Психотерапия - пари

Психотерапия - пари

Резюме: В статията разсъждавам върху упражняването на професията психотерапия и свързаните с това финансови процеси. Засягам следните теми: народопсихологията на българина и заплащането в психотерапията – „за камилата, иглените уши, богатството и царството Божие"; Адекватна финансова стойност при качествена психоемоционална стойност и терапевтична промяна. Или „Кесаревото кесарю, Божието Богу“; Психотерапията и други професии – сравнение на социалния просперитет и статус; Психотерапия и щастие – изследване; Парите като съзнаван и несъзнаван мотиватор в психотерапията; Какво всъщност представляват парите – непременно нещо лошо ли са?; Психиката на психотерапевта – фокус в призванието или в парите и терапевтична ефективност; Заплащане на психотерапията от здравната каса; Практика на психотерапия като странична дейност, след основното професионално занимание – добра или не толкова идея; Продължителност на процеса при фокусирана в резултат интегративна терапия и при психоаналитична насоченост и свързаните с това финансови разходи за пациента – размисли.

Текстът е разделен на пет тематични части. Написан е на разговорен език и е насочен към широк кръг читатели. Според усещането на читателя, може да бъде четен наведнъж или на части. 

 Част I: За камилата, иглените уши, богатството и царството Божие  

Споделям разсъжденията си по тази тема с ясното съзнание, че е възможно да породи много противоречиви мнения, по много причини. В българите като нация има откровено противоречие по въпроса за заплащането в психотерапията. Дори в някои терапевти с по-фини сетива има такова противоречие!

В България психотерапията е новост. Реално съществува активно едва от 15-на години, за разлика от развитите държави, където тя присъства от 115 г. (към днешна дата, 2013-та год.) в съвременен вид. Това е една от причините около нея да цари доста неразбиране като цяло. Например, можеш да чуеш изказване: „А, на мен психотерапия не ми трябва. Имам си приятели и като седна с тях на кафенце, ми олеква и всичко се оправя!“. Една пациентка ми беше споделила как баба и възкликнала: „Бря, кво ще одиш там да си говорите и да му плащаш. Я ке ти говорим, па ти ми плащай!“ J . Наистина, за какво ли би съществувала психотерапията, ако приятелите и бабите ни можеха да ни помогнат да излекуваме паническите си атаки, плаващата генерализирана тревожност, хистеричните психосоматики, социофобията ни, тревожната ни депресираност, мъчещите ни натрапливи мисли, компулсивни поведения, зависимости, психосексуални дисфункции  и фобии?! Каква роля би имала тогава тя? Никаква! Аз много бих се радвал това да е така. А дано, но надали, както се пее в една популярна реклама. Много често, особено в България, човек идва на психотерапия, когато вече е пробвал всичко – разговори с приятели, билки, врачки, игнориране на проблема, самопомощ, хапчета, но не е успявал трайно да се почувства по-добре. Нерядко пациентът прекрачва прага на консултативния кабинет след години и години носене, отричане и задълбочаване на невротичността си. С тези редове искам да спомена, че на психотерапия, особено в страна с нашия манталитет и разбирания, не се ходи от едното любопитство, а от въпиюща и болезнена нужда.

По отношение на заплащането в психотерапията, по скромното ми мнение, огромна роля за съществуващия негативизъм се дължи както на непознаването на споменатите по-горе нужда, ценност и ползи от психотерапията, така и на насаждания с векове и хилядолетия псевдо християнски мироглед по отношение на парите и благочестивата душевност. Псевдо, защото няма нищо общо с Христос, но има много общо с манипулацията на съзнания, поддържана от църковността. Църквата казва, че за да спасиш душата си, непременно трябва да бъдеш беден. Народът пък несъзнавано и автоматично свързва този наследствено насаден мироглед  с лечението на душата, психотерапията. Сякаш, когато се заплати за емоционалната помощ, за лечението на душата, нещо не е много наред, нечиста работа е… Нали „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“  (Мат. 19:24). Хубаво, но аз наистина не познавам истински богат психотерапевт. Дори и тези, които отдавна не разчитат на личните консултации, тази най-трудна и натоварваща психотерапевтична дейност, но се занимават основно с преподаване на психотерапия, супервизия и провеждане на епизодични семинари – дори и те не могат да се похвалят с кой знае какъв доход, в сравнение с много други професии в това държавно пространство и с колегите си терапевти от други държави.

Психотерапевтите също живеят в този свят, имат семейства, ядат, обличат се, плащат наеми и сметки и т.н. Пък и дали разбирането ни за богатството, иглените уши и царството Божие, споменати в библейската фраза, е резониращо със смисъла, вложен от отправилия го? Колко лесно е било и все още е на политическата прослойка, която ползва църквата като своя властова маша, да държи в удобно подчинение мизерстващия народ през насаденото криво разбиране за богатство и бедност и връзката им със светостта. Ако преди време това разбиране е било съзнателно споделяно от хората, то понастоящем, въпреки видимите промени в мисленето, е дълбоко заложено в несъзнаваното, в колективната ни памет. Просто твърде дълго е било насаждано и затова е проникнало дълбоко в социалната ни памет, в колективното несъзнавано. Ами ако богатството обозначава психичната наситеност с пороци, страсти, зависимости, тоест т.н. в християнството смъртни грехове:  похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество (ревност), горделивост, суета? Ами ако бедността маркира свободата от тези психични, поведенчески и социални динамики? Такова дълбинно интерпретиране променя качествено мисловния ни поток в различна посока. Може да си финансово състоятелен, но свободен отвътре и чист човек, който ползва ресурсите, с които разполага не като собственик, а единствено като добър управител. Човек, който съзнава, че нищо на този свят не му принадлежи истински, че всичко е част от богатството на природата и Бога, а финансовата състоятелност, когато притежаваш висока съзнателност, влече със себе си и немалка отговорност. Грижа за другите, осигуряване на работни места, нелеко вземане на решения, качествен и изискващ способности мениджмънт, планиране и съобразено със законите на Живота разпределяне на благата. Както е казал българинът: „Не е лека Иванко, царската корона!“. Можеш да бъдеш беден на пари, но „богат“ на алчност, завист, лицемерие, лъжа, насилие и предателство човек.  А можеш и да си беден на пари, но чист човек, както и финансово богат и пълен с чернилка. Така погледната, въпросната фраза променя напълно смисъла си. Критериите, които се споменават, се оказват изцяло вътрешни, психо-емоционални качества. Но, пак казвам, в България истински финансово състоятелен психотерапевт просто няма…  По-долу ще се спра на взаимовръзката между фиксацията на психотерапевта върху работата му като призвание или като средство за печалба и ефективността на помощта му.

