Как се освободих от страха и тревожността...

 Как се освободих от страха и тревожността...
(Кликни на линка за оригиналния текст)

Тревожните разстройства са една доста актуална тема! Все повече и повече хора преживяват това състояние! В тази статия ще споделя моят личен опит, с който се надявам да допринеса на повече  хора да повярват, че могат да се справят с това изпитание, което им поднася животът! Справянето и трансформирането на страха ме насочи към професията, която практикувам днес - хипнотерапевт! Благодарение на тежките уроци, които научих чрез страдание, болка, хиляди часове на безсъние и изтощение! Днес аз съм сигурен и вярвам, че всеки човек има ресурса, с който да преобърне житието си към по-свързано с истинските нужди и заложби, тлеещи дълбоко в него.

                              Моята история... Историята на един обикновен човек...

    При мен нещата започнаха 2012 година. Работех, като готвач, давах 14 часови смени. Постоянната работа, стресът  и забързаното ежедневие, натоварено с безкрайно много задачи не ми давах възможност за почивка. Работех, спортувах, излизах, но енергията на моменти свършваше и се чувствах тотално изтощен. Спомням си, че когато ходех на работа, имах едно усещане, че сякаш не съм там. Замаян, отделен, сега вече знам, че е било дереализация и деперсонализация. Това беше първият мой сблъсък с такива непознати за мен усещания, но съумях някак си да ги пренебрегна и да продължа. Тогава отхвърлих тези усещания, с лека ръка. Нуждаех се от пари, време, нови контакти, развитие. Нямах време за глупости!

  Така заминах на да работя в Норвегия, отново като готвач. Бях много развълнуван. Нова среда, нови хора, много пари. Всичко беше повече от прекрасно.Но  липсата на социални контакти, завишеното работно време (6 работиш, 1 почиваш), стресът и пиперливият характер, който имах ме доведоха до първата ми паник атака! Още си спомням този ден! Имахме много работа в ресторанта, колегата ми беше тотално неадекватен, а шефът ми постоянно търсеше от мен отговорност, дори и за чуждите постъпки! Не можах да издържа, развиках се, треперех от нерви и тягостно вътрешно напрежение! Започнах да усещам сърцето ми как бие, като лудо, лявата половина на тялото ми се схвана, едвам се мърдах, мислех си, че това ще е последният ми ден на този свят! Закараха ме по спешност в болница! Докато, чаках да ме приемат, тялото постоянно се тресеше, нямах никакъв контрол! Мислите в главата ми се търкаляха една след друга! Помислих си, че тук свършва всичко! Помислих си, как близките са ме изпратили в чужбина, като  здрав човек, а след този ден, същият човек ще бъде прибран  в ковчег! Хиляди мисли, неописуеми усещания  и едно докосване със смъртта ме преследваха! Ходех едвам, едвам из болницата, не можеш да седя на едно място.Дойде и моят ред, докторът постави диагноза - нервна криза! Даде ми едно хапче и ме посъветва да си почивам! 

   Почувствах облекчение, че е просто нервна криза! Почувствах радост, че ще живея! Но предприех, обратно пътуване до България с цел почивка и контролни прегледи при специалисти! Имах едно постоянно усещане за стягане в корема и гръдният кош! Свързвах го със сърцето. Бях сигурен, че ми има нещото на сърцето! Трябваше да се прегледам, трябваше ми адекватно мнение! Трябваше да съм сигурен, че всичко е в  нормите и е под мой контрол.

  Прибрах се в България, от срещата ми с близките, от стъпването на родна земя, напрежението поотмина. Преминах през невролози, кардиолози, личния лекар! Всички казаха, че съм в отлична форма! Само лична ми предписа Деанксит, като ме посъветва о пия 20 дни, за да се стабилизирам напълно. Послушах я! Започнах приема на хапчетата, позабавлявах се в България, но трябваше да изкарвам пари, трябваше да се доказвам, трябваше да покажа, че съм мъжкар и че аз мога да се справям с цената на всичко! Само слабаците не могат, така разсъждавах, тогава.

