Индукция и дедукция, Булгаристан или 22 часа в български хотел

Забележка: имената на населените места в текста са променени.

.........................................................................................................................................

На три морета. А сега? 

Тръгнахме с жената на хотел с басейн и плаж  за уикенда. Пчелинови терми – сравнително близо до София. На място разбрахме, че хотелчето принадлежи на поредната българо-мутренска, социопатно финансова икона. Е , то си е близо до ума – във Вулгаристан сме. Ама, нали съм екзистенциално-хуманистично настроен, вярвам в доброто в човека, хал хабер си нямам кой кой е, за що се бори той, кумът, сватът, баджанакът и мордите наоколо му. Никога не съм делял хората по финансово състояние и социален статус, а винаги по вътрешно богатство от акъл, човещина и братолюбие. Жена ми казва: „Ти не си от тоя свят – как може да не знаеш този, онзи и еди си кой си?“… Ами, явно не съм от тук и съм за малко.  Скоро случайно прочетох във фейсбук коя е поредната пинокио-видна марионетка, турната за президентски параван на актуалното досъсипване на България.

Някои казват, че малките душички обсъждат хора, някои ситуации, а интелигентните, великодушните, тези  с живите сърца, силен ум и присъствие на духа, мислят на идейно и принципно ниво. За какво му е на човека с широка душа да клюкари за този и онзи? За нищо – скоро се отегчава до отвращение.

Уикенд с качествено хотелско анимиране

Та, влизаме в хотела – няма места на паркинга. Очевидно е недомислен и недоправен. Има места за немного коли, а останалите, да се оправят. Спрях срещу кръчмата на хотела, на прахоляка. Е, с Дъстър (прашлясник) съм, проблем никакъв. Дотук супер – хапка, пийка, ресторантче. Е, басейнът мъничък, на камъните наоколо му можеш да си издълбаеш дупки по ходилата – явно пясъкът е в дефицит в България… Е да, водата уж извира 72 градуса, а една такава хладичка в басейна, ама нейсе, бели кахъри. В ресторанта – добра храна, добри цени – една вечеря за двама не повече от 70-80 лева. Тоест, около два пъти по-евтино от Гърция, Испания, Италия и т.н. Точно плащах и погледът ми се спря на колата ми, спряна наблизо – що да видиш… Задницата калник красиво ударена, огъната навътре яко. Дупка с дълбочина педя и широчина три… Е, да беше навън, но в хотела, в който съм дошъл за ден да почина… Супер отдих, няма що. Уикенд по вулгарско пчелиновиден маниер. То какво да правиш така или иначе – защо да не се забавляваш, като между другото се обадиш на КАТ, на застрахователя си, какво пък сега, това си е част от почивката в България – музика, маестро.

Помолих управителката на хотела да прегледа охранителните камери. Много любезно момиче, наистина. Гледа, гледа и накрая се оказа, че камерите не обхващали този периметър. Е какво гледа два часа, ако не обхващат? Уж не обхващат, а едната сочи право към дъстърчето ми. Дупката на колата обаче е високо горе, явно е сътворена от възвисочък и обемен джип. Събрах две и две. Първоначалната искрена готовност за взаимопомощ странно как се превърна в сконфузено извъртане, прикриващо и замазващо рационализиране. Е, клиент съм, но малък човек с евтина кола за 20 хил. евро, а големите джипове се карат от състоятелни люде с пари и власт, което някакси кара камерите или задкамерно мозъчните устройства да недовиждат, недочуват и замлъкват.  

