Насилието в обществото. Насилието в училищата. Накъде?

 Насилието – в обществото и в училище. Накъде?

Има го, при това във все по-явен и отвратителен вид…. Спомням си времето, в което аз учех. Бях силно комплексирано и още по-силно заекващо дете.  Дали ако бях роден 20-на години по-късно, училищните ми години не биха били белязани с още по-голям от преживения от мен кошмар? Често не можех и името си да кажа, а включването ми в компания бе мит. Типичният аутсайдер, пълен проваленяк и скапаняк. Такъв ме правеше обаче не говорната ми специфика или отношението на децата, а собственото ми отношение към мен самия. Не се приемах, мразех пелтеченето си, опитвах се всячески да го крия, което само влошаваше положението. Сега като се замисля, другите деца бяха учудващо толерантни към мен. Ако някой ме отхвърляше, бях самият аз – себе си. Да, но по времето, когато учех в техникум по електротехника Димитър Ганев, Варна, социалната и психическа атмосфера бяха различни. Не ми се предъвкват плюсовете и минусите на един или друг социален строй. Ясно, че и двете са налице…

Какво беше различното ли? Ами, още от малки бяхме учени да уважаваме старостта и присъщата ѝ слабост, поради мъдростта ѝ. Ходехме на куп бригади, в селското стопанство и по разни заводи, без дори да ни мине наум за пари и заплащане. Тоест, в нас присъстваше алтруистична безкористност. Можехме да бъдем заедно, да функционираме в колектив и да служим на обща, по-голяма от малките ни личности кауза. Помагахме си. Баща ми, чичо ми, аз, винаги участвахме в строежа на някой съсед, но и цялата махала се включваше без каквито и да е подкани в нашия. Филмите,  които гледахме, ни учеха на героизъм, на жертва на малките ни интереси в името на глобални цели. Държавата бе силна, организирана – промишлеността процъфтяваше, селското стопанство даваше върхови добиви, строяха се огромни сгради и съоръжения, принадлежащи отново на държавата. Селата бяха пълни с млади хора, имаха работещи училища и детски градини. Образователната система бе една от най-силните в глобален мащаб. Имахме обучена армия и задължителна военна служба, прекъсваща емоционални пъпни върви, но и залагаща мъжество, задружност, братски дух и единство. Уважението към рода и родината бяха неизменна част от дълбоката самооценка на българина. Здравната система бе изцяло на държавна издръжка, което от редовия гражданин се възприемаше като „сигурен гръб“, добра и безвъзмездна помощ при нужда. Медиите имаха здрав филтър, цензуриращ насилието и порока. Липсваше духовността. Както и свободата на словото. Ограничаваше се предприемаческия устрем на този, който го имаше. Имаше твърде адекватни ценности обаче. Макар и лишени от експлицитна духовност, в тях присъстваше твърде зряла човещина и същностна смисленост: братство, заедност, взаимопомощ, принадлежност към хармонично цяло, следване на мащабни и качествени обществени цели, добросъседство, лоялност, семейна стабилност и вярност, сексуалност канализирана в здравите семейни граници, дух на героизъм, здраво родолюбие и патриотизъм… 

В продължение само на четвърт век, всичко казано по-горе, се разпадна и дори преобърна с главата надолу. Старостта се превърна в нежелано бреме, като уважението към мъдростта на старостта се замени от култ към грубата младежка сила, физическата красота и сухата логика, откъсната от сърцето. Користта, алчността, сребролюбието, гордостта, крайният индивидуализъм, кражбата и лъжата, бяха въздигнати на пиедестал. Забравихме как да живеем заедно, затворихме се в егоистичните си черупки и огради, спряхме да познаваме съседите си. Балоните на индивидуализма ни се надуха дотолкова, че се отучихме да си помагаме и дружим истински. Забравихме да бъдем, улисали се в това да имаме поредната препоръчвана от болната общност вещ. Медиите, без каквато и да е здрава цензура, започнаха да хипнотизират порок, разврат, все по-кошмарно и рафинирано насилие, лъжа и престъпни внушения. Държавата на практика загина, разпродаде се на вътрешни и външни олигархични интереси. Ресурсите ѝ бяха и са грабени пред очите на претръпналото, пребито от масовостта на наглото бездушие население. Промишлеността бе умишлено срината. Селското стопанство се превърна в бледа сянка на възможния си потенциал. Селата запустяха. Паразитните малцинства бяха умишлено развъждани с дискриминиращи българите привилегии. Привилегии, захранващи паразитната им психика. Три милиона българи бяха икономически изгонени от родината си (а това са практически 50% от етнически българското население), докато по-възрастните, отдали целия си живот на държавата, бяха поставени в мъчително финансово положение и така буквално изтезавани всекидневно чрез създадената изкуствено нищета. Армията – каква ти армия. Държавата бе оставена напълно безпомощна. Патриотизмът и родолюбието сякаш станаха мръсни думи. А така дълбоко бе подрита самооценката на българина, една дълбока част от която неизменно е идентификацията с рода и родината. Лекарите и болниците се превърнаха в бизнесмени и акционерни дружества, вместо в хуманни специалисти и хуманитарни организации. Образованието – гротеска на някогашното си високо ниво. Семейната структура все повече започна да губи тежестта си, което породи бум от самотни майки, възпитаващи синове женчовци, дъщери мъжкарани, при липсващ адекватен мъжки модел. Развратът се установи като желана норма. Като нови ценности, негласно бяха издигнати кражбата, лъжата, крайният егоизъм и откъснатост, следване единствено на лични, користни и тщеславни цели… С две думи: нарцистична социопатия. Политическите фигури, почти без изключение, споделяха въпросните нарцистични, параноидни и социопатни личностови особености като дълбока част от психопатната си характерова структура. А, казват, рибата се вмирисвала от главата… Единствените добри качества в условията на такова жалко робуване на примитивността в дивия капитализъм, съзирам в свободното предприемачество и свободата на словото.