  Отново заминах в Норвегия! Учудващо, но времето минаваше и аз не се чувствах идеално зле! Имах едно усещане, че нещо не е наред, но не знаех какво е всъщност! Изпитвах някакъв необясним страх от доста малки неща. Щом носът ми потечеше, имах усещането, че кръв тече от него! Веднага отивах да се огледам дали наистина е така.  Постоянно се проверявах! Щом усещах тежест в гърдите, започвах да чета какви болести провокират този симптом!  Четях за физиологическите симптоми, сърцето, кръвното налягане, инфаркти, инсулти. Постоянно се следях, треперех за  здравето си, но по никакъв начин не промених нито ежедневието си, нито поведението си спрямо останалите!

    Аз бях от онези хора, които се налагат, хора, които държат вечно да са прави, хора, които държат да бъдат поощрявани и забелязвани! Грешката и провалът  нямаха място в моя живот или аз съм прав или другите грешат! Това бяха опциите и възгледите, през които преминаваха дните ми. 

  Постоянно държах всичко да зависи от мен, не допусках съвет! Аз вярвах, че аз имам най-адекватно и оптимално мнение за всичко! Сигурен съм, че хората, които ме познаваха в онази светли със зор са ме издържали! Постоянно подлагах хората на изпитания, исках да ми се доказват! Разделях хората на по-важни и по-маловажни! Често пъти, това ме обричаше на самота, но аз знаех, че другите са в заблуда!

  След едно такова поведение и един вечно съпътстващ ме страх, дойде зимата в Норвегия! Слънцето изчезна, то рядко се прокрадваше само за час , два и то по обяд! Тъмнина! Обхвана ме депресия! Едно постоянно безсилия! Липсата на светлина и многото разхищение на енергия си оказа влияние, не само върху мен, но и върху колегата! Той започна да пие, за да утеши мъката и някак си да се адаптира. Аз не пих! Не намирах утеха в нищо! Сполетя ме тягостно безсъние! Не можеше да спя ден след ден! Дори докато се опитвах да заспивам, тялото ми подскачаше, имал съм моменти, в които съм се задушавал, докато спя, дори! Скачал съм и съм викал от уплаха! Кошмари, смърт, гробища това бяха само част от съновиденията, които идваха при мен, когато успявах да задремя!  Нещо се случваше и нещата рязко излизаха извън контрол..

   Бях свикнал да бъда постоянно силният и вечно контролиращият, но това безсъние беше извън моя обсег на действие! Бавно ден след ден гаснех! Желанието ми за живот се изпари! Спрях да се храня! Спрях да се смея! Спрях да общувам с хората, сполетя ме депресията! Аз нямах ресурс, с който да преборя това състояния! Не знаех, срещу какво се изправям, не знаех, как да продължа напред! Оказа се, нямах планове за такъв развой на събитията. Всички мой планове за розовото ми бъдеще се размиваха ден, след ден. Едвам тлеех. Лицето ми беше станало восъчно, жълто, бях сигурен, че смъртта наближава! Имах само едно желание, да я посрещна вкъщи! Последната нощ беше ужасна, ходих няколко пъти до болницата. Молих се за приспивателни. Докторът се смили и ми даде едно хапче, като ми каза, ще спиш 16 часа. Прибрах се изпих го и след 1 час бях буден и треперещ. Трябваше да избирам, опитах всичко в там, трябваше да намеря начин да се спасявам.

    Зарязах всичко, дори не отидох на работа, не се обадих на никой! Потърсих помощ само от един приятел Стефан! Той ме посъветва да си ходя, след като ме видя как изглеждам! Закараме до летището още сутринта, имаше самолет, който излита след 40 минути! Цената на полета беше 1600 лв! Аз знаех, че няма да мога да изкарам до сутринта! Усещах, че органите и системите ми ще откажат! Взех билета, сбогувах се с него и потеглих към вкъщи!

  Когато се прибрах вкъщи се чувствах освен унизен, че съм се преда и разочарова себе си, чувствах се смачкан, изнасилен от животът! Тялото ми постоянно се тресеше, очите ми бяха изгубили блясъка си! Не исках нищо, исках само няколко минути сън! 

