Страници

неделя, 17 юли 2016 г.

Правото на психотерапевта да откаже психотерапия

   
Забележка: В тази статия споменавам някои причини, които дават право на психотерапевта да даде отказ, да откаже работа с даден случай. В текстовете на описаните три случая са спестени всякакви лични подробности с цел конфиденциалност. След описанието на случаите, обобщавам причините, изложени в тях и разсъждавам върху още четири такива. Авторът запазва правото си да променя, обогатява или коригира изложението.

 Случай 1

 Долният текст е отговор на жена, посещавала ме два пъти, на която отказвам по-нататъшен прием. Премахнати са с цел конфиденциалност личните данни – име, населено място, точни подробности около актуалната фактология и конкретното описание на случая. Описана е обаче динамиката на състояние, при което обсесивно компулсивната / мизофонична симптоматика се явява само връх на масивен подводен хистеричен айсберг. Хистрионно личностово разстройство, поддържащо силни вторични печалби и защитни механизми, споменати в писмото. Жената е посещавала дълго време най-маститите имена в областта на психотерапията в България, практикуващи през различни терапевтични школи и подходи. Заявява, през позицията на нещастна жертва, че никой не иска и не може да ѝ помогне. Всъщност, невротичният хистеричен механизъм през мощни психични, социални и взаимоотношенчески изгоди защитава съществуването си. Жената съзнателно не вижда и всячески отказва да види хистерията си, но през удобно за нея отричане и изтласкване я капсулира дълбоко, тъй като състоянието ѝ практически задоволява прекрасно огромна част от динамиката и, както и ѝ носи цял куп несъзнавани изгоди. Съзнателно тя се фокусира върху връхчето на невротичния си айсберг – обсесивните прояви. Когато обаче вниманието ѝ е насочвано по един или друг терапевтичен начин към подлежащите причини, се случва инфантилен регрес, наситен с изтласкващо неразбиране и повърхностно хистрионно, инфантилно поведение.  Публикувам така загатнатото описание на казуса поради следните причини: 1) Акцентирам върху правото на психотерапевта да откаже прием, когато осъзнава, че каквито и усилия и майсторство да приложи, през динамиката, хистерично желаеща продължаване случване на състоянието, те биха били загуба на време и усилия. 2) Въпросната хистерична база, с външно обсесивни прояви, е интересен казус, който може да обогати колегите.…………………………………………………………………………………………………………………………...... 