Хубаво, станалото станало. Звъним на 112 – наложи се дълго да доказваме, че такова населено място съществува на географската карта. Успяхме да уверим служителката и бяхме насочени към  КАТ. В селото няма ни КАТ, ни полиция. Оказа се, че патрулка идва само при сериозно произшествие. Ако искам, мога да закарам колата до районното в съседните Костиново или Долни Вари, но ще ми се наложи да пътувам няколко пъти от София напред назад за обяснения и т.н., което обезсмисля всичко. Дивият запад, дивият изток или подивяла България, не знам… Но, не е ли чудесно – такива уникални шансове за работа по себе си предлага дивулгаристан  - работа, правеща настроението уникално стабилно, въпреки „качествените“ хотелски забавления. J

Виещото детенце – кученце

Току до ресторанта на хотела имаше пристройка, която преди е била външен бар, но се е превърнала в склад. Едно малко кученце неспирно скимтеше, искаше да излезе, търсеше грижа, любов, компания, прегръдка.  Кученце на около месец и половина. Когато го гледах в очите, усещах душичката именно на дете. Същата емоция, същата нужда от гуш, взаимност, принадлежност, сигурност, топлота. Казваше с очички, език на тялото и звуци: моля те, прегърни ме, извади ме оттук, обичай ме. Ще те обичам безпрекословно, моля те, моля те, моля те! Ако имаш живо сърце, знаеш за какво говоря. Ако нямаш, няма смисъл да четеш това, не е за теб – пусни си малко чалга или отиди на лов...

Детето кученце имаше вода и храна, но му липсваше принадлежна обич. Никой нито от персонала, нито от гостите обаче сякаш дори не забелязваше, сякаш не чуваше воплите, разкъсващи пространството. Добре е да си емоционално дебелокож носорог, наистина. Тогава не боли. Но и любов няма и виждане на красотата отсъства, а творчеството се свежда до възторга от преяждането, препиването, чалгата, финансовото подсигуряване, грубата сила, его налагането… Е да, но такъв двуног е пълен примитив и дори животните превъзхождат подобни плешиви примати. Кученцето виеше, молеше се с всички сили за прегръдка, за сърце, което да го обича. Глас на любов в човешко емоционалната пустиня от безлюбие…

Ако до края на предния век бе нормално да има вързани кучета, ловувани горски обитатели, животни виждани като продукция и стока, то в този нивото на съзнание и вибрация на планетата все повече се покачват. А познанието, което тази ускорена вибрация носи, сърдечно твърди, че животните са чувстващи същества, земни жители с пълно право на сигурност, принадлежност, естествено природен живот, обич и братски грижи. Някой ще каже: „Какво си се разприказвал за едно куче?  Виж как зловещо неестествено и жестоко се отглеждат и убиват промишлено милиони животни постоянно. Виж как човекът се държи към брата си. Какво за това кученце?“. Това за кученцето, че се явява симптом на оскотяващо, подивяващо като емоционална и социална интелигентност, озверяващо човечество. Една все по-социопатно озверяла маса, на фона на която се появяват  не толкова количествено много, но качествено различни хора. Хора чувстващи и познаващи законите на Битието – Дхарма. Законите на любовта, мъдростта, истината.

Гушках мъника колкото можах. Увериха ме, че е там за малко, докато си го вземе стопанинът…  Няма разлика между стойността на влаганите усилия за грижа към животни, хора или растения – защото любовта не разграничава, а обединява, а и трите са част от потока на живота на тази планета.

Резачката на съседа и гипсокартонените стени

Прекарахме общо 22 часа в този хотел, разположен посред село „Пчелинови терми“. И следобеда и следващата утрин, докато загаряхме на басейна, съседът отсреща бе решил, че точно това е решаващият  момент да реже трупи с верижния си трион, точно на пет метра, в комшийския селски двор. Съседът си бе в правото да прави каквото си иска – дворът си е негов, дървата, резачката и времето му също. Дали обаче мястото на един хотел е посред селото, това е многогранен (разностранен) въпрос…

Има ли нужда да направиш свестни стени на хотелчето, носещо една милионна част от доходите в сребролюбното ти, фокусирано в парата, празно от позицията на духа живуркане? Не, разбира се. Когато стеничките са тънички, така липсващото реално общуване между българин с българина бива чудесно компенсирано с аудиално порно. Носят се стенания, скърцат легла…  Е, какво сега – няма нужда да обиждаме добрия жанр, а образите можем да си добавим и сами. Така собственикът се грижи за развиване на творческото, съзидателно въображение на клиентите си – какъв благороден человек.  

