Психотерапия и духовност

Написах долния текст по повод  думите на психотерапевта Роберто Асаджиоли, създател на метода „психосинтез“, за взаимовръзката между, най-общо казано, душевните болести и духовността. Ето линк към неговия поглед над нещата: http://orlinbaev.blogspot.com/2014/03/blog-post_8.html

 Нерядко невротичността се случва и без човекът да има какъвто и да е досег до каквито и да е съзнателни духовни интереси и стремежи, независимо дали ще ги наречем израстване или напъване... През опита ми знам, че независимо как ще бъде наречено, именно разширяването на осъзнаването е това, което решава алгоритъма на неврозата. В някои случаи са достатъчни аналитичните, когнитивни, поведенчески, хипнотични и т.н. методи в психотерапията. Дори и тогава обаче се наблюдават промени в цялостната психична структура на индивида - развива се толерантност, доверие в тялото, живота, другите, себе си. Човекът става по-благ и мек, притъпяват се "зъбите" на гордостта. Или пък, когато е нужно, се научава да бъде по-твърд и себезаявяващ се, но отново на фона на благото себедоверие. Забелязал съм, че в хода на ефективната психотерапия се развиват характерови нагласи, които могат да се нарекат както хармонични, така и ... духовни. Зависи от гледната точка и разбиранията.

Обаче има и много упорити случаи на генерализирана тревожност, паническо р-во, много натрапчива хипохондрия, обсесивно компулсивно р-во и т.н., при които и анализата и когнитивно-поведенческите и психотелесните методи стигат до някъде, но състоянието персистира. Ако тук се приеме чисто материалистичен подход, то се явява болестно, нежелано, а терапията метод за премахването му. Това обаче е много слаба гледна точка, сама по себе си пораждаща неразбиращо отричане и изтласкване на напиращите отвътре наличности, преодоляването на които е възможно само с помощта на една по-обемна позиция на осъзнаване. От такава позиция неврозата се явява просто добър и целесъобразен, адекватен повик от същностната ни природа за израстване, а симптомите биват разбирани единствено като нужна аларма, подтик към себеразбиране. Това себеразбиране включва осъзнаване на случващата се психодинамика, защитни механизми и когнитивни изкривявания, съзнателното реструктуриране на генерираните автоматични когниции и базисни схеми, предизвикването им през ролеви игри, поведенчески експерименти и психотелесни опити. Но, както казах, в много от клиничните случаи, ако се спре дотук, неврозата упорито се завръща, дори и да се постигне известно, но недостатъчно подобрение.