Ето как трансперсоналният психотерапевт, богослов, мъдрец и пророк Беинса Дуно (Петър Дънов), тълкува въпросната фраза: „Тъй щото, този стих, преведен означава: мъчно ще влезе грешен човек в царството небесно – защо? Защото греховете и престъпленията му ще го задържат, няма да го пуснат в царството небесно. В този смисъл, тук думата богат подразбира човек, пълен с грехове и престъпления – това подразбирал Христос в цитирания стих.“  (Беседа „Тези три неща“, съборно слово, 6 август, 1931, 5ч.)

 Част II: Адекватна финансова отплата при качествена психоемоционална стойност и терапевтична промяна. Или „Кесаревото кесарю, Божието Богу“.

Работя натоварващата, но и изключително вълнуваща професия на психотерапевт вече седем години. Преди тези седем години имах един период от около година, в който постоянно отговарях на писма в интернет и консултирах по скайп. Дълги писма, които пишех с часове - безплатно, разбира се. И сега продължавам да отговарям на хора, малко по-фокусирано, структурирано и кратко, но го правя. Когато започнах психотерапия, таксата ми беше ... 5 лева/ час. Имах само двама трима пациенти, като с всеки срещите ни продължаваха с часове. Тогава работех изцяло аналитично, постоянно се ровехме в миналото, в сънищата, в родословното дърво дори. Когато обаче човекът ме попиташе „КАК да променя нещата?“, си нямах идея как да му помогна. Чакахме чрез самото осъзнаване да се случи промяна. После научих, че да, осъзнаването е много важно, но то само по себе си индуцира едва 10-на % от търсената цялостна работа, по-скоро създава готовност и предпоставки, отколкото да осъществява промяна. Това, което истински трансформира невротичността, са когнитивните, трансперсонални, поведенчески и преживелищни, през осъзнаване с цялото тяло стъпки, директно фокусирани в справяне, в цел! След около шест месеца видях, че работата не е лека и започнах да работя за 10 лева на час. Пациентите ми се увеличиха. С повечето работех по два три часа на сесия. Започнах да работя и с визуализация, тоест т.н. хипноза, да включвам поведенчески експерименти, психотелесни и трансперсонални методи. Имах малко пациенти и можех да отделя голямо внимание и много време на всеки един от тях. На всеки правех когнитивна карта на психиката му на компютъра, сътворявах лична реструктурираща молитва и т.н. Пациентите обаче започнаха да се увеличават. Тогава увеличих таксата си на 20 лв./ 90 мин. или 13 на час. Така около година и половина. Пациентите отново станаха доста, започнах да работя по-конвейрно, което не е добре според мен. Отново вдигнах таксата, на 20 лв/час. Обаче пациентите се увеличиха от 3-6 на ден, до 8-12 на ден. Тъй като работех до десет вечерта, докато се върна вкъщи и докато "смъкна" натоварването, ми трябваха поне два три часа преди лягане. Това пък променя дневния режим... Освен това, от опит установявам, че в дългосрочен план, когато психотерапията е основна професия и целта е да бъде практикувана доживот, приемът над максимум пет човека на ден в психотерапията вече е прекаляване със собствената психична издръжливост. За няколко години може и по десет, но в един момент започва да се чувства прекомерното натоварване, което може да доведе до ефекта на прегарянето или пък до психосоматика. Ако работиш изцяло "замазващо" (това е официален термин), тоест само хипноза, само шаблонно, тогава и десет човека са о'к. Но аз работя интегрално...Сега таксата ми е 30лв/час, при две терапевтични сесии седмично. Тоест, 15 евро, които смятам за отговарящи на опита, уменията и ефективността ми понастоящем, при съобразяване със социалния и финансов контекст на държавата ни. За сравнение, колегите ми в повечето държави, в които се практикува психотерапия, изискват такси между 70 и 150 евро на час, а цените на много от стоките там са равни на или по-ниски от тези тук. Освен претоварването от работата с много съдби, твърде ниската такса има и други минуси. Например, привличат се и хора с ниска мотивация за справяне. Не само такива, разбира се, идват и прекрасни, мотивирани клиенти. Идват и много хора на по една заплата... Но, ниската такса допринася за привличането и на подобна социодинамика по отношение на психотерапията... Отношение към терапията като към "ето аз съм тук, завинти ми гайките". Или силни вторични ползи от проблема и ползването на терапията като инструмент за поддържане на тези ползи - в този случай е подходяща психоанализата в чист вид - не защото ще разреши проблема, а именно защото ще го поддържа, а пациент и терапевт с години ще са доволни един от друг! Ниската такса привлича и пациенти "туристи", които са обиколили маса терапевти, бягайки от всеки след няколко срещи, обвинявайки го. Обвинявайки го, а всъщност захранвайки проблема си, който несъзнавано силно желаят. В този случай често присъства защитна свръхкритика. Тя е бягане от "подводни' страхове, но кой да види това, да поиска да се задържи при някой на терапия и да разреши страховете си... Изоставянето на критиката, превръщането и в разтворена толерантност, състрадание и обич всъщност се явява ключ за щастие при такива хора, но психиката им силно се е вкопчила в проклетията на критиката и с все сили си я държи. Аз наричам психодинамика от подобен сорт първична печалба - защото се случва на съзнавано или предсъзнавано психично ниво, а човекът всъщност си я желае. 

Забележете, че говоря не за висока, а за адекватна финансова стойност на психологичните консултации, ситуирани в  конкретната социално – икономическа среда.

Какво тук е адекватна такса обаче?

Такава, която е съобразена със:

-        -  статуса на психотерапевтичната професия като много висококвалифицирана, високо отговорна и с огромно значение както за качествения, психично здрав, смислен и изпълнен със светлина живот, така и за чисто телесното здраве, в процеса на профилактика и лечение на психичната роля на психосоматичните процеси.