Е, сега това, че в стаята нямаше телефон за връзка с рецепцията, това че липсваше рум сервиз,  wi fi едва дишаше и забиваше на всеки 2 секунди, това че по тв-то каналите не превишаваха 15-на, повечето от които ловни, или пък че на вратата нямаше комарна мрежа, а в хотела нямаше и кьорав аниматор, предлагани екскурзии и гидове – това са изключителни плюсове. Е, как така защо? Не се ли досещаш вече? Ами, за какво му е на съвременния технологизиран дивак телефон? Ето, тук се грижат за връщането ти обратно в лоното на човещината с липсата на връзка с персонала или с безжичния интернет с качество от преди 15 години. А това е чудесно – ето, време е за разходка в природата – да, така си е, нали?! А изградилият хотела съвсем искрено и умишлено се грижи за това, няма как да е иначе. То и Мтел връзката падаше нон стоп, ама какво от това – вече обясних великолепието на огромните плюсове.

За ловните канали – ами ето, така се прилага поведенческо психотерапевтичният метод на систематична десензитизация, претръпване към заобикалящото насилие и ужас. Колкото повече зяпане на предумишлени, природопатни убийства, толкова по-дебелокожо и леко се живее.

Рум сервиз и аниматори ли? Ти шегуваш ли се? Ние сме балканци, ей, не го забравяй! Трябва да пазим идентичността си – това някакви грижи за човека - забрави, глезотии са това. Ние сме твърди като кремък балканци и това е! Ще чакам аз някой да ме води на екскурзия и гайд да ме развежда. Абе, я си знаем. И въобще, още по-добре ми е да наемем една вила на Халкидики и сами да си готвим. Е, така жената малко мрънка и вика, „все едно съм вкъщи, пак около печката се въртя“, ама я да млъква – два шамара и готово, оправен ѝ е телевизорът. Балканци сме ний ееййй, племе гордо!

Комарник на терасата? Ха! Как да калиш нервите си, ако не с това обаятелно жужене на нощните кръвопийци. Е, или затваряш вратата и се пържиш или широко отваряш и когато лампите са пуснати, войнството от буболеци и комареци прекрасно напомня за единството ти с всички чувстващи същества. Така де. В Индия има едни джайнисти, които и буба не убиват и дори им разрешават да ги лазят, хапят и смучат от състрадателно великодушие. Ами ето, каква по-прекрасна възможност за трениране на съчувствена обич към инсектоидните братя. Нали така?!

Лайното Буда

Питали един дзен учител какво е Буда? Той посочил изпражнението на поляната пред себе си и казал: „Буда е това лайно!“ Готин изказ, нали?! Иначе се налага да обясняваш за трансцедентното, присъстващо едновременно в иманентното – а това е скучно и не казва нищо, докато го няма личното преживяване.

Човекът има храносмилателна система и дефекира. Аз съм човек, имам храносмилателна система. Следователно… Седях си аз, надвесен над отделеното от мен кафяво нещо в баньотоалетната на хотелската си стаичка и се взирах в него. Буда и лайното ли? Не, просто в банята нямаше тоалетна четка. Преди това не ми трябваше и затова установих този иманентен факт, когато ми потрябва. Провикнах се със зов за съпричастност към съпругата в стаята, а тя отговаря: „остави ги да си чистят, като не са сложили!“. Е, хайде сега…  Седях си аз, взрял се в тоалетната чиния след пуснатата вода. Уви, следите остават, винаги остават, еехххх. Не съм гнуслив, а тоалетни съм чистил доста като сайд джоб през моряшките ми договори. Взех малко тоалетна хартия, бръкнах и изчистих решително. J Второто пускане на водата оправи нещата. Амин, мишън акомплишд. J

Българинът – сам силен, а в заедността слаб

Ходил съм на доста места. Навсякъде хората имат едно чувство за взаимност, отвъд ума, думите, отвъд външните норми. Преди време работех в екип от 60-на народности. Индийците се събираха и общуваха с индийците, филипинците с филипинците, руснаците с руснаците… Както и с уважение и естественост допускаха всеки на масата и в обкръжението си всеки, искрено искащ да другарува. Българите неохотно се събираха, но сякаш магнити от една полярност правеха опит насила да се приближат, от кумова срама…

Много сме силни българите поединично, но също толкова ни е трудно да сме заедно. Едно мълчане, едни бегли погледи, като наранени тревожни деца, компенсиращи с грубост и насилие сме.

