За психоанализата и други митични животни

 Училището на животните

"Някога, много отдавна, животните решили, че трябва да направят нещо героично, за да
посрещнат подготвени проблемите на „новия свят“. Затова си основали училище.
Приели учебната програма, която включвала бягане, катерене, плуване и летене и за да я
прилагат по-лесно, всички животни били задължени да посещават и четирите дисциплини.
Патицата била отличничка по плуване, всъщност по-добра дори от инструктора си, но имала незадоволителни оценки по летене и много слаби по бягане. Тъй като тичала бавно, трябвало да остава след часовете и да пропуска плуването, за да тренира бягане. Това продължило докато ципестите й крака така се разранили, че оценките й по плуване станали едва средни. Но средното ниво се приемало като нормално в училището, затова никой, освен патицата, не се тревожел за това.
Заекът започнал като най-добрия ученик в часовете по бягане, но заради слабите оценки по плуване трябвало да се упражнява до пълно изтощение и накрая получил нервно разстройство.
Отначало катеричката била отличничка по катерене. В часовете по летене учителят й я карал да лети от земята нагоре, вместо от върха на дървото надолу, в резултат на което тя изнемощяла до крайност, получила и мускулна треска от пренатоварване и тогава й писали тройка по катерене и двойка по бягане.
Орелът бил проблемно дете и затова го възпитавали сурово. В часовете по катерене той
побеждавал всички останали нагоре към върха на дървото, но настоявал да използва собствен начин, за да стигне до там.
В края на годината една анормална змиорка, която можела да плува извънредно добре, да бяга, да се катери и да лети по малко, получила най-високата обща оценка и станала първенец на випуска.
Лалугерите не посещавали училището и се борили срещу налаганите им санкции, защото
административното ръководство не включило в програмата копаене и заравяне. Те дали децата си да чиракуват при един язовец, а по-късно се присъединили към мармотите и гризачите, за да положат заедно основите на частно училище, чиито възпитаници получили много добро образование.“

Джордж X. Рий Вис

Отидох да уча психология в университета, като очаквах да ме учат на душезнание и сърцеведение. Уви, всеки път, когато разтворех крилата на менталния си полет, ми бе казвано, че не може така, че такъв подход е неправилен. "Трябва да ги прибереш тези крила, да ги свиеш и да ги превърнеш в малки груби лапи, с които да копаеш сляпо под земята!", ми вика даскалът. Такива били директивите на световната пси дървения. "Е, да, ама така не виждам по-далеч от носа си и ми е съвсем непривично. Смятам да оставя статистическия пакет SPSS на приятелите си къртици, екстравертно-сетивни типове. Уважавам ги и мисля да се ползвам от техния труд и резултати, но бидейки интуитивен мислител, си имам свой подход!". Даскалите обаче ни чуваха, ни приемаха, ни предаваха - настояваха, че трябва да се подравня по световните сиво-плоски стандарти и да приема, че летенето е когнитивно изкривяване. Съобразих се, но едва не си начупих крилете на вдъхновението в изчислението на средно статистическата посредственост, някъде между стимула и реакцията. 

В областта на човешката когниция, съвременната наука се старае да използва същите принципи, като при точните науки. Повторяема доказуемост, отчетливи и проверими резултати. Изследва обаче единствено през поведението и дори нарича психологията поведенческа наука - нещо, с което аз никак не съм съгласен. Така се губи цялата вътрешна палитра, богатство от интуиции, мисли, чувства, копнежи, вдъхновения, безкрай от обич и божественост. В доста плоско дизайнирани експерименти (самата методология ограничава и е безсилна да провокира по-обхватни и качествени такива) се замерва единствено външната реакция - поведение и по него се съди за евентуалните когниции. Сякаш глух съди за музиката по далечните тактилни вибрации, а сляп опознава светлината единствено през топлината. Изцяло се отрича интроспективността като метод за познание. Това отричане се прави въз основа на елементарни и немного експерименти с произволни извадки люде, въз основа материалистичния ментален уклон на експериментаторите, който някакси пропуска качествената разлика на подобен рисърч при хора с дългогодишна практика в медитацията. Най-напредничавото и научно „подковано“ изследване засега  е през неврологията. То е чудесно и невронаучните резултати са изключително вълнуващи и ценни, разбира се. Но измерва само биологични корелати, не и самите психични феномени. По отношение на фините когниции такова изследване се отнася така, както измерването на теглото на хартията, обема и, вида мастило и шрифт на една книга се отнасят към вложеното съдържание и смисъл - ни повече, ни по малко!