 Имах късмет, семейството ми  да запази адекватно поведение! Майка ми ми даде сънотворни  и така няколко дни пиех хапчета и след това ме заведе на невролог! Тялото ми беше много схванато, болката в гърдите не можеше да се издържи! Невролог постави диагноза- депресия и ми изписа - ксанакс! Въпреки ужасът и дълбоката празнота, която изпитвах, аз се отказах да пия хапчетата, когато разбрах, че са на наркотична основа!

  Реших да посетя психиатър! Благодаря на Бога, че този не беше от убийците изписващи тонове лекарства! Даде ми сънотворно, деанксит  и неолексан! Позакрепих се!
Тогава звъннах на Стефан от да му кажа, че съм по-добре, а той се просълзи по телефона и ми каза, че просто с тия пари от билета съм си купил живота наново.
     Но енергията се беше изплъзнала от мен, трябваше да я наваксам по някакъв начин! Аз така или знаех, че ще умра! Усещах смъртта, как ми диша във врата! Това ме плашеше, трябваше ми адреналин!

  Започнах да ходя по казина ида залагам! Исках поне  последните ми дни да са щастливи, исках да усещам отново онзи контрол, онази власт, които ми вдъхваха искрици живот! Имах афинитет към хазарта, винаги ми е харесвал. Винаги тръпката от залагането ми е допадала! Едно време играех сварка в училище, после покер, но казиното беше различно! Там си важен, там ти казват "Добър вечер", "Заповядайте", отнасят се с уважение към теб. Там ти си владетелят! Стига да имаш пари, владееш всичко, а вкусният адреналин, който се отделяше, не можеше да бъде заменен с друго усещане!

   Станах зависим, комарджия!  Всяка вечер си намирах оправдания да посещавам това място! Всеки път, когато отидох сумите нарастваха главоломно! Опитвах се за момент да спра, но това беше безрезултатно! Нещо ме влечеше натам! Искаш отново да седна на машинката, исках да усещам онази атмосфера, на хора, които обичат риска! Хора, които си позволяват да залагат! Това бяха за мен живите хора! Но тези хора, всъщност бяха живи само, докато имат пари! Свършеха ли им парите те ставаха изхабени, захвърлени, сиви също като мен!
 Започнах да играя с все по-големи и по-големи суми! Докато не, дойде моментът, в които отново бях прекарал 14 часа в постоянна игра, загубвайки  всичко! Дори бях взел и заем от един мой приятел!

   След като загубих всичко реших да се прибера да си почина и да анализирам ситуацията! Имах малко пари вкъщи, но когато преспах за 2 часа, още се тресях от вълнение! Взех, всичко, което имах и го изиграх отново! Останах с 10 лева, нямах пари за нищо! Бях станал, от онези гултаци, които си мислят, че са голяма работа, а всъщност за кухи, празни, жалки хора, бягащи от проблеми и себе си.

   Все още имах някакъв останал жив разсъдък в главата си. Тогава съумях да се изправя срещу себе си и да си призная, че имам проблем!  Проблем с хазарта, със себе си! Аз бях зависим.Трябваше ми решение!

  Ограничих контактите с тези зависими хора, записах си една компютърна игра и постоянно играех! Върнах се към спорта! Взех си успокоителни, с които да потуша възбудата! Усещах абстиненцията как преминава през тялото ми! Треперех, не спях, исках да залагам! Постоянно да играя! Със сетни сили по прекъснах отчасти това влечение! За да се откъсна напълно, реших да замина отново в чужбина! Заминах в Шотландия!

