Орлин Баев коментира Карл Юнг

 Коментари към избрани мисли от Карл Юнг

„Нашата психична структура повтаря структурата на Вселената и всичко случващо се в Космоса се повтаря в безкрайно малкото и единствено пространство на човешката душа.“

Древната херметична истина за макро и микро космоса. Каквото горе, такова и долу.  Познай себе си и ще познаеш вселената, ангелите и боговете. Човешката психика, нейните закономерности, факти, слоеве и движения като пряко отражение на законите, фактите и динамиката на Вселената. Подсъзнанието като ада с неговите все по-груби поднива и свръхсъзнанието като небесния рай, с неговите все по-фини наднива. Съзнанието като видимата вселена и живот, дори и те подлежащи на  много, много за изучаване и опознаване. Чистилището като преминаването доброволно или доброзорно през психотерапевтичния очистителен процес, настройващ потока на човечността в хармония с ритъма на Битието. 

„Човек е способен да преодолее абсолютно невъзможни трудности, ако е убеден, че това има смисъл. И претърпява провал, ако при всички нещастия е принуден да признае, че играе роля в приказка, разказана от идиоти.“

Смисълът! Когато имаш смисъл, владееш живота си. Дори да виждаш, че приказката му е разказвана и играна от идиоти, знаеш че сценаристът - режисьор е безкрайно светъл, любящо мъдър, истинен и смислен. Съзнаваш, че в дълбочината си ти самият си част от този смисъл, дошъл в това бинарно телесно училище да се учи именно от мрака и невежата идиотия… Когато добавиш смисъла в играта на живота, тогава идиотията на глупостта се превръща в слуга на растежа ти. Може да боли ужасно, но вложиш ли болката в сърцето на смисъла (Логоса), тя се превръща в градивна. Може да си в концентрационен лагер, ръководен от бездушното безчовечие, може да си роден (а не си ли ти самият избрал тази планета с цел собствен вътрешен растеж и пръскане на светлина по време на жизнения си цикъл?!) на планета, обхваната от мракобесието на егоистичната откъснатост и заразата на невежеството, но провеждайки смисъла и ръководещ се от Него, да използваш предателствата, безлюбието, омразата, несправедливостта, изоставянето, отхвърлянето, унижението, болката физическа и душевна, за очистване на душата си и възрастване на духа си, като гориво в огъня на себепознанието си като част от Безкрая!

„Дори и в най-щастлив живот не може да няма част мрак - думата щастие би загубила смисъла си, ако не се уравновесяваше от скръбта.“

Нещо повече. Не можеш ли да понесеш мрака и бягаш ли от него, нямаш и щастието. Отбягваш ли трудностите, страданията и ученето, не си готов и за светлината на възвишеното щастие, но само за пушеците на сетивното изстискване на отблясъците от светлината му. Когато обаче имаш високата визия и силата да разбереш  страданието като чудесни стъпала, водещи те по пътя към целостта ти, откъдето виждаш и знаеш от позицията на все по-светла мъдрост, тогава си готов за също толкова светла, ангелска радост.

„Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.“

Дървото на съзнанието, дървото на живота, протичащ през душата на човечността ти. Доколкото корените на опита са готoви да прегърнат мрака на ада, дотолкова цветовете на рая са готови да родят плодовете на истината кой си ти, себепознаващият се! Болка и удоволствие, страдание и радост, страх и любов, мъка и свобода… Доколкото съумееш да прегърнеш със силата на любящия смисъл и приемеш полюса на грозното, дотолкова си готов за противополюса на осъзнатия живот в красотата на целостта си! Бягаш ли от сянката си, отдалечаваш се и от потенциала на светлината си. Интересно нещо е животът! Когато в духовния път човек тръгне да работи по себе си, да се пречиства, да се отърсва от страстите и греховете, се получава интересен ефект. Колкото повече вървиш нагоре, към светлината си, реципрочно събуждаш дълбочина на похотта, алчността, насилието и властолюбието си… Тогава имаш и силата да ги осъзнаеш и впрегнеш, да присадиш благородното дърво на доброто върху сивата подложка на злото. Разбираш, че едното не може без другото, а ти – ти си над двете. Разбираш и че в един по-осъзнат свят, противопоставянето добро – зло се превръща в любящото сливане на противоположностите. Сливане на любов и хармония! Знаеш, виждаш, съзираш!