-      -    опита, уменията и ефективността на терапевта. Колкото повече опит, знания и ефикасност има един терапевт, толкова по-висока е цената му. Ако обаче се сравни тази цена за далеч по-малкия брой сесии, които са необходими за разрешаване на даден казус, излиза, че цената му е много по-ниска от тази на терапевти, които работят дългосрочно, но със слаба ефективност, макар и на по-ниско заплащане.

-   -        адекватна е и таксата, която е съобразена с конкретния социо – икономически контекст на дадената държава. Ако в развитите държави час консултиране струва средно сто евро, то в България е 15-20, рядко повече евро. Единици в България са терапевтите, които имат такса от 40, 50 и повече евро и всички те имат стаж в тази нелека професия по-голям от 10 години.

-   

     -       адекватна финансово е и таксата, която бидейки подходяща, оптимизира количеството желаещи пациенти. Когато уменията на терапевта правят провежданата от него терапия действително резултатна, притокът на пациенти нараства силно. Ако терапевтът приема всички, би трябвало да не спи, да се лиши от личен живот и време, което в дългосрочен план не е добра идея. Адекватното повишаване на финансовото възнаграждение тук свежда „дебита“ от пациенти до поносимо количествено „налягане“ - професионално натоварване.

Та, адекватната на съответните социални стандарти такса редуцира в някаква степен:

1) пациентите с ниска мотивация, очакващи терапевтът механично "да ги поправи“, сякаш са автомобил.

2) пациентите тип оплаквачи, несъзнавано силно желаещи всъщност да поддържат проблема си, вместо да го разрешат и бягащи от терапията, ако започнеш да ги тласкаш към решение. Както писах, тази извадка от пациенти е подходяща за атавистичната психоанализа - поради пълната липса на каквото и да е развитие в казуса и поддържането на вторичните ползи, което тя прави с "метода“ си! 

3) пациентите туристи, задоволяващи критиката си, рационализираща печалбата им от поддържане на неврозата им, от един та на друг терапевт. Разликата между тях и горните е в това, че оплаквачите с охота продължават да посещават психотерапия, дори ако или именно защото ни на йота не се придвижват в здрава посока.

Ако самият терапевт е фокусиран в решения и цел и уважава себе си и професията си, просто не желае да работи с горната извадка от пациенти. Защо? Защото при (1), лишените от истинска мотивация за промяна, ако такава не бъде индуцирана в рамките на първите една-три сесии, справянето със заявения проблем е кауза пердута. Ако човекът не прояви мотивация за преодоляване на инертността си и няма искреното желание да го направи, усилията на психотерапевта по действена мотивираност изтичат като наливана вода в празен кладенец. Разбира се, тук интуицията и познанията на терапевта на човешката природа са тези, които могат да преценят кой пациент е годен и желае да развие изискваната и неимоверно важна мотивация, тяга към промяна и кой не. Имал съм десетки пациенти с тежка депресия, състояние при което по презумпция мотивацията е занижена, но които искрено и от все сърце желаят промяната на това положение – и успяват! При (2), пациентът има силна печалба от поддържане на неврозата си (например получаване на внимание, грижи, безделие, което всъщност му харесва и оправдава със състоянието си, липса на житейска, междуличностова, партньорска и финансова отговорност, илюзия за защитеност и т.н. и т.н.), която компенсира с мънкащо оправдаване и интелектуализиране. Когато терапевтът майсторски „танцува“ със съпротивата за промяна  и отразява качествено, водещ пациента към осъзнаване на илюзорната му „печалба“, в която така се е вкопчил, когато създава мотивиращо несъответствие между несъзнаваната илюзия за защита и плюсове при поддържане на статуквото на неврозата и предполагаемите минуси и трудности на промяната, всъщност оказваща се много по - лека и изцяло положителна в сравнение с поддържаното невротично статукво – тогава пациентът, на практика желаещ продължаване на състоянието си, носещо му социални ползи, бързо се оттегля от психотерапевтичния процес. Какъв е смисълът от провеждането на реално ефективна психотерапия в такъв случай и възможна ли е въобще? Ако човекът желае единствено и само да плаче на нечие рамо, но да продължава още и още пребиваването в състоянието си, в случая е подходяща психоаналитичната/ психодинамична терапия, практикувана като главен и единствен „метод“. Качественият терапевт цени времето си и желае работата му да води до здрави усмивки, идващи от здрава и щастлива психика и начин на живот. Пациент от втория разискван тип е готов да продължи да идва до безкрай и плаща… Но целта на ефикасния терапевт е решаването на невротичния казус, а не поддържането му. При пациенти от (3), т.н. туристи, поддържането на илюзорната печалба е съпътствано от компенсаторна критика и обикаляне от терапевт на терапевт, със заявяването „аз съм много специален и ето, никой от тези некадърни терапевти не може да ми помогне.“ Там е работата, че когато терапевтът истински тласне такъв пациент към ефективна насока в когницията и поведението му, водеща към реална промяна, при това меко и умело, пациентът автоматично заявява неспособност на терапевта и отхвърля помощта, отивайки при поредния колега  - само за да се повтори същата ситуация. J