 Такава, каквато е понастоящем, научната психология фасилитира промяна на гледната точка към подравняващото окастряне на собствената си посредственост. С това твърдя, че психологията, тъй като се занимава с човека, е нужно да си служи с целия спектър от прояви на човешкото. Стъпването на научно експериментална база е чудесно, но сами по себе си съвременните научни методи, съотнесени към психологичните проучвания съдят за психиката единствено по поведението. Само предполагат, сляпо опипвайки в тъмнината на повторяемите поведенчески резултати, които евентуално и пожелателно предполагаемо  би трябвало да корелират с дадени психични съдържания...

Предлагам вместо психологията да се държи като инфантил, да осъзнае, че в световното културно наследство от методи за личностно развитие стои богатство от методология, при това експериментална (в истинен, излизащ извън посредствеността на настоящата научна методология смисъл), но почиваща на интроспективна опитност. Такова предложение обаче размества самите основи на допускането за научния метод като единствено твърдо екстравертно и материално ориентиран, не само в сферата на психологията, но във всяка една научна област.

Както винаги, истината е в златната среда. Поставяме основите на познанието си здраво във фундамента на когнитивната наука, методология и логика, но стените на психологичното ни знание се издигат през аналитичната, хуманистична, трансперсонална и интегрална психология. Това е цялостен, холистичен подход към познанието за човешкото в човека, душевността му. Там някъде, където съвременните методи са безсилни, в тавана на познавателните си способности, поставяме телескопа на интуитивното си знание, за да можем да се взрем в безкрая на ... себе си. Тази интегралност и холистичност понастоящем се наблюдава далеч извън рамките на конкретната обсъждана наука. Човешкото познание става все по-интердисциплинарно. А където свършва психологията и въобще науката, започват религията и изкуството. Въобще, науката на високо ниво е истинско изкуство и е правена с чиста проба мистично вдъхновение! Психотерапията, смея да твърдя през опита си, на практика е в по-голяма степен изкуство. Да, изкуството може да бъде и е изследвано научно. В оптимален вариант то „сверява часовника“ си с научните твърдения, стъпва на стабилния научен фундамент. Самото му правене обаче си е чиста проба изкуство.

Мястото на психотерапията измежду методите за себеразбиране и личностен растеж

Отидох да уча психотерапия, като си мислех, че ще ме учат да лекувам души. Да, но не. Трябвало да поправям когнитивни грешки, това било всичко. Или пък: "Ето, така трябва да се катериш по дървото на неврозата, точно в такава последователност и с именно тези пет движения да се захващаш и лекуваш. Така е казал нашият гуру, а той знае!", ми казват лекторите. "Хубаво, добри похвати, интересна теория, ще я ползвам с радост. И тази и другата и третата и петата. Ама аз мога и така да се катеря и наобратно, и със скоци и с малки стъпки, понякога се гмуркам надълбоко в ума на човека, а друг път литвам нависоко в безкрая му от потенциал. Тясна ми е вашата теория, плоскостно мисли вашият гуру.", заявявам аз. "А, трябва да се съобразиш, иначе няма диплома!", клати глава научената комисия. "Ще лазиш подчинено, ще навеждаш глава. Тук не се лети, пълзи се." Отговарям им: "Е да, но аз в първия месец научих цялата ви теория и практика, а остана едното трамбоване и ... плащане. А това, до което стигате вие за години, аз често постигам за неголям брой сесии. Просто мога да летя и виждам отвисоко." ... 

Психотерапията води до себеразбиране, поне до някаква степен, да. Ако говорим за дълбочини и висоти в този процес, на ход идват по-цялостни системи, в които не е необходимо плащане за всяка сесия, но затова пък са нужни ежедневни целенасочени усилия, начин на живот, дисциплина. Говоря за будизма, йога, вътрешното християнство, суфизма, бахайския подход, бялото братство и т.н. Ако обаче подобни психодуховни дисциплини бъдат практикувани на фона на неотработени ментално емоционални изкривявания, конфликтни психични съдържания, характерови травми и проблеми, сами по себе си рядко водят до разрешаването им, а дори могат да съдействат за задълбочаването им. Тук според мен е мястото на психотерапията. Не и до безкрай обаче. Животът е за живеене, не за ходене на психотерапия! Дори психотерапевтът да има лично себепознание, включващо до някаква степен и духовната му същност, дори терапията, която практикува, да ползва елементи от психодуховните системи, адаптирани към нея, цялостното разгръщане на себепознанието се случва след дългогодишна лична работа през споменатите или други психодуховни методи, а психотерапията само може да "махне прангите от характеровите нозе", да свали "раниците, пълни с комплекси - камъни", задържащи пътника в самото начало на пътя му... Ако визираме психотерапиите, като класическата психоанализа, които заявяват, че с дългосрочната си работа правят промени, аз ще кажа, че това са голи твърдения без никаква стойност - както без научна, така и без практическа обосновка. Говоря това през знанията и опита си. Аз самият се занимавам с човешката невротичност и на пръв поглед, би трябвало да поддържам мнението за нуждата от дългогодишна психотерапия. Но просто съм честен със себе си хората, споделяйки становището си за специфичната роля на психотерапията. При някои проблематики, като личностните р-ва, психотерапията продължава с години. Но тук ролята и е по-скоро поддържаща и подкрепяща, поне докато се стигне до готовност за реално самосъзнаване (метакогниция) и промяна. Но, пак стигаме до извода, че психотерапията е насочена към определени проблематики: невротична или перверзна характерова структура. Доколкото помага на хората да разрешат тези си динамики, дотолкова е и мястото и. А същинското себеразбиране започва, когато човек е относително психично здрав, в процеса на следване на даден по-цялостен път!

