Евангелие от Матей 5 - Отче наш

 “9. А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име;

10. да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;

11. насъщния ни хляб дай ни днес;

12. и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;

13. и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.”

Преди време се казваше: „Да знаеш нещо като Отче наш!“ – горната молитва, доколко разбирана, доколко папагалски повтаряна, бе наизустявана. В подивялото ни технологизирано съвремие, процентно все по-малко люде си правят труда да запомнят „Отче наш“ молитвата. Може би по-добре. Защото механичното повтаряне прави посланията ѝ кухи, губи се огромният вложен смисъл.

Отецът, бащата на небесата, това е собствената изначална вътрешна природа, вътрешният человек, идващ от един божествен свят на любов. Самият ти си, Човекът отвътре си. Защото обръщението към божественото започва от интернализирания в теб бащин образ, но се развива през приятел, до единство с любимия/ата, с Бога.

Отче на небето би звучало така: „Възлюбена същност от света дом, от който дойдох…“

Има и далеч по-приземена хипотеза относно небесния създател. В книгите си, Зекария Сичин прекрасно доказва как човечеството е създадено или по-скоро, апгрейднато генетично от космическа раса астронавати, т.н. в записките от шумерсите, акадийски и вавилонски плочи анунаки. Генетично подобрено, с цел създаване на добра работна ръка за астронавти-търговци, изглеждащи „богове“ в очите на примитивните примати-хора. Технологически силно напреднали, дълголетни спрямо земните разбирания, както и с определено характеропатийни, твърде примитивни мотивации, задвижващи дългите им, но така погледнато, жалки животи.

Оказва се, че библейският стар завет (тора, петокнижие) е нищо повече от алегорично съкращение на много по-древните шумерски послания. Оказва се, че старозаветните религии като юдейската, ислямът (като насока на посланията и проявата си), както и маса древни култове, всъщност се прекланят на въпросните „богове“, елохими (думата, използвана за бог в стария завет, елохим, е в множествено число – боговете). Самият  евреин Йешуа (Исус) се обръща към божественото като към баща освен в психологично-духовен, така и в пряко директен смисъл. Напълно съм съгласен с проучванията на Зекария Сичин, верността на които е потвърдена в множество сравнителни религиоведни, митологични, исторически и лингвистични анализи. отвъд изумително плоското (не)научно отхвърляне, разбира се. Сравнителната митология, история и религиоведение проследяват практически аналогични истории за космически същности - "богове", за летателните им апарати, войни, власт над земята и ползване на ресурсите ѝ. Истории от Индия, Гърция, Япония, Скандинавските страни, Африка и т.н. и т.н. - идентично по съдържанието си народни записани или устно предавани спомени за въпросните "богове"...

Това, което аз мога да кажа е, че важното в думите на Исус е именно психологично-духовното разбиране, чието следване акордира човека с принципите на целокупния живот, прави него самия и планетата по-добро място за учене и живеене. На този аспект се спирам в настоящия си поглед към думите на Йешуа.

Именно психологично-духовна, а оттам и социално битийна стойност имат новозаветните думи на Спасителя Помазаник (Исус Христос). Такава стойност, отвъд дивашкото преклонение пред въпросните характеропати-астронавти има и работещата и истински ценна, психо-духовна част от всяка система за себепознание и себеразвитие – новозаветно християнство, ислям, хиндуизъм, шинтоизъм, зороастризъм и т.н. Изключение правят даоизмът, будизмът и йога в чистия ѝ, над хиндуистичен вид: те изначално и пряко са изцяло практически насочени, психодуховни системи за развитие на вътреличностовия потенциал, а оттам и подобряване на социално-душевния и нравствен статус на планетата. Към споменатите, вибриращи в унисон със законите на вселената психодуховни принципи, са насочени думите на този поглед (тази статия) към посланията на еврейския дърводелец.

„Да се свети името ти!“, казва строителният дърводелец. Дали божественото е някакво нарцистично отражение на човешката гордост, която желае да бъде възхвалявана? Или занаятчията-душелечител и харизматичен проповедник казва друго?! Светлината външна, тази изучавана от физиката, но и виделината вътрешна, тази изучавана от науката на посветените, с корпускулярно-вълновата си природа, с фотоните и енергията си насища и озарява както материалния, така и духовния живот.Светлината на мъдростта произлиза от топлината на любовта, неин продукт е. А какво е името на Бога? Някаква супер думичка като Саваот, Йод Хе Вау Хе (Йехова), Аллах или Шива? Не мисля, че тези външно социални, теоретично догматични семиотики имат кой знае каква стойност в същностното разбиране. И все пак, Nomen est omen -  името е съдба. Името обозначава, дава наричаща рамка на обекта, неслучайно насочва съдбата му в посоката на наричането си. Словото е сила, а името като част от наричащото слово обозначава съдбата на наричаното. Да се свети наричащото ти, определящо законите на Битието слово. Да се свети Дхарма, законите на целокупния, божествен живот. Или: „Да се живее любомъдро, по законите на целокупния живот!“, „Да се слави любящата мъдрост на божественото слово, на божествените принципи!“,“Да се живее по законите на любовта, мъдростта и истината!“, казва Йешуа.

„Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти.“

Исус говори за царството небесно, за превръщане на земята в негово отражение. Това няма как да се случи, когато чакаш на някакъв баща на някакво външно небе. Ако е виждан като психологичен израз, като проекция на родителския суперего интроект, през желанието за протекция на възрастния, добре е това обръщение да възрасне до осъзнаването, че „бащата“ е собственият дух, вътрешният человек, безкраят от потенциал, вечната безсмъртна същност извътре, да прерасне в един порив към сливане, към прехвърляне самосъзнателния център в духовната същина на божествената човещина. Ако е виждано през приземената хипотеза за „бащата“ в лицето на анунаки/ елохим татенцето, на небесните астронавти-психопати, не е зле да се осъзнае, че зрелият индивид в даден момент е добре да разчита на себе си, да поеме отговорност за живота си, вместо зависимо да проси от мама и татко. Когато обръщението „небесни отче“ бъде осъзнато като преживелищен порив към сливане със Селфа, с вечността на духа, а царството божие бъде виждано като психо-духовен домейн във вътрешната природа, тогава нещата идват на мястото си. Тогава думите на Йешуа придобиват практически полезен облик, превръщат се във виделина, водеща към интензивна промяна на самосъзнателното себеразбиране.

Какво е царството божие? Реалността е! Не тази - криво отражение, а изворната, тази от която всичко в този свят-отражение произтича. Всичко в тази твърдо физична, но и астрална и ментална условна реалност е единствено отражение на божествената реалност. Отражение, игрови тренажор. Играта на самсара, на колелото от превъплъщения свършва, когато уроците на любовта, мъдростта и творческата свобода, са смирено усвоени. Дали ще наречем това постигане на бодхисатва или възкресение състояние, но само тогава човек осъзнава какво е Човекът, познава Себе си. Много по-реален от мъждивите, условни проблясъци на реалност в мира сего е божественият свят.

Как практически и преживелищно, отвъд метафизиката, е възприемано царството божие? То живее в онова чисто, детско радване и доверие, така естествено поглеждащо от собствената ни изначална невинност или от погледа на обичано коте. То се усмихва в цветовете на цъфналата праскова, в полета на птица и оценяването на най-малките неща през отвореното, благодарно и мъдро сърце. Царството божие се проявява, когато отвъд съжалението, но от жива емпатия помогнеш безкористно на старец, опростиш дълга или обикнеш врага си искрено. Проявява се през смирението на молитвата, която не проси, а акордира малкото човешко възприятие към високата визия на Аза. Царството небесно живее през прегръдката на майката към бебчо, през изкуството на твореца и откритията на гениалния учен. Живее в безкористната готовност на обикновения човек да помогне на брата си, поставяйки егоизма си на жертвеника на човещината си. То е в устрема на монаха към безкрая толкова, колкото в преклонението пред красотата на осъзнаващия я. Царството божие заживява чрез любовта, мъдростта и истината, в които самосъзнанието прехвърля себеидентификацията си, когато вече няма нужда от медитация, защото медитацията медитира човека, пропива се във всяко правене или неправене в правенето. Царството божие живее като обич, фино вътрешно познание за закономерностите на Битието, преживяване за принадлежност и помазване (което в превод означава машиах-месия, христос), погалване и помилване, съпричастен смисъл и собствена значимост на вътрешното величие, идваща когато балонът на его значимостта се спука или радушно смирено издиша. Царството божие присъства в сънищата и медитативните визии на провидеца. 

Сякаш пелена се отдръпва и си спомняш нещо, което винаги си знаел. Разкрива се величествен свят, ръководен от принципите на любовта и истинната свобода. Свят, в който аз и мое е надраснато от ние и наше, конкуренцията от сътрудничество, доброто и злото са слети в единство на противоположностите, в недуалността на синтеза на хармонията. Трудно е да се опише небесното царство. Могат да се ползват метафори, да се укаже пътят към личното преживяване и толкова.

От царството небесно струи единствената автентична самоувереност, идваща от Себе-то, от същностната ни природа. Думите на мистика Руми, в комбинация с мое слово, насочват към притихване на его ума и разтваряне за безкрая на Бога:

 Дворецът на любящата самоувереност

„В мълчанието има красноречие. Спри да тъчеш и виж как шарката се усъвършенства“. Спри да искаш самоувереността, за да осъзнаеш, че в тишината изворът ѝ вече е в теб. А той е любовта, от която произлизат вярата и надеждата. Вярата в Себе си, идваща от живата вода на любовта. Да се обичаш означава да позволиш на егото смирено да притихне. Тогава тази автентична любовяра залива дните ти. 

Да оставиш ума да притихне, докато тялото с всяко издишване отпуска и най-малкото мускулче или да наблюдаваш пренасянето на това релаксирано усещане там, където напрежението отпада само по себе си, разтворило се в доверието в безкрая. Остави тялото неподвижно като планина, така както умът все повече заприличва на планина – спокоен, могъщ в самоуверената енергия, преливаща отвътре.

