемащ, любящ, великодушен. Докато към този по-малък или по-голям кръг човекът е великодушен, към останалите може да бъде безцеремонен и дори жесток, ползващ ги единствено като нарцистичен контекст за целепостиганията си.

Цялостност

На това ниво на съзнателност, присъства преживелищното познание за Себе си като духовно същество. Духовна същност, осъзнаваща свързаността и единството си с Бога, законите на Битието/ Дхарма, с всяко чувстващо същество. Когато живееш от позицията на холистич
ната си визия, центърът на самосъзнателност е преминал от идентификацията със социалното и биологично его, в себесъзнаването като цялостна личност. Цялостна личност, Селф, дошъл за малко на тази земя – училище, за да събере през опита си нетленни съкровища в сърдечната си чаша, в трезора на вечната си същностна природа.

От тази самосъзнателна позиция жертвата вече е виждана просто като освобождаване от его илюзии, носещо още творчески потенциал, любов и мъдрост. Виждана е не като загуба, а като печалба. Като освобождаване от его илюзията на страха от загуба, водещо до истинската печалба на присъствието на духа.

Цялостният човек в добрия случай избира да поддържа адекватно физиологичния си носител (тялото), но ясно съзнавайки позицията му единствено на превеждаща го през житейските вълни преходна лодка, съд вместяващ и проявяващ част от Него самия за един кратък житейски  учебен клас. През целостта си човек с радост се ползва от постиженията на науката, но в често плоските ѝ заключения вижда далеч по-глобални аналогии – каквото горе, такова и долу.

Живеещ през целостта си, човек може да избере упоритото следване на дадена професионална или предприемаческа реализация, да проявява воински качества активно. Разликата от нивото воин е в това, че тук липсва его фиксация, фокусът е повече в процеса, вместо в непременното постигане. Отсъства агресивната гордост на его, защитаващо и умножаващо териториалните си придобивки при бягането от страховете си от липса и слабост в сянката си. Вместо това развитието често е по-мащабно, цялостно, съобразено със законите на любомъдрието, но правено творчески, като игра на сцената на житейския театър. Мотивацията е творческа, битийна, вместо дефицитарна (вж. Маслоу).

………………………………………………………………………………………………………

За разлика от Ериксън, Карл Юнг не поставя възрастови диапазони, корелиращи с тези нива на съзнателността. И с право. Има хора, цял живот живеещи инертно, с имбецилно-инфантилната себеидентификация с тялото или заместващите обекти като колите, имотите, бизнесите си…  Има и люде, които още от младежка възраст носят в себе си мъдро познание, което им помага да живеят адекватно телесно, професионално, семейно, колективно, но от позицията на познаването и присъствието на духа им.

Етапите на Юнг прекрасно корелират с трите качества на материята и съзнанието, разисквани от древните индийски мъдреци: трите гуни тамас, раджас и сатвас. Инертност, страстна амбиция и светла духовност. Който има уши, чува...


Добре би било да свържа аналитичните еволютивни фази, ценното от хипотезите на Ерик Ериксън за житейските периоди и конфликти и етапите в развитието на съзнанието на Юнг. Разбира се, в творчески вид, ползващ, но надхвърлящ комбинативно, експлоративно и инспиративно ползваните източници (виж творческите етапи). Предстои да се случи в бъдеща статия.
..................................................................

По-цялостни разсъждения, обхващащи тези четири нива на сънателността при възрастния човек, коментирам в следните редове:

Нива на съзнание

„Всичко е за добро, всичко е от Бога. Само трябва да се разбере какво е това „добро“. Онези, за които доброто е здравото тяло, стават роби на стомаха и похотливостта си. Те никога няма да разберат Божествената логика. Такива хора физически не могат да бъдат единобожници (защото са езичници, бел. ред.).  

