Евангелие от Матей 3

 „33. Слушали сте още, че бе казано на древните: "клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си".

34. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий;

35. ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар;

36. ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен.

37. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.“

Кълне се умът. Лукавият се кълне, за да може да завърти невротичната въртележка от ТРЯБВА, самото поставяне на което потиска естествената автентичност, води до изтласкване както на сърдечната интуиция и импулси, така и на нормалните нагони и качества на бозайника, на тялото през което се проявява обусловеният Човек. Когато невротичното ТРЯБВА кълнене наложи мъртвата си буква, на мястото на автоагресивно потиснатата автентичност на естествената самоувереност и любов, се появява страхът, че невротично поставената летва от ТРЯБВА не е прескочена, което забива жилото на вината дълбоко в зареклия се.

А Йешуа казва, ако казваш да, нека е да, ако е не, нека е не, ако имаш да променяш дадено действие, прави го с помощта на любовта, интуицията, здравия разум и усилия, но невинно и спокойно. Това е мъдро действие. Самото поставяне на ТРЯБВА, на заричане и кълнене, вече отнема възможността за такава естествена хармонизация и промяна, поставяйки невротичен прът в спиците на невинното себеуважение и здраво действие.

„38. Слушали сте, че бе казано: "око за око, и зъб за зъб".

39. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.

40. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха.

41. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.

42. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.

43. Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си".

44. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,

45. за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.

46. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?

47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?“

„Око за око“ – законът на старозаветния дивак... Две хиляди години след великите принципи на любовта, така красиво предадени от сърцеведа Йешуа, християните християни ли са и светът променил ли се е? Справил ли се е Йешуа с мисията си, посял ли е зърното си този божествен сеяч така, че да прорасне и плодове изобилни да дава, или на скала и пясък го е хвърлил?! А само негова ли е отговорността, или и на психичната почва, която приема семената на вечността?!

Да обичаш врага си, да възлюбиш злото, да приемеш трудността. Само от диалектичната позиция на Аза, на ученик в този свят може да бъде истински разбран Йешуа. Ако бъде чувана равнинно, през бинарното отношение добро-зло, посланията му „... ходи две мили с врага си, дай и връхната си дреха, обърни и другата буза…“ звучат като мазохистичното примирение в защитния механизъм на стокхолмския синдром. Не от такава позиция говори юдейският душелечител обаче,а от трета, надхвърляща бинарностите и учеща се и от двете полярности перспектива.

Психотерапевтите сме хора, на които ни се налага ежедневно да работим с психичните, невидими за масата от хора процеси, което ни поставя в привилегированата, но и отговорна позиция на знаещи. Защото психиката подлежи която и да е лична или социална динамика, сфера, процес, система и мотивация. На върха на или по-скоро, в центъра на всяка осъществявана от човека (както и на всяко чувстващо същество) дейност е. Когато познаваш човешката душевност на индивида, с лекота виждаш и проследяваш и социалните и междуличностови процеси и закономерности. Защото те не са нищо повече от сбор от участващите в тях психики. Същите интрапсихични движения и закономерности се наблюдават и в интерперсоналните и обществени несъзнавани мотивации и задвижващи стимули. Обществото спокойно може да бъде видяно като един символичен човек, като индивидите представляват отделните клетки, институциите органи, икономическите процеси като кръвоносните и хормонални дейности, политиката като мисленето, съзнанието (такова каквото е), полицията, съдът като имунната система, световните задкулисни икономически господари на света като базисните нагонови и лимбични, крайно нарцистични мотиватори…

