Трансферното удържане в ефективната психотерапия

Donald Winnicott, обектни отношения психоанализа

 Трансферното удържане в ефективната психотерапия

Забележка: Дискусията по-долу е от социална мрежа. Пламен Димитров, председател на дружеството на психолозите в България, повдига една наистина ключова в психотерапията тема – способността на терапевта да осъзнава и удържа трансферните проекции на клиента. Способност, която ведно с искрената емпатия и високо ниво на терапевтични годности, предопределя психотерапевтичния процес като ефективен в максимално възможна степен.

Пламен Димитров: "Вероятно най-недоразбрания технически принцип на Фройд, свързан имплицитно, но много силно с темата за автентичността в психоаналитичната ситуация, е правилото за въздържанието. Това правило директно касае връзката на пациента с неговото страдание. Пациентите очакват анализата да облекчи страданията им, но скоро разбират, че самата психотерапия носи особен вид емоционално страдание (екзистенциалната тревожност), с което те трябва да се научат да се справят, ако искат да имат полза от нея. От терапията боли!

Позицията на Фройд тук е съвсем недвусмислена: „Лечението следва да се провежда с въздържание… [дотолкова], че потребностите и желанията на пациента да му позволяват да продължава терапията и да служат в подкрепа на готовността му да работи и осъществява нужните промени” (Freud, 1915, p. 165). Неразбирането на този принцип, за съжаление, е довело с развитието на психоанализата до крайности в практиката, които нямат нищо общо с имплицитния му замисъл, предаден още от Фройд – психоанализата не е всесилна и не бива да се ангажира с неавтентични терапевтични обещания. Някои от представителите на т.нар. съвременна „класическа психоанализа” се придържат към стереотипи, които налагат на аналитика една крайно неавтентична интерпретация на този технически принцип – те не предлагат на пациента под никаква форма окуражаване, съпреживяване и подкрепа; разглеждат психоаналитичната ситуация като своеобразна камера за депривация, създадена за емоционален дискомфорт на участниците в нея. Фройд не е имал това впредвид, изтъквайки значението на принципа на въздържание в психоаналитичния процес. Той е общувал освободено и ангажирано с пациентите си, поддържал е социални контакти с тях – нещо, което по стандартите на т.нар. „класическа школа” днес би изглеждало недопустимо. Всъщност, той просто е подчертавал, че аналитичния процес е сам по себе си едно болезнено начинание и поради действието на трансферентните сили пациентите формират очаквания аналитика да им осигури благополучие, любов, приемане, спасение – а заедно и с това да не им налага да осъзнаят, че резултатът от лечението зависи в крайна сметка от собствената им автентична работа с проблемите им и неизбежните страдания в живота им.

Правилото на въздържанието, според Фройд, е напомняне за нуждата от автентичност на аналитика в тази наситена с трансферентна динамика интерсубективна система – личността на аналитика има роля в психоаналитичната ситуация, но тя трябва да се разбира не така както пациента я възприема. Това правило напомня на аналитика да е автентичен в опитите си да помогне на пациента, но без да става част от трансферентните му очаквания и фантазии. А това изисква от аналитика да е интрапсихично, поведенчески и интерактивно автентичен, да се освободи от илюзиите, че психоанализата е панацея и че работи независимо от автентичното ангажиране на пациента с намирането на собствени решения на проблемите му. Всъщност, от гледната точка на екзистенциално-психодинамичния подход принципът на въздържанието е начин, по който Фройд говори за автентичността в психоаналитичната ситуация по пределно ясен начин – същността на отношенията „аналитик-анализиран (пациент)” в контекста на темата за толерантността на пациента към страданията му. Въздържащият се аналитик не сътрудничи на защитните самозаблуди и проекции на пациентите, които избират неавтентичността, вместо с помощта на аналитичния процес да се изправят лице в лице с реалността.

Автентичността има пряко отношение към наблюденията на Фройд, потвърдени по-късно и от екзистенциалните аналитици, че хората имат тенденция да изтласкват своите автентични преживявания и автентичното си Аз, за да си осигурят социални награди, одобрение, самоуважение и снижаване на екзистенциалната тревожност, свързана с избора на автентичното поведение и автентичните отношения в средата си. А това, означава, че автентичността е мислима и постижима в психоаналитичната ситуация като конфронтация с ежедневността на социалния конформизъм, което безспорно е болезнено, провокира тревожност и поставя въпроса за капацитета на участниците в аналитичния процес да се справят с темата за екзистенциалното страдание. В психоанализата, както и в екзистенциално-психодинамичната терапия, укрепването и засилването на капацитета на личността да се справя със страданието и тревожността на това да е себе си, да е автентична в преживяванията, поведението и отношенията си с другите уникална индивидуалност, е централна тема и конкретна задача на психотерапевтичния процес." 

(стр.223-224)

© Димитров, П., (2018, под редакция),

Как (да) живеем? Екзистенциално-психодинамични практики в консултирането и живота. София – Сборник от 10 книги,
ISBN 978-954-91472-9-2.

Орлин Баев: Тук под въздържание дали не се има предвид по-скоро удържане (ограничаване, containment)? Удържане на автентичността на аналитика под трансферната проекция на анализирания, вместо идентификация с нея.

Пламен Димитров: Орлин,имам предвид т.нар. класическо правило на въздържанието ("rule of abstinence") - https://en.wikipedia.org/wiki/Abstinence_(psychoanalysis)

Орлин Баев: Да, същия психотерапевтичен принцип/правило съм срещал под термина containment. Уиникът го нарича holding, to hold. Както и ти казваш, съвременното разбиране и практика са по-емпатично топли, интерперсонално процесни, а въпросното удържане/ въздържане, се изразява в способността на терапевта да осъзнава и удържа фрустрацията си и при негативния, и при позитивния трансфер. Така вместо да се идентифицира с проекцията на клиента, ставайки част от житейския му сценарий и схеми, спомага осъзнаването и промяната на когнитивните му скриптове. Вместо да бъде част от проблема, става част от превръщането му във възможности и решения. Познавам това удържане/ въздържане/containment отвъд думите, през клетките си и го преживявам ежедневно. Определено е свързано с известна фрустрация и издържането и през личностова зрялост и стабилност.

А по отношение на клиента - когато терапевтът има зрелостта да удържа проекциите, без да се идентифицира с тях, на фона на много и качествена човещина, автентична емпатия и искрена заинтересованост от добруването на клиента, на последния също му се налага да издържи фрустрацията от "счупването" на инфантилно преносните очаквания, че терапевтът като омнипотентен татко и мама ще свърши работата по промяната вместо него. Такава личностова интегрираност на терапевта предпоставя надрасването на невротичния регрес и схеми на пациента и поемането от него на здрава отговорност - мотивира го за актуално придвижване към психично израстване. Здрава отговорност за промяната на невротичните доскоро сценарии в зряло адаптивни, смели и смислени. Като се замисля, именно тази способност за удържане на психотерапевта, на фона на емпатичната му автентичност и сърдечно интензивна включеност в психичния процес на клиента, прави терапията и терапевта ядрено ефективни, без значение през коя психотерапевтична модалност формално е практикувано. Благодаря за добрите насоки на мисълта!

Орлин Баев, психотерапевт