Мотивация, амбиция и маладаптивно програмиране

Мотивация, амбиция и маладаптивно програмиране

Забележка: Долният текст представлява разговор в писма между мен и жена, тревожеща се за, според нея, слабата си амбиция. Целият разговор можеш да намериш в сайта http://beinsadouno.com , в рубрика "психотерапия онлайн"

Н:

Здравейте! Виждам, че помагате на доста хора. Искрено Ви моля да обърнете внимание и на моя проблем. Проблемът е следния - липсва ми амбиция. Няма сфера в живота, която да ме влече и вдъхновява. Изчетох доста книги за самоусъвършенстване, за личностно развитие, както и за силата на визуализацията. Цял живот слушам как трябва да уча, да се развивам и да се усъвършенствам в дадена сфера. Но проблемът е, че абсолютно нищо не ме вдъхновява. Преди да се омъжа и да родя две деца си мислех, че това е моето призвание - да седя вкъщи, да готвя и чистя, да си поддържам дома и да си гледам децата. Родих породени деца, които се гледат много трудно, понеже са много палави, злояди и не искат да спят (да са ми живи и здрави!), попаднах на най-отговорния съпруг, който удовлетворява всичките ми желания, дори и в моментите, в които не сме били добре финансово. В крайна сметка се оказа, че и да си седя вкъщи не ме удовлетворява. Радвам се, че станах майка - може би това е нещото, което ми осмисля съществуването. Макар, че аз продължавам да смятам, че все още животът ми няма смисъл. Като цяло животът ми е супер, хората ме намират за много красива, цял живот съм се радвала на много обожатели, дори всичките ми близки са ми казвали, че не могат да повярват как може човек с моята външност, който може да постигне много, да не е никак амбициозен и да си стои на едно положение. Имала съм възможности да се омъжа за богати мъже, които искаха да ми свалят рая на земята, но според мен хората, които имат много пари не са качествени и като цяло не съм типичната жена в това отношение. Винаги съм предпочитала да имам свестен и морален човек до себе си, отколкото да се радвам на злато и пари, но тялото ми да бъде ползвано от кофти мъж... Цял живот се мъча да науча един език... доникъде не съм го докарала. Майка ми заема доста висок пост и ако бях амбициозен човек, щях да постигна много.... но не съм. Завърших успешно висше образование, но пак насилствено... защото обществото го изисква. Единственото, което може би ме радва е да имаме финансовата възможност да пътуваме с мъжа ми и децата, т.е. семейните почивки много ме радват. Но това с нищо не ми помага по отношение на амбицията. Когато бях малка бях певица, дори печелих много първи награди, но благодарение на това, че майка ми ме буташе да пея, защото виждаше таланта в мен, нямам никакво желание да развивам тази част от себе си. Като цяло не виждам никакъв смисъл от живота. Може ми ако знаех, че след смъртта има още нещо, може би шях да бъда по-надъхана. Като цяло не виждам смисъл цял живот човек да се трепе да работи, да учи и да се развива при положение, че ще отиде накрая три метра под земята. Единственото, което искам е да намерим с мъжа ми начин да увеличим доходите си, за да могат децата ни да се чувстват добре... не че сме бедни и незадоволени, по-скоро сме от средната класа. Да речем, че два-три пъти в годината имаме възможност да отделим около 1000 лв, за да си направим екскурзийка с децата. Но въпреки, че имам такова желание по отношение на увеличаването на доходите си, пак нямам амбицията да си размърдам мозъка, за да се случи. Хем го искам, хем не виждам смисъл в този живот за нищо. В тази връзка винаги съм се чудила на хората, които искат да стават известни и искат да стават звезди... защо за Бога им е това? За да гъделичкат егото си? Това ли ги храни? Що за храна е това? Изключително апатична съм към всичко. Когато съм вкъщи нямам търпение да отида на работа, когато съм на работа - нямам търпение да свърши работното време и да се прибера вкъщи. В момента, в който се прибера и пак изпитвам същото чувство... Бях записала още едно висше, за да докажа на себе си, че мога да съм амбициозна.... но не го докарах доникъде. Иначе имам една магистърска степен, но какво ли от това... Това, което записах и не успях да завърша е Реторика - записах я, защото си мислех, че съм стеснителна по отношение на общуването ми, но като тръгнах на лекции и като се запознах със състудентите ми, установих, че 90% от тях си имат доста сериозни проблеми с общуването и, че не съм част от тях... изкарах два семестъра и реших, че и това не е за мен... След всичко, което научих там, установих, че човек по отношение на говоренето си не може да се промени чрез учене. Или го имаш дар словото или го нямаш. Аз по-скоро го нямам... това и беше причината да запиша. Изчетох доста учебници и книги, но нищо... все още нямам желание да развивам дар словото си. Не мога да си обясня защо изпитвам такъв мързел да мисля - нямам никакво вдъхновение дори да мисля... и се чувствам нещастна от това. Изключително апатична съм към всичко! Моля ви, помогнете ми!