„Относно думите ти - никъде и никога не съм ти казал каквото и да е за актуална и реална инцестна сексуалност. Подчертах това многократно. както и десетки пъти обясних какво имам предвид. Но, всеки път, въпреки интелекта ти, който е нормален, имах чувството, че думите ми потъват в бездна от неразбиране, образувана от добре утвърдили се с десетилетия защитни механизми изтласкване, изместване, актинг аут, формиране на реакция...  Хипотезата, която ти повторих десетки пъти, но която ти дори не си запомнила, а си я чула в изключително изкривен вид през липсата ти на връзка в случая с аудиалната реалност, изкривявана през споменатите защитни механизми, е следната. Това, което през практиката, опита и знанията си виждам е, че прякото ти и непряко участие в продължаващите и нелеки скандали между родителите ти, намесата ти в тях, както и пасивното им слушане, те е поставило между тях, между агресията им, която обаче е пряко свързана с либидото. Родителите в теб се интернализират като вътрешни образи в собствената ти психика - интроекти. Не може да не си чувала това, след десетки години ходене по психотерапевти - а ако не си, то отново това е "благодарение" на защитните механизми и изкривявания, през които тотално пречупваш всичко, касаещо случая ти, по един твърде инфантилно - хистеричен начин.  Та, участието ти в агресивните, интернализирани в самата теб конфликти между родителите ти (по време на които си се идентифицирала с майка си, бидейки самата ти от женски пол, а баща си си приемала като мъжа-агресор, по-късно живеещ в теб като мъжки образ, пренесен в сиблинга ти чрез механизма на изместването), се е превърнало в агресивно - либиден конфликт в самата теб. По-точно, в автоагресивно-сексуален такъв. Това означава, че контактът с баща ти, по-късно изместен в сиблинга ти, те е наранявал, през собствените ти интернализирани интроекти, които споменах. Тъй като това автоагресивно нараняване е пряко свързано на несъзнавано ниво с либидото (опозицията танатос-ерос, агресия-сексуалност, присъстваща винаги дихотомно взаимосвързано), несъзнавано си приела нараняването, изместено в сиблинга ти, като агресивно - сексуално, инцестно и на момента, когато се с случило това, си започнала да изтласкваш, да се бориш със самото усещане и преживяване - и досега. Както виждаш, никъде не споменавам за актуална инцестна сексуалност - такава липсва. Налични са обаче несъзнавани динамики, в които тя присъства психично - разликата е голяма.  Горното споменах и говорих за него многократно по време на двете ни срещи - то обаче се плъзгаше по ръба на съзнанието ти, пречупвано силно неадекватно през изтласкването и формирането на реакция. Изтласкването се случва в теб от три десетилетия, а формирането на реакция представлява автоматично емоционално наситена реакция на вербализиране и отхвърлящо - отричащо отношение всеки път, когато някой колега засегне този ти механизъм. И не само колега, но в самия ти живот. Така несъзнавано в теб е сформирана мощна вторична печалба от поддържането на изтласкването на агресивно-инцестния конфликт и повърхностното му пренасяне в сиблинга ти, партньора до теб, дори и телевизора и радиото, каращи те да свързваш мъжкия си образ-интроект с рационализирана представа за виждането/ чуването на сиблинга ти по медията.  Обсъжданите психодинамични факти са елементарно проследими, при висок интелект, но и при смело съзнание, готово да се гмурне в непознатото на несъзнаваното. 

При теб обаче и интелектът и съзнателната интерпретация на така загатнатата ти психодинамика, биват автоматично пометени от един автоматичен регрес на психиката ти в момента на докосването ѝ до тези факти. Регрес до едно детско възприятие, наситено със споменатите изтласкване, отричане, формиране на реакция, рационализация. Регресирала в такива неуспешни опити за себепознание психика, движеща се във времевия диапазон някъде от десетина годинки (когато се е случило пренасянето на вече съществуващия конфликт в сиблинга ти, с фиксацията в устата му), не по-късно от тийнейджърска възраст.  При опитите ти да осъзнаеш, извън плиткото интелектуално разбиране, което само по себе си дори отсъства, също пометено от въпросните изкривявания, пречупваш тотално себевъзприятието си, а оттам и предоставяната ти интерпретация относно психодинамиката ти. А несъзнаваното ти силно вярва, че през поддържането на регресирало-инфантилните защити и изкривявания и държейки съзнанието ти далеч от преживелищно разбиране и разширяване, вярва че има огромна печалба, че така те защитава от приеманите от него буквално (от него да, но не и в реалността) агресивно-либидни наранявания. Плюс много други социални изгоди: липса на поемане на отговорност за силен и активен професионален живот; удобно и винаги налично извинение; инструмент за манипулация през „лошо ми е“, а зад това ‚длъжен си да се съобразиш с мен!“… Поисках да покажеш съзнателност. Засега не си способна на истинска такава. Не те виня, просто констатирам. Заключението и насоките ми към теб са - визирайки ставащото в теб, понастоящем фокусираните в решение, поведенческите, хипнотерапевтичните и въобще, директните и резултатни способи в психотерапията, през които съсредоточен в резултат работя, засега не са подходящи за теб. Евентуално биха били, по скромното ми мнение, след активното ти и отдадено асистиране на психоаналитичен процес, достатъчно дълъг, така че да ти помогне да осъзнаеш и промениш липсата си на свързаност между съзнание и несъзнавано. Казвам евентуално, тъй като добрият резултат дори от такава нерезултатна, но в случая подходяща за теб терапия като психоанализата, също зависи и от теб. Засега на себепознавателно-емоционално ниво си като дете, обикалящо от терапевт на терапевт като турист и обявяващо всички за недостатъчно за неговата жертвена различност подходящи ... Това, което искам да ти кажа е, че и Господ Бог да слезе в образа на аналитик и терапевт, ако ти не пожелаеш, възнамериш и постигнеш това осъзнаване, за което говоря, той също ще бъде безсилен да ти помогне. Постигни го - започни анализа и активно и смирено асистирай осъзнаването. Тогава евентуално, при твое активно участие, а не само заплетено в отричане, изтласкване, изместване, формиране на реакция и рационализация, инфантилен регрес и хистерични вторични печалби присъствие, тогава би променила нещата. Тогава би била подходяща за ефективна, по-директна и резултатна психотерапия.