 „Аз искам самоувереност!“, твърди някой. Махни „аз“, позволи си да не искаш – тогава остава самоувереността. Когато оставиш искането да си отиде, разтворено в смирената тишина, тогава нямаш жалка, компенсираща страхове уж самоувереност, защото ти си самата самоувереност! Да имаш или да бъдеш? Имането е его позиция, Майа, илюзия. Биването, да бъдеш, си ти, Същността.

„В скотобойната на любовта биват умъртвявани само най-читавите, не слабите или недъгавите. Не бягай от това умиране. Който не е убит от любовта, е мъртва плът!“. Оставяйки егото да изчезне сега в тишината на безмълвието, ти се струва, че умираш в нищото, докато всъщност се раждаш във всичкото на Духа си. За да живееш, е нужно да умреш, казват мъдрите. Тогава не обичаш, защото няма кой да го прави. Ставаш любовта. Не ти като личност обичаш, а ти си любовта, която преминава през руслото на смиреното его. А тя е светла, мъдра, истинна – освобождава те за същностната ти природа. Само тогава истински си вярваш, с вяра резонираща с неподправената автентичност на гения ти!

„Бъди пияница в любовта, защото любовта е единственото, което съществува.“ Има ли смисъл да бягаш от празнината в душата си чрез вино, когато можеш да се опиеш с виното на любовта?! Да се отпуснеш толкова, че тялото да изчезне. Да смириш ума си така, че да остане тих и свободен. Тогава знаеш, че никога не си бил друго, освен красотата, силата, вярата и мъдростта на любовта. Постоянно си влюбен – тихо и омайно е виното на любовта. Понякога е смирена възхита, а друг път – самоуверено себезаявяване и здрава твърдост. Да, любовта има женска и мъжка страна - знаеш това, нали?!

Отначало ти медитираш. После медитацията медитира теб. Потокът на любящата самоувереност!

„В сълзите намирай стаения смях. Търси съкровища сред развалините.“ Да, понякога, за да съградиш двореца на самоуверената си обич, е нужно да се радваш на повалянето на плевнята на комплексите си от бурята на промяната. Ако не можеш да губиш, нима можеш и да печелиш? Знам, че дълбоко в сърцето си познаваш синхроничната неслучайност на всяко вътрешно или външно случване в живота ти – винаги най-подходящо за теб в точния момент, така че да осъзнаеш, че замъкът на любовта винаги е бил там, в земите на автентичната ти самоувереност! За да стигнеш до него, е необходимо да намериш вратата на приемането. За да я видиш, можеш или да се отпуснеш в доверието, или да смириш егото си до спокойно преклонение пред духа ти. Тогава, с очите на сърцето си виждаш вратата, водеща те към замъка на любящата самоувереност. Тази врата е специална – тясна е като процеп и е голяма колкото грахова шушулка… Само когато си позволиш да стопиш гордостта си и станеш малък, смирено малък, само когато приемеш страховете си от провал и слабост, можеш да се промъкнеш през нея. Тесен и нагорен е пътят към любовта – но само той е истински светъл и водещ до мощта на диамантената ти, ваджра самоувереност!

Страховете, пазачи на прага, се зъбят, превръщат се в най-страшните чудовища от кошмарите ти. Но, не бой се, страннико, пристъпи смело напред. Тогава силата на любовта ти ги превръща в малките, сладки палета на невинността ти и пухкавите котенца на самоприемането ти. Ето, можеш да пристъпиш. Да, ето го чудния, кристален дворец на любящата ти смелост.

Заобиколен е от вълшебните планини и магичните поля на възможностите на потенциала ти. Странно – земният ти живот прозира под чародейния. Сега, във всеки миг и навсякъде съзираш неразкритите потенциали на богати възможности, видими през присъствието на духа ти!

В двореца на любящата си самоувереност си! Никога не е бил другаде, а точно тук и сега, в смелостта на любящото ти сърце. Красиво е да живееш силно, познавайки призванието и мисията си в училището на земния живот!

………………..

Ето какво се получава дотук:

„Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти. Да дойде твоето любомъдрие, да бъде твоята воля, да се спусне любовта ти от свръхсъзнанието, в ежедневието ми…“

„Насъщния хляб, дай нам и днес“. Дали да просим хляб като изгонени, казва юдейският душепознайник и сърцеприказчик? Ако е така, то молитвата би била не акт на синхронизиращо учене, смирено доверие, прошка и благодарност, славене и мъдро разтваряне за потока на потенциала. Би била акт на просия или на злоупотребяваща и примитивна, повеляваща магия – сякаш божественото не знае нуждите ни, а е нужно да просим като невръстни неволници… 

Не, молитвата никога не е била просия, както е масово разбирана в невежеството на тълпите и институционализираната църковност. Ако Йешуа говори за хляба, спокойно можем да добавим и луканката и едно ферари с цвят червен, харем от наложници, стотина имоти по света, верига от банки, предприятия и световно господство… на невежеството и гордостта ни. Е да, но светът и без това е затънал в него, а не е ли казано, че „… не само с единия хляб ще живее човек…“ Хлябът в случая символизира доволството на ситостта, изпълненият с вдъхновена благодарност живот, наситил търбуха на вътрешния человек, на душите ни. И днес ми дай вдъновеното, благодарно доволство, дай ми спокойната наситеност с творческия ти поток, о естествена природа в същността ми, Господи Боже мой.

„Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти. Да дойде твоето любомъдрие, да бъде твоята воля, да се спусне любовта ти от свръхсъзнанието, в ежедневието ми. И днес ми дай вдъхновеното, благодарно доволство, дай ми спокойната наситеност с творческия ти поток, о естествена природа в същността ми, Господи Боже мой…“

„и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Пророкът сам дава тълкувание на думите си:

„14. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец;

15. ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“

Отец, тоест Азът, Селфът, ти самият извътре си, се проявяваш през инструментите на този ум, чувства, емоции, телесни усещания, поведение и социални дейности. Всъщност разделение между Аза и телесната социалност има само в илюзията на обусловения човек. Тази илюзия е, която има да прераства в осъзнаване единството с Аза, с Бога през прехвърляне на самосъзнателния център в Него и сливане (Йога) с Него. Когато в молитва и медитация, това се случи, знаеш, че умът, чувствата, тялото и поведението ти са единствено обслужващ целите на духа ти, на Теб самия, персонал.

Тоест, всяка мисъл, чувство и поведение на съзнателния човек, са всъщност ръководени от Селфа, от Бога, от божествената ти природа, когато присъства качествена самосъзнателност. Кой прощава на враговете външни или на враговете в самия себе си (мисли, чувства, емоции, желания) тогава? Илюзията за отделност на малкия ум или провеждания през смирението му дух, същността?!

За да простиш истински, е нужно да си не теоретично, а преживелищно в позицията на духа си, да си се отъждествил в медитация, пренесла се в ежедневието, с Бога. Ако не си, прошката се превръща в невротичен фарс. Затова повече от 2000 години християнството е възприемано криво – защото, за да си новозаветен християнин, отвъд всякаква вербалност и пози, църкви и институции, но преживелищно автентично, е нужно да си в идентификация с духа, с Бога, с вътрешния Христос, с Аза си. А това е висока позиция, която не може да бъде престорена. От божествения свят идва християнството и за да бъде истински следвано, се иска средоточието на самосъзнателността да бъде в божественото, отвъд думи и намерения, но актуално. Само тогава прощаваш от душа и цялостно. Прощаваш, познавайки интуитивно неслучайността на всеки ежедневен, най-подходящ за теб урок, преподаван ти от този „враг“ или ситуация, по най-добрия за разширението на съзнанието ти начин. От такава диалектична, преживелищно духовна и висока позиция няма добро и зло, а черпене на опит и от двете по равно. Врагът е толкова учител, колкото и приятелят. Тогава смирено и спокойно се учиш. Но, това смирение няма общо с примирението.

Наскоро мъдър приятел сравни смирената прошка с отношението на татко лъв към малкото лъвче. То дъвче ушите на татко си, перва го с лапите си стотици пъти на ден, хапе и скача по опашката му, катери се по него, взема от храната му, отклонява вниманието на мама самка от татко... Но татко лъв смирено му прощава всичко това. Дали от позиция на слабост и примирение? Или от панорамата на огромната спрямо него сила, спокойно и с обич, великодушно приемане!... 

Когато думите на великия юдейски душепознайник (психолог) са виждани от позиция на идентификация с тялото, емоцията, чувствата и ума, тоест идентификация с телесно социалното его, посланията му са разбирани напълно погрешно, като примиренчески, автоагресивен мазохизъм. Един вид, видите ли, чифутите евреи популират християнството, за да поддържат тълпите от гои (рая) в робско подчинение. Идентификацията с телесно-социалното его, е старозаветна позиция на неразвито съзнание, която споделя огромна част от съвременния постхристиянски постмодернизъм. Пост християнски, тъй като макар и все още повече от половината от човечеството на планетата да се води християнско, поради липсата на обсъжданата, преживелищно диалектична, духовна гледна точка и позиция на осъзнаване, всъщност е старозаветно. Старозаветно човечество и разбирания, което схваща думите на юдейския мъдрец през призмата на духовния си идиотизъм, съсипвайки както себе си, така и планетата и всичко живо по нея. Ползвам тази дума без каквато и да е влагана емоция, а с цел прецизирано назоваване, нищо повече… През познаването на диалектичната позиция на духа, употребявам тази дума и с тъга и душевна болка… Защото ясно виждам и знам в какъв свят, в какво царство божие с лекота може да се превърне тази планета, когато присъства позицията на духовната самосъзнатост…

Да прощаваш не седем пъти, а като състояние на съзнанието си, да обичаш врага си като учител по мъдрост, е изключително висока и силна, диалектична позиция, която поставя човека в актуалната му роля на временен ученик в материалния, бинарен свят на противоположности, учещ се на обединяващото им синтезиране през призмата на Себе си, на духа.