„На Изток няма конфликт между религията и науката, защото науката там не се основава на възторжена страст към фактите, а религията не се опира единствено на вярата. На Изтока са присъщи религиозното познание и познавателната религия. При нас човек е несъизмеримо малък и изцяло се уповава на милостта на Бога, която е всичко. Там човек е Бог и той така се спасява.“

Култът на запада към науката и низвергването на религията/ духовността е всъщност култ към съзнанието и ужасяване от несъзнаваното. Науката пробва да открехне завесата на непознатото, но засега дори и крайчеца ѝ не е повдигнала, а съзнанието пред несъзнаваното е като свещ пред всички слънца на мултивърса, ведно с тъмната енергия и антиматерията. Гениалните учени са тези, които действително правят изследователски пробиви. Гениалността им без изключение се вдъхновява от допира им с непознатото, несъзнаваното. Ако религиозните наричат творческия ресурс Бог, а учените непознати закономерности, психолозите, а още повече психотерапевтите знаем опитно, че познаваме света толкова, колкото познаваме себе си. Знаем, че доколкото разширим кръга на съзнанието си до закономерностите на личното ни и колективно несъзнавано, дотолкова виждаме и закономерностите на живота извън нас. Да, религията без науката се превръща в бягство във фантазия, в дърво без корен, в шизофреничния разпад на целостта, във фанатична психопатия или в дух без тяло. Когато религиозното сливане с вътрешната цялост се приземи стабилно на нозете на социалната реалност и логиката, базирана на сетивното познание, тогава висшите закони на живота и законите на безкрая слизат до обичайния делник – царството Божие се приземява до земния бит. Така че, религията без науката е безсмислена, като дърво без корен, като любов без проява, като музика без флейта… Науката без религията е като съзнание, откъснато от източника си, от свръхсъзнанието и подсъзнанието, от ресурса и потенциала си. Като малко дете без подкрепата и добрите уроци на родителя си е, което единствено може да запали пожар с малките познавателни огънчета, до които стига и напипва, въпреки слабите си крачета и невежество. Науката без религията/ духовността е като тяло без душа. Като механизъм, действащ по зададени двумерни програми, лишен от изначалните принципи, закони на любовта, мъдростта, истината и смисъла. Учените от високо ниво, тези които действително свалят на земята познание, преживяват творческо вдъхновение, което по нищо не се отличава от религиозното. Повечето от тях са вярващи в Бога. Вярващи, разбира се, не в някакви антропоморфни примитивни проекции на несигурност в небесни майки и бащи, а в законите на живата природа, които далеч надхвърлят механиката в разумността си. Тези, които съзнавано не споделят такава вяра, я преживяват практически в откровенията на гениалността си. Говоря за истински талантливите и гениални творци в науката, не за подобните на биороботи маси от сиви изпълнители на статистически норми и последователности. Науката без религия е сухо високомерие, откъсната от дървото на живота клонка.

Да, науката има нужда от религиозното, творческо вдъхновение и закони на Битието толкова, колкото религията има нужда от стабилното научно приземяване на нозете на сетивните закономерности и социалност. Като мъжа и жената, като деня и нощта, като върховете и долините, като небето и земята са!

„Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.“

Много мъдрост в само няколко думи! Изразено е отношението психични наличности – мъдра синхроничност в социално битийната преживелищност, но и преживяването на кармата/ съдбата в съответствие с нивото на осъзната свободна воля в психичния филтър.  Мнение, изразено през позицията на поемането на пълна отговорност за битие – житието си, през високо съзнателната позиция за себе си като творец на живота си, като чародеец на силата, сътворяващ съзнателно миговете си. Изразено е ясното виждане на първичността на съзнанието, определящо битието при самосъзнателния човек.

Много може да се пише и свежда до по-профанен и популярен изказ, но умишлено спирам, воден от интуицията си!

"Индианците ми разказаха, че всички американци са луди и разбира се, ги попитах защо? „Защото те говорят сякаш мислят с главите си. Нормалният и здрав човек не мисли с главата си. Ние мислим със сърцето."

Мислене със сърцето? От западния човек такова твърдение е приемано за бръщолевене на диваци, слагащи ръка на сърцето си, когато са питани за седалището на мисълта. Дори науката стигна до познанието, че сърцето има огромна неврална мрежа, през която се процесира информация, но по различен начин и и от различно естество. Неврална мрежа, радиираща далеч по-силно от тази на мозъка, а на всичко отгоре трептяща с честотата на Космоса. Дали популярното свързване на сърцето с качества като честност, искреност, универсални природни закономерности и принципи, любов и разум, надхвърлящи интелекта на логиката – дали тези популярни семантични връзки са ненаучен мит? Или са плод на една различна наука, идваща от познание, винаги достъпно и по-близо дори от логиката и нейните сетивни канали?!