    Мрачно, сиво, дъждовно време! Не ми харесваше! Но сега аз трябваше да бягам и от хазарта и от страховете си. Нямаше връщане назад, аз никога не се отказвах! Намерих работа, живеех привидно спокойно, но постоянното усещане за страх не ми даваше отдих! Смених работата с още по-добра, но безсънието отново и отново ме преследваше! Докато работех, бях толкова изморен, че знаех, прибра ли се веднага заспивам. Но прибирах ли се, не можех да мигна! Месеци наред, по този начин! Работа безсилие, безсъние! Докато работех, усещах изведнъж някакъв парализиращ страх, който буквално бушуваше из мен!  Тялото вече не можеше да се възстановява, психически отново рухвах. Бях постоянно изнервен, изтормозен. Абсолютно нищо, не исках, само няколко часа сън! За жалост, сънят беше просто блян! Изплъзваше се постоянно от ръцете ми! Тръгнех ли да заспивам, усещах страхът, че няма да се събудя. Страхът, че мога да умра в съня си, страхът, че не знам къде отивам!

  Спомням си как отивах на работа, дори преди да влезна и да започна да работя се молех това мъчение да спре...Молех се да умра! Не можех повече! Смъртта беше по-добрият вариант, в това бях сигурен! Макар и всичко в Шотландия да беше идеално, от къщата, до работата, социалните контакти, аз отново трябваше да бягам! Нуждаех се отново от спасение! Купих си билет, зарязах отново всичко с идеята, че ще се върна и така отново се прибрах в България след 7-8 месеца прекарани в чужбина.

    Вече знаех, че не съм за психиатър, а ми трябва психотерапевт.  Бях се чул с една психоложка по телефона, която ме посъветва да се прибера. Но докато бях в чужбина бях чел доста статии на Орлин Баев. Харесваше ми стилът му, вижданията му. Започнах да ходя междувременно и при двамата, при Орлин и при психоложката.

  Ходенето при психотерапевт беше първата крачка към решаването на проблема! Аз признах пред себе си, че имам проблем много по-страшен от хазарта. Аз имах психически проблем. Знаех, че не съм луд, но мисълта, че ще полудея постоянно ме преследваше. Не знаех какво се случваше с мен, страх от нищото, безсъние .Страхувах се за живота си без причина. Явно наистина полудявах.

    След като направих първата крачка да ходя на психотерапевт, след като направих първата крачка да се пречупя и да призная, че не съм перфектен и че имам нужда от помощ. Дойде време за втората крачка. Аз трябваше да избирам между  единия от двамата терапевти. Това беше трудна задача, чувствах се длъжен и пред двамата. Имах по няколко посещения и при двамата и се бях привързал! Те ми помагаха, а сега аз трябваше да предам доверието на някой от тях! Това ме съсипваше! Това беше много важен етап. Сега бих го определил, като период на поемане на отговорност и зрялост, а  това съдържаше възможността за грешка.

 Избрах Орлин Баев. Това, с което той ме спечели беше човечността и отношението му. Той беше от онези хора, които работеха през  личния си опит. А това му придава невероятна харизма и емпатия.  От това, което бях, чел знаех, че той е преминал по този път, а това го правеше водач, който познава пътя към свободата от първа ръка. Започнахме терапия!

   През цялата терапия Орлин постоянно ме подкрепяше и напътстваше, окуражаваше ме и ме учеше, да се обичам и приемам такъв, какъвто съм. Защото само, когато е приема тогава мога да се променя! Искреността и чистотата на Орлин бавно се пренасяха и зараждаха у мен!      Установихме, че имам  мисловни изкривени  модели, съчетани с неадекватно  поведение. Той ме научи, че човек не може да живее само с идеята, че е всесилен, защото тогава се лишава от всички малки емоциики и благинки, които правят живота изящен. В ход на терапията разбрах, че само, когато човек осъзнае и усети болката, тогава той може да тръгне по пътя на промяна. Орлин ми помогна, като ми показа, че този път,  по които ме бута тревожното разстройство е път на личностно израстване. Път, по който аз трябваше вече да поемам отговорност за постъпките си. Зависимостта към отношенията ми с семейството ме държеше в плен. Научих се и осъзнах, че аз съм вече зрял индивид и е време да скъсам майчина пъпна връв! Това не означаваше, да спра да обичам семейството ми! Това означаваше да обичам себе си и семейството си, но не по инфантилен, а по-възмъжал начин. От позицията на вече пораснал мъж, човек!