Психотерапията и други професии – сравнение на социалния просперитет и статус

Като сравни човек дохода на един психотерапевт и примерно един програмист, има разлика. Програмистът обикновено печели поне два пъти повече. Програмирането на компютри обаче е с пъти по-детерминиран и механичен процес от програмирането на мозъци, при това през словото, а не директно през неврологията. Ако сравним професията на психотерапевта с тази на предприемача, доходите му са неизмеримо по-малки, а ученето е до живот. Ако менталните изисквания в професията на предприемача са хитростта, комбинативността и пробивността, то разумът на психотерапевта е нужно да бъде и сърдечно разтворен и провеждащ нещо повече... Но, психотерапията е призвание, не просто професия...! Да сравним ли психотерапията по доходност с примерно офицер на кораб. Офицерът печели 6-20 (в зависимост от компанията, превоза и пр.) и повече хиляди евро месечно, като трети, втори капитан или капитан. Да, отговорно е да управляваш кораб и ръководиш екипаж, но не по-малко отговорно е да управляваш менталност и ръководиш характерови движения. Ето една привидно сходна професия – тази на психиатъра, извършващ единствено психиатрични консултации и медикаментозно третиране. Често консултацията тук трае едва няколко минути, завършва с едното предписване на рецепта, а тарифата обикновено е по-висока от тази на средната за страната за час психотерапия… Ако сравним психотерапията с професията на политика, разликата в чисто финансов план (темата е за това), е неизмерима. В политика е фокусирана властта, оттам и икономическите ползи са огромни. А за да бъде човек политик, не е нужно да ползва кой знае какъв интелект - просто е житейски избор. А какво относно строителния предприемач - в момента този бранш е в застой, но не за дълго... Или за професията на хирурга! Честно, многократно по време на сесия в ума ми е проблясвала мисълта: "Ех, колко по-конкретно и осезаемо, механично и пипнимо видимо е да бръкнеш директно в мозъка... ". Ако кажете, че професията на хирурга е трудна, ще сте прави! Но ако сте на предната огнева линия на психотерапията от години, силно ще се замислите, коя от двете професии е по-трудна и изискваща личностни качества... А за парите, сравнение не може дори да се направи - хирургът по презумпция печели десетки пъти повече, при това с пълното съгласие и мълчание на обществото. Общество, което безропотно, че и с мазохистична благодарност замълчава пред приеманите „на ръка“ плащания на хирурзите като нещо подразбиращо се или на огромните такси на болниците и дори събира помощи, за да помогне на хора в нужда да заплатят изисквания от акционерните дружества (бизнес учреждения – болници) рекет - примерно за трансплантация. Общество, което обаче роптае за „огромната" такса на психотерапевта от 15 или 20 евро... Някъде в несъзнавания ум на балканеца витае странното и напълно погрешно схващане, че щом не е видим, осезаем сензорно, психотерапевтичният процес е някакси не толкова ценен…  А психотерапията всъщност променя животи, спасява животи, внася светлина, дарява радост, чисти тръгнали да се овеществяват психосоматики, през душата лекува и тялото. Ето поради подобно отношение мнозина способни български психотерапевти предпочитат да емигрират в държави с друга нагласа към професията им! Държави, в които професията им е наравно като уважение и просперитет с тази на соматичния лекар, юриста, дентиста. Мдам, дентиста... Познавам зъболекари, които приемат нормален брой пациенти на ден, по-малко от мен примерно, които обаче редовно почиват на Малдивите, Бали, Шри Ланка, Карибите и къде ли не, спестяват по 10-15 хиляди лева на месец и т.н. Защо тази разлика? Защо психотерапевтът в Б-я печели с пъти по-малко, а в същото време общественото мнение „зяпа във финансовата му паница“ и мрънка, докато на запад е на равно като икономически статус с гореизброените професии? Не поради естеството на работата му във всеки случай - работа, която често надхвърля по ниво на трудност и вложени умения много други професии! Защо като отиваме на зъболекар или на операция някъде или като си купуваме жилище плащаме огромни суми и си мълчим, а несравнимо по-малката такса на психотерапевта ни е голяма? Аз не мисля, че зад такова мислене стоят реални основания и че това ще е така винаги!

Отново подчертавам, говоря не за висок, а за адекватен финансов взаимообмен, предлаган срещу получаваната емоционална, познавателна и соматична стойност в процеса на психотерапия. 

Разбира се, има и други високо квалифицирани професии, които в икономическите условия на страната ни, са онеправдани. Всеки сам обаче решава с кого да се сравнява и съпоставя. Оставям правото на хората, практикуващи такива дейности, сами да отстояват и придобият нормален статус на професиите си. Когато всеки от нас, вместо да се оплаква от държавата, политиците и еди си какво си, проектира себеуважението си в професионалните си занимания и смело отстоява правото си на качествен живот, ще се промени и държавата ни като цяло. В противен случай се осъществява на практика анекдота за българския казан в ада, който единствен бил без дявол-пазач, защото българите сами се дърпали един друг обратно, когато някой почвал да излиза. J

Психотерапевтът, по някаква странна причина, има доста глобално мислене. Понякога дадената територия и нейното мислене му става тясна. Психотерапевтът също работи в социалния контекст, в който функционира и дентистът, хирургът, политикът и предприемачът и т.н. Психотерапевтът също има нужда от почивка, понякога дори извън безумно малката територия на локалната племенна структура. Психотерапевтът също влиза понякога в магазина и също плаща сиренето и хляба със същите финансови средства. Психотерапевтът също понякога има желанието да налее гориво в превозното си средство, да си заплати наема. Или "греховното" желание да спре да плаща наеми за жилища, кабинети и какво ли не и да работи и живее по-спокойно, в собствен кабинет и жилище... Тоест, психотерапевтът е поставен в същата икономическа среда както всеки друг. Разликата е, че психотерапията е професия, която в сравнение с други такива, изисква много квалификации, много продължителни (заедно с обучението по психология, между 10 и 15 год.) и твърде скъпи обучения, скъпа лична терапия, скъпи супервизии, но преди всичко, много личностни качества, психична енергия в огромни количества и в добро качество, търпеливо постоянство, висока мотивираност, брилянтен ум, огромно сърце, силни харизма и присъствие... 

Та, „На Бога Божието, на кесаря кесаревото“. Психотерапевтът ползва вътрешен ресурс, но в социално-икономически контекст. Ако професионалната му практика беше нормално обезпечавана от социална структура (здравна каса) или духовно настоятелство/ общност, на терапевтът би му било спестено неудобството да взаимодейства директно финансово с пациентите си. Понастоящем обаче, както стоят нещата в татковината ни, му се налага да го прави…

Едно интересно изследване по темата:

"ПСИХОТЕРАПИЯ ЗА ЩАСТИЕ

Пари или психотерапия? Как да намалим стреса и да станем по-щастливи?

