Дънинг-Крюгер ефект

 Психотерапевтът започна практиката си с жажда за успех, с пълна отдаденост, много искрена обич и желание за помощ. Стараеше се много, изцяло се вживяваше във всяка съдба, житейска трагедия и емоционален катаклизъм на потърсилите го хора. Бързо се разчу за тази му сърдечна отдаденост и успеваемост, пациентите ставаха все повече.

Терапевтът постоянно учеше – премина през много хиляди часове в много школи. Умееше да се самонаблюдава, анализира, да осъзнава дълбоките причини зад емоционалните си реакции. Работеше по себе си неспирно, а отразяването на всяка човешка съдба и злочестина го караше да преработва себе си на все по-фино и високо ниво, все по-цялостно и пълно. Учеше се – отвътре и отвън, неспирно.

Отначало, в първите няколко години, успехите които постигаше, го караха да се чувства много самоуверен, знаещ, мотивиран и можещ. Малко по малко в него обаче започна да се случва нещо странно, което той наблюдаваше в себе си с учудване. Колкото повече практикуваше, трупаше личен опит и тонове теоретични познания и гледни точки, колкото методологията и подходите му ставаха по-многобройни, а прийомите му за въздействие по-цялостни, толкова в него започна да се надига особено чувство. Започна да му се струва, че все по-малко знае. Чак му беше чудно как преди е успявал да помага също толкова ефективно, с много по-малък набор от инструменти и познания. Колкото повече знаеше и можеше, толкова по-малко се възприемаше като знаещ и можещ.

Психотерапевтът ясно осъзнаваше липсата на обективност на все по-засилващото се в него чувство за неувереност, идващо от знанието му за безпределността на познанието. Спрямо социалната човешка реалност и нейното малко познание, чувството бе неадекватно. Спрямо безкрая от мъдрост обаче, с който кръгът му на познание разширяваше допирните си точки, обективността бе пълна. Колкото повече знаеше, по-малко знаеше, че знае. Настървено се впусна във все повече, по-тежки, продължителни и изискващи обучения, паралелно по няколко. Преди още едното да е приключило, започваше успоредно две нови. Стремежът към познание го караше да осмисля, да пише, да твори, да излива огромната бездна от светла мъдрост, която пропукваше по шевовете малката човешка когниция и научни познания, които той аналогично свързваше с вътрешната си, интуитивна мъдрост, до глобални принципи и закономерности, невидими за самите научни къртици, но знайни от време оно за себепознаващите се по целия свят изследователи на духа си.

Парадоксално, колкото повече се стремеше, учеше, усвояваше практически и прилагаше, от онази първоначална увереност в знанията и уменията му оставаше все по-малко. Промяната в пациентите му продължаваше да се случва устойчиво на същото ниво, но синхронично започнаха да го търсят за все по-тежки, комплицирани и изискващи цялостен и интензивен подход казуси. А постепенно в него се зароди едно безсилно усещане, че нищо не знае...

Знаеше, че не знае. Осъзнаваше, че малкият кръг от човешко познание, колкото и да беше по-обемен от този на колегите му, спрямо широтата на битийната мъдрост, бе едно нищо. Колкото този малък кръг от человеческо познание нарастваше, толкова повече точки на допир имаше той с все по-обемната шир от мъдрост. По някое време животът благослови терапевта с пряк допир до смъртта, с болест, която обикновено убива за седмици. Продължи да се чисти, смирява, осъзнава и акордира с принципите на Бога, с Битието. Оцеля.

От онази петльовска надъханост и инфантилна самоувереност, не остана почти нищо. Смири се, все повече и повече разбираше нищожността на прежде преживяваното дуене и казваше: „Не съм аз, не съм аз, Бог през мен е, който прави всичко!“.

По инерция продължаваше да ходи по разни обучения. Учудваше се как хората, застанали пред него уж да го учат, знаеха и можеха несравнимо по-малко от него, но през призмата на онази позиция на невежа наглост, представяха саждите на окъсаното си познанийце, за диамантите на крайното знание. Виждаше в такива обучители самия себе си от преди години. Те обаче бяха застинали, кръгът им от познание си стоеше устойчиво мъничък, което им позволяваше като големи деца да се дуят в пуешкото си невежество, в ролята си на дилъри на дадена малка познавателна системичка. Постепенно осъзна, че няма смисъл да продължава с тези проформа тренинги. Беше натрупал повече часове учене от сите си преподаватели накуп…

С психотерапевта ставаше нещо странно. Често се питаше, как въобще успява да помогне и защо хората са толкова доволни при положение, че на него му се струваше, че нищо не знае и не може. Егото му искаше да знае, искаше сила и успех – обаче постоянното присъствие на безкрая от любов и мъдрост, до които малкото човешко познание се бе разширило, караха това его да се ужаси от нищожността и безсилието си. Тогава все по-често то притихваше, доверяваше се, оставяше се в ръцете на безкрая, на Бога.

В психотерапевта постепенно се зароди една различна увереност. Тиха, смирена, спокойна увереност. Терапевтът вече знаеше, че знае, но че това познание е твърде относително на фона на огромната мъдрост, пред която нищо не знаеше. Увереността му отново започна да нараства. Увереността на любящото, смирено приемане на собствената нищожност. Смирено доверие, през което протичаше един устойчив поток на обич. Сам започна да знае, че никога не е бил малкото его, а обичта, която преминава през смирението му. Центърът на самосъзнание все по-устойчиво и за по-дълго започна да се прехвърля в  … любовта!

Орлин