   Терапията беше трудна! Орлин е  взискателен, той дава много, но и изисква много работа. Ако не успееш, да се мотивираш, ако не повярваш и не пожелаеш, че можеш, то ти самият се отказваш от терапията, защото при него терапията не е празнодумка,  а работа! Телесна и духовна работа! Научих, че отвъд нашето тяло и физика, има една огромна неизвестна вселена от ресурс, мост, към който се явява самото страдание, което преживявах. До тогава аз не знаех, какво е психика, какво е душа! Но бавно и по-лека започнах да опознавам едно след друго нещата. Минаха още няколко сесии и Орлин ме отпрати. Посъветва ме, че животът е най-големият учител и за да изпробва един капитан корабът си, то той е нужно да навлезе в морето.

  С него установихме, че влечението към хазарта е било запълване на празнините вътре в мен. Адреналин, който ми е доставял хазартът е компенсирал чувството за малоценност. Чувства за незначимост, нищета, които от детството си са били натрапени в мен. Избягването на слабостта и безсилието, свръх-контрола и властта, те са ме подили към порокът ми. Преработихме нещата! Аз вече съм свободен! Не се залъгвам, че съм всесилен в казиното. Аз знам, че съм силен, защото мога да си позволя да не ходя и да изигравам времето, парите и бъдещето си.

   След прекъсването на терапията с Орлин знаех, че ще има бурии, знаех, че ще има мъка и сълзи, но знаех, че това е нещо съвсем нормално, така както усмивката, милувката, щастието..В хода на терапията аз се научих да плача, разбрах, че само силният човек има способността да прояви емоциите, сълзите и потенциала си. За сметка на това слабият потулва всичко надълбоко в себе си. Реновирах концепцията си за сила и слабост! Осъзнах, че силата и слабостта  са, като двете криле на птицата, осланяш ли се само на едното, не можеш да летиш...

   След като прекратихме терапията, аз започнах да ходя на група, която той води. Запознах се с хора,с  които завързах истински приятелства. Видях, че не съм сам, видях, че тези хора, въпреки това, което изпитват продължават да живея, продължават да черпят с шепи от живота. Продължават да правят планове за утрешния ден. В групата получих разбиране, толерантност, но и обратна връзка, че сприхавият ми характер и голямото его е нужно да се смирят! От това ме белеше, аз се приемах, като толерантен, вечно знаещ и можещ, но просто си бях един инфантилен властолюбив човек, който обича да ръководи и да се налага! Много грубост притежавах, шегите ми бяха заядливи, а езикът ми хаплив и коварен! Много от тези качества ограничаваха живота ми! Постоянно мислех за чуждото мнение, болеше ме, ако това мнение беше негативно! 

   Пред мен отново стояха два варианта да продължа да посещавам групата и да се развивам или да се откажа! Имал съм моменти, в които не ми се е ходило! Ходил съм на сила, защото знам, че това ще ме промени към по-толерантен и фин човек. Макар и да го знаех, имаше нещо, което ме спираше, това беше вторичната полза! Ако реша проблемите си, щях да загубя вниманието на близките си, а с промяната идваха и нови задължения, за които не знаех дали бях готов!  Пречупих се, стиснах зъби и продължих. 

   Волята и магарешкият инат са много силни мои качества. Благодарение на тях, всеки ден изплувах нагоре, малко, по-малко. Но аз отделях, часове наред за самостоятелна работа. Ако срещите ни с  Орлин  бяха 1-2 часа на седмица, то аз работех всяка седмица над 30 часа.
Дишане, медитация, спорт, подходяща литература, слушане на хипнотични записи, предизвикване на страха, разширяване на ежедневните задачи.  Планиране на нещо в близкото бъдеще. Позволявах си да умирам хиляди пъи, нямаше начин, ако исках да живея, това беше начинът.

    Проведох важни разговори със семейството ми, заявих се вече от позицията на мъж, а не на малко дете. Това беше една от много трудните задачи, които бях отлага доста дълго. Товар, които ме даваше и не ми позволяваше да се надигна. Разговорите означаваха заявяване, болка, сълзи, прошка, обич, ново начало. Почти непосилна, но много важна стъпка към свалянето на оковите.