Ситуацията около басейна на хотела бе съответна. Всеки мълчи, хвърля бегли погледи. Всяка двойка се преструва, че е сама, тайничко надава ухо за разговорите на другите, но през една запечатана затвореност. Точно като невротизирани деца, както писах по-горе. Деца, на които им се иска да общуват, да споделят, но ги е страх. 

Страх ги е от отхвърляне, неприемане, емоционално нараняване, унижение, неразбиране, предателство. Външно тези деца се правят на силни, потискат и изтласкват страха и през сляпо петно сами не виждат собствените си комплекси. Затова пък, на принципа на проекцията, ги виждат в другите. Струва им се, че ако не са много силни и независими, другите ще ги наранят, унижат, предадат, няма да ги разберат, ще са несправедливи с тях. 

Такова наранено дете се крие в мнозина от българите наоколо ни. Иска му се на българина да общува, но е страхлив и му се струва, че ще го нападне събратът му. Затова се поставя една болна дистанция, отчуждаване, преструвка за независимост, проявявана както поведенчески социално и емоционално, така и в стремежа на всяка цена да се изолирам в колкото се може по-скъпия си, с високи огради и защита дом и финансово социална независмост. Зад тези огради емоционални , социални или актуални обаче, стои това малко, уплашено детенце, жадно всъщност за принадлежност, обич, общност. Но не си я разрешава, страх го е, проектиращо виждайки уплашеността си и приписвайки съдържанията ѝ на другия.

Когато обаче поддържаш дадени страхове, на принципа на самоизпълняващата се прогноза, така започваш да се държиш автоматично, че те да се реализират. Поради несъзнаваните си страхове, българинът често се държи грубичко, дръпнато, надменно, нападателно. Кое куче лае? Страхливото! Държайки се така, по описания механизъм, българинът предизвиква това, от което всъщност несъзнавано го е страх. Спасява се поединично и затъва в краен индивидуализъм, с което се самоотхвърля, самоунижава, предава нуждата си от принадлежна свързаност и другаруване…

Частните имоти и общностната западналост

Следното изхожда от по-горе зачекнатите разсъждения.

Индуктивно човек може да събере база данни, да изведе дедуктивно общовалидни правила, може аналогично да свързва когнитивно-социални точки. Нерядко по симптоматични, наглед изолирани и привидно малки факти и процеси, можещият да мисли качествено, е способен да изведе и види глобалната картина.

Навсякъде в село Пчелинови терми се вижда разпад – разрушаващи се къщи, бивши държавно общински оранжерии и магазини се срутват под натиска на липсата на желаещи за общностен, колективен, заедностен живот и поддръжка на иначе чудесните ресурси. Знаем, че тази гледка е по-скоро обичайна в съвременната демографска катастрофа на България, поддържана не от друго, а от българската психика. Защото същата тази психика стои зад политиката, икономиката, (не)културата, на всяко равнище от социалната йерархия.

На фона на разрухата, могат да се видят немного свръхбогати частни постройки, хотели, бизнес предприятия. И най-малката градинка, както знаем, в България е оградена прилежно. Едното его се е изолирало от другото его, от най-социално слабия, до най-състоятелния, налапал се с трилиони, бягащ от сянката си сребролюбец. В града пък народецът се крие автоагресивно в черупката на малкото си откъснато его и апартаментче, отново пазещ се от страховете в сянката си.