Онези, за които доброто е благополучието, властта, способностите, възприемат всяка неприятност, всяко унижение и загуба като нещастие и мразят околните, като ги обвиняват за своите беди. На тези хора също им е недостъпна Божествената логика. За тях светът е разделен на две части – черно и бяло. Те също не могат да бъдат единобожници. Тези хора смятат, че има добър Бог, който се грижи за тях, дава им благоденствие, изпълнява им желанията и има зъл Бог (дявол, бел.ред.), който взема от тях, носи им нещастия. Те обичат добрия Бог и мразят злия. Но постепенно забелязват, че кой знае защо, добрия Бог го обичат все по-малко, а злия, все повече и тайничко започват да се прекланят пред злото.

Има хора, за които върховно добро са красивите чувства, нравствеността. Тези хора много страдат, когато ги предадат, когато другите се държат безнравствено и непочтено. Те ги презират и се обиждат на Бога за това, че Той допуска съществуването на безнравствените и непочтените. Хората, които започват да се прекланят пред красивите чувства, полека лека започват да мразят Бог, който разрушава за тях най-святото и прекрасно в душата им.“

В горните редове накратко е описана градацията в развитието на съзнанието в системата на Сергей Лазарев. Четвъртият стадий е този, в който човек умее да поставя на първо място любовта. Тези четири стадия в развитието на съзнанието пряко корелират с описаните от мен в тази статия градация: атлет, воин, жертвен мъченик, цялостност. Директна е аналогията и с нивата на осъзнаване на богочовешкото, за които говори Учителят Беинса Дуно: старозаветен, новозаветен, праведен, духовен ученик. Старозаветният корелира на две степени с  фиксацията в тялото, благополучието и властта на атлета и воина. Новозаветният и праведният, с две характерови проявления на жертвения мъченик. Духовният ученик резонира с цялостния живот по любовта. 

В статията (от линка по-горе) описвам вектора на разширяване на допира до Себе си от долу нагоре. Тук ще го направя отгоре надолу. Отгоре – надолу като преживяване близост до любовта и постепенно отдалечаване от нея, но и спрямо еволютивните аналитични развитийни фази на инфанта, свързани с определени характерови структури, които имплицитно втъкавам в изложението на тези сравнения между системата на Сергей Лазарев, Учителя Беинса Дуно и юнгианските житейски етапи. Изключение правя при описанието на духовния ученик – оставям го последен, тъй като включва в качествен план всички останали етапи, изведени до нивото на любовта. Включва ги в позитивните им, резониращи с пулса на любовта потенциали. 


Новозаветно – праведна невроза

Ето, някой е фокусиран във фините чувства, в духовната нравственост. Но, толкова се е увлякъл, че те сами по себе си му стават кумир. Такъв мъченическо, мазохистично жертвен, орален новозаветник или ригиден праведник, варира в характеровите си особености. 


Ригидно праведно вкопчване във фините чувства и морала

Когато клони към праведността, той ригидно се вкопчва в нормата, в закона, в така трябва и това е истинният и правилен начин – фанатизира се. През черно бялото мислене на духовната си гордост, праведникът отрича садистично и се дразни на всеки, нарушаващ статуквото на смятаното от него за правилно, духовно и единствено вярно. Най-големият му страх е от несправедливостта, от неточността и неправилността на другостта, отклоняваща се от фанатичното му ТРЯБВА. Общо взето, скука… Макар и фанатична, но все пак, ригидно дървена, сухо безжизнена скука… Когато ригидният праведник се научи да вижда света диалектично, над собствените си фиксации, над правилно и неправилно, когато усвои умението да губи невротичния контрол и живее от душа и сърце, в него навлиза любовта. Тогава твърдостта му се превръща просто в здрава, добра дисциплина, вече на фона на мекотата на любовта. 