 Никой, дори и деди Божи не може да свърши твоята работа по осъзнаване. Твърдя го. Само при налично осъзнаване, психотерапевтичната работа, фокусирана в справяне е ефективна. Дотогава, може да бъде единствено фасилитираща осъзнаването.  Както казах, сега то е захванато от мощна несъзнавана хистерична печалба, проявяваща се през отричане, изтласкване, формиране на реакция и рационализация защитни механизми. Когато бъде насочено вниманието към динамиката ти, автоматично отричаш, изтласкваш, но не докосваш ядрото на проблематиката си. Казваш, че искаш промяна, но го казва едно мъничко връхче от съществото ти, докато останалите над 90% си искат ставащото, носещо хистерична печалба, разбира се, отричащо рационализираната съпротива към това твърдение автоматично го избутва, докато поведенчески видимо се държиш с детското "длъжни сте ми...". Но, както казах, никой не може да свърши твоята собствена работа! . Досега би трябвало да си прочела всичко за споменатите защитни механизми. Това обаче е само старт и не е самото осъзнаване. То е вътрешен, преживелищен факт по разширяване на съзнанието до динамиките на несъзнаваното, от интелектуално (дори това осъзнаване липсва сега при теб), в преживелищно осъзнаване. Липсва ли то, всяка, дори най-добрата работа, се превръща в механична и отхвърляна от хистеричния несъзнаван механизъм и вярването му за печалба, сформиращ външното окр случване и поведение през споменатите механизми. Затова, след двете ни ориентировъчни консултации, отказвам да работя с теб. Така спестявам време и разходи на теб, както и позволявам на друг, истински мотивиран и реално желаещ промяна човек да я случи. 