    Доказах на себе си и на другите, че аз мога да бъда различен живот. Аз продължавам да се променям с всеки изминал ден. Така както и ти читателю се променяш. Времето ни е ограничено на тази Земя, а съм сигурен, че ти не искаш да го пропилееш напразно.

   След терапията усещах още тревожност, но не беше както преди. Исках да бъда, както преди. Но това няма как да се случи повече. Когато дървото расте, защо ти е да го сечеш и садиш на ново. Просто се грижи за него. Чудех се, докога ще продължи, леката тревожност, която ме сковаваше. Тогава се сетих, за хората, които са с ампутирани крака и ръце и се превръщат в водачи, лидери, мотиватори. Знаех, че единственият начин да продължиш напред е да приемеш съдбата си , така както бяха направили тези хора. Щом тревожността идваше от мен, значи тя беше  нещо мое. Щом ми беше дадена на мен, значи аз имах силата да нося товара й. Беше глупаво да мразя себе си, та аз съм човек, в мен живее Бога, аз съм част от Бога. Господ не мразеше, той не създаваше нещо без умисъл. Взех решение, че нямам сили да премахна тревожността от живота си, но имам възможност да се науча да живея с нея и да насоча силите си не срещу нея, а към свободата. Това вече беше различна дефиниция.
  Характерът  ми бавно се променяше, ставаше по-отстъпчив, по-благ, но когато знаех, че съм прав отстоявах своето. Проумях, че ако не се науча да обичам себе си в такава светлина, докато съм долу, никога не ще мога да изпълня някоя от мечтите си. Страхът от безсилието вървеше ръка за ръка със страхът от отговорността и това да си горе, успял. Смърт и живот, отречеш ли едното,то  и другото си отива. Не исках да живея повече, като един флакон пълен с въздух под налягане. Всеки ден правех малки избори, малки стъпки, малки промени. Бях, като едно малко бебе, което се учеше как да прохожда. Падах, ставах, после отново падане, лазене, молене, приемане на помощ, много важни и ценни уроци.

  Благодаря на приятелите ми, които ме подкрепиха в този труден момент и бяха неизменно до мен. Аз съм късметлия, щом имам такива хора, които са до мен в такива трудни моменти, докато съм долу в калта, тинята, безпомощен.

    Имаше движение! Постепенно тревожността се заменяше с чувство на увереност, променях се със собственото си темпо. То беше най-доброто за мен. Колкото и да исках да щракна с пръсти и всичко да се нареди, то сега разбирам, че ако това беше станало, нямаше да съм човекът днес.  Имах моменти на тревожност, но знаех, че това е временно и когато знаех, че излиза от мен, се научих, да я приемам, обичам.

       Разтърсих се и научих, че  на Изток йогите наричат едно такова състояние  на тревожност - събуждане на кундалини. Кундалини е вътрешната божествен сила, с която разполага всеки човек. Когато сме тревожни или получаваме паник атака ние усещаме тогава вулканът от енергия, които кипи вътре в нас. Аз знам какво е! Неприятно, но събуждащо чувство, чувство, каращото да продължиш да вървиш към себе си. Чувство и усещане, които подсказват, че е време за ставане от сън. Енергията се движи по-различни канали, нади, Ида и Пингала, мъжко и женско. Идеята е всичко да се слее в средния Сушумна, средният път! Пътя на равновесието, приемането, любовта, болката, радостта, тъгата. Тогава човек създава една по-висока гледна точка и разбира, че животът не е само тяло.  Проумява, че всяка една ситуация дарява опит на душата му. Еклектика! И когато повървиш малко по пътя и се обърнеш назад виждаш, че нещата, някак си са се наредили много по-правилно, от колкото по  плановете, които преди сме кроили.

   Заявяване, доверие, любов, търсене и уважение научих от Орлин и групата, която водеше. Споделяне, приемане, молене, благодарност, отстояване, бяха уроци, които станаха фундамент от моя живот. Позволих си да мога, да не мога, да поискам, да казвам НЕ на другите и ДА на себе си.