Преди известно време за две години живях в център на бялото братство в Канада, в скалистите планини. За да живееш там, беше нужно да прехвърлиш самосъзнателния си център в обсъжданата диалектична позиция на учене. Иначе огънят, енергията са толкова силни, че ако останеш, просто започваш да гориш вътрешно или бягаш. Гориш болезнено, пърлиш се от високата вибрация на присъстващата любов, на проявеното в земен план царство божие, създадено  от сбора от съзнанията на обитателите на общността. Ако издържиш и ползваш пламъка, разбунил старите програми в теб, за да се учиш, преобразуваш и растеш, в даден момент качественият скок на самосъзнанието се случва, прехвърля се в недуалната, диалектична позиция на духа, надхвърляща бинарностите. Тогава радостта става почти постоянна, но спокойна, от най-малките неща, виждани като чудо. Както и напрежението, пораждано от преживяване на трудности, болка, предателство, е приемано през призмата на естествено и синхронично учене, с вътрешна благодарност.

Такъв ашрам представлява един вид скок във времето, настоящо отражение на една бъдеща, след хилядолетия земя, в която човещината и съзнанието са качествено развити, пораснали. В такъв свят и всред такива хора, няма нужда външно да поставяш граници. Няма нужда от външно заявявани закони, рамки, ограничения. Защото границите, рамките, идват от връзката с и познаването законите на целокупния живот извътре. Закони на живота, дхарма, познавана през вътрепсихичната, психодуховна позиция на себепознание и възприятие на себе си, света и другите от панорамата на духа си, на Аза, на вътрешната божественост. Самосъзнание, пряко преживелищно случващо се в представяното от Йешуа царство небесно или от Сидхарта Гаутама буда природа… Защото думите, теоретичното представяне е различно, но преживелищността единна. 

В такъв свят, не е нужно да слагаш огради нито на физическия си дом, нито на психичния си живот. Защото присъства съзнание на любяща истинност, което познава границите извътре и дори мисъл за прекрачване отсъства. Когато психодуовността е такава, няма нужда от полиция и съдилища. Съдник и охранител е собствената висока съзнателност.

За такова слизане на царството божие на земята разказва еврейският душевед-душелечител и спасител. Свят на живеещи от гледната точка на духа, съзнателни ученици в земното училище.

Тогава прошката е безусловна и постоянна, не единично повторяем акт, а състояние на съзнанието, произлизащо от любящото, благодарно учене, през призмата и от позицията на диалектичната истинност. Не философски теории, а преживелищни опитности…

………………………………

Учителят Беинса Дуно (Петър Дънов) дава следната градация на съзнателността: старозаветен, праведен, новозаветен, духовен ученик.

При старозаветния съзнанието е изцяло грязно егоистично, идентифицирано изключително с тялото, грубата емоция, либидото и териториалните инстинкти, пренесени в приличащото на човешко, но всъщност примитивно живуркане. Това е съвременният политик, съвременният олигарх и с властова позиция глобален икономист, но и огромен процент от народа.

Праведният е ригиден персонаж, фиксиран в нормите на закона и буквата догми, в коловозите на статуквото и „трябва“,често от взирането в пръста, сочещ слънцето, пропускащ самото слънце и от дърветата, описани в картата на някого, незрящ за магичната гора на живота, в която се намира… Все пак, една крачка напред спрямо старозаветния примитив е. Тъй като правдата на праведния не се ръководи толкова от любовта, а от мъртвата буква на догмата, той лесно прераства във фанатик, горящ на клади или правещ атентати, „в името на бога и любовта“…

Новозаветният вече до определена степен познава законите на сърцето, има известна връзка със сърдечния разум. Води се в по-голяма степен от нравствеността. Вече не само от суперего „трябва“ (отчасти и от него) на малките човешки норми, както праведния, а от нравственост, която се прелива между аз идеално нормираността на праведния и известна връзка с нравствеността на божественото, на свръхсъзнанието. Известна обаче. Тъй като тази връзка все още не е пълна, новозаветният има склонност да се невротизира, като възприема отчасти качествено, отчасти изкривено през неразбирането си законите на Битието в дълбочина. Вече чувства и преживява донякъде любовта и сърдечния разум, но вехтите разбирания, заложени през родителското възпитание и социалната сугестия, все още присъстват в него и го спъват. Например, дискутираната разлика между високата позиция на смирена прошка и невротично примиренческото, мазохистично себепотъпкване - новозаветното съзнание интелектуално може дори да познава тази разлика, но през несъзнаваните когнитивни схеми, да пречупва прошката във вида на автоагресивен, мазохистичен акт на невротично себепотискане. Разбиране и актуална психична и поведенческа динамика, които нямат нищо общо с прошката, каквато е!