Успехи! С уважение, Орлин“ 

 Случай 2

Работя от все сърце, изцяло разкрито. Питат ме – как се защитаваш от човешката болка, тегоби, енергии? Не се защитавам – единствено любовта ме пази и чисти. Затова, когато давам всичко от себе си, а получавам садистично параноидни атаки, неизбежно заболява. Да, повод за доизчистване на собствени наличности са срещите с такива пациенти. Къде е обаче границата между реалното, смирено себепредизвикване и мазохистичната работа с неудоволствие, въпреки осъзнаването и преработката на събудения в такива редки случаи негативен контрапренос? В осъзнаването на събудените когнитивни схеми и интенционалната им преработка, разбира се. И все пак, когато терапевтът работи в натоварен график, с широка гама от нозологични единици и всякакви характерови структури и невротично изкривени възприятия, има право понякога да пренасочи към евентуално по-подходящ колега случаите, които така силно товарят. Разбира се, не всички, не бягаме от предизвикателствата. Но ако даден случай действително събужда прекалено силно негативен контратрансфер в терапевта, макар и съзнаван и интенционално преработван от него, вложените усилия са непропорционални на търсените терапевтични резултати. А терапевтът също е човек, макар предполагаемо по-съзнателен и постоянно развиващ се, но … просто човек. Казано през популярни термини, когато трудно ‚дишаш“ даден пациент, отсъствието на емпатия и автентично присъствие никак не съдействат за постигането на терапевтични резултати. Някой тук може да каже, че терапевтът е длъжен да осъзнава, преработва и неутрализира дълбоките си психични съдържания. Така е, длъжни сме и го правим. Ако обаче някой си мисли, че всеки терапевт трябва да може да помогне при всякакво състояние на всеки пациент, се лъже. И не само подготовката за работа с дадени състояния, нито пък личният опит с преминаването през тях и преобразуването им до психично здраве са това, което визирам. Самата характерова структура на всеки един терапевт е уникална, подобно на днк заложеностите, но на психично ниво. Колкото и да се чисти и трансформира даден терапевт, винаги ще има случаи, с които ще дисонира – макар и рядко. При това тук вече не говоря за количествена и качествена преработка на психодинамиката на терапевта, не. Говоря за естествен дискорд, случващ се понякога въпреки дългогодишната работа по себе си. Да, терапевтът е силно желателно постоянно да разширява съзнанието си, да поема предизвикващи това разширение случаи – да. С мярка. Защото както казах, въпреки всичко, терапевтът е просто човек и понякога не става дума за лична непреработеност, а просто за естествен характеров дисонанс. Ако някой, през раздут максимализъм и свръхобобщаващ перфекционизъм си мисли, че терапевтът трябва да може да работи с всеки случай и всякаква характерова динамика, се лъже. Дори и най-холистичният, широк, преживял две и двеста, осъзнавал се и продължаващ да разширява съзнанието си терапевт, макар и само понякога и рядко, среща случаи, с които се получава антипатично напрежение – въпреки всичко. Ако някой колега твърди друго, или не е работил достатъчно продължително и наситено, за да го преживее, или се самозаблуждава, пренасяйки изкривено  идеалистично през формиране на пожелателна реакция и рационализация актуалния си вътрешен процес на споменатия естествен дискорд.

 Горните ми разсъждения породиха спомените ми за този случай:

Човек в късните двадесет, заедно с приятелката си, влязоха в кабинета. След обичайните предразполагащи формалности, попитах с какво мога да съм полезен, какво има за решаване?

-          Гледам порно всеки ден и си правя по няколко пъти ежедневно, по няколко часа всеки път. Не мога да спра. Супер раздразнителен съм, не мога да се задържа на работа, избухвам за най-малкото. Само тя (посочва партньорката си) ме трае, но и на нея посягам често.

-          О‘к, мастурбираш, не можеш да отлагаш удоволствието и да го влагаш в професионална и социална реализация, импулсивен си, лесно палиш и се засягаш дори когато няма за какво, през активираните си несъзнавани схеми. – отговорих аз спокойно, добронамерено и доброжелателно.

-          Ти мен чекиджия ли ме наричаш бе? – каза човекът, целият почервенял, със стиснати юмруци, явно в силен афект, видимо треперещ, с поглед пълен с адски садизъм и откровена злоба.

-          Е, не, не, разбира се. Просто сам казваш, че трудно се владееш и палиш за най-малкото, което през това, което проследявам в теб, е свързано с наличието на някои несъзнавани страхове… - с обич и искрено желание за помощ отговорих.

-          Абе, някакси странно ме гледаш ти. Нещо ми се подиграваш, няма какво да ме будалкаш, знам ви аз вас психарите!