Насилието в такова общество? Агресията е нормален нагон във всеки човек, без изключение. Тя и сексуалността, са базисна опозиционна двойка. Нормални са, когато са прихванати от човещината, от любовта, мъдростта, творческия потенциал и производните им множество качества. Тогава агресията се превръща в здрава мотивация, в асертивна способност за себезаявяване и реализация. Сексуалността се въздига до любящото творчество. Когато обаче човечността липсва, сексуалността деградира до неконтролирания разврат, а агресията, до ужасите на болното насилие. Когато обществото така деградира, започват да важат единствено законите на джунглата, социумът става на стадо, а човекът оскотява до нищо повече от плешива маймуна с известни логически способности. Такъв процес наблюдаваме понастоящем. На върха на ценностовата пирамида на такъв маймуно – човек, се кипрят социалната власт и сексът, а любовта, принадлежността към по-мащабни нравствени закономерности, са долу, в калта на невежеството. Загубено е познанието за собственото величие и потенциал. Идентификацията на такъв примат е единствено с тялото и социалното му първенство, дълбоко свързано с парите, печелени без оглед на начините. Всякакви средства оправдават постигането на лелеяната социална власт и сигурност, предпоставящи безкрайна сексуална свобода. Да, такова подивяване се наблюдава в голяма част от съвременния социум. Често техническото развитие се бърка с човешкия прогрес. Техниката е неутрална сама по себе си. Когато обаче се ползва от технологизирани диваци, служи за да се излъжем, предадем, злоупотребим по-бързо и мащабно един с друг, както и с хабитата си, планетата на която живеем. Накратко – когато липсват качествата на човещината, човечеството подивява, превръща се в стадо, в което насилието и лъжата са неизменно присъстващи мащабно. При това присъстващи в далеч по-голяма степен от тази при животните. Когато употребявам израза „закони на джунглата“, метафората е относително вярна. В животинския свят грозно насилие, на каквото са способни подивелите двуноги, отсъства. Когато човекът примеси базисните нагони на агресията и секса с алчността, гордостта и логическата си способност, се превръща не в животно, а в жив дявол…

Насилието в училищата? Ами, не е изсмукано от пръстите, а е проследимо следствие от социалния контекст, в който се поражда. Един от симптомите е, връхче на психопатния айсберг на едно оскотяващо човечество. Замазването на симптома обаче е плитък, повърхностен акт, който гарантира увековечаването му, когато причините не са премахнати. Ако през тийн годините е нормално да присъства известен бунт и отхвърляне на авторитети, което поведение лесно се присъединява към глобално сугестираните предпоставки за случване на насилие, то напоследък болна агресия се наблюдава във все по-ранна възраст, дори и в детската градина. Причините разгледах по-горе. Какви са обаче начините агресията да бъде прихваната и превърната в здрава мотивация, в дух на сътрудничество и добротворчество?