Каквото повикало, такова се обадило

Мазохистичната психика, която масово преобладава в българския народ, се държи така, че провокира и подхранва съществуването на психопатен садизъм. Мазохистът всъщност несъзнавано си отглежда садиста, независимо дали в лицето на социопатния политик, или на съседа гамен. Каквото повикало, такова се обадило. Страхливият народ автоматично се държи така, че страховете му да бъдат задоволявани, тъй като несъзнавано са … искани.

Когато в масовата народопсихология присъстват когнитивни схеми за унижение, малкост, отхвърляне, страхове от лъжа и предателство, несправедливост и нараняване, такъв народ сам си отглежда върхушка от политици, магистрати, мутро олигарси и икономисти, които да задоволяват присъстващите когнитивни схеми. Как? С мълчаливата си пасивност, отвръщане на глава от болката на съседа и брата си, с бездействеността си при наблюдаваните социопатни безумия.

Да, познанията от психотерапията могат да бъдат прекрасно транспонирани и приложени в социалната динамика. Социология, антропология, социална психология – психиката е основният психосоциален двигател, завъртащ колелото на съдбата на един народ. Когато психиката е калпава, държавата също е такава.

Раковата, частна психика

За частната собственост – да, чудесно е да се развива дейност. Това, че обаче си собственик – това е истински безумна идея, залегнала в дивашкото мислене, откъснато от законите на Битието. Никой не е собственик. Ако можеш да разгърнеш дадено предприятие, да създадеш работни места, прекрасно. Но, само ръководител, управител си. При това, колкото повече имаш, повече отговорност носиш пред законите на Дхарма, на любовта. Защото от тяхната позиция нищо не е твое, дори тялото ти. Гости сме на тази земя и не трупане на властово подсигуряващи финансови възможности, уж обезпечаващи успешното бягане от страховете, е целта. Учене и трупане на непреходните, вътрешни богатства на духа в съкровищницата на вечната ни същност е целта на краткото ни пребиваване тук. Когато имаш и приемаш, че даденият ресурс е твоя собственост и можеш да се разпореждаш с него както ти скимне, изолирайки го от нуждите на събратята си, се превръщаш в раково образование, в тумор, искащ единствено за себе си, погазвайки нуждите на цялото… 

Това, че тази картина е така позната, не я прави обаче по-адекватна спрямо принципите на безкрая. За мнозина това ми разбиране дори би било странно, ако не абсурдно, на фона на алчния егоцентризъм наоколо. Но, не е мое, на целокупния, съзнателен живот е такова виждане! Мъдрото сърце знае. А на емоционално, социално и духовно неинтелигентния няма нужда да обясняваш – дъбът по-добре ще чуе.

Човекът с тойотата от Косово

Мръднахме нагоре в гората. Прекрасно. Някакси, младички ми се видяха и по-редки дръвчетата, но все пак, книгата на живата природа е разтворена за теб, когато имаш прогледналите душевни очи да я четеш. Величествено преживяване е това свързване с майката природа. Жива е, говори, всичко знае и те прегръща така любящо, че и прегръдките на жена не могат да се сравнят с живата ласка на потока на живота, галещ те с живата вода на принадлежността към океана на цялото. Бистри и сладки са водите на този океан от любяща мъдрост!

На връщане, по пътя с дълбоки бразди, прокопани от дървосекачите бракониери, покрай нас премина голям трак тойота. Човекът сам спря и ни заговори сладкодумно.  Тойотата – каза „от Косово я купих много евтино, не знам колко е реално.“ Предложи ни набраната от него мащерка.

Поговорихме за опустелите български села, за лъженето и краденето, съсипващи всеки опит за промяна, за страхливия егоизъм на българина, за бягството от татковината на мнозина плъхо – подобни, за нераждащите български утроби и вече не-малцинството от паразитиращи цигани, избирани за народни представители от предаващи племето и земята си български политици, за да подсигурят мандата и електората си, за изсичаната масирано гора …

От споменаваните по-горе несъзнавани страхове, но и от примитивизъм лъже, краде и предава българин - себе си и майка си родина. Страх и груб примитивизъм, каращи българина да лъже, маже, краде, да унищожава род, племе и отечество.  Не всеки българин лъже и краде, разбира се. Както и във всяка нация има примитиви. Така че, отново водещи са несъзнаваните страхове на българина, компенсирани невротично и психопатно, от най-горе, до най-долу в социалната стратификация.