Орално – мазохистично, новозаветно – жертвено вкопчване във фините чувства

Другата вариация на вкопчването във фините чувства, е орално зависимият характер. Той е дълбоко фин, чувствителен, жаден за любов, топлота, взаимност, красота и мекота в отношенията. Оралният новозаветният сирак, гладен за любов, постоянно я търси и е готов на всичко, за да я преживее. Той обаче бърка прилепналата си зависимост с любовта, която всъщност му липсва. Вместо това на нейното място зее празнина – типичната орална „дупка“, една специфична страхо-тъжна характерова яма, караща новозаветникът да компенсира с романтично вкопчване в стремеж към фините чувства. Тъй като главният му страх е от самотно изоставяне, той мъченически мазохистично опитва да се нагажда към важния за него друг, за да не бъде изоставен от чувствата му. Но и садистично наказва, когато не бъде задоволявано безкрайното му щение за още и още грижа, внимание, обич, доказване на чувствата, присъствие и наливане на психична енергия в оралната му празнина.

Новозаветният жертвен мъченик постоянно търси сигурни и доверени отношения със света, хората, природата. Звучи добре, но го прави компенсаторно, тъй като му липсва сигурност отвътре и доверие в Себе си. Тъй като липсва доверието в себе си, новозаветният мъченик има трудности в доверяването на другите – затова пък често се привързва свръхмерно към животните. Нали те обичат безрезервно и не изоставят, както му се струва, отново бъркайки прилепването с любовта.  Търси любовта – защото му липсва, а за такава представя зависимото си вкопчване. Силно раним, дълбоко чувствителен типаж е така зависимият от фините чувства новозаветник. Наранява се „от полъха на вятъра“, а раздирането му е изключително болезнено и силно. То му е нужно обаче, докато се научи главна ценност, преживяване и цел в живота му да бъде любовта, Бог, нежели малкият морал.

Всичко си идва на мястото, когато отвътре му заживее любовта – характеровата му празнина се запълва и тогава нравствеността и фините чувства естествено следват от любовта, но вече непривързано. Способността за жертване от мъка, се превръща в радостно умение за захвърляне на непотребните чувства, ментални патерни и поведения, за да се освободи място за любовта. 

За разлика от старозаветните психопати, новозаветният вече преживява щастие и смисъл, макар и силно примесени с невротичността му. По-близо е до любовта и спрямо старозаветния, е по-високо ниво на съзнание.


Старозаветна психопатия

Благополучна съдба, психопатна власт, пари, старозаветно съзнание

Залавянето за благополучната съдба, властта, парите, себеналагането и успеха на всяка цена от системата на Сергей Лазарев, корелира директно със старозаветното вкопчване в телесните нагони и психопатна власт на атлета и воина. 
Психопатната характерова структура има две нива на проявление. Грубо, примитивно властово налагане и по-фино, през съблазняване, чар и манипулация власт и контрол. 

Благополучната съдба на старозаветния, грубо налагащ се, психопатен атлет - примитив, отъждествяващ се с тялото

Мускули, силикон, татуировки, хиалурон, задължителните грубо властови атрибути на автомобил от точно определени марки и злото куче, отработеният грубоват или кифленски глас, харесваната чалга/ поп фолк музика, евентуално боен спорт, практикуван без какъвто и да е медитативен и нравствен контекст, но задоволяващ примитивното налагане, алъш вериш търгашката характеропатия, целяща кирията, груб материализъм и плоски цели, вулгарност, робия на секса и стомаха, вътрешна откъснатост от събрата поради липсата на истинска любов, която единствено обединява и свързва, насилие и садизъм… 
Ако по причина житейски страдания и катаклизми, болести и трудности, атлетът-примитив надрасне себе си и се открие за любовта, се получава един добре заземен в сетивността индивид, здраво стъпил на земята. 