-          Ами, прав си, странни птици сме ние! – засмях се аз…

Терапевтичната сесия премина вече по-спокойно, като обаче при всеки мой опит за разкопаваща и разкриваща работа и насочване, макар и меко, през метафора и шега, през нормализиране и синхрон с лексикона и мисленето на човека, се задействаше въпросният параноичен гняв. Вътрешно прецених, че не желая да поема този случай и съответно, препоръчах на човека колега. Дали не сгреших? Дали не би било добре да предизвикам себе си? А нали, когато пациентът така експлицитно и силно проявява агресивни съпротиви, е вероятно въпреки проявите си, отчаяно да желае терапевтът, комуто се е доверил, да го понася, издържа въпреки тях и съответно, да му даде шанс за промяна?! Звучи правдоподобно. Но дали наистина се е доверил, дали наистина търси качествена и цялостна промяна? Или просто дири симптоматично замазване, с разбиране за психотерапията като за психиатрично хапче… Когато човекът истински желае цялостна работа по себе си и притежава известно осъзнаване и мотивация за понасяне на често нелеките осъзнавания и инсайти, активни усилия, насочени към трансформация – тогава си струва трудът да бъде издържан. В такъв случай, макар и нелека, съвместната работа е ползотворна и за двете страни. В случай, че психотерапията и даден терапевт са търсени с намерението „Абе, айде направи нещо, завинти ми гайките, ама не ме карай да се разкопавам, осъзнавам, пренареждам и реструктурирам!“, тогава терапевтът има право да даде отказ. Е, зависи от терапевта. Някои колеги предпочитат да работят изцяло замазващо, симптоматично насочено, което гарантира неуспеха в стратегически план… Но, за конкретния случай. За мен бе явно, че пред мен седи човек с комбинация от личностови разстройства, с водещо параноидно, при когото е нужна поне две години работа, за да се развие ниво на метакогнитивно осъзнаване. Тоест, способност за самосъзнателно проследяване на собствените психични движения. Поне две години подготвителна работа, за да се започне реалната работа. О‘к, никакъв проблем. Когато такава работа е искана, чудесно. В случая осъзнавах, че пациентът не търси това, а решение подобно на хапче, което в случая е невъзможна заявка, тъй като насочените към решение и фокусирани в резултатно справяне психотерапевтични методи при такъв старт не биха били ефективни. Съответно, дори отвъд желанието ми или не да работя или не с този случай, самата характеропатия на пациента, а по-точно импулсивната липса на контрол, дефицит на вниманието, липсата на развито самосъзнание, на фона на параноидни личностови черти, не биха позволили реално случване на терапевтична промяна. Настоях човекът да не заплаща и се разделихме. След това получих няколко телефонни обаждания с язвителен тон, гневни изблици, викове и болна агресия…

Случай 3

Случай, подобен на горния. Жена в ранните тридесет с плаваща тревожна симптоматика (генерализирана тревожност). Когато работя, го правя със сърце. За мен, ако не съумея да изпитвам искрено емпатийно приемане към потърсилия ме, всичко се превръща в кауза пердута. Наскоро колеги ме попитаха как събуждам доверие в пациентите си. През собственото си доверие в тях, беше отговорът ми. Доверие, което имам по презумпция, още преди да познавам човека дори.  А по време на психотерапевтичния процес, доверие в автентичността му, отвъд невротичните динамики. Доверие в същностната природа, в същината отвъд неврозата на социалната личност. Това сърдечно–емпатийно доверие се изразява поведенчески и в добронамерена, приемаща лицева жестомимика, следваща човека. От съпреживяваща страданието, до поощрителна и прегръщаща усмивка. В 99.99% от случаите, емпатийното поведение фасилитира прекрасно психотерапевтичния процес. В някои случаи обаче емпатията, през параноичните личностови черти на пациента, събужда негативен пренос, съпроводен със силно изкривяване на реалността.

-          Нещо ми се смеете, виждам. Презирате ме, ясно!

-          Виждам, че пренасяте образа на агресивната си, студена и нараняваща майка в мен. Нека се опитаме да направим разлика между този негативен пренос и реалността на случващото се тук! 