Дочух, че се разисква въвеждането в училищата на предмет „антитероризъм“, в който децата да бъдат информирани и тренирани как да реагират при терористични актове, как да се отнасят към емигрантите и т.н. Известен резон в подобно информиране има – но, чак пък в учебен предмет на тази тема, не. Може веднъж месечно, в часа на класния, да се дискутира тази тема, но не повече… Споменавам това, във връзка с темата за насилието в училищата, поради общия психичен механизъм, подлежащ качественото справяне и промяна в по-добра посока. Антитероризъм, в български превод, означава против ужаса, анти-ужасизъм, против-страхизъм. Ако обаче борбата срещу даден зловреден факт го изкореняваше, то полицията, съдилищата и системите за социално порицание, които общо взето не третират корените на проблема, а се борят срещу следствията им, биха направили света рай. Да, но не би. Както в индивидуалната психика, така и в социалните психични движения, борбата против страха само го подсилва. Борбата се превръща в част не от решението, а от проблема. А често на насилието се отвръща с насилие, уж в името на доброто… Вместо борба, е нужно симптомът да бъде разбран, да се проследи накъде сочи като причини за пораждането си. Дори не е нужно да бъде виждан като проблем, а като казус, като урок за научаване.

Ето, имаме този „прекрасен“ симптом – насилие в училищата. Накъде сочи този симптом?

-          Децата идват от семейство. Поне се предполага, че все още в земния социум съществува семейна система. Директната посока на „стрелката“ на разисквания симптом сочи към семейството. А още по-точно, към маладаптивните съвременни промени в него. Ако в миналото родителският възпитателен стил бе твърде автократичен, то в настоящето е прекалено либерален. Либералното възпитание обаче създава нарцисисти, които желаят винаги другите да им угаждат. Когато това не се случва, те или се депресират, или с насилие изискват съобразяване с тях. Или компенсират депресивността си с насилие… Съвременните деца често растат при самотни майки, при липсваща бащина фигура. Бащата обаче е този, който поставя адекватни граници, учи на дисциплина, на доверие в следването на здрави усилия при обща цел. Липсата му се добавя към свободията на твърде либералното съвременно възпитание. В съвременното семейство често половите роли са твърде неясни, неустановени, дори преобърнати, или дори по-неприятно, блудкаво размити. Бащите нерядко са прекалено женствени, а майките, мъжкарани. Когато към неустановеността на свръх либералното възпитание, се добави и неяснотата относно половата идентичност и роли, вътрешната несигурност в детето нараства още повече. Съответно дълбоката тревожност се компенсира дезадаптивно с насилническо поведение. Да, мъжете могат да плачат и е добре да прегърнат слабостта си. Но това се случва при дълбоко разбиране и общение с анимата, с душата, с женската си вътрешна природа, при социална мъжественост. Да, жените могат да бъдат решителни и силни – преживяване, идващо от добро познаване на анимуса, на вътрешната им мъжественост, при социално проявявана блага женственост. Тоест, оцялостяването и развитието на индивида не го прави унисекс безлично сив, а е свързано с поддържане на естествената полярност на пола му. Другата крайност в съвременното семейство, е наблюдаваното от детето и преживявано от него насилие. Насилие вербално, емоционално и физическо. Дори да не се стига до физическо посягане, семейните скандали залагат дълбоки травми в детето, които по-късно в живота му се компенсират най-често именно с насилие. Жертвата се превръща в агресор. Друг основен фактор, дезинтегриращ съвременното семейство, е нелоялността, неверността на партньорите в сексуално интимен план. Детето чувства, с подсъзнанието си регистрира изневерите, дори и на привидно съзнателно ниво всичко да изглежда наред. За подсъзнанието на детето изневерите на родителите представляват енергийни триъгълници и многоъгълници, които се вклиняват в семейната система, разбиват я, прекъсват нишките на любовта и единството. А това поражда подсъзнателна несигурност в детето, усещане за необичана отхвърленост, която занапред в живота се компенсира невротично или психопатно насилнически…  

Какво тогава е едно добро семейство? Такова с двама обичащи се и обичащи детето родители, с ясна полова идентичност и роли. Семейство, възпитаващо децата си авторитетно, с любов, но и с поставяне на здрави граници.

На това ниво лечението се изразява в създаването на училища за родители, в пропагандиране на семейните ценности, вярност, лоялност и обич.

Продължавайки да проследяваме нашия „чудесен“ симптом, насилието в училищата, виждаме обаче, че векторът му преминава през семейната система и продължава до трети родител – медиите и интернет, бълващи филми и игри, пряко или индиректно възпитаващи и хипнотизиращи в съвременното дете изкривени, примитивни и преобърнати ценности, водещи го към насилие. Медиите обаче не са някакси „висящи във въздуха“, а са пряк продукт на съвременното болно общество.