Старозаветният социопат - воин, вкопчен във властта и благополучието

Любов, нравственост, човещина, братство, състрадание, съчувствие, взаимопомощ – празни думи за характеропата. Думи и качества, които често може да ползва манипулативно и имитира успешно, но без каквото и да е реално преживяване на същността им. Зад външния манипулативен блясък и съблазняващ чар, стои един компресиран, смачкан, много уплашен аз, пометен от погълналата го сянка, превърнала се в социално поведение, емоционално възприятие и отношение към живота. Фокусираният във властта психопат е готов на всичко за постигането на лелеяните пари и социална власт. Целта оправдава всякакви насилнически средства, а любовта е излишна пречка. Отработената чаровна манипулация е неин сурогат: „Давам ти каквото искаш, за да те спечеля и получа от теб каквото аз искам!“ 
Ако животът е благосклонен към социопата и го дари с нелеки страдания, той получава шанса да загуби контрола на психопатната си манипулация и се разтвори за любовта. Тогава чарът му се превръща от манипулативен, в добри комуникативни и търговски умения, вече наситени с човещината и мъдростта на любовта. 

„Процесът по угасване на душата може да се точи години и десетилетия. Впрочем, така е ставало преди, а сега всички процеси протичат по-бързо. Грешката на много хора е, че възприемат себе си като тяло и съзнание. Може десетки години да се държат като идолопоклонници, а после, осъзнали от броени дни колко гибелно е това направление, променят възгледа си върху нещата и им се струва, че са станали други хора и всичко трябва да им се промени – животът, здравето и съдбата. 

Но, нали съществува и понятието душа, част от която е подсъзнанието. Мащабите на душата са огромни и тя не върви по петите на мислите ни. Повърхностните слоеве на чувствата ни могат да се променят доста бързо, но дълбочинните чувства, които определят съдбата, здравето ни, отношението на хората към нас, може да се променят десетки години. Макар че, може да има и изключения (зависи от силата на разтърсването и готовността за учене, бел.ред.).“

Както описвам по-горе, душевната патология може да бъде разграничена в три психиатрични домейна: невроза, психопатия и психоза. Невротичното страдание е, може да се каже, благодатно – когато е преживявано със смирено и благодарно учене, при което тревожно-депресивното напрежение бива влагано в процеса на хармонизиране с любовта и смисъла. 
При нарцистично параноидната социопатия (трите характеропатии често се преливат една в друга) сякаш тревожното напрежение е разрешено. Така изглежда привидно. По-скоро е прекъснато – не с ползването му, учене и акордиране с посоката, към която естествено води и надрастването му, а чрез цялостно отхвърляне, един вид изрязване на този процес, ведно с принципите и нивата на съзнателност, наситени с любов и смисъл, към които води. Не надрастващо възкачване, а душепотъпкващо самопринизяване до живот от позицията единствено на социалното его, нагона, сухия интелект и животинската инстинктивност, при цялостна лишеност от пътеводния фар на същинския Човек.

Психопатът, раздрал се от закономерностите на любовта и автентичната ѝ нравственост, оправдава каквито и да е средства за постигането на малките му егоцентрични цели. Прилича на свободен, докато е жив мъртвец. 

При психозата, процесът на откъсване от Себе си стига до там, че егото се дезинтегрира, обърква се, до пълната му загуба. Или се измества във фантазно-психотична позиция на възприятие, откъснато повее или по-малко от реалността. Отражението на същински човешкото при шизофренния разпад е като в картина на Пикасо – грозна обърканост цари там, където е нужно да присъства здравето на качественото отразяване на човещината. 
Преди време процесът на душевно гаснене, тоест на постепенно психопатизиране и психотизиране, се е точел не само години и десетилетия, но цели жизнени цикли. Понастоящем, честотата на трептене на глобуса ни нараства бързо, поради което дори описваните по-цялостни психични движения и факти, могат да бъдат проследявани в рамките на наблюдаеми в един жизнен цикъл срокове. В съвремието ни както нагорният  път към Себе си, така и този надолу, са вървени далеч по-ускорено. 