-          Хм, явно вие сте поредният гаврещ се с мен човек…

Издържането на негативен пренос от страна на терапевта се случва, когато е налична добра и дълбока вътрешна преработеност. Въпреки наличието ѝ обаче, въпросното издържане е болезнено и нелесно. Има смисъл, когато комбинацията от адекватна заявка за психотерапия плюс макар и в потенциал съществуващата в настоящето способност за метакогнитивна самосъзнателност, има шанса да бъде развита в бъдещия психотерапевтичен процес. В случая и двете условия отсъстваха. Заявката на жената бе: “Искам максимално бързо да се отърва от това напрежение! Понеже съм чувала, че работите бързо, затова съм тук, за да ми махнете тези симптоми, не ги издържам повече!“. От друга страна, в психиката на жената въпросната способност за осъзнаване на психичните движения бе в зачатъчно състояние, при силно изразени  характерови параноични черти, добре „опаковани“ в несъзнавана вяра в защитната полза от съществуването им и активното им проектиране в света и другите. При такива факти, една фокусирана в решения, бърза и ефективна психотерапия, каквато предпочитам да практикувам, е невъзможна. Нужен е продължителен, предимно психоаналитичен процес, в който бавно и неефективно, психичната способност за самосъзнателност и проследяване на собствените динамики, за осъзнаване на вътрешната субективност и различаването ѝ от социалната обективност, бъдат развивани плавно и постъпателно. Да, но когато такъв процес не е желан, а тревожността е не само с невротична, а с психопатна етиология (акцентуирани дезадаптивни характерови черти, присъстващи в личностово разстройство или букет от такива) породена именно от дълбоко изтласканите и капсулирани в несъзнавани печалби динамики, психотерапията може да бъде ефективна при продължителен, насочен аналитично процес. В случая такъв обаче първо не е търсен от пациента. Второ, ако предпочитанията на психотерапевта и успеваемостта му са фокусирани предимно в невротични, а не психопатни състояния, далеч по-добра перспектива за пациента е да бъде пренасочен към терапевт, фокусиран основно в психоаналитична, а не в насочена към решения терапевтична работа. След като обясних на жената, че не я отхвърлям, а с добро сърце и с реални основания я насочвам към психоаналитично работещ колега, с интерес наблюдавах реакцията на силния негативен пренос, наситен с болна, защитна агресия…


За да съкратя дългото изложение, ще добавя още някои причини, които отвъд редките и описани по-горе случаи, понякога ми дават основание да дам отказ:

1)      Обобщение на трите случая от по-горе: в горните три случаи на личностови разстройства общите причини, даващи ми основания за отказ, са следните: дълбоко капсулирани несъзнавани вторични изгоди, чието осъзнаване по никакъв начин не е желано; Подлежащи външната тревожност личностови разстройства, работата по които не е търсена, но без преработката на които психотерапевтичната работа би била сведена до тактически замазващ симптомите стрес мениджмънт, но в стратегически план би претърпяла фиаско… Далеч не всички случаи на хора с личностови разстройства, потърсили помощта ми, протичат по такъв начин и завършват с отказа ми. Напротив, при много от тях съществува достатъчно силно желание за развиване на самосъзнателност и цялостна промяна, която при тези нозологични единици се случва по-бавно, но когато е упорито преследвана, е сигурна! 

2)      Липса на силна вътрешна мотивация. Често получавам обаждания от роднини, родители, приятели, които искат да помогнат на техен близък, да го доведат на психотерапия „за ръчичка“. Такава външна мотивация обаче е твърде слаба, за да издържи на изискванията по отдадена решителност, преформулиране на проблема в учене, развиване на отношение на смирено доверие към посланията, вложени в страховете, активно себезаявяване пред обсебващите навици… Рядко, когато някой е едва едва склонен да посети терапевт по силата на външната, на близките си мотивация, успява в рамките на няколко сесии да развие собствена, вътрешна локализация на мотивацията си за себеовладяване. Затова приемам човек само когато той самият силно желае психотерапевтична работа. Тествам мотивацията му с предварителни изисквания. Това е мой избор, на който държа, тъй като степента на успеваемост, когато мотивацията за промяна е висока, нараства драстично. Затова, когато терапията е търсена за друг човек от роднина или приятел, просто отказвам.  