Такива случаи в практиката не са никак малко. В моята практика те са поне 70% от всички (в България обикновено човек отива на психотерапия след доста време носене на състоянието си, след пробване на врачки, билки, психиатрични лекарства, докато най-сетне осъзнае нуждата от съзнателна работа). В последните пет от вече  осмата ми година практика на психотерапия (към момента на писане на тази статия: март, 2014-та год.) работя с приблизително константен брой пациенти - средно 40 "поети" случая. С едни приключвам, идват други. Това прави 28 случая, при които ако се работи единствено конвенционално, подобрението е минимално, а неврозата настойчиво се завръща (съответно 12 по-леки случая, при които работата е piece of cake - тоест ординарните методи, през един добър харизматичен рапорт и умишлено фасилитиран от терапевта подходящ трансфер, работят добре). При останалите, преобладаващи случаи обаче, тревожността, натрапливите мисли за болести, остри предмети, паниката, депресията сякаш само за миг биват изместени, но не и разрешени. Получава се нещо като ходене в кръг. Или по-скоро като битка за изход, когато си потънал в блатото. Повече се бориш, повече потъваш. Колкото повече анализираш, реструктурираш, толкова по-болезнено става състоянието. Не че тези методи нямат мястото си - напротив. Те са началото на едно по-цялостно себепознание, разширение на съзнанието през плоскостта на интелекта. Но, това не стига. Нужна е преживелищност. Тук една стъпка по-напред достигат психотелесните и поведенческите методи. Говорил съм за дългия и къс, когнитивен, през мисълта и прекогнитивен, на подкорово ниво пътища на процесиране на информацията. Дългият: страхов стимул - таламус - мозъчна кора - лимбчина система, през съзнателното мислене. Директният път: стимул - таламус - лимбичен мозък. Краткият път е многократно по-бърз. Когато в психотерапията пробваме да работим единствено аналитично или когнитивно, се опитваме да въздействаме върху състоянието през опосредствения, дълъг път. Да, но директното протичане на сигналите мощно подрива опитите ни за промяна и никак не се поддава на усилието на работната памет (съзнателната логичност) да извлече „верните" паметови следи от дългосрочната (нсъзнаваното, прекогнитивният път) и да ги реструктурира... Тук е подходяща метафората за скока с бънджи, която вече съм давал. Човек, който няма опит с височините и има нормален страх от тях, застава на ръба на моста, с добре прикрепено за него и абсолютно сигурно ластично въже. Колкото и да се убеждава рационално в безопасността си обаче, страхът, процесиран по директния неврален път в огромна степен срива всеки логичен опит за самоубеждаване... Отвъд метафората, аналогични процеси се случват и при тревожно - депресивните състояния. Затова, както казах, тук на ход идва преживелищността - през психотелесните и поведенчески методи. Вживяване и усещане през тялото с помощта на ролеви игри, опити, дишане, разговорна хипноза, поведенчески експерименти. Тук успеваемостта в психотерапията драстично се повишава. Към споменатите 30%, при които работата се върши с лекота, се добавят още около 30-на процента. Тоест, от посещаващите терапевта 100 човека, истинска полза вече имат шестдесет! Не е малко! Както твърдя по-горе в този текст, дори да не се споменава каквато и да е духовност експлицитно, актуално се разтварят и сформират духовни качества - по-висока интуитивност и ниво на самосъзнателност, себедоверие, а оттам и доверие в света и другите, смело себезаявяване на базата на тази спокойна самоувереност, вече свързана с дълбочината на интуитивната ни природа. Развива се, или по-скоро се отключва и магнетичен чар и харизма, привличащи качествени хора, случвания и съответности, резониращи с ингредиентите на този чар... Остават обаче въпросните 40% неразрешени случаи...