Възможно ли е в рамките на няколко сесии да се реструктурира цялостно характера? Не, не е възможно. Но е възможно да се постигне силна промяна. Тревожното състояние, което води човека при психотерапевта, да бъде ползвано като двигател за емоционален растеж и преобразувано до по-стабилна и зряла психика. Как? Чрез промяна на гледната точка, на визията за ставащото от позиция на случайна жертва, в човек, благодарен на случващото се, осъзнаващ, че то е закономерност, която цели именно силата, щастието и мъдростта му и води до промяна и на базисните характерови динамики. Дава се посока, при всеки индивидуална, разбира се. Насочва се към самоувереността и обичта към себе си и страха си, идваща от доверието в неслучайността на ставащото. Говоря предимно за тревожните р-ва, с които основно работя. Такава работа е като точният ключ в ключалката на неврозата на човека. Тя обикновено продължава 6 - 24, рядко повече сесии, а след това преминава в по-редки, поддържащи и контролни консултации. Ако говорим за цялостна характерова промяна, както споменах, тя може да бъде преживяна в системи за психодуховно развитие, които сами по себе си имат огромна психотерапевтична стойност, когато основните "насмолени възли" на психични съдържания, конфликти, травми и маладаптивни психодинамики са осъзнати и преобразувани. Самият процес на психотерапия би могъл да бъде част от такъв цялостен път, ако личността на терапевта притежава преживелищната мъдрост, освободена при следването на психодуховен път, в хода на нелеки житейски уроци. Твърдя, че каквито и методи от психотерапията при тази по-цялостна характерова промяна да бъдат ползвани, били те когнитивни, аналитични, хуманистични или други, те могат да бъдат само допълнителни "патерици". "Проходилки", които само могат да спомогнат разгръщащите се личностна зрялост, цялост и мъдрост при характеровото преработване на пациента да резонират все по-силно с тези на терапевта. Колцина терапевти обаче са носители на такова автентично оцялостяване и зряла мъдрост, дали те зависят само от стандартните академични дипломи и обучения в психологията и психотерапията  и не води ли често слепият слепеца, това е риторичен въпрос?!

Говоря за насочване в смисъл фасилитиране на осъзнаване, мотивиране, намиране отговори, активиране на воля за промяна, себеразбиране, но и създаване на предпоставки за тяга към развитие през активни и целенасочени усилия, малки стъпки, водещи към отчетливи резултати. Въпросните стъпки обаче практически липсват в атавистични терапии като класическата аналитична.

Митът за дълбинната психоанализа. Мястото на психоанализата в ефективната 

психотерапия.

Нека читателят не остава с погрешното впечатление, че отричам психоанализата. Навсякъде в статиите си говоря за съвсем друго - за извличане на практически полезното и реално резултатното от нея, но в контекста на работата със съвременните еволюирали терапевтични методи. Оценявам приноса на психоанализата и твърдя, че от нея могат да се извлекат ценни основи - еволютивните фази, типовете характери, защитните механизми, топичната структура, самата идея за психиката като динамичен поток, огромна част от теорията на Юнг, Райх и много други автори и т.н. В научните среди психоанализата откровено се приравнява с гледането на боб и гадаенето по хвърлени кокали. Не казвам, че това е и моето мнение (него споменах по-горе), само споменавам становището на когнитивната наука, експерименталната психология и базираната на доказателства психотерапия. Огромна част от твърденията на анализата подлежат на резонна критика, въз основа не само на научното мнение (научната методология е доволно тромава, за да може да следва актуалния терапевтичен процес истински), но и на психотерапевтичната практика, водеща до проследимо - осезаеми промени. Казвам го въз основа на седем годишен опит в лекуването на човешката невротичност, без в тези редове да засягам тези аналитични заключения, заслужаващи честна и добронамерена критика. Спирам се единствено на хипотезата на самите аналитици за дълбинност на метода им. Заявявам, че твърденията за дълбинност се случват само в субективните вярвания на аналитика и клиента му за това, не и на практика.