-          Виждаме, че векторът на разглеждания симптом, насилието в училищата, ни води към по-голяма система. А именно, към съвременната социална система, на която семейната система се явява само следствие. Една интересна и не така драматична причина за трудностите на съвременните деца в училище, е че образователната система е безвъзвратно остаряла. На практика е мъртва. Съвременните деца не са толкова хиперактивни, колкото далеч по-енергични, жизнени и проницателни от предните поколения. Вместо да бъдат заливани с антидепресанти, е добре да бъде видяно, че в съвремието ни, детето може за миг да кликне в компютърната мрежа и да достигне до дадена информация. Ако преди само 15-на години, ролята на преподавателя е била информираща, то в настоящето застаналият пред децата човек е нужно да ги учи как да мислят. Да мислят, чувстват, живеят. А това се постига през отработена лична харизма, умения за пленяване на вниманието, печелене на доверието, създаване на синхрон и завладяване на слушателя. Това, че образователната система, каквато е понастоящем, има нужда от мащабни промени в концепциите и практиките си, започва все повече да се прозира зад все по-тънкия воал от стари вярвания, идващи още от килийните училища… 

Образователната система на свой ред е само брънка от по-мащабната обществена такава. Това, което проследявам е, че и в училищата, но и във всяка друга социална сфера, основният фактор, индуциращ в крайна сметка насилие, е сривът и преобръщането на ценностната система в обществото и отделния индивид. В ядрото на ценностната мандала би трябвало да стоят духовната интелигентност, любовта, свободата на творчеството, които да спомогнат естественото социално утвърждаване и принадлежност, сигурност и присъствие на човека. Понастоящем обаче, в ядрото на ценностовата мандала, такава каквато съществува в обществото, стоят сексуалният разврат, властта и парите. Тъй като липсва връзка с дълбоката човечност/ божественост, които истински дават сигурност, смисъл и радост, властта и парите се ползват като социални сурогати, подсигуряващи липсващата отвътре сигурност чрез социален просперитет като самоцел. Духовността, ако въобще присъства в такава система от ценности, се превръща в маргинална приумица, изразяваща се в показна халтура, нежели в актуална духовност. Така лишен от същностно ядро обаче, съвременният човек няма как да бъде щастлив, колкото и социална власт и секс да има. Защото, при отсъстващо ядро от истинна любов и мъдрост, те се превръщат в сурогати. Може ли аспартамът да засити клетката? Не може… Тогава целта, изразяваща се в още власт, пари и социален контрол, започва алчно и себично откъснато да оправдава всички, дори и най-жестоките средства за постигането си…  

Лечението на обществото? Духовността, поставена в реален, приземен, обществен контекст. Следването на духовна дисциплина. Цензура на медиите и насищането им с култура, още култура, насоки към себепознание. Масова пропаганда на същностната ценностна система, в основата на която стоят любовта, мъдростта и творческата свобода, човещината и братолюбието. Образователни реформи, резониращи с духа на епохата (намекнати по-горе). Акцент върху пренаталното образование, важността на което, ако бъде оценявана мащабно, би спомогнало за далеч по-бързото осъществяване на качествени обществени промени. Насочване на човека към същинското в него, към божественото, от което извира човещина, наситена със сърдечен разум и благост, смисъл и вдъхновение.

Въпросният вектор обаче продължава движението си. Стига до … икономическите и политически водачи на човечеството.

-          Структурата и ценностите на обществото пряко зависят от политически експлицитно или икономически имплицитно ръководещите го властови фигури. В един по-добър свят, какъвто за радост се задава зад хоризонта, властта би била осъзнавана като огромна отговорност и затова би била търсена от хора действително чисти, нравствени, сърдечни и духовно интелигентни, готови да поемат такава нелека отговорност. В съвремието ни, както е предречено и в древните веди, властовите фигури са най-примитивните, нагли, социопатни индивиди, прерязали връзката с всичко човешко – не хора, а плешиви, нещастни маймуни. Маймуни, проектиращи и повличащи в собствения си нещастен ад цялото човечество. Който има уши, чува за какво говоря. Който има очи, гледа и вижда процесите на глобуса ни.

Промяната на това ниво? Според скромното ми мнение, ще се извърши с цялостната обществена, в посока добролюбие промяна, идваща от все по-мащабната трансформация на отделния индивид, а оттам и на обществото. Цялата планета постоянно и все по-бързо повишава честотата си на трептене и все повече люде следват този все по-радостен пулс на любовта, мъдростта, истината. Не са нужни въстания, не са нужни сваляния на правителства и икономически системи силово – защото злото със зло не се побеждава, а тъмнината с тъмнина не се осветява… Трансформацията вече тече, неизбежна е, а всяка съпротива към случването ѝ би приличала на блъскането на прилеп в светлината на любомъдрието…  

Нека със скромните си усилия допринесем за тази промяна, мили читателю!

Орлин Баев