Да не можеш да помогнеш на 4 от 10 души, потърсили облекчаващата ти грижа, не е малко... Поради личните си интереси и разбирания, още от началото на практиката си работех с водени молитва, медитация, работа с транс (хипноза, водена медитация), дихателни методи от йога и тантра. Работех и през призмата на личния си дългогодишен опит в току що споменатите практики, както и през познавателния контекст на философските и духовни системи на теософията, будизма, бялото братство, санкхя, адвейта веданта, езотеричното христянство. А философията, а още повече езотериката (ако въобще може да се направи някакво твърдо разграничение) предлагат на търсача на себепознание глобални принципи, които приложени имплицитно и локално към прагматичния процес на психотерапевтична промяна, създават устойчив идеационен контекст, въз основа на който работейки, в душевността на терапевта присъстват стабилни аксиомни устои - още повече, ако са многократно потвърждавани през собствената му житейска битийност. Наричам ги именно аксиоми, поради липсата на възможност за пряка доказателственост през методите на твърдата наука. Съществуват обаче и методите на една различна, вътрешна наука, която може да бъде преживяна и от позицията на която човек отлично знае, че съвременната когнитивна наука едва прохожда по отношение на изследването на човешката душевност. Засега тя не може да проследи и една единствена мисъл... Макар, че може със средствата на съвременното сканиране да проследи кои мозъчни зони се активират при определени когнитивни процеси, това са наблюдения , чрез които само индиректно може да се съди за изследваните актуални когниции, както глухият се опитва по доловените през тялото си вибрации да отгатне и усети музикалната симфония. То е като да изследваш една книга през измерването на теглото на мастилото, вида шрифт, дебелината на отложеното вещество, вида хартия, типа корица, издателството... Така обаче и представа си нямаш за вложения феноменологичен смисъл, витиевидност и качество на творческия потенциал, майсторство на словото и въобще, света на идеи, интуиции, прозрения и вписани в самата тъкан на съзнателната вселена принципи. Научният подход все пак, макар и през подобна много плоско-двумерна призма, може да оправдае ползването на методи като медитацията. Има вече направени многобройни изследвания с ЕЕГ, fMRI и др. съвременни технологии, чрез които обстойно е проучена мозъчната дейност и психотерапевтична стойност при различни видове медитация и съзерцанието (mindfulness). Аз твърдя, че древен метод като молитвата също има дълбоко психотерапевтична роля - писал съм за това в тази си статия: http://orlinbaev.blogspot.com/2010/11/blog-post_29.html . С това заявявам, че дори да приемем такива ядрени методи като молитвената вяра и медитативното присъствие на недуалната когниция единствено през призмата на съвременната когнитивна невронаука, имаме пълното основание за ползването им! Молитвената вяра примерно се превръща в удивително трансформиращ способ при когнитивното реструктуриране, в който е добавен елементът на онази съзнателна отвореност за законите на битието и доверие в тях, наричана простичко... Бог. В практиката си осъзнах, че там, където всички съвременни психотерапевтични методи завършват, там започва ... съзерцанието. В съвременната научна психотерапия (MBCBT - mindfulness based cognitive behavioral therapy) с него се работи през призмата на привнесената от будизма практика на пълносъзнателност (mindfulness). Медитацията обаче стои в самото ядро на световните религии и системи за психодуховно развитие: будизма, индуизма, йога, даоизма, суфизма, съзерцателното православие (Исихия) и езотеричното християнство, шаманизма, толтекския път и т.н. Колкото и различни теоретична догматика да имат изредените системи, ядрената ползвана практика е именно медитацията. Пълносъзнателността съвсем не отрича предхождащите я психотерапевтични методики. Не, тя просто ги надхвърля, служи като един съвсем различен етап, ниво от съзнателната промяна. Там където, без грам преувеличение, повечето психотерапевтични похвати буквално търпят крах, когато е практикувана упорито и сърдечно интелигентно, тя успява да ресвърже човек с потенциала му, да даде различна визия и гледна точка, да "залее" вече умишлено лишеното от оценка и категоризации познание на напрягащата емоция с любящата мъдрост на безкрая. Съответно, да превърне невротичното състояние в "стълба към израстване" на съзнанието. Тази "стълба", разбира се, също е само метафора не толкова за растеж, колкото за разкриване на винаги налични, но прикрити от обусловеността на интроецираните социални условности вътрешни потенциали. Повечето ми статии, касаещи тревожните разстройства, са писани въз основа на опита ми в медитацията. Базисните принципи и отношения, които споменавам в тях, идват от това любомъдро пространство на спокойна интуиция... Но то не е мое. То просто Е! Практиката на медитация не предопределя различност в практикуващия – тя е най-обикновеното нещо. Просто се променя гледната точка.  Когато в психотерапията работя по този цялостен, по-всеобхватен начин, чрез водена медитация, към въпросните 60% успеваемост, се добавят още 20-на. Така, от десет човека, потърсили помощ, реално може да се помогне на 7-8. При останалите двадесет процента обикновено присъстват следните причини, осуетяващи придвижването към спокойствието на ясното съзнание: вторични печалби от поддържане на проблематиката; недостатъчна мотивация и инертност; липса на достатъчен когнитивен капацитет; свързаната с предходно споменатия факт липса на способност за самосъзнателна, метакогнитивна нагласа за наблюдение; наличие на личностово разстройство (характеропатия), с почти винаги силно флуктуираща и нестабилна личностова структура; прикрита или започваща психотична продукция... Но, както казваше дядо ми Сашо: "Берекет вересин - правим каквото можем, пък да става каквото ще!..." J

 Иска ми се малко по-описателно, приземено и преживелищно, не толкова през теорията, а през практиката и личния ми опит, да се спра на връзката между някои невротични състояния и симптоми и повика на безкрая към синхрон с една по-цялостна, да я наречем духовна визия, начин на живот, разбиране и съзнателност. Например, паническите атаки, дереализацията, деперсонализацията, "стягането" в гърдите и т.н. и т.н… Преди време преживявах силна социална тревожност, дълбоко свързана с говорната ми специфика - заеквах почти до невъзможност за говорене. Всеки път, когато ми се наложеше да кажа дори и дума пред някого, тялото ми мощно се сковаваше. Коремът ставаше "на топка", дишането плитко гръдно и учестено, в гърлото сякаш засядаше буца, налягането мощно се покачваше към главата. Почти неизменно, заедно с всички други симптоми, получавах силна дереализация и деперсонализация. Сякаш всичко ставаше като в мъгла, като насън, виждах хората пред мен като през тунел, а всичко наоколо бе размазано. Чувах заекващия си, силно накъсан глас, борещ се с всяка фонема, сякаш от метри разстояние - отстрани. Опитвах се да кажа една - две думи, докато сякаш не бях в тялото си. Да, можех да мръдна частите му, но усещането е сякаш си настрани, отгоре и извън него. Понякога се получаваше и едно усещане, сякаш твърдата реалност се размива, стените се накланят и ... сякаш всеки миг щях да падна и се изложа. Това падане никога не се случваше, но субективното усещане бе за едно вътрешно люлеене, разминаване между възприятията и консенсуса за реалност. Съответно гърдите притискаха, като че трудно си поемах въздух. Нерядко тревожността ми, особено когато трябваше да застана пред повече от един човек, стигаше до ситуативна паническа атака. Имал съм хиляди такива през тридесетте си години на пелтечещо съществуване. Докато получавах тези п.а., в тялото започваше вътрешен тремор. По-скоро вибрация, отколкото външно треперене. Пресичаха ме мощни вълни, преживявани като насочено движение на енергия отдолу нагоре. Понякога в ушите се появяваше специфично съскане, а в тялото освен фината вибрация и едно усещане за клатене - напред назад или покрай оста на гръбнака, наляво - надясно. Това клатене дори ставаше видимо, ако се вгледаше човек. Разбира се, на никого, освен на мен самия, не му пукаше за това и не го забелязваше...