Поведение на бягство

В психотерапията знаем как поведението на бягство единствено засилва невротичното състояние. Колкото повече човекът бяга от страховете и проблемите си, толкова повече ги подхранва и те нарастват. Колкото повече българи бягат, поединично спасявайки задниците си в чужбина, за да запълват масово нискоквалифицирани позиции, толкова повече невротично-психопатните процеси в българското общество и държава се задълбочават.

Бягството от страхувания симптом подсилва подлежащите го страхове и самия симптом. Бягството на българите от страхуваната мизерия, нереализация, грубост, насилие, лъжа и кражба, засилва спада в икономиката, психопатната лъжа и кражба, насилието и отчуждеността, мизерията. Колкото повече страхливо-егоистично бягащи, толкова повече скръб, мизерия, глад, простотия, кражба и пропадане. Не говоря само за численото намаляване на българите при това масирано отпрашване навън, но и за психичните процеси, които то предизвиква и позволява превръщането им в социални факти. По-горе споменах какви социални факти…

Демографска криза или защо българката не ражда?

Илюзия е, че българката не ражда по материални причини. Статистиката показва, че в демографски възход в световен план са именно по-бедните и необразовани държави и общности. Българските цигани отразяват тази тенденция с демографския си бум. Не поради липса на пари, осигуряване на децата и социална сигурност не ражда българката обаче  - това са извинения, прикриващи друго.

Поради същата егоистична страхливост не ражда българката! Ако децата са читави и са обичани, от тях хора ще стане. Ако не са обичани и талантливи, каквото и да правят за тях родителите, от тях ще излязат посредственици. Твърдя, че не поради материални причини не ражда българката – в сравнения с 90% от земната популация, българите никак не сме зле материално. Не е до това – до страхливия егоизъм е. Трите или повече деца, даващи положителен прираст на нацията, налагат не само здрава жертвеност на външните кариерни компенсации (при жената, искаща да бъде майка), за които така се е вкопчилa българката, подвела се по болния западен модел. Няколкото деца задействат и неувереността, активират несигурността, задействат страхливостта на българина/ ката. Отново стигаме до извода, че зад опропастяването на българщината и България, стои страхът.

Не искам да завършвам това непринудено, неделно вечерно писание нито позитивно, нито негативно. Да, вярвам в бъдещето на България. Наблюдавам как ведно с горните факти, се вижда едно все по-масово възраждане на родолюбието в българина, все повече се осъзнава ставащото. Появяват се мнозина радетели на културата, на българския дух и задружност. Вярвам, че ще я бъде България и българите, напук на цялата статистика! Вярвам, че както е казала баба Ванга, ке почнат да се връщат българите обратно, за да реализират потенциала си в собствената си родина, на собствения си език, през реструктуриране на себевъзприятието и държавата си! Вярвам в едно по-високо национално самочувствие, интернализирало здравата любов към отечеството в самооценката си! 

Та така, от 22-те часа в Българско мутренския хотел, та до манталитета и характеропсихологията на българина, определящи бъдещето му...

Наистина не е лесно, на фона на цялата метастазираност наоколо, да си що годе здрава клетка, желаеща и работеща за здравето на организма, на народа и нацията си. Обаче е възможно, твърдя го! Страховете са много, но смелостта, идваща от смисъла на любовта, е една. Само тази любяща, смислена смелост носи щастието. А когато веднъж си го вкусил, страхливото преследване на илюзиите на Михаля вече не струва нищо. 

Когато живееш Себе си, когато имаш смелостта да следваш призванието, за което си дошъл на тази земя , осъзнаваш че да следваш илюзиите на света и се доказваш пред него, е като да искаш да изпъкнеш пред деца от детската градина. Не, пред Бога е важно да застанеш достойно!  

С уважение, Орлин