Познанието на сърдечния разум преживелищно се възприема като фино, любящо свързване и единство с всички чувстващи същества, с цялата Вселена, познавана като жив, разумен и съзнателен организъм, със степени на проява на разумния живот на много нива. Мъдрото сърце познава законите на целокупния живот, принципите на Дхарма така, както майка познава плача на детето си. Хармонично взаимодействие и огромно познание преминават през сърдечното познание. Ако достатъчно количество люде преживяват качеството му, планетата ни би се превърнала в райска градина, каквато е предназначена да бъде!

"Много кризи в живота ни имат дълга подсъзнателна история. Ние преминаваме през нея крачка по крачка, без да осъзнаваме опасността, която се натрупва. Но това, което ние съзнателно се опитваме да не забележим, често се улавя от подсъзнанието ни и тази информация се предава под формата на сънища."

Дали ще го наречем карма в синхрон или не с дхарма или натрупване на психични катексиси, процесът е същият като при болестната етиология. В началото започва фино затлачване, постепенно става все по-силно, но организмът все още се справя, докато се стигне до явна болест в орган или система. По същия начин, проявеният в този обусловен свят човек представлява съвкупност от психични импулси. Ако започне да трупа шлаката на дисонираща с дхарма мислене, чувстване и поведение, такава карма отначало е невидима в социалния живот. Може да бъде експлицирана в съдържанието на сънищата. Дисонансът ѝ, както и бъдещото ѝ спускане до биологични и социални катастрофи, може да бъде преживяно и предусетено и от мощната интуиция, резонираща със законите на Битието – Дхарма.

Велико е училището на Живота!

„Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самоопознаване.“

Защо ни дразни? Защото същото притежаваме в собственото несъзнавано, но упорито не желаем да видим. Дори частично да осъзнаваме тези си психични съдържания, неуспехът в интегрирането им води отново до изтласкването им, до замитането им под килима на съзнанието, а оттам през формирането на реакция, приписването им на околните. Така човек започва да се опитва да вади сламките от очите на другите, без да вижда гредите в своите.

В психотерапевтичния път на самоопознаване, човек осъзнава отбягваните наличности и се учи да изоставя маладаптивните защитни механизми (потискане, изтласкване, изместване, формиране на реакция, проекция...) и да гради смело поведение на прегръдка на собствената, вече интегрирана сянка! Резултатът е един по-хармоничен, спокоен, цялостен и мъдър човек, способен да обича и твори истински!

„Предизвикващият безпокойство предмет е първата крачка към изкуството.“

Предмет не непременно и само като физически обект, а даден социален, природен, партньорски или междуличностен факт, събуждащ вътрешно напрежение от парадокса или противоречието, което поражда. Безпокойно налягане, което творчески сублимирано, се превръща в прекрасен разказ, картина, симфония, съдържателна театрална пиеса…

Целият живот може да бъде видян като един предизвикващ безпокойство предмет, който чрез създаденото налягане устремява въплътения в училището му към себепознание. Себепознанието, че Ти, творецът, си дошъл в школата на живота, за да опознаеш Себе си през себе си в творческия акт на изкуството да живееш по волята на Себе си!

„Да бъдеш луд е социално понятие. За да разпознаем менталните разстройства, ние използваме социални мерки.  „Нормалният човек" – това е идеалната цел за неудачниците – за всички, които са под общото ниво на приспособимост.“

Социалната психична норма е уравниловка, която има своята функция при отчитането на психични състояния на азов разпад (лудост), интелектуален дефицит или психопатна липса на емоционална интелигентност. Има мястото си, ако е осъзнавана относителността ѝ, на фона на отчитане на човешкия потенциал. Защото талантливият човек също е извън нормата. А гениалният тотално я надхвърля.

Условността на нормата за психично здраве произлиза и от факта, че се основава на разбирането за менталните промени единствено като болест. Тъй като фасилитирам превръщането на човешката невротичност в здрава психика, мога да изразя мнение конкретно за менталните разстройства на ниво невроза. Не са болест – път са! Път по характерово акордиране, по превръщане на дискорда в мислене, чувстване и поведение в акорд с ритъма на целокупния живот. Наблюдавам как приелият с благодарност неслучайните и синхронично случващи се в ума и живота му невротични трудности, превръща тревожното напрежение в диаманта на духа си така, както мидата преобразува песъчинката в бисер. Скъпоценността на духа в лотоса на телесно социалния живот*, живян в резонанс със законите на безкрая, Дхарма.