Има хора, за които материалните неща не са от първостепенна важност. Има други, за които парите са приоритет и те се чувстват нещастни, дори когато имат, но не толкова, колкото биха искали. Според проведено през 2009 г. изследване, първото е по-близо до психичното здраве на човека. Кристофър Бойс (Christopher Boyce) от University of Warwick и Алекс Ууд (Alex Wood) от University of Manchester сравняват данните за промяната в благосъстоянието на 1000 души в резултат на проведена психотерапия и в резултат на повишаване на доходите им, било то от подобрение на заплащането или от лотария. Те откриват, че 4 месечен курс на психотерапия има по-голям ефект върху благополучието на индивидите, отколкото увеличението на месечния доход. При цена от 800 английски лири за провеждането на такъв курс резултатът от него по отношение на повишаването на личното щастие се равнява на резултата, който би се получил от получаването на сумата от 25 000 лири. Това им дава основание да посочат, че терапията е 32 пъти по-удачна, когато става дума за освобождаване от стреса и повишаване на личното щастие. Това изследване в значителна степен опровергава досегашното вярване, че икономическия растеж реално допринася за щастието на отделния индивид. Според двамата изследователи, повишаването на икономическия стандарт води до незначителни изменения в усещането за щастие на хората. Резултатите им дават основание да отбележат, че по скоро основа за лично щастие не е богатството, а доброто психично здраве. Бойс и Ууд представят и доказателства в подкрепа на своята позиция - въпреки значителния икономически растеж през последните 50 години в развитите страни, в тях не се наблюдава повишаване на щастието на населението им. За сравнение те посочват повишеното удовлетворение от работата и по-високото качество на изпълнението на задачите при посещаващите психотерапия. Освен това, ефектът от провеждането на психотерапия се оказва по-дълготраен от ефекта, който предизвикват повишенията на доходите. Двамата автори на изследването настояват за повече инвестиране в средствата за подобрение на психичното здраве на хората като осигуряване на по-голяма достъпност и по-голямо предлагане на услугата психотерапия. Те отиват и по-далеч като посочват факта, че засега компенсациите в съдебните дела са изключително парични и това не е удачен вариант за третиране на психичните травми на потърпевшите. Бойс завършва с думите, че способността на парите да доставят щастие е надценявана, а в същото време тази на психичната помощ – подценявана, и ако това положение би се променило, то облагодетелствани ще бъдат не само отделните индивиди, но и обществото като цяло." 

По: University of Warwick (превод: Владимир Банов)

Част III: Призвание, финанси, мотивация

Парите като съзнаван и несъзнаван мотиватор в психотерапията

Когато на един от семинарите си Мирзакарим Норбеков бил попитан защо цената за семинарите и консултациите му е така висока, той отговорил (перифразирам по памет): „Преди време правех безплатни обучения, тренинги, консултирах на символични цени. Наби ми се на очи факта, че колкото и да бяха ентусиазирани отначало хората, бързо се отказваха, губеха мотивацията си за работа и усъвършенстване. Въпреки, че съзнателно заявяваха друго, дълбоко в себе си не вземаха насериозно думите ми. Сякаш ниското заплащане някакси се пренасяше в ниската им отдаденост и решимост за промяна.“

В моята практика не веднъж и дваж съм приемал хора с месеци и години безплатно. По правило резултатът най-често е бил силно незадоволителен. Много рядко, по изключение добър, но постигнат по болезнен за терапевта начин, през фасилитиран от отношението към терапията в този случай негативен пренос.  Но, при повечето случаи, с които съм работил безплатно, нивото на влагане,  психоенергийната и емоционална инвестиция в процеса бе нищожна или дори отрицателна. Съответно и резултатите – половинчати и неудовлетворителни. С някои пациенти съм работил на бартер – психологично консултиране срещу езиков превод на мои материали. По наблюденията ми тук процентът успеваемост и степента на мотивацията са по-високи, но спрямо нормалния финансов взаимообмен, в по-слаба степен.

Какво всъщност представляват парите – непременно нещо лошо ли са?

Парите са материализиран израз на духовна стойност. Те са конкретен символ за наличието на ресурс – материален, емоционален, когнитивен, духовен. Сами по себе си парите, били те в хартиен или електронен вариант, са чудесен инструмент за символизиране наличието и придвижването на ресурси в социалния организъм. Те са просто инструмент, неутрален посредник. Как се ползват, зависи както от контекста на вида социална система, така и от качеството на съзнанието на индивида, който ги употребява.

Ако излишно се трупат, компенсирайки страхове, ако се целят в свръхколичество, така задоволявайки животинските нагони за оцеляване, храна, стадна власт и териториално доминиране във вид на банкови сметки, имоти и огради, имущества и илюзорна власт, тогава парите се оказват посредник на примитивни индивиди и човечество. Тъй като живеем в свят с все по-преобърната ценностна система, примерите около нас за подобна употреба на парите са много. По тази причина, в несъзнаваното си човек ги свързва с алчност, насилие и въобще с всички възможни човешки недостатъци. А по отношение на психотерапията автоматично пренася това си отношение.

Ако обаче човек е свързан с любящата мъдрост на живота, парите се превръщат единствено в средство за разпръскване на благодат. Това добре се илюстрира в тази притча:

„Буда имал много ученици и между тях всякакви - веднъж при него дошъл един негов ученик - състоятелен бизнесмен, собственик на много предприятия и дейности - той се проснал по очи пред Учителя си и се замолил горещо:

- Учителю, моля те, разреши ми да раздам всичкото си богатство на бедните, за да мога да те следвам и да медитирам, да постигна освобождение и да служа на Дхарма. Буда му казал:
- Твоето сърце е чисто, твоята мисия в живота е да намериш Дхарма в ежедневните си дейности, когато мъдро разпределяш благата и осигуряваш препитание на мнозина, като бъдеш непривързан и добър управител на предприятията и имуществата, но не техен собственик.

Като чул това, друг ученик на Буда възмутено попитал Учителя си:

- Учителю, виж мен, аз нямам нищо, но само едно наметало и просешка тояжка, но ти въпреки това винаги ме укоряваш в притежаване на твърде много земни тежести!!! Защо на другия ученик позволяваш да притежава всичко това имущество, а мен постоянно укоряваш?

