Норма и творчески процес

 "Всяко действително израстване е революционен акт  на лична революция. Това означава да се освободиш от хората, които искат да управляват живота ти!"
Ерих Фром

Ако Юнг или Адлер бяха чакали Фройд да ги одобри, ако поведенческите психолози и терапевти бяха чакали психоанализата да ги приеме, ако хуманистичните терапевти бяха чакали когнитивистите да се съгласят с тях, ако Никола Тесла сервилно бе тръпнал в очакване Едисън да приеме гения му, ако науката бе спряла хода си, когато религията я е анатемосала, ако Винсент ван Гог беше се отрекъл от таланта си поради неоценяващите го социално - пазарни тенденции на епохата му, ако Йешуа Машия (Исус Христос) се беше съобразил с характеропатията на книжниците фарисеи ... Ако всяка творческа личност в човешката история бе самопотъпкала мазохистично потенциала си, съобразявайки се със застиналото статукво на нечия властова невроза, извиняваща посредствеността си със сива нормираност, ако всеки гений се бе отрекъл от изявата на творчеството си, в името на сковано нормативния канон. всичко което сега бихме имали, би било едно огромно АКО ... 

Във фройдисткото разбиране за детското психосексуално развитие, в т.н. анална фаза (на „аза“, според други автори), когато се случва тоалетният тренинг и се залагат норми в детето, учи се да чува "не", поставят му се граници. Когато в този период, а и като цяло възпитанието е твърде строго, в дългосрочната памет се залагат когнитивни схеми, свързани с болно, мазохистично подчинение, прекомерно търсене на одобрение, нездраво и сервилно жертване на собствения потенциал в името на търсената положителна оценка от значимия друг. 

Обсъжданият мазохизъм може да бъде наблюдаван обаче и при всеки друг характер. Интравертираният (шизоиден, мечтател, стратег) би се самопотъпкал мазохистично, за да не бъде отхвърлен, тъй като неодобрението бива преживявано от него като дълбоко нараняване, зачеркване на цялата му личност, като ирационален страх от смъртта. Зависимият характер (орален) автоагресира, тъй като му се струва, че ако се заяви, ще бъде изоставен от любовта на другия. Лидерският характер (психопатен) често трупа пасивна, мазохистична агресия, в манипулативните си опити да даде на другия това, което иска, за да получи каквото той иска. Скованият (ригиден) характер пък се тревожи, че ако не се съобрази мазохистично с важния друг, ще отпадне от статуквото и нормите на така важната за него система, за която се е вкопчил страхливо. Тоест, въпросната мазохистична динамика може да бъде наблюдавана в широк характеров спектър. Виж повече за характерите и когнитивните схеми, присъстващи в тях в статията ми „Психотерапевтични паралели“.

Когато обаче, при адекватно планиране, тласкано от творческия плам, потенциалът на човека напира отвътре, при присъстваща здрава проверка на реалността, на твореца му се налага да се довери на способностите си и да се заяви здраво. Когато дебитът на въпросния творчески талант е модерирано присъстващ, обикновено изявата му се случва в рамките на вече съществуващата структура на дадена система. Когато обаче вътрешният гений е особено проникновен, вдъхновената визия на твореца трансформира малките рамки на повечето от съществуващите парадигмални систематизации и ги интегрира до ново структурно познание, което холистично и качествено надхвърля старото. Виж повече за нивата на творческия процес според когнитивната наука в статията ми: „Холистичност в психотерапията“.

Ако творецът прекъсне изявата на потенциала си поради разискваното мазохистично себепотискане пред мнението на „значимия“ друг или система от познания, зарядът в него се превръща от мощен поток, в невротично подпушено блато, при което човекът се превръща в каторжник не толкова на системата или мненията, с които автоагресивно се свръх съобразява, а по-скоро в роб на собствената си неспособност да се довери на творческия си заряд и смело да го заяви. Защото случващото се в социалния живот, на принципа на „самоизпълняващото се пророчество“ (несъзнавано тласканото ни самовъвличане в дейности, водещи до изпълняване на сугестирано в нас или самовнушено вярване), е само проекция на вътрепсихичната динамика.

Когато творецът се заяви, течащият през него потенциал се излива във вид на съзидателност. Ако процесът се случва на ниво трансформативно и инспиративно творчество,  смело биват надхвърляни наличните правила, норми, установени рамки, били те научни, религиозни или артистични. Трансформативният и инспиративен творец е пионер, прокарващ пътища там, където човешки крак не е стъпвал или през хилядолетната си история е забравил, че е стъпвал („Новото е добре забравено старо…“).

Между гениалния творец и психотика определено има привидни подобия. И при двата случая имаме разчупване на рамките на нормата. При психотика обаче имаме разпад на азовата цялост, при загуба на връзката с консенсуса за социална реалност. Гениалният разширява съзнателността на аза си, при устойчива връзка с консенсуса за социална реалност и присъстващ здрав разум. 

Пожелавам ти сърцато, но и прагматично помагащо и реалистично конкретизирано до бита творчество, добри ми читателю!

 Орлин Баев