   Безсънието на моменти още се появяваше, тогава съдбата ме срещна отново с един прекрасен човек. Кирил Миланов, хипнотерапевт. Кирил е един уникално еродиран човек. От него лъха едно спокойствие, още когато се запознахме, знаех, че ще реши моят проблем. Гласът му беше бавен провлачен и спокоен. Кирил е роден да бъде хипнотизатор. Той притежава едно уникално въображение и една харизматичност, която те пренася в други измерения. Той ми даде различен възглед върху някои проблеми, даде ми  литература. Обясняваше ми психичния, физиологичния, биохимичния път на тревожността, безсънието ми. След няколко посещение сънят ми се промени към по-дълбок и спокоен. Кирил ми показваше различни упражнения, с които да преработя стресът. Необикновените гледни точки, които ми даваше ме изпълваха с оптимизъм.

  Сега, когато се върна назад, знам, че няма нищо случайно. Срещата ми с  невероятните Орлин и Кирил се оказаха решаваща за моето развитие. Благодарение на възгледите и отношението, което проявиха към мен днес аз помагам на хората! Аз работя, това, от което едно време  се страхувах! Психотерапевт, хипнотерапевт, както искате така го наречете. Думата не е важна, защото работя със същността на човека, душата му.  Никоя диплома или техника не лекува повече от човешкото отношение и любовта, надеждата и вярата. Всичко друго  са просто методи и техники, но истината е, че сърцето лекува най-щателно. Знам, че това, което съм преживял ми е било нужно, за да мога да разбирам, съчувствам и да усещам болката на човека пред мен. Болка отвъд симптома. Аз знам, че тревожността е нещо, което подсказва, че е време за промяна и знам, че тя е просто симптом, зад които седят хиляди подтиснати чувства, хиляди потъпкани планове, тонове с излишно напрежение и безброй натрапени възгледи!

     Ако ме питате сега дали съм тревожен отговорът е - Не!Осъзнал съм, че страх ще има и занапред , това ни подтиква към прогрес, изгубя ли страха си, това означава и творчество в мен да умре, а аз не искам такава замяна! Художниците изливат на листа противоречието си, ако тези хора нямат трудности, също като теб и мен, то листите ще седят празни и неугледни.
   Разбира се, че   има моменти, в които изпитвам  усещам тревожност, но знам, че е време или да си дам почивка или да се задействам. Знам, че тази тревожност идва от мен, за мен, с цел да се развивам и да се уча, да разчупвам лимита, които е поставен от хората, които не искат да повярват, че те са владетели на съдбата си!

   Професията е призвания, а аз вярвам в моята. Вярвам, че всеки човек има ресурса да се справи с състоянието, което изпитва И ти си един от тези хора! Убеден съм, че това, което изпитваш днес идва с цел да направиш идното си бъдеще п-смислено, добро и съобразено с потенциала, които дреме в теб.

Тревожността е силата, която разклаща газираната бутилка на нашия живот. Това се случва с цел да ни се покаже, че вътре има нещо. Някои хора задържат с неописуеми усилия съдържанието, други пък просто му се наслаждават!

  Спомнете си детските години, доста непосилно ви се е струвало да карате колело, но с опити и усилие, сте се научили. Тревожността е колелото, което ние избираме дали да караме или да мъкнем на гръб! Аз не искам да ме боли гърба!  Хората, които идват при мен също се убеждават в този смисъл. Но за да поставиш основите на промяната е  нужно да проявиш вяра през сърцето, не само през ума! Усилието  ти да бъде насочено към промяна на ежедневието, не към симптома и страха. Тогава всичко се променя, защото човешката ни личността става цялостна, в пъти по пълна. Тогава и Сянката и Свръх съзнанието и Аз, всичко е едно! Всичко си ти! Тогава съзнаваш, че доброто и злото са еднакво равносилни и ние никога не знаем, кое е добро и кое е зло, защото човешките ни способности да усещаме и вещаем са ограничени.