Давам пример, онагледяващ на ядрено психично ниво думите на цитирания душе церител и спасител. Идва при психотерапевта невротизиран пациент. Реакцията му спрямо тревожните симптоми, страха и напрежението зад тях, е като към зло. Като към нещо чуждо, външно, нежелано, нараняващо излишно. В психотерапията обаче, човекът разбира, че така безпокоящите го телесни, емоционални и ментални преживявания, са породени от самия него, от изкривеното възприятие на него самия, света и другите, дисониращо с хармонията и мъдростта. Когато осъзнае това, пациентът променя гледната си точка от мъчение в благодарно учене. Смирено и приемащо отношение на трудностите като преживелищни уроци по себепознание и акордиране с ритъма на любовта, смисъла, мъдростта, смелостта, себезаявяването и харизмата му уроци. Така промененото отношение поставя човека в ситуацията, в която винаги е бил, но е забравил, че е – съзнателен творец на живота си. Творец, който съзнава неслучайната синхроничност на преживяванията си. Конкретно по отношение на невротичното си състояние, преобразуване на характерови вярвания до адаптивните им варианти. Разбира се, това е единствено бегло споменаване на централни аспекти от психотерапията в контекста на аналогията между отношението на любов към „злото“ в нея и думите на Йешуа за възлюбването му. Когато възлюбиш страха, той се стапя, обезсилва се. 

Първо, преживяваш го неслучайно, насочва те към неотработености в теб самия. Когато с приемане го обикнеш, ясно виждаш посланията, скрити в тревожното напрежение, към което тревожната симптоматика сочи като пътепоказател. Виждаш ясно негативните програми, през които дотогава си пречупвал възприятието си за света, себе си и другите. Програми, които са били в теб, но не си виждал, докато си бил зает да виждаш и вадиш сламките от очите на другите, не виждайки гредите на себенепознаването в собствения си взор. Пишейки това, искрено се удивявам на качествата на Йешуа от Юдея като аналитик и душелечител!

Един нашумял аналитик от 20-ти век, К. Юнг, въвежда понятието синхроничност. С него осъвременява винаги известното на психодуховните системи на мъдростта познание за фината свързаност между породените причини и техните следствия на ментално, емоционално, социално-поведенческо и витално информационно равнища. Каквото си посял, това и жънеш. Каквото е вътре в теб, макар и не винаги видимо съзнателно, това преживяваш взаимоотношенчески и социално поведенчески около теб. В същия миг или със закъснението на ехо, но винаги точно на мястото си, във всеки момент, по най-подходящия за теб и присъствието ти на тази земя в ролята на ученик начин. Това е познание, относно което съвременната наука не може да каже нищичко – липсват ѝ както разбиране, така и качествена методология. Съществува обаче вътрешна наука, през която познанието за синхроничността на всяко социално случване в личния ти и колективен живот, се разкрива директно, в целия му спектър от нюанси.

Когато преживяваш социално предателство, лъжа, изоставяне, нагрубяване, несправедливост, отхвърляне, унижение – то без изключение съответства на присъстващи в теб несъзнавано „семена“ от резониращи със случващото се програми или информационни натрупвания от породени от теб социално-поведенчески причини, чиито следствия се явяват настоящите трудности. Отново, най-важното е не толкова какво някога е „надробено“, а виждането на преживяваното в контекста на разбиране за благодарно и неслучайно учене, отразяващо вътре присъстващи в теб факти. Когато „врагът“ те унижи, отхвърли, изостави, предаде уж несправедливо, ситуацията ясно сочи към интрапсихичните ти програми, през които несъзнавано унижаваш и потискаш, отхвърляш, предаваш несправедливо самия себе си и/ или в невротичната си защита от тези програми в самия теб, го правиш с другите. Защото, когато дадени програми/ вярвания присъстват в теб, несъзнавано се държиш така, че да се реализират в живота ти двупосочно – от теб към другите и от тях към теб. Когато човек промени отношението си към дадена житейска ситуация от „аз съм жертва“, в „уча се с осъзнато проследяване на синхроничните насоки“, спокойно вижда наличностите си и работи върху промяната им до акордиране с пулса на целокупния живот. Така аналогията между димите на Исус от Юдея, психотерапевтичните и социални движения, е пълна.