*“Скъпоценност в лотоса“ е буквалният превод на санскритската мантра, ползвана в тибетския будизъм „Ом Мани Падме Хум“. Скъпоценността на духа, на Буда природата в лотоса на обусловения физически живот. Вечното в преходното, безкрайното в крайното, смисълът в безсмислието или транслитерирано в християнски дух, царството Божие на земята.

„Вярвате ли в Бог? Аз не вярвам, аз го познавам!“

Вярата е изключителна сила – целенасочена енергия, основаваща се на частично знание, предусещане, интуиция и доверие в разкриващото се чрез нейния устрем все по-нарастващо познание. Тоест, дихотомията вра и знание не е взаимоизключващо се противоречие, а взаимодопълваща се цялост. 

Знанието винаги е относително, частично и развиващо се и именно вярата, била тя преживявана в чисто вътрешно научния процес на себепознание, или във външно научната емпирия, е условието, което тласка това развитие. Вярата е самият живот в емоцията, задвижваща познанието. Дори в най-твърдо научният метод, предполагаемо лишен от емоционално обагряне, присъства вяра – в самия метод, в очакваните резултати, във вълнуващия процес на дейност, свързан с изследвания обект. 

Някой ще каже: „Не, науката няма нищо общо с вярата!“. Няма само посредствената изпълнителска наука. А има вдъхновената наука на творческия гений, която разчупва нормата на достигнатото и ползва научния метод единствено като валидизация на вече преживяното в собствената душевност с помощта на въодушевената вяра, разкриваща нови хоризонти на познанието. Едно високо познание винаги идва от себепознание. Вярата се отнася към познанието така, както религията към науката. А науката без религията се превръща в блато, откъснато от източника на реката на живота.

 „Обратното на любовта не е омразата, а властта!“

Има и власт, идваща от сърцато и пълно с човещина поемане на отговорност, с пълното съзнание, че „Тежка е Иванко, царската корона!“, че властта е грижа и проявена любов към творческата реализация на доброто в дадената система, общност и колектив. Има лидери, родени да бъдат такива, с безкористни сърца и светли умове!

В съвременния свят обаче, стремежът към социална власт като правило се подлежи от властова невроза. Дълбоко потиснати страхове от слабост, безпомощност, беззащитност, провал, дълбока неувереност и пределно ниска самооценка, един мъничък треперещ и непознаващ величието си аз. А над него, невротичен стремеж към власт, пари, контрол, целящ компенсация на страховете. Описваното е по-мекият и добър вариант. А по-тежкият, е властовата психопатия, част от параноидното, социопатно (асоциално) и нарцистично личностово р-ва. При властовата невроза, страхът все пак по-лесно подлежи на осъзнаване и неутрализиране, а човекът обикновено има капацитет да осъзнае, че ако ще и с трилиони да разполага, щастието при следването на такава динамика, е мит.

Колко пари са нужни, за да се почувства човек задоволен? Съвсем малко повече.
Джон Рокфелер

При психопатията се случва нещо колкото интересно, толкова и буквално ужасно. Сянката, с нейния властов стремеж изяжда, завзема и смазва егото и морала, като така се превръща в център на съществото. Умишлено употребявам думата същество, тъй като при споменатите три психопатии се прекъсва връзката със Селфа, с цялостната личност, Аза. Такова двуного е ходеща черупка, откъсната от източника си. Биоробот, лишен от Човека, социална сенчеста личност без душа. Конкретният ум и груба емоционалност присъстват, но способността за обичане, оценяването на красотата, духовното възприятие на живота се превръщат в празни думи за такива ходещи сенки. Тъжното е, че не само при олигарсите и техните пионки в парламентите, но в съвремието при все повече и по-големи маси властовата психопатия е точно описващ ги факт. Но, мъдростта на живота винаги отсява зърното от плявата!

„Фанатизмът е признак на потиснато съмнение. Ако човек е наистина убеден в своята правота, той е абсолютно спокоен и може да обсъжда противоположната гледна точка без негодувание.“

                                                  Какво е фанатизмът?