   Днес, когато пиша тази статия отново се убеждавам, че това, което първо би убило един човек, не е тревожността или паниката, а безхаберието, мързелът, недоверието и твърдоглавието. Но всеки си има карма! Никой не може да помогне на човек, който сам не иска да участва в процеса на изцелението си. След всичките тези преживявания, тревожността ми остави много ценен подарък - човечност! Един подарък, чрез който сега аз мога да превеждам хората, мога да  показвам пътя и след това всеки със собствено темпо върви по него.           Психотерапията не животът!  Всички ние хората, колкото и да знаем и да  можем, накрая си умираме незнаещи и не можещи. Винаги има на какво да се научим, с какво да се обогатим, с какво да допринесем на човечеството, а от там то на нас. Всичко е свързано е нашето съществуване днес е поредната бръмка, която придава уникалност на светът, в който живее, Животът е най-големият учител, който раздава повелите си, било то  и  доста сурово на моменти. За да оцелеем  духовно и телесно, ние трябва да се адаптираме, а адаптацията означава промяна. Промяна на работа, отношения, партньори, приятели,  цената е тежка и ако човек е готов да погуби себе си, в полза на другите, той има своето право. Много хора, сега биха казали, но твоето е нищо, моето е кошмар! Всеки си мисли, че неговият кръст е най-тежкият. Никой не иска да страда, но кога това ти дойде на глава, нямаш избор! Приемане или подтискане! Удължаване на страданието или търсене, вярване, че изцелението е част от самия теб. Ако човек е готов да махне робията, то това означава борба, усилие, действие, търпение, смирение. А  почвата на паническото разстройство се оказва благодатна за развитието на тези черти, които ще са нужни и занапред.

   Каквото и да сме минали, каквото и да сме преживели, то животът продължава и колкото и красив и изящен а е този живот, той е и коварен и ще има пъти, в които ще се влачим по колене, ще се молим, ще хулим Бога и съдбата си, но след време ще Благодарим, защото тогава, ще имаме възможност да говорим от позицията на опита и осъзнаването!
 
     Ако си проявил търпение да прочетеш тази дълга статия, значи ти имаш достатъчно мотивация за да се справиш! Мотивация, която да те поведе към твоята свобода!
 Аз се справих! Аз не съм с нищо по-различен от теб! Аз съм един човек, който е проявил доверие в себе си, а в последствие и другите! Аз съумях да се помоля за помощ, защото не исках да живея в постоянно  подтисничество на силата! Аз мога да усещам, да плача, да тъжа, да гледам в една точка, аз мога да се смея, мога да се радвам! Ние сме хора, колкото и различни да сме, ти и аз  винаги ще  бъдем  еднакви! Една душа, едно тяло и една съдба! 

Това, което ни различава е дали ти си готов да последващ съдбата си, защото дори и ти да не си готов, то тя ще те приклещи в ъгъла ще ти се накара и  искаш, не искаш отново ще стане нейното! А всъщност човеко, ти си съдбата, ти си Господ, ти си проблемът и ти си лечителят!
  Ако си решил да се оплакваш и вайкаш, това е твоят избор! Но ако си решил да се отделиш от земята, използвайки крилата си, които доста време са се влачили по пода. Сега е моментът, направи го от днес!  Ти имаш право! Ти, аз, всеки един човек на тази планета заслужава да бъде щастлив и да проявява любов към същината си. Не  чакай да стане утре! Защото утре, става днес, а днес си отива, както вчера!   Така никога не намираме подходящ момент да започнем да обичаме себе си! Няма нужда да се лъжем! Всички имаме препятствия, всички имаме болки, но и всички имаме любов! Аз съм сигурен, че и ти имаш! Там някъде дълбоко закътана любов, в онова сърце, което бие сега!  Пусни я,  дай й свобода! Аз ти предлагам това да стане от днес! Аз така започнах, от днес! С думите - Обичам се! Направи го и ти, просто си позволи да се Обичаш! Днес, утре, постави новото начало! По твоя начин! Обичам се!

Стефан Греков