Когато възприемаме „врага“ като нежелан психопат, когато искаме да мъстим и го правим, се отдалечаваме от дадените ни от живота уроци, фиксирайки се в повърхностната джунгла визия, изключваща холистичната синхронична реалност. „Врагът“ е много вероятно действително да е психопат, но когато проявяваме дискутираната любяща мъдрост, не е наша работа да мъстим и съдим, а да ползваме ситуацията като огледало за наличности и уроци, по които имаме да работим. Разбира се, хора сме… Човешко е да реагираме по човешки, да се погневим и потюхкаме. След първоначалната реакция обаче, е добре да се обърнем към по-цялостната перспектива и да се запитаме накъде и към какво в нас и около нас ни насочва съдбата ни… Съдбата, тоест натвореното и несъзнавано присъстващото в нас самите…

Дотук добре. Виждаме, че в думите на еврейския душеспасител и лечител има огромен психотерапевтичен, вътрепсихичен и социален резон. Опитът ми в психотерапията обаче сочи една твърде разпространена грешка. Често някой си мисли, че обича, че е смирен и приема, докато всъщност е в позиция на примирен мазохизъм, псевдо доброта и псевдо обич, провокиращи насилника си към още прояви на садизъм емоционален, вербален и актуално поведенчески с поведението си на мазохизъм. Защото добротата на смирението, през което протича любовта, никак не изключва, а изцяло включва себезаявяването. Когато си смирен и провеждаш любовта, активно заявяваш и провеждаш вече не толкова егото, което е относително притихнало, а творческия потенциал на любовта. Но, заявяваш се смело и решително поставяш здрави граници, „ограда“ на психичния си и емоционален живот. Да, правиш го смирено, но твърдо и решително. Илюзия е, че любовта винаги е само мекота. Едната ѝ полярност е, но другият полюс, мъжкият, е здравата асертивност. Връзката между двата полюса е едновременно двупосочна. Когато присъства смирението, заявяваш протичащата любов. Когато обаче ти се наложи да се заявиш здраво, ти се налага да приемеш страховете си от изоставяне и отхвърляне и сам да приемеш, да обикнеш себе си. Така че, любовта е както мека и блага, така и изявена през здрава, мъжка твърдост.

Исус дава една много висша, холистична гледна точка, но и практична психична защита като част от себепознаващия процес на разширяващото се съзнание, психична преработка и синхрониране с вселената. В психотерапията се работи както със смиреното доверие, така и с активното себезаявяване: когнитивно, медитативно, молитвено, психотелесно, поведенчески… Например, един от опитите по двойки или в лична сесия: единият от двойката агресира, кълне, буквално злобее и всячески се опитва да засегне партньора си, в най-слабите му емоционално „места“. А последният, задачата му е да осъзнава какви наличности в него се събуждат и да ги отработва чрез благославяща молитва, благодарна обич, смирено доверие, с които емоционално залива както самите събудени в него програми, така и агресията на човека пред него. Това е само един пример от психотерапевтичното многообразие...

