Дифузна (без)отговорност и извинение на насилника

 Кое е наистина отвратителното в зачестилите ситуации на вандализъм и насилие в татковината ни? Тези гледащите, които прекъсват зова на сърцето си за помощ, идващ от свързаността и единството ни като души. Те са най-мъртвите! Сърцето почва да крещи "Помогни!" преживявайки болката и несправедливостта директно като свои. А страхът казва "Стой си, ще те наранят и теб, ще те убият, а ако оцелееш и с полицията после трябва да си имаш работа!". Любовта, състраданието е прерязано, което е самоубийство на себе си като Човек. Затова гледащите безучастно са живите мъртъвци в ситуацията - а и след нея още повече. В социалната психология такова поведение научно се нарича дифузна отговорност (или по-точно безотговорност). При наблюдаван акт на насилие в социална среда, индивидите в тълпата приемат, че "някой друг" ще се намеси. Дифузната отговорност обаче е термин, охарактеризиращ общества, в които индивидуализмът и дистантността между хората е голяма, независимо дали социалната и държавна система са качествени или не. Ето, западните държави са изключително социално подпомагащи, силни икономически са, но дифузната безотговорност е факт толкова, колкото и в бедни социуми и слаби държави като българската. Общото е именно крайният индивидуализъм, егоцентризъм, откъснатост на човека от човека. А на още по-интимно ниво, такъв човек е откъснат от човещината, определяща го като такъв. 

Имаше време, когато ако в уличен бой единият падне на земята, другият изчакваше или боят въобще се прекратяваше по неписани правила - имаше джентълменски дух. Имаше време, когато старите хора бяха дълбоко уважавани, от тях се учехме на мъдрост и беше буквално кощунство, едно социално несъзнавано, дълбоко заложено и много резонно табу да посегнеш на възрастен човек. Имаше време, когато имаше семейства и в тях протичаше процес на активно и добро, авторитетно възпитание, поставяха се здрави граници, на фона на обич към личността на детето. Имаше време, когато медиите имаха цензура, която не позволяваше постоянното заливане със сугестията на насилие, убийства, студена безчовечност, култ към лъжата, порока и развала. Не говоря за обществен строй, а за вътрешни качества. Не говоря за минало, а за извечни ценности и истинна хуманност, производна на божествеността ни. 

Едни цигани дори, като цяло са много по-сплотени, единни и помагащи си, уважават възрастните, по-човечни са. Или арабите, въпреки случващата се в момента инвазия (причинена от икономическите сили на принципа 'създай, проблем, разделяй, дай твоето решение и владей!"), като цяло са далеч по-колективни и живеещи по законите на Битието. Още повече индийците, тюрките и т.н. В мен има елемент на здраво родолюбие и не споменавам тези факти с радост, а с болка. Защото като народ имаме голям потенциал, но неосъществен, че и деградиращ, както очевадно се вижда... 

Факторите за ширещата се деградация и буквално дебилност по отношение на емоционалната, социална и духовна интелигентност, водещи до отвратителността на диаболичното насилие? Краен, егоцентричен, откъснат от брата индивидуализъм на социално ниво, а на вътрешно, от самия Себе си, от законите на живота и Бога - Дхарма. А причините за тази загуба на човечността? Ето някои от тях: сринали се под влияние на икономически и медийни сугестии ценности - до тоталното им преобръщане. Разпад на семейната структура и нейния дълбоко значим възпитателен модел в синхрон с човечността и законите на Битието...

Преди няколко години, докато пътувах след работа в трамвай 10, късно вечерта, станах свидетел на насилие. Циганета бягаха след едва движещия се трамвай, на светофара отвориха силово вратите и нападнаха друго цигане вътре. Бяха двама. Намесих се. Нямам каквато и да е физическа подготовка в последните много години, а единствено бегли спомени от тренировките по киокушин пред много време. Помогнах и нападнатото циганче избяга от трамвая. Двамата обаче ми се нахвърлиха - оказах се на земята - ритници... Успях да стана, но ако ако един човек не се беше намесил, сега щях да съм на оня свят. В трамвая имаше доста хора - всички седяха и ... нищо. Само един възрастен човек, около 70 годишен, висна на врата на единия циганин, което ми даде време да се защитя от втория и в продължение на десетина минути да ги държа на разстояние. Дойде полиция - водачът се бе обадил, макар и без да се намеси. После в районното и целия в синини и отоци - писане на фермани. И досега няма дело, след години... Жив съм, поне засега, така рекъл Господ. Ако не беше този старец, не знам... Не го познавам, в стреса дори не го питах кой е, що е... Като ангел беше. В трамвая имаше мъже, жени всякакви - никаква намеса. Това ни е кривото на българите - страхливи егоисти като главна национална черта. Както писах по-горе, от позицията на емоционалната и социалната интелигентност, в много отношения едни цигани, турци, араби, източни нации като цяло, са далеч по-близо до човещината и законите на Живота - затова имат бъдеще. Западът като цяло обаче е така гнил отвътре, че макар и външно лъскав, умира в ядрото си. За съжаление, съвременната българска народопсихология споделя в голяма степен метастазните качества, които убиват. Разбира се, извън тези общи тенденции, всичко е индивидуално... !

Друга, не по-малко отблъскваща тенденция в социалното мислене, е приписването на прекомерна отговорност и вина на жертвата на насилие и оневиняването на насилника. Сякаш видите ли, нараненият си позволява лукса да страда и така безпокои негово величество социалния зрител. А нали е слабият в случая, защо да не бъде емоционално „наритан“?!… Два типа индивиди достигат до тази тенденция. Първият и по-близък до разбирането, е психопатът, винаги заставащ на страната на силния, постигащ целите си безогледно на средствата им. Психопатът, лишен от нравствените критерии на човечността и уважаващ единствено силата и интереса. Другият тип е ранимият, невротичен човек с мазохистични елементи в психодинамиката си. Той автоматично се идентифицира с жертвата и проектира в нея собствената си автоагресия, на фона на въздигане на пиедестал на силния авторитет, пък бил той и агресор. И в двата случая жертвата на насилие бива подложена на емоционално наситени с агресия нападки, евентуално през интелектуализации и нагаждане на случилото се към изкривеното невротично или психопатно възприятие. Грозна тенденция, тъй като вече силно пострадалият или дори починал човек е нападан грозно и неоснователно, а реалният агресор е извиняван рационализирано...