Истината е, че през процеса на психосомкатика, въпросното откъсване от любовта нерядко слиза до отелесено болестно преживяване. В този дух на разсъждения, когато неврозата е ползвана смирено благодарно, като тласкащо към любовта налягане, тя предпазва както от по-тежките психични деградации, така и от болезнено соматизиране. 
Не бива и да се свръхбърза в пътя на завръщане към Себе си. Добрите пътеки отнемат добро време – тиквата расте за месеци, а дъбът за години. 

Всичко е възможно, когато човек се вслуша в посланията на преживяваните от него трудности и вложи напрежението в пътя към любовта!

„Единобожникът разбира, че Бог ни дарява всичко, а след това когато му дойде времето, прибира всичко, с изключение на любовта. За езичника най-важни са животът, инстинктите, желанията. Затова преди, когато са погребвали хората по езически ритуали, а им строили „домове“ – гробници, саркофази, пирамиди, опитвали са се да направят човешкото тяло нетленно. В гробовете са слагали златни накити, оръжия, съдове. Човек се опитвал да отнесе със себе си в задгробния свят най-различни материални блага, без да осъзнава че душата няма нужда от това.“ Опит в оцеляването 5, стр. 225, 226

Лазарев често ползва терминологията на ортодоксалното християнство, като обаче насища красивите и ценни термини със значение, надскачащо канонично църковната догматика. Нищо лошо в храмовността, но Христос има общо с институционализираната приватизация на "правилността" в пътя към любовта толкова, колкото боголюбието с бомбените атентати – тоест, нищо.

Под единобожие тук се разбира способността за диалектичен синтез на мое и твое, добро и зло, правилно и неправилно, тясно човешкото и църковно разбиране за монотеизъм и политеизъм. Диалектичен синтез, в който визията на любовта надскача борбата на бинарните противоположности. Синтез, установил се в позицията на любовта, мъдростта и свободата, на живота от позицията на духовен ученик – вечна душа, потопила се в земното училище.

Монотеистът/ единобожникът е човек, поставящ любовта на първо място.
Смисълът, вложен в понятието езичник на Сергей Лазарев, няма общо с дадена религиозна деноминация, социална или етническа принадлежност. Езичник тук обозначава примитивното, дивашко или психопатно ниво на съзнание, далечно от любовта и нравствеността – дискутираното по-горе съзнание на старозаветния атлет и воин. Нерядко водачите, служителите и последователите на уж единобожни религии, по качеството си на съзнание, всъщност са езичници. Често цели цивилизации, самопровъзгласили се за монотеистични, всъщност са тотално езически – например американското или западноевропейските общества в преобладаващата си човешка маса, кланяща се на мамона. В същото време, често религиозни и психодуховни школи и култури, теоретично определяни като пантеистични, по актуалната си съзнателност, посветена на състраданието, мира, съчувствието и взаимопомощта, са всъщност преживелищно изразяващи смисъла на монотеизма – например будистката и хиндуистка култури и психодуховни системи.

А смисълът на единобожието е да живееш по любовта.
Когато живееш по любовта, интересите на тялото и социалните стремежи на егото са автоматично задоволявани достатъчно: „Търсете впървом царството Божие и всичко останало ще ви се придаде!...“ От любовта следва вътрешното осъзнаване на единството, братолюбието, прошката, слънчевият и засмян живот, провеждащ творчеството. Така единобожникът вече живее в царството Божие, а общността от такива хора въплътява Небето на земята. Да бъде!

Ученикът

Ученикът живее в и за любовта, носеща мъдростта на свободата да твориш. Духовният ученик владее разискваните предходни етапи на съзнанието в преработения им потенциал – сетивно заземен е като атлета. Решително стремящ се, умеещ да предизвиква себе си и чаровно да общува като воина е, но вече в потока на любовта. Дълбоко фин и чувствителен е, умее да жертва всичко за любовта, но вече не мъченически мазохистично, а през радостта на освобождаването от ненужното, спиращото любовта. Чувствителност, но привързана не за друго, а за любовта. Разтворен е за прекрасността на преживяването на любовта толкова, колкото и през пълната си разкритост преживява страданието до дъно. Отново обаче благодарно и вложено като гориво в любовта. Ученикът няма нужда от външно праведни норми, били те и най-верните спрямо някаква относителност, тъй като общува с абсолютността на любовта, която извътре го поставя в позицията на естествено познание на закономерностите ѝ. Дори тогава нерядко външните рамки са нарушавани, тъй като вътрешното естество на любовта не се вмества в каквито и да е рамки. Ученикът живее за Бога! Защото любовта е божеството, определящо посоките му. 