Именно към новозаветното съзнание е насочена тази статия. Защото старозаветният по никакъв начин няма да разбере посланията ѝ, както и няма да има интерес към тях. Праведният пък отчасти ще се съгласи, но ще отхвърли, тъй като холистичността ѝ противоречи на ортодоксалната норма на конкретната система, за която фанатично е прикрепил ориентирите на живота си през ригидността на световъзприятието си на „кон с капаци“. Духовният ученик като цяло няма нужда от тази текст – ще се съгласи и радушно ще приеме посланията ѝ, ще му е полезна, но не повече от четенето книгата на живата природа, която е пред очите му постоянно. Истинска нужда от тези думи има именно новозаветното съзнание, явяващо се преходно между малката и ригидна човешка норма и актуалната божествена самосъзнателност. За това по-долу ще се спра на разликата между невротичното възприятие на прошката и прошката действителна.

Духовният ученик живее от позицията на духа, на Себе си. Това не е едноактово решение, а постигнато с много работа не само в един живот равнище на съзнание. Понякога слиза до по-ниските нива на новозаветния невротик или дори до първите две, но тъй като вече е преминал по тази пътека съзнателно, бързо се завръща в диалектичната, холистична позиция на ученик в този бинарен свят. Позиция на идентификация с любовта, мъдростта и свободата на духовната си природа.

Подобна класификация споделя съвременният руски пророк и душевед Сергей Николаевич Лазарев. Ако човек не живее изключително устремено към сливане с любовта (духовен ученик), се зацепва за нравствеността човешка (донякъде новозаветен и изцяло праведен), което е агресия към любовта, тъй като през непрескачане летвата на нравствеността се появява агресивното осъждане, безсмислената невротична вина и садистичната агресия към света и другите. Когато безусловната любов липсва, благополучието и добрата съдба, търсени от новозаветния и праведния, деградират до едното имбецилно материално осигуряване, до стремежът към пари, психопатна власт, териториални печалби от старозаветния глупак. Глупак, погледнато от позицията на духовната (не)интелигентност и без осъждане, разбира се, но фактически.

…………………..

Да прощаваш като състояние на съзнанието е да провеждаш любовта и живееш от нейната любомъдра позиция на творческа свобода. Доколкото в живота си възприемаш света от такава позиция, можеш истински, здраво да прощаваш. Дотолкова Бог ти прощава, тъй като в самия акт на прощаване идентификацията ти е в Него и Той самият е прощаващият. Човешкото его се е научило смирено да стихва, да се подчинява на интуитивното, действително присъствие на духовния разум.

За споменатата разлика между невротичната, мазохистична псевдопрошка и прошката от любов. Това е невротичен конфликт, когнитивно изкривяване в разбирането, която праведното (в някои случаи) и новозаветното съзнание несъзнавано споделя през все още присъстващите в него програми: „Преклонена глава сабя не я сече! Прави като хората! Мнението на другите е много важно – то те определя! Ако се заявиш, оставаш сам  -всички ще те изоставят! Мама не те обича, ако не си изядеш супичката! Скромността краси човека (разликата между скромността и смирението е аналогична с разликата между примирението и смирението)! Не се обаждай много много!“ и т.н. мазохистични заложености. 

Когато човек с такива орално мазохистични програми в себе си, прочете великолепните послания на древния юдейски психолог Йешуа, автоматично ги пречупва през зависимо-мазохистичното си аз-ти обектно отношение, през автоагресивното си себепотискане, поради страха си от изоставяне и отхвърляне от значимия друг в основата му. Тогава смирението, провеждащо любовта, при такова невротично възприятие, бива разбирано изкривено като автоагресивното примирение. Когато в процес на психотерапия или самостоятелно развитие на съзнанието, невротикът се научи да разпознава изкривените си програми и ги преработи до самоуверена асертивност, му се налага да се научи сам да приема и обича себе си, като спре да робува на страховете си от унижение, изоставяне и отхвърляне от хорското мнение. Едва когато така се научи да се заявява силно пред себе си, света и другите, човек може да се научи и да прощава истински. Тоест, прошката няма общо с някаква робка слабост и преклонена главица, не. Директно свързана е с активното и качествено себезаявяване. Едва, когато такова себеуважение е налично, човекът се научава да прощава както на себе си, така и на другите.

Често в психотерапията работя с дълбоки травми от отхвърляне, изоставяне, унижение, нанесени от реално насилие, побой, систематични изнасилвания и всяческо погазване с години, кошмарно нарушаване на всякакви лични граници, обиди и злоупотреби. Ако такъв човек е насочван директно към прошката, както би го посъветвал един свещеник примерно, това още повече би затвърдило травмите му чрез потискане на душевната болка чрез такава евтина псевдо прошка. Външно заявена прошка, която няма нищо общо с прошката реална. Няма, защото засилва автоагресията, учеща човека външно уж да прости, на фона на изолиране, отричане и потискане на огромна вътрешна агресия, на непреработени болезнени душевни рани, травми. 

