Отличничка

 Отговор на писмо на човек, преживяващ от десетилетия п.р. с агорафобия (всякакви лични данни и подробности са спестени с цел конфиденциалност):

Отличничка

"Отличничка" - това вече е "диагноза"smile emoticon Не буквално, разбира се, а като психични характеристики, предпоставящи развиване на тревожност. Има мащабни научни проучвания, които сочат, че отличниците общо взето, не просперират в живота. Не успяват на високо ниво, не умеят да разчупят границите на системата, на "важния" друг, не умеят да са предприемачи и най-често се реализират на ниско и под средно ниво, като изпълнители, максимум до мениджъри на най-ниско, под средно ниво. Защото твърде зависят от одобрението и вместването в системата, от мнението на "значимите" зомбита наоколо. В постовете ви звучи постоянно - моята работа, трябва да се съобразя с нея, длъжна съм, трябва да съм отличничката, защото иначе одобрението на значимия друг ще ме изостави... Вие къде сте в това съобразяване? Съзнавате ли, че живеете не половинчат, а живот на 1/10-та от потенциала ви. Разбира се, по писма трудно може да се каже много и простете ми ако бъркам, но и сега, в зряла възраст, сякаш сте малко момиченце, което със всички сили се стреми да се хване за системата, за сигурния дом, за сигурното вместване и вписване в одобрението на важните други. Разбира се, това са вътрешни факти. Едно момиченце, което живее в плитките води на "трябва" и контрол, хванало се за външната си социална персона, но ужасяващо се от ... себе си, от сърцевината си. Защото там са страховете, несигурността. Не ви виня. Да, дълги години бягате от сянката си. Аз самият съм го правил 30 год. Знаете ли, сега като погледна назад и виждам, че да - явно това е било съдбата ми, че ако не съм минал през десетилетия страх, не бих могъл да помагам в работата си сега. Но, виждам и че ако бях попаднал на точен помагач/ терапевт, вместо да бягам от сянката си, тези десетилетия биха били различни. Казвам ви това, защото по отношение на бягството от сянката си, повтаряте това, през което вече съм минал. Виждам, че рационализирате - давате абсурдни извинения за продължаването ви по същия начин - работата ми, работата ми, работата ми..., повтаряте. А виждате ли, че бягството от страха е бягство и от себе си, от потенциала си, от творческия ви капацитет, от смелостта и вдъхновението в живота? Само за няколко месеца активна работа п.а. с агорафобията ви могат да бъдат силно повлияни и преобразувани в смирена смелост и обич, ако наистина го искате. Хванала сте се за държавната си работа, сякаш е манна небесна, докато всъщност повтаряте захващенето си за сигурната отлична оценка, осигуряваща освен сигурността и посредственост (не ви виня, само анализирам) и зависимост от външни фактори, мнения, хора, при липса на самоуверено разчитане на себе си. С това не ви казвам, че работата ви е лоша - споменавам я в контекста на психиката ви, на характера ви, който поддържа страховете ви, нищо повече. Казвате - дайте методи. Има методи. Сега обаче настройката ви е да ги искате като хапче, като част от маратонското ви бягане от сянката ви, като замазване на страховете. Методите са важни, но правени на фона на познаване на собствената си характерова база, подсъзнание, модели, програми... Когато така се познавате, виждате и посоката, в която ви води неврозата ви - защото тя от самото начало се случва, за да ви укаже пътя към Себе си. Парадоксът е, че отличниците в училище получават доста ниски оценки по предметите и уроците, давани им от школата на живота. От десетилетия същият този живот ви тласка да се осмелите да се спуснете от плитчините на външната си маска и да се гмурнете в дълбоките води на страховете си, където плуват акулите и баракудите на ужаса ви от смъртта, болестта, самотата, провала, несигурната несамостойна зависимост, слабостта и безпомощността. 

Знаете ли, далеч по-лесно е да се превърнете в добър плувец в океана на ума си, а оттам и в океана на живота, отколкото, задоволявайки илюзорното си вярване, че страховете ви пазят и дават защита, да бягате - от себе си, от потенциала си, от творчеството, което потича, когато се осмелите да прегърнете драконите на тревожността си! Но, от вас зависи. Аз не виждам смисъл да ръсим техники. Започнете психотерапия. Мога да ви препоръчам терапевт. Но, не по скайп (което бе заявката на жената). Самата ви решимост да ходите на живи срещи, отначало вероятно водена от близък, но скоро сама, вече е част от мотивацията, която ви променя!

Искате да се справите сама! Сам е най-ценно, така е! Но когато имате мотивацията, решимостта за промяна, обща, но реалистична представа за очаквания път, известно себепознание (Имате ли ги?) далеч по-ефективно е, когато получавате подходяща обратна връзка и насоки в пътя си. 

За смъртта - аз казвам същото и също не вярвам в реалното и съществуване, а че е само преход. Когато обаче застана на ръба на моста Витиня с бънджи въжето, се оказва, че тялото и подсъзнанието ми се ужасяват до смърт...от смъртта, от загубата на контрола, от безпомощността, от невъзможността да се получи подкрепа в момента на загубата на контрола и оставането сам, изоставен в страха си... Както и вие, затрепервайки в преживяванията си или при очакването за пътуване сама и т.н. ... Искате ли да се уговорим за бънджи скок? От позицията на логиката е напълно безопасно, а и двамата не вярваме смъртта. Дори по пътя натам човек може да се шегува... Когато обаче види бездната външна, или при загубата на контрола, която се причинява умишлено в психотерапевтичния процес или в самия ви живот, тогава бездната на подсъзнателните ужаси започва да се взира във вас... Това са ценни моменти, между другото - в психотерапията не бягаме от тях, а умишлено ги търсим. Защото само плавайки в страха, с доверие в уроците по смирена смелост, той се преобразува в това, което винаги е бил - силата на вдъхновението ви! 

Успехи!

п.п.: Пиша това освен до вас и до други с подобни състояния, които биха прочели.