- Ти нямаш нищо в ръцете си, но ума и сърцето ти са препълнени с желания, алчност и привързаност, а другият ученик има всичко, но е свободен от привързаност към него и единствената му цел е просветление и служене на другите!“

Връзката адекватно заплащане – ефективна психотерапия отдавна е забелязана от психотерапевтите не само у нас. Ето размишленията по въпроса на William G. Herron и Sheila Rouslin Welt: The meaning of fees in psychotherapy

Психиката на психотерапевта – фокус в призванието или в парите

На някои от тренингите за работа с човешката менталност, които съм посещавал, много се говореше за парите. Отделяше им се централно внимание, приоритизираха се на върховите места в ценностната система на успешния човек… Такъв подход лесно може да подхлъзне. Примамлив е. Имайки повече свободни финансови средства, извън оборотните за съответното занимание, имаш достъп до играчките на обществото (скъпи коли, огромни имоти, социална власт…), така рекламирани и по подразбиране свързвани с илюзията за просперитет и щастие. Илюзия, тъй като просперитетът и щастието са нещо много повече от имането на вещи и собствености, както и от преноса на чисто животински, нагонни нагласи за доминиране в човешкото социално стадо . По-скоро произтичат от умението да бъдеш Себе си, да живееш от сърце призванието си, да умееш да разрешаваш на потока на Любовта да тече през теб. На споменатите обучения обаче любовта, мъдростта, хармонията с безкрая бяха теми извън полезрението на водещите. Затова пък потокът на любовта с лекота се заменяше от паричния поток :) , при това всякакви средства за постигането оправдаваха лелеяната цел – финикийските знаци.

Наистина няма нищо лошо в добрите, високи доходи. Ако човек ги употребява от позицията на законите на любовта, той мъдро разпределя и управлява капиталите, които просто провежда, за благото на всички. В този случай обаче парите не са цел, а само средство, при това свързано с много отговорности и грижи.

Когато обаче парите се превърнат в ултиматна цел, с илюзията за сигурност и щастие, прикрепена към тях от криви и манипулативни сугестии и интернализирани вярвания, средството бива въздигано на пиедестал, а самата цел, щастието, става като морков, който макар и вечно гонен, остава винаги недостигнат. Защото в надпреварата за парата, човек губи същината на мига, губи просперитета на душевното си осъзнаване и мъдрост. Губи ги, защото когато посредственият ресурс е въздигнат като безусловна цел, всякакви средства, погазващи човешкото в човека, са разрешени. Метафорично казано, душата бива продавана в името на мамона. А без ядрото на същинското в нас, остава единствено биороботът на въглеродна основа, биологичният носител, празен откъм сърцевина, но крепен само от плиткия консенсус за реалност. Но, без въпросната човещина, част от божественото, остават само пепелта и сенките на щастието и просперитета. Самият им огън бива загасен! Който има уши, чува и разбира!

Познавам колеги, фиксирани изключително силно в парите. Всичко при тях е подчинено на крайната цел – колкото се може по-директна, по-бърза и все по-голяма печалба. Когато разберат, че занимаването с психотерапия въобще не носи кой знае какви огромни финансови облаги, но за сметка на това пък е свързано с огромна отговорност, творческа постъпателност и потребност от пълно отдаване, те бързо пренасочват усилията си. Към тренинги, продажби и услуги, които са с десетки пъти по-печеливши от личните психотерапевтични консултации, но далеч по-шаблонни и пазарно реализируеми. Това пренасочване дори не става осъзнато, а се води от неуспеха им в психотерапията. Когато целта са предимно парите, нивото на сърдечна вплетеност в процеса, на емпатийно отдаване и в крайна сметка, обич към самото занимание и човека пред теб, силно се редуцират. Когато парите са водещата мотивация, се оказва, че психотерапията вече не е следвано призвание, душевен избор и обичан процес, а егоцентричен избор, целящ основно парична изгода. Така обаче се срива самата любяща същност на лечебния процес. А пациентът чувства това с всяка една от клетките на тялото си, със сърдечния си разум и интуицията си. Съответно напуска такъв психотерапевт. А последният се оказва терапевтично неуспешен. Кой обаче обича да бъде неуспешен? Този повторяем неуспех в случая автоматично пренасочва такива фокусирани преимуществено и на всяка цена в парите колеги. В България хората, които се занимаваме с душевно здраве, сме „пенкелери“, стараем се да обхванем в уменията си колкото се може по-широк кръг от сфери на третиране и консултиране. Ако става дума единствено за бизнес коучинг, професионално вземане на решения, кариерно консулиране, организационна психология и тренинги на персонал, дотук добре. Но ако говорим за дълбинен процес на психотерапия, въпросната крайна фокусираност в парите, вместо в призванието, обезсмисля и отнема фините отношенчески ингредиенти, нужни за ефективното постигане на лечебни резултати!

В крайна сметка, пациентите са тези, които решават кой е успешен и кой не. Те са тези, които директно чувстват отдадеността и емпатийната сърдечност на терапевта, само през които психотерапията може да се нарече призвание.

Психотерапията ми е като практика на йога, сливане с всеки пациент и със самия живот, преминаващ през това сливане. Обичам човека пред мен. От сърце! За парите - печеля достатъчно. Просто една нормална за високо квалифицирана дейност в условията на България заплата, не повече. Не мисля и че съм алчен. Просто имам нормален стремеж към адекватна финансова свобода. Една нормална здрава амбиция. И в никакъв случай не я искам на гърба на пациентите си на една заплата. А дори и от пациентите си собственици на предприятия и известни личности. И в психотерапията има развитие, знам си плановете - но развитието е в малко по-различна посока от едното вдигане на тарифи. Аз съм писал, че най бих се радвал ако работех без пари. Но тогава би било нужно да съм несемеен монах с много малки социално икономически потребности. Това би било добър избор, но малко ретрограден. В настоящото време по-силният вариант е съчетаване на земното с духовното, съвместяването им, обединяването им. С чисто сърце може! 

За мен психотерапията е едно невероятно вълнуващо пътешествие - в душите на хората и в собствената ми душа! Всеки човек, дори и с едно и също психиатрично разстройство да е, има свои си особености, свои си преживявания, опит, параметри. Това е едно постоянно експлориране на непознати земи - чувствам се като капитан Магелан, като някой от древните мореплаватели. Защото след цялото ми запознаване с постиженията на съвременната психология и психотерапия, виждам, че всички знания са само "може би" и "според мен", често си противоречат и взаимоизключват дори - според школите и визиите. Невероятно пътешествие е това психотерапията - като едно ежедневно гмуркане в психичните коралови рифове, пълни с много красота и бисери, но и с акули, баракуди и какво ли не... Та, когато правиш това, което обичаш, парите идват, в достатъчна степен! Идват, защото вътре в теб любовта към занятието ти вече те е направила богат! Тогава външните средства – пари, наистина се превръщат в материализиран израз на духовна стойност!