Едва когато човекът се научи да изрази тази агресия, от насочена навътре, да си позволи в защитена среда да я извади навън, да се защити пред агресорите си, да се заяви, едва тогава след време настъпва моментът, в който реално или символично може през здрава асертивност да се заяви пред тях вече спокойно. Спокойно, в убеждението, че Животът, Бог, съдбата, божествената му същност му дават пълното и свещено право да го прави. Когато това умение се усвои, човекът се научава да обича истински и безусловно и прощава на самия себе си. А тогава може да прощава и на другите, на враговете си. Постепенно човекът се учи прошката да присъства в него все по-постоянно, като вътрешно състояние на съзнанието му, докато външно социално и междуличностово спокойно и здраво се заявява, поставя границите си асертивно и мотивирано. 

Психотерапията поставя човека в ролята му на духовен ученик в земното училище. Самото му травматично или невротично състояние вече го е поставило в такава роля, а на него му остава единствено да осъзнае и усвои вложените в преживяването му уроци.

На психотерапия старозаветни психопати и грубо егоцентрични, с твърде вулгарно, чалга нарцистично отношение към живота, рядко ходят. Ако се случи да отидат, то е не за да съдействат на вложените в преживяването им житейски уроци, а отиват като на психо масаж. Някои колеги с изискван огромен финансов израз на труда си,  са специализирали в приема на такъв контингент от кифло-кроасанска популация. Но, нито те правят реална психотерапия, фасилитираща израстването на човека, нито такава е искана от споменатия контингент, нито се случва…

Праведните ригидници виж, твърде често се оказват на терапевтичната кушетка. Защото скованата им догматичност дисонира с несъобразяващия се с нея свят, събужда преживяване за несправедливост, а при по-силни стимули предизвиква психичен регрес до по-ранни и дълбоки онтогенетично травми и психични фиксации. С праведните се тръгва по-отдалеч. Първо е нужно да се окажат в неконтролираната слабост на новозаветния, за да си я позволят и надхвърлят от едно по-високо съзнание на приемащо и пълно с доверие учене.

Най-честите клиенти в психотерапевтичния кабинет, са именно новозаветните, при които моделите (интроектите, програмите, когнитивните схеми, сценарии) в суперегото им са разтърсени от преживяваната невроза, от душевната болка и вегетативната симптоматика. Разтърсване, което обаче цели да ги накара окончателно да изоставят все още присъстващите в тях старозаветни фиксации и да прехвърлят самосъзнанието си в позицията на благодарно учене и израстване до съзнателни студенти в земния университет.

Да, когато  психотерапията бъде видяна през призмата на целокупния живот, именно такава е ролята ѝ на фасилитатор на житейско усвояване на неслучайни и точно на мястото и времето си уроци.

………………………………………………..

Вкратце, за да прощаваш истински в този свят, какъвто е, е нужно да можеш и активно да се заявяваш. Прошката няма нищо общо с мазохизма. Отвътре прощаваш безусловно, а социално поставяш ясни граници и се заявяваш здраво. В един по-развит свят, както писах по-горе, нужда от такива външни граници няма, тъй като през познанието на законите на дхарма, на целокупния живот, на Битието, те присъстват естествено вътрешни и никой няма и намерение да ги прекрачва. В този свят обаче, такъв какъвто е, активното социално себезаявяване и поставяне на ясни граници, са абсолютно необходими! Исус не е стоял безучастно, когато е гонел търговците от храма, нито е замълчавал, когато фарисеите са били очевидно несъгласни с думите му! Напротив, силен бунтар е бил Йешуа!  

……………………………………………………………

Как би звучала молитвата „Отче наш…“ дотук:

„Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти. Да дойде твоето любомъдрие, да бъде твоята воля, да се спусне любовта ти от свръхсъзнанието, в ежедневието ми. И днес ми дай вдъхновеното, благодарно доволство, дай ми спокойната наситеност с творческия ти поток, о естествена природа в същността ми, Господи Боже мой. Простено ми е от Теб, доколкото прощавам на длъжниците ми. Прощава ми Животът и се преобразуват кармичните ми натрупаности, доколкото аз прощавам, приемам и се уча от трудните за мен хора и ситуации. Нека, Боже, докато твоята любяща прошка присъства като смирено състояние на съзнанието ми отвътре,, когато е нужно външно, здраво да се заявявам и поставям граници на психичния си и социален живот. Защото доколкото през вътрешното си смирение провеждам любовта ти, мога и външно социално да те заявявам и прощавам истински..."

…“

„. и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия;“, казва пророкът - строителен дърводелец, душевед и сърцеспасител, семитът Йешуа от Назарет.

Казано е, че „…изкушението трябва да дойде“, а в земното училище то е главен инструмент в съвместяването на полярностите, в синтеза между дух и материя, тяло и душа, висши стремежи и земни страсти. Злото/ лукавият е слуга не на полярното в хоризонтала на двоичността си добро, а на божествеността, която синтезира и двете в условията на земното, предметно училище. Така че, изкушението е нужно да дойде, за да бъде надмогнато. Не чрез отричане, което единствено го засилва и още повече въвежда в него, а чрез надмогването му. 