Безсилието на психоанализата

Относно безсилието на психоанализата по отношение успешното третиране на повечето от невротичните разстройства съдя по: 1) Думите на десетки и десетки мои клиенти, посещавали психоаналитична терапия при дипломирани аналитици с години, без каквото и да е подобрение. 2) По тестванията на резултатността на основаващите се на доказателства терапевтични модалности в сравнение с психоанализата при тревожни р-ва. Тествания, доказващи успешността на споменатите методи и тоталния провал на психоанализата. 3) По опита си в работата с тревожни разстройства. От самото начало на тренингите си по психотерапия имах възможността да се запозная с модалности, които интегрират анализата в осъвременените си методологии: схема фокусирана когнитивна терапия, позитум терапия, неорайхианска аналитична психотерапия и др. Ползвайки единствено аналитичната част от тези методи, продвижението в посока психична хармония, относителна самостойност на самоувереността и преживяване на радост от живота, бе неглижируемо малко... Анализата обаче бе добър познавателен фон за по-действените методи. Така стигнах до изводите, които споменавам по-горе.Четирите главни съвременни направления на психоанализата действително представят вълнуваща психофилософия и наистина могат да се превърнат в един вид оазис за интелигентния хомо невротикус нормалис. Аз самият уважавам психоанализата и едва ли ще спра да се интересувам от нея. Когато обаче „нормалната“ невротичност премине в психиатрично състояние, собственият ми опит в консултирането, подкрепен от психотерапевтични научни експерименти, говори, че на ход идват далеч по действените и усъвършенствани съвременни методи в психотерапията.

По-горе твърдя, че дълбинността се случва само в субективните вярвания на аналитика и клиента му, но не и в обективната невро-психична реалност. Тук някой би възразил, че именно субективните вярвания за дълбинност  в аналитика и анализирания са определящи за това, че дълбинността истински присъства в процеса, тъй като може би точно тези пожелателни убеждения водят терапията в посока себеразбиране.  Зависи обаче за какво говорим.  Ако целта ни е единствено отговор на въпроса ЗАЩО преживяваме дадено състояние, при това отговор пречупен през аналитичната, наситена с цял легион когнитивни изкривявания теоретична призма, може би. Имаме не толкова дълбочина, колкото основаваща се на аналитичните хипотези широта, създаване на ментални „котви“ за ума, за които едно в по-голяма степен феноменологично, психо-философско, но не и реално терапевтично себеразбиране да създаде интелектуална опора, за която да се прикрепи. Въпросът е, че психоанализата създава такава фантазна интелектуална опора, вместо да достигне до базисни неврални, биохимични и когнитивни факти и процеси, които актуално да послужат за основа на стабилната промяна от невротичност до психична стабилност. Методът и прилича на усилията на барон Мюнхаузен да се изтегли от блатото, като се захване за собствената си коса. Подходът на психоанализата в най-добрия случай може да послужи за интелектуален „остров“, на който човек да избяга от проблемите си – не и да ги реши обаче. Или за преподаването и на обучаващи се, които след време да я преподават на други обучавани, но без истинска реална стойност за крайния потребител – човекът с невротична тревожност, депресия и т.н.  Защото анализата не отговаря на въпроса КАК да се случи промяната и КАКВО именно е нужно да бъде предприето като конкретни ментални, емоционални и поведенчески малки стъпки, водещи до достатъчно големи, за да бъдат отчетливи, промени.  Ако визираме човек с обсесивно компулсивно, паническо разстройство, социална тревожност, генерализирана тревожност, конверзионно р-во, здравна тревожност и т.н. и т.н., твърдя, че субективната вяра на аналитика и клиента в дълбинността на процеса няма да допринесат за резултатността на терапията. Просто методът е неподходящият за целта. То е като с каручка да искаш да прекосиш океана. Не е предназначена за това. Има обаче терапии кораби, терапии подводници и терапии самолети, които могат да го направят!