Самите физически симптоми мен самия никога не са ме плашели. Защото през практиката си на дишане, оттегляне на сетивата във вътрепсихичната феноменалност (пратяхара), дхарана (фокусиране), съзерцание (дхияна), хиляди пъти съм предизвиквал същите телесни случвания. Същото оттегляне на сетивата навътре, еднонасочена фокусираност, промяна в зрителното възприятие, вибрации (парестезии), дереализация и деперонализация, съскане в ушите, люшкане, промяна на перцепцията за реалност (транс), спиране на ума и т.н. Всички тези преживявания някои наричат "кундалини синдром" - когато са видяни през призмата на преживяване на тревожно състояние... При йога методологията обаче, тези случвания са желани, търсени и преживявани с благодарната умствена настройка на разширяване спектъра на съзнанието. Тук някои ги именуват не синдром, а "Кундалини ефект"! Тоест, реакция на задвижването на психодуховната, основна либидна енергия: кундалини шакти. В йога се твърди, че тази базисна сила, виря, се преобразува до духовна, оджас, благодарение на усилията по трансформация, свързани с психодховното разширяване на съзнанието. В даоската йога същата сила се нарича дзин, а в трансформиран, духовен вид, шън...

Горните разсъждения естествено ме водят до заключението, че събудените през неврозата преживявания биха могли да бъдат видени и като повик за разширяване на съзнанието! Събуденият "Кундалини синдром" се преформулира като "Кундалини ефект" (виря, дзин) а оттам идва и назрялата необходимост от съзнателно "догонване" на този ефект от страна на цялостното разбиране и личност и метаморфозирането му до духовна опитност (оджас, шън)! 

Горното заключение по никакъв начин не оспорва невронаучните, когнитивно - поведенческите и аналитични факти и хипотези. Просто ги допълва, надхвърля, надстроява и обогатява с една различна, по-цялостна позиция на разбиране! 

След две и половина десетилетия преживяване на вътрешни катаклизми, реших да променя нещата. Имах дълъг опит в медитацията, но когато ми се наложеше да имам социална и речева изява, тревожността експлоадираше като озъбен рев на хищник... Започнах да се анализирам, да работя с мисленето си, Но, преди всичко, да се предизвиквам поведенчески. Правех всичко най-вече интуитивно, сам, без външна терапевтична помощ, далеч по-слабо структурирано в сравнение с начините, по които се води през коя да е психотерапевтична модалност. За сметка на това обаче имах огромна мотивация, неотклонно намерение, търпелива последователност. Всеки път, когато се поставях в предизвикваща ме ситуация, подсъзнанието ми буквално се сблъскваше със смъртта. Реално не умирах, да. Но се сблъсквах с ужаса от смъртта. Защото старите мозъчни структури, продуциращи страха, не правеха разлика между социалната ситуация и реалната заплаха. Съзнателно се само - поставях в предизвикващи ме ситуации почти ежедневно и ежедневно... "умирах". След всяка подобна ситуация, буквално приемана от мен за излагане, но и действаща през научно проучения механизъм на излагане на стимули и превенция на отговор (exposure and response prevention), попадах за няколко дни в "черната нощ на душата", депресирах се жестоко. Но и все по-бързо излизах, с помощта и на анализа, но преди всичко на допира до духа си, който имах от опита си в медитацията. Постепенно ситуацията се промени - поведенческите методи систематична десензитизация и наводняване се оказаха най-важни! Важни, но практикувани на фона на една дълбока вътрешна стабилност, криеща се зад външната социална уязвимост. Стабилност, разкрита в годините опит в съзерцанието. На практика, поведенческото ми предизвикване, подкрепено от анализ, служеше само като стимул за съединяване на тази дълбока вътрешна опитност, със социалната ми персона и характерова, социално обусловена структура... Отне ми няколко години, но тези години промениха живота ми. Отключиха се потенциал, творчество и фина радост, които извираха и извират от дълбочината на вътрешната ми свобода.

