Принадлежна Свързаност

Принадлежна свързаност

Има болно свързване през страх, вина, зависимост, болка, мазохизъм, гняв, интерес - връзки, които се мъкнат чак в други животи, освен в този. Здравото, непривързано свързване (съзнавам оксиморона, но е така), е през любовта. А тя е другото име на Бога. Клетчица, уважаваща другите клетчици си, но познаваща общността си с организма.

То е особено чувство, усещане,но и мъдро, интуитивно, любящо познание за принадлежност, синхронична неслучайност. Вълшебство е. Фино е, в този откъснат свят често е наранявано от безлюбната му грубост - но веднъж там, знаеш, че няма по-голямо щастие, смисъл и радост от тази сърдечна свързаност. Здраво стъпила на земята е тази принадлежност, а мъдростта ѝ в безкрая, докато любовта обема целостта.

Въпрос: Как да живеем ежедневния си живот, да бъдем с хората и същевременно да запазваме любовта и центъра си?

С опит и практика. Всички методи в психотерапията, психодуховните учения, а и в самия живот, явяващ се преживелищно душевно акордиране с безкрая, от логиката, през работа с тялото, театъра, визуализациите и т.н., водят до молитвата и медитацията. Когато има ежедневен опит с медитацията, постепенно тя се прехвърля от седящите сесии, в ежедневието, като фон. Самосъзнанието преминава от его ума, в медитативния зрител.

Тогава работим, мислим, чувстваме, ядосваме се, прощаваме, влюбваме се, сексуални сме, разлюбваме се, постигаме, успяваме, проваляме се, ставаме и пак и пак, но вече от позицията на този вътрешен спокоен зрител. Адекватни сме в социалния си живот, емоционални сме, но дълбоко вътрешно водещ е този Аз - а той е част от Бога, от любовта, мъдростта, свободата. На изток наричат такава житейско динамична медитация бездействие в действието - метафора е, тъй като кое е действие, кое бездействие, кое е реално и кое относително, е въпрос. Тоест, живеем активно и приземено, но всичко посвещаваме на Бога, на този вътрешен център и се водим по любящо нравствените му ориентири.

Въпрос: Тази медитационна практика как се научава или къде? На мен ми изглежда сложно.

Отговор: На улица Х, на тренинга за личностово развитие на У, плаща се толкова и готово (естествено, че това е мит...)... Не е само практика, а цялостен стремеж на човека към Човека. Практики и системи, които могат да заведат или не до там, много.

Въпрос: Интересно ще ми е да видя един Медитативно Ядосан Човек с Какво се Различава от Един Обикновенно Ядосал се Човек .Предполагам, че Медитивно ядосалият се човек не изразява гнева си навън нито го задържа в себе си а просто го неутрализира чрез Безпристрастното му своевременно ПриХващане и МироСъзнанийно Осветляване, докато гневът се превърне в нищо или в някоя позитивно зареждаща емоция,сила, драйв. Е Орли -  Самообяснението ми покрива ли се и доколко с твоето лично схващане по въпроса ?

Отговор: Не мисля и не го чувствам така. Човекът си е човек. Ядосва се, яде му се, прави му се еди си какво си... Най-естественото нещо е да има Бог в човека и да живее през любовта - дали ще го наречем тиха молитва или медитация, все тая. Това е вътрешен център, средоточие на мисли, чувства и поведение. Образът обаче на някакъв свръхспокоен медитатор си е чиста проба розово бонбонен идеализъм, натрапен от романи и холивуд, - разбира се, това са мои заключения само. 

Ако базисният темперамент на човека е холеричен или меланхоличен, дори и след известен психологически и сърдечен процес да осъзнае това присъствие на Бога/ Аза си и да го постави като ядро на живота си, темпераментът и базисните характерови импринти си остават такива, каквито са. Да, извличат се позитивните им потенциали - избухливият холерик влага темпера си в интуитивна готовност за мигновено вземане на добри решения, решителност и пробивност, меланхоликът прихваща тъгата си, а любящото присъствие на Бога я превръща в смирена мъдрост. Въпреки това обаче, избухливостта или известно потъване пак си ги има в споменатите примери, но просто човекът през сверяването с любовта много по-бързо прощава и извлича потенциалите от гнева и тъгата. Същото е с надлежащите характерови структури - не изчезват, но се вадят позитивните им потенциали. 

Накратко, социалната персона и егото са си до голяма степен същите, но част от егото умее да замлъква и провежда любовта. Магарето си остава магаре, но се появява ездач, знаещ накъде го води!

....................................................................

Орлин, душевед-душелечител