Част IV: Някои подходящи или не толкова насоки на мисълта

Здравна каса

 Здравната каса е добра насока на мисълта. По принцип в една нормална държава здравеопазването се поема изцяло от държавата. Когато преди години научих, че ако имаш болежка или ако ти се развали зъб, трябва да плащаш, се ужасих. Казах си: "Добре де, как ще си платят тези, които по някаква причина нямат в момента пари, а и не е вероятно да ги имат в следващите месеци или година?". Още не мога да приема съвременната "система" на здравеопазване - телесно, дентално... Нищо човешко и разумно няма в това, но по-скоро обратното. Такова положение е чиста проява на социална варварщина - според мен. Така го чувства сърцето ми, което надявам се вибрира в ритъма на вселената и му вярвам!

Психотерапията принципно не се различава от соматичната или дентална медицина – погледната през призмата на обществените и законови рамки, това е здравна услуга. Затова поемането на заплащането и от здравната каса е един правилен избор. Сега, дали ще е сто процента това поемане? Едва ли. Аз като си правя зъбите, на 1000 дадени от мен лева здравната каса отпуска 20 лв. - пълна илюзия, на принципа на „мижай, да те лажем, че правим нещо“. В България сме, да не го забравяме. Ако ще е така и с психотерапията, ще бъде "афиф работа“(израз на мой йога инструктор от Варна), както при псевдо участието на здравната каса в денталната сфера. А психотерапията принципно е високо ценена дейност, не по-малко от тези последните услуги, в развитите държави. В страната ни засега има разминаване, но то няма да продължи вечно и в процеса на социално утвърждаване на професията, ще се компенсира. Просто световните стандарти са такива, тъй като услугата е наистина високо квалифицирана и специализирана. Здравната каса е добро решение, но ако поема актуалното заплащане, а не „замазва очите“. 

Благотворителност и психотерапия

Когато е от сърце, благотворителността представлява алтруизъм в чист вид. Да, живеем във финансово обусловен свят, но душата иска да дава безусловно, без да се съобразява с малките условности на плоската ни социалност. Според мен, вършената благотворителност е един от показателите за качествата на терапевта.

В последните години отделих много, наистина много часове труд за отговори в рубрика "психотерапия онлайн", секция във форумите http://beinsadouno.com и http://sebepoznanie.com . Вече трета година водя и група, посветена на хипнотерапията и медитацията, като сесиите се записват и поставят за свободно ползване в нет пространството. Трета подобна дейност е писането на статии и издаването на книги. Писането е свързано с действително много часове безкористен, творчески труд. Всички свои статии публикувам безплатно в блога си.  А книгите, съставени на база тези същите статии - възвращаемостта от продажбите им в най-добрия случай покрива разходите по издаването им.

Мисля си и за посещения в хоспис за летално болни - надявам се да осъществя тази си мисия. 

Терапевтът да работи нещо друго за пари, а в свободното си време – психотерапия?

Това е възможно, разбира се и много колеги го правят. Но е изключително несериозно и незряло решение. Не можеш да бъдеш добър професионалист, да се развиваш и трупаш опит в нещо, което работиш между другото. Колко човека ще приемеш вечер след седем например, след "другата си работа"? Един, двама - а ще имаш ли време и сили и ще бъдещ ли свободен от битови ангажименти всяка вечер? А нямаш ли право на релакс и почивка? Аз в продължение на седем години (към момента на писане на статията) приемах по средно осем-десет пациента на ден. Това е преживелищен, през самото тяло натрупан, немалък опит. Бих ли могъл да го натрупам между другото, например след дневната си работа като зидаро мазач или офис служител? Психотерапията е изключително изискваща във всяко едно отношение - растежът е постоянен, а за да го има, е нужно постоянно четене, продължаващо обучение и време за творчество на базата на личния опит - затова практикуването и като странична дейност е просто абсурдно. Психотерапията изисква пълно отдаване! Практикуването и "между другото"  в най-добрия случай е само временно решение. 

Един особен случай тук представлява извадката от колежки, провеждащи психотерапия от време на време, които разчитат на добре подсигуряващите ги финансово съпрузи, а имат по един два, до няколко случая... Умишлено не искам да занимавам с това читателя :) .

Заплащане на бартер или каквото е на сърце…

Това е възможност, разбира се. Ето, часът терапия свършва и пациентът дарява кило домати или буркан мед. Каквото е на сърце. Защо не? Ако на терапевта не му се налага да осигурява семейство, ако притежава собствени жилище и кабинет, ако някой му подсигурява облекло, транспорт, гориво, ежедневни разходи и т.н.Кой обаче да бъде този някой? На практика, това може да бъде държавна или духовна организация. Или пък, в случай на жена – психотерапевт, любящ съпруг.

В страната ни засега държавата не се интересува от въпросите на менталното здраве повече от формалното дрогиране на пациентите. При практика под крилото на духовна общност, въпросът пак остава открит и се прехвърля върху това, кой издържа тази общност и не би ли трябвало работното заплащане на жителите и да бъде основното „перо“ по самоиздръжка на дадения център, вместо разчитане на дарения и т.н.?!

Заплащане при свършена работа вместо ежечасова такса

Тази насока на мисълта ми даде д-р Тодор Първанов, психиатър-психотерапевт, мой добър познат и специалист, когото високо ценя. Наистина ми харесва и звучи много резонно.  Какво представлява? Това, че се договаря дадена цена, но тя се заплаща само при получаване на резултат.

Наистина качествена идейна насока. Само че е осъществима при следните условия:

1)      когато терапевтът прави предварително „пресяване“ на пациентите, тестващо мотивацията им. Това аз правя.