Орлин:

Според мен, казусът ти се свежда до два централни фактора:

1) Представата на другите в теб за амбиция, интернализирана като собствена такава.

2) Действително непознаване на себе си, от което следва реално безсмислие. Част от непознаването е свързано с горната точка.

....................................

По първа точка: Майка ти е на висока обществена позиция и вероятно те е тласкала към амбицизна кариера ако не с думи или поне ако не само с думи и отношение, то със самото си поведение и пример. Красива си, а представата на хората за красивата успяваща по амбициозен начин жена също е в противоречие с това, което си ти. А това, че си чудесна майка, работиш, грижиш се за мъжа и децата си, вече никак не е малко. По-скоро влиянието на другите, което приемаш за свое, отколкото същността ти, те тласка към лелеяната от теб амбиция. Всъщност, амбицията е бягство от страха от провал и нищожество. Тя е изгаряща болезнено страст, подхранвана от сенчести страхове. Великите мъдреци винаги твърдят, че колкото повече страст (амбиция), толкова повече нещастие има в живота на човека. Защото задоволяването на амбициите единствено прехвърля щенията им в още по-амбициозна плоскост, а подхранващият целия процес страх става още по-перманентен и устойчиво силен. Амбицията е бягане от сянката. Ако сама или в процес на психотерапия осъзнаеш натрапените ти отвън представи за стойностен живот, свързани с амбицията и ги разделиш от Себе си, ще можеш истински да оцениш това, което си и вече се случва с теб. Тогава се доближаваш по-плътно до Себе си, познаваш действителните си потребности повече, което разтваря пространство и за още по-цялостно себепознание.

По втора точка: ето някои насоки към по-холистично себепознание:

- Психотерапия - в нея анализираш и осъзнаваш характера си, перцепцията през която пречупваш мирогледа си, присъстващите в теб модели. Осъзнаваш и че можеш да промениш това, което е добре да се промени, тъй като спира допира със същината ти, от която идва смисълът. Правиш го. 

- Четене на добри автори: Учителят Беинса Дуно, Омраам Микхаел Айванхов, Ошо, Оробиндо, Сергей Лазарев, Вивекананда, Рамакришна, Хегел, Патанджали, Сидхарта Гаутама и посветените на словото му множество сутри, адвейта веданта, исихастки правословни писания, тантрите, упанишадите и т.н. и т.н. Споменатите автори и школи са само податки. Четенето ти помага да се ориентираш, да потърсиш и намериш, но и да тръгнеш по собствения път към самата Себе си, както и те мотивира да продължаваш да го следваш. 