Не сте ли се замисляли как съвременното човечество нарича себе си? „Съвременна цивилизация!“ Обърнете внимание как се изразяват днешните археолози: „Намерихме следи от древна култура.“ Културата предполага приоритет на духовните ценности над материалните, а цивлилизацията – обратното. Шопенхауер е казал: „Културата ражда цивилизацията, цивилизацията убива културата.“ Сега този процес става очевиден…
Ние или вървим към любовта и Бог, живеем и процъфтяваме, или изгубваме любовта и вярата заради външното благополучие и неусетно започваме да умираме (като души, като Човеци, бел.ред.). Отначало умират вярата и любовта, след тях културата, а после цивилизацията. От нас зависи дали ще се роди нова култура или не. Не е останало много време.“ Опит в оцеляването 1, стр. 69, 70

Етимологията на думата култура е култ към светлината – перифразирано, светъл живот. Животът е светъл, когато има любов, вяра и нравственост, естествено съдържаща законите на любовта. Културата естествено поражда социалната структура на цивилизацията, в която относителната его обособеност се стреми към себеутвърждаване. Този личен стремеж е нормален, докато цивилизацията е свързана с културата. Тогава единичната клетка, стремяща се към собствен здрав живот, служи на организмичната цялост. Откъсне ли се обаче на лично или колективно ниво културата от цивилизацията, последната започва да умира. Защото без културата, здравият егоизъм се превръща в нарцисизъм, смиреното доверие изчезва, за да заживеят на негово място недоверчиви, параноидни характерови черти, понятието за връзка с реалността се свежда единствено до късогледата визия на откъснатия от цялото материализъм, планирането на житейските цели вече се задвижва единствено от егоцентричните нагонни, примитивни и властови интереси и механичния интелект, нежели от свързаната с нравствеността интуиция, а чарът и харизмата, поначало следствие от любовта, деградират до манипулативна лъжа, подхранваща себичността. 
Култура може да се преведе като преклонение пред светлината/ виделината. Тази вътрешна виделина, носеща в себе си любящия смисъл, познанието за единство с всички чувстващи същества и самия организъм на Живота. Виделина, автентично проявяваща нравствените закономерности на братолюбния дух, взаимопомощта, службата на животинското на Бого-човешкото в индивида и обществото. 

Цивилизацията служи на мамона, а културата на Бога. Когато цивилизацията е свързана с културата и се подчинява на законите ѝ, само тогава естественият порядък е налице!

Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човек. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляването на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Когато липсва съзнателност, страданието се превръща в мъчение. Човек роптае, съпротивлява се, оплаква се, озлобява, а всъщност – бори се против Себе си. Защото което и да е психично разстройство или телесна болест, идват закономерно и неслучайно, явявайки се само изходен резултат от протичали дълго време дисонантни спрямо душата процеси.

Когато съзнателността съумее да проследи причините и се довери на облагородяващото следствие на преживяваните напрежения, мъчението преминава в съзнателен труд. Превръща се в осъзнатото страдание на покаянието, на влагането на отделените импулси в горнилото на акордирането по Бога.