Надмогване, което се получава, когато присъства диалектичното, холистично разбиране и визия на духа, от позицията на която човек може да се свърже с автоматично очакваните от подсъзнанието изгоди от отдаването на изкушението. Свързване на свръхсъзнание и подсъзнание в процес на молитва и медитация, при които нуждата на подсъзнанието (лукавия)  от защита и удоволствие биват прихванати от свръхсъзнателната (божественото) потребност от любящ, творчески смисъл и със съзнателно и здраво усилие импулсите им влети и задоволени чрез нея. 

Беинса Дуно и Омраам Микхаел Айванхов, тези удивителни духовни водачи и холистични психолози и психотерапевти, наричат този процес метафорично „духовна присадка“. Присадка, като аналог на ботаническото ашладисване, при което върху подложката на дивото и здраво дръвче е присаждано културната, плодна фиданка. Така плодовете са далеч по-изобилни, животът дълъг, а податливостта на болести по-малка. По-детайлно на този процес се спирам в статиите си, посветени на зависимостите, на пристрастяванията, при които въпросното изкушение играе централна роля.

Молитвата градира. Започва от нуждата от самосъзнателност, идентична с огъня на твореца и провеждане на потенциала му, преминава през психологичната работа със смиреното прегръщане на страховете и активното себезаявяване, нужни условия за автентичната прошка и достига до работата с изкушението, със страстта. Както много пъти съм казвал: ако работата със страховете е котенце, то тази със страстта, е тигър. По-цялостни усилия, по-дълбоко преживелищно себепознание, външна дисциплина, вътрешна мотивация изисква работата с изкушението. В хода ѝ, се задействат и подводните неотработени страхове. Силна е работата със страстното изкушение. Но е и най-благословената! Основна е във всяка психодуховна система – езотерично християнство, бяло братство, будизъм, хиндуизъм, даоизъм, йога, тантра, суфизъм (езотеричен ислям) и т.н.

Как би звучала досега молитвата Отче наш:

„Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти. Да дойде твоето любомъдрие, да бъде твоята воля, да се спусне любовта ти от свръхсъзнанието, в ежедневието ми. И днес ми дай вдъхновеното, благодарно доволство, дай ми спокойната наситеност с творческия ти поток, о естествена природа в същността ми, Господи Боже мой. Простено ми е от Теб, доколкото прощавам на длъжниците ми. Прощава ми Животът и се преобразуват кармичните ми натрупаности, доколкото аз прощавам, приемам и се уча от трудните за мен хора и ситуации. Нека, Боже, докато твоята любяща прошка присъства като смирено състояние на съзнанието ми отвътре,, когато е нужно външно, здраво да се заявявам и поставям граници на психичния си и социален живот. Защото доколкото през вътрешното си смирение провеждам любовта ти, мога и външно социално да те заявявам и прощавам истински Нека се науча, Боже, не да боря злото, а с помощта на любовта, мъдростта и истината ти, да обяздвам енергията му и я канализирам в посока безкрая ми от творчески потенциал…“

„защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.” Защото твое е царството на любовта, силата на свободата и мъдрата светлина на славата. Амин, да бъде! 

Триединството е основна тема не само в християнството, но и в хиндуизма, теософията, бялото братство… Трите качества на огъня: топлина, сила и светлина. Трите гуни (качества на материята) в хиндуизма и трите лица на Бога: съзидаване, Брама, поддържане, Вишну и трансформация, Шива. Триединството на вечния, вътрешен човек: духът, Атман, душата, Буддхи, духовният разум, Манас. Любовта, мъдростта и истината. Качествата на същинския човек, проявени повече или по-малко в земната обусловеност на играта - пореден живот, целящ извличане на непреходен смисъл от преходното битие.

Какво се получава, когато сглобим думите на Йешуа през съвременен психотерапевтичен и холистично психологичен поглед:

Господнята, или на Същността, молитва…

.....................................................................................

Същностна молитва

Възлюбена същност от света дом, от който дойдох. Възнамерявам да живея по законите на любовта, мъдростта и истината ти. Да дойде твоето любомъдрие, да бъде твоята воля, да се спусне любовта ти от свръхсъзнанието, в ежедневието ми.

И днес ми дай вдъхновеното, благодарно доволство, дай ми спокойната наситеност с творческия ти поток, о естествена природа в същността ми, Господи Боже мой.

Простено ми е от Теб, доколкото прощавам на длъжниците ми. Прощава ми Животът и се преобразуват кармичните ми натрупаности, доколкото аз прощавам, приемам и се уча от трудните за мен хора и ситуации. Нека, Боже, докато твоята любяща прошка присъства като смирено състояние на съзнанието ми отвътре,, когато е нужно външно, здраво да се заявявам и поставям граници на психичния си и социален живот. Защото доколкото през вътрешното си смирение провеждам любовта ти, мога и външно социално да те заявявам и прощавам истински.

 Нека се науча, Боже, не да боря лукавия в страстното изкушение, а с помощта на любовта, мъдростта и истината ти, да обяздвам енергията му и я канализирам в посока безкрая ти от творчески потенциал. 

Защото твое е царството на любовта, силата на свободата и мъдрата светлина на славата ти.

Амин, да бъде!

................................

Орлин Баев