- Медитация - от водена вещо визуализация, до чиста медитация. В нея, през смиреното доверие, се свързваш практически със Себе си, с източника на любов, мъдрост, свобода и смисъл,  с творческия си потенциал. Любящият смисъл, до който води медитацията, прелива от мотивация за проява. Тогава не си амбициозна, а си творчески мотивирана. Не можеш да не твориш, защото започваш да се пръскаш по шевовете. Да, разлика между его амбиция и вдъхновена мотивация има. Струва ми се, че търсиш по-скоро такава мотивация!

Н:

Благодаря за своевременния отговор! Снощи, когато прочетох това, което сте ми писали, нямах търпение да дойда на работа, за да мога да Ви отговоря... Цяла нощ си мислех за Вашите думи... 

Вашият отговор ме зареди някак си с по-различна енергия, непозната досега за мен. Днешният ден е по-усмихнат за мен - сякаш във всяко нещо виждам любов, колкото и странно да звучи... Накъдето и да се обърна, каквото и да видя, сякаш изпитвам хубаво чувство към него... както и някакво непознато спокойствие. Странно е за мен, но в същото време ми е и интересно.

Може ли да ми дадете съвет относно медитацията? Когато се отпусна да медитирам нещо конкретно ли трябва да си представям? Как се случва всъщност този процес? 

Орлин:

Радвам се - обаче е временно. Когато сама се научиш да пускаш его контрола в медитация, ще е почти постоянно с теб.

Не пропускай психотерапията и книгите обаче. Психотерапията на приземено пси ниво развързва когнитивни възли, без което по-натам се буксува. Книгите разширяват мирогледа, но и мотивират стъпките по пътя към Себе си.

Медитацията. В началото е нужно да имаш отделено време за това. Сутрин и вечер примерно. Ако спиш що годе нормално, добра идея е да посрещаш изгрева. Ако има морски бряг или хълм до вас, о'к, но и от терасата е същото. Има блок отпред - никакъв проблем - заревото пак е там! Ако е слънцето, хубаво, ако е свещ, добре. Ако е наблюдение на дъха, чудесно. В ранните деветдесет работех като въоръжена охрана в един склад с ценни стоки - през нощта наставаше мистична тишина и само една лампа се чуваше - силно жужене. Просто потъвах в звука. Сякаш ме водеше в един различен свят на обич, виделина, човещина и сърдечност... Та, имаш си време за своите сесии - 20-30 мин. стигат. Ако ще се запознаваш с йога, малко дишане, известна позиция на тялото, прав гръб... Но, може и по други начини. Състоянието е еднакво, а традициите, които водят до него, са много. Едно е слънцето, но много пръсти го сочат. 

Та, сядаш, успокояваш дишането, отпускаш тялото. Постепенно тялото сякаш натежава, почва да изчезва. Тогава ще забележиш или вече виждаш, че дишането се е забавило, последвало е отпускането, станало е фино, почти незабележимо, медитативно. В йога го наричат кайваля - дишането на медитацията. Да, тялото се отпуска все повече и кара и дишането да го последва. Дишането релаксира до медитативно и тялото още повече потъва в блажено доверие. Не е нужно кой знае какво да правиш - медитацията е да не правиш. Както си седнала, умът ще ти каже 1001 неща, ще ти напомни за чиниите, които чакат да ги измиеш, за сиропа на децата, за служебната задача, за онзи телефонен разговор, който трябва да проведеш или когато телефонът звънне, да скочиш и отговориш. Това е твоето време и както оставяш телефонът да си звъни и спре, така и всички тези мисли да идват и си отиват. Сега, когато се случва его незнанието, се вадят свързаните с него тревожно-виновни програми - изплуват. Тогава медитативният избор е да отпуснеш его защитите, с които си свикнала. Рационализациите, нащрека, предъвкването, потискането, стягането. Да, точно така, правилно чувстваш - да се отпуснеш, да оставиш да преминат - Let go! Заедно с отминаващите и разтварящи се защити, се топят и страховете. Няма кой вече да ги определя като такива, а и нищо не ги поддържа - случва се чудо, трансформация. Едно обемно пространство на обич, светлина и волност обхваща вехтите програми и започва да ги топи. Не е нужно с ума си да разбираш медитацията - мхм, никак даже. Можеш обаче или да го оставиш да притихне смирено, или да позволиш на его незнанието и загубата на невротичния контрол да бъдат погалени от любящат амъдрост извътре. Просто се случва, естествено както слънцето изгрява, сега когато оставяш перестите облаци на автоматичните мисли, купестите облаци на предъвкването и слоестите облаци на дълбоките програми в теб да отминат, когато сега непривързано ги пуснеш. Непривързаност, да. Не помни тази дума, тъй като дълбоко в себе си знаеш как свободата ти иска преживяването на смисъла ѝ в пълната ѝ естественост. Ако знанието е да трупаш битове информация, то в медитацията отпускаш, разрешаваш да не знаеш - за да се установиш в автентичната си мъдрост, която вече познава смисъла, любящата мотивация и радостта да живееш от сърце и душа! 