Виждаме, че думите на Йешуа разкриват една нова перспектива. Превръщат човека в ученик, в благодарно учещ се от трудностите, през познанието за синхроничната неслучайност за свързаността между всяко външно случване и вътрепсихичен факт. Брилянтните принципни насоки в думите на Йешуа са изцяло валидни на вътрепсихично ниво. И все пак, живеейки в света на хомо невротикус нормалис, управляван от властово садистични психопати, дали е толкова подходящо винаги на поведенческо ниво да обръщаме другата буза?! В един по-хармоничен свят, да. Дори и в този, какъвто е, има герои-сподвижници, които следват принципите на Исус и в поведенческо социален план изцяло. Принципът на любовта, за който говорим, надгражда старозаветния принцип на справедливостта, на поставянето на здрави себезаявяващи граници. Живеейки в свят, изпълнен с хора със старозаветни разбирания, егоизъм, насилие, лъжа и грубост, най-често ни се налага да следваме малко по-различна тактика. Ако на вътрешно ниво изцяло приемаме, обичаме врага си, прощаваме и благославяме, то на поведенческо ниво поставяме здрави граници. Ако въпреки това бъдат нарушени, приемаме и се учим. Но граници поставяме. Давам пример. Ето, човек влиза в затвора (целият живот може донякъде да бъде видян като временно обуславяне, спускане в затвора на физическия скафандър, тялото). Може да е несправедливо, може да е оклеветен и набеден. Но влиза зад решетките.В затвора е нужно да загрубееш, да позаякнеш, да се понаучиш на бойни умения, да се присъединиш към дадена група – за да оцелееш. Защото си заобиколен от психопати, садисти, хора с психични отклонения и личностови разстройства. 

Най-добрият вариант е вътрешно да приемеш ситуацията, да се учиш от нея, да осъзнаваш събудените страхове, да благодариш, да уповаваш на Бога, да обичаш. Външно обаче е нужно да поставиш здрава твърдост, дори наглост, да покажеш асертивност. Не го ли направиш, пиши се мъртвец. Не си пожелавам пребиваване в затвора, но в казарма, която е един вид затвор, съм бил 19 месеца. В същото време, това което истински поддържа духа ти, е именно любовта, връзката с Бога, благодарността, вдъхновението и смисълът, които следват от тях. Така че, нека не бъркаме смирението с примиренческия мазохизъм. В един по-осъзнат свят нужда от граници емоционални и поведенчески няма, тъй като когато се живее по закона на любовта, няма и нарушаването им. Невидими и естествени са границите в такъв свят. 

В този, в който сме в през 21-ви век обаче, когато вътрешно обичаме, благодарим, учим се спокойно, социално е необходимо да се заявяваме ясно. Ясно и гръмко, тъй като по-фините варианти заобикалящото дебелокожие често не чува...

И все пак, самият живот води към смирението, а всяко себезаявяване е истинско и дълговечно само когато е заявяване на любовта, нежели на егото. Защото силата постепенно напуска младежа, настъпва старост. Тя носи слабост, безпомощност, които ако не бъдат посрещнати на фона на смирена мъдрост, водят до жалко озлобяване. Старостта носи със себе си болести, в които човек е отново слаб. Преживявани смирено, болестната слабост насочва естествено към молитвено и медитативно състояние. Или към безпомощното мрънкане на отвратителното отношение "аз съм жертва"... Каквито и замъци да имаш, ако ще цяла свит аот доктори да крачи след теб във всеки миг, постепенно или изведнъж, но задължително и със сигурност настъпва смъртта, в която никаква земна сила и власт не можеш да пренесеш. Ако приемаш смъртта като край, като анихилация, се страхуваш - не от друго, от проекцията на собственото си закопано в илюзии невежество, проектирано в нея. Защото такава няма - има единствено продължаване на живота в по-голям живот, на друго равнище от живота! Това познание можеш да имаш преживелищно още в тяло, през смирена молитва и медитация. Отново смирено приемане, провеждащо любовта, мъдростта и свободата да бъдеш Човек! 

…………………………………………………………………..

Някои бисери от дискусия по темата:

-           "Новия завет". Любовта. Тя не отрича стария - Справедливостта. Надгражда го. За да има. За да остане. Нали сте гледали как малкото лъвче дъвче ушите на татко си? Еее? Той откъсва ли му вратленцето за това? Не? Защо ли? Защото е слаб и "жертвен"? Не е ли тъкмо защото е силен и го съзнава и няма за него заплаха нито пряка, нито за "реномето" му - затова позволява на малчугана да го "малтретира"? Я.К.