Липса на постъпателно движение, разчитане на мъртвата буква, липса на развитие, жив труп, липса на връзка със себе си, вкопчване в правилата, законите и рамките; сляпо следване на авторитет вместо зачитането му, но със свободно мислене; отказ или невъзможност да се види и разбере друга гледна точка; тесногръда зависимост от парадигма, авторитет, рамки и установени коловози; тревожна невротична напрегнатост, постоянно състояние нащрек за отбраняване на идентификацията с авторитет и позиция, която замества автентичната връзка със собствената вътрешна цялостност; филтриране на информацията през собствения вътрешен фанатичен пристрастен познавателен филтър; скачане към заключения и свръхгенерализации, черно/ бяло инфантилно мислене от типа добро/ зло, приятел/ враг, мое/ чуждо, наши/ ваши, правилно/ неправилно...; дълбока вътрешна неувереност, компенсирана чрез вкопчването в дадена система, авторитет, правила, норми, парадигма...; обсесивно прилепване към „правилната” парадигма и компулсивното защитаващо неувереността на фанатика цитиране на източници и авторитети; липсата на свободно независимо творческо мислене от по-висш тип; свръхзачитане на авторитет, но не и на съдържанието на информацията; затруднено осъществяване на дълбинни аналогии между различни познавателни системи, гледни точки и позиции; агресивна нападателност към „чуждото” и „различното”, липса на емоционална толерантност и приемане на различията и противоположностите; дълбока емоционална травмираност, компенсирана чрез зависимостта от идеи, авторитети и позиция; нарцистични личностови характеристики; емоционална зависимост към авторитет и парадигма, система от знание, емоционална „отдаденост” на тази система, на когнитивно ниво проявяваща се в когнитивни изкривявания; кучешки защитен инстинкт за нападателна агресивна защита на господаря си – приетият его-идеал в лицето на авторитети и парадигма; тесногръдие; непознаване на себе си – вкопчване в спасителните сламки на норми, рамки, правила, познавателни системи, авторитетни фигури, робство на едно ригидно суперего, ригидни правила/ допускания; често искрена добронамереност в правотата на агресивната си защита на „правилната” гледна точка при получаване на перверзно удоволствие от нараняването, причинено на „друговерците”; силен съзнаван или не стремеж за приобщаване на инакомислещите към приетите убеждения; емоционално обгрижване на „своите” – приелите същата ценностна и познавателна система, но презрение, агресия или съжаление към различните; закостеняла когниция – липса на истинска независима от вече достигнатото творческа свобода в съжденията – липса на способност за творческо надграждане и пробив, на свобода в полета на съзнанието; съзнанието, тоест работната памет + вниманието е винаги до известна степен фанатично, ако е лишено от връзка с цялостната интегрална личност и способност за самосъзнание, метакогниция, полет над себе си, ако е лишено от гъвкавост в разбирането на себе си и другите, от „влизането в обувките”, разбиранията на другия; ригидно суперего, ригидни, лишени от възможност за развитие правила, норми и идеали; преследване, но никога достигане до идеала, поради невъзможността за смелото му независещо от вътрешни (суперего) и външни (авторитети)  фактори преоткриване и  свободно собствено преживяване; вкопчване в приетата „истина” и липса на намерение, желание и способност за реална промяна;

Познавателни изкривявания при фанатизма:  Всичко или нищо – мислене в крайни и абсолютни термини като винаги, никога, всеки, никой...; Фундаментална атрибутивна грешка - тенденцията грешките на „врага” да се обясняват с преувеличаване значението на личните качества на извършителя им, без да се вземат под внимание средовите фактори. Обратното, при обяснение на собствените (и на приетата от фанатика система от убеждения) грешки се преувеличават факторите на средата, а не се вземат под внимание личностовите качества; ТРЯБВА – ригидни правила по отношение на себе си, хората и ситуациите. Алберт Елис нарича това когнитивно изкривяване „Мастербация” – от господар и аналогията с мастурбация, тоест преживяването на авторитарна нарцистична властност и доминиране; Етикетиране – вид свръхгенерализация, при която специфични събития или поведения се причисляват към по-общи категории чрез етикетирането им; Ефект на изгодата – тенденцията да правим или вярваме в нещо защото много други хора (от приетата от фанатика познавателна система – научна, религиозна и пр.) вярват в него или го правят. Свързан е с груповото мислене и стадното поведение.; Сляпо петно – тенденцията да не се осъзнават, признават и компенсират собствените грешки в разсъжденията.; Защита на избора – тенденцията да се приемат собствените или приятелски избори за по-добри, отколкото те в действителност са.; Потвърждение – тенденцията да се търси информация или да се интерпретира информацията по начин, който потвърждава собствените ни предубеждения.; Вътрегрупово предпочитане – предпочитаното облагодетелстване на членовете на собствената група от фанатика;  Позоваване на авторитет – заключението е обявявано за вярно единствено защото принадлежи на авторитет;