Спомням си в казармата, вътрешни войски в Нови Пазар, по време на нощните караули, вървях с малки стъпчици, с автомата на рамо, в хрущящия сняг. Тишината бе така наситена, че сякаш един друг свят проникваше в този. Свят на хармония, обич, безкрайна сила и преливащ смисъл. В медитацията, когато си потънала навътре, си в транс. Когато след време я живееш и сега четейки тези редове, вече сърдечно я предчувстваш и преживяваш, целият живот се оказва проникнат от този божествен свят, от медитацията. Тогава или сега вече не си в откъснат транс - той е само начален допир, стартов пробив - целият бит е насища с живота от сърце! 

В медитацията си здраво стъпила на земята, умът е тук. Просто съзнаваш, че не си този ум, а той свързан с консенсуса за социална реалност качествено, може да замълчи или да работи, когато Ти му кажеш. Съзнаваш, че Ти си много повече от ума, чувствата, телесния скафандър. Вечност си, която само з амалко играе играта на бинарното училище, земния живот. Наблюдател си. Когато отначало наблюдаваш дишането, молиш се, фокусираш се в мантра, идея, визуален или звуков стимул, вниманието се фокусира. След време започваш да наблюдаваш как вниманието на ума ти се фокусира, смирява се, отпуска се, прекланя с доверие в безкрая глава. А Ти - вече самосъзнанието ти е в зрителя, душата, вечността. Отначало е само усещане. Постепенно прераства в допир и сливане с цял един свят - с целокупния, божествен свят. Тогава си свързана. Тогава целта на религията (религаре - ресвързване) започва да се случва. Свързана и единна си с Битието. Започваш да осъзнаваш, че си част от разумен промисъл, че всичко е синхронично и няма случайности, че и космите на главата ти са преброени, но и че си сътворец на твореца, пламъче от огъня Му си!

Н:

Благодаря Ви отново за отговора. Започнах да чета на Ошо - Творчество. Надявам се да ми отвори очите и душата, за да успея да намеря творческата мотивация в себе си. Искам да се заобичам, но повечето книги, които съм чела преповтарят по различен начин едни и същи изтъркани неща. Надявам се сега да съм попаднала на по-различна книга. Искам да имам самочувствие и да изпитвам любов към себе си. Мисля, че това, че не изпитвам любов към себе си също се явява като голям проблем. Има хора, които са ми казвали колко много ми се възхищават, но аз не мога да разбера на какво се възхищават. 

Орлин:

"Искам да имам любов!" - и Ошо ще ти го каже. Махни искам, махни аз имам, тогава остава любовта! Искането ти пречи! А мотивацията, тази творческата - тя е нещо различно. Тя е любяща, приемаща всеки страх от провал, малкост и "не ставам". Позволявайки си да си най-нереализираната не ставаща, тогава си Себе си, ставаща за всичко!

Н:

Вие ме изпълвате с наистина необяснима енергия!

Орлин Баев, психотерапевт