3)      В процеса на психотерапия, в хода на научаване на уроците, присъстващи в тревожните състояния, се постига качествен скок в осъзнаването, при който човекът се превръща я цялостна, сърцата личност. За да се случи това обаче, в първите етапи на психотерапията са нужни дисциплинирани, търпеливи и последователни усилия – изпълнение на домашните задания по работа с вътрешния диалог и базисните вярвания, редовната практика на спорт, дихателни психотелесни опити, медитация, поведенчески експерименти… Когато обаче тази работа не е вършена и продължава да не бъде вършена, а човекът разчита единствено на едноседмичните сесии, временно приключвам общата ни работа, с уговорката да продължим след известно време изпълнение на зададените насоки. Твърдя, че сесиите в кабинета са важни, но цялостният психотерапевтичен процес е нужно да продължава през всичките останали 168 часа от седмицата! Да, дискутираме причините за проявената пасивна инертност, експлицираме ги, преодоляваме ги. Когато обаче достигнем до заключението, че усилията е нужно да бъдат положени, а това не се случва, прекъсвам терапията – поне временно, докато вътрешната мотивация бъде събудена. Така човекът поема зряла отговорност за живота си, което спомага преработката на инфантилни зависими програми в него. Ако отсъства желание за поемане на такава зряла отговорност, наблюденията ми показват, че мотивацията за посещение на психотерапевт е или „платен приятел“,  „ето, аз ходя на психотерапия, а нищо не се случва“, или „Да, ето поредния терапевт, който не може да ми помогне на мен, супер специалната жертва“ (при пациент тип турист)… 

4)      Като начинаещ терапевт поемах всякакви случи. С времето на практиката си се убедих, че съм ефективен при тези, при които самият аз съм преживял качествено динамиката им, през себе си. При които съм минал аз самият по пътеката, по която превеждам човека. Аз самият съм преживявал с десетилетия генерализирана, социална тревожност, ажитирана депресивност, хипохондрия, конверзионни симптоматики, циклотимия, паническо разстройство, тежко хередитарно заекване с логофобия, бегъл собствен опит с булимията… Тревожности, които познавам с всяка клетка от тялото и квант на душата си, но които в огромна степен съм преодолял. Това са и състоянията, при които съм истински ефективен в работата си. Нямам личен опит с анорексията примерно – затова и не работя с нея… За разлика от механичната телесна медицина, при лечението на душата, въпросният личен, качествено и успешно преминат опит в преодоляването на лекуваните състояния е гарант за успешната психотерапия. Това е и истинският личен опит, отвъд „личния опит“, предлаган в теоретичните обучителни школи по психотерапия. 

5)      В момента на писане на тази статия практикувам психотерапия от десет години. В продължение на дълго време не отказвах случай. Затова поемах между осем и дванадесет случая на ден. Преди три години обаче развих ендокринен рак. Тялото ми, в опит да компенсира претоварването, създаде един вид „турбо“ орган, създаващ екстра дози ендокринни стимулатори, позволяващи продължаване на издържането на злоупотребата със себе си. Но, описал съм процеса в статия. След преминаването през това състояние, бавно и неохотно започнах да осъзнавам не само с ума, но и с клетките на тялото си, че за да продължавам практикуването на тази така изискваща професия, е нужно да регулирам натоварването. То е като при маратонското бягане. Новакът се изсилва в началото, на двадесетия километър е капнал и постепенно започва да забавя темпото, за да бъде изпреварен от опитните маратонци и подминат с километри… Опитният в психотерапията клиницист започва да планира адекватно професионалното си „бягане“ в дългосрочен план. При това въпросното планиране идва вече не от глава, от интелектуално разсъждение, но е диктувано от дълбоко преживелищен опит. Полезен и надраснат опит. Осъзнавам, че 3-7, средно 5 терапевтични сесии, са оптимум за една продължаваща с десетилетия, ежедневна практика на психотерапия. Затова сега, уважавайки се, спокойно се себезаявявам и отказвам, когато графикът ми е запълнен в предела на тези стойности. В момента на писане на тези редове, от много месеци в сайта ми стои надписът: „Поради запълване на графика, терапевтът ще приема нови случаи след премахване на това съобщение.“ … 

Орлин Баев

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук в коментарите!