В този живот без страдания не може. И най-великият светец, мъдрец и адепт, страда. Дори повече, поради това, че може да понесе повече и да го трансформира в любовта.
Страданието е гориво толкова, колкото и радостта - такъв е този бинарен свят. Когато любовта засвети в човека, всяко характерно за предходните етапи мрънкане, отпада. Трудността вече е виждана като възможност за възкачване още по-близо до Бога, до слънцето на любовта – приемана е радушно, като благословен процес на работа, на ползване на кармичните натрупаности като гориво в пламъка на силата. Силата на любовта.

 „Изменението на характера винаги е голяма болка за душата (чувствата, бел. ред.) и може да се издържи само в случай, че човек престане да възприема себе си като душа (чувства, нравственост, бел, ред.) и започне да се възприема като любов. Когато започнем да усещаме, че истинското ни Аз е Божествено, че е вечност, става възможна и най-дълбочинната трансформация на характера и усвояването на най-съкровените знания.“ Опит в оцеляването 3, стр. 108

Сергей Лазарев говори за следните нива на съзнание: фиксация в тялото, в социалното его и успех, в морала, душевно-чувствената топлота и най-сетне, в любовта. Както коментирам по-горе, първите две (не)съзнателни стъпала са тези на старозаветния примитив и социално налагащия се, психопатен воин. Следва моралният, праведен ригидник, от оградите на догмичките и правилата си, невиждащ цялото . Новозаветният, орално вкопчен в красивите чувства човек, вече може да изоставя често глупавия, малък човешки морал, за да предусеща любовта и идващата от нея нравственост. В същото време обаче е и страхлив, зависимо вкопчен в чувствата, твърде раним и невротичен. Въпреки това обаче, е най-близо до любовта на Бога и когато преодолее невротичността си, в относително кратки срокове се придвижва до съзнанието на ученика, живеещ през любовта. А тя обхваща всички останали нива, вече прихванати в служба на цялото.

Тялото е поддържано, социалната реализация осъществявана, малкият човешки морал спазван, когато е нужно и пренебрегван, когато не е, тъй като самосъзнанието е поставено в ядрото на любовта. А идващата от нея автентична нравственост нерядко няма общо с глуповатия човешки морал. Когато човек живее през любовта, планира живота си както според социалната реалност, така и според призванието си, идващо от връзката му с цялостната реалност. Любовта протича през смирението, но и поставя здрави граници и решително се себезаявява.

Любещият човек излъчва мощна харизма – слънчице е!

В кабинета на психотерапевта могат да бъдат срещнати хора, свързани с целия съзнателен спектър. Има дори колеги, специализирали се през собствената си фиксация в социалното благополучие и суета, да работят предимно с нивата на атлета и воина, съкратено символизирани с евфемизмите кифла/ кроасан. Такъв социален факт обаче само прилича на психотерапия, докато всъщност е един вид его „масажна“ процедура, целяща не характерова синхронизация със закономерностите на Битието (Дхарма), а задоволяване на его илюзии. Когато става дума за същинска психотерапия, контингентът на психотерапевтичната кушетка по-често е от по-високите нива на съзнание. 

Стратегическата цел на психотерапията е именно характеровата синхронизация с любовта. Нелека, но благословена работа е това,а резултатите са стратегически устойчиви, тъй като характеровата работа е свързана директно с процеса на възприятие, пречупване на реалността, синхронично случване на социална събитийност и в крайна сметка, със съдбата. Страданието е тласкащ стимул в този процес, но само любовта е, която го довежда до целта, вложена в невротичното страдание от безкрая, от същността на цялостната личност. Любовта е както майчина мекота, така и бащина твърдост. Говорейки за психотерапия, липсва ли в психотерапевта любовта, не обича ли искрено пациента си, резултатите са незначителни. 

Любовта е, която прави която и да е методология, разбиране и техника да работи и придвижва ефективно към хармонията!

