Лоното на живота - медитативен скрипт

Сега, когато чуваш гласа ми, докато тялото ти се намества и разполага все по-удобно – пусни всичко, което иска да излезе, да го направи. Да се отпуснеш, или да се ядосаш, да потънеш в релаксация, или да нервничиш. Има ли нужда да ги противопоставяш, когато отдавайки се осъзнато на тревожното нервничене, можеш да потрепериш с радост, която прегръща точно това напрежение, мхм, да, точно това усещане. Когато оставиш всяко противопоставяне да си отиде в това психично айкидо, напрягането се превръща в пътуване към отпускането. Колкото повече с удоволствие наблюдаваш и галиш със светлото си внимание това или другото напрежение в тази или онази зона на тялото си, толкова повече спокойствието от зоните на доверието се прелива и залива, погалва и помита, включва и обема, завибрирва и прихваща тези заряди в себе си, в още по-естествено и плавно, сигурно разстилащо се в теб сега или след малко, когато се случи спонтанно, спокойно отпускане! Да! …

Съзнанието може да подскача като муха пред бездната от безкрайно вдъхновение. Позволи му да подскача. Докато го прави с мислите и заплитането в самата себе си, тази муха не е нужно дори да познава импулсите на потенциала. Прекалено малка е, за да обеме в малкия напръстник на съзнателното си вместилище океана от обич, сила, виделина. Някакси, странно как обаче, цялото ментално жужене, когато сега е все по-обемано от вълните на този океан, без да иска или не, застива смирено пред величието му, както човек седнал на ръба на Гранд каньон, се чувства като точица на хълбока на слон… 

Познавайки нищожността си, тази точица смирено разтваря присъствието си до нула, през която преминава всичкото. Кръгче, знаещо, че е само кръгче, чиято роля е да пропуска съдържанието на любомъдрието, носещо свобода!

При всяко издишване, да. Това потъване в смиреното доверие, при всяко издишване. Все по-тихо и фино издишване, водещо съзнанието надолу, надолу, надолу и навътре,  нагоре, нагоре, нагоре  в трансформацията, към океана на несъзнаваното, към разширението на сливането в тази адвейта  - недвойнствеността на целостта ти! Докато съзнанието се люшка от това към онова, величието на подсъзнанието ти бива прегърнато от светлината на свръхсъзнанието, в тази прегръдка на любящо сливане, в която съзнателният ум започва да трепти във възторга на тишината, знаеща отвъд знанието, в мъдростта на виделината ти!  Когато умът се върти във вечните си лабиринти, душата ти предчувства сливането с духа ти, анимата ти бива прегърната от анимуса ти, Шакти блажено се отдава в обятията на Шива. Колкото повече умът иска да подскача, толкова повече безкраят на потенциала навлиза и обема, докато не е нужно каквото и да е, за да осъзнаеш тишината отвъд понятието за тишина, във вакуума, отвъд разбирането за вакуум. Там, където гласът на безмълвието шепти без да шепти с гласа, който го няма, в сърдечния ти разум! Да бъдеш Себе си, да – любяща, автентична самоувереност, там където потокът от творчество, за да бъде пропуснат, кара егото да притихне още повече, като дори очертанията на тази нула се превръщат в нищото, съдържащо всичкото!

„Общоприетото мнение е разруха на душата!“, казва мистикът. Сега, когато все по-магично се случва доверието или докато това отпускане води навътре в разширеното съзнание в съня, познаваш Себе си, отвъд клишето на сивата норма, стадното мислене и тясното съглашение за реалност. Да, Себе си – тогава, сега и завинаги тази самоувереност вече е и ще бъде, в теб, пребъдвайки в широкото пространство на това океанично преживяване. Бог и ти, едно! Ти, пламък от божествения огън! Да бъдеш Себе си!

„Обърни лице към собственото си лице. Освен теб, няма никого.“ Красив коан! Чувствайки или интуирайки красотата в посланието, все по-дълбоко в транса на потъване в съня, съзнателно извади Себе си от себе си, обърни се и се взри в лицето си. Виждаш само него, навсякъде, във всеки и всичко. Без да правиш каквото и да било, аналогията в метафората случва посланието… не разбирайки, знаеш как през себе си виждаш всеки и себе си отразяваш във всеки и всичко. 

Обиквайки Бога в Себе си, обичаш Бога в ближния си, в дървото, птичката, в чувстващите същества, сега когато го преживяваш. Дори скептиката не може да направи нищо, когато както майка оставя малко дете да лудува, я погалиш с обичаща закрила. Да – тогава съмнението зад нея се стапя и умът се отпуска във все по-дълбокото доверие в потенциала си!

“Остави мълчанието да те отведе до лоното на живота!“

…………………………………………………………………………………………………..

Текстът в кавички: мистикът Руми

Орлин Баев