2)      Когато терапевтът работи само с ограничен кръг проблематика, при която е възможна реална промяна в рамките на няколко терапевтични сесии. Например с паническо разстройство, монофобии и др. Когато обаче терапевтът поема широк спектър от невротични  и психотични категории, нещата се променят. Как може да бъде гарантирана сигурна промяна в рамките на няколко сесии при работа с тежка зависимост, личностни разстройства като гранично, нарцистично, параноидно, хистрионно, социална тревожност, тежка обсесивно компулсивност, депресивност с ендогенна база? Аз примерно приемам хора с много широк спектър от състояния. При някои от тях, примерно при монофобиите, може да има стабилни резултати дори в рамките на една сесия. При такива като паническите атаки, при високо мотивиран пациент, между 3-12 сесии. Но, как примерно при работа с гранично р-во, психотерапевтът може да гарантира броя сесии и изхода им? Има състояния и състояния… 

Част V: Продължителност при фокусирана в резултат интегративна терапия и при психоаналитична насоченост и свързаните с това финансови разходи за пациента - размисли

Някога, имало едно време, през девет земи в десета чичко доктор – Фройд. Чичкото доктор обичал да мисли и фантазира. Измислил важни и полезни неща и още куп безполезни фантазии. Чичкото бил харизматичен, но преди всичко, преработката на далеч по-древни от него идеи, която направил, попаднала в точното време и подходящия контекст.  Чичко доктор работел по създадената от него система за душевно лечение ограничен брой случаи, между другото, с нищожна резултатност и стратегически трайно постигане на устойчиво психично здраве. За сметка на това пък, упражнявал основната си професия на преподавател, писател и лектор. Постепенно методът му се разпространил. Фройд всъщност бил първият краткосрочен психотерапевт. Усилията му били насочени към ограничена във времето интервенция и отчетливо видими резултати. Поне така възнамерявал. Учениците му обаче, които подхванали „кокала“на обучението, създали финансови пирамидални структури, целящи не толкова реални терапевтични резултати в крайния потребител  - пациент, колкото обучение на специалисти, които след време също да обучават други специалисти, но с все по-малка ефикасност в актуалната терапевтична дейност. Теориите на последователите на психоанализата станали все по-комплицирани, но и отдалечени от приложната ефективност. Разделили се в различни секти, в буквалния смисъл на думата. Предлаганата „терапия“ служела не за истинско лечение на неврози и психози, а за обслужване на модни в средата на двадесети век тенденции – „аз ходя на психоанализа“ и „моят психоаналитик ми каза…“. Всяко посещение, пет пъти седмично, се заплащало подобаващо, а евентуалното психично придвижване и промяна все не се случвали. Тази мода отминала – и слава Богу. Говоря за тези факти, тъй като в България в съкратени срокове понастоящем преминаваме през вече изживяната, свързана с психотерапията история в световен план.

Появили се прогресивни терапевтични модалности, далеч по прагматично насочени към реалния потребител – пациента. Модалности, базиращи фокуса си в ефективността и научно обоснованите доказателства (evidence based) за тази ефективност. Поведенческата парадигма била последвана от когнитивната. В средата на 50-тте години започнала т.н. когнитивна научна революция. В създадените на база когнитивната теория психотерапевтични направления основната съсредоточеност и цел били реалните, научно проследими и повторяемо доказуеми резултати в търсеното в пациента психично здраве.

С времето психотерапевтичните школи се нароили. Някои отпаднали, други се утвърдили. Били създадени и интегративни течения, които не отричали психоанализата и психодинамичната терапия, но ползвали само нейните доказали полезността си механизми и знания. Съчетавали тези знания както с когнитивно – поведенческите методи, така и с хуманистичните, психотелесни и трансперсонално ориентираните подходи. Но не самоцелно, а в хармонично, интегративно единство, насочено към една единствена цел – действена психотерапевтична помощ. Психотерапия, ограничена времево, с висока ефективност и хармонизираща сила на въздействие.

В класическата психоаналитична и психодинамична терапии, ползвани сами по себе си, има силно размита структура на самата терапия и методология (ако въобще могат да се дефинират с тези думи), твърде мъгляви и неясно преследвани цели. Пациентът с години може да ходи на „терапия“ (наистина ми е трудно да нарека тези психо – философски течения с тази дума), а предполагаемото придвижване към адаптивност, психична цялостност и хармония така и да остават някъде там, в илюзорното бъдеще. Пациентът обаче плаща, дори предварително, за уговорените сесии. А в класическата психоанализа те са 4-5 седмично, с очаквана продължителност 2, 3,…10 години…

Всичко в този свят тече, променя се, расте, развива се. Психоанализата е добър старт във всяка една терапия и понастоящем. Ако  спрем дотук обаче, си оставаме в стартова позиция дори и след години посещения и на практика … губене на житейско време. Ако обаче анализата се ползва само като част от една съвременна, действено ефективна терапия, тя има заслуженото си, макар и ограничено, имплицитно присъствие във всяка интелигентна школа. Нека спомена някои качествени съвременни психотерапевтични методи, които работят наистина резултатно, без да забравяме факта, че всъщност най-важният елемент във всеки метод, който определя успеваемостта му, е качественият психотерапевт: поведенчески терапии, когнитивна терапия, рационално емотивна терапия, схема фокусирана когнитивна терапия, базирана на медитация когнитивно поведенческа терапия, психотелесни терапии (неорайхианска, оргонна, биоенергетичен анализ  и пр.), гещалт терапия, позитивна терапия, невро лингвистично програмиране терапия, хипнотерапия, ериксонова терапия и хипнотерапия, краткосрочни терапии, трансперсонални терапии (когато ползват стабилен научен фундамент и в добър интегритет с поведенческите методи). 

Споменавам тези модалности, тъй като тях ползвам в ежедневната си работа и с цялото си същество мога да гарантирам качествената им ефикасност при реално разрешаване на невротични проблематики. Споменавам ги в контекста на темата пари – психотерапия, за да помогна на прочелия тези редове човек с тревожен или личностен проблем да получи добра помощ в оптимални срокове. Разбира се, че има огромна разлика в заплащането при посещение от няколко сесии до няколко месеца (при фокусираните в резултат терапевтични школи и терапевти, които ги упражняват) и при 2, 3, 4 и повече години (при чисто психоаналитичните „терапии“)…

Често ми се случва да казвам на човека срещу мен в кабинета ми: 

Животът е за живеене, не за психотерапия! 

Орлин Баев