„Човек, който се устремява към любовта, знае че ще постигне всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. И вместо да търси виновни, търси нови пътища за постигането на целите си. Вместо да обвинява някого за неуспехите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в него самия, в собствения му мързел, страх, униние и неспособност да обича.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Знае, че ще постигне всичко, тъй като не малкото его целеполага, а самата любов. А тя е Бог, тя е лепилото, свързващо света в единна система, далеч на по-цялостно равнище от наблюдаваното с петте сетива. Любовта е диханието на ангелите и прозрението на учена, живецът задвижващ влюбения и музата на твореца. Любовта прощава, себезаявява се, поставя граници, прегръща, изпълва със смисъл, осветява пътя на призванието да живееш хуманно, като прихванеш сексуално агресивните, териториално властови нагони на примата, през който живееш. През любовта не ти като малка социална персона постигаш, а реката на живота, изливаща се през смирението на егото ти постига. Когато целта произтича от любовта, цялата вселена стои зад нея и дава напор процеса на постигане. Реката знае как да намери океана.

Пречките, трудностите, грешките, провалите, преградите са неизбежни, дори нужни. Част от написания код в програмирането на житейската бинарност са. Когато дебитът от любов е изобилен, мъдрата виделина на обичащата съзнателност почти автоматично ги възприема като възможности, като предизвикващи и дори обичани тежести, с които налягането на любовта си играе във водовъртежите на намирането на дупчици, възможности и пролуки, безжалостно разширявани от любовта. Защото силата ѝ е огромна. Мека е като водата, но както нея се промъква, надхвърля, заобикаля, промушва се, подкопава, залива и превръща трудностите в част от руслото си. Висока е визията на любовта! 

Психотерапевтичният процес отразява живота. През призмата на разбирането му като душевен учебен процес, целият живот може да бъде видян като динамиката на душелечението, обучението и ползването на безсмъртната богочовечност от закономерните противоречия. Докато при разрешаването на конфликтите човек изнася локуса на контрола навън и търси виновни, съзнанието е ниско – окопано е в его обусловеността на ползвания бозайник, непокълнало и далеч от слънцето коренче под калта на невежеството е. 
Има школи в психотерапията, в които „филията неизбежно пада от намазаната страна“, фокусът е чоплене единствено в някакво имагинерно минало, при което възпитанието странно как, винаги се оказва неточното, а житейските програмисти мама и тати, написали психичния код неправилно… Методи, при които след 15 години „терапия“ предоставената заявка не само, че не е разрешена, но е поне 15 пъти задълбочена, разширена, превърната в цял кратер от изопачено, безлюбно неразбиране. 

Да, има заложби, но те не са в някакво минало, а тук и сега, изцяло подвластни за осъзнаване и промяна от носещия ги. Виновни няма – неслучайно преживяваме дадено възпитание, което няма как да бъде съвършено. Паметовите характерови заложености не са някъде там си, а точно в този миг, точно сега подвластни на промяна от носещия ги, така че да резонират с любовта, мъдростта и свободата. Такава вътрешна локализация на самообладанието вижда вътрешните конфликти като нужно гориво, което преработвано, разгаря огъня на любовта. Тъй като каквото вътре, това и отвън, когато характеровите възли бъдат развързани, житейската пътека бива ясно виждана, наситена с огъня на любящата мотивация, а вървенето по нея виждано като игра. Игра, водена от любещото сърце, светлото съзнание и вдъхновената воля. Трудности пак има, но приемани спокойно, като подхранващи и засилващи мотивацията. Когато отвътре тревожните, тъжни, гневни, виновни установки бъдат разрешени, външните пречки са ползвани с вдъхновение. Не че страхът и раздразнението ги няма – хора сме. Любовта обаче също е налична, а когато реакциите на бозайника и програмираните възпитателни схеми са обхванати от присъствието ѝ, се превръщат в еквивалентите си от смела тяга за постигане. В същото време съзнателният човек осъзнава, че и това е игра, а от позицията на любовта вижда, че там всичко е отдавна постигнато и вече живяно. Но, житейската пиеса от безсмислено безумие, се превръща в любящ и смислен театър…

..........................................................................


Орлин Баев, естествен психотерапевт


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.