По-горе споменах, че хипотезата за дълбинност на психоанализата е мит. Защо го твърдя? По две причини: 

1) Невронауките стигнаха до знанието, че процесирането на информацията в мозъка се осъществява по къс и бърз, прекогнитивен път, през "релето" на таламуса, директно до лимбичния мозък и амигдалата и през дълъг, бавен път - таламус, мозъчна кора и едва тогава лимбична система. При огромната част от тревожни състояния, които водят човека в кабинета на терапевта, задействането на страхуваните от тях емоции се случва основно през директния, прекогнитивен, бърз ирационален път. Когато тригерът е съзнателно или предсъзнавано мисловен (автоматични мисли), то отново коровата функция задейства и двата пътя. Колкото и човек да вербализира мислите си, колкото и да облича в символика психодинамиката на преживяванията си, опитвайки така "То да стане Аз", тоест да разшири кръга на съзнанието си до несъзнаваното,  това практически не се случва, освен във въпросните вярвания на аналитика и анализирания за дълбинност и работа с несъзнаваното. Тук някои изследователи разделят несъзнаваното на аналитично (unconsciousness) и когнитивно (nonconsciousness). Аз твърдя, че това, което аналитиците наричат несъзнавано, всъщност е неуспешният опит на работната памет (съзнанието) да проникне в дългосрочната памет (несъзнаваното). Опит, наситен с познавателни и паметови изкривявания, погрешно обявяван за необходимо и достатъчно условие за изграждане на терапевтичната теория и практика на психоанализата. Човекът може да знае много относно това ЗАЩО преживява даденото състояние. При това намерените отговори въобще не е задължително да бъдат реално адекватните по отношение на някакъв дори относителен обективизъм. В психоанализата отговорите се предполагат единствено въз основа на аналитичните хипотези и интерпретации, а нерядко се поставят измислени „телета“ - уж -причини под „воловете“ на неврозата. Старите мозъчни структури обаче продължават да провеждат сигналите, стартиращи тревожността, дори и след години подобни безплодни усилия - защото аналитичните вербализации, които уж би трябвало да провокират осъзнаване на несъзнаваното, се явяват "драскане по повърхността", не проникват до процесирането на информацията по споменатия бърз, прекогнитивен път на старите мозъчни структури.  Нито пък достигат до реалната емоционална и процедурна дългосрочна памет, тоест до когнитивното несъзнавано, до гравираните дълбоко когнитивни, характерови схеми в невралните пътечки, тригериращи невротично възприятие на самия себе си, хората и света. Така аналитичният процес спокойно може да бъде алегоризиран като "наливане на вода в продънена каца". Това не прави анализата ненужна, но автоматично я поставя единствено в стартова и контекстуална позиция по отношение на действително ефективната психотерапия, поне що се отнася до третирането на психиатрични тревожни състояния. Със споменатия директен неврален път и емоционално-процедурната дългосрочна памет работят терапиите, които действат преживелищно, през тялото, както и тези, базирани на работа с променено състояние на съзнанието. Затова твърдя, че дълбочинността, заявявана от аналитиците, е чист мит!

2) Дълбинност на кое? Нека обясним обекта на третиране, психиката, през термините на паметта. Психоанализата самообявява себе си за дълбинна терапия. На какво основание извън пожелателното мислене? Психичните структури, а именно, дезадаптивите характерови схеми, които причиняват тревожност при перцепцията на света, могат да бъдат формулирани лингвистично и символично, през семантичната памет, визуално през епизодичната, но това е само обяснителна съзнателна интелектуализация. Всъщност въпросните характерови схеми представляват дълбоко гравирани емоционално и процедурно паметови (идеационен праксис) импринти, достъпни реално само по гореспоменатия прекогнитивен неврален път, през преживелищността. 

Но има и още нещо. Психоаналитиците твърдят, че работят дълбинно, че дълбоко проникват в миналото. Всъщност това, с което се работи в психотерапията, са настоящите паметови залагания, съществуващи СЕГА в психиката на човека, в следствие от преживяванията му в миналото. Аналитиците наричат дълбинна работа постоянната фиксация в миналото, докато всъщност актуалните емоционални и процедурни паметови следи остават практически незасегнати или слабо повлияни от анализата. Току що обясних защо. Паметовите проучвания освен това са стигнали до извода, че паметта е изключително неточна, по-скоро конструираща, отколкото възпроизвеждаща случвания. С постоянния си акцент върху миналото, психоанализата създава силни предпоставки за изфабрикуване на спомени, през неволния прайминг, правен от аналитика. Така това, което анализата нарича дълбинност, се явява всъщност когнитивни и паметови изкривявания. Оказва се, че реално дълбинни са терапиите, които съумяват да въздействат на дискутираните характерови схеми, през преживелищния достъп до прекогницията (несъзнаваното), осигуряван от метода им. Такива са психотелесните методи, поведенческата терапия, базираната на медитация (mindfulness based) когнитивна терапия и др.

Орлин Баев