„ ‎Визията ти ще се проясни, когато се вгледаш в сърцето си. Който гледа навън - сънува... Който се вглежда навътре, се пробужда.“

„Търсим мотивиран, комуникативен, амбициозен, добре функциониращ в екип, словоохотлив… биоробот.“ J . Какво друго може да бъде така описаният краен екстраверт? Съвременното общество действително стимулира и толерира екстраверсията и открито пренебрегва интроверсията. Обучаващите се в университетите психолози дори са учени как интроверсията предполага склонност към невротичност… Аз бих се съгласил с този факт, когато интровертът е поставен в контекста на общество, фиксирано в повърхността на водата, но невиждащо океана под нея. Интроверсията, когато е прекалена, наистина възпрепятства индивида в интеграцията на богатия му вътрешен живот в плитките социални илюзии, следвани от тълпата. Когато обаче е модерирана, тя е основа на една богата душевност, която чудесно се социализира, но има достъп до огромното поле на несъзнаваното. Западът толкова се е фиксирал в съзнанието, че дори науката му ползва единствено екстравертни, количествено измерими методи, напълно отричащи интроспекцията и неизмеримото качество. А същественото винаги е било невидимо не само за очите, но и за най-прецизната технология. Изтокът от друга страна винаги е разчитал на взирането в себе си, откъдето черпи мъдрост, обич, свобода, познания не технологични, но хуманно стойностни. Защото какво ползва и не служи ли само за разруха външната технология без вътрешната нравственост?

Изтокът ще каже: „Този свят е Майа, илюзия, сън – истината е отвътре!“. Западът се фокусира единствено върху видимата, пипнима сетивно реалност и практически маргинализира вътрешното познание. Дори религията на западния човек приема Бога като външен на човека. Човекът е безкрайно малък, а Бог безкрайно велик. Изтокът ще каже: „Ти си част от Бога, на дълбоко ниво си едно цяло с Него, искра от божият пламък си!“.

Както винаги, златната среда е верният отговор. Да, вътрешната реализация дава всичко, което може да се нарече истинно, човешко, заредено със смисъл, обич, свобода и мъдрост, с качество, неописуемо количествено с каквито и да е измерими телесни корелати. Ако обаче телата ни и физическият живот не бяха важни, бихме си били ангели в рая. Но сме тук, в това обусловено състояние на преходност и учене от нея, наречено физиологичен живот. Когато съумеем да въплътим красотата и мъдростта на небето на земята, да спуснем царството Божие до социалния си бит, тогава сме изпълнили условието на златната среда. Ако засега човечеството не успява да го направи глобално, нека ние не спираме да се опитваме да го приложим в собствения си психодуховен и психосоциален живот!

 „Тъжната истина е в това, че реалният живот е пълен с неумолимо действащи противоположности: денят се сменя с нощта, раждането – със смъртта, щастието – с мъка, а доброто – със зло. И ние дори не може да бъдем сигурни в победата на едното над другото. Животът е поле на тази битка. Винаги е било така и така ще бъде. Ако не е – животът свършва. Само парадоксите могат донякъде да обхванат пълнотата на живота.“

Не виждам защо да е тъжна, но е истина. Опитът ми в житейската пътека ме навежда на извода, че противополюсите са в битка, когато животът е живян откъснат от принципите на Битието, Дхарма. Когато любовта, мъдростта, свободата на творчеството, наситена с вдъхновение присъстват, противоположностите не са в борба, а в любящо единение. Атомният разпад се превръща в ядрен синтез. Доброто престава да препоражда злото в отричането му, както злото отхвърля доброто, докато всъщност се нуждае от него, както сянката от светлината си. Доброто става по-меко и фино, по-истинско и зряло, когато прегърне противоположността си. А злото престава да е зло, а се преобразува в естествена градивна, витална енергия, подхранваща целостта. Мъжът люби жената, а тя го обича! А животът едва тогава истински започва, превърнал се от поле на битка, в изява на смисъла!

Орлин Баев