Имаме пряка и двустранно зависима, двупосочно действаща корелация. От една страна, предизвиканите чрез психотелесни (йога и др.) практики преживявания, отключват непреработени маладаптивни когниции (комплекси, базисни схеми, програми) и невротизират. От друга страна, самите дезадаптивни, невротични базисни схеми/програми провокират телесни симптоми, аналогични на преживяванията при психофизиологичните практики на системите за разгръщане на човешкия потенциал. Такава корелация се наблюдава само когато системите за работа с потенциала работят на принципа отдолу - нагоре, bottom up. За bottom up и top down (отгоре - надолу) принципите на работа при практика на медитация говоря в тази си статия (в средата и): http://orlinbaev.blogspot.com/2008/04/blog-post_5873.html

 Ще разгледам корелацията и от двете и страни. Когато психофизиологичните практики извадят "на бял свят" комплекси, то преработката им чрез методите на психотерапията разрешава стремежите на търсача вече да бъдат прехвърлени на друга плоскост. Правените практики се превръщат единствено в катализатор на разгръщането на духа. С времето по-ниските, форсиращи и катализиращи нива на практиката стават излишни, като тя се превръща в top down, отгоре надолу случване. Потенциалът, безкраят сам разгръща себе си в носителите си: интуиция, ум, чувства, тяло, енергия и действия. В такъв случай, събудените чрез практиките тревожни програми всъщност стимулират вървящия по пътя (на дело няма път и вървене, а състояние на съзнанието, но метафората е такава) да преобразува събудените трудности освен чрез методите на ума (стандартната психотерапия) и чрез пълносъзнателното присъствие на безкрая си (т.н. медитация, съзерцание), тоест в хода на това преобразуване, да намери Себе си!

 Когато маладаптивните базисни вярвания събудят когнитивен дисонанс и причинят тревожност, водеща до физиологични симптоми, тогава се случва следното. Ако разбудените комплекси са слаби, човекът сам или с помощта на специалист по ментално здраве ги преработва чрез средствата на ортодоксалната психотерапия или чрез методи за самопомощ. Самите усилия да го направи, както вече споменах, събуждат в него духовни качества, независимо дали самият човек го разбира и съзнателно ги нарича такива. Когато обаче дезадаптивната психодинамика, травми и въобще, невротичност, имат по-дълбоки и силни характерови "корени", тогава не само, че личните усилия по самопомощ, но и конвенционалните психотерапевтични методи, прилагани от специалист, се провалят в опитите за помощ. Тогава идват на ход две възможности. Или цял живот прием на психофармация, която замазва, но не разрешава "подводните" характерови проблеми (а често дори и въпросното замазване не успява да постигне), или цялостна характерова преработка и личностов растеж (пак казано само като метафора) чрез методи, надхвърлящи плоскостта, от която проблемите са създавани. Такава различна плоскост, е погледът от позицията на метакогнитивния зрител, осъществяван в практиката на пълносъзнателно присъствие, тоест, най-грубо казано, т.н. медитация. В този случай от разискваната корелация, отново адаптивният вариант, е разкриването на същностната природа, на духовността.

Ето защо твърдя, че и при единия и при другия случай, невротичността се явява само тласкащ стимул за себепознание от позицията на безкрая!

Горните ми заключения са имплицитно вложени в предходните ми написани материали, както и в целия ми метод на психотерапевтична работа и личност. Чудесно е да знаеш, че страхът ти не е плод на злощастна случайност, нито си някаква илюзорна жертва, а неслучайно преживяваш най-нужното за разгръщането на духа си!

Орлин Баев