-          Според мен точно това означава "като ти ударят едната буза, обърни и другата". Сила и превъзходство. Страхът да изгубиш, да бъдеш унижен, ограбен(какво ли може да ти бъде отнето, та ти нищо не притежаваш?)... те ни карат да търсим справедливост, да не позволяваме да ни ударят - защото ни е страх. Ако сме силни и "ударът" е така нищожен... Я.К.

-          Аз мисля че тоава означава прекъсни веригата на причина - следствие и по- този начин се прекъсват кармичните задължения и обвързаности. Не отвръщайки на удара ние прекъсваме тази порочна верига.. той ме удари-аз му връщам-той ми връща и така до безкарй си създаваме Карма. Същото и за милята" ако някой те принуждава да направиш нещо против твоята воля... направи го със желание за да не остава негативното усещане и след това да има поводи отново да се срещаме със същия човек... в следващи животи за разпалта и отново да си трупаме халки във кармичната верига. САМО когато разчупим тази верига започваме да живеем по собсвена боля и да израстваме. А.Г.

-          Ако приемем, че тези думи са символични, "плесницата на живота" може би иска да ни покаже, че е време да приемем себе си и света около нас с малко повече доверие. Да приемем всяка следваща "плесницица" със смирение, защото тя може да ни отрезви, да ни накара отново да отпуснем контрола, да се откажем за малко от егото си...  Г.Р.

-          Зад тези думи стои символика според мен, както и в повечето свещени текстове.И замисъла й ни отвежда към принципа за Равновесието в Природата , в Природата на човека. Според мен не става въпрос конкретно за "борба" между две лица, а става въпрос за най-голямата битка между Тъмната и Светлата страна на човек. И когато бива засегната едната е добре да се обърнем към другата, да си припомним, че у нас е заложено и Доброто и Злото. Нещо такова ми се чини че е. Р.Д.

-           Тези думи на Исус имат дълбок подтекст и много аспекти и пластове, но основното е според мен - да приемеш съдбата си със смирение, каквато и да тя. И друго, че, животът е свързан с жертвата. Тоест с отричането на егото ти. Това всичко може да значи и прекъсване на кармата, да или нейното изплащане. Нещо като да си научиш уроците и да не си повтаряш грешките.И.Б.

-          Ако някой ти назове твой недостатък, попитай го и за друг. Ако някой те обиди, кажи му благодаря и т.н. Прост съвет за компресия на Егото и постигане на смирение. При Толтеките е "Не приемай нещата лично". Това е тълкуванието и не е мое мнение. Има Велики Учители, които са го тълкували след Христос и преди мене :-). Има подобни притчи и в Индия от Йогите. Един човек опитал да ядоса един Йоги и се качил да го плюе от един покрив, знаейки, че Йогито ще мине от там след ритуално къпане в Ганг и преди церемония за медитация. Направил го десетки пъти и се уморил, а Йогито му благодарил, че така се изкъпал и пречистил много добре за церемонията. :-) И Буда има такава "Приемате ли за подарък воняща кофа?По повод обида. Не, не приемам. Но ако те обидят си гушваш обидата и се гневиш стократно и много време след нея. Изисква се изключително високо осъзнаване за да го постигнеш или просто да постигнеш смирението, но ти вече ще си светлинни години напред тогава. П.М.

-          Не съм експерт, и не съм и светица, но не мога да не отбележа колко много от коментарите се базират на " какво правят другите..... и ние как ще или да реагираме...." нека се замислим.. КАКВО направих АЗ за да ми ударят тази плесница? къде АЗ греша? ето още едно тълкувание... МОЖЕ би съм си я заслужил... то тогава една е малко, ето и другата ми буза!" ... НИКОЙ няма да дойде просто ей така да "удари някому плесница" .. НИЕ имаме честа да сме си я провокирали........ от тук поговорката : "виж гредата в своето око преди да сочиш треската в чуждото" и още "Погледни в огледалото преди да сочиш с пръст!" А.Г.

........................

Орлин Баев